Сметки за разчистване

13

В ранния съботен следобед индустриалната зона беше притихнала. Измити от дъжда, металните сгради проблясваха под смръщеното небе като излъскано старо сребро. Обикаляхме из лабиринта от улички, без да бързаме, едва с трийсетина километра в час. Наоколо нямаше жива душа. Сградата на Куин беше заключена. Докато минавахме покрай нея, аз извърнах глава и прочетох отново надписа: Xavier Export Co. Думите бяха майсторски гравирани в дебел лист неръждаема стомана, но с двата големи хикса надписът изглеждаше като несръчно любителско упражнение.

— Защо пише „експорт“? — обади се Дъфи. — Доколкото знам, той внася стока, не е ли така?

— Как ще влезем? — запита Вилянуева.

— С взлом — отвърнах аз. — Предполагам, че отзад.

Сградите бяха долепени гръб до гръб, като пред всяка имаше добре уреден паркинг. Всичко останало в зоната бяха пътища или — в каретата между задните фасади — добре поддържани тревни площи, заградени с бетонни бордюри. Никъде не се виждаха огради. Заобиколихме карето. Върху сградата директно зад тази на Куин се четеше надпис: Пол Кийст & Крис Мейдън, кетъринг. Беше заключена и празна. Оттам се виждаше задната врата на Куин — метален правоъгълник, боядисан в убито червено.

— Няма никой — каза Дъфи.

На задната фасада на сградата на Куин, в близост до червената метална врата, имаше прозорец от матово стъкло. Може би беше на тоалетна. Отгоре беше монтирана метална решетка.

— Дали има аларма? — запита Вилянуева.

— В нов офис като този? — казах аз. — Положително.

— Свързана направо с участъка?

— Съмнявам се — отвърнах аз. — За човек като Куин това не би било разумно. Той едва ли би желал да му се изсипва полиция всеки път, когато някой хлапак му счупи прозореца с камък.

— Тогава е към частна охранителна фирма.

— И аз така предполагам. Или собствените му хора го пазят.

— Та как ще подходим?

— Бързо. Влизаме и преди някой да е успял да реагира, се изнасяме. Можем да рискуваме пет минути, десет най-много.

— Един отпред, двама отзад?

— Точно така — кимнах аз. — Ти мини отпред.

Казах му да освободи ключалката на багажника и двамата с Дъфи слязохме от колата. Беше влажно и студено; духаше вятър. Взех щангата изпод резервната гума на форда, затворих багажника и Вилянуева потегли. Двамата с Дъфи заобиколихме фирмата за кетъринг, пресякохме тревната площ и се спряхме пред прозореца. Долепих ухо до студената метална обшивка и се заслушах. Нищо не се чуваше. Огледах решетката на прозореца. Беше във формата на правоъгълна метална клетка, към фасадата с осем болта, по два на всяка страна на правоъгълника. Самите болтове минаваха през заварени върху решетката кръгли шайби с размери на монета от четвърт долар. Главите им бяха колкото монети от пет цента. Дъфи извади глока от кобура под мишницата си. Чух как новата твърда кожа изстърга по цевта. Аз опипах беретата в джоба на палтото си. Стиснах щангата с две ръце. Долепих отново ухо до обшивката. Чух колата на Вилянуева да спира пред главния вход на сградата. Равномерният шум на двигателя се предаваше по металната конструкция. Шофьорската врата се отвори и затвори. Двигателят продължаваше да работи. Чух стъпките му по тротоара.

— Бъди готова — казах аз.

Усетих как Дъфи помръдна зад мен. В този момент юмрукът на Вилянуева задумка по предната врата. Забих щангата в металната обшивка на стената до един от болтовете на решетката. Успях да направя малка вдлъбнатина в обшивката. Подпъхнах щангата дълбоко между обшивката и решетката и я напънах с всички сили. Болтът удържа. Явно само минаваше през тънката обшивка и беше завит направо в някоя от стоманените греди. Смених ъгъла на щангата и напънах още веднъж. Втори път. Главата на болта се отчупи и решетката леко помръдна.

Трябваше да счупя общо шест болта. Това ми отне трийсетина секунди. Вилянуева продължаваше да думка по вратата. Никой не му отговаряше. Когато и шестият болт поддаде, аз сграбчих решетката и я обърнах на останалите два под деветдесет градуса, сякаш беше врата. Двата последни болта изквичаха възмутено. Вдигнах щангата и разбих матовото стъкло. Пресегнах се, напипах резето и отворих прозореца. Извадих беретата и се проврях в тоалетната с главата напред.

Тоалетната представляваше малка кабинка, може би метър и двайсет на метър и осемдесет. Имаше само клозетна чиния и мивка с малко огледало без рамка над нея. Също и кошче за отпадъци. На една поличка бяха наредени рула тоалетна хартия и книжни кърпи за ръце. В ъгъла имаше кофа с парцал. Подът беше постлан с чист линолеум. Миришеше силно на дезинфекционен препарат. Обърнах се и огледах прозореца. Върху рамката беше завит малък сензор на алармена система. Но в сградата не се чуваше звук Не виеше сирена. Алармата беше от безшумните. Сигурно точно в този момент някъде звънеше телефон. Или на нечий компютърен екран мигаше сигнал за тревога.

Излязох от тоалетната в заден коридор. Нямаше никой. Беше тъмно. Обърнат с гръб към задната врата, аз напипах дръжката и я отворих. Чух как Дъфи се вмъкна зад мен.

По време на основното си обучение тя сигурно бе прекарала шестте задължителни седмици в академията на ФБР в Куонтико и още помнеше правилните движения. Хванала глока с две ръце, тя се плъзна край мен и зае позиция до вратата, която водеше от задния коридор към останалата част на сградата. Облегна се с рамо на касата и вдигна пистолета с цевта нагоре, за да не ми пречи да мина. Аз пристъпих напред, разбих с ритник вратата и веднага приклекнах вляво с оръжие в ръка; тя влезе след мен и зае същата поза вдясно. Бяхме попаднали в друг, по-тесен коридор, който минаваше по цялата дължина на сградата, чак до предната фасада. Вляво и вдясно имаше врати на стаи. Общо шест, всичките затворени.

— Давай напред — прошепнах аз. — Там е Вилянуева.

Опрени с гръб един в друг, с вдигнати нагоре пистолети, двамата се запромъквахме рачешката към главния вход, като пред всяка врата се спирахме и се ослушвахме. Вратите си оставаха все така плътно затворени. Добрахме се до входната врата и я отключихме. Вилянуева влезе и я затвори отново зад гърба си. В мазолестата си старческа ръка стискаше „Глок-17“. Пистолетът изглеждаше като част от анатомията му.

— Аларма? — прошепна той.

— Безшумна — отвърнах шепнешком аз.

— Да побързаме тогава.

— Стая по стая — прошепнах аз.

Усещането не беше приятно. Бяхме успели да вдигнем толкова шум, че ако в сградата имаше хора, те със сигурност знаеха точно къде се намираме. А самият факт, че досега не бяха наизлезли да видят какво става, показваше, че са достатъчно умни да си седят по стаите със зареден пистолет с вдигнат ударник, прицелен във вратата на височината на гърдите ни. Централният коридор беше по-малко от метър на ширина. Нямахме много място за маневриране. Не, усещането не беше никак приятно. Всички врати се отваряха наляво, така че аз пуснах Дъфи от лявата си страна, за да държи под прицел отсрещния ред врати. Не исках всички да сме обърнати в една и съща посока, докато някой ни стреля в гръб. Вилянуева поставих отдясно. Неговата работа беше да удря по един ритник на вратите. Аз останах в средата, за да влизам пръв.

Започнахме с първата стая вляво. Старецът ритна яко вратата. Ключалката поддаде, от касата се посипаха трески и вратата се отвори. Влязох вътре. Стаята беше празна. Беше три на три, имаше прозорец, бюро и покрай едната стена цяла редица кантонерки. Излязох веднага, в това време старецът разби отсрещната врата и аз се втурнах в стаята. Тя също беше празна, но имаше неочакваното предимство, че преградната стена със съседната стая беше премахната и се озовахме в помещение шест на три, с две врати откъм коридора. В помещението имаше три бюра. С компютри и телефони. В ъгъла имаше закачалка, а на нея висеше дамско палто.

Пресякохме коридора и застанахме пред четвъртата врата. На третата стая. Вилянуева я разби с ритник и аз се вмъкнах пръв вътре. Още един квадрат три на три. Без прозорец. Бюро, зад бюрото голяма коркова дъска за обяви. По дъската — списъци, забити с кабарчета. Голям персийски килим, постлан върху линолеума.

Четири врати бяха проверени, оставаха още две. Избрахме си най-задната стая вдясно. Вилянуева ритна вратата. Влязох. Беше празна. Три на три, боядисана в бяло, със сив линолеум. Напълно празна. В нея нямаше нищо. Освен петна от кръв. Бяха почистени, но не достатъчно добре. По пода имаше кафяви криволици, където подгизналият парцал напразно се бе опитвал да ги попие. Кафяви пръски по стените. Някои избърсани, други пропуснати. Следи от стичащи се капки кръв описваха дълги ресни до пода. Покрай цоклите имаше засъхнала черно-кафява пихтиеста маса.

— Прислужницата — казах аз.

Никой не отговори. Дълго време всички стояхме мълчаливо. После се върнахме в коридора и разбихме последната врата. Влязох вътре с насочен пистолет. И замръзнах на мястото си.

Озовах се в затвор. Празен.

Беше три на три метра, с бели стени и нисък таван. Без прозорци. Подът беше застлан със сив линолеум. Върху него имаше дюшек. Върху дюшека — измачкани чаршафи. Наоколо бяха разхвърляни десетки празни кутии от китайска храна. И пластмасови бутилки от минерална вода.

— Тук е била — каза Дъфи.

Кимнах.

— Също като в мазето на къщата.

Приближих се до дюшека и го повдигнах. На пода с пръст, с големи ясни букви бе написана думата „справедливост“. Отдолу беше днешната дата — шест цифри, месец, ден и година, които ту избледняваха, ту отново ставаха плътни, когато тя бе потапяла пръста си в нещо черно-кафяво.

— Надява се да я открием — каза Вилянуева. — Ако не днес, утре. Ако не тук, другаде. Умно момиче.

— Това с кръв ли е написано? — запита Дъфи.

Стаята беше изпълнена с миризма на недоядена храна и на застоял въздух. И на отчаяние. Тя бе чула предсмъртните писъци на прислужницата. Две тънки врати я бяха делили от лобното й място.

— Може да е и соев сос — казах аз. — Поне така се надявам.

— Преди колко време са я преместили?

Погледнах най-близките кутии от храна.

— Може би преди два часа.

— Ах, по дяволите!

— Да вървим — каза Вилянуева. — Да я търсим.

— Само пет минути — обади се Дъфи. — Трябва да открия нещо, което да подхвърля на АТОО. За свое оправдание.

— Нямаме пет минути — отвърна старецът.

— Две минути — казах аз. — Грабвай каквото ти се изпречи, после ще го гледаме.

Излязохме заднишком от затворническата килия. Никой от нас не погледна повече към кланицата отсреща. Дъфи ни поведе към стаята с килима. Умен избор, помислих си аз. Сигурно това беше кабинетът на Куин. Беше напълно в негов стил да си постеле персийски килим върху линолеума. Тя вдигна от бюрото му една дебела папка с надпис „Предстоящи“ и свали всички списъци и други хартии от дъската за обяви.

— Да вървим — повтори Вилянуева.

Когато излязохме от сградата през предната врата, бяха изминали точно четири минути, откакто се бях вмъкнал вътре през прозореца на тоалетната. На мен ми се бяха сторили като четири часа. Качихме се в сивия форд и след още една минута вече бяхме на шосе 1.

— Давай на север — казах аз. — Към центъра на града.

Известно време и тримата мълчахме. Дори не се поглеждахме. Мислехме си за прислужницата. Аз бях на задната седалка, а Дъфи отпред, с документите на Куин, разтворени в скута й. Движението по моста беше натоварено. Много хора бяха тръгнали към града на пазар. Караха внимателно. Асфалтът беше хлъзгав от дъжда и солените пръски откъм морето. Дъфи прелистваше документите, като им хвърляше по един бърз поглед. Накрая наруши мълчанието. За голямо облекчение на всички.

— Всичко звучи много тайнствено — каза тя. — Има два основни кода: ЗЕ и ББ.

— „Завиър Експорт“ и „Бизар Базар“ — казах аз.

— Едното е експортната част от бизнеса, другото импортната — каза тя. — Но очевидно двете са свързани. Като двете половини на едно цяло.

— Не ме интересува — казах аз. — На мен ми трябва Куин.

— И Териса — добави Вилянуева.

— Ето ги прогнозните им финансови резултати, изчислени върху данни за първото тримесечие — каза Дъфи. — Тази година се очаква да достигнат оборот от над двайсет и два милиона долара. Това е доста оръжие, мисля аз.

— Четвърт милион патлака от най-евтините — казах аз. — Или четири танка „Ейбрамс“.

— Мозбърг — каза Дъфи. — Познато ли ти е това име?

— Защо? — запитах аз.

— В ЗЕ току-що се е получила доставка от нещо, което се казва така.

— „О. Ф. Мозбърг & Синове“ — казах аз. — Седалището им е в Ню Хейвън, Кънектикът. Произвеждат гладкоцевни пушки.

— А какво е „Пърсуейдър“?

— Вид гладкоцевна пушка — казах аз. — „Мозбърг“ модел 500. Използва се в специалните полицейски части.

— ЗЕ изпраща нанякъде пърсуейдъри. Двеста бройки. На обща стойност шейсет хиляди долара по фактурата. А на практика в замяна на нещо, което се получава от ББ.

— Импорт-експорт — казах аз. — Така стават тия неща.

— Само дето цените не съвпадат — каза тя. — Фактурата за новата доставка, която трябва да пристигне в ББ, е за седемдесет хиляди долара. Така че ЗЕ получава десет хиляди отгоре.

— Магията на капитализма — отбелязах аз.

— Чакай, има още нещо. Сега сметката излиза. Двеста бройки „Мозбърг Пърсуейдър“ плюс някакъв допълнителен артикул за десет хиляди долара, и сумата се изравнява.

— Че какъв е този допълнителен артикул? — запитах аз.

— Не пише. Какво ли може да струва десет бона?

— Не искам и да знам.

Дъфи зашумоля с хартиите.

— „Кийст & Мейдън“ — каза тя. — Откъде са ми познати тия имена?

— От сградата зад Куин — казах аз. — Фирмата за кетъринг.

— Той ги е наел — каза тя. — Днес трябва да му доставят нещо.

— Къде?

— Не пише.

— Какво е това нещо?

— Също не пише. Осемнайсет бройки от нещо си, по петдесет и пет долара бройката.

— А сега накъде? — запита Вилянуева.

Бяхме слезли от моста и поехме на северозапад; паркът остана вляво от нас.

Влязохме направо в подземния гараж на Мишънъри Хаус. В една будка седеше наемен охранител с лъскава униформа, който ни записа номера, без да ни обръща ненужно внимание. Вилянуева му показа картата си от АБН и му нареди да не мърда от мястото си и да не вдига много шум. Също и да не се обажда на никого. Зад будката му гаражът беше напълно притихнал. От около осемдесет клетки бяха заети не повече от десетина. Но между колите беше сивият „Гранд Маркиз“, който бях видял пред склада на Бек тази сутрин.

— Ето тук направих снимките — каза ми Дъфи.

Отидохме до дъното на гаража и паркирахме в един отдалечен ъгъл. Слязохме от колата и взехме асансьора за един етаж, до главното фоайе. Там, сред банално импозантния мраморен декор, имаше указател на наемателите на сградата. „Завиър Експорт“ се намираше на четвъртия етаж заедно с някаква адвокатска кантора на име „Луис, Стрейндж и Гревил“. Ние нямахме нищо против това съжителство. То означаваше, че на етажа ще има вътрешен коридор. Не бихме желали от асансьора да се озовем направо в офисите на Куин.

Върнахме се в асансьора и натиснахме бутона за четвъртия етаж. Вратите се затвориха и моторът зави протяжно. Спряхме на четири. Отвън се чуха гласове. Звънецът над асансьора звънна отчетливо. Вратите се отвориха. Вляво от нас имаше махагонова врата с месингова табелка и надпис:

Вратата се отвори, от нея излязоха трима души, застанаха отвън и зачакаха един от тях да я затвори. Двама мъже и една жена. Бяха облечени небрежно-елегантно, носеха кожени куфарчета и имаха доволен вид. Обърнаха се едновременно към нас и ни загледаха. Ние излязохме от асансьора. Те ни се усмихнаха и ни кимнаха, както се постъпва с непознати в тесен коридор. Може и да си мислеха, че сме техни потенциални клиенти. Вилянуева им се усмихна в отговор и посочи с глава към вратата на „Завиър Експорт“. Не търсим вас. Жената се провря покрай нас и влезе в асансьора. Колегите й заключиха и я последваха. Вратите на асансьора се затвориха и кабината пое надолу.

— По дяволите! — каза Дъфи. — Свидетели.

Вилянуева посочи към вратата на „Завиър Експорт“.

— А и вътре има някой. Тия адвокати не се учудиха, че идваме тук в събота по това време. Явно знаят, че там има хора. Може да са си помислили, че имаме насрочена среща.

Кимнах.

— Една от колите в гаража беше пред склада на Бек тази сутрин.

— Куин? — запита Дъфи.

— Много се надявам да е той.

— Разбрахме се нещо — каза Вилянуева. — Първо Териса, после Куин.

— Променям плана — казах аз. — Ако Куин е вътре, няма да мръдна оттук. След като сам ми е паднал на мушката.

— Но ние и без това не можем да влезем — възрази Дъфи. — Видяха ни.

— Вие не можете да влезете — отвърнах аз. — Аз мога.

— Какво? Сам?

— Така предпочитам. Аз и той, сами.

— Оставихме следи.

— Заличете ги тогава. Върнете се в гаража, качете се в колата и си тръгвайте. Охраната ще ви отметне като напуснали. След още пет минути позвънете на телефона в офиса. Така ще оставите нови следи, които ще доказват, че между часа на напускането ви и часа на телефонния разговор не се е случило нищо.

— А ти? Охраната сигурно ще запише, че си останал в сградата.

— Съмнявам се — казах аз. — Човекът не ми обърна внимание. Не мисля, че изобщо брои хората в колите. Записва само номерата.

Тя не отговори.

— Освен това не ми пука — добавих. — Аз съм труден за намиране. И възнамерявам за в бъдеще да стана още по-труден.

Дъфи погледна вратата на адвокатската кантора. После на „Завиър Експорт“. После вратите на асансьора. И накрая мен.

— Е, добре — каза тя. — Оставям те да се оправяш сам. Хем не искам, хем трябва, нали разбираш.

— Разбирам напълно — отвърнах аз.

— Териса може да е вътре с него — прошепна Вилянуева.

Кимнах.

— Ако е вътре, ще ви я доведа. Чакайте ме на края на улицата. Десет минути след телефонния разговор.

Те се поколебаха за миг, после Дъфи постави пръста си върху бутона за повикване на асансьора. В шахтата се чу шум и машините се раздвижиха.

— Пази се — каза тя.

Звънчето звънна и вратите се разтвориха. Двамата влязоха в кабината. Вилянуева ми хвърли един последен поглед и натисна бутона за гаража. Вратите се затвориха пред лицата им като театрална завеса. Аз се дръпнах назад и се облегнах на отсрещната стена до вратата на Куин. Сам се чувствах по-добре. Стиснах дръжката на беретата в джоба си и зачаках. Представях си как Дъфи и Вилянуева излизат от асансьора и крачат към колата. Изкарват я от гаража. Охраната ги отмята. Паркират зад ъгъла и звънят на справки. Получават номера на Куин. Обърнах се и забих поглед във вратата. Представих си Куин от другата й страна, седнал зад бюрото си, пред него телефонът. Гледах вратата, а сякаш виждах него.

Първия път, когато го видях, беше в деня на ареста. Фраскони беше подработил добре сириеца. Човекът се бе оставил изцяло в ръцете ни. Фраскони беше много добър в подобни ситуации: зададяхме ли му ясна задача, той я изпълняваше. Сириецът донесе пари в брой от посолството си, всички заедно седнахме пред съдията и описахме банкнотите. Бяха общо петдесет хиляди долара. Предположихме, че това е последната от няколко вноски. Белязахме поотделно всяка банкнота. Поставихме знак и на самото куфарче — с безцветен лак изписахме инициалите на съдията върху металната рамка, до едната от пантите. Съдията написа клетвена декларация в потвърждение на извършеното, Фраскони отведе сириеца, а двамата с Доминик заехме позиции да наблюдаваме трансакцията. Нейният фотограф вече бе разположил апаратурата си зад един прозорец на втория етаж през улицата, на двайсетина метра южно от кафенето. Съдията се присъедини към нас след десет минути. Използвахме ван с логото на електрическата компания, оборудван с едностранно прозрачни стъкла, който Доминик бе взела назаем от ФБР. За по-убедително дори бе облякла трима новобранци с униформите на компанията и им бе раздала инструменти, за да разкопават улицата.

Седяхме и чакахме. Не разговаряхме. В каросерията на вана беше задушно. Времето отново се бе затоплило. След четирийсет минути Фраскони пусна сириеца. Той се зададе откъм север. Беше му обяснено какво ще се случи, ако ни издаде. Доминик бе съставила сценария и Фраскони му го бе предал. Ние не възнамерявахме, а и едва ли можехме да изпълним заплахите си, но той нямаше как да го знае. Предполагам, че на него заплахите ни му бяха прозвучали правдоподобно, защото такива неща бяха ежедневие в Сирия.

Той седна на една маса отвън на тротоара. Беше на три метра от нас. Постави куфарчето си на земята и го облегна на крака на масата. Келнерът дойде и взе поръчката му. След минута се върна с едно еспресо. Сириецът запали цигара. Изпуши я до половина и я смачка в пепелника.

— Сириецът чака — каза тихо Доминик в микрофона на магнетофона си. Идеята беше да записва в реално време случващото се, като един вид допълнително доказателство. Беше облечена с парадната си униформа, готова да извърши ареста. Изглеждаше много добре в нея.

— Потвърждавам — каза съдията. — Сириецът чака.

Сириецът допи кафето си и направи знак на келнера за още едно. Запали втора цигара.

— Тоя винаги ли пуши толкова? — запитах аз.

— Защо?

— Може да се опитва да даде знак на Куин.

— Не — каза тя. — Все така пуши.

— Е, добре — съгласих се. — Но сигурно имат сигнал за опасност.

— Няма да го използва. Фраскони здравата го е сплашил.

Седяхме и чакахме. Сириецът допуши и втората си цигара. Постави ръце на масата с дланите надолу. Забарабани с пръсти. Изглеждаше убедително. Като човек, очакващ някого, който леко закъснява. Запали трета цигара.

— Не ми харесва това пушене — заявих аз.

— Спокойно, така си пуши човекът.

— Изглежда притеснен. Куин може да го усети.

— Нищо му няма. Държи се нормално за ориенталец.

Седяхме и чакахме. Наближаваше обяд. По тротоара ставаше все по-оживено.

— Куин приближава към мястото на срещата — каза Доминик.

— Потвърждавам. Куин приближава към мястото на срещата — повтори съдията.

Погледнах на юг. Видях един стегнат, добре облечен мъж, малко под четирийсет, метър и осемдесет и пет на ръст и около деветдесет килограма. С черна коса, леко посивяла на бакенбардите. Беше с тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка в убито червено. Дрехите му бяха като на много други мъже във Вашингтон. Ходеше бързо, но отстрани движенията му изглеждаха бавни. Владееше добре тялото си. Очевидно беше в много добра физическа форма. Почти сигурно излизаше да тича сутрин. В ръката си държеше алуминиево куфарче „Халибъртън“. Абсолютно същото като на сириеца. На слънчевата светлина проблясваше като златно.

Сириецът постави цигарата си в пепелника и едва-едва махна с ръка. Отстрани изглеждаше леко напрегнат, което беше нормално. Да шпионираш врага си в центъра на неговата столица не е детска игра. Куин го забеляза и се приближи към него. Сириецът стана и двамата се здрависаха през масата. Усмихнах се. Схемата им беше доста изпипана. Един американец се ръкува с чужденец през маса в кафене. Подобни сцени бяха толкова типични за Джорджтаун, че никой не ги забелязваше. Двамата седнаха. Куин се намести удобно на стола си и постави куфарчето си на земята, успоредно с другото. Отстрани някой би могъл да си помисли, че двете тънки куфарчета са всъщност едно, двойно по-дебело.

— Куфарчетата са едно до друго — каза Доминик в микрофона.

— Потвърждавам — обади се съдията — Куфарчетата са едно до друго.

Келнерът се върна с второто еспресо на сириеца. Куин му каза нещо и човекът се отдалечи. Сириецът каза нещо на Куин, който се усмихна. Усмивката му показваше само едно: че владее изцяло положението. Че се чувства напълно доволен. Сириецът каза още нещо. Той добре си играеше ролята. Мислеше, че с това спасява живота си. Куин изви глава и затърси с поглед келнера. Сириецът вдигна цигарата от пепелника, извърна поглед в обратната посока и издиша дима право към нас. После отново остави цигарата в пепелника. Келнерът донесе поръчката на Куин. Голяма порцеланова чаша. Вероятно кафе с мляко. Сириецът отпи от еспресото. Куин от своята чаша. И двамата мълчаха.

— Нервничат — каза Доминик.

— Напрегнати са — казах аз. — Почти приключват вече. Това е последната им среща. Целта е близо. И за двамата. Сега искат просто да довършат започнатото.

— Наблюдавайте куфарчетата — каза Доминик.

— Наблюдавам ги — отвърна съдията.

Куин постави чашата си върху чинийката. Дръпна стола си назад. Протегна дясната си ръка. Вдигна куфарчето на сириеца.

— Куин взе куфарчето на сириеца — каза съдията.

Куин се изправи. Каза нещо за довиждане, обърна се и си тръгна с бодра, пружинираща стъпка. Проследихме го с поглед, докато се загуби в тълпата. Сириецът плати сметката. После стана и пое на север. Фраскони излезе от един вход, улови го за ръката и ни го доведе обратно. Доминик отвори задната врата на вана и Фраскони го бутна вътре. Бяхме вече петима. В каросерията стана съвсем тясно.

— Отворете куфарчето — каза съдията.

Отблизо сириецът изглеждаше много по-уплашен, отколкото през стъклото на вана. Потеше се и тялото му излъчваше неприятна миризма. Постави куфарчето на пода и се наведе над него. Изгледа ни един по един, щракна закопчалките и вдигна капака.

Куфарчето беше празно.

Чух как телефонът в „Завиър Експорт“ иззвъня. Вратата на офиса беше дебела и звънът се чу приглушено и отдалеч. Но явно беше телефон и иззвъня точно пет минути, след като Дъфи и Вилянуева бяха излезли от гаража. Звънна два пъти и някой го вдигна. Не чух разговора. Сигурно Дъфи щеше да се направи, че е набрала грешен номер. Предположих, че ще се опита да поговори с човека отсреща достатъчно дълго, за да фигурира на разпечатката като пълноценен разговор. Но не по-дълго от една минута. Никой не разговаря с грешно набран номер повече от шейсет секунди.

Извадих беретата от джоба си и отворих вратата. Влязох в нещо като широко преддверие. Тъмна ламперия, дебел мокет. Вляво врата на офис, затворена. Вдясно друга врата на офис, също затворена. Точно срещу мен секретарско бюро. Зад бюрото някой, който в този миг затваряше телефона. Но не беше Куин. Беше жена. Около трийсетгодишна. Руса. Със сини очи. Пред нея на дървена поставчица имаше пластмасова табелка. На табелката пишеше:

Зад гърба й имаше закачалка за дрехи. На закачалката шлифер. А също и черна коктейлна рокля, все още завита в найлона от химическото чистене. Пресегнах се с лявата ръка зад гърба си и заключих вратата. Гледах Емили Смит право в очите. Тя също ме гледаше, без да мърда. Не се обърна нито вляво, нито вдясно към някоя от вратите на офисите. Значи беше сама Не погледна към чантичката или към чекмеджето на бюрото си. Значи беше невъоръжена.

— Ти трябваше да си мъртъв — каза тя.

— Тъй ли?

Емили кимна неопределено, сякаш й беше трудно да смели новата информация.

— Ти си Ричър — каза тя. — Поли ни увери, че те е очистил.

— Така е — отвърнах, — аз съм призрак. Само не пипай телефона.

Пристъпих напред и огледах бюрото й. По него нямаше нищо, което би могло да се използва като оръжие. Телефонът беше сложен, с много копчета, като малка централа. Наведох се и с лявата ръка извадих кабела от входа му.

— Стани — наредих аз.

Тя стана. Леко блъсна стола си назад и се изправи.

— Я да видим какво има в другите стаи.

— Няма никой — отвърна тя. В гласа й прозвуча уплаха, но сигурно казваше истината.

— Да видим все пак.

Тя излезе иззад бюрото. Беше с една глава по-ниска от мен, облечена с тъмна пола и тъмна блуза. И с елегантни обувки, които сигурно щяха да отиват еднакво добре на вечерната й рокля. Хванах я за яката на блузата, допрях дулото на беретата до гръбнака й и я подкарах пред себе си. Беше дребна и крехка. Косата й падаше назад върху ръката ми. Ухаеше на чисто. Най-напред проверих офиса отляво. Тя влезе първа, аз я отместих и се вмъкнах след нея, като веднага се дръпнах встрани, за да не ме застреля някой в гръб от отсрещната врата.

Офисът беше най-обикновен. Доста приличен на големина. Бюро, персийски килим. Вътре нямаше никой. В дъното имаше тоалетна. Малка кабинка с клозетна чиния и мивка. И в тоалетната никой. Извърнах я назад и я поведох през секретарското помещение към отсрещния офис. Същото обзавеждане. Бюро, килим. И там нямаше никой. Нямаше и тоалетна. Без да пускам яката й, отново я извърнах назад и я избутах в секретарското помещение. Спряхме се до бюрото.

— Няма никой — констатирах аз.

— Нали ти казах! — отвърна тя.

— Че къде са тогава всички?

Тя не отговори. Усетих как тялото й се стегна, сякаш беше твърдо решена да не отговаря.

— По-конкретно къде е Териса Даниъл? — запитах аз.

Никакъв отговор.

— А Куин? — продължих.

Никакъв отговор.

— Откъде знаеш името ми?

— Бек го каза на Завиър. Когато поиска разрешение да те вземе на работа.

— А Завиър направи ли справка за мен?

— Доколкото беше възможно.

— И даде разрешение на Бек?

— Очевидно.

— Че защо тогава тази сутрин накара Поли да ме очисти?

Тя отново се стегна.

— Ситуацията се промени.

— От тази сутрин ли? Защо?

— Получи се нова информация.

— Каква?

— Не знам точно — каза тя. — За някаква кола.

Сигурно за сааба? Изчезналите записки на прислужницата?

— Той си направи някои изводи — каза тя. — Сега знае всичко за теб.

— Силно казано — казах аз. — Никой не знае всичко за мен.

— Знае, че работиш за АТОО.

— Както казах, никой не знае нищо за мен.

— Знае и защо точно си дошъл тук.

— Така ли? А ти знаеш ли?

— Той не ми каза.

— Каква е твоята роля в цялата история?

— Аз съм оперативен мениджър на фирмата му.

Навих яката на блузата й около левия си юмрук и с дулото на беретата се почесах по бузата, където от ударите на Поли кожата бе подпухнала и започваше да ме сърби. Сетих се за Куклата, за Джон Чапман Дюк, за двамата безименни бодигардове и за Поли. Помислих си, че философски погледнато, не би ми струвало нищо да добавя и Емили Смит към списъка на убитите. Допрях дулото до главата й. В далечината се чу шум на излитащ самолет. Шумът се усили, докато машината набираше височина. Казах си, че спокойно мога да изчакам следващия и да дръпна спусъка. Никой нямаше да чуе. А тя сигурно си го заслужаваше.

Или може би не.

— Къде е Куин? — запитах я.

— Не знам.

— А знаеш ли какво направи той преди десет години?

Излъжи ме или умри, Емили. Ако знаеше, щеше да ми каже. Може би от гордост, от желание да се чувства част от нещо, от усещане за собствена стойност. И тогава щях да я убия. Защото, ако знаеше какво е направил Куин и въпреки това работеше за него, бездруго заслужаваше да умре.

— Не, никога не ми е разказвал — каза тя. — Аз не го познавах преди десет години.

— Сигурна ли си?

— Да. Повярвах й.

— Знаеш ли какво се случи с прислужницата на Бек?

И когато е искрен, човек може да каже „не“, но обикновено, след като се почуди малко. При това „не“-то обикновено е придружено от контравъпрос. Такава е човешката природа.

— С кого? — запита тя. — Какво?

Изпуснах въздуха от дробовете си.

— Е, добре.

Прибрах беретата в джоба си, пуснах яката на блузата й, обърнах я към себе си и хванах двете й китки с лявата си ръка. С дясната вдигнах от бюрото кабела на телефона. Поведох я през офиса вляво към тоалетната. Бутнах я в кабинката.

— Адвокатите отсреща си тръгнаха — казах аз. — В сградата до понеделник няма да има никой. Можеш да пищиш колкото си щеш, но никой няма да те чуе.

Тя не отговори. Затворих вратата на тоалетната. Усуках кабела около дръжката, после отворих докрай вратата на офиса и завързах другия му край за нейната дръжка. Дори да дърпаше с всичка сила, нямаше да може да се освободи. Никой не може да скъса телефонен кабел с дърпане. Казах си, че след около час най-много ще се откаже, ще седне на чинията, ще пие вода от мивката, ще ползва тоалетната и ще дочака до понеделник.

Седнах на бюрото и. Предположих, че като оперативен мениджър сигурно разполага с твърде интересни документи. Но нямаше нищо такова. Най-интересното нещо, което открих, беше копие от поръчката до „Кийст & Мейдън“, фирмата за кетъринг. Поръчката беше за 18 бройки по 55 долара бройката. Някой беше написал най-отдолу бележка с молив. С женски почерк. Може би самата Емили Смит. Бележката гласеше:

Аз се извъртях назад на стола и се загледах във вечерната рокля в найлоновата обвивка. Погледнах часовника си. Моите десет минути бяха изтекли.

Слязох с асансьора до подземния гараж и напуснах сградата през аварийния изход. Пазачът изобщо не ме забеляза. Заобиколих карето и излязох в гръб на Дъфи и Вилянуева. Бяха паркирали на ъгъла и седяха в колата един до друг, загледани напред. Сигурно се бяха надявали да видят двама души, които да крачат заедно към тях. Аз отворих вратата и се вмъкнах на задната седалка. Те се обърнаха и като ме видяха сам, бяха видимо разочаровани.

— Нито единият от двамата — казах аз.

— Някой вдигна телефона — уточни Дъфи.

— Една жена на име Емили Смит. Оперативен мениджър на фирмата. Нищо не ми каза.

— Ти какво направи с нея?

— Заключих я в тоалетната. До понеделник е извън играта.

— Трябваше да я попритиснеш малко — каза Вилянуева — Да й изтръгнеш ноктите например.

— Не е в мой стил — обясних аз. — Но ако толкова държиш, върви ти. Тя си е горе, няма къде да избяга.

Той само поклати глава и не мръдна от мястото си.

— И какво сега? — запита Дъфи.

— И какво сега? — запита Доминик.

Бяхме още в каросерията на вана. Доминик Кол, съдията и аз. Фраскони бе отвел сириеца. Двамата с Доминик размишлявахме усилено, докато съдията припряно гледаше да си измие ръцете от кашата, в която го бяхме забъркали.

— Аз бях тук само като наблюдател — каза той. — Не мога да ви дам правен съвет. Не би било коректно. Пък и, честно казано, не знам какво да ви кажа.

Той ни изгледа неодобрително, отвори задната врата и се изниза. Дори не се обърна. Сигурно си го заслужавахме, след като бяхме избрали такъв патологичен темерут и досадник за свидетел. Непредвидени последици.

— Какво всъщност се случи? — продължи Доминик. — Какво видяхме ние?

— Има само две възможности — казах аз. — Едната е, че Куин чисто и просто е изработил човека. Класически номер. Подаваш му трохи, получаваш си парите, а като дойде време за последната вноска, му показваш среден пръст. А втората е, че действително си е офицер от разузнаването. И че това е легитимна операция. Която доказва две неща: че Горовски снася информация и че за тази информация сирийците са готови да платят големи пари.

— Но той отвлече дъщерята на Горовски — каза тя. — Това няма как да е било официална задача.

— И по-лоши неща са ставали — заявих аз.

— Той ги е мамил системно — каза тя.

— Съгласен съм с теб — кимнах. — Наистина ги е мамил системно.

— И какво можем да направим по въпроса?

— Нищо — отвърнах аз. — Защото, ако сега го арестуваш по обвинения, че е мамил сирийците за лична изгода, той веднага ще ти отговори, че не е така, той всъщност им е заложил капан, за да ги разобличи, и ще те прикани да докажеш обратното. И после не дотам учтиво ще ни напомни да не си навираме носа в работите на разузнаването.

Тя мълчеше.

— И още нещо — продължих аз. — Дори и наистина да ги е мамил, не се сещам в какво всъщност бих могъл да го обвиня. Има ли в устава клауза, която да забранява на един офицер да взима пари от идиоти в замяна на чист въздух?

— Не ми е известно.

— Нито пък на мен.

— Така или иначе, сирийците ще побеснеят — каза тя. — И с право. В края на краищата те са му платили половин милион долара. Длъжни са да реагират. В името на собствената си гордост. Дори да е действал законно, той е поел огромен риск. Половин милион риска. Те ще тръгнат да го гонят. А той не може просто така да изчезне. Ще трябва да остане на поста си. На мушката им.

Помислих малко и казах:

— Но ако няма намерение да изчезва, защо му е било да им иска всичките тия пари?

Тя не отговори. Погледнах часовника си. Помислих си: това, а не онова. Или може би този път по изключение: и това, и онова.

— Половин милион долара са прекалено много пари — казах аз.

— Много за какво?

— Много за сирийците. Просто не си струва. Скоро ще има прототип. После пробна партида. До няколко месеца ще има поне стотина завършени бройки, които ще се охраняват в някой склад от някой сержант. Биха могли да си купят една за десет хиляди долара. Ще намерят някой алчен ефрейтор да им я продаде. Може дори да откраднат една. И после просто да я разглобят, за да узнаят замисъла и принципа й на действие.

— Е, добре, сирийците са глупави като бизнесмени — каза Доминик. — Но нали чухме запис с гласа на Куин? Той има половин милион долара в банката.

Погледнах отново часовника си.

— Знам. Това е неоспорим факт.

— Е, и?

— Пак са много пари. Сирийците не са по-глупави от който и да било друг. Никой току-така не оценява една метална стрела на половин милион долара.

— Но нали знаем, че толкова са платили? Ти сам каза, че това е неоспорим факт.

— Не е така. Казах само, че Куин има половин милион долара в банката. Това е неоспоримият факт. От което не следва, че са му ги дали сирийците. Останалото са чисти догадки.

— Какво?!

— Куин е специалист по Близкия изток. Той е умен и покварен. Мисля, че твърде рано си се отказала.

— От какво съм се отказала?

— Да го наблюдаваш. Къде ходи, с кого се среща. Колко са потенциално неприятелските за нас режими в Близкия изток? Поне четири-пет. Представи си, че той дои два или три едновременно. Или всички поотделно. Като всеки си мисли, че работи само за него. Представи си, че пробутва един и същ номер вече три-четири пъти. Това обяснява защо има половин милион в банката за нещо, което според никого не струва половин милион.

— И ти смяташ, че той мами всички?

Погледнах отново часовника си.

— Може би — отвърнах. — А може и с един от тях да е играл честно. Може така да е почнала цялата история. Отначало да си е мислил да играе честно с един-единствен, предпочитан клиент. Но те са отказали цената, която им е поискал, та затова той е решил да разшири пазара.

— Трябваше да наблюдавам повече кафенета — каза тя. — Не трябваше да се задоволявам със сириеца.

— Може да има фиксиран маршрут — казах аз. — Много отделни срещи една след друга. Като инкасатор…

Беше ред на Доминик да погледне часовника си.

— Е, добре — каза тя. — В момента той отнася парите на сириеца у дома си.

Кимнах.

— И след малко ще излезе, за да се срещне със следващия. Така че се обади на Фраскони да понаблюдава Куин още малко. Да го проследи, като се връща в града. Ако се срещне с някого и разменят куфарчета, тоя някой веднага да бъде прибран. Може накрая да се окажете с десет празни куфарчета в ръцете, но може и едно от тях да не е празно и тогава играта продължава.

Тя огледа вътрешността на вана. Погледна касетофона в ръцете си.

— Не мисли за това — казах аз. — Нямаме време за театрални изпълнения. Само ти и Фраскони.

— Към склада — наредих аз. — Ще трябва да го поогледаме.

— Имаме нужда от подкрепление — каза Дъфи. — Там сега ще бъдат всички.

— Надявам се да са всички.

— Прекалено опасно е. Ние сме само трима.

— Всъщност си мисля, че те отиват някъде другаде. Може вече да са тръгнали.

— Къде отиват?

— Не сега — казах аз. — Да караме поред.

Вилянуева даде газ и фордът се отдели от бордюра.

— Чакайте — извиках. — На следващата пряка свий вляво. Искам да проверя още нещо.

През няколко преки беше подземният гараж, където бях оставил Куклата в багажника на колата му. Вилянуева спря форда до един пожарен кран и аз се измъкнах. Слязох по рампата за коли и се поспрях, докато очите ми свикнат с тъмното. Намерих гаражната клетка, в която бях оставил черния линкълн. В клетката и сега имаше кола. Но не черен линкълн. Зелено „Субару Легаси“ металик, от туристическата модификация, онази с големите колела и вградения багажник на покрива. На задния прозорец имаше стикер с американското знаме. Собственикът беше патриот. Но не чак дотам, че да си купи американски автомобил.

Обходих от край до край двете съседни редици коли, за да се убедя още веднъж, макар вече да бях убеден. Не бяха открили сааба, а линкълна Не липсващите бележки на прислужницата, а липсващия си колега Куклата. „Сега знае всичко за теб.“ Кимнах на себе си в полумрака. Никой не знае всичко за някого. Но можеше да се предположи, че вече знаят за мен повече, отколкото ми се искаше. Върнах се по обратния път и излязох навън. Изкачих се по рампата за коли на дневна светлина. Денят беше облачен и сив, големите сгради хвърляха сянка на улицата, но се чувствах така, сякаш ме осветяваше ярък прожектор. Качих се във форда и тихо затворих вратата.

— Всичко наред ли е? — запита Дъфи.

Не отговорих. Тя се извърна на седалката и ме погледна.

— Всичко наред ли е? — повтори тя.

— Трябва да измъкнем Елиът оттам.

— Защо?

— Открили са Куклата.

— Кой го е открил?

— Хората на Куин.

— Как?

— Не знам.

— Сигурен ли си? — каза тя. — Може да го е открила градската полиция. Подозрителен автомобил, паркиран толкова време…

Поклатих глава.

— Ако беше полицията, щеше да отвори багажника. Сега целият гараж щеше да бъде отцепен като място на престъпление. Щеше да гъмжи от униформени.

Тя не отговори.

— Положението вече е извън контрол — продължих аз, — така че позвъни на Елиът. На мобилния му телефон. Нареди му да изчезва. Да вземе със себе си Ричард и Елизабет. И готвачката. С кадилака. Ако трябва, да извади пистолет и да ги арестува. Да намери мотел и да се покрие.

Тя бръкна в чантичката си за нокията. Натисна бутона за бързо набиране. Зачака. Аз отмервах времето наум. Едно позвъняване. Второ. Трето. Четвърто. Дъфи ме погледна разтревожено. И тогава Елиът отговори. Дъфи въздъхна облекчено и му даде нарежданията си — кратко, ясно и настойчиво. После прекъсна връзката.

— Как е? — запитах аз.

— Изглеждаше много облекчен.

Кимнах й. Имаше право да е облекчен. Едва ли му е било много забавно да клечи зад онази картечница с гръб към морето, да се взира в далечината и да не знае какво ще го връхлети. Или кога.

— Да вървим — казах аз. — Към склада.

Вилянуева отново отлепи колата от бордюра. Знаеше пътя. Два пъти бе наблюдавал склада заедно с Елиът. В продължение на цели два дни. Пое на югоизток през центъра на града и се приближи към пристанището откъм северозапад. И тримата мълчахме. Опитах се да направя оценка на щетите. Случилото се представляваше истинска катастрофа. Абсолютен провал. Но заедно с това и освобождение. Изясняваше всичко. Никакви преструвки повече. Измамата беше разкрита. Сега бях техен враг и нищо повече. Както и те мои. Чувствах се свободен.

Вилянуева си разбираше от работата. Правеше всичко както трябва. Отначало заобиколи склада в радиус от три преки. От всички страни. През уличките и пролуките между сградите успявахме да зърнем склада набързо. Четири страни, четири бързи погледа. Около сградата нямаше паркирани коли. Вратите бяха плътно затворени. Прозорците не светеха.

— Къде са всички? — запита Дъфи. — Нали уж уикендът им беше толкова важен?

— Важен е — казах аз. — Мисля, че много даже. Мисля също, че в поведението им има логика.

— Но какво всъщност правят?

— Не сега — казах аз. — Първо да влезем да видим пърсуейдърите. И какво получават в замяна.

Вилянуева паркира през две сгради на североизток, пред една врата с надпис: Превъзходни вносни препарирани животни. Заключи форда, тримата тръгнахме на югозапад, заобиколихме склада на Бек и излязохме към сляпата страна, на която нямаше прозорци. Служебният вход към офиса беше заключен. Погледнах през задния прозорец на офиса; нямаше никой. Заобиколих от другата страна и хвърлих един поглед към секретарското помещение. И там нямаше никой. Стигнахме до небоядисаната сива врата и спряхме пред нея. Беше заключена.

— Как ще влезем? — запита Вилянуева.

— Ето как — казах аз и извадих от джоба си връзката ключове на Куклата. Отключих вратата. Алармата тихо забибипка. Влязох и запрелиствах бележките по дъската за обяви, докато намерих кода и я изключих. Червената лампа угасна, светна зелена и бибипкането престана.

— Явно не са тук — каза Дъфи. — Нямаме време да правим оглед. Трябва да намерим Териса.

Вече усещах миризмата на оръжейна смазка. Тя се носеше във въздуха и се примесваше с другата миризма — на непрана вълна от килимите.

— Само пет минути — казах аз. — И след това медалът от АТОО не ти мърда.

— Заслужаваш медал — каза ми Доминик. Обаждаше се от обществен телефон в кампуса на Джорджтаунския университет.

— Така ли?

— Спипахме го. Лъсна му задникът. Свършено е с тоя тип.

— Кои са били?

— Иракчаните — каза тя. — Можеш ли да си представиш?

— Има логика — отвърнах аз. — Веднъж вече им насинихме задниците, за следващия път искат да са готови.

— Ама какво нахалство, а?

— Как стана?

— Точно по същия начин както преди. Само дето този път куфарчетата бяха „Самсонайт“, а не „Халибъртън“. Преди това спипахме иранеца и ливанеца. И двамата с празни куфарчета. Но после с иракчанина ударихме джакпота. Автентичните чертежи.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — отвърна тя. — Обадих се на Горовски и той потвърди по серийния номер в долния ъгъл.

— Кой наблюдава размяната?

— И двамата. Аз и Фраскони. Плюс неколцина студенти и преподаватели. Размяната стана в университетското кафене.

— Какви преподаватели?

— Единият е професор по право.

— Какво точно видя той?

— Всичко. Но за същинската размяна не мога да се закълна. Бяха много ловки, като фокусници. Куфарчетата бяха напълно еднакви. Достатъчно ли е според теб?

Въпроси, на които трябваше да отговоря другояче. Куин можеше да твърди, че иракчанинът вече е притежавал чертежа от неизвестен източник. Можеше да намекне, че човекът, просто така, обичал да си го носи със себе си. Можеше да отрича, че изобщо е станала размяна. Но тогава се сетих и за сириеца, иранеца, ливанеца. И за всичките пари на Куин в банката. Жертвите на измамата щяха да са доста озлобени. Можеше да изявят желание да дадат показания при закрит процес. Държавният департамент сигурно щеше да им предложи нещичко в замяна на показанията им. А и отпечатъците на Куин щяха да бъдат на куфарчето у иракчанина. Той едва ли бе носил ръкавици при размяната. Би било твърде подозрително. Така че си казах, че това, с което разполагаме, е достатъчно. Имахме ясна схема, имахме необяснимите долари в сметката на Куин, имахме строго секретен проект на армията на САЩ в ръцете на иракски шпионин, имахме двама военни полицаи и един професор по право, готови да потвърдят как е станало всичко, накрая имахме и отпечатъците на Куин по дръжката на куфарчето.

— Достатъчно е — казах аз. — Върви да го арестуваш.

— Къде да ида? — запита Дъфи.

— Ще ти покажа — отвърнах аз.

Минах покрай нея и пресякох секретарското помещение. През вътрешната врата влязохме в стаичката откъм склада. Компютърът на Куклата си стоеше кротко на бюрото. Мръсният дунапрен все така се подаваше от прокъсаната тапицерия на стола. Намерих електрическия ключ и запалих осветлението в склада. През стъклената преграда се виждаше всичко — електрокарът, стелажите с килими. Но по средата на складовото помещение имаше още нещо: пет купа дървени каси, всеки един колкото човешки ръст. Бяха разделени на две групи. От едната страна бяха три купа стари сандъци, доста поохлузени и с надписи на кирилица, върху които бяха нанесени с шаблон характерните усукани арабски писмени знаци. Явно това беше вносът на „Бизар Базар“. Близо до вратата имаше два купа нови дървени каси с логото на „Мозбърг — Кънектикът“. Това пък очевидно беше поредната доставка на „Завиър Експорт“. Импорт-експорт, разменна търговия в най-чист вид. Честната размяна не е кражба, както би казал Лион Гарбър.

— Нищо особено, какво ще кажеш? — запита Дъфи. — Пет купа сандъци? За сто и четирийсет хиляди долара очаквах доста по-голяма сделка.

— Мисля, че сделката е голяма — отвърнах аз. — Може би не по количество, а по важност.

— Я да хвърлим един поглед — каза старецът.

Излязохме от стаичката в откритото пространство на складовото помещение. Двамата с Вилянуева свалихме най-горната каса с надпис „Мозбърг“. Беше тежка, а лявата ми ръка още беше отпаднала. А и гръдният кош ме болеше. В сравнение с тях разбитата ми уста не беше нищо.

На един тезгях Вилянуева намери чук за вадене на пирони. Разкова капака на касата. Повдигна го и го положи на пода. Касата беше пълна със стиропорени бобчета. Зарових ръка в тях и напипах дълга пушка, завита във восъчна хартия. Разкъсах хартията. Беше „Мозбърг 500 Пърсуейдър“. От късата модификация. Без приклад. С пистолетна ръкохватка. С 47-сантиметрова цев дванайсети калибър, седем и половина сантиметров патронник, вместимост шест патрона под цевта, цялата от оксидирана стомана, с черна пластмасова ложа, без мерни прибори. Неугледно, безмилостно оръжие за близък уличен бой. Дръпнах ложата, механизмът изщрака — храт-храт! — плавно като коприна. Дръпнах спусъка. Затворът изчатка като на японски фотоапарат.

— Виждате ли някъде патрони? — запитах аз.

— Ето — каза Вилянуева. В ръката си държеше кутия „Бренеке Магнум“; зад гърба му имаше отворен кашон с няколко дузини такива кутии. Разпечатах две, заредих шест патрона в магазина, прещраках затвора, за да вкарам един в цевта, и добавих седми. После поставих на предпазител, понеже това бренеке не е сачми за яребици. Бренекето представлява куршум от масивна мед с тегло 28,5 грама, което напуска дулото на пърсуейдъра с начална скорост около хиляда и осемстотин километра в час. Един такъв куршум може да пробие дупка в плътна тухлена стена, колкото да мине човек през нея.

Положих пушката на тезгяха и разопаковах още една. Заредих и нея и я поставих до първата. Видях, че Дъфи ме наблюдава.

— Пушката е за това — казах аз. — Ако е празна, не ти върши работа.

Върнах празните кутии от бренеке в кашона и затворих капака. Вилянуева оглеждаше останалите каси; в ръката си държеше някакви листа.

— Това тук прилича ли ти на килими? — запита той.

— Не дотам — отвърнах аз.

— А според митническите документи, подписани от някой си Тейлър, пратката съдържа ръчно тъкани килими от Либия.

— Все пак е нещо — казах аз. — Този Тейлър можеш да го дадеш на АТОО. Нека проверят банковите му сметки. Може изведнъж да им се издигнеш в очите.

— Та какво всъщност има в тях? Какво се произвежда в Либия?

— Нищо. Фурми.

— Всичко това е руско — каза Вилянуева. — Касите са минавали на два пъти през Одеса. Изнесени са за Либия, оттам веднага са натоварени на друг кораб и са реекспортирани за насам. В замяна на двеста пърсуейдъра. Само защото на някого му е скимнало да се прави на мъж по улиците на Триполи.

— А в Русия, за разлика от Либия, се произвежда какво ли не.

Кимнах.

— Я да видим точно какво.

Касите бяха девет на брой, наредени на три купа. Свалих най-горната от близкия куп и Вилянуева я подхвана с чука. Отворихме капака и отдолу се показаха калашници, завити в талаш. Най-обикновени автоматични карабини „АК-47“, каквито в момента вървяха на улицата по около двеста долара парчето, при това доста стари. Не можех да си представя някакви изтупани типове с якета „Норт Фейс“ да заменят чисто новите си „Хеклер & Кох МП5“ за подобен боклук.

Втората каса беше по-малка и също пълна с талаш, сред който бяха наредени автомати „АКСУ-74“. Това са умалени производни на калашника, доста недодялани, но вършат работа. Тези тук също не бяха нови, но поне изглеждаха поддържани. Пак нищо особено. На Запад има поне десет вида оръжия от същия клас, всяко едно от които е по-добро от малкия калашник. Командирите на НАТО едва ли се плашеха особено от него.

Третата каса беше пълна с деветмилиметрови пистолети „Макаров“. Повечето стари и издраскани. „Макаров“ е примитивно оръжие, прекопирано без капка въображение от древния „Валтер ПП“. Съветите никога не са имали вкус към късите огнестрелни оръжия. За тях да стреляш с пистолет е все едно да мяташ камъни.

— Пълни боклуци — казах аз. — Стават само за претопяване в котви за лодки например.

Заехме се с втория куп и още от най-горната каса изскочи нещо далеч по-интересно — снайперски карабини ВАЛ с вграден заглушител. Тази пушка е била строго секретна до 1994 г., когато Пентагонът е успял да се добере до един екземпляр. Тя е изцяло метална, без дървени части, със сгъваем приклад. Стреля със специални дозвукови деветмилиметрови патрони. При изпитания е установено, че куршумът й пробива всички видове бронежилетки от разстояние до петстотин метра. Спомних си, че навремето това бе предизвикало доста сериозни притеснения сред американските военни. В касата имаше дванайсет броя. В следващата — още толкова. Солидни, качествени оръжия. При това нелоши на вид. Сигурно добре щяха да подхождат на якетата „Норт Фейс“. Особено на ония, черните, със сребриста подплата.

— Скъпи ли са? — запита Вилянуева.

Вдигнах рамене.

— Трудно е да се каже. Зависи на кого ги продаваш. Но цената на една западна карабина от същия клас, било „Вайме“ или „Зиг Зауер“, е около пет бона, ако е нова.

— Е, явно че цената по фактура е отишла само за тях.

— Да, сериозни оръжия са това. Само дето няма да вършат кой знае каква работа на бандите в Южен Лос Анджелис. Така че едва ли ще вървят скъпо.

— Да тръгваме — каза Дъфи.

Дръпнах се крачка назад, за да погледна през стъклената стена и задния прозорец на офиса към улицата. Следобедът напредваше. Времето беше мрачно, но още не бе започнало да се свечерява.

— Не сега — отвърнах.

Вилянуева отвори последната каса на втория куп.

— А това какво е, по дяволите? — каза той. Приближих се. Пак талаш. А сред талаша — източена метална тръба с малка дървена ложа. И в нея затисната тумбеста ракета, готова за стрелба. Трябваше да се позагледам, за да я позная.

— Това е РПГ-7 — казах. — Противотанкова базука. Пехотно оръжие, изстрелва се от рамо. Нещо като гранатомет. Само дето не изстрелва граната, а малка ракетка с реактивен двигател.

— Нещо като дълбоко проникващия орган — обади се Дъфи.

— Нещо такова — казах аз. — Но с взривен заряд.

— И взривява танкове?

— Това е идеята.

— Че на кого смята да го продава Бек?

— Нямам представа.

— На наркопласьори?

— Не е невъзможно. Това нещо върши добра работа срещу къща. Или срещу блиндирана лимузина. Ако главният ти конкурент се е снабдил с бронирано Бе Ем Ве, това е стоката, която ти трябва.

— Или на терористи? — каза тя.

Кимнах.

— А също и на ония откачалки, неофашистите.

— Проблемът е много сериозен.

— С тия гранатомети е много трудно да се прицелиш. Ракетата е прекалено голяма и бавна. В деветдесет процента от случаите дори при слаб насрещен вятър пропуска целта. Което не е голяма утеха за онзи, когото удари по погрешка.

Вилянуева разкова следващия капак.

— Още един, същият като този.

— Трябва да се обадим на АТОО — каза Дъфи. — А също и на ФБР. И то веднага.

— Не сега — повторих аз.

Междувременно Вилянуева отваряше последните два сандъка. Чуваше се шум на скърцащи пирони и цепещо се дърво.

— Тук има нещо още по-странно — каза той.

Погледнах. Във всяка каса имаше по една широка яркожълта метална тръба с прикрепен под нея електронен блок за управление. Извърнах очи нагоре.

— Това се нарича „Храал“ — казах. — „СА-7 Граал“. Руска ракета земя-въздух.

— С термонасочване?

— Позна.

— За сваляне на самолети, така ли? — попита Дъфи.

Кимнах.

— Особено добра работа върши при хеликоптери.

— Какъв й е обхватът?

— Близо три хиляди метра.

— Че с това нещо може да се свали пътнически самолет!

Кимнах.

— В близост до летището. При излитане. Например от кораб в Ист Ривър. Представете си да го ударят, докато набира височина от „Ла Гуардия“, и той да падне в Манхатън. Ами че това си е нов единайсети септември!

Дъфи гледаше изумено жълтите тръби.

— Невероятно! — каза тя.

— Това вече не е играчка за наркопласьори — казах аз. — Това си е оръжие на терористи. Повече от ясно. Бек разширява пазарния обхват. Тук има достатъчно оръжие за цяла терористична организация. Която може да направи с него какви ли не поразии.

— Трябва да разберем кой е купувачът на ракетите и за какво му трябват.

В този момент до вратата се чуха стъпки. И прищракване на затвор на автоматичен пистолет, който вкарва патрон в цевта. И човешки глас.

— Никога не ги питаме за какво им трябват — каза гласът. — Прибираме им парите и толкова.