Сметки за разчистване

8

Излязох пред къщата и застанах под плющящия дъжд, обърнат с лице на запад, вперил поглед в каменната стена. В този миг бях на косъм да оставя всичко и да избягам. Нямаше да е никак трудно. Портата зееше, широко отворена. Предположих, че прислужницата я е оставила така. Тя веднъж бе слязла в дъжда, за да я отвори, и не бе пожелала да си дава втори път този труд. А Поли го нямаше, за да го направи вместо нея. Той беше излязъл с кадилака. Така че портата си зееше отворена. И неохранявана. За пръв път я виждах така. Можех да се измъкна като нищо. Но не го направих. Останах.

Една от причините беше факторът време. Между портата и първото по-голямо кръстовище ме очакваха цели двайсет километра пусто шосе. Двайсет километра. А не можех да ползвам кола. Бек и жена му бяха излезли с кадилака, а прислужницата бе взела сааба. Линкълна го бяхме изоставили в Кънектикът. Така че трябваше да се движа пеша. Три часа бърз ход. Три часа, с които не разполагах. За три часа кадилакът със сигурност щеше да се върне. А по това шосе нямаше къде да се скрия. Покрай двата банкета имаше само голи скали. Щях да се виждам отвсякъде. Бек щеше да ме забележи от един километър. Аз щях да ходя пеша, докато той имаше кола. И пистолет. И Поли. А аз — нищо.

Така че друга от причините да остана беше стратегическа. Ако ме хванеха да бягам пеша, това само щеше да потвърди всичките съмнение на Бек, ако именно Бек беше този, който бе открил вързопа. От друга страна, ако останех, все още имах някакви шансове. С това щях да им покажа, че съм невинен. Може би щях да отклоня подозренията към Дюк. Можех да кажа, че вързопът е бил негов. Бек може би щеше да се хване. Може би. В края на краищата Дюк бе разполагал с всичката свобода да се движи където си поиска, когато си поиска. А самия Дюк го нямаше вече, за да отрича каквото и да било. Докато аз щях да бъда още тук и да говоря, и да споря, и да убеждавам. Може би все пак Бек щеше да се хване.

И така, третата причина беше надеждата. Може би не тъкмо Бек бе открил вързопа. Може да е бил Ричард, като се е разхождал покрай брега. Трудно беше да се предвиди как би реагирал той. Еднакво вероятно беше да се обърне първо към баща си или към мен. А може и Елизабет да го бе намерила. Тя познаваше скалите на това място. И те я познаваха. Знаеха тайните й. Предполагах, че е прекарала доста време на тях, по една или друга причина. А нейната реакция щеше да бъде в моя полза. Може би.

Четвъртата причина да не си тръгна беше дъждът. Той продължаваше да вали — студен, проливен, безмилостен. А аз бях все още прекалено изморен, за да крача три часа в такъв дъжд. Вероятно това беше обикновена човешка слабост. Но просто не можех да си движа краката. Исках да вляза обратно в къщата. Исках да се стопля, да се нахраня, да си почина.

Петата причина беше страхът от провал. Ако сега си тръгнех, никога повече нямаше да се върна, съзнавах го. А бях вложил две седмици от живота си. Бях постигнал добър напредък. От мен зависеха и други хора. През живота си бях претърпял много поражения, но нито веднъж не бях дезертирал. Нито веднъж. Нито един-единствен път. Ако сега се откажех, мисълта за това щеше да ме мъчи до края на дните ми. Джак Ричър — дезертьор. Като стана напечено, той се изнесе.

Стоях там и дъждът ме брулеше в гърба. Факторът време, стратегията, надеждата, дъждът, страхът от провал. Моите пет причини да остана. Всичките еднакво важни и задължаващи.

Но най-важната причина, номер едно в моя списък, беше една жена.

Не Сюзан Дъфи, не и Териса Даниъл. Една жена, която бях познавал отдавна, през предишния си живот. Казваше се Доминик Кол. Когато се запознахме, бях капитан в армията. Делеше ме една година от последното ми повишение в чин майор. Една сутрин рано влязох в кабинета си и заварих на бюрото обичайната купчина хартии. Повечето глупости. Но между тях имаше копие от заповед за назначение в моето звено на сержант първи клас Кол, доктор на инженерните науки, длъжностна категория Е-7. Това беше по време, когато всякакви писмени справки за личния състав бяха неутрални по отношение на пола. Името Кол ми заприлича на немско и веднага си представих някакъв грозен дългуч от Тексас или Минесота с месесто, червендалесто лице и луничави ръчища, по-възрастен от мен, около трийсет и пет годишен, високо подострен отзад на врата. Малко по-късно секретарката ми позвъни по интеркома и доложи, че въпросният сержант се е явил по служба. Аз го накарах да чака десет минути, просто защото така ми скимна, и накрая го поканих да влезе. Или по-точно я поканих, защото сержантът се оказа тя. Далеч не беше някаква върлинеста грозотия, а жена между двайсет и пет и трийсет, не висока, но твърде атлетична, за да мине за миньонче. И същевременно твърде женствена, за да мине за атлетична. Сякаш бе старателно оформена от същото вещество, с което пълнят отвътре топките за тенис. В нея имаше някаква грациозна еластичност, едновременно корава и поддаваща. Беше красива като скулптура, без остри ръбове. Застана мирно пред бюрото ми и отривисто отдаде чест. Аз не отговорих, което беше грубо от моя страна. Само седях и я гледах — цели пет секунди.

— Свободно, сержант — казах накрая.

Тя ми подаде своето копие от заповедта за назначение и служебното си досие. Една от тези папки, известни в армията като лично служебно дело. В тях се съдържа всичко, което е нужно да се знае за всеки един. Оставих я да стои в поза „свободно“ пред мен, докато прочетох досието й — нещо също грубо само по себе си, но тук поне нямах избор. В кабинета ми нямаше стол за посетители. В онези години такъв се полагаше само на висши офицери от полковник нагоре. Тя стоеше абсолютно неподвижно, с ръце, кръстосани на гърба, заковала поглед в една точка на две педи над главата ми.

Досието й беше впечатляващо. Вършила бе от всичко по малко и с всяко нещо се бе справяла блестящо. Стрелец от висш разред, владеене на различни бойни умения, изключителен коефициент на разкриваемост на престъпления, довел до огромен брой арести. Беше родена за водач и си бе издействала бързо повишение. Бе убила двама души при изпълнение на служебния си дълг — единия с огнестрелно оръжие, другия с голи ръце. И при двата случая бе установено, че е действала правомерно. Истинска изгряваща звезда. В това нямаше съмнение. Казах си, че този, който бе взел решението да я прехвърли при мен, е смятал, че ми прави голям комплимент.

— Добре дошла в екипа — казах.

— Сър! Благодаря, сър — отвърна тя с поглед, прикован някъде над главата ми.

— Я остави тия глупости — заповядах аз. — Няма опасност да се изпаря, ако ме погледнеш, а освен това мисля, че и едно „сър“ при обръщение е твърде много, да не говорим за две.

— Дадено — кимна тя. Явно бързо схващаше. От този момент, чак до края на живота си нито веднъж не ми каза сър.

— Искаш ли да нагазим направо в дълбокото? — запитах.

Тя кимна.

— То се знае.

Отворих с трясък едно метално чекмедже, извадих тънка папчица и я плъзнах през бюрото към нея. Тя не погледна какво има вътре. Стоеше насреща ми, стиснала в ръка папката до шева на панталона си, и чакаше.

— На изпитателния полигон в Абърдийн, Мериленд — започнах аз, — има един дизайнер на оръжейни системи, който се държи някак особено. Получихме поверителен сигнал от наш човек там, подозира че може да е замесен в шпионаж. Според мен става дума по-скоро за изнудване. Разследването може да отнеме много време и да засегне доста хора.

— Няма проблем — каза Доминик.

Та тя, сержант Кол, беше главната причина, поради която не избягах през оная широко разтворена, неохранявана порта.

Вместо това се върнах в къщата и дълго стоях под горещия душ. Никой не иска да го изкарат на очна ставка, когато е гол, мокър и уязвим, но на мен не ми пукаше. Беше ме обзел някакъв фатализъм. Каквото е писано да става, ще стане. Като привърших, се увих в една кърпа и слязох на долния етаж, за да потърся стаята на Дюк. Задигнах още един комплект от дрехите му. Облякох ги и си сложих собствените обувки и палто. После се върнах в кухнята да чакам. Кухнята ми се стори още по-топла и закътана след дъжда и блъскащите се вълни отвън. Беше като убежище. Готвачката също беше там и правеше нещо с някакво пиле.

— Имаш ли кафе? — запитах.

Тя поклати глава.

— Защо?

— Защото има кофеин.

Аз я изгледах в тила.

— Че тъкмо това му е хубавото! — казах. — То и в чая също има кофеин, а съм те виждал да правиш чай.

— В чая има танин — каза тя.

— И кофеин — поправих я аз.

— Ами пий чай тогава — каза тя.

Огледах се. На плота имаше дървено блокче, от което под ъгъл с дръжките нагоре стърчаха разнокалибрени ножове. Имаше и бутилки и чаши. Предположих, че под мивката има почистващи препарати. Може би и малко белина. Достатъчно импровизирани оръжия за ръкопашен бой. Ако Бек имаше дори и най-малки задръжки, за да не стреля в затворено помещение, можеше и да се отърва. Почти сигурно щях да го обезвредя, преди той да е обезвредил мен.

— Значи кафе ти се е допило? — обади се готвачката. — Това ли се опитваш да ми кажеш?

— Да — отвърнах аз. — Точно това.

— Че защо не си поискаш?

— Ама аз нали си поисках!

— Не, ти просто запита дали има — каза тя. — Не е същото.

— Ще ми направиш ли кафе? — попитах. — Моля ти се!

— Къде изчезна мистър Дюк?

Поколебах се. Може пък да беше влюбена в него и да бе искала да се оженят, като в старите филми, където готвачката се жени за иконома и двамата живеят щастливо до дълбоки старини.

— Беше убит — казах накрая.

— Снощи ли?

Кимнах.

— При засада.

— Къде?

— В Кънектикът.

— Е, добре — каза тя. — Ще ти направя кафе тогава.

И пусна машината. Наблюдавах я, за да видя откъде вади нещата. Филтрите бяха в шкафа до книжните салфетки, самото кафе — във фризера. Машината беше стара и мудна. Издаваше силни, но колебливи гъргорещи звуци. Като прибавим барабаненето на дъжда по прозорците и грохота на вълните отвън, нищо чудно, че не бях чул кадилака да се връща. Затова пък чух задната врата да се отваря и видях как Елизабет Бек нахълта в кухнята, следвана от Ричард. Бек беше последен. И тримата се движеха със задъханата възбуденост на хора, които са претичали кратко разстояние през проливен дъжд.

— Здрасти — каза ми Елизабет Бек.

Кимнах, но не казах нищо.

— Я, кафе! — възкликна Ричард. — Прекрасно.

— Ходихме да закусим — обясни Елизабет Бек. — Край Олд Орчард Бийч има една малка закусвалня, която сме си харесали.

— Поли не искаше да те будим — каза Бек. — Сторил си му се нещо уморен снощи. Тъй че той предложи да ни закара вместо теб.

— Добре — отвърнах. А си помислих: Нима Поли е открил вързопа? Дали им е казал вече?

— Искаш ли кафе? — запита Ричард, който тракаше с чаши при машината.

— Благодаря — отвърнах. — Черно.

Той ми донесе пълна чаша. Бек си сваляше палтото; на пода около него капеше вода.

— Вземи чашата си и ела — каза той. — Трябва да поговорим.

Той тръгна по коридора, като поглеждаше назад, за да види дали го следвам. Аз взех чашата си. Кафето беше горещо; от чашата се вдигаше пара. Ако се стигнеше дотам, можех да му го лисна в лицето. Поведе ме към квадратната стая с ламперия, която бе използвал и преди за нашите разговори. Носех пълната чаша и ходех малко по-бавно. Бек стигна доста преди мен. Когато влязох, той вече беше застанал до един прозорец и гледаше дъжда навън, с гръб към мен. Когато се обърна, в ръката му имаше пистолет. Беше прекалено далеч, за да му лисна кафето. Поне на четири метра. Течността щеше да се разпръсне във въздуха; може би повечето нямаше изобщо да го улучи.

Пистолетът в ръката му беше „Берета М-9 Спешъл“, който не е нищо друго, освен леко разкрасена модификация на цивилния 92ФС, докарана да наподобява стандартния М-9 на въоръжение в армията. М-9 стреля с деветмилиметрови патрони тип парабелум. Има петнайсет патрона в пълнителя и стандартен мерник с мушка. Бях запомнил дори цената му: 861 долара на дребно. Аз самият тринайсет години бях носил такъв М-9. С него бях изстрелял хиляди патрони при тренировки и немалък брой в реална бойна обстановка. Повечето от тях бяха попаднали в целта, понеже М-9 е доста точно оръжие. В повечето случаи целта бе унищожена, понеже М-9 е и доста мощно оръжие. Пистолетът ми служеше добре. Спомнях си дори как ми го бяха препоръчали навремето: Има сравнително слаб откат и е прост за разглобяване в бойни условия. Хората, които ни зачисляваха личното оръжие, повтаряха тези думи като някакво заклинание. Отново и отново, на всеки поотделно. Предполагам, че от това зависеха договори за доставки. Навремето за тоя модел се чуваха и не дотам ласкави неща. Тюлените например ненавиждаха М-9. Твърдяха, че най-редовно им избухвал в ръцете. Бяха измислили даже и песен: Не се считаш за тюлен, ако от М-9 не си ослепен. Но аз лично бях доволен от моя М-9. Бе ми служил добре. Беше си хубаво оръжие, поне според мен. Екземплярът в ръката на Бек изглеждаше чисто нов. Черната стомана лъщеше, покрита с капчици смазка. Мерникът и мушката бяха маркирани с фосфоресцираща боя, която сияеше меко в полумрака.

Стоях и чаках.

Бек също стоеше неподвижно насреща ми, стиснал в ръка пистолета. И изведнъж се раздвижи. Хвана с лявата си ръка цевта, а дясната пусна дръжката. Наведе се през дъбовата маса и ми го подаде с дръжката напред, внимателно като продавач в магазин.

— Дано да ти хареса — каза той. — Предполагам, че сте стари познати. Дюк повече си падаше по екзотиката, като оня там щаер. Но за теб си казах, че ще ти е по-удобно с берета, предвид професионалния ти опит.

Пристъпих напред. Оставих чашата с кафето на масата. Взех пистолета от ръката му. Извадих пълнителя, прещраках за патрон в цевта, огледах механизма, надникнах в дулото. Не беше запушено с нит отвътре, за да избухне в ръцете ми. Нямаше измама. Пистолетът си беше съвсем истински. Патроните тип парабелум — също. Беше съвсем нов. С него не беше стреляно. Аз го сглобих, дръпнах рамата, за да вкарам патрон в цевта, и го поставих на предпазител. Сложих го в джоба си.

— Благодаря — казах.

Бек бръкна в джоба си и извади два резервни пълнителя.

— Вземи и това — каза и ги плъзна по масата към мен. — После ще ти дам още.

— Добре — казах аз.

— Пробвал ли си с лазерен прицел? — запита той.

Поклатих глава.

— Има една фирма, която се нарича „Лейзър Дивайсиз“ — каза той. — Произвеждат универсален лазерен прицел за всички видове пистолети, монтира се под цевта. Плюс малко фенерче, което се закрепва под прицела. Много хитро устройство.

— И прави червена точка?

Той кимна. Усмихна се.

— Никой не иска да му светнат с такава червена точица в окото, повярвай ми.

— Скъпо ли е?

— Всъщност, не. Около двеста долара.

— С колко увеличава теглото на пистолета?

— Със сто и четирийсет грама.

— Откъм дулото, нали?

— Всъщност това дори е полезно. Ограничава ритането на цевта нагоре при стрелба. Устройството тежи около тринайсет процента от общата маса на пистолета. С фенерчето малко повече, разбира се. Общо кило и двеста, кажи го и триста. Пак е доста по-малко от твоите два колта. Те по колко бяха, кило седемстотин и шейсет грама, нали?

— Празни — казах аз. — Доста повече, ако вътре има шест патрона. Аз моите ще си ги получа ли обратно?

— Прибрал съм ги — отвърна той. — Ще си ги получиш, като му дойде времето.

— Благодаря — казах аз.

— Не искаш ли да пробваш лазера?

— И без него ще се оправя.

Той отново кимна.

— Твоя работа. Искам най-добрата охрана, това е.

— Не се бой — казах аз.

— Трябва да излизам — каза той. — Сам. Имам среща.

— Не искаш ли да те закарам?

— Срещата ми е от тези, на които ходя сам. Ти стой тук. После ще говорим. А сега се премести в стаята на Дюк, ясно? Обичам охраната да ми е по-наблизо, като спя.

Сложих празните пълнители в другия си джоб.

— Ясно — казах.

Той ме заобиколи, излезе в коридора и забърза към кухнята.

Такива резки промени в душевното състояние могат да изкарат човека от равновесие. Колкото бях напрегнат в началото на разговора, толкова озадачен се чувствах в края му. Отидох в предната част на къщата и се загледах през един от прозорците към двора. Видях как кадилакът потегли плавно от кръга и се насочи през проливния дъжд към портата. Поли се подаде от портиерната. Явно го бяха оставили там на връщане от закуска. Вероятно Бек бе карал сам по алеята за коли. Или Ричард, или Елизабет. Поли отвори вратата. Кадилакът се плъзна през нея и изчезна зад пелената от дъжд и мъгла. Поли затвори след него. Беше си наметнал дъждобран с размерите на цирков купол.

Размърдах се и тръгнах из къщата да търся Ричард. Той не можеше да се преструва. По погледа му щях да отгатна всичко. Беше още в кухнята и си пиеше кафето.

— Тази сутрин разхожда ли се по брега? — запитах аз.

Зададох въпроса невинно приятелски, сякаш се чудех какво да кажа от любезност. Ако имаше да крие нещо, веднага щях да го усетя. Щеше да се зачерви, да наведе глава, да почне да заеква и да пристъпва от крак на крак. Но той беше абсолютно спокоен и отговори, като ме гледаше право в очите.

— Ти луд ли си? Не видя ли какво е времето?

Кимнах.

— Доста лошо.

— Напускам колежа — каза той.

— Защо?

— Заради снощи. Заради засадата. Ония типове от Кънектикът са още на свобода. Опасно е да се връщам. Ще поостана тук.

— Няма ли да ти е мъчно?

Той поклати глава.

— И без това само си губех времето.

Извърнах поглед встрани. Законът за непредвидените последствия. Току-що бях провалил образованието на един младеж. Може би и живота му. Готвех се да изпратя баща му в затвора. Или изобщо да го очистя. Казах си, че в сравнение с това бакалавърската диплома на сина всъщност няма особено значение.

Тръгнах да търся Елизабет Бек. Тя щеше да бъде по-трудна за разгадаване. Докато обмислях как да подходя към нея, нищо не ми се струваше достатъчно надеждно. Намерих я в нещо като будоар, закътан в северозападното крило на къщата. Седеше в едно кресло. В скута й имаше разтворена книга — „Доктор Живаго“ на Борис Пастернак. Бях гледал филма. Спомних си Джули Кристи, музиката, пътуването с влака, снега. Едно момиче ме бе поканило да отида.

— Не си ти — каза тя.

— Какво не съм аз?

— Федералният агент.

Издишах шумно въздух. Нямаше да го каже, ако тя бе намерила вързопа.

— Не съм я! — казах. — Твоят съпруг току-що ми зачисли оръжие.

— Не си достатъчно интелигентен за федерален агент.

— Така ли?

Тя поклати глава.

— Като влязохме, Ричард беше примрял за кафе.

— Е, и?

— Смяташ ли, че щеше да е така, ако се връщахме от закуска? Та той щеше да е пил кафе колкото му душа иска!

— Че къде бяхте тогава?

— Повикаха ни на среща.

— С кого?

Тя поклати глава, сякаш не можеше да произнесе името.

— Поли не ни предложи да ни закара — каза — Той ни привика. Ричард остана в колата.

— Но ти влезе със съпруга си?

Тя кимна.

— При тях работи един човек на име Трой.

— Ама че тъпо име!

— Да, но той далеч не е тъп. Даже е доста интелигентен, млад и е голям спец по компютрите. Това, на което му се вика хакер.

— И?

— Успял да влезе донякъде в една от компютърните системи на федералните власти във Вашингтон. Открил, че тук има внедрен федерален агент. Под прикритие. Отначало предположили, че си ти. После се поразровили и установили, че е жена, която е тук от няколко седмици.

Аз я зяпнах неразбиращо. Териса Даниъл беше изпратена тук неофициално, за нея нямаше писмени следи, нищо черно на бяло, в никой федерален компютър. После се сетих за лаптопа на Дъфи с емблемата на Министерството на правосъдието вместо скрийнсейвър. Спомних си кабела на модема, който се виеше по бюрото, минаваше през някакъв сложен адаптер и оттам през телефонния контакт в стената се свързваше с всички останали компютри в света. Дали Дъфи не си бе водила тайно бележки? За собствено ползване? За евентуално бъдещо оправдание на действията си?

— Направо не ми се мисли какво ще направят — каза Елизабет Бек. — Особено с една жена.

Тя видимо потръпна от ужас и извърна лице встрани. Аз тръгнах да излизам от стаята. На вратата се заковах на място. В къщата нямаше нито една кола. А до първото кръстовище имаше двайсет километра. Три часа бърз ход. Два, ако тичах.

— Не му мисли — каза Елизабет Бек. — Теб това не те засяга.

Обърнах се и се облещих насреща й.

— Не му мисли — повтори тя. — Каквото и да правят с нея, те го правят в момента. Скоро всичко ще свърши.

За втори път видях сержант първи клас Доминик Кол на третия ден, откакто бе започнала работа при мен. Беше облечена с бойна униформа — камуфлажен панталон и тениска в цвят каки. Денят беше ужасно задушен. Това си го спомням ясно. Някакъв горещ фронт минаваше над района на базата. Ръцете й бяха загорели. Тя имаше от оня вид кожа, който не се поти и в най-силна жега. Тениската й стоеше страхотно. Беше с уставните отличителни знаци: Кол от дясната страна на гърдите и Армия на САЩ от лявата, леко повдигнати нагоре от извивката на бюста. В ръката си държеше папката, която й бях дал. Беше станала малко по-дебела, изпълнена с нейните бележки.

— Ще ми трябва партньор — каза тя. Почувствах се леко гузен. Жената работеше при мен вече трети ден, а аз още не й бях зачислил партньор. Запитах се дали съм й дал бюро. Както и стая да спи и шкафче да държи вещите си.

— Ти успя ли да се запознаеш с един момък на име Фраскони? — запитах.

— Тони ли? — каза тя. — Да, вчера. Но той е лейтенант.

Вдигнах рамене.

— Аз лично не възразявам сержанти и офицери да работят заедно. По устав това не е забранено. Дори и да беше, нямаше да се съобразя. Защо, проблем ли имаш?

Доминик поклати глава.

— Аз не. Но се боя, че той има.

— Фраскони ли? Не вярвам.

— Добре тогава, нали ще му кажеш?

— Разбира се — отвърнах. Извадих листче от джоба си и си записах: Фраскони, Кол — партньори. Подчертах го два пъти, за да се подсещам. После посочих с пръст папката в ръката й. — Какво ново?

— Добра и лоша новина — каза тя. — Лошата е, че системата им за контрол върху достъпа до поверителна информация е напълно скапана. Може да е от обикновена немарливост, но може да е и нарочно, за да се прикрият следи от неправомерни действия.

— Кой е виновникът?

— Някакъв всезнайко на име Горовски. Федералните служби го били вербували направо от института. От МТИ. Симпатично момче във всяко отношение. Минава за много интелигентен.

— Руснак ли е?

Тя поклати глава.

— Поляк до девето коляно. Никакви следи от идеологическа мотивация.

— Като студент в МТИ бил ли е запалянко на „Ред Сокс“?

— Защо?

— Те всичките са откачалки — обясних аз. — Провери го.

— Най-вероятно е изнудване — каза Доминик.

— А каква е добрата новина?

Тя отвори папката.

— Проектът, върху който работят, на практика е нещо като малка ракета.

— С кого си сътрудничат?

— С „Хъниуел“ и с „Дженеръл Дифенс“.

— Е, и?

— Ракетата трябва да е тънка. Следователно ще представлява подкалибрен проектил. Танковете са съоръжени със сто и двайсет милиметрови оръдия, но ракетата няма да е такава, а значително по-малка.

— Колко по-малка?

— Още никой не знае. В момента работят по кожуха. Това е нещо като куха тръба, която обгръща отвсякъде проектила, за да го изравни с калибъра на оръдието.

— Знам какво е — подметнах аз.

Тя не ми обърна внимание.

— Кожухът е от отпадащ тип, което ще рече, че при изстрелване на снаряда се разглобява на части и отпада от проектила още с напускането на цевта. В момента се опитват да решат дали трябва да е изработен от метал или може и от пластмаса. Точният технически термин за такъв вид приспособление е „сабо“. Ще рече обувка на френски. Сякаш ракетата е обута в нещо като ботушче.

— Знам какво е сабо — казах аз. — Говоря френски. Майка ми беше французойка.

— Оттам идва и саботаж — продължи тя. — От някогашните трудови спорове във Франция. Отначало думата се е използвала за случаите на разбиване на чисто ново оборудване с ритници.

— С ботуши — допълних аз.

— Точно така — кимна тя.

— Та каква е добрата новина?

— Чертежите на самия кожух няма да значат нищо за когото и да било — каза тя. — Във всеки случай нищо важно. Това си е просто куха външна обшивка, и толкова. Така че имаме доста време.

— Добре — казах аз. — Но действай приоритетно по въпроса. Заедно с Фраскони. Той ще ти допадне.

— Не искаш ли да пием по една бира малко по-късно?

— Аз ли?

Тя ме погледна право в очите.

— Ако офицери и сержанти могат да работят заедно, не виждам защо да не пият и по една бира.

— Става — отвърнах.

Доминик Кол не приличаше по нищо на многото снимки на Териса Даниъл, които бях виждал, но когато се опитвах да си я представя, в съзнанието ми изплуваше някаква смесица от лицата на двете.

Оставих Елизабет Бек с книгата й и се запътих към първата си стая. Горе се чувствах по-спокоен. В безопасност. Заключих се в банята и свалих обувката си. Извадих апаратчето и го включих. Очакваше ме съобщение от Дъфи: „При склада нищо. Какво правят?“

Без да отговарям, натиснах бутона за ново съобщение. Написах: „Загубихме Териса Даниъл.“

Три думи, два интервала, общо двайсет и една букви. Седях и ги гледах. Посегнах към бутона SEND. Но не го натиснах. Вместо това натиснах бутона за връщане на курсора и изтрих съобщението. То изчезна отзад напред. Малкият курсор го погълна. Казах си, че ще го изпратя, когато имам повече доказателства. Когато знам със сигурност.

Написах ново съобщение: „Възможно е да са проникнали в компютъра ти.“

Дълга пауза. Много по-дълга от обичайните деветдесет секунди. Помислих си, че няма да отговори. Представих си я как изтръгва жиците от стената. Или пък просто е била под душа, защото след четири минути се получи въпрос: „Защо?“

Отговорих: „Чух за хакер с достъп до част от федералните системи.“

Тя написа: „Централните компютри или местните сървъри?“

Отговорих: „Не знам.“

Тя написа: „Подробности?“

Отговорих: „Слухове. Ти вкарваш ли информация в лаптопа?“

Тя отвърна: „Не, разбира се!“

Аз написах: „Някъде другаде?“

Тя отвърна: „Не, разбира се!“

Написах: „Елиът?“

Още една четириминутна пауза. После пристигна отговор: „Не смятам.“

Запитах: „Не смяташ или си сигурна?“

Тя отвърна: „Не смятам.“

Седях и гледах тъпо плочките на банята пред себе си. Поех си дълбоко дъх. Изпуснах го. Елиът бе убил Териса Даниъл. Нямаше никакво друго обяснение. После отново си поех дъх. Може би имаше. Може би той не беше виновен.

Написах: „Имейли могат ли да се прихващат?“

Ние си ги разменяхме вече повече от шейсет часа. Тя ме бе разпитвала дали съм разбрал нещо за нейната агентка. Аз я бях питал за истинското й име и тя ми бе отговорила. Във всеки случай изрично бяхме споменавали и пола й. Може би не Елиът, а аз бях убил Териса Даниъл.

Със затаен дъх изчаках отговора на Дъфи: „Електронната ни поща е шифрована. Технически може да се прихване, но в никакъв случай не може да се дешифрира.“

Аз изпуснах въздуха от дробовете си и написах: „Сигурно ли е?“

Тя отговори: „Абсолютно.“

Написах: „Как е шифрована?“

Тя отговори: „С шифри на НАСА. Разработени по специален проект.“

Това малко ме ободри, но само малко. Някои от специалните проекти на НАСА се появяваха в пълни подробности по страниците на „Уошингтън Поуст“ още преди да са завършени. А грешки в комуникациите са скъсали повече нерви, отколкото който и да било друг отделен фактор.

Написах: „Питай Елиът дали си е водил бележки в компютъра.“

Тя отговори: „Веднага. Напредък?“

Аз написах: „Няма.“

После го изтрих и написах: „Скоро ще има.“ Помислих си, че това може да я поразведри.

Слязох на партерния етаж. Вратата към будоара на Елизабет зееше. Тя си седеше в креслото. „Доктор Живаго“ беше все така захлупена в скута й; Елизабет гледаше дъжда през прозореца. Отворих входната врата и излязох. Металният детектор изджавка на беретата в джоба ми. Затворих вратата след себе си, пресякох кръга и закрачих по алеята за коли. Дъждът плющеше по гърба ми. Стичаше се във врата ми. Но вятърът ми помагаше. Подкарваше ме в гръб — на запад, към портиерната. Стъпвах леко. На връщане щеше да е по-трудно. Щях да вървя право срещу вятъра. Ако изобщо бях в състояние все още да се движа.

Поли ме видя да идвам. Той сигурно през цялото време стоеше заврян в тази малка стаичка, най-много да крачеше между едните прозорци и другите, колкото да види кой идва. Сега се подаде навън с дъждобрана си. Трябваше да наведе глава и да се извърти ребром, за да мине през вратата. Застана, облегнат с гръб на стената, където стрехата беше по-ниска. Само че и тя не можеше да му помогне. Дъждът се носеше хоризонтално. Чувах го как барабани по дъждобрана му като дребни камъчета. Шибаше го по лицето, стичаше се надолу като реки от пот. Той беше без шапка. Косата му беше залепнала за челото от водата. Беше подгизнала от дъжда.

Аз бях мушнал ръцете си в джобовете и се бях прегърбил напред, с лице, свряно в яката на палтото. С дясната си ръка стисках беретата. Предпазителят беше свален. Но нямах желание да я използвам. После щеше да ми се наложи да давам обяснения. Пък и Поли щеше моментално да бъде сменен, а аз не исках да го сменят, докато не му дойдеше времето. Затова нямах желание да ползвам беретата. Макар че бях готов да го направя.

Спрях на два метра от него. Извън обсега на ръцете му.

— Трябва да поговорим — казах.

— Не желая да говоря с теб — каза той.

— А какво предпочиташ, канадска борба?

Очите му бяха бледо сини, с тесни зеници. Предположих, че е закусил само хапчета и прахове.

— За какво да говорим?

— За новата ситуация.

Той не каза нищо.

— Какъв ти е ВОС-ът? — запитах. Армията много си пада по съкращения. ВОС означава военноотчетна специалност. Нарочно използвах сегашно време: какъв ти е, а не какъв ти беше. Исках да го върна назад. Уволнилият се военен е като католик, който се е отказал от религията. Колкото и да иска да ги забрави, обичаите от едно време го теглят назад. Като например задължението да се подчинява на офицер.

— Единайсет бам-бам — каза той и се усмихна.

Не се зарадвах особено на отговора му. Единайсет бам-бам на жаргона на старите пушки означава 11 Б, което ще рече ръкопашен бой. Следващия път, когато животът ме изправеше срещу двестакилограмова горила с вени, пълни с амфетамини и стероиди, бих предпочел поне ВОС-ът й да е нещо като техническа поддръжка или машинопис. Само не ръкопашен бой. Особено ако въпросната двестакилограмова горила не обича твърде офицерския състав и е лежала осем години в „Левънуърт“ за побой над офицер.

— Я да влезем вътре — казах аз. — Много е мокро тук.

Казах го с оня тон, който постепенно си изработват офицерите с ранг над капитан. Сговорчив, почти приятелски. Много различен от тона на един лейтенант например. Тон, в който се съдържа хем предложение, хем ясна заповед. А също и подчертано желание да предразположиш другия като равен. Все едно му казваш: Абе, нали сме мъже, какво значение има, че се водя с пет чина над теб?

Той ме изгледа продължително. После се обърна и се мушна ребром през вратата. Като при това се сниши, за да мине главата му. Таванът на помещението беше малко над два метра висок. Дори на мен ми се струваше нисък, а той почти го допираше с глава. Аз не извадих ръцете си от джобовете.

Портиерната беше изпълнена отвътре с остра, кисела миризма като клетка на пор. И с мръсотия. Състоеше се от малка дневна с кухненски бокс, след кухнята започваше къс коридор с две врати, баня и тоалетна встрани и спалня в дъното. Това беше всичко. Портиерната беше по-малка от градски апартамент, но се бяха постарали да я напудрят отвътре като миниатюрна самостоятелна къща. Само да не беше мръсотията и страшният безпорядък. Неизмити съдове в мивката. Мръсни чинии и части от анцузи по пода. Срещу телевизора имаше малко диванче. Беше смазано и продънено от тежестта му. Навсякъде — по лавиците, по масата, на мивката — се виждаха шишенца с таблетки. В някои имаше само витамини. Но те бяха малцинство.

В стаята имаше и картечница. Стара съветска НСВ. Беше предназначена за купола на танк, но Поли я беше закачил на една верига, провесена от тавана на стаята. Висеше като някаква зловеща скулптура. От ония модернистични безформени железа, дето обичат да ги поставят в залите на летищата. Той можеше да застане зад нея и да я развърти в пълен кръг. Можеше да стреля и през предните, и през задните прозорци, сякаш бяха амбразури на бункер. Ъгълът на стрелба беше ограничен, но все пак покриваше четирийсет метра от шосето на запад и същото разстояние от двора на изток. Патроните се подаваха от картечна лента, краят на която се губеше в метална кутия на пода. Покрай стената бяха наредени може би още двайсет такива кутии. Всичките боядисани в тъмнозелено, с червени петолъчки и надписи на кирилица.

Картечницата беше толкова голяма, че трябваше да се долепя до стената, за да я заобиколя. Освен това в стаята имаше и два телефона. Единият беше обикновен, външен. Другият — вероятно пряка линия с къщата. На стената имаше пултове на алармени системи. Единият със сигурност беше свързан със сензорите в ничията земя. Другият — с детектора на движение, монтиран на самата порта. Имаше и черно-бял монитор, който предаваше леко размазана, бледа картина от охранителната камера.

— Ти ме ритна — каза той.

Не отговорих.

— После се опита да ме прегазиш.

— Това беше предупреждение — обясних аз.

— За какво?

— Дюк го няма вече.

Той кимна.

— Чух.

— Така че аз съм на негово място — казах. — Ти си гледай портата, аз отговарям за къщата.

Той отново кимна. Не каза нищо.

— Сега аз се грижа за семейство Бек. Аз отговарям за тяхната сигурност. Мистър Бек ми има доверие. Толкова ми има доверие, че ми зачисли пистолет.

През цялото време го наблюдавах. Погледът ми беше неподвижно закован право в очите му. От такъв поглед отсрещната страна започва да усеща натиск в средата на челото. Сега беше моментът амфетамините и стероидите в мозъка му да си кажат думата, той да се захили като идиот насреща ми и да ми натякне с дразнещ, напевен гласец: Да, ама едва ли ще ти има толкова голямо доверие, като му кажа какво съм намерил на скалите, а, как мислиш? Като му кажа, че вече си имал оръжие. Но той не се захили и не каза нищо. Изобщо не реагира, ако не се брои мигновеното разфокусиране на погледа му, сякаш му беше трудно да смели получената информация.

— Ясно? — запитах аз.

— Дюк го няма и сега си ти — каза той с неутрален глас.

Не беше той. Друг бе намерил вързопа.

— Аз отговарям за живота и спокойствието и на тримата. Това включва мисис Бек. Така че никакви игрички повече.

Той не отговори. Заболя ме вратът да го гледам от долу на горе в очите. Прешлените на шията ми са свикнали моят събеседник да е по-дребен от мен.

— Ясно? — запитах отново.

— Ясно — каза той.

— Ако не, ще има още ритници, че и тупалки отгоре.

— Може да ми хареса — каза той.

Поклатих глава.

— Не вярвам. Никак няма да ти хареса даже. Ще те разкъсам на парчета, мръвка по мръвка.

— Смяташ ли?

— Удрял ли си някога военен полицай? — запитах аз. — Докато си бил на служба?

Той не отговори. Извърна глава и се умълча. Вероятно си спомни за собствения си арест. Можеше да се предположи, че е оказал съпротива и е трябвало да го обуздават. В резултат от което се е спънал по някакви стълби и е претърпял значителни контузии. Това, да речем, е станало някъде между местопрестъплението и килията на предварителния арест. Нещастен случай, разбира се. Стават такива неща, особено при определени обстоятелства. Например, ако офицерът, разпоредил ареста, е изпратил само шестима да го приберат. Аз бих изпратил осем.

— След което ще те уволня — добавих аз.

Очите му бавно дойдоха на фокус.

— Не можеш да ме уволниш — каза той. — Аз не работя за теб. Нито за Бек.

— Че за кого работиш тогава?

— За един човек.

— Тоя човек има ли си име?

Той поклати глава.

— Е, тук не ти се урежда въпросът.

Без да вадя ръцете от джобовете си, аз се проврях покрай картечницата и тръгнах към вратата.

— Разбрахме ли се?

Той ме гледаше. Не каза нищо. Но поне беше спокоен. Явно сутрешната му доза е била добре балансирана.

— Мисис Бек е забранена зона, ясно ли е? — запитах.

— Докато си тук — отвърна той. — А ти няма да си тук вечно.

Надявам се, помислих си аз. Телефонът му иззвъня. Предположих, че е външната линия. Не вярвах Ричард или Елизабет да го търсят от къщата. Звънът прозвуча рязко в тишината. Той вдигна слушалката и каза името си. После до края на разговора само слуша. Долових нечий глас в слушалката, далечен и изкривен, но не разбрах нищо от това, което казваше. Гласът продължи да говори не повече от минута. С което разговорът приключи. Той положи слушалката на вилката, вдигна бавно ръка и с мекото на дланта си леко залюля картечницата на веригата й. Дадох си сметка, че го прави нарочно, за да ми напомни как бях залюлял боксовата круша във фитнес залата при първата ни среща. После се ухили.

— Аз те наблюдавам, мой човек — каза той. — Няма да ми избягаш.

Без да го удостоя с отговор, отворих вратата и излязох навън. Дъждът ме удари в лицето като пожарникарски маркуч. Наведох се и тръгнах право срещу водните струи. Със затаен дъх и с ужасно лошо предчувствие изминах четирийсетте метра от портиерната, които се намираха в обсега на прозореца. Чак тогава въздъхнах с облекчение.

Не беше Бек, нито Елизабет, нито Ричард. Не беше и Поли.

Не ми се уреждаше въпросът.

Когато най-после излязохме да пием бира, Доминик Кол също ми каза: Не ти се урежда въпросът. Това не стана още през онази, същата вечер, защото в последния момент ми изникна нещо спешно, после на нея, пак на мен и така мина около седмица, по-скоро осем дни, докато успеем да го осъществим. В онези времена все още беше много трудно сержант и капитан да седнат заедно на маса, защото всички кръчми в базата се деляха строго на офицерски и за останалия състав, затова отидохме в един бар в близкия град. Най-обикновено заведение, продълговато и с нисък таван, с осем маси за билярд, изпълнено с хора, ярки неонови надписи, шумна музика и цигарен дим. Времето се беше задържало горещо. Климатиците работеха с пълна сила, но не успяваха да се преборят с жегата. Аз бях с камуфлажен панталон и стара тениска, понеже тогава още не притежавах цивилни дрехи. Доминик пристигна по рокля. Семпла рокля, без ръкави, до коленете, черна на бели точици. Съвсем ситни. Много изискан десен.

— Как се погаждате с Фраскони? — запитах аз.

— С Тони ли? Тони е симпатяга.

Не го спомена повече. Поръчахме си по една тъмна бира. Това лято бях на тъмна. Поради шума трябваше да се навеждаме един към друг, за да разговаряме. Близостта й ми беше приятна. Но не се заблуждавах — тя го правеше само заради шума, нищо повече. Освен това нямах намерение да се пробвам с нея. Не че имаше някаква формална причина да не го правя. И по онова време имаше устав наистина, но не чак сегашните ограничения. Самото понятие сексуален тормоз още не съществуваше или тепърва си проправяше път в армията. Но аз си давах сметка, че не е редно. Не че бях в състояние с нещо да помогна или да попреча на кариерата й. Съдейки по личното й досие, можех спокойно да се закълна, че тя съвсем скоро ще бъде повишена в старши и после в главен сержант; това беше толкова сигурно, както и че утре ще съмне. Със или без моята помощ. Тъй че нямаше какво да я мисля. От мен нищо не зависеше.

— Имаме тактически проблем — каза тя. — Или може би стратегически.

— Защо?

— Помниш ли оня, всезнайкото, Горовски? Според нас не става въпрос за изнудване в смисъл, че той има някакви срамни тайни или нещо такова. Повече ми мирише на явни заплахи срещу семейството му. Не шантаж, а чиста принуда.

— Как го установи?

— Досието му е безупречно. Проверявали са му и майчиното мляко. С всеки постъпват така. Тъкмо заради това да няма възможности за изнудване.

— А бил ли е запалянко на „Ред Сокс“?

Тя поклати глава.

— Не. На „Янкис“. Той е родом от Бронкс. Там е завършил технически университет.

— А, добре — казах аз. — Почва да ми става симпатичен.

— Но по устав трябва да го приберем още сега.

— Защо, какво е направил?

— Видях го да изнася документи от лабораторията.

— Те още ли работят по онзи кожух?

Тя кимна.

— Да, но дори да публикуват чертежите в някое списание, пак никой нищо няма да разбере. Така че ситуацията още не е критична.

— И какво прави с документите?

— Оставя ги в един тайник в Балтимор.

— Видяхте ли кой ги прибира?

Тя поклати глава.

— Тук не ни се уреди въпросът.

— Какво ти е мнението за тоя всезнайко?

— Не ми се ще да го арестуваме. По-скоро трябва да спипаме онези, които го тормозят, а него да оставим на мира. Има две момиченца.

— Фраскони какво казва?

— Съгласен е.

— А, така ли?

Тя се усмихна.

— И да не е, ще се съгласи. Само че по устав пише друго.

— Зарежи устава — казах аз.

— Мислиш ли?

— Не мисля, заповядвам ти — казах аз. — Ако трябва, и в писмен вид. Довери се на инстинкта си. Проследи цялата верига звено по звено, докато стигнеш до края. Ако можем, ще гледаме да опазим Горовски да не му се случи нещо. Така постъпвам обикновено с почитателите на „Янкис“. Само гледай случаят да не ти се изплъзне от ръцете.

— Няма.

— Гледай да го приключиш, преди те да са приключили с кожуха — казах аз. — Ако видиш, че не става, ще пробваме друг подход.

— Добре — каза тя.

После заговорихме за друго, изпихме по още една бира, след час пуснаха някакво хубаво парче и аз я поканих да танцуваме. И тогава за втори път тази вечер тя ми каза: Не ти се урежда въпросът. После се замислих за този израз. Явно беше някакъв изчанчен бюрократичен жаргон, който оттогава е придобил гражданственост с най-различни значения, но по онова време означаваше: Няма да го бъде, не бива, това, което искаш, не е редно. Дали тя го бе употребила в този смисъл, или просто не й се танцуваше?

Когато се добрах до къщата, бях вир-вода, затова се качих право в стаята на Дюк, подсуших се и му свих още един кат дрехи. Стаята му беше от предната страна на къщата, почти в средата. От прозореца се виждаше цялата алея за коли, чак до портата. А понеже беше и нависоко, виждах малко и над стената. В далечината се задаваше черен линкълн. Идваше право към нас. Беше с включени фарове заради лошото време. Поли се подаде с дъждобрана си и отвори портата навреме, така че линкълнът почти не намали. Профуча през нея и пое по алеята. Предното стъкло беше мокро и опръскано с кал; чистачките се мятаха бясно. Поли го бе очаквал. Бяха му се обадили по телефона. Проследих го с поглед, докато се скри зад ъгъла на къщата. После се обърнах с гръб към прозореца.

Стаята на Дюк беше квадратна и спартански обзаведена, подобно на повечето стаи в тази къща. Беше с тъмна ламперия и голям персийски килим на пода. Имаше телевизор и два телефона. Предположих, че са външен и вътрешен. Чаршафите бяха чисти и ако не се брояха дрехите в гардероба, в стаята нямаше никакви лични вещи. Помислих си, че рано сутринта Бек е уведомил прислужницата за персоналните промени. Сигурно той и бе казал да ми остави дрехите, за да ги ползвам.

Върнах се до прозореца и след още пет минути видях Бек да се прибира с кадилака. Поли очакваше и него. Голямата кола дори не забави ход. Поли затвори портата след нея. Сложи веригата и я заключи. От сто метра го виждах какво прави. Кадилакът също изчезна от погледа ми зад ъгъла, на път за гаражите. Слязох долу. Казах си, че след като Бек се е върнал, скоро ще обядваме. А също и че Поли е сложил веригата на портата, понеже се кани да обядва с нас.

Но се бях излъгал.

В коридора срещнах Бек, който излизаше от кухнята. По балтона му имаше едри капки дъжд. Гледаше право в мен. В ръката си държеше спортна чанта. Същата, с която бе пренесъл картечните пистолети до Кънектикът.

— Хайде, на работа — каза той. — Веднага. Трябва да хванем прилива.

— Къде?

Той се дръпна встрани, обърна се и извика през рамо:

— Човекът с линкълна ще ти каже.

Минах през кухнята и излязох навън. Металният детектор бипна. Тръгнах през дъжда към гаражите. Но линкълнът не беше там; беше паркиран до ъгъла на самата къща, обърнат с багажника към морето. На шофьорската седалка се виждаше някакъв мъж. Седеше вътре, за да не го вали, като припряно потропваше с палци по волана. Като ме видя в огледалото, той се пресегна и капакът на багажника се повдигна, после мъжът бързо се измъкна навън.

Приличаше на клошар, намерен заспал на някоя пейка и облечен насила в костюм. С посивяла козя брадичка и дълга сплъстена коса, вързана на тила с розово ластиче на златни точки. Лицето му беше надупчено от сипаница. На врата си имаше татуировки, каквито си правят затворниците. Беше висок и много слаб, все едно нормален човек, разцепен на две по дължина.

— Ти ли си новият Дюк? — запита той.

— Същият — отвърнах аз.

— Викат ми Харли — каза той.

Не му казах името си.

— Е, да почваме.

— Какво да почваме?

— Има боклук за изхвърляне.

В багажника имаше херметичен чувал, каквито се използват в армията за пренасяне на трупове. От плътна черна гума с надлъжен цип. По гънките се виждаше, че трупът вътре е малък. Женски най-вероятно.

— Кой е? — попитах аз, макар вече да знаех отговора.

— Федералната кучка — отвърна той. — Дълго я дебнахме, но накрая я спипахме.

Той се наведе и хвана двата края на чувала от своята страна. Спря се и ме зачака. Стоях неподвижно, дъждът се стичаше по врата ми, тропаше по капака, плющеше по гумата на чувала.

— Побързай, да не изтървем прилива — подкани ме той.

Наведох се и хванах двата края от моята страна. Дадохме си знак с поглед, вдигнахме чувала и със замах го извадихме от багажника. Не беше тежък, само неудобен за държане, а и Харли не беше кой знае колко як. Понесохме го към брега.

— Я го пусни на земята — казах аз.

— Защо?

— Искам да погледна вътре.

Харли стоеше и стискаше чувала.

— Не те съветвам — каза той.

— Пусни го — повторих аз.

Той се поколеба, после двамата приклекнахме едновременно и положихме чувала на скалите. Трупът се намести вътре и застина с извит назад гръбнак. Без да се изправям, пропълзях до другия край, където беше главата. Напипах дръжката на ципа и я дръпнах.

— Гледай само лицето — каза Харли. — Там не е чак толкова зле.

Аз погледнах. Беше много зле. Тя бе умряла в страхотни мъки. Това беше очевидно. Лицето й беше разкривено, изцъклено от болка. Устата й все още беше разтегната в предсмъртен писък.

Само че не беше Териса Даниъл.

Беше прислужницата.