Шовинист

Минаваше полунощ.

Морякът от наблюдателния пост се срути треперещ на колене на палубата пред 71-часовия Ахмед.

— Знам само туй, което видях, вали — проплака той. — И останалите го видяха! Нещо изплува зад кораба ни и започна да го преследва! Чудовище!

Ахмед погледна капитана, който сви рамене.

— Кой знае какво лежи на пода на океана, вали.

— И дишаше! — простена постовият. — Имаше могъщ ревящ дъх, който вонеше със смрадта на хиляди клозети! И след това проговори!

— Тъй ли? Това е необичайно. И какво каза?

— Не му разбрах, вали.

Морякът се сгърчи в усилието си да произнесе непознатите срички:

— Звучеше като… — преглътна и продължи: — O, господи, сега е далеч по-добре, сержант!

Ахмед се вторачи в човека:

— Какво означава според теб това?

— Не знам, вали!

— Не си живял дълго в Анкх-Морпорк, така ли да разбирам?

— Не, вали!

— Връщай се тогава на поста си.

Морякът се отдалечи, като се олюляваше.

— Губим скорост, вали — съобщи капитанът.

— Навярно морското чудовище се е вкопчило в кила ни?

— Ваше право е да се шегувате, господарю. Но знае ли човек какво е изплувало заедно с тоя нов остров?

— Ще трябва сам да проверя — каза 71-часовия Ахмед.

Той закрачи към кърмата. Тъмните води шумяха и оставяха фосфоресцираща следа след кораба.

Той се взира дълго в морето. Хората, които не са силни във взирането, не оцеляват дълго из пустинята, където сянката под лунната светлина може да е само сянка, но може и да е някой, желаещ да те подпомогне в пътя ти към рая. Д’регите често се сблъскваха със сенки от втория вид. Д’рег всъщност не беше име на племе, въпреки че те го бяха приели от гордост. Думата означаваше „враг“. На всекиго. И ако наоколо нямаше никой — един на друг.

Ако се съсредоточеше, можеше да допусне, че на стотина разкрача зад кораба една по-тъмна сянка се носи под водата. Вълнички се плискаха там, където не би трябвало да има вълни. Изглеждаше, сякаш корабът е преследван от риф. Така, така…

71-часовият Ахмед не беше суеверен човек. Беше анти-верен, което автоматически го правеше малцинство сред останалата част от човечеството. Той не вярваше в нещата, в които всички вярваха и които въпреки това се оказваха неистина. Вярваше в неща, които бяха истина, но в които никой друг не вярваше. Съществуваха доста такива анти-верия, като започнем с „Ако не го пипаш, ще се оправи по-бързо“ и свършим с „Някои неща просто се случват“.

В момента той някак си не беше склонен да вярва в съществуването на митични морски чудовища, особено такива, които говореха на езика на Анкх-Морпорк, но пък вярваше, че на света има ужасно много неща, за които не е и чувал.

В далечината можеше да зърне светлинката на другия кораб. Не изглеждаше да ги настига. Това го безпокоеше далеч по-силно.

В мрака на нощта 71-часовия Ахмед протегна ръка зад рамото си и рязко измъкна ятагана от ножницата му.

Над главата му главното корабно платно се издуваше и проскърцваше на вятъра.

Сержант Колън беше наясно, че се сблъсква с един от най-опасните моменти в цялата си кариера.

Но нищо не можеше да направи. Нямаше никаква възможност за бягство.

— Хм-м… ако добавя тука В, А и М… — Пот се стичаше по розовите му бузи. — …ще мога да използвам З-то, за да направя „избягвам“. Ъ-ъ… с което печеля, а-а, хм-м… Лен, как ги беше нарекъл сините квадратчета?

— „Триж Стойността На Отгатната Буква“ — услужливо отговори Леонардо да Куирм.

— Много добре, сержант — каза лорд Ветинари. — Вярвам, че това ви извежда на челна позиция.

— Ъ-ъх… и аз вярвам, че е така, сър — хлъцна сержант Колън.

— Както и да е, виждам, че за мен сте оставил единствено да използвам буквичките Н, Е и С, П, O, С, O, Б, Е, Н — продължи Патрицият, — което неочаквано ме пренася върху квадратчето „Триж Стойността На Цялото Слово“ и, подозирам, ме поставя в позиция да спечеля играта.

Сержант Колън изпусна с облекчение въздуха от дробовете си.

— Чудесна игра, Леонардо — одобри Ветинари. — Как каза, че се нарича?

— Кръстил съм я „Играта Направи Думички От Буквите, Които Са Били Размешани Преди Това“, милорд.

— Ах. Да. Очевидно. Много добре.

— Ъх, а аз събрах три точици — промърмори Ноби. — Знам такива хубави думички, дето не ми разрешихте да използвам.

— Сигурен съм, че възпитаните хора не биха желали да научат тези думи — каза строго Колън.

— Можех да взема десет точки за онова „хлъц“.

Леонардо се огледа.

— Странно. Мисля, че спряхме да се движим…

Той се протегна и отвори люка. Влажната нощ нахлу, понесла звука на гласове някъде съвсем наблизо над главите им. Отекваха гръмко, както става, когато звукът се носи по вода.

— Варварска клачианска реч — установи Колън. — Какво си дърдорят?

— Кой племенник на калта е прерязал такелажа? — започна лорд Ветинари, без да поглежда нагоре. — Не само въжетата, ами погледни и платното… дръж сега, помогни ми…

— Не знаех, че говорите клачиански, милорд.

— Нито думица — съгласи се лорд Ветинари.

— Но вие току-що…

— Не, не съм — отрече спокойно лорд Ветинари.

— А-а… добре…

— Къде се намираме, Леонардо?

— Ами-и, звездната ми карта е малко поостаряла, естествено, но ако почакате до изгрева на слънцето, а аз съм изобретил устройство за определяне на позицията спрямо слънцето, и сглобих също така часовник с удовлетворителна точност…

— Къде се намираме в момента, Леонардо?

— Ъ-ъ… по средата на Кръглото море, както подозирам.

— По средата ли?

— Доста наблизо, бих казал. Вижте, ако мога да измеря скоростта на вятъра…

— Значи Лешп би трябвало да се намира някъде наоколо?

— O, да, аз бих…

— Добре. Откачи ни от този очевидно закъсал кораб докато все още сме под прикритието на тъмнината, и на сутринта ще искам да видя тази земя, дето създава само проблеми. Междувременно предлагам всички да поспим.

Сержант Колън не успя да се наспи. Отчасти понеже на няколко пъти се буди от странни скърцащи звуци от предната част на лодката, сякаш някой режеше или цепеше нещо, отчасти защото водата продължаваше да се кондензира по тавана и да капе във врата му, но най-вече защото това неочаквано затишие му позволяваше да обмисли собственото си място в цялата ситуация.

На няколко пъти, когато се будеше, той виждаше Патриция, прегърбен над рисунките на Леонардо да Куирм — мършав силует на светлината на свещта — да чете и да си води записки…

Той се намираше в непосредствената компания на човека, от когото се боеше дори Гилдията на убийците, на друг човек, готов да будува цяла нощ, за да изобрети часовник, който да го събуди на сутринта, и трети човек, за когото не беше известно да си е сменял бельото.

И всичко това ставаше насред океана.

Опита се да погледне на всичко това откъм светлата му страна. Каква беше причината да мрази лодките? Фактът, че можеха да потънат, нали така? Но тази лодка поначало беше построена, за да потъва. И на човек не му се налага да гледа как вълните се издигат и спускат, когато те са тъй или иначе над главата му.

Всичко това беше много логично. Само че, кой знае защо, не звучеше никак успокоително.

Когато в един момент отново се събуди, той чу тихи гласове откъм другия край на лодката:

— …не ви разбирам докрай, милорд. Защо точно тях?

— Те правят каквото им се каже, вярват в последното нещо, което са чули, не са достатъчно съобразителни, за да задават въпроси, и са благословени от непоклатимата лоялност на необременения с прекалена интелигентност човек.

— Предполагам, че сте прав, милорд.

— Такива хора са ценни, вярвай ми.

Сержант Колън се обърна на другата страна и се опита да се настани по-удобно. „Добре, че не съм и аз като тия нещастни копелета, за които говори Негово превъзходителство — помисли си, докато се унасяше в лоното на дълбините. — Аз съм човек със специални качества.“

Ваймс поклати глава. Светлинката от кърмата на клачианския кораб вече едва се различаваше в мрака.

— Настигаме ли ги?

Капитан Дженкинс кимна.

— Вероятно. Доста море има помежду ни.

— Всичкия ли излишен товар изхвърлихме зад борда?

— Да! Какво още искаш — да си обръсна брадата ли?

Лицето на Керът се появи от люка на трюма.

— Момчетата се настаниха долу, сър.

— Добре.

— Аз също смятам да поспя, сър, ако не възразявате.

— Извинявай, какво каза, капитане?

— Смятам да дремна малко, сър.

— Но… но… — Ваймс посочи неопределено към нощния хоризонт, — ние преследваме хората, които са отвлекли твоята приятелка! Между другото.

— Да, сър.

— Значи ти няма… искаш да кажеш, че си в състояние… искаш да… капитане, ти искаш да спиш ли, бе!

— За да бъда бодър, когато ги настигнем. Да, сър. Ако прекарам цялата нощ във взиране и притеснение, вероятно когато в края на краищата ги заловим, ще бъда абсолютно безполезен, сър.

Имаше логика. Наистина в това имаше проклета логика. Разбира се, че имаше логика. Ваймс можеше да почувства логиката да наднича от дъното на всичко това. Керът беше способен да седне и да обмисли нещата разумно.

— Но ще можеш ли да заспиш? — слабо попита той.

— O, да. Дължа го на Ангуа.

— Аха. Да. Добре тогава… лека нощ.

Керът изчезна в люка.

— Мили боже — обади се Дженкинс. — Той истински ли е?

— Да.

— Искам да кажа… ти би ли могъл да се тръшнеш да спиш, ако бяха отвлекли твоята жена с оня кораб?

Ваймс не отговори. Дженкинс се изкикоти.

— Е, ако там беше лейди Сибил, оня кораб щеше да гази значително по-дълбоко…

— Я да си гледаш… морето. Да не налетиш на някой проклет риф или нещо подобно — сопна се Ваймс и закрачи към острия край на кораба.

„Керът… Ако не го познава човек, просто не би повярвал…“

— Забавят, господин Ваймс! — извика Дженкинс.

— Какво?

— Казах, че забавят движението си!

— Добре.

— Но какво ще правим, като ги настигнем?

— Хм-м…

Ваймс не беше разсъждавал особено по този въпрос. Но си припомни една гравюра, която беше виждал някога в книга за пирати.

— Можем да се прехвърлим на кораба им, като се залюлеем на въжетата. С ками между зъбите?

— Наистина ли? Добра идея. Не съм го виждал от години тоя номер. Всъщност виждал съм го само веднъж през целия си живот.

— Да?

— Да. Младежът явно беше видял тази картинка някъде по книжките си и се залюля на корабните въжета, стиснал камата, както ти отбеляза, между зъбите.

— И?

— На ковчега му написахме „Безглавия Хари“.

— Ох.

— Не знам виждал ли си как изглежда рохко яйце, след като си отрязал с ножа си горната му ча…

— Ясно. Добре. Разбрах. Ти какво предлагаш?

— Абордажни куки. Никой не може да избяга от абордажните куки. Закачаш ги за другия кораб и после само го придърпваш.

— А ти имаш ли куки?

— O, да. Тъкмо днес мярнах един сандък.

— Добре. Тогава…

— Доколкото си спомням — безжалостно продължи Дженкинс, — беше точно когато вашият сержант Детритус мяташе всичко зад борда и казваше „К’во да прая с тез извити кукести неща, сър?“ и някой, не си спомням в момента кой точно, отговори „Те са само баласт, хвърляй ги“.

— Защо не се намеси?

— Не ми се искаше да ви прекъсвам. Вие така добре се справяхте.

— Не ми се прави на интересен, капитане. Иначе ще те окова във вериги.

— Не, няма да го направиш и ще ти кажа защо. Първо, щото когато капитан Керът попита „Тези вериги какво да ги правим, сър?“, ти му отговори…

— Слушай ме сега…

— …и второ, не си спомням ти да разбираш нещо от корабоплаване. Знаеш ли как се снажда такелаж? Щото аз няма да ти кажа. Всичките тия работи с „йо-хо-хо“-то са детски приказки за земни плъхове, или щяха да бъдат, ако използвахме изрази като „земни плъхове“. Знаеш ли как да различиш порт от портвайн? Аз не, но никога не пия портвайн, освен това, сега духа свеж ветрец и само аз и моят екипаж знаем как да нагласим въжетата, така че голямото квадратно парче плат да работи правилно. Ако ти и твоите мъже се опитате да управлявате, скоро ще се убедите колко далече оттука е сушата.

— Колко далече е сушата?

— Петдесетина разкрача по-надолу.

Светлинката видимо се беше доближила.

— Зън-зън-зън!

— За бога, сега пък какво има? — възкликна Ваймс.

— Осем вечерта. Хм-м… Отървавате се на косъм от клачиански наемен убиец?

Ваймс изстина.

— Къде? — попита той, докато се озърташе диво.

— На ъгъла на Бирената улица и Бродуей — отговори мелодичното гласче.

— Но аз не съм там!

— Какъв е смисълът да си уреждате срещи, ако няма да ги спазвате? Защо си правите труда? Казахте ми, че искате да знаете какво би трябвало да…

— Слушай, никога не съм си уговарял среща, за да бъда убит!

— Искате да кажете, че е трябвало да го преместя в списъка „Неща за вършене?“ — гласчето потрепери.

— Имаш предвид „Неща за вършене: Да умра“?

— Виж, няма защо да си го изкарваш на мене, само защото ти не си бил на вярната времева линия!

— Това пък какво означава, по дяволите?

— А-ха! Знаех си аз, че не е чел упътването! Глава XVII-2(c) много ясно обяснява, че придържането към една-единствена реалност е от жизнено значение. В противен случай Принципът на неопределеността ще…

— Забрави, че съм те попитал, става ли? — Ваймс премести погледа си от Дженкинс към кораба в далечината. — Ще го направим както аз казвам, каквото и да става. — Вдигна капака на трюма. — Детритус?

Клачианските моряци се бореха с грубото платно, докато техният капитан крещеше над главите им. 71-часовия Ахмед не крещеше. Той просто стоеше с меч в ръката и наблюдаваше. Капитанът се приближи към него забързано, разтреперан от ужас, стиснал парче корабно въже в ръка.

— Виждате ли, вали? Някой го е прерязал!

— Кой би могъл да направи подобно нещо? — кротко отвърна 71-часовия Ахмед.

— Не знам, но когато го открия…

— Кучетата са по петите ни. Ти й мъжете ти трябва да работите по-бързо.

— Кой може да направи такова нещо? — затюхка се капитанът. — Вие бяхте тука, когато… как са могли?…

Погледът му прескочи от прерязаното въже към голия меч.

— Искаше ли да кажеш нещо? — попита Ахмед.

Капитанът не беше напреднал в кариерата, задавайки тъпи въпроси. Той се завъртя на пети и изкрещя:

— Да издигнете платното на мига, вие гноясали копелета такива!

— Добре — каза 71-часовия Ахмед.

С арбалета на Детритус би трябвало да боравят трима души. Беше обсадно оръжие, превозвано на платформа. Но тролът я беше махнал заедно с излишните колела. Беше откачил и макарата, с която се опъваше тетивата, и го правеше с ръка. Обикновено самата гледка на трол, опъващ с един пръст тетивата, стигаше за да убеди и най-хладнокръвните престъпници да се предадат на часа.

Той се втренчи със съмнение в далечната светлинка.

— Шанс едно на милион. Там някъде.

— Само гледай да уцелиш под нивото на водата, за да не прережат въжето — посъветва го Ваймс.

— Да. Ясно.

— Има ли нещо, сержант?

— Към Клач ли сме тръгнали?

— Да, натам.

— Само че… аз ще стана тъпчо в Клач зарад жегата.

— Надявам се да ги спрем преди това.

— Не обичам да съм глупав. Знам, че хората казват, туй е тролът Детритус, той е по-тъп от ъ-ъ…

— …от тухла… — каза Ваймс, все още загледан в далечината.

— Точно тъй. А аз съм чувал, че в пустинята става много, ама много топло.

Тролът изглеждаше толкова натъжен, че Ваймс съчувствено го потупа по гърба.

— Дай да ги спрем още сега, в такъв случай, а?

Разтри заболялата го ръка.

Другият кораб беше вече толкова близо, че можеха да се видят моряците, трескаво щъкащи по палубата. Главното платно се издуваше в светлината на лампите.

Детритус вдигна арбалета.

Кълбо синьо-зелена светлина заблещука на върха на стрелата. Тролът се вторачи.

След което зелени огньове побягнаха надолу по мачтите и когато се разбиха в палубата, избухнаха в десетки зелени кълба, които се затъркаляха с пращене и пукот по дъските.

— Те магия ли ни правят? — попита Детритус. Зелен пламък изпращя по шлема му.

— Какво е това, Дженкинс? — попита Ваймс.

— Това не е магия, по-лошо е! — Капитанът забърза напред. — Хайде, момчета, сваляйте платната!

— Да не си пипнал платната! — извика Ваймс.

— Ти имаш ли си представа какво е това?

— Даже не е топъл — отбеляза Детритус, като мушкаше с пръст пламъка по арбалета си.

— Не го пипай! Не го докосвай! Огньовете на свети Унгулант — ето какво е това! Означава, че всички ще измрем в ужасна буря!

Ваймс се огледа. Отвсякъде се събираха облаци… Не, облаците се струпваха в небето над тях като огромни усукани вълма, както мастило се размива във вода. Из дълбините им тук и там проблясваха синкави светлини. Корабът опасно се наклони.

— Виж, трябва да свалим някои от платната! — изкрещя му Дженкинс. — Това е единственият начин…

— Никой нищо да не пипа! — извика в отговор Ваймс. Зелени огньове пълзяха сега по краищата на пенещите се вълни. — Детритус, арестувай всеки, който пипне нещо!

— Слушам!

— В крайна сметка, идеята е да се движим бързо — Ваймс надвика воя на бурята и далечния грохот.

Дженкинс се нахвърли върху него, когато корабът пропадна под краката им.

— Ти си луд! Имаш ли представа какво може да се случи на кораб, който се опитва да… Нямаш си идея, нали? Това не е нормално време! Трябва да се плава предпазливо! Не можеш да надбягаш времето!

Нещо хлъзгаво уцели шлема на Детритус, отскочи, приземи се на палубата и се опита да се пързулне във водата.

— А ето че заваля и риба! — простена Дженкинс. Облаците край тях се превръщаха в непрогледна жълта мъгла, озарявана от непрекъснати електрически разряди. Беше задушно топло. Ураганът виеше като чувал, пълен с котки, и вълните се превръщаха в стени от вода от двете страни на кораба. Въздухът беше като излязъл от нажежена печка.

— Гледай, даже и клачианците свиват платната си! — извика Дженкинс, засипван от дъжд от скариди.

— Хубаво. Значи бързо ще ги настигнем.

— Луд! Ох!

Нещо тежко отскочи от шапката му, удари дъските и се изтърколи в краката на Ваймс. Беше месингова топка.

— O, не — простена Дженкинс и скри главата си с ръце. — Отново започват да валят проклетите кревати!

Капитанът на клачианския кораб не беше свадлив мъж, особено когато трябваше да спори със 71-часовия Ахмед. Той само огледа опънатите платна и се опита да пресметне шансовете си да попадне в рая.

— Може би кучето, което е прерязало въжетата, в края на краищата ни е направило услуга! — извика той в рева на бурята.

Ахмед не отговори. Той продължаваше да се взира назад. Случайните блясъци на електрическата буря осветяваха кораба зад тях, обгърнат в зелени пламъци.

След това погледът му се спря на студените огньове, запалили техните собствени мачти.

— Можеш ли да видиш светлината по ръбовете на пламъците? — попита.

— Господарю?

— Можеш ли, човече?

— Ъ-ъ… не…

— Разбира се, че не можеш! Но виждаш ли къде няма светлина?

Капитанът се вгледа в него за миг, след което покорно се вторачи в пламъците. Там наистина имаше място без светлина. Съскащите зелени езици, които се вееха на вятъра, сякаш бяха обрамчени от… тъма, може би като… мърдаща дупка в пространството.

— Това е октарин! — извика Ахмед, когато нова вълна се разплиска на палубата. — Само магьосниците могат да го виждат! Магическа буря! Затова е толкова лошо времето!

Всеки нит на кораба скърцаше под ударите на вълните.

— Направо ще изскочим от водата! — проплака Дженкинс. — Само подрипваме от гребен на гребен.

— Хубаво! Ако изскочим, поне няма да друса толкова! — извика Ваймс в отговор. — Трябва да наберем скорост сега, щом вече отминахме леглата! Често ли валят кревати по тия места?

— А ти как мислиш?

— Аз да не съм моряк!

— Не, преваляванията на кревати не са ежедневно явление! Нито пък кофите за въглища! — прибави Дженкинс, когато нещо черно се стовари върху перилата на кораба и пропадна зад борда. — Обикновено валят нормални неща! Дъжд! Сняг! Лапавица! Риба!

Нов порив на бурята внезапно покри палубата с килим от проблясващо сребро.

— А, върнахме се към рибата! — надвика вятъра Ваймс. — Това е хубаво, нали?

— Не! Ужасно е!

— Но защо?

Дженкинс вдигна една консерва.

— Тези са сардини!

Корабът потъна в следващата вълна, дъските му простенаха жално и след това отново полетя нагоре.

Студените зелени огньове бяха навсякъде. Пламъчета бяха поникнали от всяко винтче и гайка на палубата, всяко корабно въже и въжена стълба сияеха в зелено.

По гърба на Ваймс пролази страховитото усещане, че именно зелените огньове пазят кораба да не се разпадне на части. Той някак си не беше убеден, че това е обикновен пламък. Движеше се толкова… целенасочено. Пращеше, но не гореше. Сякаш просто се забавляваше от ситуацията…

Корабът отново цопна във водата.

— Капитан Дженкинс?

— Да?

— Защо само си играете с руля? И без това кормилото не стига до водата!

Пуснаха колелото на руля. То се завъртя бясно за момент и спря, зеленият пожар го погълна в себе си.

После заваляха торти.

Стражниците се опитваха да се настанят уютно в трюма, но като че срещаха известни затруднения. Нямаше нито една част от пода, която веднъж на всеки десетина секунди да не се превръща в стена.

И въпреки това някой хъркаше.

— Как може някой да спи в такова време? — каза Редж Шу.

— Капитан Керът може — отговори Веселка, която беше заклинила брадвата си в стената и се държеше за нея.

Керът се беше завързал в ъгъла. От време-навреме си мърмореше нещо на сън и се размърдваше.

— Като дете. Да ме утрепеш, ако мога да проумея как го постига — отбеляза Редж Шу. — Всяка минута това корито ще се разпадне.

— Да, ама туй що те притеснява? — попита Детритус. — Нали вече си умрял?

— Е, и? Да не искаш да свърша на дъното на морето, затънал до коляно в китови изпражнения? Знаеш ли колко време ще трябва да се влача долу из тъмното, докато стигна до вкъщи? Да не говорим за проблемите, дето биха ми ги създали акулите, ако решат да ме ядат.

— Аз не бих се побоял. Съгласно завета на Мезерек, рибарят Нонпо прекарал четири дни в стомаха на гигантска риба — изрече полицай Визит.

В последвалата тишина бурята отекна с особена сила.

— Това чудо ли е било? — попита Редж Шу накрая. — Или рибата е имала лениви черва?

— По-добре се замисли за състоянието на безсмъртната си душа, вместо да остроумничиш — хладно отговори Визит.

— Състоянието на моето безсмъртно тяло е това, което ме тревожи понастоящем… — започна Редж.

— Имам една брошура, която ще ти донесе съществен… — каза Визит.

— Достатъчно голяма ли е, за да я сгънем на корабче, което да ни спаси всичките?

Полицай Визит се зае да разгъва смачканото книжле.

— Да, всъщност, метафорично погледнато, достатъчна е…

— Корабът няма ли спасителни лодки? — бързо попита Веселка. — Сигурна съм, че видях лодки, като се качвахме.

— Да-а… спасителни лодки — проточи Детритус.

— Някой да иска сардина? — попита Веселка. — Успях да отворя една консерва.

— Спасителни лодки — повтори тролът замислено. Звучеше като някой, който тъкмо е открил горчива истина. — Да не изглеждат като… големи тежки неща, дето само ни бавят?…

— Да, именно, спомням си, че имаше — каза Редж.

— Да-а… имаше няколко. Значи туй били спасителните лодки, а?

— В края на краищата можем да намерим някой по-тих залив и да пуснем котва.

— Да-а… котва — подсмръкна Детритус. — Едно такова желязно нещо с големи куки отстрани ли?

— Разбира се!

— Тежко такова едно?

— Очевидно!

— Ясно. Ами… хм-м-м… ние го пуснахме преди доста време, щот беше тежко… сега няма да ни върши много работа.

— Едва ли. — Редж Шу хвърли един поглед през люка. Небето представляваше мръсен жълт чаршаф, кръстосван от огнени дири. Бурята продължаваше да тътне. — Чудя се колко ли е паднал барометърът.

— Чак до дъното — каза тролът потиснато. — Можеш да ми вярваш.

В природата на д’регите беше да отварят вратите внимателно. В общия случай от другата страна се намираше враг. Рано или късно.

Ахмед видя нашийника да се валя на пода, тъкмо до малкото фонтанче вода, което се плискаше направо от дъното, и изруга под нос.

Изчака за момент, след това предпазливо бутна вратата навътре. Тя изтропа в стената.

— Няма да те нараня — каза той на сумрака. — Ако исках, досега да си…

На нея й се искаше да е в кожата на вълк за това, което последва. Един вълк като нищо би се справил с човека пред себе си. В кожата на вълка тя лесно би могла да го победи, но щеше да се чувства нервна и изплашена. Като човек можеше да надмогне чувствата си. Като вълк — вероятно не. Щеше да извърши грешни неща, паникьосани неща, животински неща.

Тя го блъсна силно, като скочи върху него от гредите на тавана със задно салто. Трясна вратата и врътна ключа.

Ятаганът проби дъските като горещ нож — масло.

Близо до нея някой тежко си пое дъх. Тя се завъртя, и срещна погледите на двама мъже с мрежа в ръцете. Те биха я хвърлили върху вълка. В никакъв случай не бяха очаквали да видят гола жена. Внезапната поява на съблечена жена винаги предизвиква трескаво преосмисляне на непосредствените планове и намерения.

Тя изрита силно двамата, преди да успеят да се окопитят и се затича в обратната посока, отвори наслука първата изпречила й се врата, шмугна се през нея и я затръшна зад гърба си.

Оказа се каютата с кучетата. Те скочиха, отвориха усти… и бързичко се свиха на пода. Върколаците обладават могъщи сили над останалите зверове, независимо в коя своя форма се появяват, въпреки че това е най-често силата да ги накара да раболепничат и да изглеждат неядивни.

Тя се стрелна покрай тях и смъкна завесата на хамака в дъното.

Човекът в хамака отвори очи. Беше клачианец, блед от болка и слабост. Имаше черни кръгове под очите си.

— Ах — каза той, — изглежда вече съм умрял и съм попаднал в рая. Ти хурия ли си?

— Нямам намерение да слушам такива приказки, много благодаря.

Ангуа раздра с опитна ръка коприната на две парчета.

Тя знаеше, че има известно предимство пред мъжките върколаци. Появата на гола жена рядко е повод за оплаквания, но пък един очевиден недостатък беше, че й се налагаше да отхвърля много на брой настойчиви покани. Някакъв вид дрехи бяха жизнено необходими, от стеснителност и против нежелателното друсане на определени части на тялото, така че импровизацията на тема дрехи се бе превърнала в едно от по-малко известните, но изключително полезни умения на върколаците.

Ангуа се спря. За несвикналото око всички клачианци изглеждаха, разбира се, еднакво, но пък за върколаците всички човеци изглеждат еднакво. Еднакво апетитни. Тя се беше научила да ги различава.

— Ти принц Куфурах ли си?

— Аз съм. А ти?…

Вратата се отвори с ритник. Ангуа се хвърли към прозореца на кабината и блъсна настрани резето и капака му. Вода плисна в каютата и я блъсна в гърдите, но тя успя да се изкатери и изскочи навън.

— Просто намина насам ли? — промълви принцът.

71-часовият Ахмед скочи към прозореца и погледна навън. Синьо-зелени вълни, поръбени с огнени езици, блъскаха кораба. Никой не би могъл да оцелее.

Погледът му се плъзна към ръба на палубата и по корпуса на кораба, където Ангуа се беше вкопчила в някакво провиснало въже.

Тя го видя да й намига. След това той се обърна и Ангуа го чу да казва:

— Явно се е удавила. Марш обратно по местата си!

След малко на палубата се затвори някакъв люк.

Слънцето изгря на безоблачното небе.

Страничният наблюдател, ако имаше такъв, би обърнал внимание на необичайния начин, по който вълните набраздяваха една определена част от морската повърхност.

Вероятно дори би се почудил за произхода на късото парче тръба, което се завъртя с тихо скрибуцане. И ако би имал възможност да долепи ухо до него, той би чул следното:

— …идея, докато подремвах. Едно парче тръба, две огледала, монтирани под ъгъл едно спрямо друго — и ето го решението на всички наши навигационни проблеми! Влиза и въздух за дишане.

— Очарователно. „Тръба-През-Която-Се-Гледа-И-Диша“.

— Мили боже, милорд! Откъде знаете името му?

— Просто щастливо хрумване.

— А-ха! Някой е преустроил седалката ми, вече е удобна!

— Ах, да, ефрейтор, направих някои замервания, докато спяхте и ги възпроизведох за по-добра анатомична конфигу…

— Взел сте замервания?

— O, да, аз…

— От моя… седалищен регион?

— O, не се безпокойте, анатомията винаги е била нещо като моя тайна страст…

— Така, значи! Е, като за начало престани да изпитваш страст към моя…

— Ето, виждам някакъв остров!

Тръбата проскърца в кръг.

— Ах, това е Лешп! Вихдам и хората. На педалите, господа. Нека да изследваме океанското дъно18…

— Какво друго да очакваш от него?

— Затваряй си устата, Ноби!

Тръбата потъна във вълните. На повърхността останаха само мехурчета, както и ехото от приглушен спор чие задължение е било да пъхне обратно тапата. Морето опустя още повече от преди.

Нямаше никаква риба.

Във времена като тези Стабилния Джаксън би хапнал дори любопитна сепия.

Но морето беше празно. И миришеше странно. И леко бълбукаше. Стабилния можеше да види дребните мехурчета, които съскаха и се пукаха на повърхността на водата и освобождаваха смрадта на сяра и развалени яйца. Той предположи, че издигането на земята може да е размътило много тиня. Достатъчно кофти беше на дъното на обикновено езеро, с всичките му там жаби и буболечки и други работи, а това си беше цяло море…

Опита се да спре потока на мислите си, но той продължаваше да се издига от дълбините на съзнанието му като… като…

Защо няма риба? Миналата нощ имаше буря, но след буря уловът по тези места беше дори по-добър, защото тя… разбърква морето…

Салът се заклати.

Започваше да мисли, че няма да е зле да се приберат вкъщи, но това означаваше доброволно да оставят земята си на клачианците, което можеше да стане само през трупа му.

Предателското гласче в главата му шепнеше: „Странно, никога не намериха тялото на господин Хонг. Не и най-важните му части, във всеки случай.“

— Мисля си… мисля си… мисля си че трябва да се връщаме вече — изпелтечи той на сина си.

— О-о, тате! И пак ще ядем медузи с водорасли за вечеря-я…

— Няма им нищо на водораслите. Пълни са с хранителни… водорасли. И желязо. Полезно е то за тебе, желязото.

— Що да не си сготвим тогава котвата?

— Я не говори така на баща си!

— Ама клачианците си имат хляб. Донесли са си брашно. И имат дърва за огрев.

Това беше болното място на Стабилния Джаксън. Усилията му да гори водорасли се провалиха.

— Да, ама техният хляб не е хубав — отговори той. — Плосък е и няма коричка…

Бризът довя аромата на прясно изпечен хляб над водата. Усещаше се уханието на подправки.

— Пекат си хляб! Върху наша собственост!

— Е, те твърдят, че собствеността си е тяхна…

Джаксън грабна парчето счупена дъска, което използваше вместо весло, и яростно загреба към брега. Фактът, че само накара сала да се върти на място, го вбеси допълнително.

— Проклетниците се нанесоха до нас без наше позволение и на всичкото отгоре трябва да им търпим вонята на чуждоземска храна…

— Защо ти текат лигите, тате?

— И откъде са намерили дърва, мога ли да запитам?

— Мисля, че течението донася дървата откъм тяхната страна на острова, тате…

— Виждаш ли! Крадат ни дървата! Проклетите ни дърва крадат! Ха! Аз сега ще им…

— Ама нали се уговорихме, че другата страна ще е тяхна и…

Джаксън най-сетне си припомни как се управлява сал с едно весло.

— Нищо не сме се уговаряли — каза той, докато пенеше морската вода, размахвайки напред-назад веслото. — Това беше просто… споразумение. Не е като те да са сътворили морските течения. Така се е случило. Географска случайност и нищо повече. Дървата, дето ги носи течението, са естествен ресурс. Не принадлежат на никого!

Салът блъсна нещо, което издрънча на метал. Но те бяха все още на стотици метри от скалите.

Нещо друго, заострено в края, изплава на повърхността със скърцащ звук. Завъртя се около оста си и се фиксира върху Джаксън.

— Извинете — каза кух, но учтив глас, — нали това е остров Лешп?

Джаксън издаде някакъв гърлен звук.

— Просто — продължи нещото — водата е малко мътна днес и си мислехме, че може да сме хванали грешен път през последните двайсетина минути.

— Лешп! — изписка Джаксън с неестествено тъничък глас.

— А, добре. Много ви благодаря. Желая ви приятен ден.

И израстъкът бавно се скри в морето. Последните звуци от него, дошли през вихрушката от въздушни мехурчета, бяха:

— …и не забравяй да сложиш тапата… пак забрави да сложиш тап…

Мехурчетата изчезнаха. Малко по-късно Лес се обади.

— Тате, това какво…

— Не беше нищо! — сопна се баща му. — Такива неща изобщо не се случват!

Салът се стрелна към брега. Човек можеше да кара водни ски след него.

След като се потопиха отново в сумрачните глъбини, сержант Колън мрачно установи друго важно нещо, свързано с Лодката — човек не можеше да изгребва водата от дъното. Защото Лодката беше дъното.

Той въртеше педалите, краката му пляскаха във вода на всеки оборот, и страдаше едновременно от клаустрофобия и агорафобия. Плашеше го всичко вътре в Лодката и едновременно го плашеше всичко извън нея. А и някакви неприятни тайнствени неща се мяркаха през прозорчето, докато Лодката се спускаше покрай стена от подводни скали. Размахваха се пипала. Привиждаха му се ноктести лапи. Нещица пробягваха из дрипавите водорасли. Гигантски миди наблюдаваха сержант Колън през отворените си черупки.

Лодката проскърцваше.

— Сержант… — каза Ноби, докато се дивяха на подводните чудеса.

— Да, Ноби?

— Знаеш ли, че и най-малката частица на тялото ти се подменя всеки седем години?

— Това е добре известен факт — потвърди сержант Колън.

— Хубаво. Значи… аз имам на рамото си татуировка, нали така? Направиха ми я преди осем години. В… Как става така, че тя още си е там?

Гигантски водорасли се вееха из здрачните води.

— Интересен въпрос — потрепери гласът на Колън. — Хъм-м…

— Нали нови парченца кожа се появяват на мястото на старата, но това значи, че досега цялата ми кожа трябва да се е сменила и да си е чиста и розова.

Риба с нос като трион премина край тях. Посред всичките си останали притеснения Колън се опитваше да разсъждава трескаво.

— Това, което всъщност се случва е, че всичката синя кожа на рамото ти се е подменила пак със синя кожа. Виж татуировките и на останалите хора.

— Значи аз имам татуировка като на другите хора ли?

— Хъм-м… да.

— Удивително. Щото тя си изглежда като да си е моята. С кръстосани кинжали и надпис „WАМА“.

— WАМА ли?

— Трябваше да е „МАМА“, но аз припаднах и Нед Губерката не забелязал, че съм легнал на обратно.

— Би могъл да погледне все пак…

— Той също беше много ядосан. Щото, знаеш сержант, то не си е работа, ако човек не си спомня как са му я направили.

Леонардо и Патрицият се взираха в подводния пейзаж.

— Какво ли гледат? — полюбопитства Колън.

— Леонардо непрекъснато бръщолеви за някакви йероглифи — отговори Ноби. — Какво са йероглифите, сержант?

Колън се поколеба, но само за кратко.

— Вид молюски, ефрейтор.

— Хей, ти всичко знаеш, сержант! — възкликна възхитен Ноби. — Значи йероглифите живеят по тия места? А ако се гмурнем повече, ще намерим ли дъноглифи?

Имаше нещо смущаващо в усмивката на Ноби. Колън предпочете да не навлиза в дискусия.

— Не се прави на тъпак, Ноби! „Дъноглифи“! Боже опази!

— Извинявай, сержант.

— Всеки знае, че в тия води не се въдят дъноглифи.

Няколко любопитни сепии се загледаха озадачено след тях.