Сметки за разчистване

3

Дюк бодигардът се появи отново в стаята ми в седем без пет вечерта. Беше още рано за вечеря. Чух стъпките му в коридора и после тихото щракване на ключалката. Бях седнал на леглото. Устройството за имейли беше на мястото си в тока на обувката, а обувката — на крака ми.

— Подремна ли му, тъпак такъв? — запита той.

— Защо съм заключен тук? — отвърнах с въпрос аз.

— Защото си убил полицай, затова.

Извърнах поглед встрани. Помислих си, че самият той може да е бил полицай, преди да постъпи в частния сектор. Като нищо можеше да е така. Много бивши полицаи завършваха кариерата си в охранителния бизнес било като консултанти и частни детективи, било като обикновени бодигардове. Явно беше, че си има някакви лични съображения да ме мрази, което можеше да се окаже проблем за мен. Но пък, от друга страна, това означаваше, че е преглътнал историята на Ричард Бек без излишни въпроси, което си беше чист плюс. Погледът му се задържа за миг върху мен; лицето му не изразяваше нищо конкретно. После ме изведе от стаята и заслизахме по стълбите. От първия етаж тръгнахме по някакъв тъмен коридор към северното крило на къщата. Въздухът беше наситен с миризма на морски бриз и влажен мокет. Навсякъде бяха постлани килими. На места един върху друг. Цветовете им сияеха странно в полумрака. Дюк спря пред някаква врата, отвори я и се дръпна, за да вляза преди него. Стаята беше голяма и квадратна, с тъмна дъбова ламперия. Целият под беше в килими. Имаше малки прозорци в дълбоки ниши. През тях се виждаха само полумрак, скали и безбрежният океан. В средата имаше дъбова маса. Върху нея лежаха моите два колта. Празни, с отворени барабани. На централното място, върху масивен дъбов стол с висока облегалка и подлакътници, седеше някакъв мъж. Веднага го познах. Беше мъжът от снимките на Дъфи.

На живо беше абсолютно незабележим. Нито дребен, нито много едър. Някъде към метър и осемдесет. И около деветдесет килограма. С побеляла коса — не оредяваща, но не и особено гъста; нито къса, нито дълга. Беше облечен със сив костюм от скъп плат, но без всякакъв намек за стил. Ризата му беше бяла, а вратовръзката с неопределен цвят, нещо като цвета на бензин. Ръцете и лицето му бяха бледи, сякаш естествената му среда бяха подземните паркинги, а естественото му занимание — да продава разни неща от багажника на кадилака си.

— Седнете — каза той. Гласът му беше тих, но напрегнат, сякаш някой го стискаше за гърлото. Седнах на противоположния край на масата срещу него.

— Аз съм Закари Бек — заяви той.

— Джак Ричър — представих се аз.

Дюк затвори безшумно вратата и се облегна на нея с едрото си тяло. В стаята беше тихо. Чувах прибоя. Същият ритмичен плясък, както вълните на плажа. В скалите под нас се разбиваха талази морска вода, след това се оттегляха с гъргорещ звук, подобен на оттичането на гигантски сифон. Накрая се чуваше потракването на по-дребните камъчета в кухините, докато отгоре с експлозивна сила не се стовареше следващата вълна. Опитах се да ги броя. Казват, че всяка седма вълна е по-силна от останалите.

— Така… — каза Бек. На масата пред него имаше ниска дебела чаша с някакво питие. Мазна кехлибарена течност, вероятно скоч или бърбън. Той кимна на Дюк. Бодигардът се пресегна и взе от масичката до стената втора чаша, пълна до половина със същата кехлибарена течност. После я понесе предпазливо към масата, като я държеше с два пръста ниско за дъното. Пресече стаята, наведе се и внимателно я остави пред мен. Аз се усмихнах. Много добре знаех за какво се прави това.

— Такааа… — повтори Бек.

Седях и чаках.

— Моят син ми разказа за вашите преживелици — рече накрая той. Същият израз, който бе използвала жена му преди това.

— Законът за непредвидените последствия — казах аз.

— Това ми създава известен проблем — каза той. — Аз съм един обикновен бизнесмен, който се опитва да определи докъде точно се простират отговорностите му.

Седях и чаках.

— Разбира се, ние сме ви благодарни — добави той. — Моля ви, не ме разбирайте погрешно.

— Но?

— Но съществуват и някои правни въпроси, нали така? — В гласа му се долавяше известно раздразнение, сякаш бе станал жертва на обстоятелства, над които нямаше никаква власт.

— Не е бог знае каква философия — казах аз. — Искам от вас да си затворите очите. Поне временно. Услуга за услуга. Разбира се, ако съвестта ви позволява подобен морален компромис.

В стаята отново настана тишина. Слушах шума на океана. Пълен спектър от най-различни звуци. Чувах как снопове водорасли се трият в гранита, как подводното течение засмуква огромни маси вода далеч на изток. Очите на Закари Бек не спираха да шарят из помещението. Поглеждаше ту дъбовата маса, ту пода, ту вперваше очи в празното пространство. Имаше тясно лице с близко разположени очи и сплесната брадичка. Челото му беше сбърчено в размисъл.

Устните му бяха тънки, издадени леко напред, сякаш се цупеше. Главата му се поклащаше едва-едва. С целия си вид можеше наистина да мине за сериозен бизнесмен, който се бори със сериозна дилема.

— Случайна грешка ли беше? — запита той.

— Кое, полицаят ли? — отвърнах с въпрос аз. — Сега, като се замисля, явно е било грешка. Но в момента просто се опитвах да доведа работата докрай.

Той помисли още малко и накрая кимна.

— Добре тогава. При това положение вероятно бихме били склонни да ви помогнем. Стига да можем. Вие направихте на семейството ми голяма услуга.

— Трябват ми пари — казах аз.

— Защо?

— Ще ми се наложи да пътувам.

— Кога?

— Още сега.

— Това разумно ли е?

Поклатих глава.

— Не толкова. Бих предпочел да изчакам тук ден-два, докато премине първоначалната врява. Но не искам да злоупотребявам с гостоприемството ви.

— Колко пари ви трябват?

— Пет хиляди долара ще ми свършат работа.

Той не отговори. Погледът му отново започна да се мести из стаята. Но този път очите му сякаш бяха по-фокусирани.

— Бих желал да ви задам няколко въпроса — каза той. — Преди да си тръгнете. Ако си тръгнете. В момента имам две основни грижи. Първо, да разбера кои са те.

— Вие не знаете ли?

— Аз имам много съперници и врагове.

— Които биха отишли толкова далеч?

— Вносител съм на килими — каза той. — Не бях мислил да ставам такъв, но така се разви животът ми. Може би смятате, че се занимавам само с универсални магазини и дизайнери по вътрешно оформление, но истината е, че съм принуден да контактувам с всякакви нечистоплътни мошеници от най-дивите места на света, където малолетни деца, сврени в разни мръсни дупки, работят по осемнайсет часа на ден, докато им се разкървавят пръстите. В същото време собствениците на въпросните дупки са убедени, че ги мамя и обирам и че на всичкото отгоре покварявам националната им култура. И може би са прави, може би аз наистина върша това, но не повече, отколкото го вършат те самите. Те не са ми приятели или душеприказчици. С тях е нужна известна твърдост, за да се работи успешно. Нещо, което важи и за мен, и за конкуренцията. Жесток бизнес, както и да го погледнете. Така че, ако към моите доставчици прибавя и конкуренцията, мога да се сетя поне за половин дузина отделни индивиди, които биха отвлекли сина ми, за да ме уязвят. В края на краищата това вече се е случвало преди пет години, както самият той сигурно ви е разказал. Не отговорих.

— Нужно ми е да знам кои са били — каза той сякаш искрено.

Помълчах няколко мига и после му разказах цялата случка, секунда по секунда, метър по метър, изстрел по изстрел. Описах двамата високи русоляви агенти от тойотата максимално точно и подробно.

— Описанието ви нищо не ми говори — каза той.

Аз си замълчах.

— Записахте ли номера на тойотата?

Помислих малко и после му казах истината.

— Видях пикала само отпред. Нямаше номер.

— Добре — каза той. — Били са от щат, където предният номер не е задължителен. Това, струва ми се, донякъде улеснява задачата ни.

Не отговорих. След дълга пауза той поклати глава и каза:

— Информацията ни е твърде оскъдна. Един мой сътрудник се свърза с тамошния полицейски участък и поразпита по заобиколен начин. Убити са един полицай, един охранител на колежа, двама непознати мъже с черен „Линкълн Таун Кар“, както и други двама непознати с червен пикал „Тойота“. Единственият жив свидетел е вторият човек от охраната, но той е в безсъзнание, намерен е бил на десетина километра от мястото след претърпяна катастрофа с патрулната кола на охранителната фирма. Така че засега никой не може да каже какво точно е станало. Нито защо е станало. Никой не е направил връзката с проваления опит за отвличане. Знаят само, че без всякаква видима причина се е разиграла кървава баня. Правят се предположения за гангстерска война.

— Какво ще стане, като идентифицират номерата на линкълна? — запитах аз.

Той се поколеба.

— Колата е с фирмена регистрация. Няма да ги отведе директно при нас.

Кимнах.

— Добре, но много бих желал, когато вторият охранител дойде на себе си, аз вече да съм на Западното крайбрежие. Той успя доста добре да ме огледа.

— А пък аз бих желал да разбера чия е грешката в случая.

Погледнах към двата колта на масата. Бяха почистени и леко смазани. Изведнъж се поздравих за това, че се бях сетил навреме да се отърва от изстреляните гилзи. Вдигнах чашата си. Обхванах я плътно между палеца и четирите си останали пръста и помирисах съдържанието. Не знаех какво са ми сипали, но със сигурност бих предпочел чаша кафе. Оставих чашата обратно на масата.

— Ричард добре ли е? — запитах.

— Нищо му няма — отвърна Бек. — Бих желал да знам кой точно ме атакува.

— Казах ви какво съм видял — отвърнах. — Те не благоволиха да се легитимират. Не ми бяха лични познати. Просто се случих наблизо. Каква е другата ви основна грижа?

Настъпи продължително мълчание. Прибоят продължаваше да се удря с грохот под прозорците.

— Аз съм предпазлив човек — каза Бек. — Същевременно не бих желал да ви засегна.

— Но?

— Но се чудя кой всъщност сте вие.

— Аз съм оня, който отърва другото ухо на сина ви.

Бек погледна към Дюк, който съобразително пристъпи напред и отнесе чашата ми, като я хвана по същия неудобен начин, между палеца и показалеца си, ниско долу за дъното.

— А сега имате и отпечатъците ми — казах аз. — Какво повече?

Бек отново закима, като човек, който се мъчи да вземе важно решение, и посочи с пръст пистолетите, които лежаха на масата.

— Хубави оръжия.

Не отговорих. Той протегна ръка и побутна леко единия с кокалчетата на пръстите си. После го бутна по-силно и колтът се плъзна по повърхността към мен. Тежката стомана отекна глухо върху масивната дъбова дъска.

— Ще бъдете ли така добър да ми обясните защо срещу едно от гнездата има знак Х!

Аз седях, заслушан в шума на прибоя.

— Нямам представа — казах. — Така ги получих.

— Купили сте ги на старо?

— В Аризона — отвърнах.

— От магазин за оръжие?

— От изложба на оръжия — казах аз.

— Защо?

— Не обичам излишни проверки на самоличността ми.

— Не се ли поинтересувахте за издрасканото?

— Предположих, че все нещо означава. Може някой да ги е прострелвал и да си е отбелязал най-точното гнездо. Или пък най-малко точното.

— Гнездата са различни, така ли?

— Всяко нещо само по себе си е различно. Щом е правено във фабрика…

— Дори при един пистолет, който струва осемстотин долара?

— Зависи колко взискателен сте решили да бъдете — казах аз. — Ако мерите нещата в части от микрона, няма да откриете два абсолютно еднакви предмета.

— Това има ли значение?

— За мен не — отвърнах. — Когато насоча пистолет към някого, все ми е тая в коя конкретна кръвна клетка съм се прицелил.

Известно време той поседя мълчаливо. После бръкна в джоба си и извади един патрон. С лъскава месингова гилза и матов оловен куршум. Изправи го на масата срещу себе си. Приличаше на миниатюрен артилерийски снаряд. После го събори и го затъркаля с пръсти по плота. Спря го, коригира леко посоката и го тласна към мен. Патронът описа широка грациозна дъга, като потропваше тихо по дъбовата повърхност. Аз го изчаках да стигне до ръба на масата и го хванах в шепа. Беше .44-ти калибър ремингтън магнум без медна риза. Тупна тежко в ръката ми, може би имаше двайсетина грама. Направен да убива. Като нищо струваше близо долар.

— Играл ли си някога руска рулетка? — запита той.

— Трябва да се отърва от тая крадена кола — казах аз.

— Ние вече те отървахме от нея — каза той.

— Къде?

— Там, където никой няма да я намери.

Той се умълча. Аз също мълчах. Седях и го гледах. Сякаш се питах: Нормално ли е така да постъпва един обикновен бизнесмен? Нормално ли е да регистрира лимузините си на фиктивни фирми? Нормално ли е да знае наизуст цената на един „Колт Анаконда“? И да сваля отпечатъци от пръстите на гостите си върху чаши за уиски?

— Играл ли си някога руска рулетка? — повтори въпроса си той.

— Не — отвърнах аз. — Никога.

— Аз съм жертва на атака — каза той. — И току-що загубих двама сътрудници. В такива времена е редно да наемам нови сътрудници, не да губя и тези, които имам.

Седях и чаках. Минаха пет секунди. Десет. Давах си вид, че размишлявам върху думите му.

— Да ме наемете ли предлагате? — запитах. — Не съм убеден, че мога да остана тук дълго.

— Не ти предлагам нищо — каза той. — Взимам решение. Ти имаш вид на човек, който знае какво върши. Петте хиляди долара можеш да ги получиш, ако останеш. Не ако си тръгнеш. Евентуално.

Замълчах.

— Виж какво, нямам нужда да те наемам, ти и без това ми принадлежиш — каза той. — В Масачузетс е убит полицай, а аз знам как се казваш и имам отпечатъци от пръстите ти.

— Но?

— Но не знам кой си.

— Свиквайте с това — казах аз. — Как изобщо може да знаете кой кой е?

— Имам си начини — отвърна той. — Изпитвам хората. Я си представи, че те накарам да убиеш още един полицай? Като знак за лоялност?

— Ще ви откажа. И ще ви напомня, че с първия стана нещастен случай, за който много съжалявам. Както и ще започна да се питам що за обикновен бизнесмен сте всъщност.

— Моят бизнес не те засяга.

Не казах нищо.

— Хайде да поиграем на руска рулетка — каза той.

— И какво ще докаже това?

— Един федерален агент не би го направил.

— Защо толкова ви притесняват федералните агенти?

— Това също не те засяга.

— Не съм федерален агент.

— Докажи го. В известен смисъл аз вече играя руска рулетка с теб, образно казано, след като съм те допуснал в къщата си, без да знам кой си.

— Аз спасих сина ви.

— За което съм ти благодарен. Достатъчно, за да разговарям културно с теб. Достатъчно, за да ти предложа убежище и работа. Защото аз харесвам хора, които знаят какво вършат.

— Не си търся работа — казах аз. — Търся място, където да се скрия, да кажем, за четирийсет и осем часа, и после да си продължа по пътя.

— Ние ще те пазим. Никой няма да те открие тук. Ще си в безопасност. Стига да издържиш изпита.

— Руската рулетка е изпит?

— Безпогрешен — каза той. — Поне според моя опит.

Мълчах. В стаята отново настана тишина. Той се наведе през масата.

— Или си с мен, или си против мен. Във всеки случай, налага ти се да го докажеш. Надявам се, че ще направиш разумния избор.

Облегнат с гръб на вратата, Дюк се размърда. Подът изскърца под краката му. Аз седях и слушах океана. Във въздуха се издигаха пръски от вълните, вятърът ги грабваше и ги запокитваше в стъклото на прозореца. Дойде и седмата вълна, по-силна и по-гръмотевична от останалите. Пресегнах се и взех колта от масата. Дюк извади изпод сакото си пистолет за в случай, че ми хрумне да си играя на някоя по-различна игра. Беше „Щаер СПП“, който не е нищо друго, освен леко умалена версия на автомата „Щаер ТМП“. Рядко оръжие. Произвеждат ги в Австрия. В ръката му изглеждаше като някакъв голям, уродлив къс желязо. Отместих погледа си от него и се съсредоточих върху колта. Тикнах патрона в едно гнездо наслуки, затворих барабана и го завъртях с ръка. Освободен, приводният механизъм мързеливо мъркаше в тишината.

— Играй — каза Бек.

Аз завъртях още веднъж барабана, вдигнах пистолета и опрях дулото до слепоочието си. Почувствах хладината на стоманата. Погледнах Бек право в очите, задържах дъха си и натиснах спусъка наполовина. Барабанът се превъртя с една позиция, ударникът се запъна назад. Прецизният механизъм работеше безупречно. Дръпнах докрай спусъка. Ударникът падна. Чу се рязко изщракване. Силата на пружината се предаде по цялата дължина на пистолета и дулото потрепна леко срещу слепоочието ми. Но нищо повече. Издишах въздуха от дробовете си, свалих пистолета и го положих на масата, легнал върху дланта ми. После измъкнах ръката си отдолу и пистолетът изтрака глухо върху дървения плот.

— Твой ред е — казах.

— Исках само да видя как ще го направиш — каза той.

Тишина. Аз се усмихнах.

— Искаш ли да го направя още веднъж?

Бек не отговори. Вдигнах пистолета, завъртях барабана и го изчаках да спре. Опрях дулото до главата си. Цевта беше толкова дълга, че лакътят ми стърчеше навън и нагоре. Без да се бавя повече, дръпнах решително спусъка. В тишината се чу рязко изщракване. Звук на прецизен механизъм, струващ осемстотин долара. Свалих пистолета и за трети път завъртях барабана. Вдигнах го до главата си и дръпнах спусъка. Нищо. Четвърти път, по-бързо. Нищо. Пети път, още по-бързо. Пак нищо.

— Стига — каза Бек.

— Разправи ми сега за тия персийски килими — казах аз.

— Няма нищо за разправяне. Хората си ги постилат на пода. Преди това ги купуват. Понякога за много пари.

Усмихнах се. Вдигнах отново пистолета.

— Шансовете са едно към шест — казах. Завъртях за шести път барабана. В стаята настана мъртвешка тишина. Опрях дулото до главата си. Натиснах спусъка. От силата на пружината дулото леко ме тупна по слепоочието. Нищо повече.

— Достатъчно! — каза Бек.

Свалих пистолета, отворих барабана и изтърсих патрона на масата. Насочих го с ръка и му го търкулнах обратно. Той описа широка дъга по дървото. Бек го спря с длан. Две-три минути не каза нищо. Само ме гледаше, сякаш бях някакво диво животно в зоологическата градина. Имах чувството, че съжалява, задето не съм отделен от него с яки решетки.

— Ричард разправя, че си бил военен полицай — каза той.

— Тринайсет години — казах аз.

— Беше ли добър?

— Доста по-добър от ония мърльовци, които беше изпратил да го вземат.

— Той много те хвали.

— И с право — казах. — Нали го отървах. С цената на значителни неудобства за себе си.

— Някой ще те търси ли?

— Не.

— Семейство?

— Нямам семейство.

— Работа?

— Трудно ще ми е да се върна на работа точно сега — казах. — Не мислиш ли?

Той си поигра малко с патрона, като го търкаляше под меката част на показалеца си. После го вдигна и стисна в шепа.

— На кого мога да се обадя? — запита той.

— За какво?

Той разтърси патрона в шепата си, сякаш държеше зарове.

— За препоръка — отвърна той. — Нали си имал началник?

Мини, които започваха да гърмят една по една в ръцете ми.

— Бях на свободна практика — казах аз.

Той сложи патрона обратно на масата.

— Имаш ли лиценз и застраховка?

Помислих, преди да отговоря.

— Не съвсем.

— Защо?

— Имам си причини.

— Ванът ти регистриран ли е?

— Загубил съм някъде документите.

Той превъртя патрона между пръстите си. Очите му бяха вперени в мен. Виждах го как мисли напрегнато. Прехвърляше разни неща в съзнанието си. Обработваше информация. Опитваше се да я нагласи по собствените си представи и заключения. Аз мислено му подсказвах. Въоръжен, як мъжага с раздрънкан стар ван, който дори не е негов. Крадец на коли. Убиец на полицаи. Бек се усмихна.

— Дискове втора ръка, а? — каза той. — Знам го този магазин.

Аз не казах нищо. Само го гледах в очите.

— Позволи ми да отгатна — каза той. — Доставял си им крадена стока.

Идеалният кандидат. Поклатих глава.

— Пиратски копия — отвърнах. — Не съм крадец. Аз съм бивш военен. Опитвам се да си изкарвам хляба. Освен това вярвам в свободата на изразяване.

— Друг път! — каза той. — Вярваш в зеленото, в това вярваш.

Идеалният кандидат.

— И в това също — отвърнах аз.

— Добре ли печелеше?

— Не се оплаквам.

Той загреба патрона с шепа и го подхвърли на Дюк. Дюк го хвана във въздуха и го пусна в джоба на сакото си.

— Дюк е тук шефът на охраната — каза Бек. — Ще работиш за него. Считано от този момент.

Изгледах Дюк, после отново се обърнах към Бек.

— Ами ако не искам да работя за него?

— Нямаш избор. В Масачузетс има убит полицай, ние знаем кой си и имаме отпечатъците ти. Докато не разберем що за човек си, се смяташ в пробен срок. Но пък защо не погледнеш позитивно на нещата? Пет хиляди долара, това са доста пиратски дискове.

Разликата между първоначалния ми статут на почетен гост и новия на служител в пробен срок се състоеше в това, че получих вечерята си в кухнята заедно с останалата прислуга. Великанът от портиерната не се появи, но затова пък там бяха Дюк и още някакъв тип, който приличаше на механик и момче за всичко. Освен това имаше една прислужница и една готвачка. Петимата насядахме около проста дървена маса и ядохме същата храна, каквато и семейството на Бек в трапезарията. Или дори още по-добра, защото готвачката като нищо се бе изплюла в порциите им, а не вярвах да го е направила и в нашите. Имах достатъчно опит със сержанти, подофицери тиловаци и други мърморковци, за да знам какво мога да очаквам от тях.

Вечерята протече в мълчание. Готвачката беше кисела, около шейсетгодишна матрона. Прислужницата имаше уплашен вид, сякаш беше сравнително отскоро. Още не знаеше как да се държи. Беше млада и невзрачна. Облечена беше с памучна престилка и вълнена жилетка и носеше груби ниски обувки. Механикът беше мъж на средна възраст, слаб, прошарен и мълчалив. Дюк също си мълчеше, явно размишляваше. Бек му бе създал неочакван проблем и той не знаеше как да подходи. Да ме използва? Можеше ли да ми има доверие? Дюк не беше глупав, това поне си личеше. Той виждаше всички страни на ситуацията, но му беше нужно малко време, за да ги осмисли. Беше горе-долу на моя възраст. Може би малко по-стар или малко по-млад. Имаше ъгловато, грубо лице, при което възрастта не си личи. И на ръст беше горе-долу колкото мен. Аз може би имах по-едри кости, а той беше малко по-набит. Предполагам, че на тегло бяхме еднакви, до килограм. Седяхме един до друг, аз се хранех спокойно, като от време на време, на подходящи интервали, му задавах въпроси, каквито можеше да се очакват от човек в моето положение.

— Я ми разправи за тия килими — казах с тон, който не оставяше никакво съмнение, че се досещам какъв може да бъде истинският поминък на Бек.

— Не сега — отвърна той. Това означаваше: Не пред прислугата. После ми хвърли такъв поглед, сякаш искаше да ми каже: Във всеки случай не съм убеден, че ми се говори с човек чак дотам побъркан, че да рискува да си пръсне черепа шест пъти поред.

— Патронът беше фалшив, нали? — запитах аз.

— Какво?

— Без барут. Сигурно гилзата беше пълна с вата.

— Защо да е бил фалшив?

— Можех да го застрелям, ако беше истински.

— От къде на къде да го застрелваш?

— Не че съм искал да го застрелям, но той самият не би поел такъв риск. Доста е предпазлив.

— Аз те държах на мушка.

— Можех да застрелям първо теб, а после с твоя патлак да гръмна него.

Той се сепна, но не каза нищо. Бранеше позициите си. Тоя тип нещо не ми харесваше. Което всъщност нямаше особено значение, защото сигурно твърде скоро щеше да е извън играта.

— Дръж — каза той. Извади патрона от джоба си и ми го подаде. — Чакай тук.

После стана от стола и излезе. Изправих патрона на масата пред себе си, както бе направил Бек. Привърших с вечерята. Десерт нямаше. Нито кафе. Дюк се върна, като размахваше единия колт, закачен на показалеца му. Отиде до задната врата на кухнята и ми кимна да го последвам. Вдигнах патрона и го стиснах в шепа. Когато минахме през задната врата, тя изписка. Още един метален детектор. Вграден в рамката, така че почти не се виждаше. Затова пък нямаше алармена инсталация против крадци. Явно разчитаха на морето и на каменната стена с бодлива тел да ги пазят.

Вратата на кухнята извеждаше на студена, влажна веранда, а оттам през разнебитена портичка се излизаше в задния двор на къщата, който не беше нищо повече от върха на скалистия нос. Беше с форма на полукръг, вдаден още стотина метра в морето. Навън се бе стъмнило и само прозорците на къщата осветяваха сивкавия гранит. Духаше вятър и в далечината се различаваха белите гребени на вълните. Чуваше се и шумът на прибоя, и оттичането на водата от скалите. Луната се надбягваше с ниските парцаливи облаци. Хоризонтът беше черен и безкраен. Беше студено. Извърнах се назад и високо горе различих прозореца на стаята ми.

— Дай патрона — каза Дюк.

Аз се обърнах и му го подадох.

— Гледай сега — каза той.

Постави патрона в барабана на колта. Присви очи в полумрака и завъртя барабана, докато гнездото с патрона застана на десет часа.

— Гледай сега — повтори той.

После вдигна пистолета с изпъната ръка, като се целеше малко под хоризонта, в плоските гранитни плочи на края на носа над вълните. Дръпна спусъка. Барабанът се превъртя с една позиция, ударникът падна, пистолетът в ръката му ритна, дулото блъвна огън и изтрещя. Едновременно с това на скалите проблесна искра и се чу безпогрешното метално изчаткване на рикошета. Ехото заглъхна. Сигурно куршумът бе отскочил още поне стотина метра навътре в океана. Нищо чудно да бе убил някоя риба.

— Не беше фалшив патронът — каза Дюк. — Аз съм достатъчно бърз.

— Добре де — отвърнах.

Той отвори барабана и изтръска празната гилза. Тя падна със звън върху камъните в краката ми.

— А ти си едно лайно — каза той. — Убиец на полицаи.

— Ти да не си бил полицай?

Той кимна.

— Отдавна.

— Дюк собственото ти име ли е или фамилното?

— Фамилното.

— За какво му е на един вносител на килими въоръжена охрана?

— Нали ти каза. Жесток бизнес. Големи пари.

— Наистина ли имаш нужда от мен?

Той вдигна рамене.

— Може и да имам. Ако някой си навира носа наоколо, ще ни трябва пушечно месо. По-добре ти, отколкото аз.

— Не забравяй, че спасих хлапето.

— Е, и? Всеки от нас е спасявал хлапето един или друг път. Или мисис Бек. Или мистър Бек. Знай си мястото.

— С колко хора разполагате?

— С недостатъчно. Особено ако сме обект на атака.

— Какво става тук, война ли?

Дюк не отговори. Заобиколи ме и закрачи към къщата. Аз обърнах гръб на неспокойния океан и тръгнах след него.

В кухнята всичко беше спокойно. Механикът се бе изпарил; готвачката и прислужницата вдигаха масата и нареждаха мръсните чинии в миялна машина, която беше толкова голяма, че можеше да измие съдовете на цял ресторант. Прислужницата беше с две леви ръце. За нищо не я биваше. Огледах се за кафе. Нямаше. Дюк седна на празната дървена маса. Наоколо цареше покой. Никой не бързаше. Времето минаваше и това не ми даваше мира. Аз не приемах уверенията на Сюзан Дъфи, че разполагам с пет дни. Това е прекалено дълъг период, когато се опитваш да задържиш двама яки мъже против волята им и против закона. Лично аз щях да се чувствам по-спокоен, ако беше казала три дни. Щях да оценя по-високо чувството й за реалност.

— Върви да спиш — каза Дюк. — Застъпваш дежурен в шест и трийсет сутринта.

— И какво ще правя?

— Каквото ти наредя.

— Вратата ми ще бъде ли заключена?

— Разбира се — каза той. — Ще я отключа в шест и петнайсет. В шест и трийсет да си долу.

Изчаках в леглото, докато го чух да заключва вратата отвън. Полежах още малко, за да съм сигурен, че няма да се върне. После свалих обувката си и проверих за съобщения. Малкото устройство се включи и на зеленикавото екранче се изписа жизнерадостен надпис в курсив: Имате поща! Бях получил само едно съобщение. От Дъфи. От една-единствена дума: „Местонахождение?“ Аз натиснах REPLY за отговор и написах: „Абът, крайбрежието на Мейн, на 3 километра южно от Портланд, самотна къща на издължен скалист нос.“ Засега им стигаше толкова. Нямах нито адрес, нито пък точни координати. Но с подробна карта сигурно щяха да го намерят. Натиснах SEND.

Известно време лежах, загледан в екранчето. Не ми беше много ясно как работи този имейл. Дали съобщенията се предаваха мигновено, като при телефонен разговор, или отговорът й щеше да блуждае някъде в киберпространството, докато най-после го получа? Предположих, че ще чакат обаждането ми. Сигурно двамата с Елиът се редуваха пред компютъра.

След деветдесет секунди на екранчето отново се появи надпис: Имате поща! Усмихнах се. Това нещо работеше! Този път съобщението й беше по-дълго. Само двайсет и две думи наистина, но не се събираше цялото на екрана, та трябваше да превъртам надолу, за да го прочета. Гласеше: „Благодаря, ще проучим картите. Според отпечатъците двамата гардове, които държим, са бивши военни. Тук всичко е под контрол. При теб? Някакъв напредък?“ Натиснах REPLY и написах: „Нает съм, изглежда.“ Помислих малко и като се сетих за Куин и Териса Даниъл, добавих: „Иначе напредък нула.“ Помислих още малко и написах: „Отн. двамата гардове запитайте ВП Пауъл цитирам 10–29, 10–30, 10–24, 10–36 край на цитата, кажете, че лично за мен.“ След което натиснах SEND. На екрана се изписа съобщението изпратено и погледът ми се зарея навън в мрака; искаше ми се да вярвам, че поколението на Пауъл все още говори същия език като моето. Цифрите 10–29,10-30,10-24 и 10–36 бяха стандартни военни кодове, като всеки сам за себе си не значеше нищо особено. 10–29 например означаваше слаб сигнал, кодирано оплакване за проблем с апаратурата. 10–30 значеше чакам помощ, но не е спешно. 10–24 беше кодът за подозрителна личност, а 10–36 означаваше предай по-нататък. Кодът 10–30 за липса на спешност гарантираше, че цялата фраза няма да привлече особено внимание, ще бъде заведена в деловодството и оставена да отлежава вечно в някоя папка. В комбинация обаче четирите двойки цифри представляват нещо като таен жаргон. Или поне представляваха по времето, когато аз самият носех униформа. Частта за слабия сигнал се разбираше като не разгласявай излишно, гледай да не се разчуе. Тя беше подсилена от молбата за неспешна помощ: По възможност да не се завежда. Кодът за подозрителна личност значеше именно това, а предай по-нататък се превеждаше като дръж ме в течение. Ако Пауъл беше в играта, той щеше да разтълкува цялата комбинация като: Виж какво можеш да изровиш тихомълком за тия типове и докладвай. Надявах се, че ще се отзове, защото веднъж ме беше изпортил и ми беше длъжник. Логиката ми казваше, че Пауъл се чувства виновен пред мен и ще гледа всячески да изкупи вината си.

Малкото екранче привлече погледа ми: Имате поща! Беше Дъфи: „Добре, побързай.“ Аз написах: „Опитвам се“, после изключих уреда и го върнах в тока на обувката си. След това се изправих и огледах прозореца.

Беше съвсем обикновен, от две части, като долната половина се плъзгаше нагоре и заставаше успоредно на горната. Нямаше мрежа за комари. Боята от вътрешната страна беше положена тънко и равно, докато отвън, където я бяха шибали дъждът и соленият вятър, беше подновявана грубо и на слоеве. Подвижната част се закопчаваше за рамката с месингов райбер. Цялата конструкция беше направо древна. Никакви модерни охранителни средства. Освободих райбера и бутнах долната половина нагоре. Тя заяде върху натрупаната боя, но все пак се помръдна. Отвори се на около педя и студеният морски вятър ме лъхна в лицето. Наведох се и огледах долния перваз за сензори на алармена инсталация. Не видях. Напънах се, вдигнах прозореца докрай и огледах рамката сантиметър по сантиметър. Нямаше и следа от охранителна система. Което си беше разбираемо. Прозорецът беше на петнайсет метра височина; отдолу имаше само скали и вода. Къщата се охраняваше от океана и високата стена.

Наведох се през прозореца и погледнах надолу. Виждаше се мястото, където бяхме застанали с Дюк, когато изстреля патрона. Останах така около десетина минути, надвесен до половина през прозореца, облегнат на лакти, загледан в черната безкрайност на океана, вдишвах в дробовете си соления въздух и си мислех за този патрон. Шест пъти бях дръпнал спусъка. Можеше да стане голяма поразия. Главата ми щеше да експлодира като бомба. Чак дъбовата ламперия от другата ми страна щеше да стане на трески. Килимите щяха да бъдат съсипани веднъж завинаги. Прозинах се. От морския въздух и от много мислене ми се доспа. Дръпнах се назад, затворих с трясък прозореца и се упътих към леглото.

Вече бях станал, бях си взел душ и чаках облечен, когато Дюк отключи вратата на стаята ми в шест и петнайсет на следващата сутрин, ден дванайсети. Беше сряда, рожденият ден на Елизабет Бек. Бях си проверил имейла. Нямаше нови съобщения. Нито едно. Не че това ме тревожеше. Прекарах десет спокойни минути, изправен до прозореца. Зазоряваше се пред очите ми, морето беше спокойно. Водата изглеждаше гъста като олио, сивкава и укротена. Имаше отлив. Над повърхността се подаваха скали; между тях се бяха образували малки вирчета. Тук-там по брега се виждаха птици. Бяха черни гларуси. В момента бяха сиви, но черните им пролетни пера вече избиваха изпод зимния пух. Имаха яркочервени крака. В далечината се виеха черногърби чайки и корморани. Чайките се спускаха ниско над водата и се оглеждаха за някоя херинга за закуска.

Изчаках, докато стъпките на Дюк заглъхнаха, после слязох в кухнята, където се сблъсках лице в лице с великана от портиерната. Той стоеше изправен до мивката с чаша в ръка. Сигурно току-що си бе глътнал стероидите. Наистина беше грамаден. Аз съм метър и деветдесет и три и за да мина през стандартна седемдесет и пет сантиметрова врата, трябва да застана точно по средата. Тоя тип беше поне с една педя по-висок от мен и с педя и половина по-широк в раменете. И със стотина кила по-тежък. Или дори с повече. Причиняваше ми онова усещане за първичен дискомфорт, каквото изпитвам твърде рядко — единствено когато се чувствам дребен в сравнение с някого. Сякаш целият свят изглежда различно.

— Дюк е във фитнес залата — каза той.

— Фитнес зала ли има тук? — попитах аз.

— Да, долу — отвърна той. Гласът му беше тънък и тенекиен. Сигурно от години нагъваше стероиди като бонбони. Имаше мътни очи и лоша кожа. На възраст беше някъде около трийсет и пет, с мазна руса коса, облечен беше с плътно прилепнала тениска и долнище на анцуг. Ръцете му бяха по-дебели от краката ми. Приличаше на карикатура.

— Преди закуска тренираме — каза той.

— Нямам нищо против — отвърнах аз. — Тренирайте си.

— Ти също.

— Мразя тренировките — казах аз.

— Дюк те чака. Щом работиш тук, ще тренираш.

Погледнах часовника си. Шест и двайсет и пет сутринта.

Времето летеше.

— Как ти викат? — запитах.

Той не отговори. Само ме изгледа, сякаш подозираше някакъв капан. Това е още един проблем на стероидите. Взимаш ли твърде много, може да ти объркат мозъка. А пък тоя тип имаше вид, сякаш и по рождение мозъкът му не е бил кой знае колко изправен. Изглеждаше тъп и злобен. Това е най-точното описание. Което само по себе си не е много щастлива комбинация. Имаше нещо гадно в лицето му. Никак не ми беше симпатичен. Изобщо по отношение на новите ми колеги нещо не преливах от възторг.

— Не ти зададох особено труден въпрос — казах аз.

— Поли — отвърна той.

Кимнах.

— Приятно ми е да се запознаем, Поли. Аз съм Ричър.

— Знам — каза той. — Бил си офицер в армията.

— Това пречи ли ти нещо?

— Не обичам офицерите.

Пак кимнах. Бяха проверили. Знаеха военния ми чин. Явно имаха достъп до информация.

— Защо? — запитах го. — Да не са те скъсали на изпита в подофицерското училище?

Той не отговори.

— Хайде да вървим при Дюк — казах аз.

Той остави чашата си на мивката и ме поведе по някакъв тъмен коридор, през една врата към мрачно дървено стълбище, което водеше към мазето. Къщата имаше цял подземен етаж. Сигурно навремето е бил взривяван с динамит в масивната скала. Стените бяха от груб камък, тук-там по-загладени с кръпки бетон. Въздухът беше леко влажен и миришеше на мухъл. Мазето се осветяваше от голи крушки с телени решетки, завинтени направо в тавана. Състоеше се от множество стаи. Една от тях беше доста обширна и цялата белосана, подът беше постлан с бял линолеум. Вонеше на вкисната пот. Имаше велоергометър, бягаща пътечка, гладиатор с тежести, тежка боксова круша, провесена от греда на тавана, както и една по-малка до нея, на пружина, за трениране в бързина. По стелажите имаше боксьорски ръкавици и гирички, а на пода до пейката за коремни преси бяха натрупани тежести за щанга. До пейката бе застанал Дюк с черния си костюм. Изглеждаше смъртно уморен, сякаш цяла нощ не бе мигвал. Беше некъпан и разчорлен, костюмът му беше целият измачкан, особено ниско долу на гърба.

Още с влизането си Поли се зае с някакво комплицирано упражнение за разкършване на мускулите. Беше толкова месест, че ръцете и краката му трудно се сгъваха. Бицепсите му пречеха да пипне с пръсти собственото си рамо. Аз огледах гладиатора. Машина с всевъзможни дръжки, лостове и ръкохватки. През система от скрипци минаваха яки черни стоманени въжета, върху които бяха накачени висок стълб оловни тежести. Сигурно общо имаха към двеста и петдесет килограма.

— Какво, ще тренираш ли? — запитах Дюк.

— Не е твоя работа — отвърна той.

— Аз също няма — казах аз.

Поли извърна глава на великанския си врат и ме изгледа. После легна по гръб на пейката и дълго се намества, докато раменете му не застанаха точно под една щанга с тежести, поставена на стойка. Той изръмжа, обхвана щангата с ръце, изръмжа повторно, изплези език и после си го прибра. По всичко личеше, че се подготвя за сериозно усилие. После напъна мускули и повдигна щангата от стойката й. Щангата се огъваше и потрепваше в ръцете му. По нея бяха накачени толкова тежести, че се бе извила в двата си края надолу, като на съветските щангисти по старите филми. Той отново изръмжа и я оттласна нагоре, докато ръцете му се изправиха в лактите. Подържа я така около секунда, след което с трясък я свали на стойката. Изви глава и ме погледна, сякаш очакваше да съм дълбоко впечатлен. Аз бях впечатлен, но не дотам. Тежестта беше голяма, но пък и той имаше големи мускули. Но мускулът, напомпан със стероиди, е тъп мускул. Може би изглежда внушително и срещу пасивна тежест върши работа. Но затова пък е тежък и бавен; човек се уморява само да го разнася.

— Можеш ли да вдигнеш двеста кила от легнало положение? — извика той, леко задъхан.

— Никога не съм се опитвал — отвърнах аз.

— Не искаш ли сега да опиташ?

— Не — казах аз.

— Може само полза да имаш. Каквато си хърба, ще заприличаш на човек.

— Аз съм офицер — отвърнах. — Не са ми нужни мускули. Ако реша да преместя двеста килограма тежест от едно място на друго, ще повикам някоя едра, тъпа горила да го направи вместо мен.

Той лежеше и ме гледаше с омраза. Обърнах му гръб и се загледах в тежката боксова круша. Беше напълно стандартна, доста поовехтяла. Залюлях я леко с длан. Дюк ни наблюдаваше внимателно — ту мен, ту Поли. Беше усетил нещо, някакво смътно напрежение във въздуха, което засега му се губеше. Залюлях отново крушата. Навремето бяхме използвали такива в тренировки за ръкопашен бой. Обличахме се с парадните си униформи, понеже стоят на тялото като цивилни дрехи, и се упражнявахме в ритници по крушите. Веднъж, преди доста години, бях разпрал една такава круша с ръба на тока си. Тя просто цъфна и пясъкът се изсипа на пода. Представих си, че ако можех да го повторя сега, това би впечатлило Поли. Само че предавателят се намираше в тока ми и може би щях да го повредя. Казах си, че е трябвало да предупредя Дъфи да го постави в левия ток. После се сетих, че самата тя е левачка. Може би си е мислила, че така трябва.

— Ти нещо не ми харесваш — подвикна Поли. Гледаше право в мен, явно на мен говореше. Имаше малки оченца. Кожата му лъщеше. Беше натъпкан с медикаменти. От всяка пора на тялото му бликаха екзотични химически съединения. — Хайде да се състезаваме на канадска борба — каза той.

— Какво?

— Да се състезаваме на канадска борба — повтори той. Стана и пристъпи безшумно към мен. До него бях като джудже. Направо ми закриваше светлината. От туловището му се носеше остра миризма на пот.

— Не искам да се боря с теб — казах аз. Видях, че Дюк ме гледа. После погледнах към ръцете на Поли. Свити в юмруци, дланите му не бяха кой знае колко големи. От гълтане на стероиди китките и дланите не се развиват особено, освен ако не се упражняват, но повечето хора, които взимат стероиди, не се сещат за това.

— Скапаняк! — каза той.

Не отговорих.

— Скапаняк! — повтори той.

— Победителят какво получава? — запитах аз.

— Удовлетворение.

— Бива.

— Какво бива?

— Да се състезаваме.

Той изглеждаше изненадан, но бързо се опомни и се върна на пейката за коремни преси. Аз свалих якето си и го положих сгънато върху велоергометъра. Разкопчах десния си маншет и навих ръкава на ризата си до над лакътя. Ръката ми беше тънка като клечка в сравнение с неговата. Затова пък дланта ми беше малко по-голяма. С по-дълги пръсти. И всичките мускули по тях, доколкото ги имаше, бяха продукт на чиста генетика, а не на алхимия.

Двамата коленичихме с лице един към друг и поставихме лакти на пейката. Ръката му от лакътя до китката беше малко по-дълга от моята, което беше в моя полза, защото го принуждаваше да я държи леко свита, а това намаляваше силата му. Допряхме длани и стиснахме ръцете си в желязна хватка. Неговата беше хладна и потна. Дюк зае позиция до края на пейката като рефер.

— Хайде! — каза той.

От самото начало играх нечестно. Целта при канадската борба е със силата на ръката и рамото да се наведе китката напред, с което тази на противника се извива назад, докато се притисне към плота. Разбира се, аз нямах никакви шансове да постигна това. Не и срещу тоя тип. Никакви. Най-много можех да му попреча да извие моята китка. Не се надявах да го победя. Затова не се и опитах. Почнах да стискам. Милионите години еволюция са ни дарили нас, хората, със срещулежащ палец, с който можем да хващаме неща, а също и да ги притискаме срещу другите си четири пръста като в клещи. Успях да изравня кокалчетата му в една линия и ги стиснах безмилостно, с всичка сила. А пък ръцете ми са доста силни. Единствената ми цел беше да задържа ръката си изправена нагоре. Гледах го в очите и стисках, докато усетих как кокалчетата му започват да пукат. След което го стиснах още по-силно. И още по-силно. Той не се отказваше. Беше невероятно силен. Продължавах да стискам. Бях задъхан и се потях, и гледах само да не ме победи. Това продължи цяла минута, през което време и двамата се борехме мълчаливо, докато мускулите ни затрепериха от усилието. Стисках все по-силно, като постепенно усилвах болката в ръката му. Видях как тя се изписа по лицето му. Стиснах още по-здраво. Ето, това ги съсипва тия като него. Тъкмо си помислят, че по-зле няма да стане, и то вземе, че стане още по-зле. И още по зле, и пак, и пак. Все по-зле и по-зле — не наведнъж, а постепенно, плавно, постъпателно, неотстъпно, неумолимо, като машина, като някакъв средновековен инструмент за мъчения. В един момент забравят всичко останало, освен собствената си болка. И тогава в очите им проблясва разбиране. Разбрали са, че ги мамя, но са разбрали също така и че нищо не могат да направят срещу това. Не могат изведнъж да погледнат жално към околните и да кажат: „Ама тоя ми причинява болка! Не е честно!“ Защото тогава те ще са страхливците, не аз. А скапаняците това не могат да го понесат. Ето защо преглъщат другото. Преглъщат го и се молят само да не стане по-зле. А то става. И още как. Винаги може да стане и по-зле. Те даже не знаят какво ги чака. Вперил поглед в очите на Поли, аз стисках все по-силно. От потта кожата му бе станала хлъзгава, така че ръката ми се наместваше още по-лесно и стягаше неговата като менгеме. Между дланите ни нямаше излишно триене, което да го разсейва; цялото му съзнание беше концентрирано в кокалчетата, които пукаха и скърцаха в адска агония.

— Стига — каза Дюк. — Резултатът е равен.

Не охлабих хватката, нито пък Поли отслаби натиска срещу ми. Ръката му беше могъща и непоклатима като дънер.

— Казах стига! — извика Дюк. — Стига сте се пънали, тъпаци. Имате по-важна работа.

Вдигнах лакътя си високо нагоре, за да му попреча да ме изненада с някаква хватка в последния момент. Поли извърна поглед встрани и издърпа ръката си от пейката. Пуснахме се. Дланта му беше цялата на бели и яркочервени петна. Меките части на палеца ми пламтяха. Той се изправи и излезе от стаята. Чух тежките му стъпки по дървеното стълбище.

— Много тъпо! — каза Дюк. — Ти току-що си спечели още един враг.

С мъка си поемах дъх.

— Е, какво, да се бях оставил да ме победи ли?

— Щеше да е по-добре за теб.

— Но нямаше да е в мой стил.

— Значи си глупак — каза той.

— Ти си шеф на охраната — възразих аз. — Твоя работа е да го накараш да се държи като възрастен.

— Не е толкова лесно.

— Тогава го разкарай.

— И това не е лесно.

Бавно се надигнах от мястото си. Свалих ръкава на ризата и закопчах маншета. Погледнах часовника си. Наближаваше седем. Времето минаваше.

— Какво ще правя днес? — запитах аз.

— Ще караш ван. Знаеш как става, нали?

Кимнах, защото нямаше как да отрека. Нали все пак бях карал вана, когато спасих Ричард Бек.

— Искам да си взема повторно душ — казах аз. — И ми трябват чисти дрехи.

— Кажи на прислужницата — рече той. — Или може би си въобразяваш, че съм ти камериер?

Той ме изгледа, обърна се и се заизкачва по стълбите. Аз останах сам в мазето. Разтъпках се и протегнах ръце, вдишах и издишах дълбоко и разтърсих китката си, за да облекча напрежението в мускулите. После облякох якето си и тръгнах да търся Териса Даниъл. Теоретически тя можеше да е заключена и някъде наоколо. Но я нямаше. Мазето на къщата беше цял комплекс от помещения — имаше котелно, където се кръстосваха тръби и пещите ревяха; имаше перално помещение с голяма машина, монтирана върху дървен плот, за да се източва гравитационно в една тръба, която минаваше покрай стената. Складови помещения нямаше. Две от стаите бяха заключени. Вратите бяха от масивно дърво. Заслушах се. Отвътре не се чуваше нищо. Почуках леко, но отговор нямаше.

Качих се отново горе и в коридора на първия етаж срещнах Ричард Бек и майка му. Ричард си бе измил косата и я бе сресал на път от дясно на ляво, за да му скрива липсващото ухо. По същия начин постъпват оплешивяващите мъже, за да не им се вижда голото теме. На лицето му бе изписана познатата раздвоеност. Явно се чувстваше добре в мрачната безопасност на своя дом, но същевременно усещаше, че донякъде е попаднал в капан. Изглеждаше зарадван, че ме вижда. Не само защото го бях отървал, а може би и защото за него бях рядък представител на външния свят.

— Честит рожден ден, мисис Бек — казах аз.

Тя ми се усмихна, сякаш беше поласкана, че съм запомнил. Изглеждаше по-добре от предишния ден. Като нищо беше десетина години по-възрастна от мен, но ако се срещнехме случайно някъде — в някой бар или клуб, или при дълго пътуване с влак, — може би щях да й обърна внимание.

— Вие ще останете при нас известно време — каза тя. После сякаш изведнъж си спомни защо точно щях да остана известно време при тях: защото бях убил полицай, защото имах нужда да се крия. Тя се смути, извърна поглед и отмина по коридора. Ричард тръгна с нея, но се обърна да ме погледне през рамо. Поли не се виждаше. Вместо това ме очакваше Закари Бек.

— Какви им бяха оръжията? — запита той. — На ония двамата в тойотата?

— Узита — казах аз. Когато лъжеш, придържай се максимално към истината. — Плюс граната.

— Кой модел „Узи“?

— Микро — отвърнах аз. — От най-малките.

— Пълнители?

— От късите. С двайсет патрона.

— Абсолютно сигурен ли си?

Кимнах.

— Ти разбираш ли от тия неща?

— Узито е създадено от лейтенант в израелската армия — казах аз. — На име Узиел Гал. Любител техничар. Обичал да разглобява това-онова и да прави подобрения. Бил направил толкова много подобрения по старите модели чешки пистолети, че се получил напълно нов картечен пистолет, който кръстили на него. Това било през четирийсет и девета година. Серийното производство започнало през петдесет и трета, като след време започнали да ги правят по лиценз в Белгия и Германия. Виждал съм доста тук-там.

— И си напълно убеден, че тия бяха от модела микро, с късия пълнител?

— Без съмнение.

— Добре — каза той, сякаш това имаше голямо значение за него. После се обърна, излезе от кухнята и изчезна. Стоях и си мислех за настойчивостта на въпросите му и за измачкания отзад костюм на Дюк. Тази комбинация ме притесняваше.

Намерих прислужницата и й казах, че ми трябват дрехи. Тя държеше в ръка дълъг списък с покупки, отивала до супермаркета. Обясних й, че не я моля да ми купува дрехи, а просто искам да взема от някого назаем. Жената се изчерви, поклати глава и не каза нищо. Отнякъде се появи готвачката, съжали се над мен и ми изпържи яйца с бекон. Направи ми и кафе, след което денят вече не ми изглеждаше толкова мрачен. Нахраних се, изпих си кафето и се качих два етажа нагоре до стаята си. Прислужницата ми бе оставила дрехи в коридора, прилежно сгънати, направо на пода. Чифт черни джинси и черна памучна риза. Черни чорапи и светло бельо. Всичко изпрано и изгладено. Предположих, че са на Дюк. Ако бяха на Бек или на Ричард, щяха да са ми малки, а в дрехите на Поли щях да изглеждам като в циркова палатка. Вдигнах ги от пода и ги внесох в стаята. Заключих се в банята, свалих обувката си и проверих за поща. Имаше само едно съобщение. От Сюзан Дъфи. Гласеше: „Местоположението ти определено по карта. Заемаме позиции в мотел на 40 км югозападно край М-95. Отговор от Пауъл цитирам поверителна и двамата ДУ след 5, 10–2,10-28 край цитата. Напредък?“ Усмихнах се. Пауъл явно говореше на моя език. Двамата ДУ след 5 означаваше, че и двамата бодигардове са били дисциплинарно уволнени от войската след пет години служба. Пет години в армията са твърде дълъг период, за да може уволнението им да се е дължало на непригодност или гафове при първоначалното обучение. Такива неща се изясняват още в самото начало. Единствената причина да те уволнят след пет години служба е, ако си лош по природа. Цифрите 10–2 и 10–28 не оставяха никакво място за съмнение. 10–2 е стандартен отговор при проверка на радиовръзката и означава: Чувам те ясно. 10–28 пък е кодирана молба: Изпратете незабавно линейка. В съчетание помежду си тези две съобщения значат нещо съвсем различно: „Тия не трябва да живеят, повярвай ми.“ Пауъл се бе ровил в досиетата им и видяното там никак не му бе харесало.

Намерих иконата за отговор и написах: „Засега няма напредък. Изчакайте още малко.“ После натиснах SEND и прибрах апарата в обувката си. Не се бавих дълго под душа.

Само се облях, колкото да премахна миризмата на пот от: фитнес залата, и се облякох в чуждите дрехи. Бях със собствените си обувки и яке и с палтото от Сюзан Дъфи. Слязох долу и заварих Дюк и Закари Бек, застанали един до друг в коридора. И двамата бяха с палта. Дюк държеше в ръката си ключове от кола. Още не си бе взел душ. Изглеждаше уморен и намръщено се вторачи в мен. Може би се дразнеше, че му нося дрехите. Предната врата беше отворена и; аз видях отвън прислужницата, която потегляше да пазарува с някакъв мръсен стар сааб. Сигурно щеше да купи торта за рождения ден на мисис Бек.

— Да вървим — каза припряно Бек. Тонът му означаваше: Чака ни работа, не се потривай. Двамата тръгнаха напред. Металният детектор изписка два пъти, по веднъж за всеки от тях, но не и за мен. Отвън беше доста хладно и ясно. Черният кадилак очакваше Бек на кръга пред къщата. Дюк му отвори задната врата и той се настани вътре. После Дюк седна зад волана, а аз до него. Така ми се стори правилно. Не разговаряхме помежду си.

Дюк запали двигателя, постави колата на скорост и потегли по алеята към портата. Далеч напред видях Поли, който тъкмо отваряше двете крила за прислужницата със сааба. Беше си облякъл костюма. Изчака ни да минем покрай него. Излязохме през портата и се насочихме на запад, към вътрешността. Обърнах се и го видях как веднага затвори след нас.

Изминахме двайсет и пет километра навътре в сушата и поехме по магистралата на север, за Портланд. Гледах право напред и си мислех къде ли ме водят. И какво ли ще правят с мен, когато стигнем там.

Закараха ме до самия край на пристанището извън града. Наоколо стърчаха кранове; в далечината се виждаха надстройките на корабни палуби. По напукания асфалт бяха натрупани изоставени контейнери. Наблизо имаше няколко ниски офиса. През цялото време пристигаха и заминаваха камиони. Във въздуха кръжаха чайки. Дюк влезе през една порта в малко заградено пространство от бетонни плочи, закърпени тук-там с асфалт. Вътре имаше само един ван без прозорци, паркиран точно в средата. Беше обикновен пикал, каросерията му беше надстроена с квадратен затворен фургон, по-широк от кабината. Такива най-често се наемат за пренасяне на покъщнина. Ванът беше среден във всяко отношение, нито голям, нито малък, без всякакви надписи. Съвсем обикновен ван, с нищо незабележим, син на цвят, на места с избила ръжда. Беше стар и явно бе прекарал живота си на соления морски въздух.

— Ключовете са в джоба на вратата — каза Дюк.

Бек се пресегна напред от задната седалка и ми подаде лист хартия. На него бяха написани указания как се стига до някакво място в Ню Лъндън, щата Кънектикът.

— Закарай вана точно на адреса — каза той. — Това е паркинг, много приличен на тоя тук. Там е паркиран ван, идентичен на този. Ключовете са в джоба на вратата. Оставяш този, взимаш другия и се връщаш.

— Без да поглеждаш вътре — добави Дюк. — Нито в единия, нито в другия.

— И карай бавно — допълни Бек. — Спазвай правилника. Гледай да не привличаш внимание.

— Защо? — запитах аз. — Какво има вътре?

— Килими — отвърна Бек. — Притеснявам се за теб. Търси те полицията. Тъй че по-добре се скатавай. Карай полека. Спри някъде за кафе. Дръж се нормално.

Не казаха нищо повече. Аз слязох от кадилака. Въздухът миришеше на море и мазут, на дизелов пушек и развалена риба. Духаше вятър. Наоколо боботеха машини, във въздуха крещяха чайки. Приближих се до синия ван. Минах близо до задницата му и видях, че вратата на фургона е запечатана с оловна пломба. Пристъпих до кабината и отворих шофьорската врата. Намерих ключовете в джоба от вътрешната й страна. Качих се и запалих двигателя. Наместих се на седалката, сложих си предпазния колан, включих на скорост и изкарах вана от паркинга. Дюк и Бек ме изпратиха с поглед от кадилака. Лицата им бяха безизразни. На първия завои спрях, после свих вляво и тръгнах на юг.