Сметки за разчистване

4

Времето минаваше. Мисълта за това не ми даваше мира. Явно бях подложен на нещо като изпит и за да го издържа, ми бяха нужни поне десетина скъпоценни часа. А и ванът се инатеше и не щеше да върви. Беше стар, двигателят гърмеше, но не теглеше, а скоростната кутия скрибуцаше жално. Окачването беше раздрънкано и омекнало, возилото се люлееше и накланяше застрашително. Но огледалата за обратно виждане бяха големи и правоъгълни, завинтени направо за вратите, и през тях виждах всичко, което се намираше на повече от десет метра назад. Движех се по междущатска магистрала 95 в южна посока. Всичко беше спокойно; бях почти сигурен, че никой не ме следи. Почти, но не съвсем.

Намалих скоростта, доколкото беше безопасно, извъртях се на една страна, сложих левия си крак върху педала за газта и се наведох, за да сваля дясната си обувка. Жонглирайки с една ръка, положих обувката в скута си и извадих апарата за имейли. Като го стисках между палеца и показалеца на ръката, с която държах волана, успях, шофирайки, да напиша следното: „Бързо среща на първия паркинг на шосе М-95, южно от изхода за Кенебънк. Носете поялник и оловен припой. От «Радио Шок» или железарски магазин.“ Натиснах SEND и пуснах апарата на седалката до себе си. Натиках крака си обратно в обувката и отново заех нормалната си поза зад волана. Погледнах в огледалата. Нищо. Захванах се да пресмятам. Разстоянието от Кенебънк за Ню Лъндън беше някъде около триста — триста и двайсет километра. При осемдесет километра в час това са четири часа. При сто и десет са два часа и петдесет минути, а от тоя ван повече от сто и десет едва ли можех да изстискам. Значи разполагах с час и десет минути максимум, за да свърша това, което считах за нужно.

Стоях плътно в дясната лента и поддържах точно осемдесет километра в час. Всички останали ме задминаваха. Зад мен не се задържаше никой. Не ме следяха. Не бях сигурен дали това е добър знак или лош. Във всеки случай, ако ме следяха, щеше да е по-зле. След двайсет и девет минути подминах изхода за Кенебънк. Видях знак, според който на единайсет километра по-нататък имаше голям паркинг с бензиностанции, ресторанти и тоалетни. Единайсетте километра ми отнеха осем минути и половина. Отбих по една тясна и ниска рампа, която завиваше вдясно под лек наклон сред горичка от дървета и храсталаци. Напред нямаше почти никаква видимост. Пролетните листа бяха още малки, но самите клони бяха толкова нагъсто, че закриваха гледката. Отнех газта, ванът изкачи наклона по инерция и се спусна надолу в един напълно безличен крайпътен паркинг, каквито имаше със стотици по междущатските шосета — широка асфалтова ивица с диагонални места за паркиране от двете страни и няколко сгушени една в друга тухлени сгради вдясно. Отзад се виждаше и бензиностанция. Около тоалетните бяха паркирани десетина коли. Между тях беше фордът на Сюзан Дъфи. Последният вляво. Отстрани до него бяха застанали Дъфи и Елиът.

Подминах ги, като им направих знак с ръка да почакат, и паркирах през три коли от тях. Угасих двигателя и една-две секунди се наслаждавах на тишината. После натиках уреда за имейли в тока на обувката си и я нахлузих. Опитвайки се да се държа нормално, се протегнах в кабината, после отворих вратата, изскочих навън и направих няколко крачки на място като човек, слязъл да се поразтъпче след дълъг път и да се порадва на чистия пролетен въздух. В същото време погледът ми обиколи няколко пъти цялото пространство, като накрая се спря върху изходната рампа, по която бях дошъл. Никой не се изкачи по нея. От магистралата до мен достигаше шумът на рехавия трафик. Звукът идваше сравнително отблизо и се чуваше ясно, но дърветата ни закриваха; мястото изглеждаше добре закътано и безопасно. Изчаках минута и десет секунди, което при осемдесет километра в час се равнява на километър и половина. Отново никой не се изкачи по рампата. Километър и половина е максималното разстояние, от което може ефективно да се следи движещ се автомобил. Успокоен, аз се приближих тичешком до Дъфи и Елиът. Той беше спортно облечен и без костюма си сякаш се чувстваше неловко. Тя беше с изтъркани джинси и със същото овехтяло кожено яке, с което вече я бях виждал. Изглеждаше фантастично. И двамата не отделиха излишно време за поздрави и любезности, за което им бях благодарен.

— Закъде пътуваш? — запита Елиът.

— За Ню Лъндън, Кънектикът — отвърнах аз.

— Какво возиш?

— Не знам.

— Не те следят — каза тя.

Това не беше въпрос, а констатация.

— Може да са ми сложили локаторен чип — казах аз.

— Че къде би могъл да бъде?

— Ако имат капка ум, отзад в каросерията. Донесохте ли поялник?

— Още не — каза тя. — Пристига всеки момент. За какво ти е?

— Има оловна пломба. Трябва да можем да я възстановим.

Тя погледна притеснено към изходната рампа.

— Не е лесно толкова бързо да се намери поялник.

— Докато чакаме, да проверим достъпните места — предложи Елиът.

Тримата затичахме към синия ван. Аз легнах на земята и огледах отдолу шасито. Беше покрито със спечена кал, с големи мазни петна от течовете на двигателя.

— Едва ли е тук — казах. — Ще им трябва длето, за да стигнат до метална повърхност.

На Елиът му бяха нужни петнайсет секунди, за да намери чипа в кабината. Беше под шофьорската седалка, закачен за тапицерията с кукичка на ластик като закопчалка за сутиен. Представляваше малък метален цилиндър, половин пръст дебел и колкото монета от 25 цента в диаметър. От него се подаваше двайсетсантиметрова жичка, вероятно антената на предавателя. Елиът стисна чипа в шепата си, излезе заднишком от кабината и се загледа втренчено в изходната рампа, по която бях дошъл.

— Какво? — запита Дъфи.

— Много странно — промърмори той. — Това нещо се захранва с батерийка за слухов апарат. Малка мощност, малък обхват. Чува се максимум на три километра. Че къде тогава е този, който приема сигнала?

Рампата на отклонението си оставаше все така пуста. След мен никой не бе отбил към паркинга. Ние стояхме и гледахме към нея. Очите ни сълзяха от студения вятър, вперени в нищото. Иззад дърветата се чуваше шумът на движението, но по рампата не се задаваше никой.

— Колко време мина, откакто си тук? — запита Елиът.

— Около четири минути — казах аз. — Близо пет.

— Няма логика — каза той. — Тоя тип би трябвало да е на седем-осем километра зад теб. От такова разстояние не може да улови сигнала.

— Може пък и да не ме следят — казах аз. — Може би ми имат доверие.

— Че защо им е тогава да ти слагат чип?

— Може би не са го сложили сега. Може да си е бил вътре от години и да са го забравили.

— Може би, може би… за можене, всичко може — каза той.

Дъфи се извъртя надясно и се загледа в дърветата.

— Дали не е отбил в банкета? Дали не е някъде там, успоредно на паркинга?

Двамата с Елиът проследихме погледа й. Предположението й звучеше много логично. Когато следиш някого по радиосигнал, едва ли е най-умно да паркираш непосредствено до него.

— Я да идем да видим — казах аз.

Между нас и магистралата имаше ивица от добре поддържана трева и след това втора ивица от декоративни храсти. Цялото останало пространство наоколо беше покрито с естествено растящи дървета. Шосето на изток и паркингът със сградите на запад от нас бяха единствените голи места сред тази гъста гора, която сигурно растеше тук, откакто свят светува. През гъсталака се вървеше трудно. Дърветата и храстите бяха оплетени в тръни и увивни растения. Ниски клони ни шибаха през лицата. При това беше едва април. През юли или август оттук нямаше да може да се минава изобщо.

Спряхме се малко преди мястото, където гората преминаваше в по-ниска растителност. По-нататък беше равният затревен банкет на магистралата. Пристъпихме още крачка-две напред, докъдето беше безопасно, и се огледахме вляво и вдясно. На банкета нямаше паркирана кола. Той беше напълно свободен и в двете посоки, докъдето ни стигаше погледът. Движението по магистралата беше много рехаво.

Минаваха по няколко секунди, преди да видим кола. Елиът вдигна озадачено рамене и тримата си запроправяхме път обратно.

— Няма логика — повтори той.

— В момента нямат достатъчно хора — казах аз.

— Не, те просто те следят по шосе номер едно — каза Дъфи. — Другояче не може да бъде. То върви успоредно с М-95 и го следва от Портланд на юг покрай брега на морето. През почти цялата си дължина е на по-малко от три километра встрани от магистралата.

Ние отново се обърнахме и погледнахме на изток, сякаш през гъстите храсти и клони на дърветата можехме да видим кола, спряла на банкета с работещ двигател.

— Аз поне така бих постъпила — каза Дъфи.

Кимнах. Версията на Дъфи звучеше твърде правдоподобно. Разбира се, съществуваха и значителни технически трудности. Като се има предвид, че двете шосета бяха на около три километра едно от друго, колкото беше и обхватът на предавателя, двете коли трябваше да се движат успоредно, защото при най-малкото изоставане или избързване напред на едната от тях, сигналът щеше да се губи. Но в края на краищата, на тях им бе нужно да знаят единствено доколко спазвам зададения маршрут.

— Не е изключено — казах аз.

— Дори е твърде вероятно — каза Елиът. — Дъфи е права. Така би било най-разумно. Те биха желали по възможност да не ти се мяркат отзад в огледалата.

Отново кимнах.

— Така или иначе, длъжни сме да приемем, че те са някъде наблизо. Докъде шосе номер едно остава успоредно на М-95?

— През цялата си дължина — каза Дъфи. — Много след Ню Лъндън. При Бостън се разделят, но по-нататък пак се събират.

— Е, добре — казах аз. Погледнах часовника си. — Минаха девет минути. Предостатъчно за кафе и тоалетна. Време е да продължим с електронното дебнене.

Казах на Елиът да сложи чипа в джоба си и да продължи с форда на Дъфи на юг с постоянна скорост от осемдесет километра в час. Уверих го, че ще го застигна с вана някъде преди Ню Лъндън. После щях да му мисля как да върна предавателя на мястото му. Елиът потегли и двамата с Дъфи останахме сами. Проследихме форда с поглед, докато се загуби зад завоя, после отново се вторачихме в изходната рампа. Разполагахме с час и една минута, а поялникът още се бавеше.

— Как е там? — запита Дъфи.

— Кошмар — отвърнах аз. Разправих й за гранитната стена с бодлива тел отгоре, за металните детектори във вратите и за стаята ми без ключалка отвътре. А също и за Поли.

— Някакви следи от моята агентка? — запита тя.

— Та аз от снощи съм там.

— Тя е в къщата — каза Дъфи. — Длъжна съм да го вярвам. Не отговорих.

— Трябва да направиш нещо — каза тя. — С всеки час, прекаран там, затъваш все повече. А и тя също.

— Знам.

— Що за човек е тоя Бек? — запита.

— Мошеник — отвърнах аз. После й разказах за номера с чашата и отпечатъците, както и за бързината, с която се бяха отървали от нисана. Накрая споменах и за играта на руска рулетка.

— И какво, ти игра ли?

— Шест пъти поред — казах аз, без да отделям поглед от рампата.

Тя се облещи насреща ми.

— Ти си ненормален. При шанс шест към едно би трябвало да си мъртъв.

Усмихнах се.

— Ти играла ли си някога?

— За нищо на света. Не обичам такива залагания.

— Ти си като повечето хора. Бек е същият като теб. И той си мислеше, че шансовете са шест към едно. Докато всъщност са по-скоро шестстотин към едно. Сложи един-единствен тежък патрон в барабана на качествен, добре поддържан револвер като „Колт Анаконда“ и би било истинско чудо, ако барабанът спре, когато патронът е високо горе. В почти всички случаи тежестта на патрона го дърпа надолу и барабанът спира със зареденото гнездо в долна позиция. Прецизен механизъм, капка масло и земното притегляне свършва останалото. В края на краищата аз не съм идиот. Руската рулетка далеч не е толкова опасна игра, колкото си мислят хората. Освен това си струваше риска, за да ме наемат на работа.

Тя помълча малко. После запита:

— Какво ти казва вътрешният глас?

— Прилича на вносител на килими — отвърнах аз. — Къщата му е натъпкана с килими до тавана.

— Но?

— Но не е. Залагам пенсията си, че не е. Помолих го да ми разкаже за килимите и той го заусуква. Като че ли не го интересуват особено. Повечето хора обичат да говорят за професията си. Запитай ги нещо и после не можеш да ги накараш да млъкнат.

— Ти имаш ли пенсия? — попита тя.

— Не.

Точно в този момент един сив „Форд Торъс“, същият като на Дъфи, ако не се смята цветът, изскочи на гърбицата на изходната рампа. Забави за миг, докато шофьорът се оглеждаше, после стремително се понесе право към нас. На волана беше същият старец, когото бях оставил прострелян край бордюра пред портите на колежа. Той закова колата до синия ван, отвори вратата и се измъкна навън, като си помагаше с ръце, точно както тогава от полицейския каприс. В ръката си държеше голяма найлонова торба с червено-черното лого на магазините „Радио Шак“. Беше издута от кутии. Повдигна я да я видим, ухили се и пристъпи към мен, за да се здрависа. Беше с чиста риза, но със същия костюм както тогава. Отпред имаше големи размазани петна, където се бе мъчил сам да изчисти червената боя. Представих си го, изправен до мивката в мотела, как бе търкал с кърпата за ръце. Не може да се каже, че резултатът беше особено блестящ. Имаше вид, сякаш се е залял с кетчуп.

— Какво, на работа ли те впрегнаха вече? — запита той.

— Не знам в какво точно са ме впрегнали — отвърнах аз. — Имам проблем с една оловна пломба.

Той кимна.

— Така и предположих. Иначе за какво ще спираш насред път?

— Правил ли си го преди?

— Аз съм от старата школа — отвърна той. — Някога отваряхме по десет пломби на ден. Издебнем камиона пред някоя закусвалня и докато оня още си чака супата, ние вече сме го претършували.

Старецът клекна и изсипа съдържанието на найлоновата торба от „Радио Шак“ върху асфалта. Вътре имаше поялник и макара оловен припой. А също и повишаващ трансформатор за поялника, който се включваше в гнездото за запалка на колата. За целта беше нужно двигателят да работи, ето защо той се качи в колата си и я запали, след което я приближи още малко до вана, за да стига кабелът.

Пломбата представляваше халка от изтеглена оловна тел, оформена в двата си края като две плоски кръгчета. Телта беше прокарана през съответните изрези на вратата и кръгчетата бяха притиснати едно в друго с някакъв нагревателен уред, така че да се заварят в кръгла бучка метал с релефен печат. Старецът изобщо не докосна заварените краища. Явно беше, че не му е за пръв път. Той включи поялника и го остави да се нагрее, като един-два пъти го изпробва с плюнка. Когато се убеди, че е готов, го избърса в ръкава на палтото си и го допря до жицата в тънката й част. Жицата се стопи и се раздели на две. Той разшири халката и я изхлузи от мястото й. Наведе се и я остави върху арматурното табло на форда, с който бе дошъл. Аз сграбчих лоста за затваряне на вратата и го дръпнах встрани и навън.

— Е — каза Дъфи. — Какво има вътре?

Имаше килими. Вратата се хлъзна с потракване по релсите си нагоре и товарното пространство се изпълни с дневна светлина. Вътре имаше около двеста килима, навити на рула, пристегнати с връв и наредени изправени плътно един до друг. Бяха с различни размери, като по-високите рула бяха най-навътре, откъм кабината на вана, а най-ниските отзад, до вратата. Погледнати отвън, те се издигаха стъпаловидно като някакво древно базалтово образувание. Бяха навити с лицето навътре, така че отвън се виждаха само гърбовете им, груби и безцветни. Всяко руло беше привързано по на няколко места с яка връв, стара и пожълтяла. Каросерията беше изпълнена с тежка воня на непрана вълна и с по-слабата, едва доловима миризма на органични бои.

— Трябва да ги проверим един по един — каза Дъфи, видимо разочарована.

— С колко време разполагаме? — попита старецът.

— С четирийсет минути.

— Тогава да разгънем няколко наслуки.

Извадихме два от предната редица. Бяха навити плътно, без картонени тръби за сърцевина. Просто така, бяха намотани върху краищата си и пристегнати яко с връвта. Единият беше с ресни. Те миришеха на застояло и мухъл. Възлите на връвта бяха стари и разръфани. Потеглихме ги с нокти, но така и не успяхме да ги развържем.

— Сигурно прерязват връвта — каза Дъфи. — Но ние не бива да правим така.

— Правилно — каза старецът. — Не бива.

Самата връв беше грубо усукана на ръка, вероятно в чужбина. От години не бях виждал такава. Беше направена от някакви естествени влакна. Коноп или може би юта.

Измъкнах един килим. Претеглих го на ръце. Тежеше горе-долу колкото би трябвало да тежи килим от такава материя. Стиснах го. Той поддаде леко. Поставих го изправен върху единия му край на асфалта и го ударих силно с юмрук в средата. Килимът се поогъна, точно както би се огънал всеки плътно навит килим при подобен удар.

— Това са си килими и нищо друго — казах аз.

— Да няма нещо отдолу? — предположи Дъфи. — Да не би да са стъпили върху нещо?

Ние заизмъквахме един по един отделни килими, като ги нареждахме на асфалта в същия ред, в който трябваше да ги върнем обратно. Така наслуки проправихме пътечка на зигзаг през масата от навити рула в товарното пространство. Високите рула в дъното бяха точно това, което изглеждаха по-големи килими, навити на руло и пристегнати с връв. Отдолу нямаше нищо скрито. Слязохме от каросерията и известно време се гледахме един друг, застанали сред тази налудничава гора от изправени нагоре като стволове на дървета килими.

— Целият товар е само за заблуда — каза Дъфи. — Бек е знаел, че ще намериш начин да отвориш пломбата.

— Възможно е — казах аз.

— Или пък просто е искал да те отпрати временно от къщата.

— Защо му е било нужно?

— За да те проучва на спокойствие — отвърна тя. — Да не му се пречкаш, докато се убеди кой си.

Погледнах часовника си.

— Време е да ги качваме обратно. Вече и без това ще трябва да карам като луд.

— Ще дойда с теб — каза тя. — Докато застигнем Елиът, искам да кажа.

Кимнах.

— И аз искам да дойдеш. Имаме да говорим.

Качихме килимите в каросерията, върнахме всеки на мястото му и ги посритахме и поблъскахме, докато застанаха в първоначалното си положение. После аз смъкнах вратата надолу, а старецът се хвана за поялника. Той вмъкна счупената пломба обратно в изрезите и събра двата края на прекъснатата оловна тел. Нагря поялника, допря го до краищата на телта и поднесе оловния припой към него. Между прекъснатите краища на телта се оформи голямо сребристо топче метал. Цветът му не подхождаше, а освен това беше много грубо. С него пломбата приличаше на карикатура на змия, погълнала заек.

— Не бой се, ще я оправя — рече старецът.

С върха на поялника той започна да размазва топчето метал, като капка боя с четка за рисуване, докато то постепенно изтъня и се оформи. От време на време изтръскваше излишния метал, който се отлагаше по поялника. Накрая пломбата възвърна първоначалната си форма. Той я изчака да изстине и я духна силно. Сребристата повърхност на новия метал веднага потъмня и стана мътно сива. Вече не личеше нищо. Аз никога не бих могъл да се справя толкова добре.

— Отлично — казах аз. — Но ще ти се наложи да повториш операцията. Възложено ми е да докарам обратно друг такъв ван. Добре е да хвърлим един поглед и на него. Ще се срещнем на първия паркинг северно от Портсмут, Ню Хампшър.

— Кога? — запита той.

— Бъди там точно след четири часа.

Още преди старецът да си е събрал нещата, двамата с Дъфи се метнахме във вана и отпрашихме на юг. Натисках газта докрай, но грохналата машина отказваше да вдигне повече от сто и десет. Освен това каросерията беше квадратна като тухла и въздушното съпротивление ни пречеше допълнително. Но сто и десет не беше зле. Имах дори няколко минути аванс.

— Видя ли му офиса? — запита Дъфи.

— Още не — отвърнах. — Трябва обаче да го огледаме. Цялата му дейност на това пристанище си струва да се огледа.

— Работим по въпроса — каза тя. Бяхме принудени да се надвикваме. При сто и десет километра в час ревът на двигателя и воят на скоростната кутия бяха два пъти по-силни, отколкото при осемдесет. — За щастие Портланд не е чак такава лудница, каквато би могъл да бъде. Едва на четирийсет и четвърто място е по натовареност сред пристанищата на Щатите. Четиринайсет милиона тона внос годишно. Това са около двеста и петдесет хиляди тона на седмица. Делът на Бек е около десет тона, два-три контейнера седмично.

— Нещата му минават ли митническа проверка?

— Толкова, колкото и на всички останали. Понастоящем се проверяват около два процента от всички товари. Ако приемем, че той получава сто и петдесет контейнера годишно, максимум три от тях ще бъдат проверени.

— Че как постъпва тогава?

— Може да кара на късмет, като събира контрабандната стока, да кажем, в един контейнер на всеки десет. Така възможността да бъде проверен някой от опасните контейнери се свежда до нула цяло и два процента. По този начин може да продължава с години.

— Той вече продължава с години. Сигурно плаща на някого.

Тя не отговори. Погледът й се рееше в пространството.

— Не може ли да уредите да го претърсват повече? — запитах.

— Трябва да посочим причина — каза тя. — Не забравяй, че сега действаме абсолютно на своя глава. Трябват ни конкретни улики. А пък ако плаща някому, все едно стъпваме по минно поле. Може да се натъкнем тъкмо на неговия човек.

Карах като луд. Двигателят ревеше, скоростната кутия виеше и приплъзваше. Задминавахме всичко живо по шосето. Поглеждах в огледалата вече не за опашка, а за полиция.

Надявах се, че служебната карта на Дъфи ще ни свърши работа, но не исках да губим излишно време в обяснения.

— Как реагира Бек? — запита тя. — Първоначални впечатления?

— Беше озадачен — казах аз. — И сякаш леко раздразнен. Това са ми първоначалните впечатления. Нали забеляза, че Ричард Бек нямаше охрана в самото училище?

— Там е в безопасност.

— Не бих казал. Всеки може да отвлече което си иска дете от колежа, това е най-лесното нещо. Отсъствието на охрана означава отсъствие на чувство за опасност. Предполагам, че бодигардовете на път за дома са били просто колкото хлапето да се чувства по-спокойно. Чиста глезотия. Мисля, че самият Бек-старши е смятал това за излишно, иначе щеше да му осигури охрана и в самия колеж. Или просто да не го пуска на училище.

— Е, и?

— Ами смятам, че някъде в миналото е била сключена някаква сделка. Вероятно още след първото отвличане. Някакъв устен договор, който да гарантира, че няма да има повече отвличания. Затова в общежитието не е имало охрана. Това обяснява и сегашното раздразнение на Бек. Сякаш някой изведнъж е нарушил сключено преди време споразумение.

— Смяташ ли?

Кимнах, без да поглеждам към нея.

— Той беше изненадан, озадачен и раздразнен. Големият въпрос беше: „Кой?“

— Близко е до ума.

— Но към този въпрос се добавя и елемент на: „Как смеят?“ На негодувание. Сякаш някой е извършил нещо напълно нередно. Това не е просто въпрос, а изблик на раздразнение, на възмущение от някого.

— Ти какво му каза?

— Описах му пикала. Описах и твоите хора.

Тя се усмихна.

— Е, това не вреди.

Поклатих глава.

— При него има един тип на име Дюк. Бивш полицай. Сега е шеф на охраната. Собствено име неизвестно. Тази сутрин го видях. Цяла нощ не беше мигвал. Изглеждаше грохнал, дори душ не си беше взел. Сакото му беше измачкано на кръста.

— Е, и?

— Това значи, че цяла нощ е шофирал. Предполагам, че е ходил да огледа тойотата. Да запише задния номер. Вие къде я скрихте?

— Предадохме я на щатската полиция. За по-правдоподобно. Не можехме да я закараме в нашия гараж. Сигурно е на паркинга към някой полицейски участък.

— Докъде ще ги отведе регистрационният номер?

— До Хартфорд, Кънектикът. Бяхме разбили там малък канал за екстази.

— Кога?

— Миналата седмица.

Продължавах да карам. Движението по магистралата беше станало по-натоварено.

— Първата ни грешка — казах аз. — Бек ще провери номера и ще се зачуди за какво им е притрябвало на някакви дребни пласьори на екстази да отвличат сина му. Още повече, ще се запита как въпросните дребни пласьори са направили опита си за отвличане цяла седмица след като са били вкарани в затвора.

— По дяволите! — възкликна Дъфи.

— Но това не е всичко — продължих аз. — Мисля, че Дюк е огледал и линкълна. Предницата е смачкана от удара с бронята на тойотата, няма нито едно здраво стъкло, но извън това по колата няма и нито една дупка от куршум. А и отвътре въобще няма вид, като да е избухнала истинска граната. Линкълнът е живо доказателство, че цялата тая работа е ала-бала.

— Спокойно — каза тя. — Линкълнът е скрит. Не сме го давали заедно с тойотата.

— Сигурна ли си? Защото първото нещо, което Бек ме запита тази сутрин, е подробен доклад за узитата. По точки и букви. Сякаш искаше да подпиша собствената си присъда. Две узита модел микро, с по двайсет патрона, а нито драскотина по колата?

— Спокойно — повтори тя. — Няма начин да го открие. Линкълнът е на сигурно място.

— Къде?

— В Бостън. В нашия гараж, но по документи се води в сградата на местната морга. Защото представлява място на престъплението. Нали уж бодигардовете са размазани по интериора. Гледахме да изпипаме всичко най-правдоподобно.

— С изключение на номерата на тойотата.

Тя помръкна.

— Да, но поне линкълнът е наред. На сто и петдесет километра от тойотата. Тоя Дюк трябва да е карал цяла нощ като луд.

— И на мен така ми изглежда. А защо Бек е толкова наежен за тия узита?

Дъфи се бе умълчала.

— Трябва да прекратим операцията — каза накрая тя. — Заради тойотата. Не заради линкълна. Той е наред.

Погледнах часовника си. Погледнах пътя. Ванът с грохот се носеше напред. Скоро щяхме да настигнем Елиът. Бях пресметнал времето и разстоянието.

— Трябва да прекратим — повтори тя.

— Ами твоята агентка?

— Ако ти загинеш, това с нищо няма да й помогне.

Спомних си за Куин.

— После ще го обсъждаме — казах аз. — Засега продължаваме по плана.

Застигнахме Елиът след още осем минути. Фордът му се движеше плътно в дясното платно, закован на осемдесет километра в час. Задминах го и застанах пред него, като намалих скоростта до неговата. Така един зад друг заобиколихме Бостън и отбихме на първия по-голям паркинг южно от града. Наоколо беше много по-оживено. Двамата с Дъфи седяхме неподвижно един до друг и наблюдавахме изходната рампа точно седемдесет секунди. През това време по нея минаха четири коли. Нито един от шофьорите не ни обърна внимание. В две от колите имаше и пътници. Всички се държаха нормално като за паркинг — протягаха се и се прозяваха до отворените врати на колите си, оглеждаха се и после поемаха към тоалетните или закусвалнята.

— Къде е другият ван? — запита Дъфи.

— На един паркинг в Ню Лъндън.

— А ключовете?

— Вътре в него.

— Значи там ще те наблюдават. Никой не оставя току-така кола с ключовете вътре. Ще те причакат. Не знаем какво им е казано да правят, като те видят. Ще трябва да бъдем готови да ги елиминираме.

— Няма да се хвана в капан — отвърнах аз. — Не ми е в стила. А в другия ван може да има нещо по-интересно.

— Добре тогава — каза тя. — Ще го претърсим в Ню Хампшър. Ако изобщо стигнеш дотам.

— Можеш ли да ми услужиш с твоя глок? — запитах аз.

Видях я как бръкна под якето си и го попипа.

— За колко време?

— За колкото е нужно.

— А къде са двата колта?

— Взеха ми ги.

— Не мога — каза тя. — Нямам право да отстъпвам служебното си оръжие.

— Ти отдавна вече не караш по устав — напомних й аз.

— По дяволите! — рече тя. Извади глока от кобура и ми го подаде. Беше топъл от допира с тялото й. Подържах го върху дланта си, наслаждавайки се на нейната топлина. Тя бръкна в дамската си чантичка и извади два резервни пълнителя. Сложих пистолета в единия джоб на палтото си, а пълнителите в другия.

— Благодаря ти — казах.

— Хайде, до Ню Хампшър — отвърна тя. — Там ще проверим вана. После ще решаваме.

— Ясно — казах аз, макар да бях взел вече моето решение.

Елиът се приближи до нас и извади предавателния чип от джоба си. Дъфи се дръпна и той го постави обратно под седалката. После двамата се отдалечиха към служебния торъс. Изчаках колкото беше нужно и излязох на магистралата.

Намерих Ню Лъндън без проблеми. Мърляво градче със стари сгради. Никога преди не бях ходил там. Не ми се бе налагало. Свързан е по някакъв начин с военноморския флот. Мисля, че в него строят подводници. Или може би някъде наблизо, да кажем в Гроутън. Следвайки указанията на Бек, аз отбих от магистралата доста преди самия град и навлязох в някаква западнала индустриална зона. Сградите наоколо бяха стари, от червени тухли, влажни, опушени и занемарени. Спрях на банкета на около километър и половина от мястото, където предполагах, че се намира паркингът. Свих вдясно, после вляво и се опитах да се приближа по заобиколен път. Паркирах до един повреден паркинг-метър и извадих пистолета на Дъфи. Беше „Глок-19“, почти нов, на около година. Зареден. Слязох от вана. Откъм залива прогърмя параходна сирена. Пристигаше ферибот. Вятърът носеше боклук по улицата. От един вход излезе проститутка и ми се усмихна. В тоя град има много моряци. Другаде колежките й подушваха отдалеч военната полиция, но тя не беше толкова печена.

От следващия ъгъл вече се виждаше част от паркинга, за който бях тръгнал. По-нататък теренът беше наклонен към морето, а аз се намирах на високото. Различих вана; стоеше там и ме чакаше. Беше като брат близнак на този, с който бях дошъл. Абсолютно еднакъв по възраст, форма, модел и цвят. Стоеше съвсем сам точно в средата на паркинга, който представляваше празен квадрат, порядъчно буренясал, покрит със счукани тухли. Явно някакви стари сгради са били съборени преди десетилетия и оттогава нищо не беше строено на тяхно място.

Не се виждаше някой да ме причаква, макар че по околните сгради имаше десетки малки мръсни прозорчета, на всяко едно от които можеше да е застанал наблюдател. Но аз не усещах нищо. Да усещаш не е като да знаеш със сигурност, но понякога трябва да се задоволиш и с това. Стоях неподвижно, докато ми стана студено, след което се върнах при вана. Качих се, заобиколих карето и влязох в паркинга. Спрях го на сантиметри от муцуната на неговия брат близнак, извадих ключовете и ги пуснах в джоба на вратата. Огледах се още веднъж за последно и слязох. Бръкнах в джоба на палтото си и стиснах дръжката на глока. Заслушах се. Нищо. Само шумът на боклук, носен от вятъра, и далечните звуци на един западащ град, който се мъчи да изкара криво-ляво деня. Бях в безопасност, освен ако някой не се готвеше да ми види сметката с далечен изстрел от карабина с оптически мерник. Срещу което глокът на Дъфи нямаше да ми помогне особено, колкото и да го стисках за кураж в джоба си.

Другият ван беше притихнал и студен. Вратата беше отключена, ключовете бяха в джоба. Дръпнах назад седалката и нагласих огледалата. Направих се, че изпускам ключовете на пода, наведох се да ги взема и проверих с ръка под седалките. Предавател нямаше. Напипах само обвивки от дъвка, валма косми и прахоляк. Запалих двигателя. Дръпнах се няколко метра на заден ход от вана, с който бях пристигнал, изкарах новия от паркинга и поех обратно към магистралата. Никой не ме последва.

Новият ван вървеше малко по-добре от стария. Двигателят не бучеше чак толкова и теглеше повече. Може би километражът му бе превъртан само веднъж, максимум два пъти. Лентата на шосето се навиваше отдолу и аз се носех бързо на север. Вперил поглед напред през стъклото, сякаш виждах самотната голяма къща на скалистия нос да се увеличава с всяка минута. Тя едновременно ме привличаше и отблъскваше с еднаква, загадъчна сила. Седях неподвижно на шофьорската седалка, стиснал с една ръка волана, и се насилвах да държа очите си отворени. Роуд Айланд беше тих и спокоен. Никой не ме следваше. Направих дълъг завой по магистралата около Бостън и след това се понесох през хълмовете на североизток, където отляво на шосето се редяха запуснати бунища като град Лоуел, а някъде далеч вдясно се гушеха симпатични градчета с имена като Нюбърипорт, Кейп Ан и Глостър. Сбогом, Масачузетс. Все още нямах опашка. Следващият щат беше Ню Хампшър. М-95 пресича щата само в едно ъгълче от трийсетина километра, като последното населено място е Портсмут. Подминах го и се заоглеждах за знаци към следващия голям паркинг. Оказа се почти на границата с Мейн. Според знака Дъфи, Елиът и старецът с изцапания от боя костюм трябваше да ме чакат дванайсет километра по-нататък.

Само че Дъфи, Елиът и старецът този път не бяха сами. Бяха довели със себе си служебно куче. Оставиш ли на федерални чиновници достатъчно време да мислят, винаги ще те изненадат с нещо. Паркингът почти по нищо не се различаваше от предишния край Кенебънк; още щом отбих, видях двата им форда един до друг на края на една редица коли. До тях имаше ван без отличителни знаци, с въртящ се вентилатор на покрива. Паркирах през четири коли от тях и известно време чаках, слухтях и се озъртах, но никой не отби след мен. За банкета не се притеснявах. Имаше толкова дървета, че откъм шосето не се виждаше нищо. В щата Мейн ако не друго, поне дървета има в изобилие.

Слязох от вана, старецът прекара колата си по-близо и отново се залови за поялника. Дъфи ме хвана за лакътя и ме дръпна встрани.

— Говорих с няколко души — каза тя, като вдигна нагоре мобилния си телефон сякаш за доказателство. — Имам добра и лоша новина.

— Първо добрата — казах аз. — Зарадвай ме с нещо.

— С тойотата нещата биха могли все пак да се окажат наред.

— Биха могли, а?

— Доста е сложно. От митницата се сдобихме с графика за пристигане на контейнерите на Бек, Всичката му стока идва от Одеса. Това е град в Украйна, на Черно море.

— Знам къде е.

— Възможна отправна точка за експорт на килими. Дотам стигат през Турция от целия Близък изток и така нататък. Но от наша гледна точка Одеса е преди всичко транзитен пункт за хероин. Всичко, което не пристига тук направо от Колумбия, се стича в Одеса от Афганистан и Туркменистан през Каспийско море и Кавказ. Следователно, ако Бек получава стоката си от Одеса, тази стока може да е само хероин, а един вносител на хероин няма да се занимава с някакви си пласьори на екстази от Кънектикът. Или откъдето и да било. Той просто няма никакво отношение към тях. Не би и могъл да има. Това са две напълно различни сфери. Така че, за да ги издири, той трябва да започне от нищо. Какво ще му даде някакъв регистрационен номер? Едно име и един адрес. Информация, която нищо не му говори. Ще му трябват няколко дни, за да разбере кои са и да тръгне по следите им.

— Това ли ти е добрата новина?

— Според мен е достатъчно добра. Вярвай ми, това са различни светове. А ти, тъй или иначе, имаш само няколко дни. Не можем да държим вечно тия бодигардове.

— А каква е лошата?

Тя помълча няколко мига.

— Лошата е, че не е изключено някой все пак да се е добрал до линкълна, колкото да му хвърли един поглед.

— Какво е станало?

— Нищо конкретно. Просто охраната на гаража се оказа не толкова надеждна, колкото ни изглеждаше.

— Какво означава това?

— Означава, че вече не можем да сме толкова сигурни, че нищо не се е случило.

Чухме как вратата на вана се вдига нагоре по релсите, докато спря в ограничителя. Миг след това се чу и гласът на Елиът, който ни викаше. Приближихме се, като очаквахме да намерим нещо интересно. Вместо това открихме втори предавателен чип. Беше същата метална капсула, със същата двайсетсантиметрова антена от стоманена тел. Залепен беше от вътрешната страна на ламарината, в близост до задната врата, на височината на главата ми.

— Е, няма що! — каза Дъфи.

Товарното пространство беше натъпкано с килими както предишния път. Все едно гледах същия ван. Бяха навити на рула, пристегнати с връв, изправени на единия си край и наблъскани плътно един до друг по височина.

— Ще ги проверяваме ли? — запита старецът.

— Няма време — казах аз. — Ако някой изобщо приема сигнала на този предавател, ще си каже, че имам право на десет минути почивка, и толкова.

— Да пуснем вътре кучето — каза Дъфи.

Някакъв човек, когото не познавах, отвори задните врати на вана на агенцията и измъкна отвътре един зайчар на каишка. Грозновато животинче с къси крака и издължено, леко дебеличко тяло, с юздичка като на служебно куче. С дълги уши и припряно изражение на лицето. Аз обичам кучета. Понякога даже си мисля дали да не си взема едно. Да ми прави компания. Това обаче не ми обърна никакво внимание. Просто се остави инструкторът му да го отнесе до синия ван и зачака указания. Човекът го вдигна на ръце, постави го в каросерията и откопча каишката му. После щракна с пръсти и му каза нещо на ухото. Кучето се закатери по килимите и заобхожда товарното пространство. С неговите къси крачка това не беше никак лесно, но животното добросъвестно обходи всеки сантиметър от товара, после се върна на изходна позиция и замаха опашка с блеснали очи и някаква абсурдно ухилена физиономия, сякаш казваше: За какво всъщност ми губите времето?

— Нищо — каза инструкторът.

— Товарът е законен — каза Елиът.

Дъфи кимна.

— Но защо тогава се връща обратно на север? Да не би да изнасят килими за Одеса?

— Пробват ме — казах аз. — Да видят дали ще погледна отзад.

— Възстанови пломбата — каза Дъфи.

Непознатият измъкна птичаря от каросерията, Елиът се протегна нагоре и спусна вратата, старецът хвана поялника, а Дъфи отново ме дръпна встрани.

— Решавай — каза тя.

— Ти как би постъпила?

— Аз казвам да отменим операцията. Линкълнът ни е слабото място. Може да ти струва живота.

През рамото й виждах как работи старецът. Той вече оформяше капката метал на мястото на свързване.

— Те вече се хванаха — казах. — Аз им сервирах страхотна история. Невъзможно е да не са се хванали.

— Може да са видели линкълна.

— Не разбирам защо им е било да го гледат.

Старецът привършваше. Той се беше навел да духне телта, за да направи лъскавия нов метал мътен и стар. Дъфи сложи ръка на рамото ми.

— Защо Бек толкова се интересува от узитата? — запита тя.

— Не знам.

— Готово — каза старецът.

— Решавай! — повтори Дъфи.

Помислих си за Куин. Спомних си начина, по който погледът му бе преминал през лицето ми, нито бързо, нито бавно. Представих си белезите от .22-калибровите куршуми, като две допълнителни очи отляво на челото.

— Връщам се — казах накрая. — Мисля, че е достатъчно безопасно. Ако имаха и най-малко съмнение, още тая сутрин щяха да ми видят сметката.

Дъфи не отговори. Не се опита да спори с мен. Просто свали ръка от рамото ми и ме пусна да вървя.