Сметки за разчистване

2

Истината е, че бях вътре вече цели единайсет дни. От онази влажна, дъждовна съботна вечер в Бостън, когато видях един мъртвец да пресича тротоара и да се качва в някаква кола. Не беше оптическа измама. Не беше някаква случайна, необяснима прилика. Нито игра на светлината. Беше човек, умрял преди десет години. Нямаше никакво съмнение. Изглеждаше приблизително с десет години по-стар оттогава и си носеше раните, които бяха причинили смъртта му.

Крачех по Хънтингтън Авеню на път към един бар, за който бях чувал. Беше късно вечер. Голямата зала на Бостънския симфоничен оркестър току-що бе отворила врати след края на концерта. А пък аз бях прекалено голям инат, за да мина на отсрещния тротоар и да избегна тълпите. И сега се провирах между тях. Между гъста маса от добре облечени, добре ухаещи хора, повечето възрастни. До тротоара бяха паркирани частни коли и таксита. Двигателите работеха; чистачките се мятаха напред-назад на неравни интервали. Видях мъжа да излиза от фоайето на залата вляво от мен. Беше облечен с тежък кашмирен балтон и носеше в ръка шал и ръкавици. Беше гологлав. Около петдесетгодишен. Едва не се сблъскахме. Аз се спрях. Той също. И както става обикновено в такива тротоарни сцени, няколко мига и двамата не се решавахме да помръднем, давахме си път един на друг, докато накрая тръгнахме едновременно. И пак спряхме. Отначало си казах, че сигурно не ме е познал. После по лицето му пробяга сянка. Нищо определено. Отстъпих крачка назад и той премина под носа ми към черния „Кадилак Дьовил“, който го очакваше до бордюра. Аз останах на място и видях как шофьорът седна зад волана и потегли. Чух свистенето на гумите по мокрия асфалт.

Запомних номера. Без да изпадам в паника. Без да оспорвам каквото и да било. Вярвах единствено на собствените си очи. В един-единствен миг десет години от живота ми се преобърнаха наопаки. Той беше жив. И това вещаеше огромни проблеми за мен.

Беше ден първи от тази история. Простих се мислено с бара. Върнах се право в хотела и започнах да звъня на полузабравени телефонни номера от времето, когато бях служил във военната полиция. Исках да се свържа с някой бивш колега, на когото имах пълно доверие, но оттогава бяха изминали шест години, а беше и късно в събота вечер, така че шансовете ми не бяха никак големи. Накрая се задоволих с някакъв тип, който твърдеше, че е чувал за мен, което може би имаше значение за крайния резултат, а може и да нямаше. Казваше се Пауъл и беше подофицер от администрацията.

— Можеш ли да провериш на чие име се води автомобил с цивилни регистрационни номера? — казах аз. — Като лична услуга?

Във всеки случай той знаеше кой съм и не се опита да го усуква. Продиктувах му данните. Казах му, че според мен колата е с частна регистрация, а не е от някоя служба за лимузини под наем. Той си записа телефона ми и обеща непременно да се обади на следващата сутрин. Ден втори.

Не го чух повече. Затова пък ме изпорти на властите. Предполагам, че на негово място всеки би постъпил така. Ден втори се падаше неделя и аз бях станал рано. Бях си поръчал закуска в стаята и седях до телефона в очакване да позвъни. В това време на вратата се почука. Минаваше десет. Погледнах през шпионката и видях двама души, застанали плътно един до друг, за да влязат в обсега на малката леща. Един мъж и една жена. С тъмни сака. Без палта. Мъжът носеше куфарче. И двамата бяха извадили някакви стандартни документи за самоличност и ги държаха високо, за да ги осветява лампата.

— Ние сме федерални агенти! — извика мъжът не много силно, но достатъчно, за да го чуя през вратата.

В такава ситуация не върви да се преструваш, че те няма. Самият аз много пъти съм бил на мястото на двамата в коридора. Ако не отворех, единият щеше да остане на пост пред вратата, докато другият доведе управителя с втория ключ. Така че им отворих и ги поканих да влязат.

Отначало се държаха предпазливо, но като видяха, че не съм въоръжен и нямам прекалено налудничав вид, се успокоиха. Подадоха ми служебните си карти и търпеливо изчакаха, докато ги разчета. Отгоре пишеше:

А отдолу:

По средата между двата надписа имаше какви ли не печати, водни знаци и други завъртулки. Както и снимки с имената на агентите, написани на машина. Мъжът се казваше Стивън Елиът, като оня поет. Април е най-жестокият месец. Е, по това поне спор няма. На снимката беше излязъл добре и си приличаше. Стивън Елиът беше между трийсет и четирийсетгодишен, набит, мургав, леко оплешивял, дружелюбно усмихнат. И на снимката, и още повече в действителност. Жената беше записана като Сюзан Дъфи. Сюзан Дъфи беше малко по-млада от Стивън Елиът. И малко по-височка. Беше със светла кожа, стройна и много привлекателна; освен това, откакто се бе снимала, си беше сменила прическата.

— Хайде де — казах, — претърсете стаята. Отдавна нямам какво да крия от вас, младежи.

Върнах им служебните карти и те ги прибраха във вътрешните джобове, като не пропуснаха да поразтворят саката си точно толкова, колкото да им видя пистолетите. Носеха ги в семпли, прибрани кобури под мишницата, с каишка през рамото. Под сакото на Елиът разпознах набраздената пластмасова ръкохватка на „Глок-17“; Дъфи пък имаше 19-ица, който е практически същият пистолет, съвсем леко по-малък. Беше под дясната й мишница, долепен плътно до гърдата. Сигурно беше левачка.

— Няма нужда да претърсваме стаята — каза тя.

— Дошли сме да си говорим за регистрационни номера — каза Елиът.

— Нямам кола — казах аз.

И тримата все още стояхме в равностранен триъгълник до вратата. Елиът продължаваше да стиска в ръка куфарчето си. Опитвах се да позная кой ли от двамата е шеф на другия. Май че нито единият. Май че бяха равни по чин. И то сравнително висок. Бяха добре облечени, но имаха уморен вид. Сигурно бяха работили цяла нощ и на сутринта бяха пристигнали отнякъде със самолет. Най-вероятно от Вашингтон.

— Може ли да седнем? — запита Дъфи.

— Разбира се — отвърнах аз. Но в един евтин хотел това не беше толкова лесна работа. Имаше един-единствен стол. Беше прибран под малкото бюрце, притиснато между стената и шкафа с телевизора. Дъфи го измъкна оттам и го обърна към леглото. Аз се настаних откъм страната на възглавниците. Елиът приседна внимателно в другия край, като положи куфарчето до себе си. Той продължаваше да се усмихва дружелюбно, а пък аз, кой знае защо, не намирах нищо фалшиво в усмивката му. Дъфи изглеждаше страхотно на стола. Височината на седалката й беше тъкмо по мярка. Беше с къса пола и черни найлонови чорапи, които леко просветляваха на коленете, където бяха най-изпънати.

— Вие сте Ричър, нали така? — запита Елиът. Отместих поглед от краката на Дъфи и кимнах. От такива като тях можеше да се очаква да знаят кой съм.

— Стаята се води на името на някой си Калхун — отбеляза Елиът. — Заплатена е в брой, за една нощ.

— Навик — казах аз.

— Днес ли си тръгвате?

— Трудно ми е да правя планове за повече от ден напред.

— Кой е тоя Калхун?

— Вицепрезидентът на Джон Куинси Адамс — казах аз. — Стори ми се подходящо за хотел като този. Отдавна вече изчерпах имената на всички президенти и минах на вицепрезидентите. Калхун е особен случай. Подал оставка, за да участва в сенатски избори.

— И бил ли е избран?

— Това не знам.

— А защо под фалшиво име?

— Навик — повторих аз.

Сюзан Дъфи беше вперила поглед в мен. Но не като в някакъв хахо. Сякаш й бях интересен. Или може би смяташе, че това е особено ценен подход при разпита. Навремето, когато самият аз водех разпити, постъпвах по същия начин. Деветдесет процента от задаването на въпроса е умението да изслушаш отговора.

— Говорихме с един военен полицай на име Пауъл — каза тя. — Помолили сте го да идентифицира собственика на автомобил по регистрационния номер.

Гласът й беше плътен, топъл и леко дрезгав. Не отговорих.

— Нашият компютър е програмиран така, че да сигнализира при задаване на този конкретен номер — продължи тя. — Още щом постъпи запитването за справка, ние вече знаехме. Веднага му позвънихме и го запитахме каква е причината за неговия интерес. Той ни каза, че запитването е постъпило от вас.

— Каза го с нежелание, надявам се — подметнах аз.

Тя се усмихна.

— Вашият приятел се опомни достатъчно бързо, за да ни даде грешен телефонен номер. Нямате причини да се притеснявате за колегиалността му.

— Но накрая ви даде и верния.

— Едва след като го заплашихме.

— Значи все пак военната полиция не е като едно време.

— За нас това е важен проблем — каза Елиът. — И той го разбра.

— Така че сега за нас и вие сте важна личност — добави Дъфи.

Извърнах глава встрани. Колкото и да съм извън играта, при тези нейни думи усетих лека тръпка. Започнах да си мисля, че от двамата сигурно тя е шефът. И страшно я биваше да разпитва.

— Цивилен гражданин иска справка за номер на автомобил — каза Елиът. — За какво ли му е нужно това? Може би автомобилът със съответния номер е чукнал леко неговия. Може да е сгазил човек и шофьорът да е избягал. Но нали затова си има полиция? А пък вие току-що сам ни казахте, че нямате кола.

— Може значи да сте видели някого да се вози в колата — каза Дъфи.

Тя остави въпроса си недоизказан. Като хубав малък капан. Параграф 22. Ако човекът, когото си видял в колата, е твой приятел, значи ти си мой враг. Ако пък ти е враг, аз съм готова да ти стана приятел.

— Вие, младежи, закусвали ли сте? — запитах аз.

— Да — отвърна тя.

— Е, и аз също.

— Знаем — каза тя. — Рум сървис, чиния палачинки, не много, с едно рохко яйце отгоре. И голяма кана черно кафе. Поръчано в седем и четирийсет и пет, сервирано в седем и петдесет и четири, платено в брой, плюс три долара бакшиш за келнера.

— А дали ми се услади, знаете ли?

— Във всеки случай сте си изяли всичко.

Елиът щракна заключалката на куфарчето си и вдигна капака. Извади сноп книжа, пристегнати с ластик. Хартията изглеждаше нова, но написаното върху нея беше размазано. Фотокопия на факсове, правени вероятно през нощта.

— Служебното ви досие — каза той.

В куфарчето му се виждаха и някакви снимки. Гланцови, черно-бели, формат двайсет на двайсет и пет. Вероятно правени от разстояние при наблюдение на обект.

— Вие сте служили тринайсет години във военната полиция — каза Елиът. — Повишен сте по бързата процедура през всички чинове от младши лейтенант до майор. С много медали и отличия. Началниците са ви харесвали. Били сте добър. Много даже.

— Благодаря — казах аз.

— Може да се каже, дори повече от добър. Единственият, до когото са прибягвали при определени случаи.

— Може и така да се каже.

— И въпреки това са допуснали да се лишат от вас.

— Бях СЛОС-нат — казах аз.

— Били сте слоснат? — повтори Дъфи.

— Съкращения на личния офицерски състав. В армията много си падат по инициалите. Студената война беше свършила, последва орязване на военните разходи, свиване на общата численост и тъй нататък. Не им трябваха повече хора за определени случаи.

— Но армията продължава да си съществува. Не са орязали всички.

— Не, не са.

— А защо тъкмо вас?

— И да ви кажа, едва ли ще разберете.

Той не се опита да спори.

— Бихте могли да ни помогнете — каза Дъфи. — Кого видяхте в колата?

Не отговорих.

— Имаше ли дрога в армията? — залита Елиът.

Аз се усмихнах.

— Какво е една армия без дрога! — казах. — Военните си падат по дрогата. Германците изобретиха екстази. Уж за потискане на апетита. ЦРУ измисли ЛСД, изпробва го на американски войници. Армията е това, което й тече във вените.

— Нещо като увеселително заведение, а?

— Средната възраст на един новобранец е осемнайсет години. Вие какво очаквате?

— Наркотиците бяха ли проблем?

— Ние гледахме да не го раздуваме. Някой си излязъл в градски отпуск, взел, че изпушил една-две цигари в леглото с мацката, голяма работа! Едва ли не предпочитахме да пушат трева, вместо да се налокат с бира и да се сбият. Извън казармата беше по-добре да са хрисими, отколкото да буйстват.

Дъфи погледна към Елиът и той изчопли с нокът снимките от дъното на куфарчето. Подаде ми ги. Бяха четири на брой. Всичките зърнести и леко размазани. На всяка се виждаше същият кадилак, който бях забелязал предишната вечер. Познах го по номера. Беше паркиран в някакъв обществен гараж. До багажника бяха застанали двама типове. На две от снимките капакът беше затворен. На другите две — отворен. Двамата гледаха нещо вътре. Не можеше да се каже какво. Единият беше латиноамериканец. Другият беше по-възрастен, бял и с костюм.

Сигурно Дъфи бе наблюдавала лицето ми.

— Не е ли това мъжът, когото видяхте?

— Не съм казвал, че съм видял някого.

— Латиноамериканецът е крупен наркотрафикант. Всъщност главният дистрибутор за целия район на Лос Анджелис. Не може да го докажем, разбира се, но иначе знаем всичко за него. Седмичната му печалба сигурно възлиза на милиони. Живее като император. И при все това е дошъл на крака до Портланд, щата Мейн, за да се срещне с този, другия.

Пипнах с пръст една от снимките.

— Това в Портланд ли е?

Дъфи кимна.

— В един обществен гараж в центъра. Преди около два месеца. Аз лично направих снимките.

— Че кой тогава е другият?

— Не сме сигурни. Разбира се, проверихме номера на кадилака. Води се регистриран на някаква корпорация на име „Бизар Базар“. Със седалище в Портланд, щата Мейн. Доколкото знаем, започнала е като някаква невзрачна фирмичка за внос на разни ориенталски джунджурии. Сега се специализира в персийски килими. И доколкото знаем, собственик на тази фирма е някакъв тип на име Закари Бек. Предполагаме, че на снимката е самият той.

— Което означава, че е нещо огромно — допълни Елиът. — Ако тоя приятел от Лос Анджелис е готов да долети до другия край на страната, за да се срещне с него, значи Бек стои поне с две стъпала по-високо. А да си две стъпала над тоя тип, значи си направо в стратосферата, повярвайте ми. Нашият Закари Бек е голяма клечка, а си прави шегички с нас. Килими внасял, моля ви се!

— Съжалявам — казах аз. — Не съм го виждал преди.

— Не съжалявайте — каза Дъфи, като се наведе напред. — За нас е по-добре, ако не е бил този, когото сте видели снощи. Ние вече знаем кой е. Предпочитаме да сте видели някой от съучастниците му. Така бихме могли да се опитаме да се доберем до него.

— Че не може ли направо?

Неловко мълчание. Стори ми се, че са леко смутени.

— Имаме проблем — каза накрая Елиът.

— На мен ми се стори, че разполагате с доста солидни улики срещу латиноса. Имате и снимки, от които е ясно, че се познава с този Бек.

— Снимките не са редовни — каза Дъфи. — Направих грешка.

Още мълчание.

— Гаражът се оказа частна собственост — каза тя. — Намира се под сграда с фирмени офиси. А аз нямах заповед за обиск. Според Четвъртата поправка тези снимки нямат правна стойност.

— Не може ли да излъжете? Да кажете, че сте били на позиция извън гаража?

— Физически е невъзможно. Защитата веднага ще го установи по вътрешното разположение на сградата и целият ни доказателствен материал ще рухне.

— Важно ни е да знаем кого сте видели — каза Елиът.

Не отговорих.

— Наистина ни е важно — добави Дъфи. Каза го тихо, но с глас, способен да накара всеки мъж да се хвърли от най-високата сграда. При това нямаше никаква преструвка. Никаква женска хитрост. Тя дори не си даваше сметка колко е убедителна. Просто й беше важно да знае.

— Защо? — запитах.

— Защото трябва да поправя грешката си.

— Всички правим грешки.

— Изпратихме наш агент да разследва Бек — каза тя. — Под прикритие. Жена. И тя изчезна.

Мълчание.

— Кога? — попитах аз.

— Преди месец и половина.

— Търсихте ли я?

— Не знаем къде да търсим. Не знаем къде ходи Бек. Не знаем дори къде живее. Няма имоти, регистрирани на негово име. Сигурно къщата му е собственост на някаква фиктивна корпорация. Все едно игла в копа сено…

— Не сте ли опитвали да го проследите?

— Опитвали сме. Той има шофьори и бодигардове. Твърде добри са.

— Твърде добри за Агенцията?

— Твърде добри са за нас. Ние действаме сами, на своя глава. Откакто направих оня гаф, Министерството свали от себе си всякаква отговорност за операцията.

— Макар да има изчезнал агент?

— Те не знаят, че има изчезнал агент. Включихме я, след като ни закриха. Операцията не е разрешена. Не се води никъде.

Зяпнах я изумен.

— Цялата тази операция не съществува — добави тя.

— Че как я провеждате?

— Аз съм ръководител на екип. Нямам пряк началник да ми се бърка в рутинната работа. Просто се правя, че се занимавам с нещо друго, докато всъщност се занимавам с това.

— И никой не знае, че тази жена е изчезнала?

— Само моят екип — каза тя. — Седем души. А сега и вие.

Не казах нищо.

— Дойдохме направо при вас — каза тя. — Трябва ни човек, който да ни помогне да направим пробив. Защо иначе да бием толкова път в неделя сутрин?

В стаята беше тихо. Поглеждах ту нея, ту Елиът, ту отново нея. Те имаха нужда от мен. А аз от тях. Освен това ми харесваха. И то много. Бяха честни, симпатични хора. Като най-добрите, с които някога бях работил.

— Ясно — казах аз. — Ще направим сделка. Информация срещу информация. Ще видим и как ще потръгне между нас. И ще караме нататък.

— Какво ви е нужно?

Казах й, че ми е нужен достъп до болничния архив на градче на име Юрика в Калифорния отпреди десет години. Казах й какво точно да търси. Казах й също, че ще бъда в Бостън, докато не се свърже с мен. Предупредих я да не оставя никакви документни следи след себе си. После те си тръгнаха и през следващите ден-два нищо не се случи. Нито ден трети, нито ден четвърти донесоха нещо ново. Помотах се наоколо. За кратко време Бостън е доста приемлив. Той е това, което наричам град за два дни. След втория ден обаче започва да омръзва. Но при мен почти с всеки град е така. Аз съм твърде неспокойна личност. С настъпването на ден пети започнах да полудявам. Бях готов да приема, че са забравили за мен. Смятах да се откажа и да хвана пътя. Мислех си за Маями. Там щеше да е доста по-топло. Ала късно следобед телефонът ми иззвъня. Беше тя. Приятно ми стана да чуя гласа й.

— Идваме — каза. — Чакай ни до онази голяма конна статуя на кой беше там, край Алеята на свободата, точно в три.

Като място за среща не беше много акуратно описано, но се сетих какво има предвид. Статуята се намираше в северния край на алеята, близо до някаква църква. Беше ранна пролет, времето беше студено и не ставаше за безцелни разходки на открито, но аз все пак отидох доста по-рано. Седнах на една пейка до някаква жена, която пускаше трохи хляб на лястовиците и гълъбите. Тя ми хвърли бърз поглед и се премести на друга пейка. Птиците в краката й се бутаха и лакомо кълвяха в пръстта. Воднистото слънце се бореше с няколко дъждовни облака. Човекът на коня се казваше Пол Ривиър. Смътно си спомних, че имаше някаква връзка с Войната за независимост.

Дъфи и Елиът дойдоха точно навреме. Бяха облечени с черни шлифери, целите на токички и ремъчета. Все едно, че си бяха сложили на врата табелки с надпис Федерални агенти от Вашингтон. Двамата седнаха до мен — Дъфи отляво, Елиът отдясно. Аз се облегнах назад, а те се наведоха напред с лакти върху коленете.

— Санитари извадили някакъв мъж от океана — каза Дъфи. — Това станало преди около десет години, малко на юг от Юрика, Калифорния. С две огнестрелни рани в главата и една в гръдния кош. Малки входни отверстия, вероятно от пистолет .22-ри калибър. Предположили, че е хвърлен от скалите.

— И е бил жив, когато са го намерили? — попитах, макар вече да знаех отговора.

— Едва дишал — отвърна тя. — Черепът му бил пробит, имал и куршум, заседнал в близост до сърцето. Освен това му били счупени едната ръка, двата крака и тазът. На всичко отгоре бил полуудавен. Оперирали го в продължение на петнайсет часа без прекъсване. После цял месец бил в интензивно отделение и още шест месеца в болница за възстановяване.

— Самоличност?

— Нямал никакви документи в себе си. В картона бил записан като Джон Смит.

— Не са ли се опитали да го идентифицират?

— Отпечатъците му не фигурирали никъде — уточни тя. — Не бил обявен за издирване. Никой не дошъл да го потърси.

Кимнах. Компютърът, разпознаващ пръстови отпечатъци, казва това, което му е зададено да казва.

— И какво после? — запитах.

— После се възстановил — рече тя. — Вече били минали шест месеца и се чудели какво да го правят, когато той внезапно поискал да го изпишат и си тръгнал. Повече не го видели.

— Не им ли е казал кой е?

— Получил амнезия, нещо неизбежно в условията на мозъчна травма. Допуснали, че действително може да не помни нищо около самия инцидент, както и от предходните ден-два. От друга страна обаче, според тях би трябвало да си спомня по-ранни събития, докато той явно се преструвал, че и това не помни. Епикризата му е доста подробна. С психиатрични експертизи и така нататък. Разпитвали го най-редовно. Но той бил голям инат. Не им казал и дума за себе си.

— Какво е било физическото му състояние при изписването?

— Доста прилично. Имал видими белези от повърхностни рани, това е всичко.

— Е, добре — рекох аз. После вдигнах глава и се загледах в небето.

— Кой е бил той?

— Вие как мислите?

— Малокалибрени входни отверстия в главата и гръдния кош — обади се Елиът. — И после хвърлен в океана. Прилича ми на екзекуция. От наемен убиец. Тоя човек е свързан с организираната престъпност.

Не казах нищо. Продължавах да гледам небето.

— Е, кой е бил? — настоя Дъфи.

Продължавах да гледам към небето, докато мислите ми ме върнаха десет години назад във времето, към един съвсем различен свят.

— Разбирате ли нещо от танкове? — запитах.

— От бойни танкове ли? С вериги и оръдия? Не особено.

— Няма нищо особено за разбиране — казах аз. — Танкът си е танк. Желателно е да се движи бързо, добре би било да е що-годе надежден, а ако е и икономичен на гориво, още по-хубаво. Но ако си представим, че вие имате един танк и аз имам един, и ни изправят един срещу друг, знаете ли какво всъщност трябва да ви интересува най-много?

— Какво?

— Дали сте в състояние да ме гръмнете, преди да съм ви гръмнал аз. Това е, което трябва да се запитате. Ако сме на два километра разстояние, дали вашето оръдие може да ме достигне. Или моето вас.

— Е, и?

— Разбира се, физиката си е физика, но най-вероятният отговор е: ако вие можете да ме гръмнете от два километра, сигурно и аз мога да ви гръмна. Значи решаващото е друго. Боеприпасите. Ако се дръпна още двеста метра назад и вашият снаряд се удари в мен и рикошира встрани, дали аз разполагам със снаряд, който да се удари във вас и да не рикошира, а да ви види сметката. Затова са танковете. Мъжът, намерен в океана, беше офицер от военното разузнаване, който изнудваше оръжеен специалист.

— А как попадна в океана?

— Вие гледахте ли Пустинна буря по телевизията?

— Аз я гледах — каза Елиът.

— Да оставим умните бомби. Звездата на представлението беше основният боен танк М1А1 „Ейбрамс“. Съотношението между унищожени иракски и наши танкове беше четиристотин на нула, а иракчаните се сражаваха с най-доброто, което можеше да се купи където и да било по света. Но поради самия факт, че войната се предаваше по телевизията, светът вече ни беше видял картите, така че веднага трябваше да се заемем да измисляме още по-големи чудеса за следващия път, когато потрябват.

— И? — запита Дъфи.

— Ако искате един снаряд да отива по-надалеч и да удря по-силно, трябва да увеличите количеството на метателния заряд. Или да намалите теглото на проектила. Или и двете. Разбира се, ако наблъскате в гилзата прекалено голям метателен заряд, трябва да отнемете нещо по-съществено някъде другаде, за да остане теглото постоянно. Точно това и направиха. Произведоха проектил без взривен заряд. Което може да ви се стори доста налудничаво, нали така? Как може снаряд без взрив? Като се удари в танка, какво ще направи? Ще отскочи встрани като гумена топка? Но не, те промениха формата на проектила. Измислиха нещо, което прилича на гигантска стрела. С опашни перки и прочие. Отлята е от сплав на волфрам и обеднен уран. Двата метала с най-голяма плътност в природата. Тази стрела лети много бързо и отива много надалеч. Нарекоха я „издължен дълбоко проникващ орган“.

Дъфи ме погледна за миг изпод спуснатите си клепачи, усмихна се и едновременно с това се поизчерви. Аз й се усмихнах в отговор.

— Разбира се, усетиха се навреме и веднага смениха названието. Сега се нарича БППОСОАК. Нали ви казах, че военните си умират за инициали. Ще рече „бронепробивен проектил с опашни стабилизатори и отпадащ аеродинамичен кожух“. На практика се задвижва от свой собствен ракетен двигател. Забива се във вражеския танк с огромна кинетична енергия, която при удара се превръща в топлинна, точно както са ви учили в гимназията. Прогаря бронята и изпълва вътрешността на танка със струя от разтопен метал, която убива на място танкистите и възпламенява всякакви запалими или взривни материали. Хитро измислено. Както и да удари танка, все го обезврежда. Ако бронята е прекалено дебела или разстоянието е твърде голямо, това нещо, дори да не пробие докрай, се забива донякъде и раздробява долните слоеве на бронята на парченца, които се разхвърчават във вътрешността на танка като шрапнел. Екипажът става на кайма, все едно си прекарал жаба през мелничка за кафе. Невероятно оръжие!

— И какво общо има намереният в океана?

— Той беше измъкнал чертежите и всички технически данни от човека, когото изнудваше. Малко по малко, лист по лист, през един продължителен период от време. Ние го наблюдавахме. Знаехме точно какво прави. Възнамеряваше да продаде всичко това на иракското разузнаване. Иракчаните държаха да са добре подготвени за следващата война. Докато нашата армия не желаеше това.

Елиът се облещи.

— И те са го очистили?

Поклатих глава.

— Изпратихме двама служители от военната полиция да го арестуват. Стандартна процедура, напълно законна, нищо скрито-покрито, повярвайте ми. Но стана фал. Той се измъкна. Щеше да се скрие. А това беше нещо, което армията в никакъв случай не искаше да допусне.

— И тогава го очистиха, така ли?

Гледах към небето и мълчах.

— Това вече не беше по стандартната процедура, нали така?

Не отговорих.

— Било е неофициално и без разрешение — продължи той. — Прав ли съм?

Мълчах.

— Но е останал жив — каза Дъфи. — Как се казва?

— Куин — отвърнах аз. — Най-големият злодей, когото някога съм срещал.

— И вие го видяхте в колата на Бек в събота вечер?

Кимнах.

— Дойде да го вземе пред концертната зала.

Дадох им всички подробности, с които разполагах. Но още докато ме слушаха, съзнавах, че информацията ми е безполезна. Не можеше да се допусне, че Куин все още използва някогашната си самоличност. Единственото, което можех да им предложа, беше физическото описание на един около петдесетгодишен мъж, с нищо незабележим, ако не се смятат двата белега от куршуми на челото му. Беше по-добре от нищо, но едва ли щеше да им помогне много.

— Защо не са открили отпечатъците му в компютъра? — запита Елиът.

— Били са изтрити — казах аз. — Цялото му досие е заличено. Сякаш никога не е съществувал.

— А защо не е умрял?

— Заради калибъра — отвърнах аз. — Стандартното оръжие за агенти под прикритие е .22-калибров пистолет със заглушител. Не е много мощно.

— Дали човекът е опасен още?

— Не и за армията — отвърнах аз. — Той е бита карта. Все пак, минали са десет години. Скоро БППОСОАК ще е за музея. Както и самият танк „Ейбрамс“.

— Защо тогава се опитахте да го издирите?

— Защото в зависимост от това, което помни, би могъл да бъде опасен за човека, който се опита да го обезвреди.

Елиът кимна, но не каза нищо.

— Имаше ли вид на важна личност? — запита Дъфи. — В събота вечер, в колата на Бек?

— Имаше вид на заможен човек — казах аз. — Скъп кашмирен балтон, кожени ръкавици, копринен шал. На човек, свикнал да го вози лимузина с шофьор. На човек, който нищо друго не признава.

— А поздрави ли шофьора?

— Това не знам.

— Трябва да му съставим профил — каза Дъфи. — Нужно ни е да знаем обстоятелствата. Ползвал е колата на Бек, но дали е приличал на човек, уверен в правото си да я ползва? Или на някой, който приема това за лична услуга?

— Определено имаше вид, сякаш това му се полага по право — казах аз. — Сякаш я ползва най-редовно.

— Значи е равен на Бек?

Вдигнах рамене.

— Или негов шеф.

— Най-много съдружник — каза Елиът. — Нашият приятел от Лос Анджелис не би дошъл тук на крака, за да се срещне с някоя дребна риба.

— Не виждам Куин като нечий съдружник — казах аз.

— Що за човек беше той?

— Нормален — казах аз. — Що-годе. Като за разузнавач.

— Ако изключим, че е бил шпионин — каза Елиът.

— Да — съгласих се. — Ако изключим това.

— Както и че досието му е заличено.

— Това също.

Дъфи се бе умълчала и мислеше напрегнато. Почти съм сигурен, че разсъждаваше как би могла да ме използва. Не че имах нещо против.

— Ще останете ли още в Бостън? — запита тя накрая. — Където можем да ви открием?

Аз казах „да“ и те си тръгнаха. Така приключи ден пети.

В един бар някакъв мародер ми пробута билети за бейзболните мачове на астрономическа цена. По-голямата част от ден шести и седми прекарах на Фенуей Парк. „Ред Сокс“ бяха в плачевна форма. Петъчният мач се проточи до късно. Почти целия ден осми спах, едва привечер заех позиция пред залата на симфоничния оркестър. Казах си, че Куин може да има абонамент за целия сезон, но той не се появи. Пред очите ми беше все онази сцена, когато едва не се бяхме сблъскали, и начинът, по който ме бе погледнал тогава. Може би просто беше раздразнен от тълпите по тротоара. А може би имаше и нещо повече.

Сюзан Дъфи ми се обади отново сутринта на ден девети. Гласът й звучеше различно от друг път. Като на човек, който много е размишлявал.

— Бъди в дванайсет на обяд във фоайето на хотела — каза тя.

Дойде с кола. Сама. Колата й беше „Форд Торъс“, най-базисната възможна модификация. Порядъчно мръсен отвътре. Държавна машина. Самата тя беше с избелели джинси, хубави удобни обувки и охлузено кожено яке. Косата й беше току-що измита и сресана назад. Седнах до нея, тя потегли стремително, пресече шестте платна на булеварда и се насочи право към тунела за Мас Пайк.

— Закари Бек има син — каза тя.

Колата летеше през извития тунел; докато се усетя, излязохме под бледото априлско слънце от другата страна, точно зад стадиона „Фенуей“.

— Студент предпоследна година — продължи тя. — В някакъв смотан провинциален колеж по изкуствата, при това недалеч оттук. Един негов съвипускник ни поразказа това-онова, а в замяна ние му обещахме да си затворим очите за някакъв малък проблем с дрога. Синът се казва Ричард Бек. Не е особено популярен сред студентите, минава за особняк. Преди около пет години преживял премеждие, от което му останала сериозна травма.

— Какво премеждие?

— Бил е отвлечен.

Замълчах.

— Не разбираш ли? — каза Дъфи. — Имаш ли представа колко отвличания на обикновени хора стават в днешно време?

— Не — отвърнах аз.

— Нито едно. Няма такова престъпление. Значи тук става дума за преразпределение на територии в престъпния свят. Това доказва, че бащата е престъпник.

— Доста произволно тълкуване.

— Да, но звучи твърде убедително. При това полицията не е била уведомена. Каквото и да е станало, проблемът е бил решен по частен път. При това не много умело. Съвипускникът твърди, че на Ричард Бек му няма едното ухо.

— Е, и?

Тя не отговори. Известно време кара мълчаливо. Движехме се на запад. Аз се излегнах назад и я наблюдавах с крайчеца на окото си. Беше висока, стройна и хубава, с блестящи, живи очи. Без грим. Една от онези жени, които нямат нужда да се гримират. Беше ми много приятно да се оставя тя да ме вози. Но тя не просто ме возеше. Караше ме нанякъде. Това беше ясно. Беше дошла с готов план.

— Разучих цялото ти служебно досие — каза. — В най-големи подробности. Ти си забележителна личност.

— Не чак толкова — отвърнах аз.

— Освен това носиш голям номер обувки — добави тя. — Това също е добре.

— Защо?

— Ще видиш.

— Кажи ми сега.

— Ние си приличаме — каза тя. — Ние двамата, ти и аз. Имаме нещо общо помежду си. Аз искам да се добера до Закари Бек, за да си прибера агентката. А ти, за да намериш Куин.

— Твоята агентка е мъртва. След седем седмици би било чудо, ако са я оставили жива. Приеми факта.

Тя не отговори.

— А аз пет пари не давам за Куин.

Погледна ме и поклати глава.

— Даваш, и още как — каза тя. — Личи си от пръв поглед. Яде те отвътре. Имаш сметки за разчистване. А пък нещо ми казва, че ти си от ония, които не обичат неразчистените сметки. — Тя помълча и продължи: — А за моята агентка приемам, че е все още жива, освен ако и докато ти не ми представиш доказателства за противното.

— Аз ли? — попитах.

— Не мога да изпратя някого от моите хора — каза тя. — Нали разбираш? От гледна точка на Министерството на правосъдието цялата тази операция е незаконна, няма я. Така че, каквото и да предприема оттук нататък, ще бъде неофициално и не по устав. А пък си мисля, че ти си точно човекът, който разбира от този род операции. При тях се чувстваш в свои води. Дори може би ги предпочиташ пред другите.

— Е, и?

— Нужно ми е някой да проникне в дома на Бек. И реших, че този някой си ти. Ти ще си моят личен дълбоко проникващ орган.

— Как ще стане това?

— Ричард Бек лично ще те заведе.

Дъфи отби от магистралата на шейсетина километра западно от Бостън и пое на север през глухата провинция на Масачузетс. Пътят ни минаваше през живописни селца, красиви като пощенски картички. Местните пожарни команди бяха изкарали колите си на тротоара и старателно ги лъскаха. Птичките пееха. Хората торяха ливадите си и подрязваха живите плетове пред къщите си. Във въздуха се носеше миризма на дим от камини.

Спряхме в един мотел насред полето. Безупречно поддържана ниска сграда, облицована с червени тухли, с ослепително бели врати и рамки на прозорците. На паркинга имаше пет коли, наредени пред петте крайни стаи така, че да преграждат достъпа към тях. Все служебни автомобили. В средната стая ни чакаше Стивън Елиът с още петима души. Бяха донесли столове от стаите си и се бяха наредили в правилен полукръг. Дъфи ме въведе и едва забележимо кимна на Елиът. Предполагам, че с това искаше да му каже: „Вече знае. Засега не е отказал.“ После застана до прозореца с лице към стаята. Яркото слънце я осветяваше в гръб. Чертите й се различаваха трудно. Тя прочисти гърлото си. Стаята утихна.

— И така, колеги, чуйте какво ще ви кажа. Напомням ви, че операцията не е разрешена официално, не се действа по устав, не остават никакви документни следи, всичко вършим на своя глава и на своя отговорност. Ако някой смята да се откаже, сега е моментът.

Никой не си тръгна. Никой не помръдна от мястото си. Умно замислен ход. С който тя нагледно ми демонстрира, че двамата с Елиът имат екип от петима души, готови да ги последват и в ада.

— Разполагаме с по-малко от четирийсет и осем часа — продължи тя. — Вдругиден Ричард Бек си отива вкъщи за рождения ден на майка си. Според нашия източник така правел всяка година. Пропускал занятия и така нататък. Бащата изпращал кола с двама бодигардове, понеже младежът се страхувал от повторно отвличане. Ние смятаме да се възползваме от този негов страх. Да обезвредим бодигардовете и да го отвлечем.

Тя замълча за миг. Никой не се обади.

— Целта е да проникнем в дома на Закари Бек — каза тя. — Разбира се, като похитители на сина му няма да ни се зарадва кой знае колко, ако му се явим лично. Затова ще направим така, че веднага след отвличането Ричър да се притече на помощ и да освободи момчето. В много бърза последователност: отвличане, освобождаване и така нататък. Момчето прелива от благодарност и Ричър бива посрещнат като герой край семейното огнище.

Отначало хората й слушаха мълчаливо. После се размърдаха. Планът й издишаше на сто места. В него имаше толкова дупки, че приличаше на швейцарско сирене. Наблюдавах Дъфи. После погледът ми се зарея през прозореца. Винаги има начин да се запушат дупките в сиренето. Усетих как мозъкът ми се включи и заработи. За каква ли част от тези дупки си даваше сметка самата тя? Колко ли начина за запушването им беше измислила вече? И откъде, по дяволите, си беше наумила, че аз чак толкова си падам по тия работи?

— Нашата публика се състои от един зрител — продължи тя. — Ричард Бек. Само неговото мнение има значение. Само това, което ще си помисли той. Всичко отначало докрай ще бъде инсценировка, но важното е той да остане с впечатление, че е истина.

Елиът ме погледна.

— Недостатъци?

— Два — отвърнах аз. — Първо, как смятате да обезвредим бодигардовете, без действително да ги нараним? Предполагам, че не се предвиждат чак такива отклонения от устава.

— С бързина, груба сила и елемент на изненада — каза той. — Екипът на похитителите ще бъде въоръжен с картечни пистолети с халосни патрони. Плюс една зашеметяваща граната. В мига, когато измъкнем момчето от колата, мятаме гранатата и затваряме вратата. Гръм и блясък. Те са в несвяст, но нищо повече. Докато хлапето си мисли, че вътре са на кайма.

— Добре де — казах аз. — Цялата работа е инсценировка, нали така? Минавам случайно оттам и още по-случайно съм в състояние да го спася. Следователно не съм нито глупав, нито некадърен. Но защо след това да не го замъкна до най-близкия полицейски участък? Или просто да остана на място и да изчакам полицията? Да дам показания, както си е редно? За какво ми е притрябвало да го качвам на колата си и да го карам чак до вкъщи?

Елиът погледна Дъфи. Тя каза:

— Защото той ще бъде парализиран от ужас. И сам ще те помоли да го направиш.

— Аз пък от къде на къде съм длъжен да приема? Какво иска той, няма значение. Важното е как би било по-логично да постъпя. Защото моята публика не се състои от един зрител. А от двама: Ричард Бек и Закари Бек. Ричард Бек в момента, Закари Бек малко след това. А той ще иска да му се възстанови всичко точно както е станало. Ние сме длъжни да убедим и него, не само сина.

— Може би момчето ще те помоли да не викаш полиция. Както предишния път.

— Но защо пък съм длъжен да се съобразявам с него? Ако аз съм обикновен, редови гражданин, първото и най-нормално нещо, което би ми минало през ума, е да повикам полиция. Да постъпя така, както повелява законът.

— Той ще се опита да те разубеди.

— Но аз няма да го слушам. Защо му е на един възрастен мъж като мен, който не е нито глупав, нито некадърен, да се съобразява с някакво си хлапе? Ето ви една дупка в сценария. Аз прекалено много му угаждам, сякаш гоня някаква своя цел. Много е явно. Много е нагласено. Закари Бек ще надуши капана на мига.

— Може би, след като си го качил в колата, отзад ви преследват.

— Ами тогава давам газ и право в участъка.

— Ах, по дяволите! — рече Дъфи.

— Планът си е план — казах аз. — Но трябва да гледаме реално на нещата.

Отново се взрях през прозореца. Слънцето грееше ярко. Навън всичко се зеленееше. Виждаха се дървета, храсти, далечни склонове, напръскани със свежо зелени петънца. С ъгълчето на окото си следях Дъфи и Елиът, които гледаха замислено в пода. А също и петимата мъже, насядали неподвижно наоколо. Изглеждаха способни момчета. Двама от тях бяха малко по-млади от мен, високи и руси. Други двама бяха на моите години — обикновени, с нищо незабележими. Докато последният беше доста по-възрастен от останалите, прегърбен и побелял. Мозъкът ми работеше усилено; Отвличането, спасяването на жертвата, къщата на Бек. Трябва да проникнеш в тази къща. Наистина трябва. За да откриеш Куин. Мисли си за голямата игра. Опитвах се да си представя цялата ситуация през очите на момчето. И после още веднъж, през очите на бащата.

— Планът си е план — повторих аз. — Но има нужда от известно усъвършенстване. Самият аз трябва да имам сериозна причина да не желая да намесвам полицията. — Спрях и се замислих. — Не, още по-добре е въпросната причина да възникне там, на място, пред очите на Ричард Бек.

— Но как? — попита Дъфи. Аз я погледнах право в очите.

— Като по моя вина пострада някой невинен. Случаен минувач. При неизяснени обстоятелства, в бъркотията. Мога ударя някого с колата. Някоя бабичка, която си разхожда кучето. Може дори да я убия. И тогава се паникьосвам и си плюя на петите.

— Трудно е за инсцениране — каза Дъфи. — И не е достатъчно като причина, за да побегнеш. Все пак при такива ситуации е нормално да пострадат странични хора.

Кимнах. В стаята беше тихо. Затворих очи и помислих още малко. В съзнанието ми започна да се очертава една сцена, отначало само като бегъл контур, но постепенно придоби форма и плътност.

— Така — казах аз. — Я чуйте сега това. Убивам полицай. По случайност.

Всички мълчаха. Аз отворих очи.

— Не разбирате ли? — казах. — Това е идеалният план. Кент флош роял. Така изведнъж се слага край на всякакви съмнения на Закари Бек защо не съм постъпил като нормален човек и не съм повикал полицията. Човек не вика полиция, ако сам току-що е убил полицай. Дори да е станало случайно. Той ще разбере. И аз ще го използвам като повод да остана в дома му. Което ми е нужно. Той ще си мисли, че се крия. Ще ми бъде благодарен, че съм отървал сина му, при това няма да го гризе съвестта, че укрива престъпник, понеже самият той е такъв.

Нямаше възражения. Само тишина, която постепенно отстъпи място на тихо мърморене, което можеше да се приеме за обсъждане, оценка, съгласие, одобрение. Мисли си за голямата игра. Аз се усмихнах.

— Оттук нататък става все по-хубаво — казах. — Бек може дори да ме наеме на работа. Всъщност той направо ще бъде изкушен да го направи. Ние ще го накараме да повярва, че семейството му е обект на организирана атака, че е загубил двама бодигардове, а освен това той веднага ще разбере, че аз съм по-добър и от двамата, взети заедно, защото те са мъртви, а аз съм жив. Нещо повече, той с радост ще ме наеме, защото ще вярва, че след като съм убил полицай и съм дошъл да се укрия при него, ще съм му в ръцете.

Дъфи също се усмихна.

— Е, на работа — каза тя. — Имаме по-малко от четирийсет и осем часа.

Двамата по-млади агенти бяха определени за похитители. Решено бе да карат пикап марка „Тойота“ от парка за конфискувани автомобили на АБН и да бъдат въоръжени с картечни пистолети „Узи“, също конфискувани, заредени с халосни деветмилиметрови патрони. За по-зрелищно добавихме и една зашеметяваща граната, задигната от складовете на специалните отряди. После започнахме да репетираме моята собствена роля като спасител на отвлечения младеж. Както при всяка професионална измама, беше желателно да се придържаме колкото се може по-плътно до истината, така че аз щях да играя безработен скитник, уволнен от армията, който просто се е случил наблизо в подходящия момент. Щях да бъда въоръжен — нещо, което, формално погледнато, беше в нарушение на щатските закони на Масачузетс, но пък иначе съответстваше на легендата и щеше да изглежда правдоподобно.

— Трябва ми голям старомоден револвер — казах аз. — Нещо, каквото би носил някой цивилен за самоотбрана. Цялата сцена трябва да бъде извънредно драматична, отначало докрай. Тойотата ме връхлита, аз се отбранявам, стрелям и я изкарвам от строя. За целта са ми нужни три бойни и три халосни патрона, в строга последователност. Трите бойни са за пикапа, трите халосни за хората.

— По този начин можем да заредим всякакъв пистолет — каза Елиът.

— Не става — казах аз. — Необходимо е да виждам патроните в барабана. Не мога да използвам смесен заряд слепешката. Трябва да знам с какъв патрон откривам огън. За целта ми трябва револвер. И то голям, за да се вижда по-ясно.

Той разбра и си записа. После определихме възрастния агент да играе местен полицай. Дъфи предложи в суматохата той да попадне случайно под куршумите.

— Не става — повторих аз. — Трябва да бъде убедителна грешка. Не просто заблуден куршум. Бек-баща трябва да остане подобаващо впечатлен. По-добре е да застрелям полицая съзнателно, макар и от безразсъдство. Сякаш съм бил обзет от моментно умопомрачение, но от това не съм станал по-слаб стрелец.

Дъфи се съгласи. Елиът започна да изрежда на глас различни превозни средства, докато се спряхме на затворен ван без прозорци, каквито се използват за доставки и дребни ремонти по домовете. Той каза, че с такъв автомобил ще изглежда правдоподобно да се шляя из улиците. През цялото време си водехме бележки — на хартия и наум. Двамата агенти на моя възраст нямаха поставена задача и видимо нервничеха.

— Вие сте полицейското подкрепление — казах им аз. — Да кажем, че хлапакът не е видял кога съм гръмнал първия полицай. Може в тоя момент да е припаднал или нещо такова. Та вие ще ни подгоните с патрулната кола и аз ще ви очистя, когато съм сигурен, че гледа.

— Не ни трябва подкрепление — каза старецът. — Толкова много полиция на едно място, какво ще си каже хлапето!

— Охраната на колежа — каза Дъфи. — Нали се сещате, всеки колеж си наема собствена въоръжена охрана. Те бездруго ще се навъртат наблизо просто защото няма къде другаде да бъда?

— Идеално! — казах аз. — В момента на отвличането те внезапно се появяват с патрулната кола. При това може да ги използваме да координират цялата операция по радиото.

— Но как ще ги обезвредиш? — запита Елиът, сякаш и това беше нещо, което трябваше да се планира в момента.

Кимнах. Проблем наистина имаше. Дотогава щях да съм изстрелял шестте си патрона.

— Не мога да презареждам в движение — казах аз. — Не и с халосни патрони. Хлапето може да забележи.

— Не може ли да се забиеш в тях? Да ги изтласкаш от шосето?

— С тая раздрънкана таратайка? Изключено. Трябва ми втори револвер. Зареден, скрит някъде във вана. В жабката например.

— Мирен гражданин да се разхожда с два револвера? — забеляза старецът. — Малко странно ми се вижда, особено в Масачузетс.

Кимнах.

— Да, звучи неубедително. Трябва да се примирим, че ще има и слаби пунктове.

— И така, аз ще бъда с цивилни дрехи — каза старецът. — Като детектив. Да застреляш униформен полицай е нещо повече от безразсъдство. Това също би прозвучало неубедително.

— Ясно — казах аз. — Съгласен съм. Идеално се подрежда! Ти си цивилен детектив, бъркаш за значката, а аз си казвам, че ми вадиш пистолет. Случват се такива работи.

— А как умираме? — запита старецът. — Просто се хващаме за коремите и се гътваме като в някой уестърн?

— Крайно неубедително — каза Елиът. — Трябва да изпипаме всичко докрай. Иначе Ричард Бек няма да клъвне.

— Трябват ни специални ефекти — каза Дъфи. — Като в Холивуд. Бронежилетки и презервативи, напълнени с червена боя, които да се взривяват дистанционно.

— А можем ли да си ги набавим?

— Може би в Ню Йорк или Бостън.

— Нямаме много време.

— На мен ли го казваш? — рече Дъфи.

Така завърши ден девети. Дъфи настоя да се преместя в мотела и предложи някой да ме закара до Бостън, за да си прибера багажа от хотелската стая. Аз й съобщих, че нямам багаж. Тя ме изгледа с крайчеца на окото си, но не каза нищо. Нанесох се в стаята до стареца. Някой отиде за пица с една от колите. Останалите се суетяха насам-натам или говореха по телефона. Мен никой не ме закачаше. Лежах си на леглото и премислях всичко отначало докрай, от своя собствена гледна точка, като изброявах наум всички неща, които бяхме пропуснали. Получи се доста дълъг списък. Но едно конкретно нещо ме притесняваше особено. И то не от списъка. А някак си встрани от него. Станах от леглото и тръгнах да търся Дъфи. Намерих я на паркинга, тъкмо бе слязла от колата и бързаше към стаята си.

— Закари Бек не е главното действащо лице — казах й аз. — Няма как да бъде. Ако е замесен Куин, значи той е шефът. Той никога не би се примирил да свири втора цигулка. Освен ако Бек не е по-голям злодей от Куин, но за такава възможност не искам и да мисля.

— Може пък Куин да се е променил — каза тя. — Нали е получил два куршума в главата. Може това да му е разбъркало мозъка. Да е притъпило злината му.

Не отговорих. Дъфи явно бързаше и аз се прибрах в стаята си.

Ден десети започна с пристигането на автомобилите. Старецът получи седемгодишен „Шевролет Каприс“. Специална модификация с големия двигател на „Корвет“, от последната година, преди „Дженеръл Мотърс“ да прекрати производството им. Изглеждаше убедително, досущ като полицейска кола без отличителни знаци. Пикапът на похитителите беше грамадно чудовище с избеляла червена боя. Отпред имаше допълнителна тръбна броня пред цялата решетка на радиатора. Чух по-младите колеги да разговарят помежду си как биха могли да използват бронята. Моето возило беше обикновен кафеникав ван. Най-безличното превозно средство, което някога бях виждал. Беше без странични прозорци на каросерията, само на задните врати имаше две малки прозорчета. За всеки случай проверих дали има жабка. Имаше.

— Добре ли е? — попита Елиът.

Плеснах с ръка каросерията отстрани, както правят хората, когато оглеждат нов ван. Дебелата ламарина глухо издумка.

— Идеален е — отвърнах аз. — Искам револверите да бъдат .44-ти калибър магнум. Заредени с три бойни патрона с мек връх и девет халосни. От най-шумните.

— Дадено — каза той. — Но защо с мек връх?

— За да няма рикошети — отвърнах. — Може да пострада някой отстрани. Меките куршуми се деформират и си остават там, където ударят. Смятам да изстрелям един в радиатора и два в гумите. Искам да ги напомпате докрай, за да се пръснат на парчета. Така е по-зрелищно.

Елиът се отдалечи забързано. На негово място дойде Дъфи. В ръцете си държеше палто и чифт ръкавици.

— За теб са — каза тя. — С тях ще изглеждаш по-убедително. Времето ще е студено. А под палтото си ще скриеш револвера.

Взех ги от ръцете й и навлякох палтото. Беше ми по мярка. Явно добре ме беше премерила на око.

— От психологическа гледна точка ще бъде доста сложно — каза тя. — Бъди готов да импровизираш. Момчето може да изпадне в кататония. Необходимо е да го принудиш да реагира. В идеалния случай ще остане в съзнание и ще му се приказва. Гледай да му внушиш, че не изгаряш от желание да бъдеш замесен. Идеално би било, ако той те помоли да го закараш вкъщи, а ти се съгласиш, и то след известно колебание. Иначе гледай инициативата да е у теб. Не му оставяй време да се замисля какво точно е видял.

— Ясно — казах аз. — В такъв случай променям поръчката за мунициите. Искам вторият патрон във втория пистолет също да е истински. Ще му кажа да залегне на пода и ще стрелям в прозореца над главата му. Той ще си помисли, че охраната на колежа стреля по нас. После ще му кажа да се изправи, за да види разбития прозорец. Това ще увеличи чувството му за опасност. Пък и така ще го убедя да прави каквото му кажа, а на всичко отгоре няма да му е и толкова мъчно, когато очистя охраната. Не искам в никакъв случай да се стигне до борба помежду ни, той да се опитва да ме спре и така нататък. Може да преобърнем вана и да загинем и двамата.

— Гледай да спечелиш доверието му — каза тя. — За да може да те похвали където трябва. Съгласна съм с теб, че ако те наемат като бодигард, все едно ще ударим десетката. Затова се опитай да го впечатлиш. Но полека и с мярка. Не е нужно чак да те харесва. Достатъчно е да си помисли, че си силен мъжкар, който знае какво прави.

Аз тръгнах да търся Елиът и срещнах двамата агенти, които щяха да играят охрана. Разбрахме се те да открият огън по мен с халосни патрони, после аз да изстрелям един халосен по тях, после един истински по задното стъкло на вана, след това още един халосен по тях и накрая, като се изравнят с мен, останалите три халосни бързо един след друг. В това време те трябваше да прострелят собственото си предно стъкло с боен патрон отвътре и веднага след това да изхвръкнат встрани от шосето, сякаш съм им спукал гума или съм ударил шофьора.

— Гледай да не объркаш халосните с истинските патрони — каза единият от тях.

— Вие също — отвърнах аз.

За обяд отново имаше пица. Нахранихме се и излязохме да наобиколим района на действието. Паркирахме на около километър и половина от мястото и наизвадихме карти. После рискувахме да минем на три пъти пред самия портал с две различни коли. Имах нужда от повече време, за да огледам обстановката, но се бояхме да не би да ни забележат. Върнахме се мълчаливо в мотела и отново се събрахме в стаята на Елиът.

— Всичко изглежда наред — казах аз. — Накъде ще завият обаче?

— Мейн се пада на север — каза Дъфи. — Приемаме, че Ричард живее някъде около Портланд.

Кимнах.

— Струва ми се обаче по-вероятно да тръгнат на юг. Погледнете картата. Оттук е по-близо до магистралата. Стандартна охранителна практика е да се стремиш колкото се може по-бързо да се влееш в оживено движение.

— Ще караме на късмет.

— Казвам ви, ще тръгнат на юг — настоях аз.

— Нещо друго? — запита Елиът.

— Би било лудост да задържа вана — казах аз. — От гледна точка на Бек-старши аз би трябвало да се отърва от него колкото се може по-скоро и да открадна кола.

— Къде? — попита Дъфи.

— На картата непосредствено до магистралата има отбелязан търговски център.

— Добре, ще ти оставим колата там.

— С ключовете отдолу под бронята? — запита Елиът. Дъфи поклати глава.

— Много е подозрително. Трябва всичко да се изпипа до най-малката подробност. Ако Ричър ще краде кола, да я открадне както трябва.

— Знам ли — въздъхнах аз. — Никога преди не съм крал кола.

Настана тишина.

— Разбирам от коли толкова, колкото са ме учили в армията — казах аз. — Военните автомобили по принцип не се заключват. И нямат ключове за запалване, стартерът се задейства с едно копче.

— Добре де — каза Елиът. — Няма непреодолими проблеми. Ще ти я оставим отключена, но ти ще се правиш, че я разбиваш. Наоколо ще разхвърляме разни жици и телени закачалки. Може дори да накараш хлапака да ти намери парче тел. Нека да участва и той. Така ще ти има повече доверие. Свиваш телта на кука, бъзикаш малко вратата и — хоп! — тя се отваря. Ще разхлабим кожуха под кормилната колонка. Ще заголим две жици, само две, точно тези, които трябва. Ти се навеждаш, допираш ги и си готов крадец на коли.

— Блестящо! — възкликна Дъфи.

— Стараем се — усмихна се Елиът.

— Хайде сега малко почивка — предложи Дъфи. — След вечеря продължаваме.

Доокомплектоването на екипировката привърши след вечеря. Агентите ми бяха набавили два еднакви револвера „Колт Анаконда“. Грамадни, груби оръжия, които плашеха дори само с вида си. Не изглеждаха никак евтини. Не ги попитах откъде са ги взели. Към тях имаше две кутии патрони .44-ти калибър магнум — една бойни и една халосни. Последните бяха купени от железарски магазин. С такива се зареждат тежките пневматични пистолети за забиване на гвоздеи направо в бетон. Отворих барабаните на двата колта и с върха на ножицата отбелязах с Х по едно от гнездата за патроните. Барабанът на колта се превърта по часовниковата стрелка. По това се различава от „Смит &Уесън“, чийто барабан се движи в обратната посока. Знакът Х обозначаваше гнездото, от което щеше да бъде изстрелян първият патрон. Аз щях да го поставя на положение десет часа, като с натискането на спусъка гнездото щеше да се превърти и да застане точно зад цевта.

Дъфи ми донесе чифт обувки. Бяха точно моят номер. В тока на дясната имаше изрязана кухина. Тя ми подаде едно безжично апаратче за изпращане на електронни съобщения, което пасваше точно в кухината.

— Затова ти казах, че е хубаво, дето носиш голям номер обувки — обясни тя. — Има повече място в тока.

— Дали е надеждно? — запитах аз.

— Силно се надявам — отвърна тя. — Нов модел, отскоро се използва. С такива предаватели се води тайна кореспонденция между агентите на разузнавателните институции.

— Прекрасно — казах аз. От професионален опит знаех, че нито един друг отделен фактор не е станал причина за повече провалени операции, отколкото засечките в техниката.

— Това е най-доброто, с което разполагаме — каза тя. — Всякакъв друг уред ще бъде намерен. Те няма как да не те претърсят. А така, дори да имат скенер за радиочестоти, най-много да засекат някое моментно припукване на модема. Ще го сметнат за атмосферно смущение.

От магазин за театрален реквизит в Ню Йорк бяха купили и три симулатора на огнестрелни рани. Бяха обемисти и неудобни. Всеки представляваше квадратно парче кевлар, около трийсет на трийсет сантиметра, което се залепваше направо за гръдния кош на жертвата. Към него имаше прикрепен гумен балон с червена боя, детонатор и малък радиоприемник с батерии.

— Сложете си по-широчки ризи, момчета — каза Елиът.

Устройствата се задействаха дистанционно с три отделни копчета, които щях да закрепя на дясната си ръка, между лакътя и китката. Те щяха да бъдат свързани с жица с батерия във вътрешния джоб на палтото ми. Копчетата бяха достатъчно големи, за да ги напипам през ръкава на палтото и ризата. Реших за по-убедително да се правя, че използвам лявата си ръка за опора на дясната, която държи пистолета. Направих суха тренировка. Най-напред шофьорът на пиката. Щях да го гръмна с копчето откъм китката ми. То се падаше под показалеца. После пътникът в пикапа. Средното копче, със средния пръст. И накрая старецът. Крайното копче откъм лакътя, с безимения пръст.

— После непременно да ги разкараш — каза Елиът. — При Бек задължително ще те претърсят. Затова отбий някъде по пътя, уж отиваш до тоалетната, и ги изхвърли.

Продължихме да се упражняваме на паркинга пред мотела върху умален чертеж на действителното разположение на пътя. Към полунощ бяхме затвърдили всяко отделно движение, доколкото това изобщо беше възможно. Пресметнахме, че цялата сцена ще трае около осем секунди, отначало докрай.

— Всички важни решения са твои — каза ми Дъфи. — Ти носиш отговорност за всичко. Ако се случи нещо непредвидено, докато тойотата се носи към теб, отменяш операцията. Ние ще се погрижим да заличим следите. Имай предвид, че трябва да изстреляш три истински, бойни патрона на обществено място. Нямам никакво желание някой минувач или велосипедист, или просто съсед, който е излязъл да потича за здраве, да отнесе заблуден куршум. Разполагаш с по-малко от секунда, за да прецениш обстановката.

— Разбрано — казах аз, макар да не виждах как точно щяха да заличат следите, ако нещата стигнеха дотам. После Елиът проведе още два телефонни разговора и потвърди, че са взели назаем патрулна кола с отличителни знаци на охранителна фирма, както и че са осигурили „Нисан Максима“, който щял да бъде паркиран при служебния вход на големия универсален магазин в търговския център. Нисанът бил конфискуван от някакъв тип, спипан от бдителните власти на щата Ню Йорк да отглежда марихуана в градината си. В момента му поставяли номера от Масачузетс и щели да го напълнят отвътре с всевъзможни вещи, които една продавачка в универсален магазин може да реши да наблъска в колата си.

— Лягаме — каза Дъфи. — Утре е важен ден.

Така приключи ден десети.

Рано сутринта на ден единайсети Дъфи ми донесе понички и кафе в стаята. Бяхме двамата, тя и аз, сами. Преговорихме всичко отначало, за последно. Дъфи ми показа снимки на агентката, която самата тя бе внедрила сред тях преди петдесет и един дни. Трийсетгодишна блондинка на име Териса Даниъл. Била успяла да си издейства работа като чиновничка в „Бизар Базар“. Миньонче с умно лице, издаващо съобразителност и бързи рефлекси. Разглеждах внимателно снимката, за да запомня чертите й, но през цялото време пред очите си виждах лицето на една друга жена.

— Приемам, че е още жива — каза Дъфи. — Длъжна съм да го приема.

Не отговорих.

— Гледай на всяка цена да те наеме. Ние прегледахме досието ти за последните години, както би направил и Бек. Доста е мъгляво, пълно с бели петна. Мен това би ме притеснило, но него не вярвам.

Върнах й снимките.

— Ще ме налапа като топъл хляб — казах аз. — Нека оставим илюзията да се подхранва сама. Загубил е двама души, а в същото време семейството му е обект на атака. Аз няма да му се натрапвам. Дори ще си дам вид, че се двоумя. Всичко останало би предизвикало съмнението му.

— Добре — каза тя. — Имаш седем поставени задачи, от които първата, втората и третата са: да се пазиш, да се пазиш и пак да се пазиш. Приемаме, че имаме работа с извънредно опасни хора.

Кимнах.

— Не само приемаме. Ако Куин наистина е замесен, можем да бъдем сигурни.

— Тогава действай — каза тя. — Пипай здраво, още от самото начало.

— Ясно — казах аз. С дясната си ръка, прехвърлена отпред през гърдите, несъзнателно бях започнал да разтривам лявото си рамо. Изведнъж се сепнах и спрях. Навремето един военен психиатър ми беше обяснил, че този жест издава нерешителност и боязън. Акт на самозащита. Опит да се прикрия, да стана невидим. Следващата стъпка би била да легна на пода, свит на кълбо. Дъфи сигурно бе чела същите книги, защото ме погледна изпитателно.

— Страх те е от Куин, нали?

— Не ме е страх от никого. Разбира се, чувствах се по-спокоен, когато беше умрял.

— Можем да отменим операцията — каза тя.

Поклатих глава.

— Много ще ми е драго да го открия, повярвай ми.

— Какво се случи при ареста?

Отново поклатих глава.

— Не ми се говори за това.

Тя замълча, не попита нищо повече. За миг извърна поглед встрани, после отново се обърна към мен и продължи с инструктажа. Гласът й беше тих, ясен и делови.

— Задача номер четири: открий моята агентка и ми я доведи.

Кимнах.

— Пето: събери достатъчно солидни доказателства, с които да закопчая Бек.

— Ясно — отвърнах аз.

Тя отново замълча за миг.

— Шесто: намери Куин и постъпи с него, както намериш за добре. И седмо: приключиш ли, мигновено се изпарявай.

Кимнах, но нищо не казах.

— Ние няма да те следваме — каза тя. — Хлапето може да ни забележи. Предполагам, че ще се бои вече и от сянката си. Няма да слагаме и радиочип на нисана, защото положително ще го открият. Ще ни изпратиш местонахождението си по имейл, веднага след като разбереш къде си.

— Ясно — казах отново аз.

— Някакви слабости в сценария? — запита тя.

С усилие откъснах мислите си от Куин.

— Три, които виждам в момента — отвърнах аз. — Две дребни и една значителна. Първата дребна слабост е, че смятам да прострелям задното стъкло, но на хлапето десет минути ще са му предостатъчни, за да разбере, че вътре няма нападали парчета, а и в предното стъкло няма съответстваща дупка.

— Ами не го прави тогава.

— Мисля, че е по-добре все пак да го направя. Необходимо е да се поддържа паника.

— Добре, ще сложим отзад някакви кашони. И без това ще ти трябват, нали уж правиш доставки по домовете. Те ще му закриват погледа. Ако ли пък не, да се надяваме, че за десет минути няма да се досети.

Кимнах.

— Второ, старият Бек все някога и по някакъв начин ще се свърже с местната полиция, за да получи потвърждение на моята версия. Може би и с пресата.

— Ние ще инструктираме местния полицейски участък какво да разпространи като обяснение, включително и за пресата. Сигурна съм, че ще ни играят по свирката, колкото и докогато трябва. А каква е сериозната слабост?

— Бодигардовете — казах аз. — Колко време можете да ги държите така? Не може да ги допуснете в близост до телефон, защото веднага ще се обадят на Бек. Не можете да ги предадете на системата. Ще се наложи да ги скриете някъде без връзка със света, което е противозаконно. Колко време смяташ, че може да продължи това?

Тя вдигна рамене.

— Четири-пет дни, максимум. Повече не можем да ти пазим гърба. Така че побързай.

— Това и смятам да направя — казах аз. — А колко време издържа батерията на апаратчето?

— Около пет дни. Дотогава ще си вече вън. Не можем да ти дадем зарядно устройство. Би било твърде подозрително. Можеш да използваш устройство за мобилен телефон, ако намериш такова в къщата.

— Ясно — казах аз.

Дъфи ме погледна. Нямаше какво повече да си кажем. Тя се наведе към мен и ме целуна по бузата. Стана някак внезапно. Устните й бяха меки. По кожата ми останаха прашинки пудра захар от поничката.

— На добър час — каза тя. — Надявам се, че нищо не сме пропуснали.

Бяхме пропуснали много неща. В плана ни бяха заложени опасни мини, които твърде скоро щяха да започнат да гърмят една по една в ръцете ми.