Сметки за разчистване

7

Оставих чашата на мивката и тръгнах към гаражите. Над хоризонта, на сто и петдесет километра на изток, падаше здрач. Вятърът се усилваше, прибоят блъскаше яростно в скалите. Спрях и се огледах небрежно във всички посоки. Наоколо нямаше никой. Свих зад зида. Намерих вързопа, оставих фалшивите номера и отвертката на земята и извадих двата пистолета. Пъхнах глока на Дъфи в десния джоб на палтото си, а малкия ПСМ на Куклата — в левия. Двата резервни пълнителя натиках в чорапите. Скрих парцала, вдигнах номерата и отвертката и се върнах към портата за гаражите.

Механикът човъркаше нещо в третия гараж. В празния. Беше разтворил широко вратите и смазваше пантите. Подът зад него беше още по-чист, отколкото го бях видял през нощта. Беше като облизан. Току-що измит с маркуч. Тук-там още се виждаха мокри петна. Кимнах му, той също ми кимна. Отворих гаража отляво. Клекнах и развинтих задния номер на кадилака. Сложих му новия, от щата Ню Йорк. После направих същото и отпред. Оставих отвертката и старите номера на пода, качих се и запалих двигателя. Изкарах колата на заден ход, заобиколих къщата и излязох на кръга. Механикът ме изпрати с поглед.

Бек ме чакаше отпред. Отвори задната врата и пусна спортната си чанта на седалката. Чух как двата картечни пистолета изтропаха. Той хлопна вратата, отвори предната и седна до мен.

— Карай — каза. — По М-95 на юг до Бостън.

— Трябва да заредим — казах аз.

— Добре, на първата бензиностанция.

Поли ни очакваше на портата. Лицето му беше изкривено от омраза. Този човек ми беше проблем, който не можеше да чака още дълго. Докато отваряше двете крила, ме гледаше право в очите и клатеше глава. Направих се, че не му обръщам внимание, дадох газ и отминах. Колкото по-малко му се мяркам, толкова по-добре, казах си аз, докато се отдалечавахме от него.

Шосето, което водеше на запад от брега, беше пусто. Дванайсет минути след като тръгнахме, вече бяхме на магистралата. Започвах да свиквам с кадилака. Беше хубава кола. Возеше плавно, меко и безшумно. Само дето гълташе много бензин. Това поне беше очевидно. Стрелката бе слязла доста надолу. Имах чувството, че я виждам как се движи. Доколкото си спомнях, най-близката бензиностанция беше тази на юг от Кенебънк. На същото място, където се бях срещнал с Дъфи и Елиът на отиване за Ню Лъндън. След още петнайсет минути бяхме там. Мястото ми беше познато. Подминах паркинга, където бяхме проникнали в каросерията на вана, и продължих към бензиновите колонки. Бек мълчеше. Слязох и напълних догоре резервоара. Отне доста време. Осемдесет литра. Завих капачката, Бек свали прозореца и ми подаде няколко банкноти.

— Винаги плащай в брой — каза той. — Така е по-безопасно.

Задържах за себе си рестото, малко повече от петнайсет долара. Казах си, че ми се полага. Още не ми бяха платили. Изкарах колата на шосето и се приготвих за дългия път. Бях изморен. До мен Бек мълчеше. Отначало помислих, че е просто мрачен. Или си е такъв по природа — мълчалив и необщителен. После разбрах, че се страхува. Явно не се чувстваше много комфортно преди битката. За разлика от мен. Но пък аз, за разлика от него, прекрасно знаех, че битка няма да има поради отсъствие на противник.

— Как е Ричард? — запитах.

— Добре е — отвърна той. — Ричард има вътрешни сили. Той е добро момче.

— Така ли? — запитах, колкото да кажа нещо. Имах нужда да говоря с някого, за да не заспя.

— Ричард е много предан. А това е достатъчно за един баща.

И той пак се умълча. С мъка държах очите си отворени. Така минахме десет километра. Петнайсет.

— Имал ли си някога работа с дребни пласьори на дрога? — запита той.

— Не — отвърнах.

— В тях има нещо уникално — каза той.

Следващите трийсет километра никой от двама ни не проговори. После Бек подхвана отново темата, сякаш през цялото време се бе чудил как да формулира мисълта си.

— Те са изцяло зависими от модата — каза той.

— Тъй ли? — запитах, сякаш това наистина ме интересуваше. Което не беше вярно, но имах нужда да го чувам как говори.

— Разбира се, синтетичните наркотици и без това са модно явление — каза той. — От което следва, че техните клиенти са също толкова разглезени, колкото и те самите. Аз дори не успявам да следя всичко, което продават. Всяка седмица излиза по някое ново име, едно от друго по-смахнати.

— Какво е това синтетичен наркотик? — запитах аз.

— Наркотик, произведен в лаборатория — отвърна той. — Нали разбираш, синтезиран по химически път. А не нещо, което расте в природата.

— Като марихуаната например.

— Или като хероина — добави той. — Или кокаина. Това са природни продукти. Органични. Разбира се, рафинирани, но не и произведени в колба.

Замълчах. Карах и се мъчех да не заспя. В колата беше твърде топло. Когато човек е уморен, топлината приспива. Хапех долната си устна, за да се разсънвам.

— Всичко, което вършат, е повлияно от модата — продължи той. — Всяко нещо. Да вземем обувките. Тия типове, които сме тръгнали да търсим сега, всеки път, като ги видя, са с различни обувки.

— Какви, нещо като маратонки ли?

— Да, като на професионалните баскетболисти. Един път са с „Рийбок“ за двеста долара, чисто нови, извадени от кутията. Следващия път „Рийбок“ са демоде, трябва да са с „Найки“, да речем. С пневматични подметки, пневматично не знам си какво. После изведнъж минават на ботуши — първо „Катърпилар“, после „Тимбърланд“, кожа, изкуствена материя, пак кожа, черни, после жълти. И все развързани. Докато и на тях им мине модата и отново се прехвърлят на маратонки. Само че този път „Адидас“, с трите ивички. По двеста-триста долара чифтът. И за какво? Никой не ти казва. Щура работа!

Аз си мълчах. Само карах, като се опитвах дори да не мигам. Очните ябълки ме смъдяха.

— И знаеш ли защо е така? — продължи той. — От много пари. Тия типове имат толкова пари, че направо не знаят какво да ги правят. Същото е и с якетата. Ти виждал ли си какви якета носят? Една седмица са с „Норт Фейс“, от ония, промазаните, пълни вътре с пух, и няма значение дали е зима или лято, защото те и без това излизат само нощем. Следващата седмица обаче промазаното е табу. Може пак да е „Норт Фейс“, нищо не пречи, но този път от микрофибър. После идва ред на кожените якета или на вълнените с кожени ръкави и тъй нататък. И нито едно не изкарва повече от седмица.

— Щура работа — обадих се аз, колкото да кажа нещо.

— Всичко е от многото пари — повтори той. — Не знаят какво да си правят парите, затова при тях модата се мени толкова често. И с всяко нещо е така. Като зараза. Да вземем оръжията. Конкретно тия приятели си бяха харесали „Хеклер & Кох МП5К“. Сега според теб са минали на узита. Нали разбираш? За такива като тях дори оръжието е въпрос на мода, все едно е яке или маратонки. Или собствената им стока, с което нещата си идват на мястото. Вкусовете и предпочитанията им се менят непрекъснато, във всяка област. Виж им само колите. По принцип те предпочитат японски коли, което също е вид мода, дошла от Западното крайбрежие. Само че тази седмица карат тойоти, следващата — нисани. Преди две-три години любимата им кола беше „Нисан Максима“. Като онази, която ти беше откраднал. После „ДТексус“. Това си е направо мания. Същото е и с часовниците. Днес са на „Суоч“, утре — на „Ролекс“. Те просто не схващат разликата. Ненормална история! Разбира се, като доставчик, като участник на пазара, аз не се оплаквам. Бързото демодиране на стоката е и наша цел, но понякога дори и на нас ни е трудно да следваме модата.

— Значи ти участваш на пазара? — обадих се аз.

— А ти какво си мислеше? Че съм счетоводител?

— Мислех си, че внасяш килими.

— Внасям — каза той. — И килими внасям. И то много.

— Добре де.

— Но това е главно за прикритие — каза той. — Човек трябва да се пази. — Бек се изсмя. — Или може би смяташ, че е редно да сменя асортимента и да почна да продавам маратонки?

Смя се дълго. В смеха му се долавяше страх. Аз си карах. Той се успокои. Поглеждаше ту през предното, ту през страничното стъкло. После отново се разприказва, сякаш самият той имаше нужда да чува гласа си, както и аз.

— Ти носиш ли маратонки понякога? — запита.

— Не — отвърнах.

— Трябва ми някой, който може да ми го обясни. Все пак между „Рийбок“ и „Найки“ няма някаква съществена разлика, нали така?

— Аз лично не им разбирам.

— Искам да кажа, че и двете марки най-вероятно ги правят в една и съща фабрика. Някъде във Виетнам или бог знае къде. И по същество са една и съща обувка, докато не им залепят емблемата.

— Възможно е — казах аз. — Нямам представа. Никога не съм се занимавал със спорт, за да нося такива обувки.

— А между „Тойота“ и „Хонда“ има ли разлика?

— И от коли не разбирам.

— Защо?

— Защото никога не съм имал ЛПС.

— Какво е това ЛПС?

— Лично превозно средство — обясних аз. — Това е военен израз, който означава „Тойота“ или „Хонда“, или „Нисан“, или „Лексус“.

— Че от какво разбираш тогава?

— От разликата между „Суоч“ и „Ролекс“.

— И каква е тя?

— Няма такава. И двата показват часа.

— Това не е отговор.

— Знам също и разликата между „Узи“ и „Хеклер & Кох“.

Той се извърна към мен на седалката.

— Прекрасно! Обясни ми я. Защо им е притрябвало на тия да изхвърлят МП5-иците и да ги заменят с узита?

Кадилакът се носеше безшумно напред. Аз вдигнах рамене. Потиснах прозявката си. Въпросът, разбира се, беше напълно безсмислен. Ония от Хартфорд въобще не бяха и помисляли да заменят МП5-иците си с узита. В реалния живот имам предвид. Просто Елиът и Дъфи нямаше как да знаят кой е моделът на деня в Хартфорд, нито пък им бе минавало през ум, че Бек може да ги познава лично. Бяха дали на хората си узита сигурно защото това им е попаднало подръка.

Иначе по принцип въпросът беше твърде уместен. Узито е чудесно оръжие. Малко е тежичко, наистина. И не се слави с най-високата скорострелност в света, което може да е от значение за някои хора. Нарезите на цевта не са достатъчно дълбоки, което пък се отразява на точността. От друга страна, узито е много просто, много надеждно, изпитано оръжие, за което може да се намери пълнител и с четирийсет патрона. Хубаво оръжие. Ала всяка от модификациите на „Хеклер & Кох“ е по-добра. Използват същите боеприпаси като за узито — 9-милиметровия патрон тип парабелум, но са по-скорострелни и имат по-висока начална скорост на куршума. В ръцете на добър стрелец всяка от тях има точност като на добра карабина. Както и да го погледнеш, „Хеклер & Кох“ е много по-добро оръжие. Най-доброто на седемдесетте години срещу най-доброто на петдесетте. Това не важи за всяко нещо в живота, но специално при оръжията и мунициите по-модерното е по-добро, винаги и без изключение.

— Няма причина — казах аз. — Според мен е безсмислено.

— Точно така — каза Бек. — Всичко е мода. Моментен каприз. Което е добре за бизнеса, но пък иначе ни побърква.

Телефонът му иззвъня. Той го измъкна с ловко движение от джоба си, залепи го до ухото и каза само една дума:

— Бек!

Гласът му сякаш трепереше. „Бек!“ Прозвуча като кашлица. Дълго време слуша, без да говори. Помоли човека от другата страна да повтори някакъв адрес и пътя дотам, после прекъсна връзката и прибра телефона.

— Беше Дюк — каза той. — Обадил се е тук-там. Нашите хора са изчезнали. В Хартфорд никой не ги е виждал. Научил е обаче, че имат нещо като вила в провинцията. Някъде на югоизток от града. Дюк предполага, че са се покрили в нея. Тъй че отиваме там.

— И какво ще правим, като стигнем?

— Нищо особено — каза Бек. — Не е нужно да се престараваме. Без излишен шум и показност. В ситуации като тази аз съм за най-обикновен разстрел. Колкото да се създаде впечатление за неизбежност на възмездието. Но някак по-небрежно. Все едно, че хем не оставяме нещата така, хем не си даваме много зор.

— По този начин губиш клиенти.

— Лесно мога да ги заменя. При мен чакат на опашка. Това му е хубавото на този бизнес. Търсенето винаги е далеч по-голямо от предлагането.

— Ти лично ли смяташ да ги гръмнеш? Той поклати глава.

— Това е ваша работа. Твоя и на Дюк.

— Моя ли? Аз пък мислех, че си ме взел само да те возя.

— Ти вече очисти двама от тях. Където двама, там и още двама.

Намалих отоплението с една степен и продължих да се боря със съня. Да живеят кървавите войни, казах си наум.

Заобиколихме Бостън до половината по околовръстното шосе и Бек ми каза да се отклоня на югозапад по платената щатска магистрала, и оттам да се включа в М-84. Изминахме още стотина километра за около час. Той не ми даваше да карам прекалено бързо. С фалшиви номера и чанта, пълна с автоматично оръжие на задната седалка, нямаше защо да привличаме вниманието на пътната полиция. Така и за мен беше по-безопасно. Шофирах като робот. Не бях спал точно четирийсет часа. Но не съжалявах, че не съм използвал случая да подремна в мотела на Дъфи. Аз лично бях доволен от начина, по който бях прекарал времето си там, макар тя да не споделяше задоволството ми.

— Отбий на следващия изход — каза той.

М-84 разсичаше Хартфорд на две. Ниските облаци бяха обагрени в оранжево от светлините на града. Изходът ни отведе на широк асфалтов път, който след около километър и половина се стесняваше и водеше на югоизток през полята. Напред имаше само мрак. Минахме покрай няколко затворени магазинчета — за риболовни такъми, студена бира, части за мотоциклети — и след това отново нищо, освен тъмните сенки на крайпътните дървета.

— На следващия разклон свий вдясно — каза Бек след още осем минути.

Отклонихме се в по-тясно шосе. Настилката беше изровена и пътят се виеше безразборно. Наоколо цареше пълен мрак. Полагах усилия да се съсредоточа. Не си представях как ще карам на връщане.

— Давай, давай! — подкани ме той.

Изминахме още десетина-петнайсет километра. Нямах никаква представа къде сме.

— Скоро трябва да застигнем Дюк — каза той. — Ще ни чака край пътя.

След още два километра фаровете ми осветиха задния номер на Дюк. Беше отбил в банкета. Линкълнът беше силно наклонен на една страна.

— Спри зад него.

Спрях плътно до задната броня на линкълна и поставих лоста на позиция паркинг. Исках само да спя. Дори пет минути сън щяха да ми свършат добра работа. Но още щом ни видя, Дюк слезе от колата и забързано се приближи откъм страната на Бек. Бек свали стъклото, Дюк приклекна отстрани и пъхна глава вътре.

— Къщата е на около три километра по-нататък — каза той. — Отляво на шосето се отбива черен път. Можем да го минем донякъде с колите, ако караме бавно и тихо, без светлини. После слизаме и продължаваме пеша.

Бек не отговори. Само вдигна прозореца Дюк се върна при колата си. Линкълнът се изкачи по наклонения банкет и се изправи. В продължение на три километра го следвахме плътно. На сто метра преди отбивката за черния път загасихме фаровете. Карахме съвсем бавно. Имаше бледа луна. Линкълнът пред нас се люлееше и подскачаше по изровените коловози. Кадилакът също, но не в синхрон. Когато линкълнът се кипваше наляво, кадилакът се накланяше надясно; докато линкълнът се спускаше в някоя падина, кадилакът изкачваше поредната стръмнина. Намалихме още скоростта и пълзяхме. Пуснахме колите по инерция, за да изминем последните метри безшумно. Стоповете на Дюк припламнаха в яркочервено и той закова на място. Спряхме плътно зад него. Бек се пресегна назад, сграбчи спортната чанта, промуши я през процепа между облегалките и я разкопча върху коленете си. Подаде ми единия от двата МП5К с два резервни пълнителя по 30 патрона.

— Действайте! — каза той.

— Ти тук ли ще чакаш?

Той кимна. Аз разглобих оръжието и го прегледах. Пак го сглобих, вкарах патрон в цевта и поставих на предпазител.

Пъхнах резервните пълнители в джобовете си — много внимателно, за да не изтракат в глока и малкия пистолет. Слязох полека от колата. Изправих се и облекчено вдишах пълни гърди. Студеният нощен въздух ме разсъни. Усета миризма на езеро, на дървета и гнили листа. В далечината се долавяше шумът на малък водопад; чуваше се тихото припукване на изстиващите ауспуси на двете коли. Между дърветата повя ветрец. Освен него не се долавяше никакъв звук. Пълна тишина.

Дюк ме чакаше. В стойката на тялото му имаше нервна припряност. Не му беше за пръв път. Това се виждаше отдалеч. Приличаше досущ на ченге ветеран преди поредната зрелищна атака срещу гнездо на престъпници. Някакво усещане за рутина и увереност, примесено с ясното съзнание, че всяка операция е уникална и пълна с изненади. Стискаше щаера в ръката си. Беше му сложил дългия пълнител с трийсет патрона, който стърчеше много надолу от дръжката. С него оръжието изглеждаше още по-грозно и страховито.

— Да вървим — прошепна той.

Тръгнах по успоредния коловоз на пътя, на около метър и половина встрани и зад него. Това е класическо правило в пехотата: движете се разпръснати, не в плътна група. В случая го правех за фасон. Знаех, че в къщата няма никой, но той нямаше как да го знае.

След поредния завой къщата се изправи пред нас. Един от прозорците светеше. Сигурно лампата се включваше с автоматично реле, уж че в къщата има някой. Дюк забави крачка и спря.

— Виждаш ли някъде врата? — прошепна той.

Взрях се в мрака. Различих малка площадка с входна врата. Посочих я с пръст.

— Ти чакай там — прошепнах в отговор. — Аз ще видя осветения прозорец.

Той нямаше нищо против. Добрахме се до площадката. Той остана да чака на нея, а аз запристъпвах към прозореца. Залегнах и последните три метра изминах пълзешком. Надигнах глава и надникнах през прозореца. На масата имаше настолна лампа със слаба крушка и жълт найлонов абажур. Наоколо се виждаха овехтели, разнебитени канапета и кресла. И камина с изстинала пепел. И дъбова ламперия. Хора нямаше. Абсолютно никой.

Дръпнах се малко назад, за да ме вижда Дюк в светлината на лампата, и вдигнах два разперени пръста пред очите си. Обичаен знак между снайперисти: виждам. После протегнах ръка с длан към него, с разперени пет пръста: петима души. След което направих поредица сложни жестове, които би трябвало да обозначават разположението и вида на оръжията им. Знаех, че Дюк няма да ги разбере. Аз също не ги разбирах. Нямаше нищо за разбиране. Никога не съм служил като снайперист. Но си казах, че отстрани изглеждат твърде убедително. Напълно професионално, като някакъв сериозен и таен код.

Върнах се пълзешком няколко метра назад, после се изправих и тихо отидох при него.

— Хич ги няма — казах. — Или са пияни, или надрусани. Ако им скочим изневиделица, ще ги опукаме за пет секунди и си тръгваме.

— Оръжие?

— Достатъчно, но не им е подръка. — Посочих с пръст входната врата. — От другата страна има нещо като късо коридорче. Две врати, после коридор. Ти свиваш вляво, аз вдясно. Ще ги причакаме там. Като излязат да видят откъде идва шумът, ги опукваме.

— Откога командваш ти?

— Аз познавам обстановката.

— Само гледай да не се издъниш, тъпако!

— Ти също.

— Аз никога не се издънвам — каза той.

— Това е хубаво — отвърнах.

— Говоря сериозно — каза той. — Ако ми се пречкаш, с най-голямо удоволствие ще те просна до останалите, без да се поколебая.

— Аз пък мислех, че сме в един екип.

— Така ли? — каза той. — Ей сега ще разберем.

— Я се вземи в ръце!

Той млъкна. Тялото му се стегна. Кимна в тъмното.

— Аз ще ударя външната врата, ти вътрешната. Едно-две.

— Бива — казах. Извърнах се с гръб и се усмихнах. Типично за едно ченге ветеран. Ако разбиех вътрешната врата, той щеше да се втурне пръв в стаята, аз щях да бъда втори, а при нормално време за реакция на противника обикновено вторият е този, който посреща куршума.

— Свали предпазителя! — прошепнах аз.

Превключих моя Х&К на единична стрелба, а той премести лостчето на щаера надясно. Аз кимнах, той кимна в отговор и с един ритник разби предната врата. Шмугнах се покрай него и без да забавям крачка, направих същото с вътрешната. Той се промуши покрай мен и нахълта вътре, после аз след него и веднага приклекнах вдясно. Беше доста добър. Двамата можехме да бъдем чудесен екип. Още докато разбитите врати се люлееха на пантите си, бяхме заели идеални позиции за стрелба. Той гледаше право напред към вратата на стаята, стиснал щаера уставно с две ръце, с изпънати лакти и широко отворени очи. Дишаше тежко. Почти се задъхваше. Бореше се, доколкото можеше, с чувството за опасност. Аз извадих от джоба си пистолета на Куклата. Като го държах с лявата ръка, свалих предпазителя, пропълзях на колене до него и го забих в ухото му.

— Не издавай звук — казах аз. — Имаш избор. Ще ти задам един въпрос. Един-единствен. Ако ме излъжеш или не отговориш, ще ти пръсна черепа. Разбираш ли какво ти казвам?

Дюк замръзна на място. Минаха пет секунди. Шест, осем, десет. Той клечеше и гледаше отчаяно към вратата на стаята.

— Не се бой, тъпако — казах аз. — Вътре няма никой. Всички бяха арестувани миналата седмица. От федералните власти.

Той не помръдна.

— Разбра ли какво ти казах? За въпроса?

Кимна неохотно и доста несръчно, защото дулото на пистолета беше завряно в ухото му.

— Ако не отговориш, ще ти пръсна черепа. Ясно?

Дюк кимна отново.

— Е, добре. Готов ли си? Ето го и въпроса.

Пак кимна. Главата му едва-едва се помръдна.

— Къде е Териса Даниъл?

Настъпи продължително мълчание. Дюк полека извърна глава към мен. Аз трябваше да извия китката си встрани, за да не извадя дулото от ухото му. В погледа му бавно се изписа разбиране.

— Що не се гръмнеш — изсъска той.

Гръмнах го в главата. Просто извадих дулото от ухото му и го прострелях с лявата ръка в дясното слепоочие. Трясъкът разцепи полумрака. Струя от кръв, мозък и парченца кости обля отсрещната стена. Пламъкът от дулото опърли косата му. След това с дясната ръка изстрелях два патрона от картечния пистолет в тавана, после с лявата още един куршум от малкия ПСМ в пода. Превключих картечния пистолет на автоматична стрелба и изпразних в упор цял пълнител в него. Вдигнах неговия щаер от пода и загърмях в тавана: бам, бам, бам, бам, бам — петнайсет бързи изстрела един след друг, половината пълнител. Коридорът се изпълни с лютив барутен дим; във въздуха хвърчаха трески и парченца мазилка. Смених пълнителя на картечния пистолет и обсипах стените с градушка от куршуми. Шумът беше оглушителен. Гилзите описваха дъги във въздуха, отскачаха от стените, тропаха по пода, търкаляха се под краката ми. Моят МП5К изщрака на празен пълнител; изстрелях останалите патрони от ПСМ-а в коридора, разбих с ритник вратата към осветената стая и пръснах лампата с щаера на Дюк. Грабнах една масичка и я запокитих през прозореца. Последния пълнител от моите изпразних през прозореца по посока на близката горичка; същевременно с лявата ръка дупчех пода с щаера, докато и той изщрака на празно. После награбих щаера, картечния пистолет и ПСМ-а и побягнах навън. Главата ми кънтеше като черковна камбана. Бях изстрелял сто двайсет и осем патрона за около петнайсет секунди. Изстрелите ме бяха оглушили. А на горкия Бек сигурно му се бяха сторили като трета световна война.

Затичах се по черния път право към колите, като кашлях от дима, който се носеше на облак зад мен. Бек вече седеше зад волана на кадилака. Като ме видя да идвам, открехна леко вратата. Така беше по-бързо, отколкото да сваля прозореца.

— Засада — казах аз. Бях задъхан и чувах собствения си глас да кънти в главата ми. — Бяха поне осем души.

— Дюк къде е?

— Убиха го. Трябва да изчезваме. Веднага, Бек!

За миг той замръзна на седалката. После се съвзе.

— Вземи неговата кола.

Още докато го казваше, той даде газ, затръшна вратата и подкара кадилака на заден ход по черния път, докато се загуби от погледа ми. Аз се хвърлих в линкълна. Запалих двигателя, поставих лоста на задна, преметнах ръка върху облегалката, извърнах поглед през рамо и дадох газ. Двете коли изхвръкнаха на шосето една след друга, занесоха върху дебелите гуми, после двамата изправихме воланите, настъпихме газта и полетяхме на север един до друг, като на състезание. Гумите свиреха на завоите, тежките автомобили се накланяха опасно на една страна, стрелката на таблото не падаше под сто и двайсет. Намалихме скоростта чак преди кръстовището, откъдето трябваше да завием за Хартфорд. Бек излезе напред, аз се престроих зад него. След още десетина километра той сви в отбивката за някакъв затворен склад, заобиколи сградата и спря на паркинга. Аз паркирах на три метра встрани, облегнах се на седалката и го изчаках да дойде. Бях толкова уморен, че нямах сили да сляза от колата. Той заобиколи тичешком предницата на кадилака и отвори вратата ми.

— Засада ли имаше, казваш?

Кимнах.

— Очакваха ни. Бяха осем души. Може и повече. Истинско клане.

Бек не каза нищо. Не се сещаше какво да каже. Аз вдигнах щаера на Дюк от седалката до мен и му го подадох.

— Прибрах това — казах.

— Защо?

— Помислих си, че ще го искаш. Казах си, че може да го проследят по номера.

Той кимна.

— Не е регистриран. Но иначе си проявил съобразителност.

Подадох му и картечния пистолет. Той се върна при кадилака, прибра и двете оръжия в чантата и затвори ципа. Обърна се. Стисна юмруци и погледна нагоре към черното небе. После към мен.

— Различи ли лица? — попита.

— Беше тъмно. Но улучихме един от тях. Той изпусна това.

Подадох му пистолета на Куклата. Сякаш го ударих с юмрук в стомаха. Той пребледня и се подпря с ръка на покрива на колата.

— Какво има? — запитах.

Бек извърна глава встрани.

— Не мога да повярвам — каза той.

— Какво?

— Улучил си някого и той е изпуснал това?

— Мисля, че Дюк го улучи.

— Това пред очите ти ли стана?

— Видях само силуети — казах аз. — Беше тъмно. Проблясваха дула, движеха се някакви сенки, изведнъж Дюк улучи една от тях и на излизане вдигнах това от пода.

— Това е пистолетът на Куклата.

— Сигурен ли си?

— Хиляда процента. Знаеш ли какъв е?

— Никога не съм виждал такъв.

— Това е специално оръжие на КГБ — каза той. — От някогашния Съветски съюз. В Америка се среща много рядко.

Той се обърна и се отдалечи в мрака. Затворих очи. Исках само да спя. Дори пет секунди дрямка щеше да ми помогне много.

— Ричър — чух гласа му, — какви следи оставихте?

Отворих очи.

— Трупа на Дюк.

— Това няма да ги отведе далеч. Балистична обстановка?

Усмихнах се в тъмното. Представих си как криминологичният екип на Хартфордския полицейски участък вади куршуми от стените, пода и тавана и се опитва да разгадае траекториите на стрелба. Сигурно щяха да си помислят, че къщата е била пълна с тежковъоръжени карнавални танцьори.

— Множество куршуми и гилзи.

— Не могат да ги идентифицират — каза той.

После пак се отдалечи в тъмното, а аз отново затворих очи. Не бях оставил отпечатъци. Не бях докосвал нищо в къщата с никоя част от тялото си, ако не се смятат подметките на обувките ми. Освен това нито веднъж не бях стрелял с глока на Дъфи. Чувал бях нещо за някаква централна база данни, където се съхранявали балистични отпечатъци от всички регистрирани огнестрелни оръжия. Нейният пистолет със сигурност се водеше на отчет. Само че аз не бях стрелял с него.

— Ричър — чух отново гласа му, — закарай ме у дома. Отворих очи.

— А тази кола? — извиках в отговор.

— Остави я тук.

Прозинах се, с огромно усилие на волята се размърдах и избърсах с палтото си волана и всички места по колата, които бях докосвал. Неизползваният глок за малко не изпадна от джоба ми, но Бек не забеляза. Беше толкова зает с мислите си, че можех спокойно да извадя пистолета, да го повъртя на пръста си под носа му като Бъфало Бил и той нямаше да забележи. Избърсах дръжката на вратата, извадих ключовете от запалването, избърсах и тях и ги запокитих в храсталаците край паркинга.

— Да вървим! — подвикна Бек.

Той мълча, докато се отдалечихме на петдесетина километра североизточно от Хартфорд. После се разприказва. Явно бе успял да прехвърли новата информация в съзнанието си.

— Онова телефонно обаждане вчера — каза замислено той. — Те са му спуснали плана, дали са му указания. Той през цялото време е работил за тях.

— Откога?

— От самото начало.

— Няма логика — казах аз. — Дюк веднага отиде и записа номера на тойотата. После ти си го дал на Куклата и си му казал да направи справка в компютъра. Но защо му е притрябвало на Куклата да ти докладва резултата? Ако са били приятелчета с ония типове от Хартфорд, нормално би било да се опита някак си да го потули. Да те отклони от следата. Да те остави да се луташ.

Бек се усмихна с израз на превъзходство.

— Не е така — каза той. — Те поначало са планирали тази засада. Това е бил смисълът на обаждането. Доста добра импровизация от тяхна страна. Номерът с отвличането се е провалил, затова са сменили тактиката. Оставили са Куклата да ни насочи към тях. За да стане това, което стана.

Аз кимнах бавно, сякаш от уважение към неговото становище. Най-добрият начин да си циментираш предстоящото повишение е да създадеш у шефа илюзията, че си малко по-тъп от него. Аз лично съм го пробвал на три пъти в армията и винаги ми е вършил работа.

— Куклата беше ли в течение какво се планира за тази вечер? — запитах аз.

— Да — отвърна той. — Вчера го обсъждахме. В подробности. Когато ни завари да си говорим в офиса.

— Значи той ви е вкарал в клопка.

— Да — повтори той. — Снощи е заключил офиса, тръгнал е от Портланд и е дошъл чак дотук, за да ни причака заедно с тях. Съобщил им е кой точно ще дойде, къде и кога.

Не казах нищо. Изведнъж се сетих за колата на Куклата. Беше на по-малко от два километра от офиса на Бек. Казах си, че може би трябваше да я скрия някъде по-далеч.

— Остава обаче големият въпрос — продължи Бек. — Дали е бил само Куклата?

— Или?

Той замълча. Помисли и вдигна рамене.

— Или някой от останалите, които работят с него.

Тези, над които нямаш власт, помислих си аз. Хората на Куин.

— Или всичките заедно — добави той.

После Бек отново потъна в размисъл; още петдесет-шейсет километра пътувахме мълчаливо. Проговори чак когато се качихме обратно на М-95 покрай Бостън и поехме на север.

— Дюк е мъртъв — каза той.

— Много съжалявам — отвърнах. А си помислих: Ето, почва се!

— Толкова отдавна се знаем с него.

Не казах нищо.

— Ще трябва ти да го замениш — рече той. — Нужен ми е човек. Веднага Някой, на когото да разчитам. А засега ти доста добре се представяш.

— Това повишение ли е? — запитах.

— Заслужи си го.

— Началник на охраната?

— Поне временно — каза той. — Ако искаш, може и постоянно.

— Знам ли? — измърморих аз.

— Не забравяй какво знам аз — каза той. — Ти си ми в ръцете.

Помълчах около минута.

— Смяташ ли да ми платиш скоро? — запитах.

— Ще си получиш петте бона плюс заплатата на Дюк.

— Ще ми е нужна повече информация — казах аз. — Не мога да ти бъда от помощ, ако самият аз нищо не знам.

Бек кимна.

— Утре — каза той. — Утре ще говорим.

После отново утихна. Когато го погледнах, спеше на седалката до мен. Сигурно беше изтощен от преживяния шок. Явно бе решил, че целият му свят се разпада. Аз с последни сили държах очите си отворени, за да не излетим с колата от шосето. В съзнанието ми се въртеше споменът за нещо, които бях чел за британската армия в Индия по времето на махараджите, когато империята е била в своя зенит. Тогава за нисшите офицерски чинове е имало отделна столова. Младите офицери се хранели заедно, стегнати в парадните си униформи, и обсъждали шансовете си за повишение. Такива обаче на практика нямало, освен при внезапна смърт на по-висш офицер. Грабвай пагоните на покойника — такова било правилото. Затова те вдигали кристалните си чаши с френско вино и пиели наздравица за кървави войни и смъртоносни болести, доколкото нечия внезапна смърт някъде нагоре по командната верига била единствената им възможност да се доберат до заветното повишение. Малко жестоко, но пък в армията винаги е било така.

Докарах колата до брега на Мейн изцяло на автопилот. Не помнех нищичко от пътуването. Бях вцепенен от изтощение. Цялото тяло ме болеше. Поли се дотътри да ни отвори портата. Сигурно го бяхме вдигнали от леглото. Дълго и злобно се взира в мен. Оставих Бек пред входната врата и закарах колата в гаража. Скрих за всеки случай глока и резервните пълнители и минах през задната врата откъм кухнята. Металният детектор бипна от ключовете. Аз ги пуснах на масата. Бях гладен, но и прекалено уморен, за да седна тепърва да ям. Качих се до стаята си по стълбите и се стоварих на леглото. Заспал съм както си бях — с дрехите, обувките и палтото.

След шест часа се събудих от бурята. По прозореца косо биеше дъжд. Надигнах се в просъница от леглото и станах, за да погледна навън. Небето беше оловно сиво, с надвиснали плътни облаци; огромни вълни се блъскаха в брега. Бели, разпенени гребени се виждаха на километър навътре. Птиците се бяха скрили. Беше девет сутринта. Ден четиринайсети, петък. Легнах си обратно в леглото, загледах се в тавана и прехвърлих в съзнанието си последните седемдесет и два часа от сутринта на ден единайсети, когато Дъфи ми изложи своя план от седем точки. Първо, второ и трето: да се пазя, да се пазя и пак да се пазя. По тази линия се справях, общо взето, добре. Във всеки случай бях още жив. Четвърто: да намеря Териса Даниъл. Тук напредък нямаше. Пето: да открия улики срещу Бек. Такива също нямаше. Нищо. Нищичко. Аз дори не го бях видял да извърши нещо нередно, ако не се брои притежаването на превозно средство с фалшиви номера, както и пренасянето на чанта с огнестрелни оръжия, които се считаха за незаконни във всичките четири щата, на чиято територия се бяхме движили. Шесто: да намеря Куин. Тук също нямах с какво да се похваля. Седмо: да се измитам. Последното щеше да се наложи да почака. После Дъфи ме бе целунала по бузата. Устните й бяха оставили пудра захар по кожата ми.

Станах отново от леглото и се затворих в банята, за да проверя имейла. Вратата на стаята ми вече не се заключваше. Надявах се, че Ричард Бек няма да връхлети изневиделица. Нито пък майка му. Но баща му — като нищо. Той смяташе, че ме държи в ръцете си. Бях повишен, но все още се чувствах като въжеиграч. Седнах на пода в банята и свалих обувката си. Извадих апаратчето от тока и го включих. Имате поща! Беше от Дъфи: „Контейнерите на Бек разтоварени и откарани в склада. Без митническа проверка. Пет на брой. Най-голямата пратка от известно време.“

Натиснах REPLY и написах: „Наблюдавате ли склада?“

След точно деветдесет секунди се получи отговор: „Да.“

Написах: „Повишиха ме.“

Тя отвърна: „Възползвай се.“

Написах: „Вчера беше много хубаво.“

Тя отвърна: „Пести си батерията.“

Усмихнах се, изключих уреда и го мушнах обратно в тока на обувката. Един душ щеше да ми дойде добре, но повече от всичко се нуждаех от закуска, а освен това и от нови, чисти дрехи. Отключих вратата на банята, минах през стаята си и слязох в кухнята. Готвачката беше на работното си място. Тъкмо бе поднесла чай с препечени филийки на ирландската прислужница и й диктуваше дълъг списък с покупки. Ключовете от сааба бяха на масата. Тези от кадилака — не. Аз се разтършувах наоколо и изядох всичко, което успях да намеря, след което тръгнах да търся Бек. Нямаше го. Елизабет и Ричард също бяха изчезнали.

— Къде е семейството? — запитах.

Прислужницата вдигна поглед, но не отговори. Тя си бе сложила шлифера и се готвеше да излиза.

— Къде е мистър Дюк? — запита готвачката.

— Нещо е неразположен — отвърнах. — Аз го замествам. Къде са семейство Бек?

— Излязоха.

— Къде отидоха?

— Не знам.

Погледнах навън. Бурята продължаваше да бушува.

— Кой шофира?

Готвачката заби поглед в пода.

— Поли.

— Кога тръгнаха?

— Преди час.

— Добре — казах аз. Още си бях с палтото. Не го бях свалял от мотела на Дъфи. Излязох през задната врата и закрачих направо през пороя. Дъждът беше примесен с морски пръски и имаше солен вкус. Вълните удряха брега като бомби. Бяла пяна хвърчеше към небето. Закрих лице с яката на палтото си и се затичах към гаражите. Влязох в заградения двор. Там беше по завет. Кадилака го нямаше. Механикът беше сам в третия гараж и човъркаше нещо. Прислужницата влезе тичешком в двора. Видях я да вдига вратите на четвъртия гараж. Беше вир-вода. След секунда изкара на заден ход стария сааб. Вятърът го люлееше на ресорите му. От дъжда тънкият слой сив прах по колата стана на кал, която протече на рекички по прозорците и ламарината. Тя даде газ и потегли по своите си домакински задачи. Аз стоях и слушах вълните. Започнах да се тревожа колко ли още по-високи могат да станат. Като се придържах с ръце за зида, излязох от двора и го заобиколих откъм морето. Намерих малката падинка в основите на зида. Буренаците наоколо бяха мокри и оплескани с кал. Дупката беше пълна с вода. Дъждовна, не морска. Мястото беше все още над линията на прибоя. Вълните не я достигаха. Но освен вода в нея нямаше нищо друго. Нито вързоп, нито омазнен, мръсен парцал, нито глок, нито пълнители — нищо. Ключовете на Куклата също ги нямаше. Длетото и шилото също.