Смърт в сенките

Зъбите на Сузана тракаха. Звукът изпълваше неудържимо главата й, като че ли чуваше кастанети. Не помнеше във вилата да е било толкова студено предишния път, когато идваха тук. Но тогава, през септември, времето беше много меко. Достатъчно бе газовата камина да погори около един час вечер, за да стане топло в стаята. Но тогава я топлеше и близостта на Томас, в когото се гушеше. Сега не чувстваше ничия топлина до себе си. Само леденият ноемврийски въздух милваше тялото й. Явно човекът, който я бе отвлякъл, нямаше намерение да пуска монети в газомера, за да се почувства тя по-добре.

Кожата на голото й тяло бе настръхнала — не само от студ, но и от страх. Всъщност беше толкова уплашена, че би настръхнала и в тропически климат. Помнеше, че докато прехвърляше сметките за месеца, бе чула почукване на вратата. Погледна през прозореца и видя непознат бял товарен микробус на алеята пред входа. Но човекът, който стоеше пред вратата, бе позната гледка за нея — носеше пакет и бележник, и беше облечен в униформата на куриерската служба, по която тя получаваше работата си.

Не бе очаквала, че днес ще й изпратят още нещо от централата. Пък не беше и обичайният час — куриерът идваше обикновено малко преди обед. Каза си, че може да е нещо спешно, може би договорът на Брантингъм. В сутрешния си мейл Фил бе споменал, че отива към финализиране. Сузана бе отворила вратата и се бе усмихнала на куриера.

Така й не разбра с какво я бе ударил. Усети само удара.

Следващото, което почувства, бе страхотна болка. Болка, която се просмукваше отвсякъде в непрогледния мрак. Чу и шум на мотор, усети движение. Лежеше на една страна и от устата й се стичаше слюнка. Не можеше да помръдне. Бавно, като че ли беше много пияна, тя се опита да прецени източника на болката. Болеше я най-много главата — като при много тежка мигрена, само че болката не тръгваше от предната част на главата, а от тила.

Ако степенуваше болката, след главата идваха раменете. Ръцете й бяха извити зад гърба, това разбра по ужасните болки в мускулите. Опита да се изправи и нов пристъп на болка прониза краката й. Доколкото можа да прецени сред този хаос от мъчителни усещания, глезените й бяха вързани за китките.

Ако успееше да лежи напълно неподвижно, болката намаляваше. Беше много силна, но й позволяваше да мисли и за нещо друго. Мрак и движение. Допир на груба тъкан под бузата й. Повече от ясно беше, че се намира в багажника на кола.

Тогава я обзе страхът.

Нямаше представа откога пътуват. Нямаше начин да измери времетраенето на болката.

Най-сетне движението спря с рязко разтърсване. Шумът на двигателя утихна. Тя се опитваше да долови някакъв звук, но не чу нищо. После капакът на багажника се отвори полека. Светлината й подейства като удар, дори й се повдигна. После очите й се приспособиха и тя видя един тъмен силует, очертан на фона на вечерното небе.

Сузана отвори уста и закрещя. Мъжът се засмя.

— Няма кой да те чуе, скъпа — каза той с доста силен шотландски акцент.

Мъжът се приведе и я повдигна, сумтейки от усилие, докато я вадеше от багажника. Докато вървеше, залиташе леко под тежестта й. Лицето й бе притиснато в рамото му и тя не можеше да види нищо. След малко въздухът стана по-топъл и тя разбра, че са влезли някъде. Още няколко крачки, завой надясно и внезапно ги обля студена флуоресцентна светлина. Той я остави да падне и тя изкрещя, когато се удари в студения, облицован с плочки под. Главата й се удари в нещо твърдо и студено.

Следващия път, когато дойде на себе си, установи, че е гола. Седеше върху тоалетна чиния, ръката й бе прикована с белезници към окачалката за кърпи, здраво зазидана в стената. Замаяна и объркана, тя постепенно разбра, че краката й също са оковани и веригата опасваше основата на тоалетната чиния.

Но поне вече знаеше къде се намира. Томас бе наел тази вила, построена на един нос в най-пустата част на корнуолското крайбрежие, за да отпразнуват там първата годишнина, откакто бяха заедно. Прекараха тук цяла седмица, разхождаха се по скалите, наблюдаваха птиците, готвеха си сами, и се любеха всяка нощ. Беше истинска идилия.

А това сега беше кошмар.

Кошмар, който ставаше все по-ужасен.

Когато тя извика, мъжът се появи. Беше висок и широкоплещест, мускулест като състезател по вдигане на тежести. Тъмната му коса бе подстригана по войнишки, но лицето му й бе странно познато. Не можеше да се сети къде го бе виждала преди, но пък и в него нямаше нищо забележително. Невзрачно лице. Ако трябваше да го опише, чертите му биха отговаряли на хиляди мъже. Тъмни вежди, сини очи, бледо лице, прав нос, обикновена уста, скосена назад брадичка. Единственото странно нещо беше, че бе облечен с бяла престилка и на врата му висеше слушалка. Застана на вратата и започна да я оглежда.

— Защо правите това? — проговори Сузана с усилие.

— Не е твоя работа — отвърна той. После извади още един чифт белезници. — Ако се съпротивляваш, ще те боли много повече.

Опита се да го удари със свободната си ръка, но той бе по-бърз. Сграбчи китката й и щракна около нея гривната на белезниците. Вдигна ръката й и я прикова към една водопроводна тръба. После извади ролка лейкопласт и залепи китката й към стената, така че изобщо не можеше да помръдне.

Колкото и да беше уплашена, Сузана не можа да потисне учудването си, когато той извади маншон от апарат за кръвно налягане, уви го около ръката й над лакътя и го наду. После излезе от стаята. Когато се върна, тя разпозна веднага устройството, което носеше. Беше дарявала кръв почти всяка година.

— Какво правите? — простена тя, докато той търсеше вена и забиваше иглата в нея.

— Вземам ти кръвта — отвърна той спокойно, с тона на медицинските сестри от Центъра по кръвопреливане.

Тя продължи да гледа невярващо. Кръвта потече по тънката тръбичка и започна да плиска в контейнера.

— Вие сте луд! — изкрещя тя.

— Не. Просто съм по-различен — отвърна той, седна на ръба на ваната и зачака.

— Какво ще правите с мен?

— Ще те храня и ще внимавам да поемаш достатъчно течности. И ще източвам кръвта ти — той стана и понечи да излезе от малката баня.

— Да не сте вампир? — попита тя едва чуто.

Той се обърна и се усмихна. Привидно нормалният му тон беше най-ужасното от всичко, което й се бе случило досега.

— Не. Художник съм.

Когато се върна, той носеше най-различни четки за рисуване — от най-фина, калиграфска, до такива, които бяха близо два сантиметра широки. Когато установи, че е източил почти половин литър кръв, той отдели ръката от апарата и я освободи от маншона, притискайки раничката с палец. Постави памук и го залепи с лейкопласт, за да спре кървенето, после свали излишния вече лейкопласт. Отключи белезниците и отстъпи бързо, за да не може тя да го удари.

— Ето, нали не боля никак, скъпа?

Постави съда с кръвта в умивалника и излезе отново. Този път се върна с кутия енергийна напитка, картонена чиния с няколко филии, намазани с пастет от черен дроб, както и пет-шест шоколадови бисквити. Постави всичко на пода, така, че Сузана да може да го достига с лявата си ръка.

— Заповядай. Така няма да чувстваш слабост и организмът ти ще възстанови загубената кръв.

После й обърна гръб и тя сякаш престана да съществува за него. Взе съда с кръвта и пъхна четките в горния джоб на престилката си. Отстъпи назад и заоглежда внимателно стената. Над ваната бяха поставени два реда плочки, но над тях се издигаше измазана в бяло стена — около половин квадратен метър. Той подбра средна четка и я натопи в кръвта.

После започна да рисува.

Сузана започна да хлипа.

Глава 36

Докато допиваше втората си чаша кафе, Стив започна да се чуди дали не проявява симптоми на маниакална депресия. Нямаше и час, откакто бе станал, и вече не помнеше колко пъти настроението му се бе сменяло от напрегнато очакване до дълбоко отчаяние.

От друга страна, както самият той бе споменал едва вчера пред Фиона, тези промени в настроението можеха да се считат за болестни симптоми, само ако бяха неоснователни. А Стив имаше основания за пълния диапазон на изпитваните вълнения. Оптимизмът, макар и постоянно охлаждан от вродената му предпазливост, се дължеше на Тери Фаулър. Ако си вършеше работата така добре, както му бе гарантирала Фиона, и ако Джоан се бе ориентирала правилно в подбора на случаите, издирването на убиеца на Сюзън Бланчард можеше да напредне значително за първи път от много месеци насам. Това щеше да бъде достатъчна награда за него. А към всичко това се прибавяше и перспективата да вечерят с Тери днес. Не си спомняше кога за последен път бе очаквал среща с жена, изпълнен с увереност, че ще прекара добре. Не трябваше да забравя да запази маса някъде. Не биваше да е прекалено изискан ресторант — искаше и двамата да се чувстват добре. Но пък и не искаше да е нещо прекалено непретенциозно, защото държеше тя да разбере, че се отнася сериозно към нея. В друг случай би се обадил на Кит, за да му препоръча някое място. Но точно днес това бе изключено.

Защото, също като оптимизма му, и песимизмът му имаше личен и професионален аспект. Не можеше да си затвори очите пред факта, че бе на път да разруши най-старото приятелство в живота си. Фиона бе поискала от него повече, отколкото той можеше да й даде, но независимо от това, сигурно считаше, че той я е предал. Че е предал и нея, и Кит. Предната вечер се опита да им се обади няколко пъти, но отговаряше само телефонният секретар. Несъмнено Фиона бе решила, че трябва да прослушват обажданията — и очевидно Стив не бе в списъка на одобрените лица.

Лошото бе, че тя имаше право — и от морална, и от емоционална гледна точка. Но от практическа гледна точка той бе прав. И тези две стойности се изключваха взаимно. Откакто бе станал зрял мъж, изпитваше задоволство, че обичаната от него работа не бе му изневерявала, и не го бе принудила да жертва в нейно име нещо, което му бе скъпо. Беше виждал как такива неща се случват на негови колеги — разбити бракове, деца, превърнали се във врагове, съсипани приятелства — и винаги си бе казвал, че същото би могло да се случи и на него.

Този път късметът му не бе проработил. Най-близката му приятелка бе охладняла към него, животът на най-добрия му приятел беше в опасност, а той не можеше да се намеси. Случаят не беше негов. Ако изобщо имаше някаква представа как се развиват събитията, това се дължеше на добрата воля на Сара Дювал. Но Стив работеше достатъчно дълго като криминалист, за да съзнава, че такива случаи са костелив орех. Най-трудно бе да заловиш престъпник, който няма никаква явна връзка с жертвата и действа в съгласие с някаква своя логика, неразбираема за останалите, който почти не оставя следи и е достатъчно интелигентен, за да не допуска преследвачите в опасна близост до себе си. В повечето случаи такива убийци биваха залавяни случайно. Съседи се оплакваха от миризмата на каналите; рутинна проверка на регистрационните номера доказваше незаконна подмяна на номер; пътна полиция спряла убиеца за превишена скорост.

За Стив мисълта, че животът на Кит зависи от такива произволни ходове на съдбата, беше направо непоносима. Можеше да предположи колко по-зле се чувства Фиона, която вече бе преживяла една такава загуба. И сега, когато той трябваше да бъде до тях и да им помага, те го приемаха като чужд човек.

Стив отнесе чашата с кафе в спалнята и се зае да оглежда гардероба си. Не можеше да разчита, че ще успее да се прибере след работа, за да се преоблече. Избра един лек костюм от фин тъмносин вълнен плат, за който знаеше, че не се мачка лесно. Бяла риза и тъмносиня вратовръзка засега, но щеше да вземе със себе си и една внимателно сгъната и опакована тъмносива риза и една яркочервена вратовръзка. Фиона му беше подарила вратовръзката — странно наистина, но цветът й бе същия като червилото на Тери. Дори на толкова ниско ниво двете основни линии в живота му си оставаха неразривно свързани.

Докато се обличаше, Стив опита да пропъди мислите за личните си проблеми и интереси. Днес му предстоеше сериозна работа и се налагаше да бъде спокоен и съсредоточен. Но не успя. Докато отиваше към колата си, си мислеше, че както и да се развие случаят Бланчард, не би могъл да се успокои, докато не разбереше какво прави Сара Дювал.

Сара Дювал се чудеше откъде й дойде на ума, че срещата с литературни агенти и редактори може да й помогне да разбере нещо за писмата, получени от Кит Мартин, Джорджия Лестър и поне още трима други писатели на криминални романи.

Петимата представители на литературните среди, които бе поканила на закуска, изслушаха с голям интерес това, което имаше да им каже. След което пуснаха бомбата.

— Получаваме годишно около три хиляди ръкописа, които не сме поръчвали — каза един от тях. — За същия период е възможно да проявим интерес към не повече от трима нови автори. Което означава, че съществуват предостатъчно недоволни кандидат-писатели. Освен това, госпожо главен инспектор, ако прочетете някои от тези ръкописи, ще се убедите, че много често си имаме работа с психически нестабилни личности.

— Непрекъснато получавам писма с обиди и заплахи — подкрепи го един редактор. — Авторите най-често са лица, чиито ръкописи съм отхвърлил, а се е случвало да получавам такива писма и от писатели, които сме престанали да издаваме заради ниски продажби. Хората приемат тези неща като лична обида, защото писането е израз на личността. Но никога не се стига до нещо по-лошо. Изкарват си го на нас, включват ни в списъка на най-ненавижданите от тях хора, казват по нещо лошо за нас в професионалните кръгове и това е.

Те разгледаха писмата, но можаха да кажат само, че им звучат малко по-враждебно от обичайното. Бяха единодушни, че никой от тях не би занимавал полицията, ако получи такова писмо, и дори не би се обадил на охраната в сградата, където работи.

— Нашата работа е доста емоционална — добави друг литературен агент. — Градусът на напрежението е винаги доста висок. Но от друга страна, работим с хора, за които думите са достатъчно силно оръжие.

Дювал успя поне да ги убеди да вземат копия от писмата и да ги сравнят с образци от собствената си поща, защото съществуваше все пак минимален шанс да забележат някаква прилика. Но сама съзнаваше колко слаба е надеждата и затова не се учуди, когато в крайна сметка тя не се оправда.

Въпреки всичко беше разочарована. Надяваше се, че неуспехът не е поличба за останалата работа, която й предстоеше през деня. Не й се искаше такава масирана операция като претърсването на пазара в Смитфийлд да се окаже пълен провал.

Изобщо не й минаваше през ума, че иска всъщност Джорджия Лестър наистина да е убита.

Тери Фаулър се държеше непринудено, също както вчера. Беше облечена с бяла блуза, тънка черна жилетка и черни джинси, вероятно тези, които носеше и предния ден. Придърпа стола до своя и покани Стив да седне така, че да може да следи заедно с нея екрана на компютъра.

— Интересни резултати — отбеляза тя, докато пръстите й танцуваха по клавиатурата. Той забеляза, че ръцете й са учудващо широки и с ниско подрязани нокти — като че ли за да не се поддава на изкушението да ги гризе. Носеше масивен сребърен пръстен на безименния пръст на дясната ръка.

— Имах възможността да ползвам комплекс от показатели за серийни изнасилвания, разработени от Фиона. Наложи се малко да ги поизменя, но тъй като работех с предварително подготвена група случаи, стана по-лесно, отколкото ако почвах от самото начало. И тъй като разбрах, че бързаш…

— Съжалявам, професионален навик. Един-два дни закъснение надали щяха да бъдат фатални.

— Мисля си, че припряността не вреди в работа като твоята — Тери се извърна към него и му се усмихна. — Нали трябва да приклещиш лошия, преди да е направил нещо още по-лошо.

— Донякъде си права — въздъхна Стив. — А понякога просто се налага да свърша всичко необходимо, преди бюрократите да са се усетили каква част от бюджета им се е изпарила.

— Е, да. В случая определена част от бюджета ви се изпари за въвеждане на случаите от вашия архив в програмата за статистическо сходство между престъпления. — Тя повдигна вежди. — Включително и четирите случая, които си пробутал допълнително, за да се убедиш, че си разбирам от работата.

— Не го направих заради това — възрази Стив. — Не съм искал да те подлагам на изпит. Целта ми бе да покажа на моите колеги, че това не са някакви фантасмагории. Стойността на резултатите ще бъде по-висока, ако мога да докажа, че програмата разчиства случаите, които нямат логична връзка с останалите.

— Само споменавам — измърмори тя. — Не се притеснявай, не съм обидена, а и разбирам принципа на въвеждане на контролни групи… Така или иначе, след като превъртях всички случаи през компютъра, излезе, че наистина има статистически свързана група. — Тя заговори по-делово, когато стигна до действителните резултати. — В нея влизат четири от изнасилванията и два от опитите за изнасилване. Случаят в Хъртфордшър дава по-нисък резултат на вероятност, но въпреки всичко това са осемдесет и седем процента — по моите представи категорично положителен резултат.

Стив почувства лек прилив на вълнение, но дългогодишният опит му помогна да го прикрие.

— И как се интерпретира всичко това в географския профил?

— Нека разгледаме всичко поред — ръката й натискаше бутона на мишката и прехвърляше различни полета. На екрана се появи черно-бяла карта на Лондон. Тери натисна няколко клавиша и екранът се изпъстри във всевъзможни цветове — яркозелено, синьо, жълто, тъмнолилаво и едно тъмночервено петно. — Това са резултатите от първите два случая. Ако добавим третия и четвъртия… — тя отново натисна няколко клавиша. Сега тъмночервеното петно доби по-ясни очертания, цветът стана по-ярък. Но малко на север от първото червено петно се очерта ново, чийто тъмнолилав цвят започваше да клони към червено. Стив, който бе наблюдавал достатъчно често как работи Фиона, за да има повърхностна представа от принципа на програмата, установи, че като най-вероятен се очертаваше един район, обхванал десетина улици в северната част на Кентиш Таун. Вторият район по степен на вероятност се намираше към Арчуей.

— Когато добавим петия случай, степента на вероятност на втория район намалява — каза Тери. — А сега виж какво става, когато въведем и шестия случай.

Най-силно оцветеният в червено район не се промени, но тези, които клоняха към лилаво, почервеняха.

— И какъв е изводът ти? — попита Стив, макар че бе почти сигурен какво щеше да му каже тя.

Тери се обърна към него, широко усмихната.

— Същият като твоя, предполагам — тя посочи с един молив към оцветената в червено зона. — Ако сме идентифицирали правилно статистически свързаната група, престъпникът живее най-вероятно в този район. Не е изключено да живее и във втората по вероятност зона, но аз бих казала, че по-скоро работи там. Когато извършителят е в началото на престъпната си дейност, обикновено действа по-близо до дома. А ако обърнем внимание на първите два случая, те определено подчертават само първата зона.

Тя се облегна на стола си и се завъртя, за да седи с лице към Стив. После натисна още няколко клавиша, без да гледа екрана.

— А сега ще въведа данните за убийството на Сюзън Бланчард, за да видим какво ще последва.

Никакъв самоконтрол не можеше да прикрие удивлението на Стив.

— Какво каза?

Тери се засмя.

— Не ме гледай като варена риба. Знаех си, че ще те стресна.

— Да не си разговаряла с Фиона? — попита Стив, прикривайки объркването си зад резкия тон на въпроса.

— Нищо подобно. Сама отгатнах. Когато каза, че смяташ да въведеш допълнително друг случай, реших, че той трябва да е нещо сериозно. А по-сериозно от изнасилването е единствено убийството със сексуални подбуди. Освен това случаят беше явно много важен за теб, след като имаш нужда от статистически връзки и географско профилиране. Предположих, че е стар и неразрешен, защото вие не прибягвате веднага до такива консултации. След като интересът ти бе насочен към престъпления в северен Лондон, най-вероятно се опитваш да разкриеш случай на изнасилване и убийство в кварталите на север от реката, останал неразрешен. На всички тези показатели отговаря убийството на Сюзън Бланчард.

Тя разпери ръце с театралния жест на илюзионист, който току-що е извадил зайче от цилиндъра си.

— Впечатляващо — призна Стив. Фиона бе споменала, че Тери е импулсивна, но тя очевидно имаше и много силна интуиция.

Тери сви рамене.

— Не е кой знае какво постижение. Предполага се, че съм обучена да правя такива асоциации. — Тя се усмихна. — Не се стряскай толкова.

Стив се разсмя.

— Заобиколен съм с хора, чието обучение също предполага способност да правят верни асоциации, но това никак не им личи. Права си, разбира се. Интересува ме убийството на Сюзън Бланчард.

— Ако си спомням правилно, обявихте следствието за приключено след гафа в Олд Бейли? Не направихте ли официално изявление, че не търсите друг заподозрян?

— Съгласи се, че не бихме могли да кажем нещо друго, без да се изкараме още по-големи идиоти — Стив не можа да прикрие горчивината в гласа си.

— Прав си. Но тайничко продължавате да ровите, така ли?

Той кимна.

— Продължавам да работя по случая със съвсем малък екип сътрудници.

— Но не и с Фиона?

Настана мълчание.

— Предпочитам да не говорим за това, ако не възразяваш — каза той накрая. — Ако искаш, питай по-добре Фиона.

— Така да е — Тери махна с ръка в знак, че приключват с въпроса. — Не е моя работа. Моята работа е да благодаря за чека, който ми пратихте по пощата. И така, ти искаш да видиш какво става, ако прибавим данните от убийството на Сюзън Бланчард?

— Не, искам да видя дали има нещо общо между „Син Фейн“ и ИРА.

— Да живее логиката на детектива. И така, въпреки че си тесногръд и изпълнен с предразсъдъци полицай, ще споделя с теб заключението си — усмивката й смекчи ироничния й тон и тя натисна ENTER. Основната червена зона не се промени изобщо, а другата, която беше по на север, избледня. — Не се налага да ти го обяснявам, нали?

Стив поклати глава, обзет от дълбоко задоволство.

— Не. Според твоята програма човекът, който е убил Сюзън Бланчард, е отговорен за четири изнасилвания и два опита за изнасилване през последните две години. И трябва да ти кажа, че от моя гледна точка това е най-добрата новина, която съм чувал от много време насам.

Тери отново се усмихна по начина, който Стив започна да разпознава като встъпление към някакво предизвикателство.

— В странен свят живееш, Стив. Не познавам много хора, които биха определили сведението, че един изнасилвач е станал и убиец, като добра новина. Трябва ти разнообразие.

— Мислех, че вече си се заела с това — отвърна той на усмивката й.

— Някой трябва да върши и мръсната работа — отбеляза тя весело. — Та къде ще бъдем довечера?

— Някакъв нов ресторант в Кларкънуел. Много реномиран готвач, майстор на рибните специалитети. Успях да запазя маса за седем и половина. Как ти се струва?

— Звучи добре.

Стив се поколеба дали да не й предложи да я вземе от дома й, но се усъмни, че ще има време. Не му се искаше да не спазва уговорките им от самото начало. Ако отношенията им се задълбочаха, щеше да има достатъчно време за провалени срещи в бъдеще. Пък и не искаше да изглежда, че се престарава, макар че дълбоко в себе си изпитваше точно такова желание. Написа на едно листче името и адреса на ресторанта и й го подаде.

— Ще се видим там — той стана. — Трябва да се връщам в Ню Скотланд Ярд и да възлагам на екипа задачи, свързани с тези резултати. Можеш ли да ми разпечаташ картата?

Тери се обърна отново към компютъра.

— Да увелича ли червените зони?

— Да, моля те.

— Писмена аргументация искаш ли?

— Защо не, след като си плащам — ухили се Стив.

— По факса или по мейла?

— И по двете, ако не възразяваш.

— Ще ги пратя до обяд — Тери му смигна. — До скоро виждане.

Той кимна и се отправи към вратата. Когато я отвори, тя му изпрати въздушна целувка. Стив се изчерви така, че не можа да възстанови естествения си цвят, докато излезе от университета. Тери Фаулър бе направила за него много повече от анализа на привидно безнадеждния случай Бланчард. За известно време бе успяла да изтрие от мислите му постоянно присъстващия страх за съдбата на Кит. А това струваше много повече, отколкото администрацията на столичната полиция би могла да плати някога.

Когато се върна в Ню Скотланд Ярд, Стив повика веднага Джоан. Нийл следеше Френсиз Блейк, а Джон почиваше, така че той практически не разполагаше с хора, независимо от новите възможности, възникнали в резултат на анализа, направен от Тери.

Той подхвърли картата на Джоан, без да може да прикрие ентусиазма си.

— Като че ли най-сетне имаме истинска следа. Това е географският профил на подбраните от теб изнасилвания. Когато въведохме данните за убийството на Сюзън Бланчард, червената зона на вероятно местоживеене на престъпника не се промени изобщо.

Джоан го изгледа. Очите й искряха възбудено.

— Страхотно! И какво трябва да правя сега?

— Опасявам се, че сега идва досадната част. Направи списък на всички улици в червената зона — и по една встрани, за да бъдем напълно сигурни, и прегледай общинските регистри.

Джоан въздъхна.

— А после трябва да сверя имената от общинските регистри с нашите списъци, за да видя дали има криминално проявени лица, нали?

— Да, освен ако не измислиш по-добър начин.

— Когато ми дадат власт, ще реорганизирам криминалните регистри така, че в тях да може да се търси поне по десетина показатели — каза тя и стана. — Започвам.

— Благодаря ти, Джоан. Благодаря и за идеята за ресторант.

Тя повдигна вежди.

— Надявам се да прекарате приятно.

Стив се усмихна.

— Ще се постарая.

На път към вратата Джоан се обърна още веднъж.

— Постарайте се, ако изобщо стигнете дотам. Искам да кажа, ако имам късмет, до довечера може да имаме нов заподозрян в убийството на Сюзън Бланчард. Така ли е, сър?

— Пожелавам ти късмет, Джоан. Но гледай да не те огрее преди утре сутринта, ако искаш да си останеш фаворитката ми сред следователите.

Когато тя си тръгна, Стив почувства специфичното вълнение, което го обземаше всеки път, когато имаше шансове за явен напредък в разследването. Като си помисли за напредък в разследването, се сети, че бе видял на бюрото си съобщение. Беше го търсила Сара Дювал.

Дълбоко в себе си се боеше да й се обади. Ако наистина бяха открили мъртвата Джорджия Лестър, Стив искаше да отложи някак неоспоримото съзнание за нейната смърт и за произтичащите от това последици. От друга страна, възможно бе и да се е появила жива и здрава. Той набра номера на Сара Дювал.

Azoqf tqkru zpsqa dsumx qefld edqym uzeyk xurqe sauzs fasqf mdpqd. Ftqkx xtmqhq faefm dfeqq uzsit qbmiff qdzif qzuze bufqa rftqp gynet ufbmp pke.

Намерят ли останките на Джорджия Лестър, животът ми ще стане много по-труден. Тогава вече неминуемо ще разберат схемата. Но ще минат още ден-два, докато го признаят официално. Ще се опитат да държат всичко в тайна колкото е възможно по-дълго време, за да не избухне паника.

Затова трябва да се справя със следващата бройка в списъка си много бързо, докато още нищо не подозира. От друга страна, длъжен съм да внимавам и да не действам припряно. Разковничето е търпение. Никога не бива да се вкопчваш в първия удобен случай. Никога не бива да се губи хладнокръвие. Трябва да се изчаква и да се обмисля. Дори когато чакането е особено мъчително.

Да вземем например куриерската униформа. От самото начало ми беше ясно какво ми е необходимо, за да заловя Кит Мартин. Но не знаех как да си го осигуря. Тогава боговете проявиха снизхождение. Една вечер седях в обществената пералня и наблюдавах как дрехите ми се въртят в барабана на машината. Освен мен в помещението имаше само още един мъж. Когато той измъкна от машината влажните си дрехи и ги напъха в центрофугата, за да ги изсуши, веднага забелязах емблемата на куриерската служба „Капитал Сити“ на тъмносиньото яке. Имаше и униформени панталони — същински дар от небесата.

Човекът пусна няколко жетона в машината, погледна си часовника и се отправи към близката кръчма. Почаках няколко минути, после отворих центрофугата и изсипах всичкото му пране в моя сак. Елементарно.

Изчаках, докато собственото ми пране беше готово, поставих го върху неговото, и десет минути по-късно вървях към къщи. Наложи се да скъся малко панталоните, а якето ми стяга в раменете, но това няма значение. Нали няма да нося кой знае колко дълго униформата.

Само колкото да убедя Кит Мартин да отвори, за да си получи колета.

Глава 37

Фиона погледна часовника на стената в кабинета си. Тази сутрин на закуска и двамата бяха много напрегнати, макар да се опитваха да се държат както винаги и да не признават присъствието на вездесъщия страх. Тя бе изтръгнала от Кит обещание да не отваря вратата на непознати, да не излиза сам — дори да се откаже от обедната си разходка по Хампстед Хийт. Виждаше, че той вече започва да се дразни от тези ограничения, но поне можеше да успокои гордостта си, ако си кажеше, че го прави заради Фиона, а не защото го е страх.

Най-лошото от всичко беше, че нямаха представа какво става всъщност. На моменти й се искаше да бе приела по-уравновесено отказа на Стив да предприеме нещо, за да осигури безопасността на Кит. Ако не се бе държала така, щяха да поддържат връзка с него и щяха да знаят как върви разследването. Но Фиона не можеше да му прости нежеланието да рискува в името на приятелството. Затова се налагаше да се справи по някакъв начин с тази необичайна липса на вътрешна информация.

Тя отново погледна часовника. Цялата тази работа беше безсмислена. Нямаше никаква полза от това да седи тук и да бездейства. Докладът, който трябваше да редактира, преди да го предаде за печат, си стоеше непокътнат на екрана и я гледаше с упрек. Беше повече от ясно, че не може да се съсредоточи върху никаква работа тук. Може би щеше да е по-разумно да си вземе работа за в къщи. Не беше възможно да стане нещо с Кит, докато тя е при него.

Взела решение, Фиона стана и отиде да свали сакото си от закачалката. В този момент телефонът иззвъня. Тя устоя на изкушението да се престори, че не го е чула, и вдигна слушалката.

— На телефона Фиона Камерън.

— Доктор Камерън? Обажда се Виктория Грийн от „Дейли Мейл“. Бихте ли ми отделили малко време?

— Съжалявам, заета съм.

— Ако ми позволите само да обясня за какво става дума? — гласът на журналистката беше мек и подкупващ.

— Няма смисъл, тъй като не проявявам интерес. Ако бяхте прегледали информацията за мен, щяхте да видите, че не давам интервюта.

— Но ние не искаме от вас интервю — каза бързо Виктория Грийн. — Искахме да ви поръчаме една статия. Знам, че публикувате статии, защото четох някои ваши материали в „Приложна психология“.

— Вие четете списание „Приложна психология“? — Фиона беше толкова изненадана, че не затвори незабавно телефона.

— Завършила съм психология. Четох и дисертацията ви за статистически връзки между престъпленията. Затова знам, че няма по-подходящ човек от вас за статията, която искаме да поръчаме.

— Не ми се вярва — каза Фиона.

— Разбирате ли — продължи невъзмутимо Виктория Грийн, — аз имам една теория, че Дрю Шанд и Джейн Елиъс са убити от едно и също лице. Освен това мисля, че Джорджия Лестър е следващата жертва на същия убиец. Бих искала да ви помоля да приложите вашата система за статистически връзки към тези случаи, за да разбера дали има нещо вярно в предположенията ми.

Фиона затвори телефона, без да каже и дума повече. Слуховете вече започваха да се носят. Много скоро и други журналисти щяха да се присъединят към теорията на Виктория Грийн. Ако досега се бе колебала дали да се прибере у дома при Кит, този телефонен разговор разсея окончателно колебанията й.

Човекът с птича физиономия сви рамене.

— Месото си е месо, нали така? Като му махнеш кожата и го обезкостиш, човешкото месо няма да се различава много от парче говеждо или телешко.

Сара Дювал въздъхна.

— Съзнавам, че е така.

— Пък и пазарът е голям. Нямам представа от броя на хладилниците и фризерите на територията му. Не е като да влезеш в кварталната месарница, разбирате ли. Само в източната му част има двайсет и три търговски сгради, и още двайсет и една в западната.

Тъмните му очи примигнаха, той сбръчка завития си като птичи клюн нос и подсмръкна.

Сержант Рон Даниълс се усмихна добродушно на дребосъка. Познаваше Дарън Грийн, представителя на търговския съюз, от доста години — откакто ръководеше полицейския екип, обслужващ пазара. Знаеше, че въпреки привидната си агресивност Грийн е склонен да проявява разум, стига да се отнасят към него с необходимото уважение.

— Никой не те разбира по-добре от мен, Дарън. Но работата е изключително отговорна, нали точно затова се обръщаме към теб.

Сара Дювал се обърна към патоанатома, изпратен от Министерство на вътрешните работи.

— Какво е вашето мнение, професор Блекит?

Оплешивяващият мъж на средна възраст, който седеше зад нея, вдигна поглед от бележките си и се намръщи.

— Работата е много проблематична, както подчерта и господин Грийн. Послушах съвета ви и прочетох съответния откъс от книгата на Джорджия Лестър. Ако наистина си имаме работа с убиец-подражател, то парчетата, на които ще е нарязал трупа, биха се различавали по няколко съществени белега от стандартната месарска разфасовка.

— Все ще е месо, какво да е! — настоя Дарън Грийн.

Том Блекит поклати глава.

— Вярвайте ми, има разлика. — Той намери чиста страница в бележника си и започна да драска по нея. — Човекът не ходи на четири, а на два крака. Раменните ни мускули и мускулите на бедрата са много по-различни от тези на една крава или елен. Разликата е най-забележима при краката. Ако бедрото се отреже така, че да не се вижда горната част на бедрената кост, при която разликата се набива на очи… — той показа грубата скица, която бе направил.

Дарън Грийн се наведе и започна да я оглежда подозрително.

— Това е дългата кост на бедрото. Това е предната група мускули. А това е задната група и подколянното сухожилие. Тук, от вътрешната страна, е средната група мускули, където има най-много нерви и кръвоносни съдове. Освен това най-вероятно пластът мазнина ще е доста по-голям, отколкото в животински труп.

Лицето на Грийн грейна в усмивка. Явно започваше да разбира.

— Ясно — заяви той. — Това, дето ми го показвате, съвсем не прилича на говежди или телешки бут.

— Освен това съответната част от човешкото тяло би била значително по-малка от говежди или еленски бут — продължи професорът. — Това вече би било ясно за всеки месар, нали?

— Предполагам — отвърна предпазливо Грийн. — Но дори да организирам една група да помага в търсенето, тази работа може да ни отнеме цяла вечност. Никога няма да приключим преди началото на работния ден. Не забравяйте, това тук не ви е магазин, който отваря в девет сутринта. Най-много работа имаме сутрин, между четири и седем часа.

— Ако става дума за претърсване на целия пазар, съм напълно съгласна с вас, господин Грийн — каза Сара Дювал. — Но ние разполагаме с информация, която ще ни помогне да стесним обхвата на търсенето. Интересуват ни фризери, които не се отварят ежедневно, по-скоро такива, които се ползват за дългосрочно складиране, може би дори заключени. Много разчитаме на добрата воля на търговците. Не бихме искали да разбиваме ключалките на фризерите им. Затова ви моля да се обърнете към всички собственици на магазинчета на територията на пазара с молба да осигурят довечера хора, които да ни отварят складовете. Предупредете ги също, че може да се наложи тези хора да останат в магазините цяла нощ.

— Дявол да го вземе! — изръмжа Грийн. — Не искате малко.

— Ако нямате възможност да уведомите всички, аз мога да ви изпратя полицаи — каза Дювал. — Но е наложително тази работа да се свърши. — Тя говореше настоятелно и явно нямаше никакво намерение да отстъпва.

— Хич няма да им се хареса — продължи да хленчи Грийн.

Даниълс се намеси.

— Не сме се заели с това за удоволствие, Дарън. Случаят е много сериозен.

— Именно — каза строго Дювал. — Искам вие и вашите доброволци да се явите в участъка на Стоу Хил в девет часа, за да може професор Блекит да ви обясни какво точно да търсите, и да бъдете уведомени с кои полицаи ще работите. Претърсването ще започне точно в десет. Нямам никакво желание да нарушавам сутрешната ви търговия, но това зависи от вас и останалите търговци. Хващайте се на работа.

Усмивката й не намали строгостта на заповедта. Грийн си тръгна, мърморейки под нос.

— Как мислиш, Рон? Ще успеем ли? — попита Дювал.

Едрият мъж кимна.

— Убеден съм, че ще ни сътрудничат. Ще поговоря още веднъж с Дарън и ще му кажа да предупреди хората, че на този етап подозренията не са насочени към търговците от пазара.

Сара кимна.

— Изглеждате напълно уверен, че това, което търсим, е лесно за разпознаване, професоре — обърна се тя към Блекит.

— Ако бях дал воля на всички съмнения, които изпитвам, господин Грийн щеше да ви създаде повече главоболия. Но не е никак лесно да се идентифицира човешко месо на око, госпожо главен инспектор. Най-простото нещо на света е да го анализираме, когато имаме вече някакво подозрение, но дали ще намерим нещо подозрително зависи от способностите на търсения от вас убиец — Блекит помълча, после повдигна вежди. — Ако, разбира се, такъв съществува.

Глава 38

Следовател Нийл Маккартни беше много уморен. Да следи Френсиз Блейк по дванайсет часа дневно беше убийствена работа, донякъде и защото той явно водеше ужасно скучен живот. Понякога не си подаваше носа навън през цялата смяна на Нийл. Добре поне, че Нийл вече го следеше денем — от десет до десет — което беше все пак за предпочитане пред нощите, които Блейк прекарваше в гледане на видео и сън. Но Нийл знаеше, че разнообразието няма да трае дълго. Джоан беше вързана за компютъра и скоро Джон щеше да започне да настоява за дневната смяна. При това човекът беше прав — имаше жена и две малки деца, които не можеха да пазят тишина по цял ден, защото татко трябва да спи.

Нийл си каза кисело, че и неговият живот би могъл да бъде такъв, ако не беше сбъркал при избора на съпруга. Беше се запознал с Ким в полицията. Тя беше жизнена и бъбрива, постоянен център на компанията. Всъщност не беше негов тип, защото той беше по-скоро затворен човек. В началото Нийл си мислеше, че случайно срещнатите погледи на колегите му, когато беше с нея, са израз на завист. Много по-късно разбра, че са били израз на съжаление. Оказа се, че той е бил параван за връзката й с един женен сержант — присъствието на Нийл неутрализираше подозренията на съпругата на всички събирания. А най-сигурният параван беше, разбира се, бракът.

Първоначално той се сърдеше на себе си. Не виждаше защо да мрази Ким; тя си беше такава и не можеше да се промени. Затова, след като дълго време търси обект, към който да насочи горчивината си, той избра професията си.

Много лесно можеше да се превърне в един от полицаите, които изкарват гнева от провала в личния си живот върху всеки, с който си имат работа. Но когато се озова в криминалния отдел, започна работа в екипа на Стив Престън и това го спаси. Като начало си припомни защо бе избрал да работи в полицията. Най-важно от всичко беше да успяват да приберат колкото е възможно повече злодеи — служебните интриги не бяха от значение. На този принцип Стив ръководеше екипа си, затова и служителите с по-различна ценностна система не оставаха дълго при него.

Затова Нийл се чувстваше задължен да служи вярно на Стив. Колкото и досадна да беше сегашната му задача, той никога не би си позволил да кръшка. Провалът на процеса срещу Френсиз Блейк само затвърди решимостта му. Така ставаше, когато политиката се намесваше в полицейската работа, и Нийл бе решил да помогне на шефа си, за да възтържествува справедливостта и убиецът на Сюзън Бланчард да си получи заслуженото. Потискаше всякакви съмнения в смисъла на задачата си и следеше Френсиз Блейк неотклонно като сянка.

Нийл се прозя. Ситният дъждец ръмеше упорито, подходящ фон на досадата, обхванала и неговия живот, и живота на Френсиз Блейк. Ако той разполагаше с парите, които Блейк сигурно бе налапал от вестниците, със сигурност би живял поне на някое по-прилично място.

Това тук беше истинска кочина.

Апартаментът, който Блейк бе наел след излизането си от затвора, бе на около миля от предишното му жилище край гара Кингс Крос. Намираше се на оживена, но мърлява улица близо до Пентънвил Роуд — на такива места живееха безнадеждно безработни, бивши проститутки, бедни старци и умствено изостанали хора. Най-доброто, което можеше да се каже за този район, бяха удобните транспортни връзки. В средата на улицата, някакъв напълно лишен от вдъхновение архитект бе проектирал досаден сив блок, от онези, които строяха масово през шейсетте години. От двете му страни имаше по една тясна алея, която го отделяше от типовите къщи, заемащи останалата част от улицата и минаваше и зад него. В основата на блока имаше няколко магазинчета — бакалница, будка за вестници, букмейкърски пункт, минимаркет, закусвалня и офис на таксиметрова служба. Двата по-горни етажа бяха разделени на апартаменти и в една от тези безлични кутийки на втория етаж живееше Блейк. Нийл изпадаше в депресия само като си помислеше за такова жилище.

Да, на мястото на Блейк не само че би избрал по-хубав квартал, но сигурно би намерил някакво по-интересно занимание от гледане на видео и някое и друго залагане.

Ако можеше да се съди по това, което Нийл виждаше, начинът, по който Блейк си прекарваше времето, не се различаваше много от живота му в затвора.

На две мили разстояние от жилището на Блейк, Стив Престън и Тери Фаулър имаха далеч по-интересни занимания. Стив бе успял като никога да се измъкне по-рано от работа. Остави Джоан да се бори с безкрайните досиета. Нийл не съобщаваше нищо интересно, така че никакво безпокойство, свързано с работата не му пречеше да се забавлява тази вечер.

Тери беше подранила с пет минути. Обясни, че страда от патологична точност. Изобщо не била в състояние да закъснява изискано.

— Винаги пристигам на гости, когато домакините са още в банята — допълни тя. — Така поне вечерта започва забавно.

Това не беше проблем за Стив. Така можаха да прекарат допълнителни пет минути на бара, през които той я съзерцаваше с истинска наслада. Беше облечена в къса до коляното черна рокля от някакъв плат, който блещукаше при всяко нейно движение. Стив бе толкова свикнал с мрачното си настроение, че се зачуди дали наистина късметът му се обръщаше така явно, както изглеждаше. „Внимателно, повтаряше си той. Знаеш, че когато се ангажираш емоционално, се увличаш прекалено и градиш прибързано върху несъществуващи основи. Поне този път се дръж в личния си живот така разумно, както постъпваш в професионалния.“

Но през цялата вечер нищо не успя да наруши убеждението му, че се е случило нещо много хубаво. Тя беше много приятен събеседник, при това явно бе склонна да оценява положителните му страни. Разговорът нито веднъж не бе прекъснат от онези неудобни мълчания, когато двамата мислят трескаво каква тема да подхванат. Разправяха си най-различни истории, разсмиваха се един друг и полека-лека започнаха да споменават и подробности от живота си. Привикнал да не споделя почти нищо от преживяванията си, Стив установи с удоволствие, че откровеността на Тери го подтиква да й отговаря със същата откритост. За първи път, откакто се запозна с Фиона преди толкова много години в университета, той отново срещаше жена, в чието присъствие можеше да се държи непринудено, която нямаше към него никакви други претенции, освен да бъде верен на себе си. За нищо на света не можеше да разбере какво у него я привлича. Когато тя стана и отиде до тоалетната, той установи, че следи вратата и чака завръщането й с нетърпение. Не му се бе случвало да очаква така друг човек от години.

„Чувствам се като ученик, каза си той смутено. Това е лудост, Престън, трябва да удариш спирачките“.

Вечерята вървеше към своя край и Стив все чакаше какво ще му развали настроението. Но нищо подобно не се случваше. Тери дори не възрази, когато той настоя да плати сметката.

— Печелиш повече от мен, скъпи — каза тя и сви рамене.

Минаваше десет, когато излязоха на Кларкънуел Грийн. Докато бяха в ресторанта, бе завалял ситен дъждец, затова двамата застанаха под една тента и зачакаха свободно такси. Играта на светлосенки подчертаваше ъгловатите контури на неговото лице, а косата на Тери сияеше като платинена под бялата неонова светлина от надписа на ресторанта. Тя се сгуши в него, вдигна лице нагоре, усмихна се и каза:

— Е, хубавецо, смени ли чаршафите тази сутрин?

Стив се разсмя на глас.

— Защо, ти смени ли твоите?

— Предполагам, че твоето жилище е в доста по-прилично състояние от моето, но ако трябва да бъдем честни, смених ги.

Той поклати глава и усмивката очерта ситни бръчици в ъгълчетата на очите му.

— Добре де, признавам, че си позволих да очаквам прекалено много. И аз ги смених.

Той я притисна към себе си. Тя се обърна към него, застана на пръсти, хвана го за реверите и го накара да приведе лице към нея. После го целуна. Целувката беше дълга, нежна и изпълнена с откровена страст.

Не му трябваше нищо повече. Внезапният прилив на желание разпиля и последните останки от предпазливост у него. Когато влязоха в апартамента му, за първи път от години Стив изключи и телефона, и пейджъра си. Каквото и да се случеше, можеше да почака до утре. Тази нощ за него съществуваше само Тери, и това му беше предостатъчно.

Над града бе паднала нощ. Само преди няколко години по това време уличките около пазара Смитфийлд пустееха. Издигащите се над тях високи сивкави стени без прозорци ги превръщаха във виещи се проломи, в чиито дълбини почти не проникваше светлината на уличните лампи. Самият пазар беше затворен, огромната викторианска конструкция от стъкло, тухли и стомана беше в процес на реставрация.

Сега всичко бе съвсем различно. Многобройни барове, ресторанти и бистра бяха окупирали целия квартал, ярки светлини се лееха от прозорците им и осветяваха оживените улици. Старите сгради бяха сменили предназначението си и сега предлагаха луксозни апартаменти за новобогаташи. Смитфийлд започваше нов живот и градеше репутация на елегантен квартал.

Старият покрит пазар бе възстановен в пълния си блясък. Дори когато не работеше, постройката привличаше погледите с внушителния си вид. Алеята, която делеше източната от западната част на пазара, бе обточена с високи парапети от ковано желязо, боядисани в различни нюанси на лилавото и тъмносиньо. Дребните елементи бяха подчертани с бронз. От парапетите се издигаха високи железни колони, украсени със стилизирани листа, а на тях над алеята бяха опънати тенти. Интериорът представляваше хармонично съчетание на пищна викторианска декорация с безукорни съвременни технологии. Камионите с месо влизаха в специални изолирани помещения, за да не се излага стоката на атмосферни влияния, месото се разтоварваше и тръгваше по система от конвейери към съответните пунктове за продажба. Сандъците с по-дребните доставки се складираха в помещения с регулирана температура от двете страни на сградите. Светлинни години деляха Смитфийлд от някогашния пазар, из който сновяха търговци с колички, отрупани с месо, изложено на всякакви зарази. Тази система би затруднила доста повече убиеца.

Екипът на Сара Дювал се яви малко преди десет часа. Някои пристигнаха с личните си коли, но повечето бяха дошли пеш от близкия участък на Сноу Хил. Дювал изрично бе подчертала, че операцията не бива да бъде демонстративна. Само това й липсваше — един куп полицейски коли и камионетки, паркирани пред Смитфийлд в ранните часове на деня. Такава гледка щеше неминуемо да привлече вестникарите, а надушеха ли нещо, много скоро щяха да измъкнат и истината.

Дарън Грийн си бе свършил работата добре. Търговците бяха подготвени и учудващо малко от тях бяха възразили, че операцията може да попречи на нощната търговия. Сега, когато претърсването щеше да започне всеки момент, Грийн беше в стихията си. Първоначалното му раздразнение бе отстъпило място на възбуда и той се въртеше около униформените полицаи като муха над сурово месо, следеше дали всички са получили защитни комбинезони и шапки, за да се спазят строгите хигиенни изисквания.

Дювал огледа хората пред себе си. Беше успяла да осигури дузина униформени, шестима следователи, както и четирима професионални месари, които трябваше да помагат на полицаите при претърсването. Том Блекит също беше тук заедно с двама свои асистенти от близката болница „Бартс“. Докато чакаха закъснелите, Блекит отиде при Дювал и каза мрачно:

— Не мога да разбера как успяхте да получите разрешение за тази операция.

— Помолих толкова много хора за услуга, че ако работата се провали, ще трябва да им се отплащам с години.

— Нищо чудно. Малко съдии биха поели такъв риск при толкова несигурни основания — усмивката на Блекит не беше по-жизнерадостна от заръмелия дъждец. — Да се надяваме, че ще открием нещо. — Той отиде при асистентите си и подхвана разговор с тях.

Сара Дювал се покашля и каза високо:

— Така, сега всички слушайте. Знаете какво се иска от вас. Професор Блекит и асистентите му ще чакат с мен тук, под часовника на междинната алея. Ако някой намери нещо подозрително, веднага трябва да дойде при нас и патолозите ще влязат и ще огледат находката. Господин Грийн?

Дарън пристъпи напред и направи абсурдно театрален жест.

— От тук — съобщи той.

— Късмет — подвикна Дювал подир екипа и ги проследи с поглед, докато се насочваха към различните секции на пазара. После промърмори под нос: — Ще имаме нужда от късмет.

Глава 39

Като никога Кит се беше събудил първи. Той се обърна в леглото, прегърна Фиона и я целуна по тила. Тя измърмори нещо.

— Ставам — обяви той. — Ще приготвя нещо по-специално за закуска.

— Ох, господи — въздъхна Фиона. — Трябва ли? Не можем ли просто да си полежим и да се наслаждаваме на спомена за секса?

Кит се засмя.

— Споменът си е спомен, а сега, кой знае защо, съм гладен. Ставайте, доктор Камерън. Ще ви сервирам закуската след около четиридесет минути.

Той я целуна още веднъж и скочи от леглото, преливащ от енергия. Като повечето писатели, Кит беше разработил до съвършенство система от дейности, с чиято помощ се откъсваше от действителността.

Фиона полежа, заслушана в неговите отдалечаващи се стъпки, после се надигна и седна в леглото. Прозя се, протегна се и стана. Поразкърши схванатите си рамене. Всичко е от напрежението, каза си тя, дори прекалено много напрежение. Това, че нямаше представа какво става с разследването на Сара Дювал, за нея бе истинско мъчение. А след като се бе държала така със Стив, не можеше да го помоли за никакви сведения.

Ако Джорджия бе наистина мъртва, тя трябваше да знае. Страхът за Кит не я напускаше нито за миг, а не бе възможно да не го изпуска от поглед двайсет и четири часа в денонощието. Ако откриеха останките на Джорджия, щяха поне да се погрижат повече за неговата безопасност. А ако бе сбъркала… за първи път в живота си Фиона копнееше да е направила ужасна, катастрофална грешка. Най-голямата й мечта бе да види усмихнатото лице на Джорджия в сутрешните вестници, да я види жива и здрава, как позира в прегръдките на Антъни. Бе дори готова да й прости, че стана причина за толкова тревоги, стига само да можеше да се убеди, че Кит е в безопасност. Не виждаше как би изкарала дори един ден на работа, след като умът й бе толкова зает със съвсем различни неща.

След двайсет минути бе взела душ, беше се облякла и успяла да се гримира — нещо повече, бе успяла дори да се събуди. Докато закусваха, почти не разговаряха. Радиото запълваше паузите. Толкова много мисли и страхове гъмжаха в главите им, че не бяха в състояние да поддържат обикновен разговор. Фиона си сипа два пъти, после бутна чинията настрани и каза:

— Беше фантастично. Не само паметна нощ, но и паметна закуска след нея.

После стана и посегна към чантата си.

— Голям късмет имаш с мен — Кит се ухили надуто, но разруши илюзията с намигване.

— Знам, и смятам да не си играя с късмета. Обещаваш ми да се пазиш днес, нали? — Фиона се усмихна плахо и се наведе, за да го прегърне. — Пази се — повтори тя тихо.

— Разбира се, че ще се пазя. Кой ще допише иначе тази книга, скъпа? Ще ти се обадя по-късно.

Кит беше убеден, че ще спази обещанието си.

Стив почти не можа да заспи — като дете в нощта срещу Коледа. Това, което се бе случило между него и Тери, го държеше в постоянно възторжено състояние, а обещанието за бъдещето му отне всякакво желание за сън. Въпреки това не се чувстваше уморен.

Облегна се на възглавниците, изопна ръце над главата си и се протегна. После се обърна на една страна и я загледа. Тя спеше, разперила ръце и крака като огромна морска звезда. Лежеше по корем, обърнала лице към него. Дори с размазан грим и разчорлена от съня коса му се струваше прекрасна. Беше зашеметен и очарован. Тялото му бе като ново. Беше се случвало да се люби по-добре, но тази нощ техниката на секса бе изгубила всякакво значение. Той бе погълнат изцяло от усещанията си, не остана нито една частица от него, която да наблюдава отстрани и да оценява. Нямаше чувството, че трябва да постига някакви набелязани цели — било то заради нея или заради себе си. За него съществуваше само общото им изживяване.

Беше прекрасна нощ. Не само защото страстта ги беше изгорила като огън, но и защото се бяха смели заедно. Стив се бе събудил в познатата стая, но гледаше настъпващото утро, сякаш го виждаше за първи път. Плашеше го съзнанието, че е така покорен от нейното привличане. Цялата му въздържаност на зрял мъж, цялата му професионална проницателност не му бяха помогнали ни най-малко. Той се чувстваше раним и безпомощен, и нямаше представа какво трябва да прави оттук нататък.

Тери се размърда и измънка нещо неразбираемо. Лицето й се раздвижи. Тя повдигна вежди и отвори очи. Той видя моментното й объркване, но веднага след това по устните й плъзна доволна усмивка.

— Мамка му, добре, че не се оказа сън — отбеляза тя, сви се и се сгуши в него.

Той потърка наболата си брада, погали рошавата й коса и я прегърна.

— Вас, учените, ви бива да се изразявате изискано.

— Не забравяй, че действието е по-важно от думите, а пък аз съм жена на действието — възрази Тери и плъзна пръсти по мускулите на гърдите и корема му. После прехвърли крак през жилавото му тяло.

Стив простена.

— Доколкото разбирам, нямаш проблеми със събуждането — промърмори той с пресипнал от възбуда глас.

Тя отдръпна леко глава и се нацупи.

— А ти имаш ли? — гласът й го вълнуваше не по-малко от тялото й.

Той я притисна здраво и почувства топлината на гърдите й.

— Не, стига да не ти се налага да ставаш рано.

Сара Дювал имаше чувството, че ще повърне. Знаеше, че това се дължи по-скоро на безсънната нощ и многото кафе, отколкото на видяното в Смитфийлд, но самоанализът не можеше да прогони постоянното гадене. Не й олекваше и от спомена как се бе наложило да обяснява на Антъни Фицджералд какво трябва да идентифицира в моргата. Би предпочела убиецът да се бе придържал по-точно към текста, тогава щеше да им бъде спестен поне един ужас.

Тя седеше на задната седалка на колата и гледаше мрачно. Но независимо от неподвижността на лицето, умът й работеше трескаво. Този случай беше ужасен в много отношения. Щеше неминуемо да предизвика болезнен интерес в медиите, което пък означаваше, че от тук нататък всяка нейна стъпка, както и стъпките на подчинените й щяха да бъдат следени от тайфа журналисти. Паникьосаните й шефове също щяха да я дебнат да не каже или направи нещо не както трябва.

Не биваше да забравя и Фиона Камерън. След това последно развитие Фиона нямаше да е единствената, която би стигнала до логичното заключение за серийния убиец. Това не бе нещо, което Сара би признала публично, но не виждаше как могат да поддържат илюзията, че убийствата на Дрю Шанд, Джейн Елиъс и Джорджия Лестър не са свързани. Много скоро някой амбициозен млад журналист щеше да си спомни, че Фиона живее с писател на криминални романи. Щяха да обсадят кабинета й, и макар Сара да не можеше да си представи, че Фиона би предложила сътрудничество на пресата, не знаеше как би отговорила на пряк журналистически въпрос. Чуеше ли се дори една дума за сериен убиец, отвсякъде щяха да заприиждат подплашени писатели и да настояват за охрана. Случаят беше същинско минно поле. Не й се мислеше какво ще стане, ако журналистите открият, че някои писатели са получавали и заплашителни анонимни писма.

Проблемно беше и самото разследване. Тази сутрин беше истински кошмар, а това бе само началото. След ужасяващото откритие малко след полунощ тя се опита да забрани отварянето на пазара, което трябваше да стане след около четири часа — Дарън Грийн възрази категорично, че това не влиза в правомощията й. Нямаше начин тя да определи цялата територия на пазара като местопрестъпление. Грийн подчертаваше с много повече проницателност и непреклонност, отколкото бе очаквала от него, че каквото и да е било извършено тук, то е станало преди доста време. От тогава през пазара бяха минали стотици хора и не съществуваше никаква вероятност полицията да открие следи от престъпника, освен евентуално в непосредствена близост до фризера.

Основният му коз бе, че ако полицията иска да е сигурна, че ще разпита всички потенциални свидетели, пазарът трябва да заработи в обичайния час. Можеха да вземат имената и адресите на всички, които идваха рано, и после да провеждат разпитите си.

Идеята не беше лоша, а и даваше възможност на Дювал да я представи за своя, без да излезе, че е отстъпила пред нечии настоявания. Затова запечатаха складовата част и призоваха цяла армия полицаи, за да са сигурни, че никой няма да влезе в Смитфийлд, без да обясни къде и при кого отива. Междувременно бе започнал огледът на мястото, където бяха намерени ужасните останки.

Дотук положението беше достатъчно неприятно. Още по-лошо беше, че щеше да се наложи да продължава да работи заедно с местната полиция на Дорсет. Каквото и да се бе случило с Джорджия Лестър, само финалната фаза засягаше нейния участък, но всичко бе започнало в Дорсет. Много по-вероятно бе да открият очевидци в Дорсет, отколкото тук. По-възможно бе някой обитател на дълбоката провинция да е забелязал нещо необичайно, докато човек, натоварен с пакети месо, надали би направил впечатление на когото и да било в Смитфийлд. Имаше някакви шансове, ако дорсетските полицаи си разбираха от работата, каза си тя. Тя не умееше да прехвърля отговорност дори на собствените си подчинени, а мисълта, че ще трябва да разчита на полицаи от съвсем друг район за най-съществената част от разследването я тормозеше ужасно. Засега нямаше никакви основания да се оплаква от работата на колегите си от Дорсет, но въпреки това я измъчваше смътното съмнение, че те не действат толкова енергично, колкото е необходимо. Налагаше се да се срещне с тях, най-добре на техен терен, за да добие и тя някакво усещане за мястото, където е станало отвличането.

Но това можеше да почака. Първо трябваше да изпълни колегиалния си дълг към Стив Престън и да го уведоми за резултата от неговото упътване. Затова помоли шофьора да я откара първо до Ню Скотланд Ярд, преди да продължат към нейното работно място на Ууд Стрийт. Качи се с асансьора до етажа, където се намираше кабинета на Стив Престън и тръгна забързано по коридора. Размина се с няколко служители, които я проследиха тревожно с поглед. Почука на вратата и влезе, без да чака отговор. Първото й впечатление беше, че през последните двайсет и четири часа Стив е успял да си почине като за цяла седмица. Напрегнатият му израз бе изчезнал. Кожата му изглеждаше свежа, изчезнал бе нездравият му тен на работохолик. Очите му сияеха и усмивката, с която я посрещна, нямаше нищо общо с измъчената гримаса, която й бе отправил едва вчера.

— Очевидно работата ти върви доста по-добре от моята — отбеляза Сара и се разположи на стола срещу неговия. Знаеше, че костюмът й е измачкан, и предполагаше, че мирише като снощен кръчмарски пепелник.

Стив повдигна учудено вежди.

— Трябва да е някаква оптическа илюзия. Разбрах, че си имала тежка нощ.

Тя кимна и нагласи очилата си.

— Предстои ми още по-тежък ден. Реших, че трябва да ти кажа как точно се развиха събитията.

— Оценявам жеста ти — кимна признателно Стив.

— Беше десет вечерта, когато влязохме в пазара и се заехме да обръщаме всичко надолу с главата. Полицаите и месарите ровеха из фризерите за съмнително на вид месо, търговците вдигаха пара, че се съсипва стоката им, патоанатомите оглеждаха всичко, което изглеждаше дори леко подозрително. Не мога да твърдя, че имаше кой знае колко подозрителни обекти. Първоначалната ни уговорка беше, ако намерим нещо, патоанатомите да го отнесат в лабораторията и да проверят дали съмненията ни са основателни. Бях обяснила на целия екип какво точно да търсят. Но когато опряхме до истинската находка, всяка предварителна подготовка се оказа ненужна.

— Какво искаш да кажеш?

— Около полунощ момчетата откриха фризер в дъното на един от складовете. Беше заключен с катинар и не можахме да разберем у кого са ключовете. Според администраторите там го сложил преди месец един от търговците, който се канел да го изнесе от пазара. Но въпросният търговец е категоричен, че фризерът не е бил заключван, и двама негови колеги поддържат твърдението му. Така че намерихме ножовка и отворихме фризера. Той беше пълен с разфасовано и пакетирано месо. С изключение на най-горния рафт, на който имаше само един пакет, увит в черни пластмасови пликове за боклук — Дювал направи ефектна пауза.

Стив притвори за миг очи. Слабото му лице доби измъчено изражение.

— Главата ли беше?

— Главата. Месарят, който я намери, се свлече като подкосен. Откараха го в болница, за да зашият раната на главата му, защото се удари в един тезгях, като падаше.

— Дано успее да привикне със спомена, без да се пропие — отбеляза Стив. — Беше главата на Джорджия Лестър, нали?

— Несъмнено. Днес по някое време мъжът й трябва да я идентифицира, но няма място за никакво съмнение.

— Кога ще направите съобщение?

Дювал въздъхна.

— Шефът ми иска да свикаме пресконференция днес следобед. Чакаме колегите от Дорсет да потвърдят, че ще успеят да пратят някого дотогава.

— Ще се съгласиш ли аз да уведомя Кит Мартин преди вашата пресконференция? Бяха близки с Джорджия, а той знае, че двамата с Фиона имахме среща с теб. Това е най-малкото, което мога да направя за него.

Тя се намръщи.

— Бих предпочела новината да не излиза от полицията колкото е възможно по-дълго време. Знам, че ти е приятел, но не можем да си позволим да тръгне слух, че имаме предпочитание към определен писател.

Стив сви рамене.

— Случаят си е твой. Откровено казано, мислех не само за Кит, но и за по-дългосрочните интереси на Скотланд Ярд. Фиона Камерън е изключителен специалист, а ние се лишихме от услугите й заради собствената си глупост. Въпреки всичко тя ни съобщи подозренията си. Бих искал да възстановя това, което разрушихме по наша вина. Убеден съм, че ще бъде от полза и за полицията на централен Лондон.

Сара Дювал прикри раздразнението си с кисела усмивка. В рамките на няколко часа първо Дарън Грийн, а сега и Стив Престън успяха да й наложат своите решения. Беше доста потискащо, особено за жена като нея, обикновено много самоуверена.

— Имате право, сър.

Стив прецени, че обръщението е сигнал да кара по-кротко.

— Пак подчертавам, случаят е твой, Сара.

— Вероятно няма да стане беля. Ако обещаеш, че ще му набиеш в главата да не споменава и дума пред медиите преди официалното ни изявление — това беше последният й опит да подчертае, че тя решава всичко.

— Съмнявам се, че такова нещо би му минало през ума — Стив стана и посегна към сакото си. — Тя му беше приятелка, Сара. Кит не е толкова закъсал за реклама в медиите.

Тя прие мълчаливо скрития укор и също стана.

— Ще те държа в течение. Как върви случаят Бланчард?

Стив навлече сакото си и разпери ръце.

— Попаднахме на нещо, което може да се окаже истинска следа. Но все още върви много бавно. Нямам достатъчно хора за сериозна операция.

Дювал се усмихна едва-едва.

— За да могат шефовете ти да си измият ръцете, ако трябва, нали?

— Има нещо такова. Освен ако не намеря железни доказателства.

Тя направи гримаса.

— А пък аз си мислех, че на мен не ми върви.

Стив отвори вратата и й направи път да мине пред него.

— Не се вживявай толкова. На този свят не съществува само работата.

Той тръгна по коридора със спокойната походка на човек, който се разхожда из парка. Тя го сподири с поглед. Обичайното й каменно изражение бе отстъпило място на удивление. Стив Престън току-що бе заявил, че на този свят има и други неща, освен работата!

Малко объркана, Сара Дювал се отправи към колата си, за да отиде в кабинета си на Ууд Стрийт. Явно този ден й вървеше на изненади. Може би колегите от Дорсет щяха да се окажат супер ченгета. А може би дори щяха да успеят заедно да открият убиеца на Джорджия Лестър, преди пресата да ги разкъса. Очевидно се случваха и по-странни неща.

Глава 40

Фиона излезе от аудиторията и тръгна към кабинета си. Нямаше никакъв спомен за какво е говорила през последния час. Движеше се на автопилот и виждаше студентите си сякаш от огромно разстояние. Тревогата трептеше в нея като проводник на ток с високо напрежение и изолираше всякакви други усещания. Искаше да си е у дома, при Кит. Искаше да може да го вижда или поне да чувства присъствието му. Съзнаваше, че такъв постоянен надзор би бил непоносим за него, но от това не й ставаше по-лесно.

Нещо трябваше да се промени скоро, каза си тя. Или щяха да бъдат в състояние да отхвърлят мисълта за сериен убиец, да се успокоят и да започнат отново да живеят нормално, или всички щяха да разберат, че Кит и още известен брой хора са изложени на сериозна опасност, и щяха да бъдат взети съответните мерки. Ако полицията му откажеше охрана, Фиона щеше да предприеме нещо сама. Знаеше, че съществуват достатъчно агенции, които предлагат услугите на телохранители и нямаше да се поколебае да се обърне към тях. Разбира се, Кит щеше да побеснее. Но тя можеше и да не му казва.

Каквото и да станеше, и неговият, и нейният живот бяха променени необратимо. Кит за първи път се бе изправил пред мисълта за собствената си уязвимост колкото и да се преструваше, че това не го тревожи. Неминуемо щеше да се промени начинът, по който приемаше собствената си личност. Що се отнасяше до Фиона, налагаше й се да признае, че след толкова години все още не е в състояние да защитава хората, които обича. Незнанието можеше да бъде извинение в случая с Лесли; но дори сега, с всичките си познания и натрупания опит, Фиона не можеше да бъде сигурна, че ще спаси Кит.

Тази мисъл я измъчваше постоянно.

Тя остави папката на бюрото си, влезе в Интернет и прегледа пощенската си кутия. Освен няколко катедрени циркулярни писма, имаше и кратка бележка от Кит: „Десет часа и всичко е спокойно!“. Беше й обещал да се обажда по няколко пъти дневно, за да я успокоява, че всичко е наред. Твърдеше, че го кара да се чувства като лигльо, но и двамата знаеха, че говори така, за да опази поне привидно личното си достойнство.

Тя започна да пише отговор, но телефонът иззвъня и я прекъсна. Търсеха я от Испания.

— Добър ден, майор Берокал — каза тя, надявайки се да не й личи колко е разсеяна. Нещо в нея регистрира удивено, че за разлика от всеки друг път е напълно безразлична към развитието на случай, в който бе пряко замесена.

— Исках да ви съобщя как се развиват нещата при нас — гласът на Берокал също звучеше доста потиснато.

— Много мило от ваша страна.

— За съжаление няма кой знае какви новини. Делгадо отказва да се признае за виновен. Просто си седи с каменно изражение и не продумва и дума. Хубавото е, че започваме да получаваме сведения от лабораторията за веществени доказателства, които могат да подкрепят косвените улики. Открихме един от бившите съседи на Делгадо, който работи в Алкасар и смята, че Делгадо би могъл да е взел за кратко ключовете, когато е идвал в жилището му. Но най-хубаво от всичко е, че успяхме да открием двама свидетели, които са го видели с англичанката вечерта, преди да я убие. Свидетелите са мъж и жена, семейство от Билбао. Видели статията във вестника и веднага се свързаха с нас. Оказа се, че били отседнали в хотела, където работела жертвата. Тя взела данните им, когато се регистрирали, затова я помнели съвсем ясно. Вече го обвинихме в това убийство, но се надявам скоро да разполагаме с достатъчно доказателства, за да можем да възбудим обвинение по трите убийства.

— Чудесни новини — каза Фиона напълно безразлично. — Сигурно сте доволен, че вече не обикаля из улиците.

— И още как. Но никога не бихме го заловили толкова бързо без вашата помощ. Подчертах това пред шефовете си. Може да успея да ги убедя да ви поканят, за да ни обучавате по профилиране и статистическо свързване на престъпления.

Фиона се засмя глухо.

— Струва ми се, че сте прекалено голям оптимист, майоре. Но все пак ви желая успех с Делгадо.

— Благодаря ви. Успех и на вас, доктор Камерън. Убеден съм, че ще имаме повод да разговаряме отново.

Фиона се сбогува и затвори телефона. Знаеше, че би трябвало да е доволна, а вместо това изпитваше само безсилно раздразнение. Благодарение на нейната работа бяха спрели убиеца на чужденци в Толедо. Но никой нямаше да спре убиеца, който можеше да посегне на мъжа, когото тя обичаше. Може би трябваше да се обади на Сара Дювал и да й предложи услугите си.

В най-лошия случай Дювал щеше просто да й откаже.

Кит беше в кухнята и си правеше кафе, когато чу звънеца на входната врата. Той застина на място. Не очакваше никого, и въпреки че си придаваше смелост пред Фиона, бе наясно, че ако наистина серийният убиец съществува, Кит Мартин не може да не фигурира в списъка на жертвите му. Пъхна лъжичката обратно в плика с кафе и се облегна на кафе-машината. Пое си дъх и тръгна към антрето.

Беше съвсем близо до вратата, когато звънецът разкъса отново тишината и го накара да трепне неволно. „Пощальонът винаги звъни два пъти“. Джеймс Кейн, американска класика в жанра. И там краят не беше много щастлив. Отиде на пръсти до вратата, залепи ухо на нея и извика:

— Кой е?

Капакът на процепа за писма тракна и един глас се разнесе от ниското:

— Аз съм, Кит, Стив.

От облекчение Кит почувства леко замайване и започна да отключва припряно. После отвори широко вратата.

— Не съм параноик, честно — заяви той. После видя изражението на Стив и отстъпи. „Глупак такъв, наруга се Кит на ум. Стив не би дошъл тук през работно време, ако нямаше възможно най-лоши новини.“

— Да не се е случило нещо с Фиона? — попита той с неестествено ококорени очи. Гласът му скърцаше, устата му изведнъж пресъхна.

Стив го побутна леко, мина през прага и затвори вратата зад себе си.

— Доколкото ми е известно, Фиона си е жива и здрава. Хайде да отидем в кухнята. Трябва да поговорим.

Зашеметен от тревога, Кит тръгна първи и едва не се препъна, когато влизаше в кухнята.

— Тъкмо правех кафе — каза той, съзнавайки, че това няма никакво значение. Просто се опитваше да съхрани още малко неведението си.

— Бих пил кафе с удоволствие — каза Стив. Седна на масата и зачака търпеливо Кит да приключи с ритуала, да разпени млякото и да изчака врящата вода да изтече през смляното кафе. Кит постави внимателно една чаша пред Стив, взе своята и седна.

— Значи е за Джорджия — тонът му не беше въпросителен.

Стив кимна.

— Колегите са открили останките й тази нощ.

— Там, където каза Фиона ли? На пазара в Смитфийлд?

— Фиона се оказа права до последната подробност — с изключение на една. — Стив извади пура и започна да чопли целофановата й опаковка. — Било е ужасно, Кит. Който и да я е заклал, е запазил главата й непокътната. За да няма съмнение кого сме открили.

Кит си пое треперливо дъх.

— Божичко — каза той тихо и въздъхна. Покри лицето си с ръце и раменете му потръпнаха. Стив се чувстваше напълно безпомощен. Познаваха се с Кит от години, но през всичкото това време не им се бе налагало да се справят с лична скръб. Не знаеше как е редно да постъпи. Когато един полицай плачеше, обикновено колегите му се правеха, че не виждат — дори полицаят да бе жена. Целта беше всичко да приключи колкото е възможно по-бързо. Стив стана и отиде при шкафа с напитките. Намери бренди и сипа два пръста в една чаша. Сложи чашата пред Кит, постави ръка на рамото му и каза:

— Изпий това, ще те успокои.

Когато Кит вдигна глава, очите му бяха подути и зачервени, а бузите — влажни. Бутна брендито встрани, взе чашата с кафе и я обви с длани, за да почувства по-силно топлината й.

— Все се надявах, че Фиона е сбъркала — каза той. — Повтарях си, че това е точно такава гадост, която може да се роди в моята фантазия например, но е изключено да се случи в действителност. Само така се справях с положението. Отказвах да приема, че наистина има човек, който избива хора като мен.

Стив въздъхна.

— Ако имаше моя опит, Кит, щеше да знаеш, че действителността винаги надминава фантазията. Искрено съжалявам за Джорджия, знам, че бяхте приятели.

Кит поклати уморено глава.

— Беше изключителна жена. Винаги съм я мислел за несломима. Въпреки всичките си превземки беше изключително силна и проницателна. Знам, че повечето хора приемаха приятелството ни за много странно, но тя ми беше по-близка от който и да било друг в нашия бранш. Имаше чудесно чувство за хумор и беше винаги готова да помогне. Когато не ми вървеше писането, идваше с някоя бутилка и двамата сядахме и започвахме да се оплакваме един на друг от живота, като през цялото време съзнавахме какви страхотни късметлии сме всъщност.

Кит допи кафето си и потърка силно очи с опакото на дланта си.

— Да му се не види, колко ужасен може да бъде животът!

— Официалното съобщение за смъртта й ще бъде направено днес следобед — каза Стив. — Но не исках да включиш радиото и да научиш по такъв начин за смъртта й.

— Благодаря ти. Как е Антъни, имаш ли представа?

Стив поклати глава.

— Случаят се води от полицията на централен Лондон, не на голяма столична община, затова нямам никакви преки сведения. Но по случайност знам, че сигурно точно сега идентифицира трупа.

— Горкият — сега вече Кит взе брендито и отпи голяма глътка. — Ще му драсна няколко реда. Би ли пуснал писмото, като тръгнеш? Обещах на Фиона да не излизам сам. Мислех, че прекалява със страховете си, но сега… — той стана и допълни: — Почакай само една минута.

— Имам време — каза Стив, разопакова пурата и я запали. Докато чакаше Кит да се върне, мислите му неволно се отклониха от ужаса и страданието, причинени от смъртта на Джорджия, и се насочиха към Тери. Дори ужасяващата новина, донесена от Сара, не можа да изтрие изцяло отблясъка от предната нощ и сутринта след нея. Тази вечер щяха да се срещнат отново. Предпазливостта на Стив го бе напуснала заедно с умората, която толкова дълго бе тежала на духа му. Не виждаше смисъл да се прави на интересен и непостижим. Искаше да бъде с нея, и след като Тери твърдеше, че и тя иска същото, му се струваше истинска лудост да не се възползва от всеки свободен момент, за да бъде с нея. Гореше от желание да сподели всичко това с Кит, но сега не бе време за такива разговори.

Когато Кит се върна в кухнята, носеше запечатан плик.

— Нямам картичка със съболезнования, затова пращам обикновена. Не мисля, че Антъни би обърнал внимание. Просто исках да знае, че мисля за него и мъката му; да му кажа, че съм готов да помогна, ако има нужда от нещо. Нали знаеш. — Той подаде плика на Стив. — Сложих марка, пусни я в пощенската кутия на ъгъла и той ще я получи утре.

— Мислиш ли, че можеш да останеш сам? — Стив стана.

Кит си пое дълбоко дъх.

— Ще се справя. А ти тръгвай, сигурно те чака много работа.

Стив пристъпи импулсивно напред и прегърна Кит. Кит отвърна на прегръдката му. Не изпитаха смущение, когато се отдръпнаха един от друг и се спогледаха.

— Благодаря ти, че дойде да ми кажеш, Стив. Прав си, ако го бях чул по радиото, сигурно щях да рухна окончателно. Сега, когато знам какво е станало, ще изключа телефона. Последното, което ми трябва точно сега, е да ме тормозят журналисти.

— Ти ли ще кажеш на Фиона? — попита Стив. — Или искаш аз да й се обадя?

— Веднага ще й пратя мейл. Не искам да й се обаждам по телефона, докато работи, нали знаеш как стоят нещата — Кит изпрати Стив до вратата. За разлика от друг път не остана на прага, за да съпроводи с поглед приятеля си. Щом Стив излезе, той заключи веднага вратата, обърна ключа, завъртя резето и заключи и него. После се върна на бюрото си и влезе в пощата.

Кит изпрати писмото, после излезе от Интернет. Извади дисковете от уредбата. После се качи в дневната, където Фиона държеше дисковете си с класическа музика и започна да ги разглежда. Извади реквиема на Верди и заслиза обратно по стълбите. Зареди диска, натисна копчето и седна. Докато музиката се надигаше като приливна вълна, той седеше облегнат на стола, със затворени очи, и в съзнанието му като филм се въртяха картини с образа на приятелката, която беше загубил.

Глава 41

Залата за пресконференции беше претъпкана, осветена прекалено ярко от телевизионните прожектори и задушна от изпаренията на цялото човешко множество. Журналистите се занимаваха с предположения относно естеството на предстоящото съобщение. По-опитните и по-циничните се опитваха да представят предположенията си за убеждения. Сигурно беше нещо свързано с Джорджия Лестър, и най-вероятно бе съобщение за смъртта й. Това беше категоричната им оценка на ситуацията. Не можеше да не е Джорджия, защото по-важно разследване в момента не се водеше. Ако имаше нещо друго, все щяха да са надушили от къртиците си в полицията. А тя сигурно беше мъртва, защото в противен случай пресконференцията нямаше да е организирана от полицията, а от издателите й. Беше очевидно.

Освен това всички претендираха да разполагат с вътрешна информация. Някой ги беше уведомил, че през нощта полицията била организирала голяма операция на пазара в Смитфийлд, и че операцията имала нещо общо с изчезналата писателка. По-начетените от тях бяха успели да свържат фактите и да намерят обяснението, което се надяваха сега да бъде потвърдено официално. Ако предположенията им бяха основателни, първа страница им беше гарантирана. А от това по-важно нямаше.

По-самоуверените сред тях твърдяха, че оттук нататък всичко е въпрос на подробности. Да са сигурни, че са изчистили фактите. Да изпратят навреме някой от начинаещите колеги, който не носи гордата титла „криминален репортер“, да издири съпруга, за да си осигурят сърцераздирателната последна снимка и негово изказване, предназначено да изтръгне сълзи и от най-коравосърдечните.

Независимо от всичко, когато представителите на полицията се появиха, в залата настана тишина. Явно работата беше много сериозна. Тук беше заместник-началникът на полицията заедно с главен инспектор Сара Дювал и още едно напълно непознато лице. Тримата насядаха зад гората от микрофони, видимо смутени. Очевидно се чувстваха не на място. Служителят, който отговаряше за връзките на полицията с обществеността, се държеше като нервен родител преди първата сценична изява на детето си. Когато всички се увериха в качеството на звука, заместник-началникът се покашля и започна.

— Благодаря ви, че дойдохте тук, дами и господа. Трябва да направя едно кратко съобщение, а после ще изслушаме вашите въпроси.

Той представи другите двама, непознатият се оказа служител на дорсетската полиция. После погледна листчето, което държеше в ръка и отново се покашля.

— В резултат на операцията, проведена снощи от служители на полицията на централен Лондон в пазара Смитфийлд, бяха открити човешки останки, които бяха впоследствие идентифицирани. Става дума за трупа на изчезналата писателка на криминални романи, госпожа Джорджия Лестър. Започна разследване на убийството. То се води от главен инспектор Дювал, но ще работим заедно с колегите от Дорсет, защото там се намира вилата, откъдето госпожа Лестър изчезна миналата седмица.

Престъплението е необичайно брутално, и ние се обръщаме с молба към всеки, който е видял госпожа Лестър, след като е напуснала вилата си миналата сряда, да се свърже с нас. Изоставената й кола беше открита в неделя, но ние нямаме представа колко време е престояла на мястото, където я намерихме. Искаме да стесним границите, в които е най-вероятно да е било извършено убийството. Търсим също и свидетели, които са забелязали нещо необичайно в района около пазара Смитфийлд през последната седмица. — Той вдигна поглед и изду устни. — А сега очакваме вашите въпроси.

Всички заговориха едновременно, над главите на хората се размахваха ръце. Отговорникът за връзките с обществеността посочи нанякъде.

— Корин Томас, радио Би Би Си. Като говорите за човешки останки, какво точно имате предвид?

Заместник-началникът кимна към Сара Дювал, която трябваше да даде готовия отговор.

— Тялото на госпожа Лестър е било нарязано на парчета. Съществуват предположения, че извършителят има начални познания по анатомия, или е работил като месар.

Втори журналист.

— Джек О’Конър, вестник „Таймс“. В един от романите на госпожа Лестър, който беше и филмиран, става дума за убиец, който отвлича жертвите си и после ги разфасова. Доколкото си спомням, убиецът криеше останките в склад на фирма, която търгува с месо. Считате ли, че истинският убиец е подражавал на тази книга?

— Без коментар — отговори категорично заместник-началникът на полицията.

Обаче О’Конър не се предаваше.

— Считате ли, че това убийство е свързано с убийството на Дрю Шанд в Единбърг, като се има предвид, че Шанд бе убит също по начин, който копираше дословно смъртта на една от жертвите в негов роман? — гласът му бе почти заглушен от шумотевицата, която избухна в залата, но по мрачните лица на полицейските служители можеше да се съди, че са го чули съвсем ясно.

— Без коментар — повтори заместник-началникът.

Трета журналистка скочи на крака.

— Шарън Колиър, „Дейли Мирър“. Ще отречете ли съществуването на сериен убиец, който си е поставил за цел да избива писатели на криминални романи?

— Не отричам и не потвърждавам нищо, госпожице Колиър. На този етап никой от нас не разполага с достатъчно доказателства, за да си позволим каквито и да било коментари по тези въпроси.

Заместник-началникът започваше да нервничи. Отговорникът за връзките с обществеността откри един от питомните си журналисти и го подтикна да се намеси.

— Патрик Стейси, „Дейли Експрес“. Къде точно бе открито тялото?

Дювал пое инициативата.

— Открихме останките на госпожа Лестър в изваден от употреба фризер, който от пет седмици бил подготвен за пренасяне в друг месарски склад. Така че, ако някой е забелязал човек, който е ползвал въпросния фризер през последните пет седмици, ще бъдем благодарни да ни уведоми.

Въпросите валяха все по-бързо.

— Има ли заподозрени лица?

— С какви улики разполагате?

— Съпругът й заподозрян ли е?

— Наистина ли съществува такъв сериен убиец?

— Предстои ли арест?

— Прибегнахте ли до услугите на профайлър?

Заместник-началникът се изправи рязко.

— Това е всичко засега, дами и господа. Когато имаме нови данни, ще ви уведомим своевременно.

— Чакайте малко! — извика някой в залата. Брадат мъж, облечен в спортно сако от туид, карирана риза и червена вратовръзка, си проправяше път през тълпата.

Заместник-началникът хвърли поглед към отговорника за връзките с обществеността, който замаха с ръце в знак, че трябва да си тръгват. Полицаят от Дорсет се заизмъква встрани, но Сара Дювал остана неподвижна, вперила поглед в човека, който упорито вървеше напред, без да обръща внимание на протестите на хората, които избутваше от пътя си.

— Защо не им кажете истината? — извика той със зачервено лице. — Защо си затваряте очите, след като всички знаят истината? Сериен убиец наистина съществува и той избива писатели на криминални романи, които са крали негови сюжети.

Междувременно няколко униформени полицаи се опитваха да се доберат до смутителя на реда. Но в залата цареше пълен хаос, защото всички журналисти се опитваха да чуят и разберат какво точно става. Шумотевицата се усили, но гласът на мъжа със спортното сако все още се чуваше.

— Откъде знам ли? — крещеше той с все сили. — Знам, защото аз съм убиецът. Аз ги убих. Убих Дрю Шанд, Джейн Елиъс и Джорджия Лестър. Те откраднаха моите сюжети и трябваше да си платят!

Дювал скочи, промуши се покрай шефа си и се гмурна в блъсканицата. Успя да си пробие със зъби и нокти път през възбудената тълпа и да се добере до плячката си. През ум не й мина да спре, за да се извини на фотографа, на когото заби лакът в ребрата, или на радиорепортера, който отнесе един удар по челюстта. Човекът със сакото от туид беше успял да се освободи от притисналите го от всички страни хора и разхвърляше листове хартия над главите на множеството. Листата трепкаха над хората като прилепи албиноси, стреснати от светлината. Журналистите продължаваха да се тъпчат и да се блъскат, други крещяха всевъзможни въпроси към мъжа в спортното сако, който се хилеше с безумната усмивка на фигура от средновековен водоливник.

Двама униформени полицаи го сграбчиха точно когато Сара Дювал успя да се измъкне през предния ред журналисти. Задъхана, със скъсано на рамото сако, тя застана пред непознатия.

— Махнете го веднага от тук — нареди тя. — В ареста. Веднага!

Докато полицаите отвеждаха човека, се надигна вой от протести. Дювал не пропусна да отбележи, че той не се съпротивляваше. Тя стоеше сама в кръга, оформил се насред тълпата и изпращаше с поглед полицаите и арестувания, докато напуснаха залата. Постепенно осъзна, че заместник-началникът крещи нещо в микрофона.

— Дами и господа, пресконференцията приключи. Моля, напуснете сградата. Повтарям, моля да напуснете сградата.

Сара си каза, че със същия успех можеше да пее откъси от популярни песни. Всъщност може би така биха му обърнали повече внимание.

Без да обръща внимание на въпросите, с които я обстрелваха журналистите, тя взе един от смачканите листове и започна отново да си проправя път през възмутените и разочаровани журналисти, без да отвори уста. Стигна до платформата и махна с ръка, което можеше да се разбере като сигнал за оттегляне. Беше очевидно, че полицаят от Дорсет би предпочел да е навсякъде другаде, само не и тук, а шефът беше вбесен. Докато се измъкваха от залата, Сара прегледа набързо напечатания на листа текст.

Авторът, някой си Чарлз Редфорд, твърдеше, че той е убиецът на Дрю Шанд, Джейн Елиъс и Джорджия Лестър. В стил, който смущаващо силно напомняше на анонимните писма, Редфорд обявяваше, че покойните писатели понесли заслуженото си наказание, задето крадели негови идеи и правели всичко възможно да попречат на издаването на негови произведения. Бил изпратил на всички тях свои ръкописи и прилагал всеки път писмо с молба да се застъпят за него пред своите издатели. Но те не само не обърнали внимание на молбите му, но сипали сол в раната, като се възползвали от негови идеи и ги прилагали в своите книги. Заговорът, описан в листовката, беше порядъчно налудничав и можеше да направи впечатление на всеки сериозен параноик, но като мотив за убийства й се стори малко неубедителен. И все пак, никога нямаше да престане да се чуди колко малко бе необходимо понякога, за да се превърне един кротък маниак в психопат с хомицидна мания. Несъмнено Фиона Камерън знаеше научния термин за този процес.

В служебното помещение, когато успяха да се изолират от хаоса навън, заместник-началникът поклати глава.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той. — Как е успял да влезе тук този луд?

Дювал смъкна сакото си и се зае да оглежда щетите. Шефът да си се оправя с отговорника за медиите — това поне можеше да си спести.

— Трябва да е представил някаква журналистическа карта — мънкаше специалистът. — В противен случай никой не би го пуснал.

Шефът махна с ръка, сякаш пропъждаше досадна оса.

— Както и да е. Но кой е той все пак?

Дювал вдигна поглед от скъсаното си сако и проговори.

— Според тази листовка, която вече е притежание на световните медии, името му е Чарлз Редфорд и е пишман писател на криминални романи, убеден, че жертвите на убийствата са му крали сюжетите.

— Дали е вярно? — попита объркано шефът.

— Точно това смятам да проверя. Казах им да го откарат право в ареста. Ще цитирам подозрение в убийство като основание за арест, и ще видя какво ще предприема после.

— Наистина ли трябва да го арестуваме на този етап? Може просто да си изгубим времето — прави впечатление на човек, който се чуди как да привлече внимание към себе си.

Дювал си каза, че шефът явно отдавна не е вършил полицейска работа, без да обръща внимание откъде духа вятърът в политиката.

— Искам по този случай да се работи безупречно, сър. Ако той наистина е убиецът, няма да допусна и минимална възможност обвинението да пропадне в съдебната зала заради някое отклонение в процедурата. Искам го в ареста, защитен от адвокат и всяка дума, която се каже от него и пред него, да се записва.

За нейно учудване криминалистът от Дорсет се намеси в защита на това, което бе казала.

— Мисля, че главен инспектор Дювал е права — каза той. Грубоватият провинциален изговор придаваше учудваща авторитетност на басовия му глас. — На нейно място аз бих постъпил по същия начин. Освен това ще ви бъда много задължен, ако разрешите да присъствам на разпита.

— Съмнявам се, че мога да уредя такова нещо — каза колебливо заместник-началникът. — Въпрос на юрисдикция, нали разбирате.

— Имаме една стая за разпити със съседно помещение за наблюдатели — припомни му Дювал. — Не виждам какъв проблем може да има, ако колегата се възползва от тази възможност. Струва ми се, че това би било в интерес на следствието, сър. Два чифта очи и уши вършат повече работа.

Нито за миг не допускаше, че провинциалното ченге може да забележи нещо повече от нея, но съзнаваше, че трябва да разчита на неговото сътрудничество, за да изградят стабилно обвинение. Затова смяташе за разумно да поддържа добри отношения с ръководителя на дорсетската част на следствието.

— Така да е — заместник-началникът я дръпна настрани и добави по-тихо. — Но всичко спира дотук, Дювал. Случаят си е наш.

„Може и да не е, ако я е убил в Дорсет“, каза си тя. Но ако имаше възможност нечие име да се покрие със слава при това разследване, тя бе твърдо решена то да е нейното. Арестуваният бе признал престъплението на територията на нейния участък. Щеше да направи всичко по силите си, за да остане случаят неин.

— Отивам в ареста — каза тя.

Двамата мъже я проследиха с очи, докато излизаше от стаята, метнала скъсаното си сако на рамо.

— Бог да му е на помощ, ако се окаже, че само й губи времето — отбеляза човекът от Дорсет.

— Не виждам как може да разберем дали е така — каза заместник-началникът.

— Какво искате да кажете?

— Ами как обикновено разбираме, че си имаме работа с фалшиво признание? Залавяме ги, като проверяваме дали знаят подробности, които не са огласявани публично. Само че убиецът, с който си имаме работа, е планирал работата си по предварително публикувани текстове. Сигурно ще знае всички подробности, независимо от това дали ги е убил или не.

Полицаят от Дорсет си пое рязко дъх.

— Мамка му!

— Не съм убеден, че главен инспектор Дювал има това предвид — каза шефът и изду устни в надменна гримаса.

Фиона затвори очи, за да не вижда текста на екрана пред себе си. Не искаше да вижда потвърждението на най-лошите си опасения. Най-сетне се насили да препрочете думите на Кит. Не беше време да угажда на слабостите си. Той имаше нужда от подкрепата й, а не да я гледа свита в ъгъла и хленчеща като подплашен заек. Тя се овладя. Трябваше да му отговори.

Глава 42

Чарлз Кевъндиш Редфорд отказваше категорично услугите на адвокат. Твърдеше, че разбира от право повече от средностатистическия служебен защитник, и че е в състояние да се справи с всеки полицейски разпит, без да има нужда някой да му държи ръката.

Решението му устройваше Дювал. Тя знаеше, че всеки служебен защитник, дори най-зеленият новак, още от самото начало ще препоръча на Редфорд да не си отваря устата. Но след като арестуваният предпочиташе да се самообвинява, главен инспектор Дювал нямаше да му се противопоставя. Отсъствието на адвокат означаваше просто по-малко прекъсвания на естествения ход на разпита. А поне едно нещо й бе станало ясно междувременно — Редфорд беше човек, който много настоява да бъде изслушан. Налагаше й се да го прекъсва, докато сержантът му задаваше стандартните въпроси в предварителния арест — боеше се, че той ще изтърси всичко наведнъж и после, когато започнеше официалният разпит, няма да може да измъкне от него нищо.

Веднага след като формалностите по ареста бяха изпълнени, Дювал изпрати екип да претърси дома му. На друга група полицаи бе възложено да намерят абсолютно всичко, което би могло да се знае за житието на Чарлз Редфорд, самопровъзгласил се за непубликуван писател. После се скри в кабинета си за десет минути. Остави скъсаното си сако в шкафчето за дрехи и го смени с тънкото черно сако, което държеше тук за всеки случай. Пръсна малко от любимия си парфюм във въздуха и мина през облачето, наслаждавайки се на уханието и докосването на хладните пръски по кожата си. После взе молив и бележник и започна да записва основните точки, които я интересуваха.

Най-сетне, около час след бъркотията, избухнала в залата за пресконференции, тя се озова лице в лице с направилия самопризнание сериен убиец. Двамата седяха от двете страни на маса с пластмасово покритие. Помещението беше потискащо малко. Голямото огледало на едната стена като че ли намаляваше още повече пространството, вместо да го увеличава. Към стандартната гама от застояли миризми на пот, цигарен дим и страх се примесваше ароматът на „Версаче Ред Джийнс“. Редфорд дори не сбръчка нос — очевидно нямаше общи черти с Ханибал Лектър.

— Най-сетне — посрещна я той нетърпеливо. — Хайде, включете касетофона.

Сержантът включи два касетофона и изрецитира за протокола датата, часа и имената на присъстващите. Не спомена името на следователя от Дорсет, който наблюдаваше развитието зад събитията иззад огледалото и следеше разговора с помощта на слушалки.

Дювал се зае да оглежда Редфорд. Среден ръст, нито слаб, нито пълен. Косата и брадата му бяха спретнато подстригани, тенът му се отличаваше с болезнената бледност на човек, който рядко излиза на открито. Хлътналите му очи гледаха бдително. Бяха сиво-сини, но доста тъмни на цвят. Сакото от туид създаваше впечатлението, че е било доста скъпо, когато е било купено, но че е купено отдавна. Стоеше му толкова добре, сякаш бе шито за него, но това не означаваше нищо — можеше да е успял да намери нещо подходящо в някой от магазините за дрехи втора употреба, които никнеха на всяка крачка напоследък. Яката на карираната му риза беше малко излиняла. Той сплиташе и разплиташе постоянно дългите си пръсти. Общото впечатление, което създаваше, бе на изискана бедност, прикриваща дълбока емоционалност.

— Сигурно вече сте изпратили екип да претърси жилището ми — отбеляза той с присмехулна усмивка. — Чиста загуба на време. Няма да откриете нищо, освен купчини стари вестници. Но такова нещо можете да откриете в дома на всеки, който не намира време да прескочи до пункта за вторични суровини.

— Ще видим — отвърна Дювал.

— Нищо няма да видите, главен инспектор Дювал — каза той, прехвърляйки думите една по една през езика си. — Чудя се какво ли е първото име. Вероятно нещо кокетно и женствено, и затова го ненавиждате. Е, госпожо главен инспектор, аз съм най-лошият ви кошмар.

Дювал си позволи снизходителна усмивка.

— Позволете ми да не се съглася с вас, господин Редфорд.

— Но е точно така. Разбирате ли, аз извърших тези убийства. Признавам го доброволно. Ще ви разкажа също и как ги извърших, и какво точно правих. Но разказите ми ще спират до една точка. Няма да ви осигуря никакви веществени доказателства. Няма да ви уведомявам къде да търсите свидетели. Имате ли някаква представа от средната цифра на туристите, които преспиват в Единбърг? Колегите ви от граничния регион и полицията на Лодиан има да се забавляват доста време с тази задача. Не, госпожо главен инспектор, вие никога няма да откриете нищо повече от това, което аз реша да призная. — Той се усмихна широко и показа дребните си равни зъби. — Голяма радост ще настане, когато се опитате да убедите някой прокурор да води обвинението. Никакъв доказателствен материал, само едно доброволно самопризнание. О, божичко!

Дювал доби отегчен вид.

— Така да бъде. А сега може ли да пристъпим към самопризнанието?

За миг Редфорд сякаш се обиди. Но после настроението му отново се подобри.

— Разбрах намеренията ви — каза той доволно. — Искате да ме раздразните с демонстративно пренебрежение. Позволете ми да отбележа, че съм чел и видял предостатъчно, за да се хвана на триковете ви, госпожо главен инспектор. Няма да успеете да ми скроите номер. И така, тъй като се считам за умел разказвач, нека започнем от самото начало.

— Не — прекъсна го Дювал решително. — Нека възприемем по-радикален подход към повествованието. Да се направим на Мартин Еймис или на Маргарет Атууд. Да започнем от края — от Джорджия Лестър.

— Брей! — проточи възторжено Редфорд. — Ченге с литературни интереси! Ще трябва да внимавам как подреждам разказа си. А не се ли интересувате да узнаете защо съм намразил толкова авторите на трилъри?

Дювал извади листовката от семплата си черна чанта.

— Показвам на господин Редфорд една от листовките, които той разпространи на пресконференцията днес следобед — поясни тя за протокола. — Предполагам, че съображенията ви са изложени тук? Вие сте им изпращали ваши романи с надеждата, че ще ви помогнат. Но те не само не са ви обърнали никакво внимание, но според вас са откраднали и сюжетите ви и са публикували плагиати на вашето творчество. Точно ли е обобщението?

Говореше с делови тон. Той беше толкова самоуверен, че единствената й надежда бе да го извади от равновесие и тя се стремеше точно към това. Чувстваше прилив на адреналин, умственото напрежение я караше да се чувства като обтегната тетива на лък. Толкова рядко се случваше един разпит да бъде истинско предизвикателство, че тя се наслаждаваше на открилата се възможност.

— Е, да — отвърна той недоволно. — Но се надявах да проявите малко по-голям интерес. Затова се заех с цялата работа. Редно би било да сте по-заинтригувана.

Тя сви рамене.

— В криминалната литература се отделя прекалено голямо внимание на мотивите, господин Редфорд. Спомняте ли си онзи лекар от Манчестър, Харълд Шипман, който бе осъден за убийството на петнайсет възрастни пациенти със свръхдози морфин? Така и никой не разбра защо всъщност го е направил, но това не попречи на съдебните заседатели да го обявят за виновен. Мотивите са занимание за юристите. Аз искам да разбера какво точно сте извършили и как сте го извършили. Та да се върнем на Джорджия Лестър, ако нямате нищо против. Ще имате предостатъчно възможности да си поговорите за другите си предполагаеми престъпления с полицаите, в чиито участъци сте ги извършили. Ако, разбира се, успеете да ме убедите, че наистина имате нещо общо с убийството на Джорджия Лестър.

Редфорд се облегна на стола си и опря върховете на пръстите си един в друг с маниера на снизходително настроен учен.

— Знаех, че тя има вила в Дорсет — поде той със замах.

— Как разбрахте? — парира веднага Дювал. Нямаше намерение да го остави да се наслаждава на разказа си.

— Миналата година в списание „Хелоу!“ излезе голям материал за вилата. Имаше външни и вътрешни снимки. В статията пишеше, че вилата се намира на седем мили от Лайм Риджис. Не беше толкова трудно за намиране. Успях да открия вилата и започнах да съставям план. Проверих точно каква е програмата й…

— Как успяхте? — попита Дювал.

— Публикувана е в уебсайта й. Цитирани са всички нейни публични изяви. Знаех, че обикновено отива в Дорсет за уикенда, и тъй като бях прочел програмата й в Лондон, можех да преценя кога горе-долу би трябвало да се върне. Трябва ли постоянно да ме прекъсвате? — попита той капризно.

— Предполагах, че въпросите ми ще ви зарадват — отвърна спокойно Дювал. — Твърдите, че искате да ви повярвам. Трябва да сте ми благодарен, че се опитвам да потвърдя вашата версия с всички тези подробности.

Очите му проблеснаха гневно.

— Имате се за много умна, така ли? Но няма да се справите с мен. Аз ги убих и ще ви се наложи да повдигнете срещу мен обвинение в убийството на Джорджия Лестър.

— Или във възпрепятстване на правосъдието, господин Редфорд. И, така, вие започнахте да следите Джорджия. Ама че жалко занимание е това. Как успяхте да я отвлечете?

Един час по-късно Сара Дювал излезе от стаята за разпити. Чувстваше се уморена и ядосана. Въпреки че непрекъснато го обсипваше с въпроси, не успя да изтръгне от него нито един факт, който да не е бил публикуван някъде или да не може да е бил измъкнат при внимателен прочит на съответния текст в романа на Джорджия Лестър. Тя влезе в съседното помещение, където седеше следователят от Дорсет с бележник на коленете.

— Какво ще кажете? — попита тя.

Той вдигна очи от бележника и направи гримаса.

— Мисля, че ви трябва малко по-конкретна основа на търсенето — факти, които никога не са били обществено достояние. Нищо от това, което Редфорд каза дотук, не може да затрудни един опитен адвокат. Той иска да се погрее на славата си в съда, но не иска да бъде осъден — така поне мисля аз. И е убеден, че е по-умен от вас.

Тя се облегна на стената и скръсти ръце пред гърдите си.

— И точно това може да се окаже слабото му място. Когато прочетох онази листовка, ми направи впечатление приликата в стила между нея и онези анонимни писма, които са получавали някои от писателите. Струва ми се, че ако намеря достатъчно добър експерт, мога да докажа, че той е авторът на писмата — независимо от това дали ще открием оригиналите в компютъра му или не. Ако пък успеем да свържем писмата с убийствата, това би било нашият шанс. Но ще ни е много трудно да закрепим обвинението.

— Наистина ли мислите, че той е убиецът?

Дювал се отблъсна от стената и пристъпи към огледалото. Редфорд гледаше към тях, като че ли можеше да ги види. На лицето му бе изписана самодоволна усмивка.

— Постоянно си задавам този въпрос.

Колегата й почука с химикалката върху бележника си.

— Знаете ли, като прочетох тази листовка, си казах, че той сигурно е готов на всичко, само и само някой да издаде книгите му.

Дювал въздъхна. Същото предположение тормозеше и нея.

— Мислите ли, че би стигнал до убийство?

— Мисля, че със сигурност би признал, че е извършил убийство. — Той поклати глава. — Едно ще ви кажа, госпожо главен инспектор. Няма да се натискам да ви отнема този случай.

Фиона откри Кит в дневната, легнал на дивана. На пода до него имаше бутилка червено вино, от което бе останало много малко. Още малко вино имаше и на дъното на чашата, която крепеше на гърдите си. По телевизията се въртеше австралийски сапунен сериал. Очите му бяха насочени към екрана, но Фиона бе убедена, че той не следи действието.

— Ще донеса още една бутилка — каза тя.

— Чудесна идея — съгласи се той. По говора му изобщо не личеше, че е пил.

Фиона се върна, седна с кръстосани крака на пода до него и изля остатъка от бутилката в своята чаша.

— Не мога да ти опиша колко ми е тежко заради Джорджия.

— И на мен — каза Кит и се премести малко, за да подпре гръб на страничната облегалка. — Освен това ме е страх. Наистина съществува човек, който убива хора като мен, и не мога да престана да мисля, че може аз да съм следващия в списъка.

— Знам — Фиона допи чашата си и се зае с втората бутилка. — И нищо, което мога да кажа или направя, няма да промени това. Господи, колко мразя тази безпомощност — тя протегна ръка и стисна здраво неговата.

Двамата мълчаха, а от телевизора се носеше идиотското дърдорене на влюбените тийнейджъри от сапунения сериал. Фиона мечтаеше да има вълшебна пръчица, за да пропъди чувството за надвиснала заплаха, което лепнеше като паяжина по тях, така че вече не бяха в състояние да възприемат нищо друго извън присъствието му.

— Било е много мило от страна на Стив да дойде, за да ти съобщи лично — поде тя. — Особено като знам как се разделихме.

— Той те обича прекалено много, за да става дребнав.

Фиона изненадано го погледна. Винаги бе мислила, че бремето на любовта, която Стив изпитваше към нея, си е останало нейна лична тайна. Никога досега не бяха говорили за това. Фиона считаше, че Кит е приел нейната версия — утвърдено от времето опровержение на теорията, че приятелство между хетеросексуални мъже и жени е напълно невъзможно.

Кит поклати глава. По лицето му плъзна уморена усмивка.

— Мислеше, че не съм забелязал, така ли?

— Нещо такова. Предполагах, че щом не се дразниш от присъствието му, приемаш нещата така, както съм ти ги описала.

Кит посегна към бутилката и доля чашата си.

— Трябваше ли да се дразня? Никога не съм го приемал като заплаха за връзката ни. От самото начало ми беше ясно, че ти не го обичаш. Е, разбира се, обичаш го, но само като приятел. А и той никога не се опитва да коментира отношенията ни. Затова не виждам какъв може да е проблемът.

Фиона отпусна глава на бедрото му.

— Никога няма да престанеш да ме изненадваш.

— Чудесно. Нямаше да ми е приятно, ако мислех, че си ме разкрила докрай. — Той я погали по косата. — Знаеш ли, ти си чудесен повод да искам да остана жив. Възнамерявам да не поемам и най-малък риск.

Тя незабавно се възползва от възникналата възможност.

— Именно затова още утре сутринта ще се обадим в някоя фирма за охрана и ще ти наемем телохранител.

— Ти сериозно ли говориш? — в тона му се смесваха яд и недоверие.

— Никога не съм говорила по-сериозно. Не можеш да живееш като отшелник, Кит. Сам знаеш, че ще побеснееш за няколко дни. Ще станеш раздразнителен и нервен, няма да можеш да работиш, и някой път няма да издържиш и ще направиш нещо, за което ще си убеден, че е напълно безопасно — например ще излезеш да се разхождаш из Хампстед Хийт. И ще се превърнеш в лесна мишена. — Той отвори уста, за да възрази, но Фиона вдигна категорично ръка. — Нямам намерение да споря с теб, Кит. Най-важна от всичко е твоята безопасност, но все пак се налага да продължиш да живееш нормално.

— Съгласен съм. Но все пак — телохранител? Ще се чувствам като пълен идиот.

— По-добре от другия вариант.

Преди Кит да отговори, финалните надписи на сапунения сериал избледняха от екрана и се понесе познатата натрапчива мелодия на „Новините в шест“. Фиона се обърна към екрана и каза:

— Хайде да видим какво ще кажат за Джорджия.

Говорителят ги дари със строгата усмивка, която имаше за своя запазена марка, и започна да чете новините.

— Добър вечер, дами и господа. Останките на изчезналата писателка на криминални романи Джорджия Лестър бяха открити във фризер на пазара в Смитфийлд. При последвалото драматично развитие на организираната пресконференция един мъж призна, че е извършил убийството.

Фиона и Кит не чуха нищо за останалите новини от деня.

— Какво, по дяволите…? — прошепна Кит.

Не се наложи да чакат дълго.

Джорджия беше първа точка от бюлетина.

— Представители на полицията на Централен Лондон свикаха пресконференция днес следобед, за да съобщят, че останките на Джорджия Лестър са били открити в резултат на претърсване на пазара Смитфийлд. Натъкнали се на ужасяващата находка малко след полунощ. От сутринта полицията започна разследване на убийството. Госпожа Лестър изчезна преди десет дни по пътя от вилата си в Дорсет към лондонския си апартамент. Оттогава съществуваха опасения за нейната безопасност. Но съобщението на полицията бе засенчено от случилото се на самата пресконференция. Свързваме се с нашия репортер от мястото на събитието — Габриел Гершон.

На екрана се появи сериозното лице на трийсетинагодишна жена с очила с елегантни рамки.

— Представителите на полицията не съобщиха много факти на пресконференцията. Признаха само, че нарязаният на парчета труп на Джорджия Лестър е бил открит във фризер на пазара в Смитфийлд, но не пожелаха да отговорят на въпроса дали съществува връзка между убийството на писателката и скорошните убийства на двама други известни автори на криминални романи — Дрю Шанд и Джейн Елиъс.

Непосредствено преди края на пресконференцията един човек си проправи път между присъстващите и обяви, че е извършил и трите убийства. След това непознатият започна да разхвърля листовки, на които бе напечатал обяснение за мотивите си. В листовките се твърди, че тримата убити писатели са крали негови сюжети и че той ги е убил, за да си отмъсти за тяхното плагиатство.

Ограниченията на закона не ни дават право да покажем снимки от това драматично събитие. Но споменатото лице бе задържано незабавно и служителите на полицията признаха, че го арестуват по подозрение в убийство.

Прекъсна я гласът на говорителя от студиото.

— Габриел, остана ли с впечатление, че самите представители на полицията са изненадани от тази странна намеса?

— Да, бяха напълно объркани. До появата на непознатия не бяха споменавали, че има някакви заподозрени лица във връзка с убийството на Джорджия Лестър.

— Това наистина е бил забележителен обрат в събитията. Ако не ме лъже паметта, такова нещо не се е случвало досега — заяви говорителят, когато на екрана се появи отново картина от студиото. — Благодаря, Габриел, ще се свържем отново с теб, ако има нови развития. — Той погледна сериозно в обектива. — По-късно вечерта ще представим филм за живота и творчеството на Джорджия Лестър. А сега — другите новини на деня.

Фиона взе дистанционното управление и спря звука.

— Невероятно — промърмори тя замислено. — Признал си е пред цяла зала, пълна с журналисти?

— Този човек няма нужда от рекламен агент.

— Подай ми телефона — каза тя.

Кит се пресегна и взе слушалката.

— На кого искаш да се обадиш?

— В централата на Ууд Стрийт. Искам да разбера дали става дума за нещо сериозно, или се е появил местният луд.

— Вярваш ли, че ще ти кажат истината?

Фиона го удостои с поглед на недоволен преподавател.

— А ти вярваш ли, че ще ме излъжат?

Десет минути по-късно тя остави телефона.

Разбира се, оказа се невъзможно да се свърже със Сара Дювал. Но веднага след като Фиона поясни на някакъв колебаещ се сержант каква е връзката й със случая, незабавно бе уведомена, че в криминалния отдел приемат арестувания съвсем сериозно. Сержантът дори допълни, че според неофициални данни още утре срещу него ще бъде повдигнато обвинение. Може би все още не в убийство. Но щяло да бъде нещо сериозно.

Фиона си каза, че е изпитвала подобно усещане, когато зъболекарската упойка постепенно престане да действа. Чувстваше как напрежението изтича през раменните й мускули. Първоначалният й скептицизъм бе пропъден от увереното твърдение на дежурния сержант, че опитен човек като Сара Дювал приема съвсем сериозно арестувания. Ако човекът бе някой от познатите маниаци, които почти винаги се появяват, когато някое сериозно престъпление заеме първите страници на вестниците, в полицията щяха да преценят, че е така. Тя срещна усмихнато тревожния поглед на Кит.

— Доколкото разбирам, считат признанието за истина — каза тя и въздъхна дълбоко от облекчение. После се изправи бързо, легна до него на дивана и го прегърна.

— Надявам се да са прави — прошепна тя. — Господи, дано да са прави.

Глава 43

Въздухът в стаята бе натежал от силния аромат на иланг-иланг, санталово дърво и рози. Трептящите пламъчета на свещи смекчаваха клиничната строгост на белите стени и превръщаха спалнята на Стив от монашеска килия в убежище на романтиката. Тери беше донесла ароматите и масажното масло. След първата нощ, която мина под знака на непреодолимото желание й се искаше, когато се любят отново, атмосферата да бъде по-чувствена.

Лежаха, преплели ръце и крака. Близо до тях имаше две високи чаши, пълни с шампанско, но тъкмо сега те не посягаха към тях, защото се бяха заели да обменят подробности от миналото си. Заслушан в разказите на Тери за детството й, Стив бе обзет от ликуващото съзнание, че се бе изтръгнал от сивото си ежедневие.

Острият звук на мобилния му телефон прекъсна веселия й разказ и го върна към действителността.

— Да му се не види — изруга той и се измъкна от прегръдката й.

Тя се засмя.

— Не вдигай телефона. Нали си в почивка.

— Не мога — отвърна той гневно, прекоси с няколко крачки стаята и взе телефона от малката масичка.

— Престън на телефона.

— Стив? Обажда се Сара Дювал.

Стив потисна раздразнението си, върна се и седна на ръба на леглото.

— С какво мога да ти бъда полезен, Сара?

— Да не прекъсвам нещо?

— Не, не се безпокой.

Дювал долови остротата в тона му и разбра, че наистина го е смутила, но не се отказа. Имаше определена цел и ако за постигането й трябваше да наруши спокойствието на Стив Престън, това не я вълнуваше особено.

— Исках да те попитам дали според теб доктор Камерън би приела официална покана от наша страна да ни сътрудничи във връзка със случая Лестър.

Стив погледна притеснено към Тери. Изпитваше смътно неудобство да говори пред нея за Фиона, като че ли се провиняваше в кръвосмешение.

— Не виждам защо да има проблем. Тя отказа да работи за нас, а не за полицията изобщо. А какво всъщност ви трябва?

— Както знаеш, арестувахме човек, който направи самопризнания. Но ми е практически невъзможно да докажа автентичността на признанието му, защото повечето подробности около убийството фигурират в книгата на Джорджия Лестър. От друга страна съм почти убедена, че той е авторът на писмата. Планът ми е първо да докажа връзката му с писмата, а впоследствие да докажем връзка на писмата с убийствата — това може да стане, особено ако установим, че Шанд и Елиъс е също са получавали анонимни заплахи. Казах си, че доктор Камерън би могла да направи професионална оценка на писмата и на листовката, която той раздаваше на пресконференцията, а после да прегледа документацията по другите два случая, за да види може ли да се докаже наличието на връзка. Ако работим едновременно върху трите случая, се увеличават шансовете ни да открием свидетели — или някакво друго доказателство, което или ще ни помогне да уличим човека, когото арестувахме, или ще го оневини окончателно.

— Според мен си струва да опитате — каза предпазливо Стив. — А няма и по-подходящ човек за такава задача.

— Не ми се иска да чакам до утре сутринта — продължи Дювал. — Имаш ли домашния й телефон?

— Струва ми се, че имаш по-добри шансове да получиш съгласието й, ако поговориш с нея лично, а не по телефона.

Нямаше как да обясни на Сара Дювал, че маниерите й по телефона надали щяха да вдигнат акциите й пред жена, вече склонна да изпитва неприязън към нея поради отказа й да осигури защита на Кит.

— Дай ми тогава адреса й.

Стив хвърли поглед към Тери, която лежеше, свита на кълбо, и го гледаше усмихнато. За миг изпита желание да отиде в другата стая, за да не може Тери да чуе адреса на научната си ръководителка. Съзнанието за поверителност бе му станало втора природа, но все пак прецени, че ако иска да изгради постоянна връзка с нея, трябва да я допусне в живота си. Пое си дъх и изрецитира познатия адрес. Тери повдигна вежди и на лицето й се изписа любопитство. Стив приключи разговора и постави слушалката на мястото й.

— Няма да любопитствам, ако не ти е приятно, но знам адреса на Фиона — каза тя.

Стив легна до нея, протегна ръка и я придърпа близо до себе си.

— Нали знаеш, че някакъв тип си е признал, че е убил Джорджия Лестър на вчерашната пресконференция?

— Да, гледах новините.

— Е, полицията на централен Лондон иска да ползва услугите на Фиона като консултант. Считат, че имат основание да вярват на признанието му.

— И искат някой да докаже връзката на последното убийство с предишните две, така ли? — Тери беше явно заинтригувана, завъртя се на една страна и се подпря с лакът на възглавницата.

— Именно. Тя вероятно ще приеме. Като изключим останалите съображения, сигурно има нужда да се убеди, че са арестували истинския виновник, и че може да престане да трепери, че Кит е следващият в списъка на убиеца.

— Разбира се! Как не се сетих досега защо е толкова отнесена от няколко дни насам!

— Не ти ли мина през ума, че Кит може да е следващата жертва?

— Какво да ти кажа? Като че ли бях забравила за него. Виждала съм го само веднъж, а и Фиона никога не разговаря за личния си живот. Пък и досега никъде не е ставало дума за сериен убиец. Във всички вестници пишеше, че между убийствата на Дрю Шанд и онази Джейн — как й беше името, нямало връзка. — Тя тръсна ядосано глава. — Боже мили, как съм могла да бъда толкова тъпа? Тя трябва да е полупобъркана от страх!

Стив въздъхна.

— Доколкото Фиона може изобщо да изпадне в паника, вече го е постигнала. Дори вчера се скарахме. Тя ми се разсърди, защото полицията не можеше да поеме ангажимент да охранява само Кит, въпреки че наистина Фиона бе човекът, който даде идеята да се претърси пазара в Смитфийлд.

Тери се намръщи.

— Божичко, Стив, това наистина е много неприятно. Имам предвид конфликтът между личните и професионалните интереси. Предполагам, че и двамата с Фиона сте се чувствали отвратително. Били сте притеснени до смърт за Кит и в резултат сте се изпокарали помежду си.

— Е, не е лесно — призна Стив. — Сега поне като че ли има шансове Кит да е в безопасност, за което съм безкрайно благодарен. Той е най-добрият ми приятел, и ако нещо се беше случило с него, не знам как бих живял с тази мисъл. Само си мисля, че отношенията ми с Фиона са необратимо съсипани. Тя не прощава лесно.

— Ще й мине — каза Тери с жизнерадостна увереност. — Особено ако се повлачиш малко на колене. Ако съдя по опита си, Фиона винаги оценява искреното покаяние.

Стив поклати глава.

— Този път няма да е толкова лесно.

Тери се сгуши в него.

— Като си помисля колко труд вложих, за да те накарам да се почувстваш добре, а сега пак си натегнат като пружина. — Тя се пресегна за шишето с масажно масло. — Приеми нещата такива, каквито са. Ще се наложи да престанеш да мислиш за Кит и Фиона, да легнеш и да приемеш мъжествено предписаното лечение.

Стив се усмихна и се обърна по корем, за да седне тя на гърба му.

— Както кажете, докторе.

— Още не съм доктор — отбеляза тя. — Я си представи колко по-добра ще бъда, като се дипломирам.

Той простена, докато пръстите й, хлъзгави от масажно масло, започнаха да мачкат мускулите на раменете му.

— Може и да не издържа на качеството.

— Ще ви подготвяме постепенно, господине — пръстите й продължаваха да се плъзгат по силните мускули на гърба му и да изтриват всякакви мисли за Сара Дювал и Фиона Камерън от ума му.

Фиона правеше кафе в кухнята, когато чу звънеца на входната врата. Раздразнена от неочакваното прекъсване, тя отиде в антрето и надникна през шпионката. Опасяваше се, че може да е някой журналист, който се надява да изтръгне от Кит интересен цитат за утрешния брой на вестника. Ако подозрението й се окажеше основателно, имаше намерение да си достави удоволствието да го наругае и изхвърли. Едно беше сигурно — нито един от приятелите им не би си позволил да дойде точно тази вечер, без да им се е обадил преди това по телефона.

Тя разпозна с учудване жената на прага, но не бе в състояние да предположи какво търси тук главен инспектор Сара Дювал.

Ругаейки под нос, Фиона отвори вратата и каза:

— Добър вечер, госпожо главен инспектор.

— Съжалявам, че се натрапвам по това време — каза сухо Дювал. Фиона остана с впечатлението, че много рядко й се случва да се извинява. — Надявах се, че ще можете да ми отделите малко време.

Фиона отстъпи назад и я покани с жест.

— Заповядайте. Ще ви поканя в кухнята — втората врата вляво. Там можем да поговорим.

Дювал тръгна към кухнята, оценявайки набързо обстановката. Скъп паркет, няколко хубави ориенталски килима, два забележителни пейзажа с маслени бои на стените. На стълбите се появи някакъв мъж и я погледна любопитно. Тя разпозна Кит Мартин.

— По работа, Кит — подвикна Фиона. — Трябва да поговоря с главен инспектор Дювал.

— Щом е неотложно, няма проблем — отвърна той и се върна нагоре по стълбите.

— Чух по новините, че сте арестували някого — каза Фиона, докато влизаше след Дювал в кухнята. — Заповядайте.

Дювал дръпна стол, седна и кръстоса крака.

— Тъкмо правех кафе. Да ви сипя ли?

— Да, благодаря.

— Черно, нали?

Фиона не изчака отговора й, взе втора чаша и сипа кафе. Сложи мляко в своята чаша и постави двете на масата, после седна срещу Дювал. Лицето й беше също толкова безизразно като това на посетителката, когато попита:

— И тъй, с какво мога да ви помогна?

— Както казахте, арестувахме един човек. Нямахме възможност да постъпим иначе, като се вземе предвид публичния характер на признанието — каза Дювал с лека ирония. — Но положението е доста неясно. Името на арестувания е Чарлз Редфорд. Той признава, че е извършил убийствата, но не казва нищо повече от това, което би могъл да разкаже всеки, който е чел вестниците и книгата на Джорджия Лестър, където фигурира подобно убийство. Претърсихме жилището му, но не успяхме да открием нищо интересно. На бюрото му имаше екземпляри от книгите на Шанд, Елиъс и Лестър, в които се описват съответните убийства. Намерихме и купчина вестници, в които има статии за убийствата, но никаква друга следа, от която лаборантите ни биха могли да измъкнат нещо полезно.

Попаднахме само на една дребна улика — при проверка на обажданията от неговия телефон бе установено, че през последните три месеца са избирани номерата на тримата убити писатели. Намерихме и една литературна агентка, която заяви, че Редфорд я е заплашвал. Дори мислела да съобщи за заплахите му в полицията, но после се отказала. Когато получил писмото, в което тя отказвала да го представлява, той нахлул в офиса й и започнал да крещи оскърбления, после взел от бюрото един нож за отваряне на писма, размахал го под носа й и я предупредил да внимава кого обижда. После хвърлил ножа към стената и си тръгнал.

Фиона отпи малко от кафето си. Продължаваше да мълчи, само повдигна леко вежди. Предишният й разговор с Дювал не я изпълваше с желание да я улеснява.

Дювал се покашля и продължи.

— Агентката решила да не се обажда на полицията, защото на другия ден заминавала за Ню Йорк, и нямала време за „усложнения“, както каза тя. — Лицето й изразяваше мрачно неодобрение. — Прегледахме и компютъра му, но не открихме никакви заплашителни писма. Надявам се, че когато специалистите прегледат по-внимателно харддиска, може да открият нещо, но не разчитам особено на това. — Тя взе чантата си и я отвори. — Донесох копия на писмата и копие на листовката, която той разхвърля на пресконференцията. — Тя извади няколко прозрачни плика с ксерокопия в тях. — Струва ми се, че стилът е доста характерен и може да се твърди, че авторът на всички тези текстове е един и същ. Смятам да ги предоставя на експерт-лингвист, с надеждата, че предположението ми може да се докаже. — Дювал срещна безизразния поглед на Фиона. Не личеше тя да има желание да й помогне. Въпреки това криминалистката продължи. — Надявах се, че вие можете да ни дадете професионалното си заключение на психолог.

— Заключение за какво?

Дювал изду устни. Не беше очаквала разговорът да мине лесно. Умееше да се справя с открита враждебност. Но упоритата неподатливост на Фиона приличаше прекалено много на собственото й поведение, за да успее да се справи с нея.

— Дали всички тези текстове са написани от едно и също лице. Дали лицето, написало писмата, е в състояние да премине от писмени заплахи към действия. Дали текстовете съдържат улики, които го свързват по някакъв начин с убийствата. Каквото и да откриете, то представлява интерес за мен.

Фиона взе чашата си с две ръце и погледна спокойно Дювал.

— Вие мислите ли, че той е убиецът?

Дювал нагласи с пръст очилата на носа си.

— Това има ли някакво значение?

— Любопитна съм. Ако си спомняте, интересът ми към случая не е чисто академичен — отвърна студено Фиона.

Дювал се намести на стола си.

— Не съм човек, който действа по инстинкт. Работя само въз основа на доказателства и разчитам на професионалния си опит. И именно на тази основа считам, че е много вероятно той да е убиецът. Той е арогантен и прекалено самоуверен. Освен това е крайно самовлюбен. Убеден е, че е скроил безукорен план. Лично аз мисля, че е подготвил всичко много внимателно, с цел да бъде обвинен, съден и оправдан. След това най-сетне ще има възможността да се перчи по медиите, колкото му душа иска. Мисля, че приятелят ви е в безопасност, доктор Камерън.

Това беше достатъчно за Фиона.

— Ще се заема със случая — каза тя.

Дювал постави ръка на пликовете и отвърна:

— Има и още нещо.

Фиона много се дразнеше от начина, по който действаше Дювал. Във всяка нейна дума и постъпка имаше такава студена пресметливост, че Фиона неминуемо започваше да се чувства използвана. Ако не беше личният й интерес случаят да бъде разрешен колкото е възможно по-скоро, никога не би приела предложението й. Сега се подразни от убеждението на Дювал, че след като е успяла да я убеди да стигне дотук, може да я накара да свърши и още нещо.

— Вече е късно, госпожо Дювал — каза тя хладно. — Нека се ограничим с това.

Сара Дювал примигна.

— Не съм дошла тук, за да си губя времето, докторе, нито пък да губя вашето. Много добре познавам работата ви по установяването на статистически връзки между различни престъпления. Ако искаме този случай да стигне до съда, според мен ще е много важно да докажем наличието на връзка между трите убийства. Вече разговарях с колегите от Единбърг и Ирландия, и те се съгласиха да ви предоставят всички материали по техните случаи. Надявам се въз основа на всичко това да успеете да изградите убедителна хипотеза, че трите убийства са извършени от едно и също лице, за да я представим на съда.

Фиона я изгледа недоверчиво.

— И бяхте напълно убедена, че аз ще приема?

Дювал тръсна нетърпеливо глава.

— Надявах се, че ще приемете. Ако откажете, ще търся друг специалист. Но имам сведения, че вие сте най-добрата. При това, както току-що подчертахте, интересът ви към този случай не е чисто академичен.

Фиона продължи да се взира в събеседницата си. В душата й се бореха противоречиви усещания. Беше възмутена от самоувереността на тази жена, ядосана, че е била надхитрена, поласкана въпреки волята си, а и заинтригувана — както винаги, когато се изправеше пред професионално предизвикателство. Не би искала точно този случай да бъде обработван от някой друг, длъжна бе да го признае пред себе си. Но я тормозеше представата, че съгласието й би било своеобразна победа на Дювал.

— Обстоятелствата, при които е извършено всяко от трите убийства, са съвсем различни — поде тя, решена да повърти още малко Дювал. — Струва ми се крайно невероятно да успея да открия такива връзки, каквито биха се сторили приемливи на съдебните заседатели.

Дювал я удостои с едва забележимата си усмивка.

— И двете сме убедени, че Дрю Шанд, Джейн Елиъс и Джорджия Лестър са жертви на едно и също лице. И двете знаем, че ако това е наистина така, серийният убиец е оставил подписа си при извършването на всяко престъпление. Вие сте човекът, който ще го открие, дори да е изписан със симпатично мастило. Аз от своя страна ще съумея да го подкрепя с доказателства. Приемате ли или не?

Двете жени се загледаха през кухненската маса. Фиона знаеше, че не може повече да увърта. Случаят беше прекалено важен за нея, за да го остави в чужди ръце. Тя посегна към пликовете и каза:

— Приемам.

Чарлз Кевъндиш Редфорд се беше облегнал на студената стена в килията си. Знаеше, че няма смисъл да се опитва да заспи. Дебнеха го през шпионката и заспеше ли, веднага щяха да го събудят и да го помъкнат обратно към стаята за разпити. Надяваха се да го хванат в момент, когато е още замаян от съня и да го накарат да спомене нещо, което само убиецът би могъл да знае. Нямаше намерение да се хваща на тази въдица. Беше чел толкова много криминални романи и описания на действителни случаи, че познаваше всички номера на занаята. Щеше да бъде буден и нащрек, поддържан от прилива на адреналин. Имаше строго ограничен срок, до който можеха да го държат в ареста, ако срещу него няма повдигнато обвинение. Каквото и да направеха след изтичането на този срок, то го устройваше идеално. Обвинен или освободен, той щеше да може да действа по по-нататъшното изпълнение на плана си.

Всичко вървеше като по ноти. Тази жена, инспекторката, беше дар божи. Можеше да я дразни, колкото си иска, а колкото по-голяма непоносимост развиеше тя към него, толкова по-сериозни ставаха шансовете да го обвини в убийството на Джорджия Лестър. И за него щеше да настъпи дългоочакваният час на славата.

Не се страхуваше, че могат да го осъдят. Беше прекалено умен, за да допусне такова нещо. По един или друг начин щеше да съхрани свободата си. А после издателите щяха да се избиват за романите му.

Той се размърда и се постара да намери по-неудобно място върху тънкия дюшек. После се усмихна на себе си. Мина времето, когато Чарлз Кевъндиш Редфорд се оставяше да бъде оскърбяван, обиран и мамен. Скоро всичко това щеше да бъде далечно минало. Скоро всички щяха да знаят името му. Както знаеха имената на Дрю Шанд, Джейн Елиъс и Джорджия Лестър.

Глава 44

Фиона се беше облегнала на вратата на дневната.

— Дювал иска да прати утре някой, за да вземе показанията ти — каза тя. — Интересува я дали ще си спомниш някакъв тип на име Чарлз Редфорд да ти е пращал свои ръкописи или писма.

— Но не това бе поводът да дойде дотук, нали? — попита Кит, който пак се беше проснал на дивана.

— Не. Това беше между другото.

Тя прекоси стаята и седна в едното кресло, откъдето можеше да вижда лицето на Кит.

— Чарлз Редфорд. Човекът, когото арестуваха, нали? — попита той. Знаеше, че тя ще му каже защо е идвала Сара Дювал, когато намери за добре. Дотогава нищо не му пречеше да поддържа другата тема на разговора.

— Именно. Познат ли ти е?

Кит намръщи чело, ровейки се в спомените си.

— Имам чувството, че май наистина ми прати някакъв ръкопис преди две години.

— Ти какво направи с ръкописа?

— Каквото правя с всички ръкописи, които не са ми били препоръчани от някого. Върнах го, съпроводен с учтиво писмо, че за съжаление не разполагам нито с време, нито с необходимия опит, за да оценявам творчеството на други хора, и му предложих да се обърне към литературен агент. — Кит се прозя. — Не помня да съм получавал нещо друго от него.

— Не прочете ръкописа, така ли?

— Животът е прекалено кратък — той взе чашата си и допи остатъка от виното. После зачака Фиона да каже нещо за истинския повод, довел Сара Дювал тук.

— Утре сутринта заминавам за Единбърг — каза Фиона.

— Заради Дрю Шанд ли? — попита Кит.

— Дювал е убедена, че си струва да потърся връзка между трите убийства. Аз самата не съм много сигурна, че виждам смисъл в тази работа. Убийствата са извършени на три абсолютно различни места, в юрисдикцията на три различни правораздавания, и ако си спомням правилно, процесът по всяко престъпление трябва да се води в съответствие с изискванията на местното правораздаване. Не съм и много убедена, че съдът, в което и да е от трите места би приел доказателства от друг процес. Но поне полицейските служби, които работят по случаите, са се споразумели да си сътрудничат — следователно считат, че може да има някаква полза от това, дори само да успеят да прехвърлят нерешен случай на чужда сметка. Дювал смята, че има по-добри шансове да го обвини основателно в убийството на Джорджия, ако докажем повтарящ се модел на поведение.

Кит се изправи на лакти.

— Значи това, което казаха по новините е вярно? Хванали са истинския виновник.

— Според Дювал има сериозни основания да приемем, че е така. А все пак, тя познава най-добре положението. Освен това почти не съществува съмнение, че той е писал писмата. Дювал каза, че са практически идентични. И, колкото и да ме е срам да си призная, тъкмо тя ми припомни за един случай в Съединените щати, когато някакъв човек, занимавал се известно време с писане на анонимни писма, убил после дванайсет души. Признавам, че нямах право да твърдя толкова категорично, че авторът на тези писма няма да осъществи заплахите си.

Кит се усмихна.

— Очаквам писмени обяснения.

Фиона му се изплези.

— Кога точно тръгваш?

— Има един полет малко след девет часа.

— Радвам се, че си приела. Харесвах и Дрю, и Джейн. Не ми е приятна мисълта, че убиецът им няма да си получи заслуженото. Ако ти не успееш да намериш достатъчно доказателства, че убийствата им са свързани, никой няма да успее.

Фиона въздъхна.

— Ще ми се да споделях твоята увереност. Трудно ще бъде да се изгради обвинение — тя отклони поглед. — Иска ми се да дойдеш с мен.

— Защо? Няма нужда, нали онзи човек е в ареста.

Фиона, която сама не можеше да разбере какво я притеснява, сви рамене.

— Знам. Просто бих предпочела да си с мен и това е.

— Трябва да свърша книгата — възрази той.

— Нищо не ти пречи да работиш и в Единбърг. Ако искаш, стой си по цял ден в хотелската стая и пиши.

— Не е толкова просто, Фиона. И без това съм си разпилял мислите. Тази трагедия с Джорджия ме смаза. Едва успявам да напиша по някой ред. При това, като седя в собствения си кабинет, слушам си моята музика и около мен са моите неща. Няма да успея да се съсредоточа на непознато място, в хотелска стая, където непрекъснато ще връхлитат камериерки и единственото, което мога да слушам, е телевизорът. Няма да дойда и толкова.

Той я изгледа предизвикателно, издал брадичка напред.

Фиона зарови ядосано пръсти в косата си.

— Не искам да те оставям тук сам, тъкмо защото си разстроен. Не мога да ти бъда никаква опора, когато съм на четиристотин мили от тук.

Двамата продължаваха да се измерват с погледи, всеки решен да не отстъпва пред другия. Накрая Кит поклати глава.

— Не мога да дойда. Искам да си стоя тук, в какавидата си. Тук ми е мястото. Приятелите ми са тук. Трябва да се съберем и да пийнем в памет на Джорджия. Така е редно. Трябва да я изпратим, Фиона. Длъжен съм да бъда тук — той й протегна ръка и я изгледа умолително. — Опитай се да ме разбереш.

— Съгласна съм — предаде се Фиона. — Мислех не само за теб, но и за себе си. Толкова много се страхувам за теб, че ми се иска да си все около мен, докато свикна с мисълта, че всичко е наред.

Размениха си примирени усмивки. И двамата съзнаваха, че работата им е навлязла непоправимо в личния им живот.

— Колко време ще отсъстваш? — попита Кит.

— Не знам точно. Сигурно оттам ще продължа направо за Дъблин, за да видя и ирландския случай. Утре е петък. Надявам се в неделя да съм в Ирландия, значи в понеделник би трябвало да се прибера. Не мога да отсъствам повече, без да си проваля лекциите.

— В такъв случай ще сготвя нещо специално в понеделник — каза Кит. — Ще си направим романтична вечеря. Ще изключим телефона и звънеца и ще си припомним убийственото привличане, което изпитваме един към друг.

Фиона се засмя.

— Трябва ли да чакаме до понеделник?

Когато Фиона слезе от самолета, валеше ситен дъждец. Ниски сиви облаци бяха скрили гърбовете на Пентландските и Окилските възвишения. Дъждът придаваше еднакъв сивкав блясък и на пейзажа, и на сградите. Денят беше започнал зле и нямаше изгледи за подобрение. Беше потънала в мисли за Джорджия, когато взе лаптопа, за да го пъхне в куфарчето. Лаптопът се изплъзна от пръстите й и падна с трясък на пода. Кутията се разцепи и екранът изскочи.

— Майната му! — избухна тя яростно. Нямаше никакво време за губене. Фиона бръкна в чекмеджето и извади всички дискове и дискети, които щяха да са й необходими, за да инсталира програмата си другаде. Набута ги в куфарчето и изтича надолу по стълбите.

Кит вдигна поглед от сутрешния вестник и попита:

— Какво се е случило?

— Току-що си изпуснах лаптопа — изръмжа тя. — Просто не ми се вярва. Ще ми дадеш ли твоя за Единбърг?

Той се върна само след минути. Затваряше ципа на куфарчето на своя лаптоп, далеч по-спокоен, отколкото би била тя в подобни обстоятелства. Очевидно събитията от последните дни я бяха изнервили жестоко, след като можеше да се разстрои толкова от такъв незначителен инцидент.

Поне имаше на какво да работи. Беше включила лаптопа на Кит още в самолета, за да въведе сравненията между писмата и листовката на Редфорд. За нея нямаше никакво съмнение, че всички текстове са писани от един човек. Не можеше и да изключи възможността авторът на писмата до такава степен да се е ожесточил от предполагаемата неправда, че да е преминал към действия. Ако се наложеше, би казала същото и пред съда.

Тя тръгна забързано от малкия самолет по мократа писта към сградата на летището. Когато влезе, изтръска капчиците, които блещукаха по косата й, озърна се и тръгна по коридора към изхода. Пътят до залата за пристигащите полети й се стори безкраен — нескончаеми коридори, които завиваха, пресичаха се и сякаш се връщаха назад, лабиринт, с който лабораторни плъхове биха се справили по-добре от щуращите се насам-натам пътници.

Най-сетне се озова в централната зала на летището. Озърна се из блъсканицата и видя някакъв мъж с табела, на която пишеше „Камерън“. Човекът беше тъмнокос, слаб, но жилав и напомняше по нещо на хрътка. Съвършено изгладеният костюм висеше на раменете му като на закачалка. Така, както потропваше нервно с крак и се озърташе из залата, приличаше по-скоро на гангстер, който посреща поръчания наемен убиец, отколкото на полицай. Фиона отиде при него, пусна сака си на земята и го побутна по лакътя.

— Аз съм Фиона Камерън — каза тя. — Мен ли чакате?

Човекът кимна рязко.

— Точно така. — Той сгъна картонената табела, пъхна я в джоба си, и протегна ръка. — Мъри, сержант от криминалната полиция. Дъглас Мъри. Приятно ми е да се запознаем. — Той разтърси силно ръката й. — Колата е отвън.

Мъри пусна ръката й и тръгна напред.

Фиона нагласи дръжката на лаптопа на рамото си, взе сака и го последва. Отвън чакаше лимузина. Мъри махна на пазача, който следеше да не спират коли пред входа, заобиколи и отвори предната врата. Фиона отвори задната, остави лаптопа и сака, и седна отпред до него. Мъри бе запалил вече двигателя.

— Шефът моли за извинение. Изскочи му някакво заседание, от което нямаше как да се измъкне. Аз ще ви закарам до централата „Сейнт Ленърдс“, откъдето се води разследването по случая. Там ще се видите и с шефа. Става ли?

— Искам да мина преди това през хотела — каза категорично Фиона. — Само да си взема ключа и да оставя багажа. Нямам намерение да влача сака си цял ден — допълни тя подчертано.

— Ами да, наистина. Запазили сме ви стая в „Чанингс“, затуй отклонението ще е съвсем малко — каза той самодоволно, като че ли този прозорлив план беше достатъчно постижение за днешния ден.

Отклониха се от околовръстния път, минаха край сградата на казино „Стакис“, строена в стил „ар деко“14, прекосиха зелените площи и се озоваха на Куийнсфери Роуд. Фиона гледаше минаващите край тях коли, без да забелязва нищо около себе си. Мислите й бяха заети изцяло с Кит. Сигурно вече седеше на бюрото си и пишеше. Беше заредил уредбата с всички най-слушани напоследък групи, но сред дисковете със сигурност имаше REM и „Рейдио хед“, може би „Дъ Фол“, или „Маникс“. Сигурно прекъсваше от време на време писането и се заглеждаше през прозореца. Беше преценил, че работата е най-доброто средство да пропъжда спомените и страховете. А сега Фиона трябваше на свой ред да пропъди страховете си за него и да се съсредоточи върху това, за което бе дошла дотук.

Самостоятелните къщички отстъпиха пред редици елегантни викториански сгради с фасади от жълтеникав пясъчник, някогашни семейни жилища, сега разделени на апартаменти с прекалено големи прозорци и високи тавани, трудни за отопляване. Завиха рязко наляво и колата затрополи по улица, настлана с гранитни павета, после взеха още един завой.

— Пристигнахме — обяви Мъри и закова колата пред висока сграда с покрит вход. От двете страни на входа имаше украсени с орнаменти улични фенери.

— Аз ще почакам тук — каза сержантът. Фиона не се учуди особено.

Елегантният интериор отговаряше на красивата фасада на хотела. Тя се обади на рецепцията, където й дадоха ключа, после тръгна подир едно момче нагоре по виещото се стълбище. Стаята й беше на първия етаж. Прозорците гледаха към градината, която разделяше улицата на две. В далечината, през завесата на дъжда, се виждаше устието на река Форт, подобно на стоманеносива лента. Отляво се извисяваше грамадата на мрачна готическа постройка с две кули от двете страни.

— Каква е тази постройка? — попита Фиона пиколото.

— Колежът „Фетс“, където е учил Тони Блеър — отвърна момчето.

Фиона си каза, че това, разбира се, обяснява много неща.

Разопакова багажа си и заслиза надолу. След десет минути бяха прекосили Новия град, построен изцяло в джорджиански стил, слязоха надолу, минаха през Каугейт и тръгнаха нагоре по „Плезънс“. Спряха пред висока, модерна сграда, където се намираше централата на полицията на Граничните земи и Лодиан. Фиона влезе след Мъри. Двамата тръгнаха по един коридор, а когато спряха, той отвори вратата пред нея със замах и обяви:

— Ще кажа на шефа, че сте пристигнали. Ще работите тук, така че настанявайте се.

Той се упъти към вратата и Фиона реши, че е време да напомни за положението си.

— Ще бъде много мило, ако ми донесете кафе — каза тя, без да се усмихва.

— Разбира се. Мляко, захар?

— С мляко, без захар, моля.

Той се завъртя и тръгна толкова бързо, че полите на сакото се развяха около слабата му фигура. Фиона се огледа. Макар и малка, стаичката беше учудващо приятно обзаведена. Имаше маса от светло дърво и въртящ се стол. До едната стена бяха поставени два стандартни тапицирани стола, имаше ниска масичка с телефон, кана с вода и две чисти чаши. И най-важното — имаше прозорец.

Долу се виждаше паркинга и по-нататък, над покривите на къщите, част от Солсбъри Краг. Високият, скалист хълм се зеленееше през пелената на дъжда.

Фиона остави лаптопа на масата и запълзя на колене, за да намери контакта на телефона. Тъкмо включваше адаптора, когато вратата се отвори. Фиона видя пред себе си два крака, доста пълни, опънали застрашително крачолите на панталоните. Тя се облегна назад, за да види и лицето на мъжа, застанал пред масата. Когато го видя, нещо трепна в паметта й. В съзнанието й започна да се оформя бавно някаква картина, като образ на фотографска хартия, потопена в проявител. Мъжът беше набит, с удивително червена коса и луничаво лице, зачервено от крайбрежните ветрове. Бледосините му очи бяха обрамчени с необичайно тъмни мигли. Имаше чип нос и малка херувимска устица. Александър Галоуей, сержант от криминалната полиция на графство Файф. Такава бе поне титлата му преди дванайсет години. Фиона като че ли се озова обратно в миналото, в онази мрачна кръчма край „Сейнт Андрюс“, където се бяха срещнали, за да поговорят на спокойствие за убийството на Лесли. Първоначално случаят не бе възложен на него, но когато шест месеца по-късно престъпникът не бе открит и се наложи преразглеждане, натовариха с това него. За съжаление не можа да й каже нищо ново.

Фиона го гледаше стреснато. През ум не й мина да направи връзка, когато Сара Дювал каза, че с убийството на Дрю Шанд се занимава главен инспектор Санди Галоуей. Но съмнение не можеше да има. Яркочервената коса бе избледняла и примесена със сиви нишки, а червендалестото лице бе добило леко лилав оттенък, който би трябвало да обезпокои личния му лекар, ако Галоуей изобщо намираше време да го посети. Но очите му не се бяха променили — бледосини, с все същите необичайно тъмни мигли. Носът бе нашарен с червени жилчици като произведение на Джексън Полок15, а устата бе по-свита в израз на постоянно неодобрение, отколкото я помнеше. Но каква друга промяна би могла да се очаква у мъж, прекарал изминалите дванайсет години в напрегната полицейска работа?

Галоуей я изгледа и се усмихна.

— Не, не, доктор Камерън — отбеляза той сърдечно. — Имате грешка. В случая ние би трябвало да коленичим пред вас.

Фиона се изправи с усилие.

— Нямах представа… тъкмо търсех къде да включа лаптопа.

Галоуей зацъка укорително.

— Мъри трябваше да е свършил тази работа вместо вас.

— Нямам впечатление Мъри да е склонен да върши работа вместо някого — отбеляза сухо Фиона. — Особено вместо по-възрастни жени. Още си чакам кафето.

Галоуей отметна глава и се засмя беззвучно.

— С годините сте станала още по-наблюдателна.

— Професионален навик. Но наистина се учудих, когато ви видях — Фиона протегна ръка. Ръката на Галоуей беше суха и силна.

— Споменах пред главен инспектор Дювал, че ви познавам от по-рано. Предполагах, че ви е предупредила — каза той.

— Главен инспектор Дювал обича да държи всички в напрежение — каза Фиона, като се опитваше да говори с неутрален тон.

— Е, какво да се прави. Знаете ли, още ми е тежко, че не можахме да открием виновника за смъртта на сестра ви.

Фиона отклони поглед.

— Няма да ви лъжа, навремето се гневях. Но сега вече разбирам колко трудно е да се залови сериен престъпник. — Тя се взря отново в очите му. — Не обвинявам никого. Знам, че сте направили всичко по силите си.

Галоуей се почеса по носа.

— Знаете ли, от вас научих нещо много важно за нашата работа.

— Така ли?

— Да. Никога не бива да забравяме, че убитите имат семейства, и че тези семейства имат право да знаят какво се е случило с тях. Не е зле да си го припомняме от време на време. — Той се покашля. — Тъй или иначе, беше много мило от ваша страна, че дойдохте веднага. Накарах един от подчинените си да ви донесе досието на случая. Имате ли нужда от други документи?

Фиона отвори куфарчето на лаптопа.

— Искам да огледам апартамента на Дрю Шанд.

— Претърсихме го основно, нали знаете — той се наведе напред, смръщен, подпрял юмруци на масата. Но от позата му не лъхаше агресия, по-скоро правеше впечатление на заинтригуван.

Тя го погледна право в очите.

— Искам просто да си създам усещане за него. И да се убедя, че няма да видя нищо, което би свързало Чарлз Редфорд с Дрю Шанд.

Точно в този момент някой почука на вратата. Влезе униформен полицай, който тикаше пред себе си количка на колелца, претоварена с папки.

— Това ли е всичко, сър? — попита той.

Галоуей погледна въпросително към Фиона.

— Кафе — каза тя. — Или ми обяснете къде мога да намеря най-доброто кафе в сградата, или кажете на някой да ми носи по една чаша на всеки кръгъл час.

— Нали чухте — обърна се Галоуей към униформения. — Вървете в кабинета ми и свалете моята машина заедно с кутията с кафето. — Той се усмихна на Фиона. — Ако закъсам, ще прескачам при вас да си направя една чаша. Сега ви оставям да работите. Ако имате нужда от нещо, или прецените, че трябва да разговаряме, обадете се на централата да ви свържат с мен. Когато прецените, че сте приключили тук и можете да тръгвате за апартамента на Шанд, обадете ми се и аз ще ви изпратя кола.

— Благодаря. Като гледам папките, ще съм заета до края на работния ден — каза Фиона. — Вероятно ще мога да тръгна оттук чак в късния следобед, но ще ви се обадя, щом видя светлина в края на тунела.

Когато остана сама, тя зареди своята програма на лаптопа на Кит. Преди да започне да работи, му прати един мейл, за да му съобщи, че е пристигнала. После провери дали е включен мобилният й телефон и се захвана с папките. Не работеше за първи път с полицейски досиета, и въпреки че не прескачаше нищо, знаеше кое да прехвърли набързо и върху кое да се съсредоточи.

Търсеше фактори, които да се появяват при трите убийства — незначителни сами по себе си, но които биха я навели на определено заключение, взети заедно. Фиона подозираше, че тъкмо в този случай надали би могла да стори много повече от всеки интелигентен полицай. Ползата на полицията от нейната консултантска работа беше, че тя щеше да даде показания като независим свидетел, признат експерт в дефинирането на серийни престъпления.

Този път имаше откъде да започне анализа си. Беше ясно, че всяко убийство копира епизод от книга, писана от жертвата. Арестът, направен от ирландската полиция, бе отклонил вниманието от този факт, но Дювал й бе съобщила, че ирландците ще преразгледат решението си в светлината на самопризнанието, направено от Редфорд. Нямаше съмнение, че арестуваният първоначално Ригън щеше да бъде освободен.

Ясно беше също, че всяка от жертвите е била следена. Едно от нещата, които Фиона трябваше да провери тези дни, бе каква част от ежедневието на жертвите е била обществено достояние. Ако имаше късмет, част от този материал можеше да е въведен в досиетата на убийствата. Разбира се, през това време полицаите щяха да търсят нови свидетели, тъй като вече имаха снимка на нов заподозрян.

Задачата на Фиона бе по-сложна. Но сега поне можеше да избира собствено темпо на работа. Най-вероятно бе Сара Дювал да е права. Този път не ги заплашваше тиктакането на адска машина. Убиецът нямаше да нанесе нов удар.

Глава 45

Следовател Джоан Гиб вървеше към кабинета на Стив Престън с такава пружинираща походка, като че ли не бе прекарала часове, сгърбена пред компютъра, заета да проверява всяко име в общинския регистър на Кентиш Таун и Тъфнел Парк за евентуално досие в полицията.

Беше станала почти кривогледа от умора и едва не плачеше от безсилен гняв, когато телефонът иззвъня. Предния ден бе опитала да получи сведения от архива на полицейския участък, който обслужваше идентифицираната от Тери зона. Само че полицаят, който се занимаваше с картотеката, беше в отпуска и щеше да се върне чак в понеделник. Джоан имаше чувството, че това е последният удар, но продължи да се рови упорито с отчаяната надежда, че може да се натъкне на нещо.

Тогава, беше към обяд, звънна телефонът. Отговорникът на картотеката, Дарън Уотсън, бе минал случайно през участъка и бе видял известието от Джоан, на което пишело „Спешно!“. На края на физическата си издръжливост и изгубила всяка надежда, Джоан бе описала все пак какво търси.

— Готово — бе отговорил Дарън. — Отсега се сещам за двама подходящи. Искате ли да дойдете и да огледаме заедно положението?

— Сега ли? — Джоан не можеше да повярва на късмета си. Опитът й говореше, че нито един полицай в почивка не би се оставил доброволно да го завлекат пак на работа.

— Сега. Току-що се прибрахме с половинката от почивка в Корнуол, и честно казано, всеки повод да отсъствам от къщи през следващите няколко часа е добре дошъл. Тръгвайте веднага и ще видим какво можем да открием.

Не беше нужно да я канят два пъти. Тя хукна надолу към колата си и предизвика справедливото възмущение на няколко участници в движението по пътя към Северен Лондон, където Дарън Уотсън може би я чакаше с отговора на молитвите й. Във всеки участък имаше хора като него, които отговаряха за неофициалния архив. Освен че поддържаха картотека, в която фигурираха имена и данни на всеки престъпник в района, заедно с подробности за престъпления и присъди, такива служители, ако работеха съвестно, събираха и всякаква допълнителна информация — имена на хора, с които е работил престъпникът, недоказани подозрения, дори клюки. Съществуваха сериозни причини голяма част от събираните от тях данни да не бъдат въвеждани в компютър. Картонът от картотеката винаги можеше да бъде прибран някъде, ако се налагаше, докато дори изтрити файлове в компютъра оставяха следи. Добрият отговорник по информацията в един участък трябваше да има универсални познания и да е в състояние да се прави, че не разполага с голяма част от тях. Джоан се надяваше да попадне именно на такъв човек.

Дарън работеше в малък кабинет на приземния етаж, който напомняше на военновременен бункер. Едната стена бе покрита с най-различни карти на територията на участъка, по които бяха набучени пъстри карфици. Другата стена беше заета от шкафове, пълни с папки. Рафтовете на третата стена се огъваха под тежестта на картотечни кутии. Дарън седеше на ръба на едно бюро, което заемаше по-голямата част от третата стена. Беше облечен цивилно със синьо яке, сини джинси, бяла тениска и снежнобели маратонки. Първата мисъл на Джоан бе, че ако може да се съди по външния вид, досиетата на Дарън би трябвало да са в безупречно състояние. Болезнено съзнаваше, че поради струпалата се през деня работа и недостига на сън, видът й контрастира неприятно със свежия отговорник по информацията.

Запознаха се и Джоан се насочи веднага към темата, която я интересуваше.

— Както ви казах, опитвам се да намеря заподозрян във връзка с поредица изнасилвания. Имаме основания да считаме, че този човек живее във вашия участък. Прерових общинския регистър, но не открих нищо. Предполагаме, че може да има досие за по-дребни сексуални престъпления, но може да са регистрирани и опити за изнасилване. Търсим човек, който извършва престъпленията си на открито, напада само жени от бялата раса, за предпочитане руси. Възможно е да използва колело, за да избяга от местопрестъплението и да заплашва жертвите си с нож. Възможно е при някои от нападенията да са присъствали малки деца.

Дарън стана от бюрото и се упъти към шкафа с папките.

— Междувременно премислих и наистина веднага мога да цитирам две имена. — Той дръпна един картотечен указател и започна да рови в него. — Ето го. — Извади малка купчинка картони, спретнато стегната с ластик. — Гордън Харълд Армстронг.

Подаде картончетата на Джоан и отиде до друго чекмедже.

Гордън Харълд Армстронг беше двайсет и петгодишен, безработен, и няколко пъти бе влизал в затвора за кражби и нападения със сексуален мотив. Нападаше жени, които се прибираха от работа, опипваше ги и се разголваше пред тях. Беше заплашвал три от нападнатите жени с нож. Никъде не се споменаваше колело. Но основното, което според Джоан го вадеше от списъка на заподозрените бе, че Армстронг е чернокож. А според анализа на убийството на Сюзън Бланчард, направен от Фиона Камерън, както и съдейки по показанията на жертвите, трябваше да търсят човек от бялата раса.

Дарън се обърна към нея. Държеше в ръка само едно картонче.

— Този става ли?

Джоан поклати глава. Той й подаде картончето.

— Вижте тогава този.

Джерард Патрик Койн, двайсет и седемгодишен, роден в Нова Зеландия, пристигнал в Обединеното кралство като студент на осемнайсет години. Което обяснява отсъствието на името му от общинските регистри, досети се Джоан. Завършил социология в Кентския университет. Досега е работил като анализатор за различни маркетингови компании. Арестуван за първи път преди четири години, когато една жена се оплакала в полицията, че я нападнал в близкия парк. Блъснал я на земята и се опитал да я насили. Но тя се измъкнала и избягала. Впоследствие обвинението било вдигнато поради недостатъчен доказателствен материал. За втори път го арестували след още няколко месеца. При редовната си обиколка патрулиращи полицаи го открили скрит в храстите на друг парк, този път с нож в ръка. Бил обвинен в притежание на хладно оръжие и осъден на две години условно. Според неофициалните бележки на гърба на картончето, бил заподозрян в още два опита за изнасилване. В единия случай нападнатата жена била толкова уплашена, че отказала да участва в идентификация на нападателя. Във втория нападнатата не могла да различи Койн сред група други мъже.

Койн нямал никакви помощници й не извършвал престъпленията си в група — нещо типично за извършители на сексуални престъпления. Затова пък имал колело. Старателните записки на Дарън Уотсън включваха и информация, че Койн е член на местния колоездачен клуб и дори е печелил няколко надбягвания.

Джоан си позволи да се усмихне.

— Дарън, ти си прекрасен — каза тя и размаха картончето като печеливш лотариен билет.

— Харесва ти нашият господин Койн, така ли?

— Дали ми харесва? Луда съм по него! — Още докато говореше, Джоан бръкна в чантата си, извади бележник и започна да преписва сведенията, събирани от Дарън. Адрес, дата на раждане, дати на арестите, дата на издаване на присъдата, името на колоездачния клуб.

Половин час по-късно, когато почука на вратата на Стив Престън, Джоан беше убедена, че и той ще изпита същите чувства при вида на сведенията за Джерард Патрик Койн. Влезе в кабинета широко усмихната.

— Имам страхотни новини! — започна тя, седна срещу шефа си, без да чака да бъде поканена, отвори бележника си и започна да чете. Накрая вдигна поглед и допълни: — Струва ми се, че най-сетне разполагаме с истински заподозрян.

Тя събра купчината компютърни разпечатки и ги подаде на шефа си.

— Но нищо не го свързва със случая Сюзън Бланчард — припомни й Стив. — Нищо освен малко неофициална информация и някакъв компютърен анализ.

Той взе купчината хартия и загледа най-горния лист, на който имаше и снимки на Койн.

— Я чакай — каза той. Внезапно в гласа му се долови нотка на възбуда.

— Какво има, шефе? — Джоан се приведе любопитно напред, като че ли да види това, което бе направило впечатление на Стив.

— Познавам това лице. Виждал съм го. — Той притвори очи и се смръщи в опит да се съсредоточи. Когато отвори отново очи, лицето му грееше от радостно вълнение. — Той беше в Олд Бейли, в деня, когато освободиха Блейк! Знам, че беше именно той, защото беше облечен в колоездачен екип, затова ми направи впечатление. Носеше и шлем. Той е, Джоан. Знам, че беше той.

— Сигурен ли сте?

Тя не смееше да се надява.

— Абсолютно. Наблюдавах доста внимателно галерията, отделена за публика, защото бях убеден, че не сме изправили пред съда истинския виновник. Оглеждах лицата и се надявах, че мога да видя нещо, което да ме наведе на истинска следа… — Той скочи на крака и започна да кръстосва кабинета. — Джоан, намери ми видеозаписа на погребението на Сюзън. Знам, че снимахме всички присъстващи от всякакви ъгли. Виж какво можеш да измъкнеш и от архивите на пресата. Всичко, което са снимали пред Олд Бейли. Както и при съдия-следователя. Там внимавай много, знаеш как реагират, ако заподозрат, че ровим нещо. Поговори с хората, които отговарят за контактите с пресата, те могат да ти помогнат.

— Какво ще правим с Койн, ще го следим ли?

Стив разпери ядосано ръце.

— Нямам хора, Джо. Да видим… — той говореше по-скоро на себе си, докато драскаше по бележника на бюрото си. — Джон сменя Нийл пред дома на Блейк в шест. Може тогава Нийл да отиде на адреса на заподозрения и да остане до полунощ… — Той вдигна поглед към Джоан. — Джо, можеш ли да дойдеш утре в седем и да следиш през деня Койн?

Джоан кимна. Ентусиазмът надделя над умората.

— Разбира се. Възможно е това да е следата, която чакаме от толкова време. Но… ако мога да попитам… защо да продължаваме да следим Блейк, след като имаме сериозни подозрения за Койн?

Стив кимна примирено.

— Въпросът ти е съвсем уместен. Предполагам, че откачам на тема Блейк. Знам много добре, че не е убиецът. Но ако Фиона Камерън е права и той наистина е видял всичко, което е станало онази сутрин на Хампстед Хийт, бих искал да имам повод да го прибера. Освен това… кой знае, може да се е свързал с Койн. Бих искал да не го изпускаме от очи, доколкото е възможно. Но от тук нататък не бива да се съсредоточавате само върху него. Остави това на мен, аз ще организирам наблюдението. Само бъди утре в седем пред жилището на Койн и остани там.

Тя стана.

— Така ще направя. А сега мисля да си вървя, за да наваксам малко сън.

— Заслужаваш да си поспиш. Страхотна работа свърши, Джо. Браво. — Той се усмихна. — Късметът ни проработи. Имам добро предчувствие.

Преди вратата да се затвори зад нея, Стив вече говореше по телефона. За петнайсет минути успя да организира всичко необходимо. Нийл прие да поеме допълнителното наблюдение, успя да уговори още един служител да поеме Блейк на следващия ден, когато екипът му щеше да е изцяло ангажиран с други задачи. Не беше напълно задоволително, но не би могъл да осигури нищо по-добро за толкова кратко време. Освен това, като си помислеше наистина колко му вървеше напоследък, го обземаше оптимизъм. Може би най-сетне щяха да заловят истинския убиец на Сюзън Бланчард. Нищо не би го зарадвало повече.

После си спомни за Тери и се поправи мислено.

Сега всичко беше наред. Нямаше значение, че микробусът, който бе наел с една от многото си фалшиви шофьорски книжки, нямаше емблема; много куриерски фирми ползваха обикновени бели микробуси, когато целият им автомобилен парк беше ангажиран. Освен това ролята на белия микробус беше минимална, по-скоро изпълняваше функциите на декор. Основното превозно средство, джипът „Тойота“, беше паркиран вече в тясната уличка, която минаваше точно зад една редица къщи. В една от тях живееше човекът, който му трябваше.

От тук нататък му бе необходимо само търпение. Беше минал няколко пъти с колата пред въпросната къща. Нямаше никакви изненади. Ако обектът бе имал намерение да си осигури допълнителна охрана, то се бе изпарило заради фантасмагориите на вчерашната пресконференция. Снощи, когато включи телевизора, не можа да повярва на невероятния си късмет. Тъкмо бе решил, че сега вече нещата ще станат по-трудни, и полицията се хвана на въдицата на някакъв самозванец. Сега вече никой нямаше да очаква нов удар, най-малко пък следващата жертва.

Всичко беше наред. Дори времето работеше в негова полза. Следобедът беше мрачен и дъждовен, улиците бяха пусти, а и видимостта бе лоша. Завъртя ключа и запали двигателя.

Каквото и да става, тръгвам.

Кит се взираше в екрана, без да вижда думите. Не бе забелязал колко много време бе минало, потънал в скръб по мъртвата си приятелка. Джорджия бе постоянно в мислите му, като че ли в мозъка му се въртяха филми с нейно участие. Припомняше си жестовете й, израза на лицето й, начина, по който се смееше. Големи откъси от разговорите им се оказваха съхранени в паметта му и думите й вибрираха в главата му. Толкова пъти бяха седели до късно в хотелските барове и бяха разговаряли за работата си, за колегите, за издателския бизнес, но постепенно преминаваха и на по-лични теми. Тя говореше с нежност за Антъни и със сладострастен тон за любовниците си. Той бе разказал на Джорджия цялата история на влюбването си във Фиона и до самата й смърт продължаваше да споделя с нея много повече подробности за връзката си, отколкото с когото и да било друг.

Не че бяха постоянно заедно. Минаваха седмици, без да се видят, но приятелството им беше такова, че не се влияеше от прекъсвания. Тя вече започваше да му липсва — измъчваше го тъпа болка, подобна на глад. Искаше му се Фиона да не бе заминавала. Тя разбираше какво е да загубиш близък човек, можеше да му бъде водач из непознатите земи на скръбта.

Той тръсна глава като куче, раздразнено от муха, и отвори пощенската си кутия. Намери съобщението на Фиона и го прочете. Думи от разстояние — но все пак и те помагаха.

Кит хвърли поглед към часовника и установи с учудване, че времето е напреднало. След половин час щеше да пристигне следователят от полицията на централен Лондон, за да вземе показанията му. Не че Кит имаше кой знае какво за казване. Смътният му спомен, че е получавал някакъв ръкопис от Редфорд, надали щеше да им помогне особено. Зачуди се дали Редфорд е изпращал свои ръкописи и на Джорджия. Ако беше така, фактът неминуемо бе записан някъде. За разлика от Кит, Джорджия бе назначила секретарка на половин работно време, която се занимаваше с кореспонденцията й. Някъде несъмнено се съхраняваше копие на писмото, с което задължително би трябвало да е съпроводен ръкописът при връщането му.

Изскърцването на градинската врата прекъсна мислите му. Той погледна през прозореца. По пътеката вървеше куриер, залитащ под тежестта на голяма картонена кутия — от онези, в които му изпращаха авторските екземпляри на новоиздадени книги. Върху кутията беше закрепен отворен бележник.

Кит стана и тръгна към антрето. Беше отворил вратата още преди куриерът да успее да позвъни.

— Колет за Мартин — каза човекът, надничащ над ръба на кутията.

Кит протегна ръце, за да поеме колета. Беше тежък, точно както бе очаквал, и той отстъпи малко, за да може да се обърне и да го остави на пода от вътрешната страна на вратата. С ъгълчето на окото си забеляза някакво движение. Почти се беше обърнал, но куриерът вече бе замахнал и нанасяше ожесточен удар. Кит видя, че ще го удари и понечи да вдигне ръка, за да се предпази. Но в мига, когато усети удара, разбра, че е закъснял. Болката избухна в бели и червени светлини пред очите му. После всичко стана черно.

Куриерът се върна обратно по пътеката, размахвайки бележника в ръка. Качи се на микробуса и потегли. Намери място за паркиране през две улици. Свали прекалено тясното униформено яке и го смени с друго от черна кожа. Качи се отзад в микробуса, свали синия панталон и обу черни джинси. После заключи микробуса и се върна на уличката, която минаваше край задния двор на къщата на Кит Мартин.

Отвори вратичката, която бе отключил малко по-рано, тръгна в падащия здрач, мина под голите клони на една слива, прекоси настланата с плочи площадка и влезе през френския прозорец. Беше много мило от страна на Кит да остави ключа в ключалката. Мина през кухнята и излезе в антрето. Хубава къща, ако човек предпочита такъв стил. Лично той харесваше по-традиционното кухненско обзавеждане, като в селска къща, а не такъв постен модернизъм.

Ето го и него. Жертва номер четири. Завързан като пиле, глезените и китките му усукани с удобни пластмасови въжета. Устата му беше запушена с широка ивица лейкопласт — така щеше да може да диша, дори носът му да се запуши. Засега му трябваше жив. Още доста време. Не беше вече толкова властен на вид. Кит Мартин, създателят на фалшиви божества. Виновникът за един съсипан живот.

Време беше да бъде унищожен.

Но засега трябваше да прояви още малко търпение. Трябваше да мръкне хубаво. Не беше добре съседите да видят как търкалят прочутия им съсед като навит килим по пътеката и после го товарят в багажника на някакъв джип.

Той погледна часовника си. Още половин час щеше да е напълно достатъчен. После щяха да потеглят по дългия път към дома.

Глава 46

Видеозалата разполагаше с най-съвременно оборудване, като че ли беше собственост на някоя филмова компания. Стив не беше наясно как колегите му от техническия отдел бяха успели да се сдобият с такава скъпа техника, но тъкмо сега бе напълно убеден, че си е струвало да се отделят толкова средства от финансирането на други дейности. Един от техниците му показваше всички видеозаписи от погребението на Сюзън Бланчард.

Денят на погребението беше ясен и слънчев — нещо, което сигурно е било в мъчителна дисхармония с чувствата на близките й, но поне бе улеснило работата на полицаите, заснемали присъстващите. Три видеокамери следяха погребението, на дискретно разстояние от гроба, прикрити зад високите тисове, които растяха край оградата на църковния двор. Бяха заснели опечалените, когато пристигаха в църквата и после, докато отиваха към гроба за полагането на ковчега. По-късно, когато тълпата се разотиде, остана само една камера, която следеше гроба до свечеряване.

Стив беше приковал поглед в екрана. Филмът се въртеше в забавен каданс. От време на време той молеше да спрат кадъра или да го увеличат, за да огледа по-внимателно лицето на някой от присъстващите. На първата лента не можа да види нищо особено — само на един-два кадъра забеляза гърба на мъж, който би могъл да бъде Койн.

Към средата на втория филм очите му почнаха да се уморяват и да сълзят.

— Трябва да си почина — каза той на техника, бутна стола си назад, стана и се протегна. — Само десет минути.

Излезе от залата и се качи два етажа по-горе, в собствения си кабинет. На бюрото го чакаше дебел кафяв плик, на който беше надраскано с черен маркер: „За главен инспектор Стив Престън, СПЕШНО!“. Той го отвори и отвътре изпаднаха пет-шест черно-бели снимки. След тях се изхлузи и бланка с името на един от редакторите на голям национален ежедневник, човек, с когото бяха разменили по някой виц на чашка, по време на отвратителния служебен коктейл, организиран от Телфорд миналата Коледа. Личните контакти бяха най-сигурният път към резултати в сивата зона на сътрудничеството между пресата и полицията.

Всички снимки бяха направени пред Олд Бейли в деня, когато Френсиз Блейк беше освободен. Стив намери лупа в едно от чекмеджетата и започна да ги оглежда методично. Когато стигна до третата снимка, въздъхна облекчено. Паметта не го лъжеше. В края на тълпата, заобиколила Блейк, се виждаше съвсем ясно лицето на Джерард Койн. Стив прехвърли останалите снимки и откри Койн на още две. На едната снимка гледаше право в обектива, на другите две беше в профил. Нямаше никакво съмнение, че е той.

Човекът, идентифициран от географския профил на Тери, бе присъствал в съда, когато се разглеждаше обвинението срещу предполагаемия убиец на Сюзън Бланчард.

Обзет от ентусиазъм, Стив затича надолу по стълбите и влезе във видеозалата.

— Давай — обърна се той към колегата си. — Той е тук някъде. Убеден съм, че ще го открием.

Търпението му бе възнаградено само след десет минути. На втория филм се виждаше как Койн се появява иззад тисовите дървета в единия край на гробището. Беше облечен подходящо за случая — в тъмен костюм, с вратовръзка. Стоеше зад близките на убитата, в самия край на тълпата, заобиколила гроба. Много от присъстващите бяха отстъпили назад от уважение пред скръбта на близките, когато близначетата на Сюзън Бланчард хвърлиха рози върху ковчега на майка си, преди той да бъде спуснат в гроба. След края на церемонията хората се бяха разотишли доста бързо. Само Койн просто се бе скрил отново зад тисовете и бе изчакал да си тръгне и последният от присъствалите на погребението. На филма се виждаше как се появява отново, прекосява гробището и тръгва по пътеката, която води към гроба на Сюзън Бланчард.

Стив почувства как пулсът му се ускорява, докато Койн се движеше бавно по пътеката. Той подмина гроба, без дори да хвърли поглед към него, продължи по пътеката и спря, след като подмина още два гроба. После се обърна така, че стоеше с лице към един надгробен камък.

— Да му се не види — изруга тихо Стив. — Не виждаме лицето му. Готов съм да се обзаложа, че гледа към нейния гроб.

Койн стоеше с леко приведена глава. Остана така една-две минути, после се обърна и се върна по пътя, по който бе дошъл. В поведението му нямаше нищо съмнително. Ако го подложеха на разпит, можеше да каже, че е изчакал да свърши погребението на Сюзън Бланчард, за да може да отиде спокойно до гроба, който се намираше близо до нейния. Но присъствието му на гробищата този ден, съпоставено с присъствието му в Олд Бейли в деня, когато освободиха Френсиз Блейк, както и с географския профил, изграждаха стабилна аргументация, макар основана на косвени доказателства, която може би щеше да бъде достатъчна за арестуването му.

— Искам разпечатка на поредиците кадри, на които присъства заподозреният — каза Стив. — Особено на кадрите, където е с лице към камерата. Увеличете ги колкото е възможно, стига лицето да се вижда ясно. Не искам да има и най-малко съмнение в достоверността на снимките.

— Няма проблем — каза техническият работник. — Сигурно ви трябват спешно?

— Много спешно — Стив вече вървеше към вратата. Погледна часовника си. Тефлон обикновено си намираше извинения, за да изчезва рано от кабинета си в петък следобед, но ако имаше късмет, може би щеше да успее да го спипа.

Капитан Телфорд чакаше асансьора, от който слезе Стив.

— Радвам се, че ви срещам, сър. Трябва да разговарям спешно с вас във връзка със случая Сюзън Бланчард — каза той категорично.

— Не може ли да отложим разговора, Престън? Имам важна среща.

„С един голям джин с тоник“, каза си иронично Стив.

— Съжалявам, но работата е неотложна, сър. Бихте могли да се обадите и да предупредите, че ще се наложи да закъснеете.

Телфорд се нацупи и изпуфтя.

— Добре де, добре. Но карай накратко.

Завъртя се на пети и тръгна обратно към кабинета си.

Стив едва бе затворил вратата, когато Телфорд попита:

— Какво толкова неотложно има?

— Имаме сериозни улики срещу нов заподозрян по случая Бланчард, сър. Имам намерение да го повикам за разпит и да претърся жилището му. Мислех, че е редно да ви държа в течение.

Той седна на стола за посетители, без да обръща внимание на това, че Телфорд още стоеше прав.

— И откъде се появиха тези улики? — попита Телфорд с неприкрит скептицизъм.

— Ако си спомняте, сър, вие позволихте да поръчаме статистически подбор на сродни престъпления и географски профил въз основа на тези данни. Хора от екипа ми провериха досиетата на криминално проявени лица в зоната, определена в географския профил, и намерихме човек, който отговаря на показателите.

— Това ли е всичко? — прекъсна го Телфорд. — Мислите ли, че в магистратурата ще приемат това като достатъчен повод да го приберете и да обърнете дома му с главата надолу?

— Има още, сър — Стив едва успяваше да потисне раздразнението си. — Заподозряният е член на колоездачен клуб, а двама от свидетелите твърдят, че са видели колоездач, който се е отдалечавал много бързо от местопрестъплението. Нещо повече, когато видях снимката на заподозряния, аз лично го разпознах. Виждал съм го преди, сър. Той беше в Олд Бейли, когато се гледаше обвинението срещу Блейк. Това се потвърждава от снимки, направени в същия ден. Впоследствие прегледах и видеозаписа от погребението на Сюзън Бланчард. Той е бил и там. След погребението минава покрай гроба й. Според мен разполагаме с достатъчно косвени улики, за да го арестуваме по подозрение в убийство. А също и да претърсим жилището му в съгласие с параграф осемнайсети от наказателния кодекс. — Той не откъсваше поглед от лицето на Телфорд, опитвайки се да се наложи със силата на волята си. Знаеше, че може да надделее над безхарактерния си началник, но никога досега не се бе опитвал да изпробва на практика това свое убеждение. Може би трябваше да направи това още преди месеци, когато Телфорд го принуди да се откаже от услугите на Фиона и да работи с Хорсфорт. Тогава бе отстъпил и бе платил прекалено висока цена, за да приеме да я плати повторно.

— Не е достатъчно — възрази Телфорд. — Освен това ти вече веднъж издъни случая. Не ми трябва втора беля.

— Не е необходимо да огласяваме нищо, сър. Не е нужно да съобщаваме официално каквото и да било, преди да сме готови да повдигнем обвинение срещу него. Никой външен човек няма да научи за ареста и претърсването. От мен и малкото хора, които работят по случая, няма да излезе нищо.

Телфорд поклати глава.

— Така, както ми ги описваш, нещата звучат убедително. Но аз искам да представя аргументите пред заместник-началника на криминалния отдел, преди да предприемем нещо повече.

— Но заместник-началникът е в отпуск — възрази Стив. Виждаше как случаят отново се изплъзва от ръцете му и беше безсилен да промени нещата.

— Ще се върне в понеделник. Предлагам ти да се срещнем с него още сутринта. Дотогава не правете нищо, за да не подплашите заподозряния. — Телфорд се усмихна добродушно. Беше успял да намери начин да се измъкне от отговорност и явно ликуваше. — Достатъчно дълго сме чакали. Още два дни няма да объркат нищо.

— Това не ми върши работа — Стив почувства, че се изчервява от гняв. Усмивката на Телфорд избледня и той се намръщи. — Хората ми работят двайсет и четири часа в денонощието, за да постигнат резултати и аз не искам да губя набраната инерция. Смятам да оставя съобщение на домашния телефон на заместник-началника, за да се свърже с мен колкото е възможно по-бързо.

— Как смеете да ме прескачате? Не си знаете мястото, Престън! — Телфорд се развика като човек, който съзнава, че е безсилен да се справи по друг начин.

Стив се изправи.

— Може и така да е, сър. Но този случай е мой и аз няма да рискувам повече. Готов съм да поема цялата отговорност за постъпките си.

Изправен пред такава непреклонност, Телфорд незабавно започна да отстъпва.

— Правете, каквото искате, щом смятате, че е необходимо. Дано наистина имате основание да нарушавате почивката на заместник-началника.

— Благодаря ви, сър — тонът на Стив беше почти оскърбителен. Излезе бързо от кабинета, защото се опасяваше да не избухне, и дори успя да не затвори вратата с трясък. Не беше постигнал точно този резултат, на който се бе надявал, но поне нямаше да се занимава с Тефлон. Заместник-началникът на криминалния отдел надали щеше да изпадне във възторг, когато установеше веднага след завръщането си от чужбина, че го издирват спешно по работа. Но макар че и той се занимаваше предимно с политика като всеки ръководен кадър, навремето заместник-началникът беше далеч по-предприемчив следовател, отколкото Телфорд би могъл да бъде някога. Той щеше да разбере припряността на Стив. И сигурно щеше да му разреши да действа. Дотогава трябваше да наблюдават заподозряния колкото бе възможно по-дискретно.

Докато вървеше обратно към кабинета си, Стив мислеше, че нищо не става точно така, както си го представяше предварително.

Фиона сигурно би се съгласила с тази негова мисъл. Беше преровила цялото досие на случая Дрю Шанд, но тази работа се оказа крайно непродуктивна. Не можа да открие абсолютно нищо, което би могло да послужи за връзка с някое от другите убийства. Едно от малкото неща, които можеше да прецени засега бе, че въпреки внимателната инсценировка нямаше никакво доказателство за сексуална мотивация, подобна на тази, която съществуваше за убиеца в романа. Този факт сам по себе си беше наистина значителен, защото даваше възможност да се свържат убийствата на Джорджия и Дрю. И двамата са били следени, и двамата са били отвлечени, нито един от тях не е бил убит в собствения си дом, а на място, което досега не е открито, двамата бяха награждавани автори на романи за серийни убийци, романите им бяха филмирани с голям успех. Но всички тези подробности оставаха в сферата на психологическия анализ. Нямаше почти нищо конкретно, въз основа на което да се търсят по-нататъшни доказателства.

Това, което направи впечатление на Фиона, бе склонността на убиеца да се отклонява донякъде от образеца, на който подражаваше. При двете убийства имаше по едно сериозно разминаване между описанията в романа и истинския план на убиеца. При убийството на Дрю Шанд трупът бе оставен на друго място. Макар доста места наоколо да отговаряха по-точно на описаната в романа сцена, убиецът бе избрал тъкмо това, вероятно защото беше малко по-скрито и дотам можеше да се стигне с кола. В. романа на Джейн Елиъс жертвата бе измъчвана, докато е още жива, а истинският убиец бе нанесъл описаните от нея рани след настъпване на смъртта. Възможно бе убиецът да не е преценил първия си удар и да я е убил, вместо само да я зашемети. Но бе възможно и да не издържа психически на такива садистични експерименти. Фиона бе по-склонна да приеме втория вариант, защото отговаряше на проявената по-рано склонност на убиеца да постъпва практично.

В случая с Джорджия отклонението от оригинала се изразяваше в това, че убиецът бе оставил главата при трупа. Нещо повече, според Дювал нямаше доказателства той да се е придържал буквално към оригиналното описание — нямаше никакви признаци за сексуално задоволяване с тленните останки. Още една проява на практичност и нетърпимост към по-отблъскващата част на описанията. За убиеца беше важно действията му да бъдат разбрани правилно, затова жертвата трябваше да бъде идентифицирана — и той бе оставил главата при трупа, независимо от това, че променяше сценария.

Това не можеше да се приеме за подпис, но създаваше някакъв модел на действията му. Като имаше предвид тези свои наблюдения, Фиона влезе в апартамента на Дрю Шанд, обзета от известен оптимизъм. Може би наистина щеше да открие нещо показателно.

В късния следобед Мъри се появи отново, за да я прекара през натовареното движение в края на работния ден до апартамента на Дрю Шанд в Новия град. Той й отвори и я остави сама, като преди това я помоли да заключи, като си свърши работата, и да донесе ключовете в Сейнт Ленърдс на другата сутрин.

Първото, което си помисли Фиона, беше че апартаментът е прекрасен. Стаите бяха просторни и елегантно обзаведени, с гипсови корнизи в дневната и голямата спалня. Прозорците на спалнята гледаха към голяма обществена градина с много дървета и желязна ограда. Улицата я отделяше от заобикалящите я къщи. Обзавеждането на апартамента беше скъпо, завесите на прозорците бяха от тежки тъкани, мебелите — удобни. По стените имаше плакати от филмови трилъри, вкусът на собственика личеше и по подбора на видеокасетите, с които бе препълнен един от големите шкафове в дневната. Но въпреки това и въпреки книгите в прекалено подредения кабинет, жилището приличаше по-скоро на модел за снимки в списание за вътрешно обзавеждане, отколкото на дом. Дори банята беше неестествено спретната, всички обичайни туби и шишенца бяха прибрани в огледалните шкафове. Нямаше дори някоя наполовина изстискана паста за зъби, която да наруши порядъка.

Това бяха впечатленията й от първата обиколка на апартамента. Но тя не се занимаваше с поведенческа психология, целта й не бе да разбере престъплението, като анализира психиката на жертвата. Най-важното беше да открие нещо от живота на Дрю Шанд, което би могло да го свързва с Чарлз Кевъндиш Редфорд. Беше убедена, че полицията е претърсила съвестно апартамента, но тогава те бяха търсили доказателства за връзки с хомосексуалисти и садомазохисти, а не писма от някакъв неуспял писател.

Тя издърпа въртящия се стол до шкафа, в който имаше много папки, и започна да се рови из тях. В най-долното чекмедже имаше лична документация — ипотеки, сметки, квитанции, застраховка на колата, цялата купчина хартии, която е неразделна част от живота на съвременния човек. В следващото чекмедже имаше папки с бележки, свързани с издадения роман на Дрю и книгите, върху които беше работил. Тя прехвърли набързо папките, за да се убеди, че няма доказателства Дрю да е откраднал все пак някоя идея от Редфорд. Доколкото можа да прецени, всички нахвърляни теми бяха изцяло плод на неговото въображение.

В най-горното чекмедже беше подредена кореспонденцията. В една папка бяха подредени писмата от литературния му агент, в друга — от издателството, в трета — договорите, а на четвъртата имаше надпис — „Писма от читатели“. Фиона си каза, че папката е учудващо голяма. Достатъчно дълго живееше с Кит, за да си създаде представа за количеството писма от почитатели, които получаваше един популярен автор, но натрупаната от Дрю поща надхвърли очакванията й. Първите писма бяха точно такива, каквито би могла да очаква — възторжени отзиви за първия му роман, запитвания кога може да се очаква следващия, молби за автографи, тук-там леко притеснено изтъкване на някоя дребна грешка. Имаше и няколко писма, изразяващи отвращение към насилието в „Подражател“, но нищо, което би могло да смути особено автора.

Но най-много бяха писмата и разпечатаните мейлове от мъже, които проявяваха желание да се срещнат лично с автора на „Подражател“, защото го намираха за много привлекателен, и се интересуваха дали в романа са отразени действителните му сексуални наклонности. Всички тези писма бяха защипани с кламер, а върху най-горното бе залепено листче, на което пишеше „Садо-файл“.

Докато ги прелистваше, едно писмо се измъкна и изпадна от долната част на купчината, защото не беше захванато от кламера. Беше сгънат на четири лист с формат А4.

Фиона го разгъна и въздъхна доволно.

Между това писмо и предишните имаше малки разлики, но приликите бяха преобладаващи. За Фиона нямаше съмнение, че и това писмо е дело на човека, който бе пратил анонимни заплахи на Кит и Джорджия. Той бе и авторът на листовката, разпространена на прословутата пресконференция, на която бе се самообявил за убиец.

Вече бе почти невъзможно да се намери аргумент против реалното положение на нещата. Съвпаденията бяха прекалено много. Който и да бе убиецът на Джорджия, той бе убил и Дрю. И по всичко личеше, че това лице е именно Чарлз Кевъндиш Редфорд.

Глава 47

Стив мислеше, че апартаментът й е точно отражение на личността й. Светъл, с леки мебели, стилно и смело обзавеждане. Тери живееше на последния етаж на една стара тухлена сграда близо до Сити Роуд. Долните три етажа бяха заети от студио за графичен дизайн, работилница за кожени изделия, и фирма, която се занимаваше с разпространението на продукцията на независими филмови компании. На звънеца за последния етаж пишеше просто „Складова база Фаулър“. Стив заподозря, че помещенията на последния етаж не са предвидени за живеене. Заподозря също, че Тери въобще не се вълнува от този факт.

Жилището й се състоеше от едно много голямо помещение. В единия край имаше врата, която водеше към много малка баня с душ-кабина. Стените на основното помещение бяха варосани, подът беше настлан с тъмна теракота. Една част от помещението изпълняваше функциите на спалня — там имаше голямо легло с табли от извити месингови тръби и няколко закачалки. В частта, определена за дневна, имаше няколко кресла, толкова меки, че бяха почти безформени, и малка стереоуредба. Имаше и ъгъл, отделен за работа — там беше бюрото с компютъра, а стените бяха покрити от горе до долу с лавици, пълни с книги. В друг ъгъл се намираше кухнята, близо до единия от прозорците. Там имаше кръгла чамова маса и няколко сгъваеми стола. До стената беше долепена масичка с портативен телевизор и видео. По стените имаше поставени в рамки рисунки на Кийт Харинг16. Те бяха и единственият източник на ярки цветове в помещението.

Тя отвори вратата тържествено, имитирайки приветствени фанфари. Той застана на прага и огледа помещението. После кимна и каза:

— Страхотни плакати. Харесва ми.

Тя затвори вратата зад него и веднага се озова в прегръдките му. Устните им се търсеха, нямаше време да се събличат, само дърпаха трескаво дрехите, които им пречеха, желанието изтриваше от съзнанието им всичко, освен усещането за тялото на другия.

После, докато лежаха на леглото, все още раздърпани и задъхани, но без да се притесняват от външния си вид, Стив попита:

— Какво си предвидила след ордьовъра?

Тери се изкиска и пъхна ръка под ризата му.

— Това не беше ордьовър, а само дребна почерпка за сметка на заведението.

— Трогнат съм от вниманието.

Тери се измъкна от ръцете му и стана. Той следеше с очи гъвкавите й, непринудени движения.

— Предлагам да се разположим по-удобно — каза тя, смъкна роклята си през главата и изрита нанякъде обувките си.

— Приемам предложението.

Стив също стана, извади от джоба си мобилния телефон и пейджъра, отиде до бюрото и ги остави до клавиатурата на компютъра. После попита:

— Къде е банята?

Тери посочи с пръст.

— Там, накрая.

— Да не изчезнеш? — попита той, преди да влезе.

— Не се бой.

Щом Стив затвори вратата на банята зад себе си, тя скочи на крака и отиде до бюрото. Загледа замислено мобилния телефон и пейджъра. Снощното иззвъняване бе разрушило атмосферата на вечерта — и то дори не беше свързано с негов случай, а само го подсети отново за тревогите му за безопасността на неговия приятел. Нещо по-лошо, споменът за Фиона Камерън се беше изправил между тях. Тя не можеше да прецени какво се бе случило между тях в миналото, но инстинктът й подсказваше, че не става дума за обикновено приятелство. Щом чуеше името на Фиона, Стив се променяше, променяше се езикът на тялото му и подсказваше, че нещо повече се крие под повърхността. Днес нямаше да допусне призрака на Фиона в леглото при тях. Импулсивна както винаги, Тери протегна ръка и изключи и мобифона, и пейджъра. При това, убеждаваше се тя, докато се връщаше към леглото, днес беше петък, краят на работната седмица. Ако държеше на връзката си с този мъж, трябваше да разбие навиците му на работохолик. Нищо не й пречеше да започне да осъществява плановете си още от днес.

Сара Дювал стоеше под тъничката струя, която се изцеждаше от душа, и се чудеше защо във всички полицейски участъци, където бе работила досега, душовете винаги са развалени. Беше прекарала последния час в компютърната зала, където подчинените й въвеждаха търпеливо всички показания на свидетели от Смитфийлд. Разпитите продължаваха все още на територията на цял Лондон. Тъй като разпитите на Редфорд оставаха безрезултатни, тя реши да бъде по-настоятелна и в други аспекти на следствието. Излезе от залата едва когато забеляза, че буквите на екрана се размиват пред очите й, като че ли ги гледаше през вода.

Ако изпиеше още едно кафе, можеше да си докара някоя сърдечна криза, затова предпочете да вземе душ. Надяваше се, че една силна, хладна водна струя ще възстанови поне донякъде функциите на мозъка й.

Първите двайсет и четири часа след убийството бяха решаващи за всяко разследване. За лош късмет, тези двайсет и четири часа бяха изтекли по някое време миналата седмица. Следата, по която вървеше, отдавна бе изстинала. Доколкото можеше да прецени, нямаше нито едно свидетелско показание, освен онова на литературната агентка, което би могло да свърже по-здраво Редфорд с престъплението. А дори заплахата към агентката можеше да докаже само наличието на мотив, но не и пряка връзка с престъплението. Единственото конкретно сведение, с което разполагаха, бяха показанията на един шофьор, който твърдеше, че забелязал сребрист джип, може би тойота или мицубиши, паркиран зад ягуара на Джорджия Лестър в деня на изчезването й. Свидетелят не бе видял нито Джорджия, нито шофьора на джипа. Но нямаше данни Чарлз Редфорд да притежава или да е притежавал подобна кола. Тя беше пратила един полицай да проверява във фирмите, които осигуряваха коли под наем, дали Редфорд не е наемал такава кола наскоро.

Тя спря тънката струйка вода и излезе от душ-кабината. Изтърка се енергично с хавлиена кърпа и облече смяната чисти дрехи, които държеше в шкафчето си — сини джинси и широка памучна блуза. Може да не бяха много подходящи, но при всички случаи бяха за предпочитане пред изпомачкания костюм, който не беше сваляла вече трийсет и шест часа. Допирът на чистите дрехи до кожата й я освежи повече от душа. Хвърли набързо един поглед в огледалото, и реши, че може да продължава.

Когато влезе обратно в компютърната зала, долови веднага някакво ново чувство на приятна възбуда. Едва беше влязла, и един от сержантите избърза към нея.

— Имаме нещо ново от Дорсет — каза той. Едва успяваше да удържи усмивката си.

Дювал почувства, че умореното й лице отразява неговата усмивка.

— Казвай — нареди тя, дръпна най-близкия стол и седна.

— В единия край на градината на вилата има някаква барака. Първоначално не били разбрали, че е на територията на вилата, затова досега не я били претърсили. Така или иначе, съпругът споменал за нея пред един от полицаите, те разбили вратата преди два часа и се оказало, че убиецът я е заклал там. Край едната стена на бараката имало каменни пейки и те били целите в петна от кръв. Нещо повече, оставил си е инструментите там. Ножове, трион, и други подобни.

Дювал кимна.

— Може би е решил, че така е по-безопасно, вместо да ги вземе със себе си и после да се чуди къде да ги изхвърли. Сигурно са изпратили вече екип за оглед?

— Оглеждат бараката сантиметър по сантиметър.

— Чудесно. Дръж ме в течение.

Той я остави, видимо доволен, че има някаква конкретна задача. Изобщо не бе забелязал обезпокоеното й изражение. За първи път, откакто Редфорд си бе извоювал място в ареста, се бе появило нещо, което никак не съвпадаше с изявленията му. Трябваше да провери отново. Но Дювал беше повече от сигурна, че помни думите на Редфорд. Той беше казал, че е отвел Джорджия Лестър „на едно място, което знам от години, и което вие никога не можете да откриете“. Това отговаряше на текста в книгата.

Но не отговаряше на откритието, направено от полицията в Дорсет.

Притеснението обземаше постепенно преумореното й тяло, осезаемо като гадене. Ами ако инстинктът я бе подвел? Ако Редфорд беше най-обикновен търсач на слава и популярност? Ако убиецът бе още на свобода? Тя тръсна глава. Не искаше да приеме такъв вариант. Не беше възможно. Редфорд подхождаше идеално за ролята, чувстваше го.

Ами ако грешеше?

Първото, което почувства, беше болка. Мъчителна, постоянна болка в главата, бели, червени и жълти кръгове, които се въртяха пред очите му. Опита се да простене, но установи, че не може да движи устните си. Постепенно започна да чувства и други болки. Боляха го раменете, боляха го и китките. Опита се да смени положението на тялото си и се търкулна безпомощно по гръб. Завързаните отзад ръце се забиха болезнено в гърба му. Наложи се да завърти с все сила раменете си, за да възстанови не толкова болезнената първоначална позиция. Не разбираше какво става. Опита се да отвори очи, но това не му помогна особено. Стана дори по-тъмно, отколкото беше, преди да ги отвори.

Червата му къркореха. Болката в главата бе като че ли свързана по някакъв странен начин със стомаха и му причиняваше постоянно гадене. Където и да се намираше, беше в движение. Чу тихото бръмчене на двигател и общия шум от други коли по улицата. Долавяше и някакви гласове — очевидно работеше радио. Стигна до извода, че се намира в движеща се кола, и че шофьорът на колата слуша радио.

Сега споменът се върна със зашеметяваща бързина. Куриерът на прага, кашонът с книги. Движението, което бе доловил с периферното си зрение. После — нищо, до момента, в който дойде на себе си.

С ужасяваща яснота, която за миг пропъди дори болката, Кит разбра какво става. Беше пленник на кошмар, който сам бе съчинил. Изживяваше последните часове от живота на Сузана Тремейн, втората жертва на серийния убиец, наречен от него Кървавият художник. Убиецът, който я бе пленил и отвлякъл, преоблечен като куриер. После я беше натоварил на микробуса си и я бе откарал във вилата, където тя бе прекарала почивката си.

Двайсет и четири часа по-рано всичко това би било на челно място в мислите му. За нищо на света не би отворил вратата на куриер, дори да го познаваше по физиономия. Така би било преди ареста на Чарлз Редфорд, преди Сара Дювал да убеди Фиона, че убиецът е зад решетките и че животът им може да възвърне нормалния си ритъм, че няма основания страхът да ги съпровожда непрестанно.

Бяха направили ужасна грешка. Ужас скова сърцето му. Знаеше отлично какво го чака. В края на краищата сам бе написал сценария.

Преди да излезе от апартамента на Дрю Шанд, Фиона намери лавицата, където Дрю бе държал справочници, и прегледа една карта на Единбърг. Беше решила да се върне до хотела си пеш. Една бърза разходка из града можеше да проясни малко мислите й. Закрачи по улиците на Новия град, край джорджианските фасади, на път към Куийнсфери Роуд, и по лицето и косата й веднага полепна влага. Наоколо нямаше жив човек. Свърна по Дийн Бридж и си достави удоволствието да върви на нивото на короните на дърветата. Под нея, през ефирната пелена на лека мъгла, тук-там прозираха бледожълтите квадрати на прозорците на Новия град. Каза си, че атмосферата е доста призрачна, и ако човек с таланта на Кит или Дрю описваше сцената, сигурно косата й щеше да започне полека да настръхва. Но в този момент, след един ден, прекаран по летища и после в миниатюрната стаичка в Сейнт Ленърдс, тя изпитваше странното усещане за свобода, напълно изолирана от всички грижи, свързани с работата и любовта.

Когато стигна до хотела, почти не й се влизаше. Кратката разходка я беше освежила и й бе създала настроение за нещо по-приятно от постоянни размисли за убийства. Но единствената приятна перспектива, която можеше да й предложи вечерта, бе един телефонен разговор с Кит.

Фиона провери на рецепцията дали няма съобщения за нея. Нямаше нищо. Надяваше се той вече да се е обадил в отговор на едно от съобщенията, които му бе пращала по електронната поща през деня. Реши, че не бива да се дразни. Щеше да позвъни у дома. Надяваше се той да е включил микрофона на секретаря и да прослушва записите — тогава щеше да вдигне слушалката. Отиде в стаята си и поръча вечеря. Докато чакаше, включи лаптопа и провери отново пощенската си кутия. Нито ред от Кит. Не беше обичайно за него. Не бяха си разменили нито дума от сутринта — такова нещо не им се бе случвало много отдавна. Тя хвърли поглед към часовника си и видя, че минава девет. Не бе възможно да работи още. Би трябвало вече да отговаря на телефона.

Набра бързо познатия номер. Пръстите й се препъваха, затова се наложи да набира повторно. Линията беше свободна. Чу едно иззвъняване, после второ, трето, четвърто, пето… После се включи телефонният секретар. Този път записаният му глас не й подейства успокояващо. Тя изчака сигнала.

— Кит, аз съм. Ако си там, обади се, моля те… Хайде, обади се, искам да поговорим…

Напразно.

Докато ядеше поръчаните спагети и отпиваше от виното, Фиона продължи да преглежда писмата, за да е сигурна, че не е пропуснала нещо.

Когато телефонът иззвъня, тя се стресна и изпусна вилицата си. Сграбчи припряно слушалката и каза:

— Ало?

— Говори главен инспектор Дювал.

Обзе я дълбоко разочарование.

— О, здравейте. Очаквах друг разговор.

— Исках да разбера дали има някакво развитие — каза Дювал рязко.

Фиона описа накратко това, което бе свършила. Докато говореше, не чу от другата страна нищо, освен нечленоразделните звуци, които произнася човек, който записва чутото.

Когато свърши, Сара Дювал проговори.

— Така че не сте открили нищо, което да противоречи на теорията, че Чарлз Редфорд е убиецът?

Фиона си каза, че въпросът й е странно формулиран.

— Не, защо? Да не би при вас да има нещо ново?

Тревогата се пробуди като лек бодеж в гърдите й.

Дювал като че ли се поколеба.

— Дребно несъответствие, нищо повече — каза тя най-сетне.

— Колко дребно? — попита Фиона.

Дювал се зае да описва какво бяха открили полицаите в Дорсет и доколко то не съответстваше на думите на Редфорд.

— Когато получим първите резултати от лабораторията, ще можем да преценим дали несъответствието има някаква стойност — заключи тя.

— Но дотогава могат да минат дни — възрази Фиона. — Ако арестуваният е невинен, други хора може да са изложени на опасност. — Особено един човек, допълни тя на себе си, а паниката започна да свива стомаха й. — Ако е така, убиецът ще се чувства в пълна безопасност. Ще е убеден, че може спокойно да продължи с изпълнението на плана си.

А аз не мога да се свържа с Кит.

— Съзнавам, че е така. Правим всичко по силите си, за да открием потвърждение на думите на Редфорд.

— Цял ден не мога да се свържа с Кит — не издържа Фиона.

— Един от подчинените ми трябва да е взел показания от него днес следобед. Ще проверя как е минал разговорът. Може да е споменал, че има намерение да излиза вечерта — Дювал се опита да придаде на тона си увереност, каквато изобщо не изпитваше. — После ще ви се обадя пак.

— Ще чакам.

Фиона постави внимателно слушалката на мястото й, като че ли тази предпазливост би гарантирала и сигурността на Кит. Разбра, че е уплашена до смърт. Изведнъж скочи и хукна към банята. Успя точно навреме. Несмляните спагети, сосът и червеното вино заплуваха като кървава локва в тоалетната чиния. Напъните за повръщане продължаваха дълго след като вече нямаше какво да повърне. Облегна се назад и седна на пети. Лицето й беше потно, дишаше тежко и накъсано.

Мисълта, че Сара Дювал може да се обади, я накара да стане. Пусна водата в тоалетната и си изми зъбите. Защо се бавеше толкова? Тя прокара пръсти през косата си и се погледна в огледалото. Погледът й беше измъчен, лицето й изглеждаше изпито, сякаш страхът я бе разял отвътре.

— Изглеждаш отвратително — каза тя на отражението си. — Я се стегни, Камерън.

Звънът на телефона я накара да излети като стрела от банята. Връхлетя в спалнята, вдигна слушалката и извика:

— Да, Фиона Камерън слуша. Ало?

— Изглежда, че имаме малък проблем — каза неуверено Дювал от другата страна.

Господи боже, не! изкрещя нещо в нея.

— Какъв проблем? — попита тя с усилие.

— Той не е бил у дома, когато моят служител отишъл там.

Фиона простена.

— Нещо му се е случило.

— Не правете прибързани заключения, доктор Камерън. Моят подчинен призна, че е закъснял с цял час за уговорената среща. Господин Мартин може да е решил, че изобщо няма да дойде. Разбрах от съпруга на госпожа Лестър, че той и още няколко писатели имали намерение да се съберат, за да почетат заедно паметта на покойната. Вероятно това е обяснението за отсъствието на господин Мартин. Вижте какво, признанието на Редфорд отговаря на реалното положение по всички пунктове, с изключение на един. Той се отнася към разпитите като игра, като към някакво състезание по надхитряне. Възможно е да ни подвежда умишлено, точно защото е решен да не дава никакви уличаващи данни. Иска да се измъкне невредим, сигурна съм. — В гласа й не се долавяше и следа от съмнение. — Убедена съм, че господин Мартин ще ви се обади. Опитайте се да не се безпокоите.

— Лесно е да се каже, госпожо главен инспектор.

— Продължавам да вярвам, че сме арестували когото трябва.

— Не виждам какво друго бихте могли да кажете. Прекалено много вложихте в тази хипотеза, за да признаете нещо друго.

— Ако господин Мартин не ви се обади до утре сутринта, позвънете ми.

— Бъдете сигурна, че ще го направя.

Фиона хлопна слушалката. Ръката й трепереше.

— О, господи — прошепна тя. — Моля те, господи, нека не е той.

После започна да крачи из стаята. Шест крачки, завой, шест крачки, завой — като тигър в клетка. Привидната увереност на Дювал не й вдъхна никакво спокойствие. Знаеше, че Кит никога не би пропуснал да й напише нещо. „Мисли, Фиона, мисли!“, повтаряше си тя.

Взе бележника си с телефонните номера и намери номера на Джонатан Луис. Нямаше телефоните на повечето приятели на Кит, но Джонатан и жена му Триш бяха идвали често у тях на вечеря, и затова имаше и телефона им. Триш вдигна слушалката, явно приятно изненадана да чуе гласа на Фиона.

— Джонатан у дома ли е? — попита Фиона.

— Не, отиде на събирането, което организираха в памет на Джорджия. Кит не е ли с тях? — отвърна Триш.

— Предполагам, че е. Аз съм в Единбърг и се опитвам да се свържа с него, но все не успявам.

— Трябваше да се съберат в шест — каза Триш.

— Знаеш ли къде им беше срещата?

— Джонатан спомена нещо за някакъв клуб в Сохо, в който членувал Адам. Но не знам името му. Джонатан каза, че щял да дойде и Кит.

— Сигурно е така — въздъхна Фиона. — Сигурно вече преполовяват втората бутилка. Съжалявам, че те обезпокоих, Триш.

— Не е проблем. Ако е нещо спешно, защо не позвъниш на мобилния телефон на Джонатан?

Фиона си записа номера и го набра веднага щом приключи разговора си с Триш. Телефонът звъня десетина пъти, преди някой да отговори.

Когато най-сетне се включи, до Фиона долетяха звуци, напомнящи на улични размирици.

— Ало? Джонатан? — извика тя. — Обажда се Фиона Камерън. Кит някъде около теб ли е?

— Ало? Фиона? Не, къде е това копеле? Беше обещал да дойде.

— Не е ли с вас?

— Не, нали това ти казвам.

— И не се е обаждал?

— Не, чакай малко — Фиона го чу да вика: — Някой да знае нещо за Кит? Обаждал ли се е да каже защо няма да дойде? — Настана кратка пауза, после Джонатан отново заговори в микрофона: — Не се е обаждал на никого, Фиона. Не знам какво го е прихванало, но не е тук.

Фиона отново почувства, че стомахът й се свива.

— Ако се появи, кажи му да ми се обади. Моля те, Джонатан.

— Няма проблем. Спокойно, Фиона.

Той изключи телефона и тя отново остана насаме със страха, който пулсираше във вените й. Изпита желание да крещи, но се насили да разсъждава трезво.

Ако Кит бе следващата жертва на убиеца, той със сигурност щеше да копира убийствата в „Кръвна картина“. Книгата имаше много добра телевизионна адаптация, а освен това отговаряше на модела, по който убиецът работеше досега.

Ако убиецът се придържаше към текста на книгата, Кит би трябвало да е още жив. Кървавият художник оставяше първоначално жертвите си живи, и източваше кръвта им, за да рисува стенописи на местата, където ги държеше затворени. Така че, ако Кит наистина бе следващата му жертва, престъпникът трябваше да го остави жив поне още два дни, за да възпроизведе убийството в книгата.

Оставаше само да прецени къде е отвел Кит.

Беше чела книгата доста отдавна, но си спомняше, че всички жертви на Кървавия художник бяха наемали усамотени вили през последните месеци преди смъртта си. Когато решаваше да убие набелязаната жертва, той наемаше същата вила и ги държеше там около седмица, убиваше ги бавно, източвайки кръвта им, и рисуваше своите гротескни стенописи.

Но тя и Кит никога не бяха наемали вила по време на почивките си. Обикновено, когато успяваха да отделят малко свободно време, заминаваха в чужбина. Къде тогава можеше да е отвел Кит? Къде бяха сега, ако убиецът наистина държеше да следва литературния образец?

Глава 48

На север от Манчестър шосе М-6 бе практически празно. По-голямата част от петъчното движение се бе отклонило по М-55 към Блекпул, или се отливаше в първото отклонение, което водеше към южния край на Езерната област. След стръмното изкачване нагоре по Шап по шосето бяха останали само няколко коли и тук-там по някой камион на път към Шотландия.

В скоростното платно се движеше джип тойота, на цвят тъмносив металик. Движеше се с не повече от осемдесет и пет мили в час — точно толкова, колкото да не привлече вниманието на пътна полиция с висока скорост, но и да не се бави по пътя към крайната цел на пътуването. Беше се отказал от радиото и сега вместо благозвучните гласове на говорителите Би Би Си слушаше аудиокасета с прочит на „Кръвна картина“ от Кит Мартин. Четеше лично авторът. Освен всичко останало, бе добре да си преговори текста, за да не пропусне някои подробности.

Не можеше да си представи по-добър начин да се развлича по време на пътуването.

Главен инспектор Санди Галоуей допиваше чашата „Гаол Ила“, с която традиционно завършваше вечерята си. Близнаците му се бяха качили на горния етаж и сега унищожаваха някаква неизвестна планета с помощта на електронните си игри. Жена му зареждаше миялната машина. Утре сутрин трябваше да се заеме с онази лондонска история. Но „доста е на всеки ден злобата му“, такъв беше и неговият девиз. Затова взе уискито и се разположи пред телевизора да гледа някакъв полицейски филм и да се забавлява да намира грешките в сценария.

Когато телефонът иззвъня, той не му обърна внимание. Но не можеше да не обърне внимание на тийнейджърските крясъци от горния етаж:

— Ей, тате, някаква англичанка те търси!

— О, да му се не види — изръмжа той, надигна се с усилие от стола и отиде в антрето. Вдигна слушалката и изчака щракването, за да се убеди, че горе са затворили.

— Ало, Санди Галоуей на телефона.

— Обажда се Фиона Камерън. Съжалявам, че ви безпокоя у дома. Взех номера ви от дежурния сержант. Не искаше да ми го каже, но да си призная, направо го изтормозих, така че не му се сърдете — думите й се прескачаха, говореше припряно и задъхано.

— Няма проблем, доктор Камерън. С какво мога да ви помогна? Или може би вие сте намерили нещо, с което да помогнете на нас? Още писма в дома на Дрю Шанд?

Фиона помълча. Той я чу как си поема дъх.

— Това, което ще ви кажа, сигурно ще прозвучи параноично. Нали знаете, че живея с Кит Мартин, писателят на криминални романи?

— Да, знам.

— От момента, в който в мислите ми започна да се очертава хипотезата за сериен убиец, ми е ясно, че Кит отговаря идеално на изискванията за негова жертва. Започнах да се страхувам, че може да е набелязан от убиеца. Когато арестуваха Редфорд, всички се успокоихме. Но преди малко разговарях с главен инспектор Дювал и тя каза, че се е появило някакво несъответствие между признанията на Редфорд и действителните находки. А аз не мога да се свържа с Кит. Не отговаря, когато звъня по телефона, не ми е пращал нищо по електронната поща.

— Възможно ли е просто да се е изолирал, за да работи? — Галоуей се опита да говори спокойно, без нотка на загриженост. Ако имаше някакво сериозно разклащане на обвинението, Дювал трябваше да го е предупредила.

— Днес следобед един от подчинените на Дювал трябваше да вземе показания от него, но когато отишъл у нас, Кит го нямало. Никога досега не се е случвало да не отговори на мой мейл. Работата е там, че ако Кит наистина е следващата жертва, книгата, която убиецът би копирал, е „Кръвна картина“. Той ще го държи скрит няколко дена, преди да го убие.

По гласа й личеше, че не е на себе си от притеснение.

— Разбирам тревогата ви, Фиона — обърна се към нея с кръщелното й име, като се надяваше, че това ще я поуспокои. — Но нищо не доказва, че нещо му се е случило. Може би е излязъл с приятели, да пийнат по нещо в памет на Джорджия Лестър.

— Точно това трябваше да направи. Но аз разговарях с един от приятелите му и той каза, че не се е появил на срещата. Освен това, ако имаше намерение да отиде, щеше да ме предупреди — настоя Фиона.

— Може да са се случили всевъзможни неща. Може да е срещнал стар познат на път към събирането и да са се отбили някъде. Може да е задържан от проблем в транспорта Фиона, ако наистина нещо беше разклатило сериозно обвинението срещу Редфорд, от Централната лондонска полиция щяха да ми се обадят. Можете да бъдете сигурна.

Галоуей искрено вярваше, че тя няма основания да се страхува. Като полицай съзнаваше, че не може да започне издирване в отсъствието на каквито и да било доказателства, че е извършено престъпление. Като мъж знаеше, че невинаги познаваш човека, с когото живееш, толкова добре, колкото си мислиш. Дори да си психолог по професия.

— Случва се съобщенията по електронната поща да се бавят — подчерта той. — Блокират сървъри. Може би той си мисли, че ви е предупредил.

Чу я как въздъхна раздразнено.

— А може би е вече в ръцете на убиеца. Полицията би трябвало да провери дали не е така.

Галоуей си пое дъх и реши да отстъпи малко.

— Ако — казвам само ако — е така, къде би трябвало да го търси полицията?

— Ако се води по текста на „Кръвна картина“, убиецът би трябвало да го откара във вила, която сме наемали преди. Само че ние никога не сме наемали вила за почивка в страната. От друга страна, Кит има една къщурка в Съдърланд, където се усамотява, за да пише. Мисля, че убиецът го е откарал там.

— Къде точно в Съдърланд?

Той долови смущението й.

— Там е проблемът. Не знам точно къде. Разбирате ли, никога не съм била там. Знам само, че е близо до Лох Шин.

— Дори не знаете адреса?

— Не. Когато той е там, си разменяме писма по електронната поща. Той има сателитен телефон, но не разговаря по него, ползва го за записване на съобщения. Имаме чувството, че раздялата ни става по-тежка, когато си чуваме гласовете, разбирате ли. Когато отсъства със седмици, ми се струва по-поносимо да си пишем. — Съзнавайки, че се отклонява и изпада в ненужни подробности, тя бързо се върна към по-практични неща. — Но полицията сигурно знае къде е къщата? Доколкото съм чувала, в планините на север всеки познава всекиго.

Галоуей потърка уста с опакото на ръката си. Страхът й се бе предал и на него и по горната му устна бе избила пот.

— „Близо до Лох Шин“ е много общо описание, Фиона. Обхваща огромна територия. Самото езеро е дълго между петнайсет и седемнайсет мили. Много се съмнявам, че местната полиция може да предприеме нещо тази нощ, дори да успеем да ги убедим, че имат основание да започнат претърсване.

— Трябва да направим нещо! Не можем да стоим със скръстени ръце, докато животът му е в опасност! — Гневът бе изместил страха в гласа й.

— Вижте какво, най-вероятно притесненията ви са неоснователни. А въпросният убиец в романа на господин Мартин — какво прави той с жертвите си?

— Държи ги затворени в продължение на една седмица, преди да ги убие, и източва кръвта им.

— Което означава, че времето ни не е толкова ограничено, както би било, ако се очакваше, че ще го убие незабавно, нали? Освен това, след като вие не знаете къде е къщата, откъде ще знае убиецът? Защо не изчакаме до сутринта? Дотогава господин Мартин може да се прибере у дома. Но ако не се е прибрал, ще се свържем с местната полиция рано сутринта, обещавам ви. Ще се срещнем в Сейнт Ленърдс в седем и половина и ще видим какво може да се направи. Така добре ли е? — тонът му беше успокояващ, но не и покровителствен.

— Не, не е добре — отвърна тя с горчивина, — но нямам друг изход, освен да приема, нали?

— Да, наистина не мога да направя нищо повече. Междувременно ще се обадя и на главен инспектор Дювал, за да разбера има ли сериозни основания за притеснение. Опитайте се да поспите. Знам, че си представяте най-лошото, но в крайна сметка сигурно ще се окаже, че убиецът наистина е Редфорд и че вашият човек си е жив и здрав и запива някъде с приятели. Сигурно още не може да привикне към мисълта за смъртта на Джорджия Лестър. Сама знаете, че най-вероятно нещата ще се развият точно така. До утре.

Той затвори телефона и постоя около минута в антрето, потънал в размисъл. Не, наистина беше прав. Нямаше смисъл да настоява за претърсване, след като не можеше да изтъкне никакво сериозно основание. Ако нямаше по-солиден аргумент от опасенията на Фиона, онези на север никога нямаше да приемат сериозно сигнала. Утре сутринта може би щеше да успее да ги убеди, че има основания да предприемат нещо, ако Кит Мартин не се появеше междувременно жив, здрав и махмурлия. Наистина не виждаше причини да мисли, че нещата ще се развият по друг начин. Убеден, че Фиона реагира болезнено заради трагедията със сестра й преди толкова години, Галоуей се върна към филма и уискито.

Фиона се отпусна на стола. Беше изчерпала всички възможности. Но понякога това се оказваше недостатъчно. След смъртта на Лесли също се бе постарала да направи всичко, което бе по силите й — не можеше да върне Лесли, но можеше да направи така, че виновникът за смъртта й да си получи заслуженото. Беше опитала и не бе успяла, и знаеше цената на този си неуспех. Не можеше да си позволи да се провали пак — трябваше да опази Кит — и заради него, и заради себе си. Дювал и Галоуей може би я считаха за истерична идиотка, но тя познаваше много добре Кит и знаеше, че има сериозни причини да се тревожи. Галоуей се бе опитал да я успокои с предположението, че убиецът не би могъл да знае за къщичката на Кит. Но Фиона знаеше, че убиецът е изобретателен, и че е следил успешно всички свои досегашни жертви. Не можеше да си внушава, че всичко е наред.

Взе телефона и набра един номер, който знаеше наизуст. Три позвънявания, после се включи секретар.

— Това е телефонният секретар на Стив Престън. Моля оставете съобщение след сигнала и на повикването ви ще бъде отговорено при първа възможност.

Сигналът.

— Стив, обажда се Фиона. Обади ми се на мобилния веднага щом чуеш съобщението ми. Имам нужда от твоята помощ.

Тя приключи записа и набра незабавно номера на мобилния му телефон. Настана мълчание, после се разнесе безличния глас на автоматично включващия се запис.

— Номерът не отговаря. Моля, обадете се по-късно. Номерът не отговаря. Моля, обадете се…

Тя прекъсна повикването и промърмори:

— Не мога да повярвам.

Започна да рови в бележника си за номера на пейджъра му. Когато се включи обслужващата централа на пейджъра, тя остави съобщение на Стив да й се обади веднага.

Каза си, че има някаква слаба възможност той да е още в кабинета си, затова избра и номера на директния му телефон. Изслуша десет иззвънявания, преди да затвори. Къде, по дяволите, беше се дянал, когато тя имаше нужда от него?

И през ум не й мина да се обади на домашния телефон на Тери.

Апартаментът на Джерард Койн беше сякаш направен по поръчка, за да бъде наблюдаван. Намираше се на първия етаж в една от редиците типови къщи малко зад Холоуей Роуд. Тъй като имаше две тесни входни врати отпред, Нийл предположи, че няма заден вход. Вероятно от едната предна врата се стигаше по стълбище направо на първия етаж. Най-хубавото в разположението на апартамента бе, че точно отсреща имаше кръчма. „Гордостта на Уитби“ беше типична за Северен Лондон — беше разположена на ъгъл, уютна, винаги оживена кръчма. Но старомодните матирани стъкла на прозорците бяха подменени с обикновени, така че отвътре можеше да се следи спокойно какво става на отсрещния тротоар. Нийл пристигна малко след шест и половина и поговори дискретно със собственика, подчертавайки, че никой не бива да научи за този разговор. Не обясни кого следи, само каза, че държи постоянните посетители да не разберат, че е ченге.

Собственикът не създаде проблеми. Той държеше на реда в кръчмата и разчиташе на помощта на полицията в редките случаи, когато това се налагаше. Стига Нийл да не очакваше безплатно пиене, можеше да си седи на ъгловата маса до прозореца, колкото си иска.

Нийл вече бе установил, че Койн си е у дома. В градината пред къщата имаше заключено модерно колело за крос. Беше видял светлина в апартамента на първия етаж, а за всеки случай набра и телефона му. Когато някой вдигна слушалката, Нийл се престори, че е сбъркал. Доволен, той се разположи в ъгъла с един брой на „Ивнинг Стандард“ и чаша безалкохолна бира.

В седем и половина отиде до бара и си поръча лазаня и пържени картофи. Сервираха му вечерята в осем без десет. В осем и пет вече приключваше с яденето. Зае се отново с вестника, но осветените прозорци на Койн си останаха в сферата на периферното му зрение. Ако имаше някакво раздвижване, щеше да го забележи, колкото и да беше уморен.

В осем и половина кръчмата беше вече претъпкана. Всички останали места около Нийл бяха заети, плотът бе отрупан с цигарените кутии и чашите на съседите му по маса. От време на време някой се опитваше да го въвлече в разговор, но той отвръщаше едносрично и се барикадираше отново зад вестника.

Оставаха няколко минути до десет часа, когато светлината в апартамента на Койн угасна. Нийл застана нащрек. Сгъна вестника и допи третата си бира. После побутна стола си малко назад, за да е готов да реагира. Светлината се появи отново, този път зад прозореца на входната врата, после и самата врата се отвори. Нийл не можеше да види ясно Койн, защото лампата светеше зад него. Виждате се само силуетът му — слаб мъж, среден на ръст. Нийл беше готов да тръгне.

Койн затвори вратата зад себе си и излезе на улицата. Добре поне, че не взе колелото, каза си Нийл. Койн се озърна, огледа паркираните от двете страни на улицата коли и прекоси платното.

„Да му се не види, ще влезе тук!“, каза си Нийл, разгъна отново вестника и придърпа стола си по-близо до масата. Когато отново вдигна поглед, Койн вече отиваше към бара и поздравяваше няколко души, застанали наблизо с чаши „Гинес“ в ръка.

Изключено бе да сбърка тези дълбоко хлътнали очи, тясното лице, козята брадичка и леко издадените напред зъби. Това беше мъжът, чиято снимка бе запечатана в паметта на Нийл. Уликите срещу него можеше и да са косвени, но бяха достатъчно убедителни. Ако имаше слабост към залаганията, Нийл би заложил едногодишната си заплата, че вижда пред себе си убиеца на Сюзън Бланчард.

Прикри възбудата си и продължи да следи Койн, който си поръчваше бира. Бутна назад стола си, пожела лека нощ на съседите си по маса, за да създаде впечатление, че са познати, и започна да си проправя път към вратата.

След задушната атмосфера в кръчмата студеният нощен въздух спря за миг дъха му. Но това не охлади вълнението, което се надигаше у него. Бяха успели. Съвестна, сериозна полицейска работа, съчетана с малко желание и въображение, и вече бяха се добрали до сериозно заподозрян по случая Бланчард. Този път не беше като с Блейк. Не бяха сбъркали. Нийл го чувстваше.

Забърза по улицата към мястото, където бе паркирал колата си. Оттам се виждаше и вратата на кръчмата, и вратата към дома на Койн, макар и малко под ъгъл. Той седна зад волана, извади мобилния си телефон и набра номера на Стив. Беше време да докладва. Не можа да повярва на ушите си, когато чу:

— Набраният номер не отговаря. Моля, опитайте по-късно.

— Майната му — каза той и набра домашния телефон на Стив. Когато се включи телефонният секретар, той изруга тихо, но все пак остави съобщение.

— Обажда се Нийл Маккартни, шефе. Намирам се пред дома на заподозряния. Току-що излезе и отиде да пие бира в кварталната кръчма. Знам, че мога да напусна поста след полунощ, но смятам да остана тук, докато Джоан не ме смени или вие не се обадите. Не искам да ни се измъкне.

Накрая Нийл остави и съобщение на пейджъра. Не бе възможно да не получи поне него. Шефът никога не изключваше телефона си — особено пък сега, в най-напрегнатата фаза на операцията. Знаеше, че Нийл следи новия заподозрян, и сигурно очакваше сведения. Рано или късно щеше да позвъни.

Дотогава Нийл нямаше какво да прави, освен да чака и да наблюдава.

Глава 49

Чакането беше непоносимо за Фиона, особено сега, когато се боеше за живота на Кит. Галоуей се бе опитал да й вдъхне увереност, но не бе пропъдил мъчителните опасения. Знаеше, че няма смисъл да последва съвета му и да се опита да заспи. Ако си легнеше, само щеше да се върти, разкъсвана от тревога. По-добре изобщо да не ляга и вместо това да се опита да измисли начин да помогне на Кит.

Само да знаеше къде е къщата! Като имаше предвид, че човекът, който е отвлякъл Кит, е потеглил от Лондон, не бе възможно вече да са стигнали до Лох Шин. Ако можеше да открие къде точно е къщата, би могла дори да стигне дотам преди тях.

Макар Галоуей да бе казал, че разполагат с време, Фиона знаеше, че не може да разчита на това. При всяко убийство досега убиецът се бе отклонявал от образеца, съобразявайки се със собственото си удобство. Да държи Кит като свой пленник, но жив, в продължение на цяла седмица, бе очевидно прекалено рисковано. Ако съдеше по досегашните прояви на убиеца, той не обичаше да поема излишни рискове. Колкото по-бързо стигнеше до Съдърланд, толкова по-големи бяха шансовете й да намери Кит жив. Не можеше да чака Галоуей да задвижи тежката полицейска машина чак утре сутринта. Трябваше незабавно да предприеме нещо. Разбира се, вече беше прекалено късно и нямаше откъде да купи подробна карта на околностите на Лох Шин, за да потърси вероятни места. Фиона си сипа нова чаша вино и влезе в Интернет. Написа „Лох Шин“ в полето за търсене и зачака нетърпеливо резултатите. Излязоха сайтове, на които любители фотографи представяха своите снимки на околностите; уебсайтове на хора, които считаха, че чудовището от Лох Нес има роднини в Лох Шин; уебсайтове, предлагащи вили под наем по бреговете на езерото; уебсайтове със съвети за рибари; имаше дори сайт на водноелектрическата централа. Но подробна карта нямаше. Единствената онлайн версия беше много обща.

Намери дори време да се самоизтезава с кървавите клюки в „Убийства зад вестникарските заглавия“. Знаеше, че няма да открие успокоение в този сайт, но желанието да разбере какви реакции е предизвикала смъртта на Джорджия я глождеше като нуждата да чоплиш коричка на рана.

Сърдита на себе си, задето се поддаде на слабостта си да се рови в отблъскващите клюки на сайта, Фиона излезе от Интернет. Беше минал повече от час, а не беше напреднала ни най-малко.

Ядосана, тя отново опита да открие Стив. Никаква промяна. Нито един от телефоните му не отговаряше. Фиона затвори очи и започна да разтрива слепоочията си. Някъде в подсъзнанието й трябваше да се крие указание как да намери къщичката. „Опитай се да мислиш за нещо друго“, нареди си тя. „Остави подсъзнанието си да работи на спокойствие.“ Лесно беше да се каже, но много трудно да се изпълни — не можеше да мисли за каквото и да било друго, освен за Кит и за опасността, на която бе изложен.

Една разходка можеше да й помогне. Щеше да обиколи набързо близките улици, да се насили да възприема подробности от вида на къщите и градините. Може би така щеше да съумее да освободи достатъчно съзнанието си и необходимата й подробност щеше да се появи на бял свят.

Доволна, че е намерила някакво конкретно занимание, Фиона скочи и взе шлифера си, който все още влажен и смачкан, се търкаляше на леглото, където го бе хвърлила при влизането си. Облече се, взе мобилния си телефон, излезе от стаята и затича надолу по стълбите към улицата.

Зави надясно и закрачи покрай редиците къщи. Оглеждаше внимателно всяка къща, покрай която минаваше, надничаше в приземните етажи, опитваше се да прецени това, което обитателите им бяха направили, за да разкрасят жилищата си. Оглеждаше завесите, одобри една много голяма надвиснала лозница, каза си, че на всяка цена трябва да запомни едно много пищно чукче на входна врата. Това разтоварваше мозъка, също като плетене.

Когато стигна края на улицата, зави наляво и заслиза по хълма към Стокбридж. Съставяше на ум описания на всяка от сградите от жълтеникав камък, покрай които минаваше. Когато стигна до подножието на хълма, спря пред един магазин за алкохол и цигари и започна внимателно да оглежда изложените на витрината бутилки. Прекоси улицата и тръгна обратно надолу по хълма, без да престава да съставя описания на всичко, покрай което минаваше.

Беше на половин път до хотела си, когато споменът изплува.

— Лий Густафсон — каза тя възторжено на глас. После хукна с всички сили към хотела си, за да се възползва колкото може по-бързо от хрумването си.

Без да обръща внимание на удивлението на нощния портиер, Фиона претича през фоайето и хукна нагоре по стълбите. Още преди да затвори вратата, бе хвърлила отново мокрия си шлифер на леглото и вече седеше пред лаптопа. Лий Густафсон беше американец и пишеше криминални романи, в които ставаше дума за екологични престъпления. Работеше със същото издателство, което издаваше и Кит в Америка. Преди две години бяха правили заедно една рекламна обиколка, бяха пили във всяка книжарница за криминална литература на територията на Средния Запад. Така се изкова приятелство, издържало на годините, през които само си разменяха имейли. Преди една година Кит беше дал на Лий ключовете на къщичката, за да проучва съхраняването на редките животински видове във високопланинската част на Шотландия. Лий Густафсон беше човекът, който можеше да й каже къде точно се намира къщата.

Оставаше да открие Лий.

От Глазгоу се виждаше само едно далечно оранжево сияние в небето на запад. Но Кит нямаше представа от това. Бе изстрадал адската болка в ръката, върху която лежеше, и с отчаяни усилия бе успял да се измести така, че сега беше по корем. Така успя да облекчи болката в раменете и постоянните бодежи в единия си крак, но тъпата болка в главата си оставаше непроменена.

Беше изгубил представа за времето. Знаеше само, че е пленник в това движещо се превозно средство поне от два часа насам. Знаеше го, защото през това време бе понесъл още едно изтънчено мъчение — бе слушал собствения си глас да чете написаните от самия него думи, с които се описваше това, което най-вероятно щеше да бъде и собствената му съдба. По негова преценка от касетата „Кръвна картина“ оставаше още около час.

Бе се опитал да не слуша, като пееше на ум любимите си песни. Но не помагаше. Разказът нахлуваше безмилостно в съзнанието му, натрапваше се, превръщаше го по ирония на съдбата в жертва на собствения си талант.

Поне докато все още се движеха, имаше някаква надежда. На човека, който го бе отвлякъл, щеше да му се наложи да спре, за да зареди с гориво. Това щеше да е неговият шанс. Щеше да рита, да се мята, да се блъска във всички прегради около себе си. Опита се да се съсредоточи. Какво имаше на краката си?

Обзе го разочарование. Не беше излизал цял ден, и когато убиецът го нападна, бе обут с меки пантофи. Дори да вложеше цялата сила на краката си, като риташе капака, щеше да се чуе само тъп удар. Такова нещо изобщо нямаше да се различи сред общия шум на бензиностанцията. Пък и не му се вярваше човек, който бе в състояние да подготвя така внимателно плановете си, да спре на оживена бензиностанция и да остави Кит в багажника, докато той отиде да си вземе кафе и сандвич.

Трябваше да има нещо, което може да се направи. В крайна сметка, той сам бе измислил клопката, в която падна. Ако съществуваше изход, трябваше да може да се досети за него.

Можеше и да успее, ако не трябваше през цялото време да се слуша как сам чете смъртната си присъда.

Фиона успя да открие много лесно телефона на Лий Густафсон. Когато се порови в международния телефонен справочник, установи, че неговият телефон не фигурира в официалните справочници. Това не я изненада. Беше опитала този вариант просто за всеки случай. Всъщност не изпитваше никакви задръжки да се обади на всички писатели и колеги на Кит, чиито телефонни номера знаеше. Не я интересуваше, че беше почти един часа сутринта. Все пак предпочете да звънне първо на Чарли Томпсън. Чарли живееше сам, а Фиона знаеше и че си ляга късно. Най-вероятно се беше проснал на някое кресло и гледаше филм на ужасите с чаша арманяк до себе си, а котката спеше на гърдите му. По-добре да се обади на него, отколкото на някой, когото звънът на телефона щеше да стресне и да събуди от сън.

Чарли вдигна слушалката на четвъртото иззвъняване.

— Здравей, обитателю на планетата Земя — избоботи басовият му глас в ухото й.

— Чарли, здравей, обажда се Фиона Камерън.

— Боже мили! Не спиш ли вече трети сън? Или си развила внезапни проблеми със заспиването?

Фиона стисна зъби, за да не му се развика.

— Извинявай, че се обаждам толкова късно, Чарли, но Кит го няма, а ми трябва телефонният номер на Лий Густафсон.

— Фиона, скъпа, ако имаш нужда някой мъж да те ухажва по телефона в отсъствието на Кит, не ти трябва да плащаш международни разговори, аз съм на твое разположение — той се изкиска.

— Ще го имам предвид, Чарли. Имаш ли номера на Лий?

— Пак ме разкара! Чакай малко, скъпа, трябва да отида до другата стая — тя чу скърцането на стола, възмутеното мяукане на котката и тежките стъпки на Чарли, които постепенно заглъхнаха. Чарли беше единственият човек от кръга на познатите й, който се разхождаше из къщи с тежки рокерски обувки. Мина една безкрайно дълга минута, после стъпките отново приближиха.

— Там ли си? Имаш ли нещо за писане?

— Да, имам.

Той прочете номера на Густафсон и го повтори, за да се убеди, че го е записала правилно.

— Позабавлявай се с Лий — добави той, — но не забравяй, че сърцето ми все така гори за теб.

— Никога не бих го забравила, Чарли — тя се насили да не излиза от тона на закачлив флирт, който отдавна се бе установил между тях. — Благодаря ти.

— Няма защо. И да кажеш на онзи твой мъж, че ми дължи един мейл.

— Готово. Лека нощ.

— Ще се постарая да е лека.

Той затвори телефона и Фиона веднага набра номера, който бе записала.

Чу единичния тон, който означаваше „свободна линия“ в американската телефонна система. Един път, два пъти, три пъти. После щракване. Включи се телефонен секретар.

— Здравейте, това е телефонът на Лий и Дороти. За съжаление не можете да разговаряте с нас, защото сме извън града до понеделник. Оставете съобщение и ще ви се обадим веднага, щом се приберем у дома.

Фиона отказваше да повярва на ушите си. Имаше чувството, че цялата вселена организира гигантски заговор срещу нея и Кит. Беше толкова убедена, че Лий ще реши проблема й.

Отчаяна, тя отново влезе в пощенската си кутия с надеждата, че Галоуей може да се окаже прав и че Кит все пак й е изпратил съобщение, което досега е блуждало из киберпространството. Може наистина сървърът да е бил блокирал и пощата да е била задържана. Но разбира се, в пощенската й кутия нямаше нищо.

Хрумна й да прегледа пощенската кутия на Кит. Може би неволно беше й пратил мейл до собствения си адрес? Не можеше да си представи как би станало това, но вече се вкопчваше за всяка сламка.

Чакаха го дванайсет неотворени съобщения. Повечето бяха от други писатели, вероятно във връзка с Джорджия. Нямаше нищо, което би могло да идва от самия Кит. Още по-обезпокоително бе това, че ако се съдеше по часовете, когато бяха пристигали съобщенията, той не си бе отварял пощата от ранния следобед. Това беше също толкова нетипично за него, както и фактът, че не се бе свързал нито веднъж с Фиона. Вместо успокоение, тя намери нови причини за тревога.

Прекъсна връзката и остана така, вперила очи в екрана. Внезапно нещо трепна в паметта й. Точно преди Лий да отиде в къщата в Шотландия, тя и Кит заминаха на почивка в Испания. Кит бе взел както обикновено лаптопа със себе си. За него бе невъзможно да не проверява редовно пощата си — все едно да спре да диша. Докато бяха в Испания, Лий и Кит си размениха няколко мейла във връзка с къщата.

Тя отвори припряно файла, в който се събираха изпратените и получени от Кит писма. Повика „изпратени съобщения“ и установи, че във файла има 2539 такива, подредени по дати. Имаше възможност да търси името на получателя по азбучен ред, затова избра тази възможност. Докато чакаше програмата да извади имената, барабанеше нетърпеливо с пръсти по масата. После намери името на Лий Густафсон в списъка и започна да рови из писмата, които Кит му бе пращал, по дати. Знаеше поне месеца, който й трябваше, и скоро попадна на него. През този месец Кит бе пратил девет съобщения на Лий. Фиона започна да ги чете едно по едно.

И най-сетне откри това, което й трябваше.

Фиона бе обзета от дълбоко облекчение. Сега вече знаеше къде убиецът ще отведе Кит. Знаеше и как да стигне дотам. Да ги вземат дяволите и Сара Дювал с прословутата й сигурност, и Санди Галоуей и баналните му успокоителни фрази. Да го вземат дяволите и Стив, който изчезна тъкмо когато й трябваше. Тя щеше да открие Кит, с или без тяхна помощ.

Глава 50

Единбърг може би действително не заспиваше по време на фестивала, но когато нещата опираха до наемане на кола, Фиона се убеди, че работното време се спазва стриктно. Дори на летището, което не се затваряше нощем, представителствата на фирмите, които даваха коли под наем, се затваряха, щом пристигнеше и последният полет за деня.

Като изчерпа всички професионални възможности, реши да мине към личните контакти. Вдигна уморено слушалката и набра нов номер. Изслуша десетина далечни прозвънявания. После някой измънка неясно:

— Да?

— Керълайн?

— Не, не е тя. Кой се обажда? — тонът бе подчертано раздразнен.

— О, Джулия, извинявай. На телефона е Фиона Камерън. Мога ли да говоря с Керълайн?

— Имаш ли представа колко е часът? — нивото на враждебност се повишаваше. Фиона знаеше, че това няма нищо общо с късния час.

— Да, и много съжалявам, но се налага да разговарям с Керълайн.

Чу се изтракването на слушалката. Чуваше се и ядосаното мърморене на Джулия, която не правеше никакъв опит да говори встрани от микрофона.

— Фиона Камерън. Два часа сутринта, да му се не види, изобщо не разбирам…

После чу гласа на Керълайн, сънлив, но тревожен:

— Фиона? Какво става?

— Съжалявам, че те събудих, но наистина е спешно.

— Разбира се, вярвам ти. Мога ли да ти помогна с нещо? Какъв е проблемът?

Фиона си пое дълбоко дъх. На фона се чу нервната въздишка на ядосаната Джулия — за разлика от Керълайн, тя нямаше слабост към изненадите. — В момента съм в Единбърг, а трябва незабавно да тръгна към Инвърнес. Ако чакам първия сутрешен влак, ще закъснея.

— Искаш да те закарам дотам, така ли?

— Не е необходимо, просто исках да те помоля да ми заемеш колата си.

Чу се шум от движение — явно Керълайн ставаше.

— Добре. Чакай да помисля — трябват ми пет минути да се облека. Общо взето, ще мине около час, докато дойда при теб. Къде точно се намираш?

— В един хотел, „Чанингс“. Работата е там, Керълайн, че е жизненоважно да потегля колкото е възможно по-бързо. Мога ли да те пресрещна на половин път? Да отида до някъде с такси?

Настана мълчание. Чуваше се как Керълайн се движи насам-натам, явно си събираше дрехите.

— Има една отбивка със закусвалня и бензиностанция по М-90 — каза Керълайн, — на няколко мили след моста. Май беше при Халбийт. Преди отклонението за Дънфермлин и Къркалди, след като минеш покрай завода на „Хюндай“. Ти отиди с такси. Мога да стигна дотам за… трийсет и пет, най-много четиридесет минути. Става ли?

— Благодаря ти, Керълайн. Вярвай ми, наистина много ти благодаря.

— Няма защо. Ще ми обясниш, като се видим — тя затвори телефона. Фиона се усмихна за първи път от няколко часа насам. Най-сетне намери човек, който й повярва, без дори да трябва да обяснява, който не реши, че тревогите й са преувеличени. Стив би постъпил така, но той бе изчезнал някъде. Не можеше да чака, за да се убеди в правотата на предположенията си.

Докато чакаше таксито, тя надраска набързо факс до Галоуей, в който обясняваше накъде тръгва и в колко часа потегля. Даде на нощния портиер инструкции да прати факса незабавно на личния номер на Галоуей в Сейнт Ленърдс. Поне, ако й потрябваше помощ, щяха да знаят къде да я търсят.

Двайсет и пет минути по-късно тя слезе от таксито при отбивката до Халбийт, преди отклонението на М-90 на север. Ситният дъждец, който бе придавал мрачна атмосфера на Единбърг през деня, се бе превърнал в порой. Водата плющеше и се носеше от пристъпите на вятъра по паркинга. Фиона се скри от дъжда под козирката на входа на ресторанта и се загледа в яркия неонов надпис на бензиностанцията, докато обмисляше какво трябва да предприеме по-нататък.

Десет минути по-късно фарове прорязаха мрака и Фиона пристъпи нетърпеливо напред. Светлините от бензиностанцията и ресторанта осветиха една хонда, която разплиска локвите и се закова на около метър от нея. Вратата се отвори и от колата изскочи Керълайн, притича до нея, прегърна я и заяви:

— Пристига кавалерията!

— Никога не съм била по-щастлива да те видя.

— Какво става? Защо е тази паника? — Керълайн я пусна и пристъпи напред, за да се скрие и тя под козирката.

— Гледа ли новините по телевизията? — попита Фиона.

— Това да няма нещо общо с убитата писателка? — Керълайн си беше съобразителна открай време. — Доколкото си спомням, вече арестуваха някого за убийството.

— Да, но не е изключено арестуваният да е направил фалшиви самопризнания. Възможно е да е луд, който се опитва да привлече по този начин внимание към себе си. Ако е така, серийният убиец е още на свобода. И се страхувам, че е заловил Кит.

— Господи! И са тръгнали към Инвърнес, така ли? — сега Керълайн като че ли наистина се уплаши.

— Кит има една къщичка в Съдърланд. Мисля, че убиецът има намерение да го отведе там. Кит държи лендроувъра си в един гараж в Инвърнес. Трябва да стигна дотам, да взема лендроувъра и да се опитам да ги пресрещна, преди да са стигнали до къщата.

Керълайн се намръщи.

— Извини ме, ако въпросът ми прозвучи наивно, но това не е ли работа на полицията?

— Да, но те са убедени, че са арестували убиеца. Дори не искат да ми повярват, че Кит наистина е изчезнал. Мислят, че се напива някъде с приятели, за да удави скръбта си по Джорджия.

— А ти си убедена, че не е така?

Фиона разпери ръце.

— Познавам Кит.

Керълайн кимна. Това явно й бе достатъчно.

— Скачай в колата. Аз ще карам.

— Наистина няма нужда. Мога да карам сама. Просто ми трябваше кола.

Керълайн стисна леко китката й.

— Казах, че ще те закарам. Освен това как смяташ, че бих се върнала посред нощ до „Сейнт Андрюс“?

— С такси. Аз ще платя сметката. Това не е твой проблем, Керълайн. Дай ми ключовете от колата, моля те.

Керълайн поклати глава.

— Не става. Ти винаги си ми помагала, когато съм имала нужда от теб. Няма да те изоставя точно сега.

Тя й обърна гръб, отиде до колата, отвори я и седна зад волана. Запали двигателя и свали прозореца.

— Доколкото си спомням, ти бързаше?

Когато потеглиха по магистралата към Пърт, Керълайн наруши мълчанието.

— Кажи сега какво точно е станало с Кит.

Фиона разказа накратко цялата история — от убийството на Дрю Шанд до последните събития.

— Може и да съм станала параноичка — каза тя. — Но предпочитам да поема риска да се изложа като последна глупачка на брега на Лох Шин. Всъщност това е най-добрият изход от тази нощ, който бих могла да си представя.

— Но дълбоко в себе си знаеш, че не е така — каза мрачно Керълайн.

Фиона кимна.

— Изключено е толкова дълго време да не се свърже с мен. Много е разстроен заради Джорджия, и аз съм единственият човек, с когото може да сподели скръбта си. Точно сега е най-малко вероятно да не иска да поддържа постоянно връзка с мен.

Те замълчаха отново, всяка потънала в собствените си мисли. Чистачките бършеха равномерно водните струи от предното стъкло, а те се насочваха все по на север, планините ставаха все по-високи и гигантските им силуети надвисваха над тях, докато Керълайн натискаше педала на газта по пътя към Инвърнес. По това време на нощта почти нямаше други коли по безкрайната лента на А-9, която се развиваше постепенно пред тях.

Когато вече наближаваха Кингъси, Фиона затвори очи и се облегна назад. Не беше необходимо да спират, за да зареждат (а и май нямаше къде да спрат, дори и да искаха) и тя потъна в неспокойна дрямка. Навлязоха в покрайнините на Инвърнес малко след шест и половина.

Ако бе искала да навлезе в пустите земи около езерото преди убиеца, Фиона вече бе закъсняла с два часа и половина.

Джоан Гиб караше внимателно колата си по улицата, на която живееше Джерард Койн. За щастие като че ли всички още спяха. Но и не можеше да се очаква нещо друго в този квартал на Северен Лондон толкова рано в събота сутринта. Надяваше се всичко да остане спокойно още известно време. Трябваше да открие адреса, да намери наблизо подходящо място за паркиране, откъдето да наблюдава къщата. Не биваше да го изпусне само защото не е съумяла да намери място, откъдето да го следи незабелязано. Точно сега черният Фолксваген Голф с тъмни стъкла й вършеше чудесна работа. Минувачите не можеха да видят има ли някой в колата, а местните гамени щяха да я оставят на мира, преценявайки, че ще е по-добре да си нямат неприятности с човека, който кара такава кола.

Откри къщата още при първото преминаване по улицата. Не намери веднага място за паркиране, затова отиде до ъгъла, обърна и пое обратно. Тогава една кола, паркирана на няколко метра след къщата на Койн, примигна насреща й с фаровете си. Първата й мисъл бе, че шофьорът се кани да излезе и сигнализира, защото е забелязал, че тя търси място за паркиране. Но тогава забеляза, че това е фордът на Нийл, опърпан почти колкото собственика си. Изравни се с него и свали прозореца си, докато той сваляше своя. Джоан набръчка неволно нос, доловила застоялата миризма на немит от доста време мъж.

— Какво правиш тук? — попита тя. — Трябваше да се махнеш още в полунощ и да оставиш нашето приятелче на произвола на съдбата.

— Не можех — прозя се Нийл. — Опитах се да се свържа с шефа, но той е неоткриваем. Не мога да го намеря и на мобилния, на домашния му телефон се включва секретар, не отговаря и на пейджъра. Просто не мога да повярвам. Никога не се е случвало да не успея да се свържа с него. А пък точно за снощи знаеше, че започваме новото наблюдение. Не разбирам какво се е случило. Затова предпочетох да те изчакам — за всеки случай.

Джоан се усмихна лукаво.

— Мисля, че знам къде е шефът.

— Къде?

— Забърсал е ново гадже.

— Глупости — присмя й се Нийл. — Че той вече е забравил как става тази работа.

— То не се забравя — възрази Джоан. — Онзи ден, след като беше в университета да се види със специалистката по профилиране, се върна съмнително оживен, а после ме помоли да му препоръчам някой хубав ресторант.

— Е, тогава положението наистина трябва да е било отчаяно.

— Благодаря ти, Нийл. Та според мен шефът е при мадамата и е решил като никога да забрави една нощ за работата и да го удари на живот.

Нийл поклати глава.

— Никога не би изключил и пейджъра.

— Така си мислиш ти. И какво ще правим сега?

Нийл запали двигателя.

— Отивам да дремна няколко часа, докато той се появи. Не е възможно да не дойде сутринта, за да разбере какво става. Готов съм да се хвана на бас.

— Сигурно ще дойде. Почакай да обърна, за да заема мястото ти.

Джоан потегли. Когато се върна, Нийл вече изваждаше полека колата си. Тя паркира и зае поста си. Дано само Джерард Койн нямаше намерение да кара колело тази сутрин.

Глава 51

Керълайн навлезе в една отбивка точно преди Инвърнес и изключи радиото.

— А сега накъде? — попита тя.

Фиона се прозя и потърка очи с юмруци. Чувстваше се куха отвътре и леко й се гадеше — както става от липса на достатъчно сън, съчетана с големи приливи на адреналин. Дъждът беше спрял, въздухът беше забулен в лека сивкава мъгла, от която Инвърнес добиваше вид на призрачен град.

— Не знам — призна тя. — Знам само, че собственикът на гаража, където Кит оставя лендроувъра, се казва Локлан Фрейзър.

Керълайн изсумтя.

— Това, разбира се, изяснява нещата.

— Искаш да кажеш, че Фрейзър е често срещано име из тези земи, така ли?

— Може да се каже. Потомственият замък на предводителя на клана Фрейзър се намира на пет мили оттук. Тук името Фрейзър се среща по-често, отколкото Смит в Лондон.

Тя запали колата и потегли към центъра на града.

— Къде отиваме?

— В случай на съмнение се обръщайте към полицията. — Керълайн насочи колата към главната улица. — Или ще открием полицейския участък, или полицай от нощния патрул, който се тъпче със сандвичи в някое денонощно заведение.

— Мислиш ли, че в Инвърнес има такова нещо като денонощно заведение? — попита Фиона скептично.

Керълайн й се усмихна мрачно.

— Не ставай жертва на туристическата пропаганда. Инвърнес не е чак толкова дълбока провинция.

— Значи ли това, че можеш да ме упътиш откъде да си купя малко трева?

Керълайн повдигна вежди.

— Струва ми се, че по местните стандарти е или много рано сутринта, или прекалено късно през нощта за такава работа. Надявам се, че това беше шега.

Фиона се озъби.

— Технически погледнато, да. Но по принцип шегите би трябвало да са смешни, а на мен точно сега никак не ми е до смях. Нека се ограничим с една доза кофеин в местното денонощно заведение. Ако накрая се наложи среща с представителите на закона, последното, което ми трябва, е да установят, че съм надрусана.

— Така да бъде — Керълайн направи завой и се насочи наляво, където хоризонтът бе почти изцяло закрит от грамадата на супермаркет „Направи си сам“. На огромния паркинг имаше фургон, в който се предлагаха пържена риба и пържени картофи. До него бе спряла полицейска кола. Керълайн навлезе в отклонението към паркинга и спря близо до полицейската кола.

— Ти питай за пътя, защото имаш подходящ акцент — нареди Фиона. — Аз ще взема закуската.

Излезе от колата и се протегна. Макар да съзнаваше, че времето е от решаващо значение, можеха да отделят пет минути, за да хапнат нещо. Облегна се на тезгяха и до ноздрите й долетя смесена миризма на стара мазнина, евтин оцет, пържен лук и бензин. Менюто бе написано с ярък маркер на дъска, която някога е била бяла. Речникът на Фиона не включваше думи, които можеха да опишат сегашния й цвят, но ако трябваше да го сравни с нещо, единственото, за което се сещаше, беше бельото на много стар човек. Заведението предлагаше пържена риба, пържени картофи, хамбургери, наденички, сандвичи и кифли. На друга табела се съобщаваше, че има и „Чай, кафе и други напитки“. Фиона се усмихна на едрия мъжага зад тезгяха. Ако съдеше по нездравия му тен, той сигурно ядеше това, което готвеше.

— Два сандвича с пържени картофи, моля — каза Фиона. Това като че ли бе най-безопасно, при това многото въглехидрати щяха да я крепят доста време. — И два чая — добави тя.

— Готово — проговори планината от тлъстини, обърна се и започна да действа около шумящия фритюрник. Фиона се обърна, за да види как Керълайн се справя с полицаите. Тя се беше навела към отворения прозорец на колата и лицето й беше въплъщение на жизнерадостна доверчивост. Изведнъж Фиона се зачуди дали двете с Лесли щяха да останат заедно досега. Сигурно не. Първата любов рядко устоява на времето. Ако се бяха разделили, Керълайн надали щеше да й бъде приятелка. Каза си с удивление, че смъртта на Лесли бе станала причина да получи такъв рядко срещан дар, като истинско приятелство. Почеса се по главата и реши да отложи тези размисли за друго време. Тъкмо сега й бе трудно да съхрани чувството си за реалност, след като все повече се убеждаваше, че се е озовала в някакъв кошмар.

Керълайн се изправи, кимна на полицаите и тръгна обратно към колата. Срещна погледа на Фиона и вдигна победоносно палец.

— Заповядай, скъпа — каза дебелият продавач в този момент и тръсна на тезгяха две претъпкани с пълнеж франзели, увити в хартиени салфетки. Фиона му подаде пет паунда, махна с ръка в знак, че не иска ресто, и се съсредоточи върху старанията си да носи едновременно двата сандвича и две пластмасови чаши с чай.

Като седнаха обратно в колата, двете се нахвърлиха на храната. Между две хапки от учудващо вкусния сандвич, Керълайн й обясни накъде отиват.

— Гаражът на Локлан Фрейзър бил някъде близо до летището. Оказа се, че ченгетата го познават. Не като нарушител на закона, спокойно. Просто защото… е, те научават най-различни работи.

Тя караше полека, със сандвича в едната ръка, стиснала чашата чай между бедрата си, и внимаваше да не го разлее на завоите.

Докато минаваха през града, улиците започнаха да оживяват, жълти правоъгълници започваха да мигат по сивите фасади на сградите. Сега вече се разминаваха с други коли и с камионетките, които разнасяха млякото. Нощното небе започна леко да светлее на изток. Фиона се чудеше къде ли е Кит. Дали тя щеше да пристигне навреме, или вече беше закъсняла? Дали убиецът щеше да се придържа към текста, или щеше да предпочете приблизителното му подобие?

Ако беше дала свобода на въображението си, вместо да заключи умишлено спомените си за съдържанието на „Кръвна картина“ в най-тъмните кътчета на мозъка си, сигурно щеше да възпроизведе с голяма точност това, което се случваше в момента само на два часа път с кола от Инвърнес.

Кит се връщаше мъчително в съзнание, от време на време чувстваше замайване, прекъсвано от пристъпи на ужасна болка. Беше получил втори удар по главата. Дългите часове, които бе прекарал вързан в багажника, го бяха направили неспособен да реагира и да се предпази от удара, който му бе нанесен в мига, когато задната врата на джипа се отвори.

Първото нещо, което почувства, като изключим болката, беше студ. Отвори с усилие очи и се озова в обстановка, която приличаше на кошмарно повторение на нещо, което вече веднъж си преживял. Познаваше мястото, защото то бе негов дом; познаваше сцената, защото я бе съчинил сам. Седеше гол на тоалетната чиния, а ръцете му бяха завързани с белезници за металните тръби, които минаваха по стената. Глезените му бяха завързани един за друг, веригата беше увита около основата на тоалетната чиния, така че той практически не можеше да се движи.

Беше сам, но знаеше, че това няма да е за дълго.

Знаеше какво следва.

Керълайн спря пред двуетажната каменна сграда, на която се виждаше полуизтрит надпис в бяло и червено — „Гараж Фрейзър“. Гаражът изглеждаше така, сякаш е съществувал и преди откриването на двигателя с вътрешно горене. По-голямата част от фасадата бе заета от голяма двукрила порта, в която се виждаха очертанията на друга, по-ниска и тясна врата. Встрани от портата имаше още една дървена врата, на която се виждаше номер — трийсет и едно. На горния етаж, зад прозорец с матирано стъкло, светеше лампа.

Фиона се наведе встрани и прегърна Керълайн.

— Благодаря ти — каза тя. — Безкрайно съм ти задължена.

— Нищо още не е приключило — възрази Керълайн. — Нали не мислиш, че ще си плюя на петите точно сега?

Фиона се облегна назад.

— Недей, Керълайн. Трябва да си вървиш у дома.

Керълайн поклати глава.

— Няма да стане. Не бих толкова път, за да те изоставя. Не можеш да ме домъкнеш дотук и да ме изриташ точно когато ти предстоят истинските неприятности.

— Това не е игра, Керълайн. Ако съм права, човекът, който е отвлякъл Кит, вече е убил трима души и изобщо не страда от угризения. Ако някой се изпречи на пътя му към целта, той няма да се поколебае да убие и него. Не мога да те поставя в такова положение — Фиона беше категорична, лицето й отразяваше същата решителност.

— Ако е наистина толкова безмилостен, трябва да се погрижиш да имате поне равни шансове.

— Не. Знам много добре какво правя. Не искам да ми тежиш на съвестта. Не бих могла да живея с тази мисъл. — Фиона разкопча колана си и отвори вратата. — Моля те, Керълайн. Върви си у дома. Обещавам да ти се обадя по-късно. Сега излизам от колата и няма да направя и крачка, докато не те видя да обръщаш и да поемаш по обратния път. — Тя отвори широко вратата, излезе, наведе се, надникна в купето и допълни. — Говоря сериозно.

Затвори внимателно вратата и отстъпи назад.

Керълайн удари вбесено волана с длан, после запали и потегли, Фиона я проследи с очи, докато обръщаше и излизаше обратно на пътя, по който бяха дошли. Когато задните светлини на хондата изчезнаха зад завоя, тя се обърна към малката врата. Пое си дъх и натисна звънеца.

Мина малко време, после някой затрополи с тежки стъпки надолу по стълбите. Вратата се отвори и Фиона видя пред себе си мъж на не повече от трийсет години, с високи работни ботуши, облечен в джинси и дебела карирана риза, която висеше разкопчана над сивата му тениска. В едната си ръка държеше чаша чай. Лицето му изразяваше дружелюбно любопитство.

— Търся Локлан Фрейзър — каза Фиона.

Той кимна.

— Да, аз съм.

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано…

Той се усмихна.

— Не е чак толкова рано и изобщо не ме безпокоите. С какво мога да ви услужа?

— Казвам се Фиона Камерън…

Той веднага я прекъсна.

— Ами че вие сте гаджето на Кит! Разбира се, трябваше веднага да ви позная, нали съм виждал снимката ви в къщичката. Много се радвам да се запознаем най-сетне — той хвърли поглед зад гърба й. — Сама ли сте?

— Не, една приятелка ме докара дотук. Кит ще дойде по-късно, а аз трябва да взема лендроувъра. Нали няма проблем?

— Не, разбира се. — Локлан започна да рови в джоба си и я покани да влезе. — Само да намеря ключовете. — Мина покрай нея и отвори вратата, която беше врязана в портата. — Тук са, само момент. — Запали лампата вътре и след малко се появи отново с връзка ключове. — Елате с мен, колата е отзад. Резервоарът е пълен, напълнил съм и тубите с дизелово гориво за генератора — добави той през рамо, докато вървеше пред нея по тясната пътека, която водеше към празното място зад гаража. Там бяха паркирани няколко възстарички превозни средства. Локлан се насочи към лендроувъра, който приличаше на реликва от Втората световна война.

— Заповядайте — той отключи вратата откъм мястото на шофьора и отстъпи назад, за да може Фиона да седне зад волана. — Карали ли сте такова нещо преди?

Фиона поклати глава.

— Никога не съм имала удоволствието — каза тя иронично.

Локлан й обясни капризите на лендроувъра, после я изчака да изкара колата от паркинга и да я насочи към улицата. Помаха й весело с ръка и тя потъна в сивата утрин.

В зоната, която попада под юрисдикцията на полицията на Централен Лондон, има триста осемдесет и пет самостоятелни системи с камери за наблюдение. В рамките на тези системи функционират хиляда двеста и осемдесет камери. Пазарът Смитфийлд е обслужван от една от тези системи, така че почти всяко негово ъгълче попада в обхвата на някоя камера. Разбира се, някои камери дават по-добър образ от други, като се има предвид разликата в осветлението и разстоянието до заснеманите обекти.

Една от първите мерки, предприети от главен инспектор Сара Дювал, бе изземването на всички видеоленти от въпросните камери. Отнесоха ги в полицейския участък на Сноу Хил. През цялата нощ след това следователите гледаха видеозаписите, внимаваха да не се разсейват и търсеха упорито по кадрите лицето на Чарлз Кевъндиш Редфорд.

Сара Дювал бе успяла да поспи четири часа. Бяха успели да убедят един съдия да разреши удължаването на престоя на Чарлз Редфорд в ареста и едва тогава тя си позволи почивка. Не си направи труда да се връща до апартамента си, просто се заключи в кабинета си, сви се на малкия диван, сложен там точно с тази цел и заспа. Четири часа сън далеч не покриваха нуждите на организма й, но би трябвало да бъдат достатъчно, за да продължи да функционира. Поне тя така се надяваше.

Върна се в общото помещение малко след седем и започна внимателно да преглежда постъпилите през нощта доклади, за да види дали в тях няма нещо, което да свърже по-сигурно Редфорд с престъпленията. Когато го бе уведомила за несъответствието между неговите изявления и откритието, направено в Дорсет, той не се притесни ни най-малко. Просто сви рамене и каза:

— Нали точно това искахте? Нали ви трябваше да ме хванете в лъжа? Освен това, нали престъпниците лъжат?

Единственото, в което тя се убеди окончателно бе, че той в никакъв случай няма да им даде възможност да докажат правотата на думите му.

Но тя вярваше, че рано или късно някой от следователите — било то от нейния екип или от Дорсет — ще открие това ключово късче информация, което щеше да докаже неоспоримо, че именно Чарлз Редфорд е извършителят на жестокото убийство на Джорджия Лестър. Мислеше си мрачно, че каквото и да открият, все ще е от полза. Защото досега резултатът се равняваше на голяма, тлъста нула.

Докато преравяше голямата купчина, която явно не съдържаше нищо, един от служителите я повика по име. Тя вдигна очи и видя, че той говори по телефона.

— Да?

— Можете ли да прескочите до видеозалата? Едно от момчетата е попаднало на нещо и ви моли да погледнете и вие.

Дювал беше излязла от стаята още преди той да затвори телефона. Забърза с големи крачки по коридора към залата, където няколко души преглеждаха видеозаписите от пазара. Щом отвори вратата, един от следователите се обади нетърпеливо:

— Моля ви, погледнете това!

— Какво има, Харви? — Дювал се изправи зад него и впери поглед в екрана. — Откри ли го?

— Прехвърлях записи от коридора, през който се влиза в служебните помещения. Самата врата не се вижда, но друг път натам няма. Така или иначе, този запис е от петък, два дни преди Джорджия Лестър да изчезне. — Той включи видеокасетофона. На екрана се появи трептящият образ на мъж, заснет в гръб. Беше облечен в бяла престилка и тъмни панталони, с шапчица, каквато носеха всички месари по хигиенни съображения. Доколкото се виждаше, той държеше в ръце голям пластмасов поднос с разфасовано месо. Харви посочи към екрана.

— Направи ми впечатление, защото на подноса има и нещо, увито в черен найлонов плик, виждате ли?

— Да — каза предпазливо Дювал. — Но това не е Редфорд. Фигурата е съвсем различна. Има ли кадри, на които се вижда как се връща?

— Заради тях ви повиках — той натисна клавиша за бързо превъртане напред и филмът отново затрептя на екрана. Внезапно мъжът отново влезе в кадър. Харви спря кадъра, на който мъжът се намираше на около три метра от камерата.

— Точно тук лицето му се вижда най-ясно.

Дювал се намръщи. Това лице й се струваше познато, но не можеше да разбере откъде.

Харви я гледаше в очакване.

Тя се взря в екрана, сякаш искаше да накара образът да стане по-ясен само със силата на волята си. Тогава изведнъж нещо сякаш щракна в главата й. Звучеше като пълна безсмислица, но тя беше уверена, че не греши. А ако не грешеше, последиците биха били толкова ужасни, че би предпочела да не се замисля за тях. Тя се изправи.

— Прати този кадър за увеличаване. Нека го изчистят и изяснят колкото е възможно повече. Аз ще се свържа с централата на столичната полиция. Отивам в кабинета си. Добре се справи, Харви.

Глава 52

Докато Фиона се движеше по пътя и отиваше все по на север от Инвърнес, времето постепенно се изясни. Бе открила пътни карти в жабката на колата, и сега се движеше по шосе А-9 с една от тях, разтворена на седалката до нея. Прекоси живописния мост, който минаваше точно над мястото, където се смесваха водите от устиетата на Бюли и Морей, прекоси плодородния чернозем на Черния остров, а междувременно небето стана синьо, утринната мъгла започна да се стапя под слабите лъчи на есенното слънце.

Движеше се по почти пустото шосе и проверяваше населените места по картата. Всъщност нямаше кой знае каква опасност да се обърка. Тук, толкова на север, почти нямаше други главни пътища, по които би могла да се отклони. Олнес. Инвъргордън. Мостът над устието на Дорнох, сивите, влажни дюни, ширнали се ниско под нея, после пътят зави отново навътре, към моста над Бонар. Зад гърба й останаха ниските крайбрежни земи и колата започна да се катери нагоре към планините, които се извисяваха отпред.

Малко след това вече се движеше по тесния провлак към Съдърланд. Тъмните води на залива бяха обрамчени с гъсти иглолистни гори, и огреният от слънцето път, който се простираше пред нея, добиваше зловещ вид. Докато караше по поречието на река Шин към Леърг, вече забеляза, че навлиза в истинската високопланинска област. От време на време пред нея се разкриваха широки панорами, до хоризонта се простираха заоблени хълмове, кафяви от прецъфтелия пирен, тук-там изпъстрени със сивия цвят на оголени скали. Понякога се виждаха руини на някогашни къщи, от които сега бяха останали само стените и по някой къс от заострените фасади. Такъв беше пейзажът след така нареченото „Прочистване на планините“, бруталното насилствено преселване на дребните стопани от богатите едри земевладелци, които бяха преценили, че им излиза далеч по-изгодно да отглеждат овце по земите си. Сега отломките от старите селски къщи бяха последният признак, че оттук е тръгнала диаспората на шотландските планинци, за да завладее Британската империя.

Фиона никога не бе идвала чак дотук, въпреки че два пъти бе кръстосвала областта Асинт, на запад от Съдърланд, по време на туристически преходи. Позната й бе мекотата на килима от пирен под краката й, знаеше колко измамно всмукваше почвата в изоставените торфени находища, чувала бе трополенето на прастарите късове от скали под обувките си. Ако смяташе да отиде в пустошта, където се намираше къщата на Кит, се налагаше да спре в Леърг. Леките й обувки и градските дрехи щяха само да й пречат по този терен.

Леърг започваше да се събужда, когато Фиона мина с колата по главната му улица. Повечето магазини бяха вече отворени, тук-там по улиците бяха излезли и хора, решени да се възползват от слънчевата утрин. Паркира колата близо до магазин за туристически дрехи и оборудване, излезе и провери какво има в багажника, преди да влезе в магазина. Освен трите туби с дизелово гориво имаше и лек пуловер от термоматерия и непромокаемо яке. Фиона взе пуловера, зарови нос в него и вдиша познатата миризма на Кит. „Моля те, господи, нека остане жив и здрав!“, молеше се тя.

Остави обратно пуловера и якето. Щяха да са й прекалено големи, но все щяха да свършат работа. Отиде в магазина и петнайсет минути по-късно излезе оттам, обута в панталон от термоматерия, лек, но топъл пуловер с висока яка и кафява шапка с наушници. Беше взела и дебели чорапи с уплътнено стъпало и леки туристически обувки, които успя да купи с намаление, защото бяха летни. Макар да не бяха съвсем подходящи за това време на годината, поне не трябваше да ги разтъпква, както става с по-тежките модели. Освен това не вярваше да й се наложи да бъде дълго с тях. Важното бе да стъпва удобно, ако трябваше да ходи или да се катери. Купи и походна аптечка, както и няколко пакета високоенергийна храна за спешни случаи. Имаше смътна представа от това, което я очакваше, и искаше да се подготви колкото бе възможно по-добре.

Когато се върна в лендроувъра, навлече и пуловера, и якето на Кит, а дрехите, които носеше досега, хвърли в багажника. Сега оставаше да свърши само още едно нещо. Трябваше да си припомни в подробности „Кръвна картина“, за да прецени какво още може да й потрябва. Купи от една железария ножица за метал, чук и длето, а като размисли, добави и нож с автоматично прибиращо се острие.

Когато отново се упъти към лендроувъра, установи, че има компания. Точно зад нея бе паркирала една позната хонда. Керълайн стоеше подпряна на предния капак, скръстила ръце, усмихната, но видимо решена да не отстъпва. Фиона притвори ядосано очи и когато наближи, каза:

— Никак не е смешно, Керълайн.

— Знам и затова съм тук. Щом не позволяваш да дойда с теб, нека поне те охранявам донякъде. Да съм сигурна, че ще излезеш жива оттам. Моля те.

Фиона отвори задния капак на лендроувъра и хвърли вътре покупките си. Обърна се и попита:

— Имаш ли мобилен телефон?

Керълайн се ухили.

— Вярваш ли, че тук може да има приличен сигнал? — и тя посочи с един общ жест хълмовете, които се извисяваха около града.

Фиона успя да се усмихне.

— Глупав въпрос, извинявай. Добре, ето какво ще направим. Ти ме следваш до едно място, на което ще завия. То е на миля и половина извън града. Няма смисъл да се опитваш да ме следваш по-нататък. Според Кит пътят е тежък дори за джип. Дай ми един час. — Тя отвори чантата си и извади бележник и химикалка. Отвори бележника и надраска номерата на служебния и домашния телефон на Санди Галоуей. — Ако часът изтече и не съм се върнала, това ще означава, че имам нужда от помощ, или съм успяла да се свържа с полицията по сателитния телефон на Кит. Във всички случаи опитай да се свържеш с главен инспектор Галоуей, кажи му къде съм и какво правя. Пратих му факс, но може да е решил, че работата не е спешна. Само още минута, да ти дам указания за пътя. — Тя бръкна под картата и извади разпечатка на мейла, изпратен от Кит на Лий. Имаше чувството, че са минали години, откакто го бе разпечатала. Подаде листа на Керълайн, но в същия момент дръпна назад ръката си.

— Чакай — каза тя. — Искам да обещаеш, че каквото и да става, няма да се опитваш да ме следваш.

Керълайн кимна с нежелание.

— Обещавам.

— Искам да съм сигурна, че не ме лъжеш.

Керълайн впери очи в нейните и каза бавно:

— Заклевам се в гроба на Лесли.

Фиона кимна в знак, че приема клетвата.

— Това ми стига. Както вече казах, би трябвало да съм в състояние да поискам помощ, ако преценя, че имам нужда, но може да не успея да се справя със сателитния телефон. Ти ще ми служиш за свръзка. — Тя подаде упътванията и си пое дъх. — Потегляме. — Качи се в лендроувъра и запали двигателя. Ръцете й се бяха изпотили и се хлъзгаха по волана. Стомахът й се беше свил на топка.

Знаеше, че шансовете й са минимални. Те бяха минали отдавна оттук. Можеше да са в къщата от час и половина, ако не и по-отдавна. Тя знаеше, че убиецът не е роб на подробностите. Може би щеше да източи кръвта на Кит наведнъж, вместо да го измъчва с дни, защото така рискът да бъде заловен бе много по-малък.

Може би беше вече късно.

Ароматът на кафе събуди Стив. Той примигна и разтърка очи, объркан от съзнанието, че се намира на непознато място. Надигна се на лакът и видя Тери, която седеше на масата с чаша кафе пред себе си.

— Тъкмо почвах да мисля, че снощи сме прекалили и си изпаднал в кома — подразни го тя.

— Колко е часът? — попита той. Нямаше представа колко дълго е спал.

— Девет и двайсет.

Стив спусна крака на пода и стана.

— Шегуваш се — възкликна той. Изглеждаше по-скоро потресен, отколкото приятно изненадан.

— Събота е, Стив. В събота хората спят до късно — тя се засмя. — Дори ченгетата.

— Не мога да повярвам, че никой не се е обаждал… Следенето… Нийл трябваше да ми звънне, преди да напусне поста — той говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея. — А и заместник-началникът — самолетът му трябваше да е пристигнал преди два часа. — Той отиде до телефона и пейджъра си и застана като вкаменен, вперил поглед в празния дисплей. — Какво е станало? — той взе мобилния телефон и го изгледа объркано.

Тери дойде до него и го прегърна през кръста.

— Аз ги изключих. Имаш нужда от почивка, Стив.

Стив се извърна рязко и я изгледа гневно и недоверчиво.

— Какво си направила? — извика той. Отваряше и затваряше уста, но нямаше сили да проговори.

— Светът няма да свърши, ако не могат да те открият в продължение на една нощ — каза Тери, но в гласа й се прокрадна нотка на неувереност.

— В момента ръководя изключително важна операция — той си възвърна дар слово и продължи да вика. — Господи, Тери, всичко може да се е случило! Как е възможно да си толкова шибано безотговорна?

Докато говореше, той навличаше дрехите си.

— Нищо не си ми казал — развика се тя на свой ред. — Откъде да знам? Последния път, когато ни прекъснаха, дори не ставаше дума за твой случай. Не си споменавал, че имаш някаква важна работа в момента.

Стив спря за миг да закопчава ризата си и я изгледа яростно.

— Това са поверителни сведения, затова не бих могъл да ти кажа нищо. Не разговарям за работата си с цивилни.

Думите му изплющяха като камшик. Само че Тери не трепна, а отговорът й бе още по-остър.

— Но за Фиона Камерън правиш изключение, нали?

— Затова ли е цялата работа? Да не ревнуваш от Фиона? — Стив не вярваше на ушите си.

Тери заговори по-тихо, вперила поглед в него.

— Не, става дума за доверие, Стив. Става дума за откритост. Не можеш да се държиш с мен като с дете. Достатъчно бе да споменеш по някое време, че работиш върху нещо важно и може да се наложи да ни прекъснат. Да му се не види! — избухна тя отново. — Става дума за елементарна учтивост!

Стив нахлузи сакото си и взе палтото в ръка.

— Аз съм високопоставен служител в полицията. Подчинените ми трябва да имат връзка с мен по всяко време.

— Господин Незаменимият. На теб не ти трябва любовница, Стив. Трябва ти публика.

Той пъхна телефона и пейджъра в джоба на сакото си и тръгна към вратата, клатейки глава.

— Направо не мога да повярвам.

— Да беше ми казал, тъпанар такъв! — подвикна тя след него. Ядосваше се на неговата въздържаност, но и на своята импулсивност.

Единственият отговор бе тръшването на вратата. Когато стигна до колата си, ръцете му трепереха от пристъпа на ярост.

— Невероятна гадост — мърмореше той под нос, докато сядаше зад волана. Включи пейджъра. Пет съобщения. Стив изруга под нос и започна да ги прослушва. Две от Фиона, късно снощи. Едно от Нийл малко преди единайсет. Още едно от Нийл, няколко минути след шест сутринта.

— Майната му, майната му, майната му — продължи той, когато видя последното съобщение. Заместник-началникът му се беше обаждал преди около час.

Включи телефона и се обади на домашния си номер, после набра комбинацията, за да прослуша телефонния секретар. Пак се беше обаждала Фиона и бе помолила да й се обади спешно. Следваше обаждане от Нийл, в което той му съобщаваше, че е решил да продължи да следи Койн цяла нощ, за всеки случай. Ново обаждане на Нийл. Този път казваше, че Джоан поема смяната, а той щял да чака в Ню Скотланд Ярд нареждане за арест и претърсване. Записал се беше и заместник-началникът, за да му каже, че чака обаждането му.

Той потри лице с ръце. Опитваше се да се успокои дотолкова, че да бъде в състояние да обясни защо настоява за ареста на Джерард Койн. Подиша дълбоко около минута и сетне реши, че е готов да се обади. Трябваше да лъже, да каже, че се е изтощила батерията на пейджъра му, а той не е забелязал. Един час закъснение надали щеше да бъде от значение. Но понякога беше.

Докато набираше номера на заместник-началника, го прободе съжаление. Беше изпълнен с такива надежди за връзката си с Тери. А както обикновено, всичко се провали.

Дано поне имаше повече късмет с Койн.

На четиристотин мили от Лондон Санди Галоуей чоплеше сандвича си с бекон в кафенето на Сейнт Ленърдс. Чакаше Фиона Камерън втори час, и започваше сериозно да се ядосва. Беше изпаднала в паника, когато му се обади снощи, а днес дори не се бе постарала да спази уговорката им. Дори не бе оставила някакво съобщение при дежурния или на рецепцията в хотела си. Хотела, който й плащаха от собствения си бюджет, припомни си той кисело.

Беше се обадил на Сара Дювал, както й бе обещал. Изгледа си филма докрай и после й звънна в кабинета на Ууд Стрийт. Умно момиче беше тази Сара. Беше му обяснила подробно несъответствието между думите на Редфорд и находката в Дорсет, обясни също защо първоначално се бе смутила, после изреди аргументите, които й бяха хрумнали впоследствие. Очевидно бе успяла да потисне съмненията си, и Галоуей бе склонен да й вярва.

Което, разбира се, означаваше, че опасенията на Фиона Камерън са напълно неоснователни. Санди Галоуей беше много вбесен, че поне не се бе постарала да го уведоми за промяната в плановете си.

През ум не му мина да погледне в тавата зад факса, който се намираше до бюрото на секретарката му, в преддверието към неговия кабинет.

Глава 53

Упътването бе запечатано в паметта й като надпис върху надгробен камък. „Тръгваш по А-839 от Леърг“. Върна се назад от центъра, прекоси теснините на река Шин, преди да се разшири и да стигне до двата залива в единия край на езерото. Известно време се движеше по брега, после зави на запад, а от дясната й страна остана един заоблен хълм. Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, за да провери дали Керълайн се движи зад нея.

„На около миля извън града ще видиш отклонение вдясно. На пътепоказателя пише «Салахи».“ Да, ето го отклонението. От другата страна на пътя имаше дори телефонна кабина. Фиона спря и посочи с пресилен жест към кабината. Керълайн вдигна палец, посочи часовника си и изпревари Фиона, за да спре точно до телефонната кабина. Фиона хвърли поглед към часовника. Девет и трийсет и седем минути. Имаше един час. Подкара отново и зави рязко надясно.

„Поемаш по пътя (имай предвид, че е много неравен, именно затова ти заех лендроувъра) и караш около пет мили и половина“. Тя се подчини на инструкциите. Пътят, който скоро стана каменист и изровен, се виеше на около четиридесет фута над единия бряг на езерото. По стръмния склон надолу тук-там растяха дървета. От лявата страна на пътя бяха засадени иглолистни дървета, които се простираха до самия хребет. Но Фиона, вече изцяло съсредоточена върху това, което й предстоеше, не обръщаше внимание на красивия пейзаж. Когато иглолистната гора свърши, мина покрай няколко къщи и се озова на открит скат, покрит с пирен. Тук вече нямаше никакви признаци на живот, само в далечината се виждаше тънка струйка торфен дим, който се виеше над нечий комин.

След малко повече от миля пътят започна да се вие нагоре. Но този път, вместо спретнатите борови редици, край него имаше пъстра широколистна гора. Калини, брези, елхи и високи, разкривени шотландски борове растяха в привиден хаос сред добре поддържана гора, оградена от пътя с висока ограда, по която тук-там се виждаха високи дървени порти.

Гората свърши рязко след един завой. Пред нея се виждаше дере. Над него минаваше солиден на вид дървен мост с перила от стомана. „Пресичаш едно речно корито — Алт а’Клаон“. Нямаше съмнение, че е на прав път. Когато бе на средата на моста, Фиона започна да се движи много бавно, хвърляйки поглед към дълбоката петдесет фута пропаст със скалисти стени под себе си. Реката течеше бързо по коритото което си бе издълбала, водите се разбиваха на бяла пяна, когато се блъскаха в заоблените скали, нападали по пътя им. Блясъкът на слънчевата светлина не проникваше толкова дълбоко в пропастта и реката имаше матово кафявия оттенък на неполиран кехлибар.

Фиона премина по моста на полусъединител. Напрежението на тялото се пренасяше в ръцете й и те се бяха вкопчили във волана като нокти на хищна птица. „… и виждаш пред себе си ляв завой. Тръгваш по него.“ Зави наляво, борейки се с волана, докато лендроувърът протестираше срещу пътя, настлан с разпилени камъни. Време беше да мине на четири по четири. Тя проведе операцията в съответствие с инструкциите на Локлан. Колата се разтърси и веднага след това започна да се движи по-леко по неравния път.

„След половин миля има още един завой наляво, пътеката те връща покрай дерето и трябва да минеш по един въжен мост — доста по-здрав е, отколкото изглежда, но не вдигай повече от пет мили в час.“ Фиона влезе в завоя и наближи моста — конструкция от дървени греди, окачени на железни въжета. Сърцето й се беше качило в гърлото. Не й се вярваше тази крехка конструкция да издържи тежестта на лендроувъра. Но се налагаше да се довери на думите на Кит. Спря преди началото на моста и мина на първа скорост. После запълзя напред със скоростта на човешки ход. Мостът изскърца застрашително, когато пое тежестта на колата, но издържа, докато тя препълзя двайсет и петметровата ширина на пропастта.

Когато стъпи отново на твърда земя, издиша, и едва сега осъзна, че е задържала дъха си. Свали мокрите си от пот ръце от волана и ги избърса в панталона.

— Да му се не види, дано не съм сбъркала — промърмори тя. — И дано стигна навреме.

„От другата страна на реката има дървета. Минаваш покрай тях и караш все направо. Къщичката е на около една миля от там.“

Краят предстоеше непосредствено. Тя мина през редицата дървета от другата страна на дерето. След още стотина ярда зави отново и за свое удивление едва не бутна някакъв човек, който вървеше по пътя право към нея, нарамил брадва, с наръч съчки под мишница. Тя заби спирачки и свали прозореца. Човекът, потънал в анорака си и смъкнал плетената си шапка почти до носа, с шал, увит около врата и устата, вдигна ръка в знак на поздрав.

— Търся къщата на Кит Мартин — каза тя. — На прав път ли съм?

Тъмните му вежди се смръщиха.

— На писателя ли? Да, има още около миля нагоре.

Ако съдеше по акцента му, човекът не беше местен, но явно познаваше околността. Сигурно бе някой от новодошлите, които също като Кит, изкупуваха обявените за продан парцели, съблазнени от ниските цени и спокойствието на живота сред природата.

— Благодаря — каза тя. — Не сте го виждали днес, нали?

Мъжът поклати глава.

— И аз излязох току-що за дърва.

Фиона му махна с ръка и продължи. Скоро се озова на открито възвишение, обрасло само с жилав, кафеникав пирен. Тук-там се виждаха скали — ту големи, заоблени скални късове, ту по-ситни скални отломки, засипали доста голяма територия. Напред се виждаше горичка. Предположи, че тя служи на къщата за защита от вятъра и отби встрани от пътя, преди да стигне до нея.

Това беше. Нямаше връщане назад. Прилошаваше й от страх и напрежение, но трябваше да продължи напред. Сграбчи плика с покупките си и го пъхна в непромокаемото яке. Пое си дълбоко, но треперливо дъх, отвори вратата и слезе на пътя.

Знаеше, че не бива да тръгва направо към къщата. Ако убиецът бе там с Кит, той несъмнено следеше пътя. Огледа се и взе решение. Хлътна в горичката, под ъгъл спрямо пътя, и започна да се промушва през млади дръвчета и да тъпче къпиновите храсти, които се изпречваха на пътя й. Беше трудно, толкова повече, че трябваше да внимава да не вдига много шум.

След около десет минути се озова пред широка просека. В средата й имаше едноетажна постройка с покрив от каменни плочи. Бе излязла откъм задната стена, на която нямаше прозорци. Идеално за изпълнение на плана й. Тя се огледа, учудена от липсата на кола наблизо. Ако убиецът бе тук с Кит, те трябваше да са пристигнали с нещо. Ами ако вече бе късно? Ако вече беше изпълнил намерението си и бе убил Кит? Никога досега не се бе чувствала толкова уплашена и толкова сама.

— Не преувеличавай — промърмори тя под нос. В най-лошия случай бяха дошли преди два часа. За убиеца бе все пак важно да повтори ритуала на убийството така, както бе описано в книгата. Не би могъл да има достатъчно време, за да е успял да източи кръвта на Кит и да приключи с рисуването по стените. Или още не бяха пристигнали, или убиецът се е върнал до Леърг, защото се е оказало, че има нужда от нещо.

Или, разбира се, тя беше сбъркала.

Без да обръща внимание на последната мисъл, Фиона реши да предприеме нещо. Притича, ниско приведена, от дърветата до стрехата, доволна, че се бе сетила да си купи удобни обувки. После започна много бавно да се придвижва покрай стената на къщата. Когато стигна до края, се осмели да надникне зад ъгъла. Не забеляза никакъв признак на живот. Видя, че на стената има три прозореца. Избърса потта от челото си и решително зави зад ъгъла.

Чуваше ударите на сърцето си, докато вървеше на пръсти към първия прозорец. Надникна внимателно над перваза. Стаята, която видя пред себе си, очевидно беше спалнята на Кит. Не се забелязваше никакво движение. Стори й се странно да гледа нещо, което й бе непознато и все пак толкова близко. В гърдите й се надигна вълнение, от което едва не й спря дъхът.

Тя преглътна с усилие и мина бързо покрай прозореца, после тръгна по-предпазливо, преди да надникне през втория. Стори й се, че той е направен по-късно, защото размерът и формата му бяха много по-различни. Отблизо се виждаше, че от вътрешната му страна са спуснати щори. Това почти сигурно беше банята. Ако бе права, Кит трябваше да е там. Повъртя главата си под различни ъгли с надеждата, че ще намери някоя пролука, но не можа да види нищо.

Ядосана, Фиона продължи към третия прозорец. Хвърли първо един бърз поглед, за да се убеди, че и в това помещение няма никой. После се зае да оглежда вътрешността; В стаята имаше голяма маса, две кресла от двете страни на печка с дърва, малка кухненска ниша и два шкафа, които заемаха стените чак до тавана. Имаше друг, метален шкаф, който бе отворен и отворената врата не позволяваше да се види какво има в него. На пода, близо до вратата, имаше найлонови пликове с емблемата на търговската верига „Уейтроуз“. Изглеждаше, че са поставени тук скоро, не личеше по тях да има прах. Фиона знаеше, че най-близкият супермаркет на „Уейтроуз“ е поне на триста мили от тук. Доказателството беше незначително, но я убеди напълно в правотата на заключенията й.

Тогава забеляза нещо, което потвърди най-страшните й опасения. Стомахът й се сви на топка. В най-далечния ъгъл, полускрита от издатината на комина, имаше малка масичка. На пода до нея имаше купчина парчета от метал и пластмаса. Това бяха очевидно останките на сателитния телефон.

Значи наистина бяха тук. Ако се съдеше по отсъствието на кола, в момента убиецът го нямаше. Явно действаше внимателно — счупеният телефон доказваше, че е предвидил и възможността пленникът му по някакъв начин да успее да се освободи. Сети се за човека, когото бе срещнала преди гората. Но той имаше съвсем безобиден вид, нарамил брадвата и съчките. При това вървеше пеш. Фиона съжали, че не се беше сетила да го попита дали е виждал наоколо някакъв непознат автомобил.

Не биваше да губи време в излишни размисли. Тя се отдръпна от прозореца и изтича до далечния ъгъл на къщата. Мина покрай малък каменен заслон, в който имаше дизелов генератор, после излезе откъм предната страна на къщата. Двойната дървена врата беше затворена и заключена. Блъсна я с рамо, но тя не помръдна.

Налагаше се да разбие някой прозорец — най-разумно бе да го направи отзад. Изтича обратно до прозореца на спалнята и задърпа рамката. Беше заключен. Фиона извади чука от плика, който бе пъхнала в якето, и го стисна здраво. Нямаше смисъл само да чупи стъклото. Трябваше да строши и дървената напречна летва. Пое си дъх, вдигна ръка и замахна с чука. Дървото се пропука, а стъклото от двете му страни се пръсна с трясък, като при експлозия. В горската тишина шумът й се стори неестествено силен. От гъсталака зад нея излетяха с пресипнал крясък две сойки и я накараха да подскочи.

Тя счупи докрай напречната летва и свали стъклото от рамката, за да не се пореже, докато минава през прозореца. Прехвърли внимателно единия си крак, повдигна се на мускули, седна на перваза и прескочи. Озова се в спалнята. В къщата цареше абсолютна тишина, и все пак на тази тишина й липсваше онази неопределима характеристика, която показва, че наоколо няма никой. За миг Фиона остана неподвижна, ослушвайки се за някакъв признак на опасност.

Прекоси внимателно стаята и отвори широко вратата. Отляво, в мрачното антре, се виждаше затворената врата на банята. Тя посегна плахо към дръжката, уплашена при мисълта какво ще види от другата страна. Стисна здраво очи, събра сили, завъртя дръжката и отвори вратата.

Глава 54

На шестстотин мили оттам, в Лондон, Стив Престън се поздравяваше, че успя да убеди заместник-началника в наличието на достатъчно доказателства и да получи позволение да пристъпи към изпълнение на плана си. Сега му оставаше само да обясни задачите на новите попълнения в екипа, които трябваше да помагат на Джоан и Нийл при арестуването на Джерард, както и на хората, които трябваше да претърсят жилището на арестувания.

— Премислил съм всичко много подробно. Не искам да го арестуваме в апартамента му, защото, както знаете, според наказателния кодекс в такъв случай имаме право само на ограничено търсене. Искам да изчакаме да напусне апартамента и да го приберем някъде навън. Довеждаме го в Ню Скотланд Ярд и го арестуваме официално по подозрение в убийство. Тогава вече имаме право да проведем претърсване в съгласие с параграф осемнайсети, който ни дава много по-големи права. За да сме сигурни, че няма да се измъкне, един от вас трябва да е с колело, а друг — с мотор. Той е пристрастен колоездач, затова най-вероятно ще излезе с колело.

Наложи си да говори сериозно и да прикрие обзелия го ентусиазъм.

— Искам го тук здрав и невредим — каза той подчертано. — Никакви злополуки, падания по стълбите, необясними порязвания, синини и счупени носове. Искам да се държите с него така, като че ли е от фин порцелан. Щом го доведете, го арестуваме по подозрение в убийство. Идеята е да се стресне от самото начало. Но искам да му повикате адвокат веднага, без никакво бавене. Всичко трябва да е като по учебник. Не искам после някой да каже: „Ей, приятелче, тук си нарушил изискванията на наказателния кодекс.“ Има ли някакви въпроси?

Един млад следовател вдигна ръка.

— Какво точно трябва да търсим в апартамента на Койн?

— Добър въпрос — каза Стив. — Всичко възможно, което може да го свърже по някакъв начин с убийството на Сюзън Бланчард и изнасилванията в северен Лондон. Което ще рече изрезки от вестници, карти, на които са отбелязани местопрестъпленията, дневници, снимки. Искам също да ми донесете абсолютно всички ножове, които намерите. Донесете и всички дрехи, които отговарят приблизително на свидетелските описания на екипа, с който е бил облечен колоездачът, забелязан в Хампстед Хийт, както и човекът, изнасилил жените в северен Лондон. Знам, че след толкова време шансовете ни да открием улика са минимални. Но Койн трябва да си получи заслуженото, и ние ще свършим тази работа, за да може духът на Сюзън Бланчард да намери покой.

Той се огледа около себе си. Повече въпроси нямаше. Обърна се към таблото, което висеше зад него и показа една снимка на близначетата на убитата.

— Не искам справедливост за себе си, нито пък да спася доброто име на полицията. Искам справедливост за тези деца. А сега тръгвайте и го доведете.

Нямаше слабост към евтина емоционалност, но точно сега те трябваше да са насъскани, а щом трябваше, Стив знаеше как да го постигне.

Изпрати с поглед излизащите от стаята следователи и се зачуди кога ли ще доведат Койн. Сега вече трябваше да разбере какво ставаше с Фиона. Беше се опитал да я открие на мобилния й телефон. Звъня няколко пъти, откакто пристигна в кабинета си, но чуваше само автомата, който го уведомяваше, че няма връзка с избрания от него номер. От Сара Дювал знаеше, че тя е заминала за Шотландия, за да прегледа отново досието от убийството на Дрю Шанд. Може би най-добре щеше да бъде да се обади на колегата, който водеше следствието по случая.

Взе телефона, обади се в централата и помоли да го свържат с Полицията на Лодиан и Граничните земи. Набързо успя да разбере, че човекът, който му трябва, е главен инспектор Санди Галоуей. Но Галоуей не беше в сградата. Раздразнен, Стив остави съобщение за Галоуей да му се обади колкото може по-скоро.

Какво й бе станало на Фиона? Защо оставяше съобщения да я търсят, а после изчезваше? Като имаше предвид как се разделиха последния път, Стив бе наясно, че щом го е търсила, е имала много сериозен повод. Каза си, че може би трябва да се обади на Кит. Но когато избра номера на домашния му телефон, отново се включи телефонен секретар.

Нищо повече не можеше да направи. Сега трябваше да изчисти съзнанието си от странични мисли и да се съсредоточи върху подхода, който трябваше да избере по отношение на Джерард Койн. Това беше най-важното в момента и не биваше да допуска нищо да го разсейва.

Беше много, много по-страшно от онази сцена в телевизионната адаптация. Много, много по-лошо от всичко, което се бе родило във въображението й. Първата й мисъл беше, че е мъртъв. Беше се отпуснал като труп, ръцете му бяха приковани с белезници към стената, а краката — с верига към основата на тоалетната чиния. Кожата му беше прекалено бяла, главата му висеше безжизнено на гърдите. Тялото му се държеше само на веригите. Фиона не можа да долови нито дишане, нито пулс. В една вена на лявата му ръка беше поставен абокат. По стените имаше детински драсканици — дървета и цветя, във всякакви ужасяващи оттенъци — от яркочервено до тъмнокафяво. Тя не можеше да прецени колко кръв е била необходима за тях… Сърцето й се сви мъчително от ужас и отчаяние.

С нечленоразделен стон, приличен по скоро на ридание, Фиона изтича напред, падна на колене и прегърна студеното му тяло. Сълзи потекоха от очите й. За свое удивление почувства някакво леко движение, съвсем близо до лицето си. После ухото й бе погъделичкано от едва доловимо дишане.

— Кит? — каза тя с усилие. — Кит? Чуваш ли ме?

Постави ръка на шията му и сега вече почувства слабия и неравномерен пулс. Постави длани от двете страни на лицето му и повдигна главата му така, че да е на едно ниво с нейната. Клепачите му трепнаха, но тя можа да види само бялото на очите.

— Тук съм, Кит. Аз съм, Фиона. Всичко ще се оправи.

Той успя да отвори съвсем леко очи и простена. Тя се притисна до него в отчаян стремеж да му прехвърли малко от топлината си. Студът и загубата на кръв бяха причина да изпадне в шок.

Първото, което трябваше да направи, бе да го затопли. Тя се откъсна внимателно от него и изтича до спалнята. Намери един спален чувал, две дебели ризи и един чифт джинси, после забърза обратно към банята. Наметна го със спалния чувал, като не преставаше да му говори успокоително. После измъкна плика от вътрешния джоб на якето си и извади ножиците за метал. С неимоверно усилие успя да разреже веригата, усукана около глезените му, и да освободи краката му. Те бяха леденостудени. Притегли ги напред и започна да му навлича джинсите, после ги издърпа нагоре до коленете.

Взе чука и длетото и се зае с белезниците, които придържаха ръцете му към стената. Започна с дясната ръка. Няколко удара й бяха достатъчни, за да изтръгне металната халка от стената. Ръката му увисна безжизнено до тялото и той простена отново.

Фиона отиде от другата му страна и се замисли. Не искаше да вади абоката от ръката му, защото се опасяваше, че може да започне да кърви. Взе ролка лейкопласт от аптечката, и внимателно усука част от него около ръката му, прикрепяйки здраво абоката. Едва тогава повтори процедурата с чука и длетото, и освободи и лявата му ръка. Той рухна напред като труп. По някакъв начин Фиона успя да му навлече и двете ризи, като разряза ръкавите, за да минат през веригите и халките на белезниците.

После, стенейки от усилие, тя го изправи на крака и го подпря на стената, за да издърпа панталона му нагоре. Обзе я внезапен пристъп на паника, защото й се стори, че всичко това й бе отнело прекалено много време. Убиецът сигурно беше наблизо. Надали би рискувал да остави Кит сам за дълго време.

Фиона остави Кит да се отпусне отново върху тоалетната чиния. Извади от комплекта за първа помощ термопакети, разтърка ги, за да ускори химическата реакция, която щеше да доведе до отделянето на топлина, и ги пъхна в ризата му. После отиде отново в спалнята и успя да открие чифт дебели чорапи и едни стари маратонки.

После отиде в дневната и извади от един шкаф две кутии кока-кола. Точно това й трябваше — едновременно течност и захар. Кофеинът надали би представлявал проблем за човек, който поглъщаше ежедневно огромни количества кафе. Когато се обърна, погледът й падна върху тесния метален шкаф. Там, където трябваше да стои ловната пушка, с която Кит стреляше по зайци, зееше празно пространство. Фиона видя една отворена полупразна кутия със сачми. Паниката отново се надигна. Където и да се намираше човекът, който бе отвлякъл Кит, той разполагаше с ловна двуцевка. Положението, и без това отчаяно, бе станало още по-лошо.

Тя изтича до банята и нахлузи чорапите и обувките на краката на Кит. После се помъчи да го изправи.

— Хайде, Кит, хайде, миличък. Трябва да дойдеш на себе си. Трябва да можеш да се движиш.

Топлината започваше да действа. Кит потръпна и очите му се отвориха докрай. Той я погледна удивено и изграчи пресипнало:

— Фиона?

— Да, аз съм, не халюцинираш. Открих те, скъпи. Сега трябва да изпиеш това. — Тя поднесе кутията кока-кола към напуканите му устни и се принуди да прояви търпение, докато той преглъщаше. — Ще те измъкна оттук, обещавам — добави тя.

— Къде е Блейк? — каза Кит с несвой глас, замазвайки съгласните.

— Блейк ли? — Фиона се зачуди от кое кътче на трескавия му мозък бе изскочило това име.

— Френсиз Блейк — настоя той. — Той ме докара тук. Той ми причини всичко това.

Това трябваше да звучи като халюцинация, но изведнъж всичко си дойде на мястото. Мъжът, с когото се бе разминала по пътя насам. В съзнанието й просветна някакъв спомен. Никога не беше виждала лично Блейк, но бе слушала гласа му по новините. Слуховото възприятие отключи визуалния спомен. От лицето на непознатия, когото срещна, не се виждаше кой знае колко, но сега, когато имаше с какво да го сравни, можа да прецени, че наистина е бил той. Френсиз Блейк беше мъжът с брадвата. Но докато съзнанието й приемаше видяното, интелектът й се съпротивляваше. Защо, по дяволите, му е било на Френсиз Блейк да отвлича Кит? Как бе възможно тъкмо той да е серийният убиец? Звучеше й безсмислено, направо абсурдно.

Освен това точно сега нямаше време за размисъл.

— Няма го — заяви тя с увереност, каквато въобще не изпитваше. Но къде наистина беше Блейк и какво правеше? Ако се съдеше по брадвата, наистина бе тръгнал да насече дърва за печката. Или пък съчките му трябваха, за да скрие в тях пушката. Най-вероятно се бе упътил обратно към къщата, като предварително бе скрил колата си някъде другаде. Тогава бе чул приближаването на лендроувъра. Дори да не знаеше коя е тя, беше ясно, че колата отива към единствения обитаван дом наблизо — затова той сигурно бе тръгнал обратно, за да изглежда, че отива някъде другаде.

Елементарен номер, но беше минал. Тя не го бе заподозряла нито за миг. А сега той знаеше, че тя е тук. Изключено бе просто да ги пусне да си вървят, нали? Не беше възможно.

Фиона тръсна глава в опит да подреди мислите си.

— Отивам да докарам лендроувъра — каза тя. Говореше бързо и отчетливо, за да прикрие страха, който свиваше стомаха й. — Искам да не мърдаш оттук. Ако успееш да дойдеш в колата, ще бъде чудесно. Но не се тревожи, ако пръстите още не те слушат. Ще мине доста време, докато кръвообращението се възстанови. Имаш ли представа колко кръв ти е източил?

— Повече от половин литър — въздъхна той. Говореше като пиян. — После припаднах. Мисля, че тогава е спрял. — Кит примигна и за първи път фокусира погледа си върху това, което го заобикаляше. Видя кървавите драсканици по стената и потръпна. — Да му се не види — той се опита да се засмее, но вместо това се разкашля. — Хич не го бива за художник.

Фиона се изправи и притисна главата му до гърдите си.

— Ще бързам колкото е възможно повече.

Пусна го, взе ножа от торбата, извади около инч от острието и го постави внимателно в джоба на якето си. Едва успя да се насили да остави Кит сам, но трябваше да докара колата, ако искаше да го спаси. Не можеше да чака Керълайн да призове кавалерията — не и сега, когато знаеше, че Блейк има пушка.

Отиде до предната врата и я открехна предпазливо. Огледа просеката. Нищо не помръдваше. Кожата й бе настръхнала от страх. Блейк можеше да е навсякъде наоколо, скрит сред дърветата, и да я държи на прицел. Можеше да се е скрил зад лендроувъра и да я чака, за да я удари с нещо и да я зашемети. Повдигна й се от страх.

Започна да отваря полека вратата. Плъзна свободната си ръка в джоба и стисна здраво ножа. Все още нищо не помръдваше. Ако Блейк действително я бе взел на прицел, щеше да му бъде по-трудно да я улучи, ако се движеше, вместо да стои тук и да се колебае. Сега или никога.

Тя прекоси тичешком просеката и затича надолу по пътеката. Учуди се, че стигна толкова бързо до лендроувъра. Беше забравила, че първоначално стигна до къщата по заобиколен път. Отвори вратата и скочи вътре, опря за миг глава върху волана и изхлипа от облекчение. „Стегни се!“, заповяда си тя и се изправи.

Понечи да запали двигателя и за миг я обзе нов ужас. Ами ако Блейк бе развалил мотора? Завъртя трескаво ключа и едва не се разплака от облекчение, когато двигателят заработи. Профуча обратно нагоре по пътеката, зави и паркира така, че задният капак на колата беше точно срещу вратата на къщата.

Остави мотора да работи, отвори задната врата и изтича обратно в къщата. Кит вече се бе поизправил и се подпираше на тоалетното казанче. Беше все така мъртвешки бледен, но държеше очите си отворени и като че ли осъзнаваше какво става около него. Фиона зашета наоколо, взе две одеяла и една възглавница, още няколко ризи на Кит, изтича навън и натовари вързопа в лендроувъра, като последно добави и спалния чувал. Подреди на пода някакво подобие на легло, после се върна за Кит.

— Трябва да се опиташ да ми помогнеш — каза тя. — Не мога да те нося.

Кит кимна.

— Мисля, че вече мога да стоя прав. В дневната има един бастун. С негова помощ може и да се справя.

Гласът му бе все още треперлив и много тих.

Фиона намери бастуна, подпрян в един ъгъл. Беше модерен алуминиев бастун, с възможност за телескопично удължаване, и с пружина, която да поема удара. Тя го удължи леко, за да може Кит да го ползва като овчарска гега.

Върна се в банята, пъхна ръката на Кит в кожената халка на края на бастуна и му помогна да я стисне.

— Чувствам бодежи — измънка той.

— Вярвай ми, това е добър признак — отвърна Фиона. Мушна ръка под другия му лакът и с нейна помощ той успя да стъпи на краката си.

— Господи, мускулът ми се схвана — простена той. Десният му крак се подгъна, когато трябваше да поеме тежестта му.

Стори й се, че измина цяла вечност, преди той да успее да пристъпи веднъж. Чувстваше как по гърба й се стича пот. Успяха с мъка да стигнат до вратата, а после и до лендроувъра. Фиона го завъртя така, че той седна в багажника, после качи и краката му, опита се да го нагласи колкото може по-удобно и попита:

— Добре ли си?

Той успя да се усмихне.

— В сравнение с какво? Вие ми се свят, всичко около мен се върти, и имам чувството, че ще повърна всеки момент.

— Това е само от обезводняване и ниско кръвно налягане. Вярвай ми, Кит.

Когато най-сетне затвори вратата и подкара лендроувъра, Фиона изпадна в невероятна еуфория. Беше се справила. Напук на вероятностите, успя да го намери навреме. Щяха да се измъкнат. Изпита желание да запее. Минаха гората и вече се движеха по открития склон. Фиона виждаше пред себе си иглолистните насаждения, зад които се криеше мостът.

Когато наближиха дърветата, отзад се разнесе гласът на Кит.

— Той няма да ни пусне така лесно, Фиона — каза той едва чуто. — Спри колата.

Макар да отиваше против инстинкта си, който й подсказваше да се движи колкото може по-бързо, Фиона се подчини. Извъртя се на седалката и го погледна.

— Какво има, Кит?

— Ако мостът го няма, закъсваме — каза той с усилие. — Бинокълът — в жабката. Слез и погледни какво е положението. Моля те.

— Взел е пушката ти, Кит. Може в момента да ни наблюдава.

— Досега вече да е стрелял. Моля те.

Фиона се замисли.

Имаше смисъл в това, което каза Кит. Ако Блейк беше от тази страна на пропастта, той щеше досега да е стрелял по тях, още докато се качваха на лендроувъра. При това можеше да се прикрива зад боровете. Кит още не бе излязъл от шока и тя не можеше да си позволи да рискува. Слезе от колата и тръгна покрай дърветата към завоя, от който можеше да види моста. Когато зави, прикривайки се зад няколко израснали наблизо едно до друго дървета, на лицето й се изписа усмивка. Мостът си беше на мястото. Каза си доволно, че страховете на Кит се бяха оказали неоснователни.

Но след като тъй или иначе бе взела бинокъла, реши да провери по-внимателно дали няма разхлабени греди. Вдигна бинокъла към очите си и нагласи фокуса така, че да вижда ясно моста. Първоначално всичко й се стори наред. После сърцето й подскочи. Свали бинокъла от очите си, после го вдигна и пак погледна. Идеше й да се разплаче. В далечния край на моста въжетата бяха прерязани почти докрай. Прорезите се виждаха ясно през бинокъла.

Нямаше изход. От път към свободата мостът се бе превърнал в смъртоносен капан.

Глава 55

Керълайн провери отново номера, който й бе дала Фиона, и хвърли притеснено поглед към часовника си. Бяха минали шейсет и една минути, откакто беше махнала за довиждане на Фиона. Каквото и да се бе случило, когато приятелката й бе стигнала до крайната си цел, явно съществуваше някакъв проблем. Керълайн се ядосваше на себе си, че остави Фиона да отиде сама срещу опасността, но прецени, че в инструкциите й имаше логика. Ако положението бе такова, че Фиона не можеше да се справи сама, Керълайн по-скоро би й създавала допълнителни проблеми, вместо да й помогне. Въпреки всичко се измъчваше от страх и чувство на вина.

Бързо изсипа всичките си дребни монети в процепа на телефонния автомат и набра номера. От другата страна се чуха три прозвънявания, после приглушеното бръмчене, докато разговорът се прехвърляше на друг телефон. Този път някой вдигна слушалката на второто позвъняване.

— Криминален отдел, слуша детектив Мулън — изръмжа пресипнал мъжки глас.

— Трябва да разговарям с главен инспектор Санди Галоуей — каза Керълайн.

— В момента не е тук. Мога ли да ви помогна с нещо?

Откъде да започна?

— Вие работите ли по случая Дрю Шанд? — попита тя.

— Да не би да имате сведения, които могат да помогнат на следствието? Бихте ли ми казали името си?

— Не, не бих казала, че разполагам точно със сведения. Обаждам се от името на доктор Фиона Камерън. Тя е поканена за консултант на главен инспектор Галоуей по случая. Разберете, жизненоважно е да говоря с него.

— Съжалявам, но не е на работа. Мога ли да му предам някакво съобщение?

Притеснена, Керълайн се опита да обясни набързо на следователя за какво става дума, съзнавайки, че апаратът ще изгълта монетите всеки момент.

— Доктор Камерън е попаднала на следа и се опасява, че може да се озове в опасна ситуация. Убедена е, че убиецът е още на свобода. Помоли ме да потърся главен инспектор Галоуей, ако не се върне до един час — тя говореше припряно и съзнаваше, че не се изразява ясно. — Струва ми се, че има нужда от помощ.

— Помощ за какво? — следователят явно не разбираше.

— Мисли, че знае къде се е скрил убиецът със следващата си жертва. Никой не пожела да я изслуша, затова тя тръгна сама по следите му.

— Вижте какво, госпожице, имам чувството, че е станало недоразумение. Доколкото ми е известно, убиецът на Дрю Шанд е арестуван. Откъде се обаждате.

— Намирам се до Леърг. На брега на Лох Шин.

— Леърг ли? Опасявам се, че сте малко извън нашия участък — гласът му прозвуча развеселено. Беше ясно, че я има за откачена. — Защо не се обадите в местната полиция?

— Чакайте, не затваряйте! — извика Керълайн. — Знам, че звучи налудничаво, но аз не съм някоя откачалка. Фиона Камерън е в опасност. Имам нужда от помощ.

— Обадете се на полицията в Леърг. Те могат да ви помогнат. Другото, което мога да ви предложа, е да оставите съобщение за главен инспектор Галоуей.

— Ще се свържете ли веднага с него? — попита тя.

— Ще направя всичко възможно да получи съобщението веднага.

— Добре тогава. Предайте му, че Фиона е тръгнала към къщата на Кит Мартин, която е близо до Алт а’Клаон, някъде по бреговете на Лох Шин — тя издиктува по букви името на речното ждрело. — Пратила му е факс, не разбирам защо не го е получил. Моля ви, предайте му, че тя се нуждае спешно от помощ. — В този момент се включи записан глас, който я уведоми, че й остават десет секунди. — Изключително е важно — подчерта тя и линията прекъсна.

Тя тръшна слушалката и извика:

— Майната му! Всичко оплесках!

Блъсна стъклото с разперена длан. Пропадна единственият й шанс да се свърже с полицията в Единбърг, а с всяка изминала минута се увеличаваше опасността за живота на Фиона.

Имаше ужасното чувство, че в местната полиция ще й обърнат още по-малко внимание. Но нямаше какво друго да направи. Тъй или иначе трябваше да се върне в Леърг, ако искаше да проведе още телефонни разговори.

Докато продължаваше да ругае некадърността си, Керълайн тръгна към колата. Непрестанно се молеше Фиона да е още жива.

— И да е, няма да е благодарение на теб, глупачко! — заключи тя, направи обратен завой и потегли към града.

Когато Джерард Койн се появи пред дома си тази сутрин, Джоан въздъхна облекчено.

— Не е с колелото — отбеляза тя, докато се взираше в огледалото за обратно виждане.

— Слава богу — отвърна Нийл. Той гледаше в извитото под удобен ъгъл странично огледало. Койн подмина колата, в която седяха, и продължи нататък по улицата. Преди да стигне ъгъла, го сподириха двама следователи — по един на двата тротоара на улицата. Джоан запали колата и я изкара на платното. Инструкциите бяха ясни. „Чакате, докато Койн спре някъде, и тогава го заобикаляте.“ Двамата колеги, които го следяха пеш, бяха съпроводени от още двама, а Джоан и Нийл чакаха в колата, за да се присъединят в последния момент.

Койн прекоси лабиринта от малки улички и излезе на Каледониън Роуд, близо до пресечката с Холоуей Роуд. Наближи един магазин за велосипеди, чиято стока бе изнесена на тротоара, забави ход, спря и започна да оглежда един бегач.

— Време ли е да предприемем нещо? — попита Нийл, докато наближаваха много бавно магазина.

— Така ми се струва — отвърна Джоан и запали аварийните светлини.

Нийл заговори в радиостанцията.

— Алфа Танго до всички. Започваме да обграждаме заподозряния.

Излезе от колата и забърза по тротоара. Останалите следователи заобиколиха Койн, който се обърна с гръб към витрината, разтворил широко очи от учудване.

— Джерард Патрик Койн? — попита рязко Нийл.

— Да, защо? — Койн се опита да говори спокойно, но не успя.

— Следовател Нийл Маккартни от Столичната полиция. Моля да ме съпроводите до най-близкия полицейски участък, за да ни окажете помощ във връзка с един случай.

Койн поклати глава.

— Грешиш, приятелче. В нищо не съм се провинил. — Очите му се стрелкаха насам-натам, сякаш търсеше изход за бягство. Но полицаите го бяха заобиколили отвсякъде, а зад тях вече се бяха натрупали и минувачи, любопитни да разберат какво става.

— В такъв случай няма да имате нищо против да ни отговорите на няколко въпроса, нали? — Нийл пристъпи към него.

— Арестувате ли ме? — попита Койн.

— От вас зависи, сър. Бихме предпочели да ни съпроводите доброволно.

— Май нямам избор, а? — отбеляза Койн с тон на несправедливо оскърбен човек.

— Колата чака — отвърна Нийл.

Полицаите оградиха Койн от всички страни и го вкараха на задната седалка на колата. От двете му страни седнаха Нийл и един друг следовател. Слабото лице на Койн застина в нацупена гримаса. Беше скръстил здраво ръце пред гърдите си.

— Правите голяма грешка — каза той възмутено.

— Ще имате възможност да ни помогнете да я поправим — каза любезно Нийл. Можеше да си позволи да се държи учтиво. Всичко бе минало по план.

Фиона отпусна ръка на волана.

— Какво да правим сега? — попита тя. — Би трябвало по някое време да пристигне помощ — помолих Керълайн да повика ченгетата и тя сигурно го е направила досега. Но те може да решат, че въпросът не е спешен. Имам чувството, че точно така ще стане. Освен това кой знае колко време ще им отнеме да стигнат дотук. Казваш, че друг път не съществува?

— Път за кола няма — потвърди Кит. Беше успял да се привдигне малко и сега седеше. Спазмите и бодежите в мускулите му бяха попреминали. Вече не се чувстваше като кандидат-покойник. Главата му беше още замаяна — като в прехода между напиване и махмурлук, но той започваше да свиква с това. — Но можем да се измъкнем пеш. Пътеката минава по хълма, на около шест мили оттук. Аз не бих могъл да извървя целия път, но ти можеш да минеш от другата страна и да потърсиш помощ.

— Не мога да те оставя тук — гласът на Фиона беше приглушен, защото бе отпуснала глава на гърдите си. — Нищо не може да попречи на Блейк да се върне за теб. Нищо не доказва, че си е тръгнал оттук. Аз на негово място бих се скрила от другата страна на пропастта, за да се убедя, че жертвите ми наистина ще паднат в нея. Ако мине известно време, без да се появим, той сигурно ще разгледа картата и ще разбере какво се опитваме да направим. Тогава ще се върне за теб. Дори да трябва да мине по целия път пеш, пак ще стигне дотук, преди аз да стигна до главното шосе.

— Имаме ли друга възможност, освен просто да чакаме повиканата от Керълайн помощ?

— Ти трябва да бъдеш откаран в болница, Кит. Освен това, дори полицията да дойде, какво би станало? Или ще видят, че въжетата на моста са прерязани и ще трябва да си останат от другата страна, или няма да забележат и ще паднат в пропастта.

Настана много дълго мълчание. Накрая Кит каза:

— Имам една идея, която може и да свърши работа. Но не съм много сигурен…

— Все е по-добре от нищо.

— Като чуеш за какво става дума, може да не си на същото мнение.

Стив не пестеше похвалите.

— Свършихте чудесна работа, операцията беше изпълнена като по часовник и по всички правила. Защитата няма да може да се хване за нищо. Блестяща работа. Довечера аз черпя. Арестуван е официално, нали?

Нийл кимна.

— По обвинение в убийство. Изглеждаше като ударен с нещо по главата. Но си знае работата. Щом чу обвинението, не продума повече, само каза, че иска да се свърже с адвоката си.

Стив взе един лист, който беше на бюрото му.

— Чудесно. Ето ви разрешение за обиск по параграф осемнайсети. Искам ти да ръководиш претърсването, Нийл. Знаеш какво трябва да търсите. Нека Джон и Джоан започнат разпита. Аз ще наблюдавам от съседната стая. Джон, нека Джоан говори. Този тип има проблем с жените. Искам да го изнервя, а ако Джоан се държи с него като мъжкарана, може да постигнем тъкмо това. Ще се справиш ли, Джоан?

Тя се усмихна мрачно.

— С най-голямо удоволствие.

Преди Стив да успее да каже още нещо, телефонът му иззвъня. Той го включи и каза:

— Главен инспектор Престън.

— Стив? Обажда се Сара Дювал. Можеш ли да прескочиш до Сноу Хил? Искам да ти покажа нещо.

— Сара, всеки момент ще ме изядат крокодилите. Не може ли да дойда по-късно?

— Опасявам се, че не може. Ще ти обясня. Възложих на един екип да прегледа всички записи от охранителните камери в Смитфийлд и сме на мнение, че открихме човека, който внася останките на Джорджия Лестър във фризера.

— Звучи чудесно. Но защо съм ти аз? — попита нетърпеливо Стив.

— Защото мисля, че човекът е Френсиз Блейк.

— Какво?!

Стив не можеше да повярва на ушите си.

— Аз видях кадрите. Сравних ги със снимките на Блейк. Струва ми се, че не може да има никакво съмнение.

Стив попита объркано:

— Ами Редфорд?

Дювал помълча, преди да отговори:

— Като че ли сме направили грешка с Редфорд.

Ушите му писнаха. Ако Редфорд не беше убиецът, как е възможно да е Френсиз Блейк?

И, което бе по-важно, ако Редфорд не беше убиецът, къде бяха Кит и Фиона?

— Можеш ли да дойдеш, за да погледнеш и ти? — гласът на Сара Дювал долетя до него сякаш много отдалеч.

— Аз тъкмо… не, не, трябва… Сара, можеш ли да пратиш записа по някого?

Пак настана мълчание.

— Разследваме убийство, сър. Не можете ли да ми отделите половин час? — тонът й бе още по-укорителен от думите.

— Току-що арестувахме убиеца на Сюзън Бланчард — каза Стив безизразно. — Не мога да напусна Ню Скотланд Ярд. Почакай малко. — Той покри микрофона с ръка и махна на следователите с другата. — Ще дойда след пет минути в общото помещение. — Когато излязоха, той отново заговори в микрофона. — Виж какво, би трябвало да знаеш, че Фиона Камерън е изчезнала някъде. Трябвало е днес сутринта да се срещне с главен инспектор Галоуей, а не се е появила. Той ми каза, че тя му се обадила още снощи, защото си била втълпила, че Редфорд не е убиецът. Била е убедена, че убиецът е още на свобода. Била е убедена също така, че той е отвлякъл Кит Мартин. Не мога да се свържа нито с Фиона, нито с Кит. Струва ми се, че имаме сериозен проблем.

— Напълно съм съгласна с теб — отвърна Сара Дювал.

— Но не мога да разбера как е възможно убиецът да е Блейк. Според сведенията от наблюдението, Блейк вчера изобщо не е излизал от апартамента си.

— Блейк е, Стив. Живота си залагам.

Но Стив осъзнаваше с тревога, че залогът не е животът на Сара Дювал.

— Трябва да говориш с Галоуей — каза той.

Но Дювал си имаше приоритети.

— Първо трябва да намеря Френсиз Блейк — заяви тя.

От наблюдателницата си сред дърветата на другия бряг на пропастта, Френсиз Блейк не откъсваше поглед от пътя, който водеше към моста. Защо се бавеха? Тя трябваше да е успяла да го освободи досега. Той знаеше, че в барачката при генератора има пълен набор инструменти. Нали там откри брадвата, с която разби катинара на шкафа, за да вземе пушката.

Още не можеше да повярва, че този път не му бе провървяло. Беше излязъл, за да откара джипа си от другата страна на пропастта. Но някакъв вътрешен глас му подсказа да вземе пушката, скрита в наръч съчки. За щастие чу приближаването на лендроувъра и съобрази да тръгне в обратна посока, като че ли тъкмо излизаше от гората. Ако я бе чул малко по-рано, можеше да е готов за идването й. Разбира се, това би променило схемата, но пък удоволствието да застреля отблизо Фиона Камерън би било за него нещо като глазурата на тортата.

Подпря пушката на едно дърво до себе си и пъхна ръце в джобовете, за да ги стопли. Наистина, слънцето грееше, но си беше октомври, а тук, в сянката на дърветата бе студено като посред зима. Все пак струваше си да почака, за да ги види как ще паднат в пропастта. Това несъмнено щеше да бъде краят им.

След това вече щеше да бъде свободен. Щеше да има свободата да продължи да убива — или ако предпочита, да се откаже. Беше убеден, че от страна на полицията не го заплашва нищо. Знаеше, че Фиона Камерън действа сама. Не беше успяла да убеди приятелчетата си в полицията, че идеята й е основателна. Нали бяха прибрали лудия Редфорд. Сигурно бяха напълно убедени, че са заловили убиеца. Ако не беше така, като се има предвид колко тесни бяха връзките й с полицията, досега тук щеше да е довтасал цял полк. Така щеше да бъде, ако смятаха, че ще им се удаде да заловят сериен убиец. В това имаше някаква приятна ирония. Именно психолозите профайлъри като нея бяха съсипали живота му, а той бе се заел да унищожава хората, които бяха превърнали профайлърите в нещо като божества. Сега обаче тъкмо тя не бе успяла да накара някой да й повярва. Може би това бе подходящ финал за кариерата му?

Блейк извади ръка от джоба си и загриза една кожичка на палеца си. Шибани профайлъри! Бяха го накиснали, само и само за да покажат колко ги бива. Но той ги бе надхитрил. Сега силата беше в негови ръце, а беше и недосегаем.

Бе разполагал с предостатъчно време, за да състави плановете си. От самото начало му беше ясно, че ще го освободят още на първо прочитане на обвинението. През цялото време, докато лежеше в предварителния арест, мислеше колко несправедливо бяха постъпили спрямо него. Би било прекалено явно, ако бе набелязал за жертви ченгетата и психолозите, които му скроиха капана. При това те никога не биха страдали толкова, колкото бе страдал той. Беше загубил дома си, работата си, приятелката си и доброто си име. Единственото, което щяха да загубят те, бе животът.

Не, редно бе да плати някой друг. Кой бе успял да убеди хората, че специалистите по психологическо профилиране са всезнаещи? Много просто. Писателите на психологически трилъри. Особено тези, чиито книги бяха филмирани и гледани от милиони хора. Те носеха отговорност за това, което се бе случило с Френсиз Блейк. Те щяха да платят за стореното.

Успя да се снабди с книгите им, още докато беше в затвора, а се оказа доста лесно да научи и почти всичко за техния начин на живот. Те постоянно даваха интервюта. Да не говорим пък, че някакъв нещастник бе издал сборник с интервюта на всички британски автори на криминални романи. А когато излезе от затвора, започна да търси и в Интернет. Успя да открие всичко, което му трябваше. Най-трудно бе да разбере местонахождението на къщата на Кит Мартин. Благодарение на няколко такива интервюта той бе успял да разбере къде приблизително трябва да търси, а после откри точния адрес в поземления регистър. Осигури си подробна карта на местността и оттам нататък нямаше проблеми. Докато беше в Испания, никой не го следеше. Беше проверил много внимателно. Беше много просто да прекоси несъществуващите европейски граници и да се прибере с ферибот. А пък да се измъкне от жалкото следене, организирано от лондонската полиция, изобщо не представляваше трудност. Стига да си подаваше носа навън веднъж дневно и да успееше да създаде впечатлението, че живее като отшелник, ченгетата привикваха към тази мисъл и го оставяха на мира, така че можа да изчезне по за четиридесет и осем часа — за да си свърши работата в Дорсет и сега, в Съдърланд. Беше убеден, че дори не бяха разбрали, че от жилищната кооперация има и заден изход, който излизаше в тунела, където спираха камиони, за да зареждат магазините.

Едно нещо те никога нямаше да разберат — и то бе доколко се бе променил животът му след това, което видя на Хампстед Хийт. Тогава разбра колко лесно е всъщност да отнемеш човешки живот. Когато сам се зае с тази работа, тя се оказа още по-лека, отколкото очакваше.

Докато не се появи Фиона Камерън и не провали грижливо изготвените му планове. Е, и тя щеше много скоро да си получи заслуженото.

Той отново преговори начина, по който смяташе да се измъкне. Беше отдалечил тойотата от къщата веднага, щом разтовари Кит и го завърза в банята. Връзката би била направена много по-трудно, ако някой местен жител я забележеше край пътя, отколкото ако я видеха при къщата. Беше я оставил преди завоя, на няколко минути път от сегашната си позиция, паркирана с предницата към езерото. Много бързо щеше да се озове на пътя и да потегли обратно на юг.

Тогава чу двигателя на лендроувъра, макар колата още да не се виждаше. След малко тя се появи иззад завоя, забави и почти запълзя към моста. Виждаше очертанията на двете фигури през предното стъкло. После колата потегли напред. Двигателят ръмжеше и протестираше.

Още щом предните колела стъпиха на моста, въжетата се скъсаха. Сред трясък на дърво и скърцане на метал лендроувърът се плъзна напред и рухна в пропастта, усукан в железните въжета. Настана кратко мълчание и веднага след това се разнесе страшен трясък. Дърво и метал се блъснаха и разбиха в скалите отдолу.

Блейк си проправи път през храсталаците и излезе почти на ръба на пропастта. Пристъпи плахо напред. Боеше се да не се хлъзне и да се присъедини към жертвите си. Хвърли поглед надолу с надеждата да види телата им сред останките от колата и моста.

Покривът на лендроувъра се бе разцепил при падането, разкривайки смазаното купе. Но на мястото, където очакваше да види Кит Мартин и Фиона Камерън, видя само нещо прилично на разпилени дрехи и няколко тенджери.

Блейк изруга. Копелетата си бяха въобразили, че ще успеят да го надхитрят, така ли? Е, можеха да се откажат от тази идея. Вбесен, той изтича обратно до тойотата и извади картата от жабката. По един или друг начин щеше да натопи ръцете си в кръвта им, преди да свърши денят.

Глава 56

Керълайн хвърли един поглед на полицая зад гишето в участъка на Леърг и се отчая. Според нея момчето беше на дванайсет години, при това притеснително и несръчно. Тъмнорусата му коса не беше стригана от майстор в занаята. Лицето му приличаше на блед лунен пейзаж, осеян с издутини — издуто чело, високи скули, тесен, но силно закривен надолу нос, който накрая бе неуместно заоблен, изпъкнали челюсти, щръкнала напред брадичка и солидна адамова ябълка. Когато Керълайн се появи в участъка и заяви, че се нуждае от помощта му, той се беше изчервил.

— Знам, че това, което ще ви кажа, може да ви се стори странно — подхвана тя, — но наистина е въпрос на живот и смърт.

Да му се не види, докарах го точно като някоя откачалка.

Той взе химикалка и каза:

— Може ли да ми кажете името си, моля?

— Доктор Керълайн Матюз — титлата понякога помагаше. Понякога помагаше дори неправилната асоциация, която тя предизвикваше. — Вижте, не искам да създавам проблеми, но може ли да отложим попълването на формулярите? Животът на моя приятелка може да е в опасност, и ми се струва, че трябва да предприемете нещо спешно.

Той сви устни в упорита линия, но издържа само пет секунди на ледения й син поглед и капитулира.

— Да, добре. За какво става дума, докторе?

Беше ясно, че е по-добре да не започва с цялата история.

— Един мой приятел има къща наблизо. Кит Мартин, писателят на криминални романи.

Лицето на полицая светна.

— О, да, нагоре след Алт а’Клаон.

— Работата е там, че от известно време той получава заплашителни анонимни писма и приятелката му се притесни, защото от вчера не можеше да се свърже с него. Уплаши се, че някой луд може да го следи. Опасяваше се дори, че може да му се е случило нещо лошо. Тъй или иначе, тя тръгна към къщата преди около час и половина. Помоли ме, ако не се върне до час, да се обадя на полицията — Керълайн постигна най-топлата си усмивка. — И ето ме тук. Наистина ми се струва, че трябва да тръгнете натам и да разберете какво се е случило.

Той явно се колебаеше.

— Трябва да поговоря с някого преди това — каза той. По тона му можеше да се предположи, че става дума за някаква непреодолима трудност.

Защо не поговориш тогава? Идеше й да започне да крещи.

— Не може ли малко по-бързо? Моля ви!

Той се почеса по челото с химикалката.

— Ами тогава да ида да поговоря с някого. — Разгъна дългото си слабо тяло и тръгна към една врата в дъното. — Почакайте малко. Ей сега ще се върна.

Керълайн притвори очи. Плачеше й се. Ужасът й нарастваше с всяка изминала секунда. „Моля те, господи, запази я жива и здрава“, обръщаше се тя към Бога, в когото всъщност не вярваше. Той не беше запазил Лесли; дълбоко в себе си се съмняваше, че би помогнал и на Фиона.

Но нямаше какво друго да стори.

Новините от обиска в апартамента на Джерард Койн бяха подчертано окуражаващи. Стив почувства как притесненията му се уталожиха, докато слушаше предварителния доклад.

Следователят описа как открили в банята под едно килимче изрязан капак в пода, който можел да се отваря. В кухината намерили найлонов плик, пълен с изрезки от вестници. Изрязани били статии за всеки от случаите на изнасилване, които Тери бе идентифицирала като свързани, както и някои по-общи публикации за зачестилите случаи на изнасилвания в Северен Лондон. Нещо повече, имало отделна купчина изрезки на статии, посветени на убийството на Сюзън Бланчард. Статии за други престъпления нямало.

В кухината открили и много остър кухненски нож. Ножът бил вече изпратен в съдебномедицинска лаборатория, където щял да бъде подложен на всички съществуващи тестове, за да се разбере дали по него няма следи от кръвта на Сюзън Бланчард.

— Струва ми се невероятно, че е запазил ножа — каза Стив, за пореден път удивен от глупостта — или арогантността — на престъпниците.

— Все още не сме сигурни, че точно това е ножът — каза предпазливо колегата му. — Може да е бил този, с който е заплашвал изнасилените жени. Не е задължително с него да е убил и Сюзън Бланчард.

Сред дрехите на Койн бяха намерени няколко колоездачни екипа, които също бяха изпратени за анализ.

Намерили бяха и трофеи и грамоти от няколко колоездачни състезания, спечелени от Койн. Напълно възможно бе той да е бил велосипедистът, който бе префучал с такава скорост през Хампстед Хийт онази сутрин. Разполагаше с необходимото умение и издръжливост, за да го направи, дори без да се изпоти. Стив отиде в помещението до стаята за разпити и се приготви да наблюдава как ще се справят колегите му с Джерард Патрик Койн. Разпитът тъкмо бе започнал, когато се обади Сара Дювал.

След като огледа внимателно картата, Блейк видя само една възможност. Изключено беше да се опитат да излязат на пътя, който вървеше по брега на езерото. Знаеха, че той разполага с кола и че няма как да не ги забележи. Единствената друга възможност бе да опитат да прехвърлят хълма. Тогава биха излезли на пътя за Леърг в съседство с няколко къщи, а поне в една от тях сигурно имаше телефон.

Не му се вярваше Мартин да има сили да извърви толкова път. Тя сигурно щеше да го остави в къщичката и щеше да тръгне да търси помощ. Блейк си каза, че за него това би било идеалното решение. Можеше да стигне с колата докъм края на пътеката, където тя трябваше да се появи, да намери удобно място, откъдето да се прицели, и да я застреля. В дива местност като тази имаше предостатъчно места, където можеше да се скрие труп.

После можеше да се върне през хълма към къщичката и да довърши това, което бе започнал. Това би било неочаквано удоволствие — да се върне отново към темата на „Кръвна картина“. Далеч по-удовлетворяващо, отколкото ако бяха загинали в пропастта.

Изглежда боговете бяха решили да го възнаградят за търпението. Той го заслужаваше, но в този живот малко хора получаваха това, което заслужават. Отскоро той се бе намесил, за да постигне известна справедливост, и забелязваше с удоволствие, че вселената минава на негова страна.

Блейк завъртя ключа, усмихна се доволно и подкара джипа надолу по хълма, към тъмните води на Лох Шин.

Много малко от следователите, работили със Стив Престън, го бяха виждали да избухне. Но не можеше да има съмнение, че нещастните следователи, които бяха следили Френсиз Блейк, щяха да станат жертви на ужасен гневен изблик. Джоан и Джон, прекъснати още преди да бяха започнали истински да разпитват Койн, както и Нийл, повикан от апартамента на заподозряния преди приключване на обиска, бяха наясно, че се бяха провалили страховито.

— Не е за вярване! — беснееше Стив. Лицето му беше мъртвешки бледо, като изключим двете червени петна на скулите. — От вас се очакваше да не изпускате от очи този човек, а според сведенията, които имаме от полицията на централен Лондон, той си е влизал и излизал, когато си поиска, и то без ваше знание. Нямате и най-смътна представа какво е правил, докато вие сте мислили, че си е у дома, нали?

— Никой не ни беше предупредил за колелото — каза заинатено Джон.

— През цялото това време Блейк е държал състезателно колело в задния двор, имал е ключ към задната врата, а оттам — достъп до тунела, където спират камиони, за да зареждат магазините. През цялото това време, през което се предполага, че сте го следили, вие нито веднъж не сте отишли да видите какво има зад жилищния блок!

Нийл гледаше в пода. Джоан сви безпомощно рамене.

— Нямахме представа, че от апартамента на Блейк може да се стигне до вратата към задния двор, сър — каза тя плахо.

— Предполага се, че сте следователи — Стив почти изплю думите, гласът му бе натежал от презрение. — Някой униформен новак би бил по-съобразителен от вас тримата, взети заедно. Онези от централен Лондон ни имат за абсолютни идиоти. — Той удари с юмрук по бюрото. — Някой от вас има ли поне смътна представа къде е Френсиз Блейк в момента?

Никой не отговори. Стив затвори очи и стисна юмруци. Само това му липсваше. По всичко изглеждаше, че Кит е изчезнал. Фиона се скиташе незнайно къде из шотландските планини, заета незнайно с какво, а той не можеше да предприеме нищо, защото най-неочаквано следствието по случая Сюзън Бланчард бе отново в пълен ход. По-лош кошмар от това не би могъл да си представи. Отвори очи и изръмжа:

— Кога за последен път някой от вас го е виждал в апартамента му или вън от него?

— В петък сутринта слезе до магазинчето за вестници — каза Нийл. — Денят беше лош, затова не се учудих, че не излезе повече. Лампите в апартамента светиха цял ден.

— Не ти е минало през ума, че може да ги включва с таймер, нали? — сопна се Стив. — Излиза, че от вчера сутринта ние нямаме представа къде е Блейк! Вероятно нямаме и представа кога ще се върне.

Отново никой не отговори.

— Някой да има представа накъде може да е тръгнал?

Тримата се спогледаха, но не проговориха.

— Блестящо — Стив си пое дълбоко дъх, за да потисне донякъде гнева си. Извади от чекмеджето пура, разкъса опаковката и я запали. Никотинът като че ли достигна направо до душата му. Познатият аромат го поуспокои. — Нийл, тръгвай незабавно за жилището на Блейк. Поговори със съседите, виж дали няма да успееш да измъкнеш от тях нещо, което хората от централната лондонска полиция са пропуснали. А вие двамата идете да пиете кафе, стегнете се и се връщайте до двайсет минути. В централната полиция нямат заподозрян за разпит, но вие имате.

Тримата се изнизаха навън. Раменете на Стив се отпуснаха унило. По всичко личеше, че този ден ще е най-неприятният в живота му. А при това положението тепърва можеше да стане много по-неприятно.

Фиона зави покрай скалата, край която бе оставила Кит преди петнайсет минути. Той седеше на един плосък камък, опрян на скалата, и пиеше кока-кола. Лицето му не беше изгубило призрачната си бледност, но й се стори малко по-буден, отколкото беше, когато му помогна да излезе от колата и да измине няколкото ярда до мястото, където сега седеше.

— Как мина? — попита той.

Фиона потърка рамото си, където го бе ударила, когато скочи от колата.

— Да кажем, че на кино изглежда доста по-лесно — каза тя.

— Но стана, така ли?

Тя кимна.

— Оставих отворена вратата при мястото на шофьора. Включих на първа скорост, затиснах газта с камъка и скочих. Както ти беше предсказал, вратата се захлопна и колата продължи по права линия. Излезе на моста и падна в пропастта. Струва ми се, че не може да е разбрал нищо.

Кит успя да се усмихна едва-едва.

— Добре се справи, Фиона.

— Бях умряла от страх, държа да подчертая.

— Нарани ли се?

Тя направи гримаса.

— Ударих си рамото в някакъв камък, когато се претърколих. Нищо сериозно, но сигурно ще имам страхотна синина. А сега е време да тръгваме.

— Не знам дали ще се справя — каза Кит. — Все още съм доста замаян.

— И аз не знам дали ще се справиш — отвърна Фиона. — Но няма да те оставя тук сам. Ако Блейк все пак е схванал хитрия ни план, ще тръгне по петите ни. Няма да те оставя сам и безпомощен. Ще се опитаме да стигнем колкото е възможно по-нагоре по хълма. Ако стане невъзможно да продължаваш, ще ти намерим някое място, където да се скриеш и да чакаш, докато доведа помощ. Но тук е прекалено близо до къщата. Трябва да увеличим разстоянието между нас и Блейк.

Тя разгъна картата и двамата се заеха да я разглеждат. След като видя прерязаните въжета на моста, Фиона се бе върнала с лендроувъра обратно до къщата, после откара Кит колкото бе възможно по-далеч зад нея. Според него оттук можеше да се стигне пеш до главния път, някъде около мястото, където се беше разделила с Керълайн. По нейна преценка разстоянието беше между пет и шест мили. Ако вървеше сама, това щеше да й отнеме малко повече от два часа. Но с Кит в сегашното му състояние трябваше да предвиди поне четири-пет часа. Все пак се налагаше да опитат. Поне не личеше да е получил тежко мозъчно сътресение — в противен случай идеята им би била неизпълнима.

Тя изслуша неговото описание на маршрута, после го преговори, за да го запомни по-добре. По-голямата част от пътя беше почти равен. Щяха да вървят покрай боровите насаждения. Според Кит имаше утъпкан път — или по-скоро пътека — до шосето.

— Добре, хайде да тръгваме — каза Фиона, свали непромокаемото яке и помогна на Кит да го облече. То щеше да съхрани по-добре телесната топлина, а тя се опасяваше, че скоро ще има нужда от това. Наведе се, мушна се под дясната му мишница и му помогна да се изправи. С бастуна в другата ръка той започна да се влачи бавно по пътеката напред. Фиона вървеше по пирена, без да откъсва очи от тясната пътека, за да избягва търкалящи се камъни и дървесни корени. Каза си, че поне времето е на тяхна страна. В това състояние на Кит един студен вятър или дъжд биха могли да се окажат фатални. Но небето беше горе-долу ясно, слънцето продължаваше да грее, в хладния въздух почти не се долавяше полъх.

Тя не чуваше нищо друго, освен хрипливото дишане на Кит чувстваше само тежестта на тялото му, долавяше страха, който пулсираше в него. Не си хабяха силите с разговори. Просто се бяха съсредоточили в усилието да местят единия крак пред другия.

След половин час тя намери подходящо място и обяви почивка. Спряха до дълга, ниска стена от шисти, обагрени във всевъзможни оттенъци на сивото, които се открояваха на общия кафяв фон на пирена. Фиона помогна на Кит да седне и се отпусна на земята до него.

— Пет минути — каза тя. — В якето ти има енергийна закуска. Ще успееш ли да хапнеш?

Кит кимна. Беше прекалено уморен, за да говори. Извади блокчето от джоба си, но пръстите му не можаха да се справят с опаковката, затова Фиона я свали вместо него.

— Ще се оправиш — каза тя уверено. — Организмът ти още не е почнал да функционира пълноценно. Всичко е от шока.

Той започна да яде бавно, като дъвчеше продължително всяка хапка, преди да преглътне. Предложи блокчето на Фиона, но тя отказа. Когато свърши с яденето, тя се изправи. Време беше да продължат. По нейна преценка бяха изминали една миля, а това беше недостатъчно.

Продължиха бавно и мъчително. Фиона поемаше тежестта на тялото му, доколкото й стигаха силите. Мислеше колко удивителна бе наистина тази способност на човешкото тяло да се справя с кризисни ситуации. Адреналинът беше страхотно лекарство. Знаеше, че когато всичко свърши, ще рухне, но знаеше също, че дотогава може да надхвърли всякакви предполагаеми граници на издръжливост.

Измина още половин час и отново спряха да почиват. Фиона виждаше, че той започва да се уморява все по-бързо и съзнаваше, че по никакъв начин няма да успее да измине още четири мили. Реши да опита да повървят заедно поне още една миля, и после да потърси място, където да го скрие. Тръгнеше ли сама, щеше да извърви останалите три мили за половин час до четиридесет минути, ако се стегнеше. Не би трябвало да е трудно да намери помощ, след като излезеше толкова близо до Леърг. Ако бе имала късмет, Керълайн би трябвало да е мобилизирала Санди Галоуей и той трябваше да се е обадил в местната полиция. Оттам нататък те сигурно щяха да й помогнат.

Помогна на Кит да се изправи и поеха отново. Пейзажът започваше да се променя, пиреновите храсталаци отстъпваха място на голи скали. Пътеката започваше да се губи и трябваше да внимават повече къде стъпват. Посоката беше все още ясна, но се вървеше все по-трудно, под краката им се търкаляха ситни камъчета, така че всеки момент можеха да се подхлъзнат. След около двайсет минути Кит каза:

— Трябва да спра. Повече не мога…

— Добре.

Фиона се огледа за място, на което той би могъл да се облегне. Няколко ярда по-нататък имаше два плоски камъка, на които можеха да седнат. Избута Кит дотам и му помогна да седне. Той дишаше бързо и повърхностно, лицето му беше покрито с пот. Изглеждаше зле. Фиона се опита да диша по-дълбоко и да запази спокойствие. Каза си, че са вече почти на половината път. Време бе да потърси скривалище за Кит. Облегна се на скалата и започна да оглежда хълма пред себе си.

Изведнъж нещо прикова вниманието й. На около половин миля пред тях и нагоре по хълма, нещо подобно на тръба се показваше и скриваше над храсталака. Обзе я ужасното прозрение, че това бе дулото на пушка. Блейк нямаше навиците на човек, живеещ в провинцията — очевидно не съобразяваше, че макар да се е привел, дулото на пушката му се вижда ясно като мастиф сред дакели.

— Кит — каза тя. — Не искам да те тревожа, но мисля, че има някой по пътеката пред нас. На хълма е. Възможно ли е да е местен човек? Или турист?

— Къде? — попита той безразлично.

— Не искам да соча, защото ако е Блейк, може да прецени, че сме го забелязали. Но се пада приблизително там, докъдето би стигнал здрав мъж, ако се е върнал с колата до главния път и тръгнал оттам пеш през хълма. Вляво, малко над нас. Има една по-висока част на хребета. Той е на четиридесет-петдесет ярда вдясно от нея.

— Нищо не виждам — каза той. Фиона забеляза с тревога, че пак започва да говори неясно.

— Видях нещо, което приличаше на дуло на пушка и подскачаше нагоре-надолу. Възможно ли е да е местен човек?

— Не, не мисля. Няма причина да се е качил чак там. Горе няма по какво да се стреля.

— Майната му — промърмори Фиона, защото сега вече виждаше по-ясно. — Търси ни. Хайде да се попреместим и да видим как ще реагира.

Изправиха се с последни сили и започнаха да се влачат до следващото място, където бе възможно да се седне. Този път кретаха не повече от пет минути.

— Движи ли се? — попита Кит.

Фиона наклони глава така, сякаш гледаше право нагоре към планината. Но с ъгълчето на окото си следеше района, където забеляза дулото.

— Видях го — прошепна тя. — Дори виждам лицето му, като светло петно. Струва ми се, че не се е поместил.

— Добре — каза Кит. — На около пет минути път оттук има един процеп в скалата. Широк е около четири фута, но отгоре се вижда само като по-тъмна линия в камъка. Няма да може да ни види вътре. Остави ме там и върви, имаш преднина. Пътят не е далече, ще успееш да се измъкнеш.

— А ти?

Кит въздъхна.

— Няма начин да успея да измина този път. Вече почти не мога да ходя. Не е нужно да залови и двама ни. Моля те, Фиона, остави ме.

Тя поклати глава.

— Няма да те оставя, Кит. Не и след това, което изживях след смъртта на Лесли. Вярвай ми, предпочитам да умра. Но всъщност засега нямам планове да умирам. Дай ми картата.

Кит извади картата от джоба на якето и я разтвори върху коленете й.

— Така. Трябва да сме тук някъде, нали? — тя посочи една точка на картата.

— Не, не сме стигнали чак толкова далече — той я поправи, натискайки картата несръчно с един пръст.

— Виждам, че някакъв поток прекосява тази пътека — каза тя. — На какво разстояние е това място от края на пролома?

— На няколко ярда, не повече от дузина.

— Колко е дълбоко?

— Струва ми се, няколко фута… — той отпадаше бързо и гласът му започна да замира.

Фиона кимна.

— Значи, ако мога да вървя известно време по потока, без той да ме види, мога да изляза отгоре, зад гърба му. Мога да го нападна, да го ударя с някой камък или нещо подобно. По някакъв начин все ще се справя с него.

— Не можеш. Той е едър и силен мъж — възрази Кит. — При това има пушка.

— Да. Но се ловя на бас, че моята воля за живот е доста по-силна от неговата. А това, любов моя, е мнение на професионалист.

— Ти си луда. Ще те убие.

Фиона бръкна в джоба си и извади ножа.

— Не може да се каже, че съм невъоръжена. И няма да имам никакви задръжки да го ползвам. Това е единственият ни шанс, Кит. Няма да седя тук и да чакам да ни убият.

Кит постави ръка върху нейната.

— Пази се. — Той се намръщи, съзнавайки колко неадекватни са думите му. — Обичам те, Фиона.

Тя се облегна на него и го целуна по бузата. Студената влага по кожата му й напомни, че няма време за губене. Провери дали Блейк е все още там, където го бе видяла. После стана.

— Да тръгваме.

Глава 57

Керълайн погледна часовника си. Струваше й се, че е изминал половин човешки живот, откакто седеше в чакалнята на полицейския участък. Каквото и да ставаше, прекалено дълго се бавеха.

Най-сетне вратата в дъното се отвори и полицаят се върна, последван от някакъв мъж, който изглеждаше сив и монолитен като някоя от скалите по възвишенията около града. Светлосивият му костюм беше смачкан на всички места, където би трябвало да бъде изгладен. Беше очевидно, че присъствието на Керълайн не го радва никак.

— Аз съм сержант Ловат — каза той. — Имате късмет, че съм тук. Минах случайно, за да предам нещо на Сами.

— Той обясни ли ви за какво става дума?

— Ами каза ми това, което вие сте му казали, но то не звучи много убедително.

Той се облегна на гишето и наклони глава на една страна. Изглежда я оценяваше и оценката му не беше положителна.

Керълайн съзнаваше, че не е в най-блестящия си вид. Косата й беше рошава, а дрехите й може и да бяха по-измачкани от костюма на сержант Ловат. Така или иначе, налагаше се да го впечатли по някакъв начин.

— През живота си не съм била по-сериозна, сержант — каза тя. — Наистина съм убедена, че с Фиона Камерън се е случило нещо лошо.

— Лошо, а? — Ловат прехвърляше думата като дъвка в устата си.

— Вижте, знам, че историята е много странна, но доктор Камерън не е жена, която би губила времето на полицията. Работила е в продължение на години като консултант на столичната полиция и не мисля, че… — тя млъкна, защото в същия момент видя решението на проблема си. Толкова се бе притеснила, че няма да може да ги убеди, че бе пропуснала един съвсем очевиден начин. Пое си дъх и се усмихна на Ловат.

— Главен инспектор Стив Престън — обяви тя. — От Ню Скотланд Ярд. Моля ви, обадете му се и му кажете това, което ви разказах току-що. Той ще потвърди, че не ви занимавам с глупости.

Ловат видимо се развесели.

— Искате да звъня в Скотланд Ярд, само защото вие сте казали така?

— Ще ви отнеме само няколко минути, а ще можете да спасите най-малко един човешки живот. Моля ви, сержант Ловат — тя се насили да му се усмихне, макар и хладно. — Ще бъде по-добре да се обадите вие. Но ако се наложи, ще се обадя аз.

Ловат погледна младия полицай и повдигна вежди.

— Какво чакаш, Сами? Дано само не станем за резил.

Скалната стена се издигаше над тях, висока няколко метра. Намираха се в тесен тунел, който водеше наляво. Веднага щом влязоха в него, Кит настоя Фиона да продължи.

— Тръгвай веднага. Остави ме. Ще си намеря къде да седна.

Тя го прегърна бързо и каза:

— Обичам те.

И забърза по дъното на пролома. Фиона стъпваше уверено и се движеше с лекотата на човек, привикнал към неравните планински терени. Само след минути видя, че проломът се разширява и излиза на скалист склон, обрасъл с пиренов храсталак и друга ниска растителност. Тя спря, за да огледа какво е положението напред.

Потокът бе прорязал свое корито през някогашното торфено находище. Бреговете му имаха плътния, богат цвят на шоколад, поръбени със златистите ресни на сухата планинска трева и канелено кафявите клони на храстите. Нямаше как да разбере дали Блейк е преценил откъде точно биха се появили, или просто си седеше и наблюдаваше склона, без да може да разбере къде са изчезнали.

Тя поразмисли. Ако хукнеше към потока, бързината на движението можеше да привлече вниманието му. При това широката термоблуза на Кит беше яркочервена. Затова пък пуловерът отдолу беше сив, а панталонът — тъмнозелен. Ако хвърлеше блузата, нямаше да се откроява на фона на скалите. Струваше си да опита.

Фиона смъкна блузата през глава и я хвърли на земята. Сети се за ножа и го взе, като провери дали е прибрала острието, преди да го пъхне в джоба на панталона си. Отпусна се на колене, после по корем, и запълзя мъчително бавно по скалата. Имаше ужасното чувство, че могат да я видят отвсякъде. Успя да премине дванайсетте ярда до потока, после се завъртя така, че да спусне вътре първо краката си. Водата беше толкова студена, че й пресече дъха. Нагази вътре до прасците — така, че главата й едва се виждаше над високия бряг. Започна отново да оглежда склона, търсейки мястото, където се беше скрил Блейк.

— Пипнах ли те — прошепна тя накрая. Позицията му беше напълно незащитена от тази страна. Виждаше очертанията на тялото му на фона на хълма, пушката стърчеше встрани като някаква уродлива протеза. Беше вдигнал ръка към лицето си и като че ли гледаше през бинокъл. Фиона прецени грубо къде трябва да излезе, така че да се озове едновременно над и зад него. Малко след мястото, където тя искаше да излезе, потокът завиваше рязко. Ориентирайки се по завоя, Фиона се приведе и тръгна по коритото.

Изкачването беше опасно, краката й се хлъзгаха по мокрите и обрасли камъни, теренът беше неравен и бе изключено да върви по-бързо. Няколко пъти не можа да се задържи при подхлъзванията и се накисваше до шия в ледената вода. След третото или четвъртото падане реши, че тъй или иначе няма накъде повече да се мокри и тръгна на четири крака, за да се движи по-бързо. Пълзеше по наклоненото корито на потока като маймуна.

Дотолкова се беше съсредоточила върху придвижването си напред, че видя завоя в мига, в който стигна до него. Спря и приклекна, за да си поеме дъх. Не би могла да се промъкне изненадващо зад гърба на Блейк, ако дишаше тежко като куче в летен ден.

Бавно и предпазливо Фиона надникна над брега. Беше почти убедена, че гледа в правилната посока. Но от Блейк нямаше и следа. Погледна назад по коритото, за да се убеди, че е извървяла толкова път, колкото бе имала предвид. Нямаше съмнение, беше стигнала точно на предвиденото място. Блейк би трябвало да бъде на стотина метра оттук, може би около пет метра по-надолу по склона. Но не беше там.

Сърцето й се сви от ужас. Изправи се и започна да оглежда склона. Нямаше и следа от човека, когото търсеше.

— Да му се не види — простена тя, изкатери се по стръмнината и се озова на скалистия бряг. Дори оттук, от по-високото, не можеше да види никъде Блейк. Той просто беше изчезнал.

Това можеше да означава само едно. Изпаднал е в паника, когато е установил, че са изчезнали и е тръгнал към последното място, на което ги е видял. А там лежеше Кит, напълно беззащитен като новородено кутре.

Фиона хукна по обратния път като дива коза. Тичаше напряко по стръмния склон, без да я е грижа дали няма да се подхлъзне, за да стигне колкото бе възможно по-бързо до началото на скалния улей, където бе оставила Кит. Мокрите й обувки джвакаха, тя се пързаляше и с последни усилия, благодарение на добрите си рефлекси, се удържа да не се търколи надолу по склона.

Колкото по-надолу стигаше, толкова повече тъмната линия в скалата добиваше очертанията на процеп. Колкото по-близо стигаше, толкова по-ясно й ставаше, че не е преценила добре посоката. Щеше да се озове точно в средата на улея. Опита се да промени посоката на слизане, но тук хълмът беше вече толкова стръмен, че не постигна кой знае какво.

Забави ход и заслиза настрани, докато се добра до мястото, откъдето трябваше да скочи в пролома. Надникна към началото му, но завоят пречеше да види мястото, където бе оставила Кит. Сега, когато вече не се бе съсредоточила върху слизането, страхът запулсира във вените й като електрически ток.

Принуди се да задиша по-дълбоко и започна да слиза по хлъзгавото скално дъно. Когато беше на половината път до крайната си цел, спря рязко. Чу ясно гневен мъжки глас. Запристъпва бавно напред, за да види какво става.

Гледката, която се разкри пред очите й я накара да се вкамени от ужас. Малко по-надолу, на около петнайсет фута разстояние, Кит седеше, облегнат на скалната стена. Френсиз Блейк, застанал с гръб към нея, размахваше пушката. Не можеше да чуе думите му, но идеята беше ясна. Той отстъпи една крачка назад и понечи да вдигне пушката.

Без да мисли, Фиона се хвърли напред, стигна за секунди до ръба на пролома и скочи.

Точно в мига, когато дулото на пушката се вдигна нагоре, Фиона се строполи върху Френсиз Блейк с такава сила, че инерцията отнесе и двамата върху Кит.

Изстрелът разкъса планинската тишина.

Глава 58

Градът блещукаше като евтина имитация на галактика, светлинните му приличаха на циркони в сравнение с диамантения блясък на звездите, помътен от мръсния въздух. Фиона си каза, че и това й е много. Беше дошла на любимото си място, на Хампстед Хийт, въпреки вечерния студ, защото това бе мястото, на което можеше да се почувства истински сама в сърцето на големия град.

Извади писмото от джоба си, и го разтвори неумело, защото беше с ръкавици. Беше толкова мрачно, че можа да види само главата на бланката, но на нея й беше нужно само да се убеди в съществуванието му. Прокуратурата бе на мнение, че срещу нея не може да бъде повдигнато обвинение в предумишлено убийство. Нямаше да бъде преследвана от закона заради онази ужасна минута, когато пушката гръмна и отнесе по-голямата част от главата на Френсиз Блейк. Най-сетне бяха приели, че в постъпката й не бе имало умисъл — само няколко секунди по-рано или по-късно изходът би бил съвсем различен. Ако бе скочила малко по-рано, Фиона нямаше да успее да се пребори за пушката. Ако бе закъсняла, Блейк щеше да убие Кит. По някакво чудо тя бе скочила точно когато трябваше. Пушката отскочи назад, точно когато пръстът на Блейк бе на спусъка, и всичко свърши.

Фиона и Кит също бяха в рани — и може би това убеди полицията в искреността й, когато твърдеше, че е нямала намерение да убива Блейк, когато скочи върху него. Ако бяха напълно невредими, може би нямаше да им повярват.

Не можеше да вини полицаите за съмненията им. Сигурно бе изглеждала много странно, залитаща по склона, мокра до кости, покрита с кал и спечена кръв. Смразена от шок поради преживяното, тя прояви достатъчно хладнокръвие, за да свали дебелото яке от трупа на Блейк и да увие Кит с него. После го остави и измина последните мили до пътя, замаяна от страх и болка. При всяка стъпка простреляното й рамо я болеше така, че й се гадеше.

Само адреналинът я крепеше, докато се добра до пътя. Когато най-сетне излезе пред последната редица дървета и видя телефонната кабина, край която се бяха разделили с Керълайн, тя й се стори като мираж, защото всичко се размиваше пред очите й от изтощение. Стигна по някакъв начин дотам и се обади на полицията. Когато чу глас на полицейски служител, изпита такова облекчение, че едва не падна.

Полицейската кола пристигна след минути. По някакъв начин Фиона успя да разкаже набързо какво се бе случило. Тъй като Керълайн бе успяла да ги накара да се обадят на Стив, приеха сериозно думите й. Но продължаваха да се съмняват.

Поне успяха да повикат хеликоптер, който откара Кит до най-близката болница. Фиона нямаше време да се наслаждава на облекчението си; докато вадеха сачмите от рамото й, полицаите чакаха отвън, за да се опитат да оспорят достоверността на разказа й.

Но най-сетне й повярваха. Всички, като започнем със Стив и свършим със Санди Галоуей, я успокояваха, че процес няма да има, но изминаха няколко тревожни седмици, докато пристигна официалното писмо, което я уведомяваше, че я считат за невинна.

Сама не знаеше какво изпитва. Част от нея вярваше, че е редно да бъде наказана, защото бе отнела живота на човешко същество. Но трезвомислещата част на съзнанието й напомняше, че това чувство за вина не би могло да бъде прогонено с някакво служебно наказание. Освен това бе благодарна, задето нямаше да й се наложи да преживява отново и отново тези секунди, когато трябваше да избира между живота и смъртта и се оказа, че изборът изобщо не е труден.

Поредната ирония на съдбата бе, че единственото лице, което изобщо щеше да се яви в съдебната зала, за да отговаря за престъпления, свързани с извършените от Френсиз Блейк убийства, бе Чарлз Редфорд. Той бе все още в затвора и очакваше процеса срещу него, тъй като бе обвинен във възпрепятстване на правозащитните органи, в отправяне на заплахи и нарушение на неприкосновеността на личния живот на гражданите. В същата част на затвора лежеше и Джерард Патрик Койн, който щеше да бъде съден за убийството на Сюзън Бланчард. Фиона съзираше някаква удовлетворителна намеса на съдбата в близостта на тези двама души, по някакъв начин свързани с престъпленията на Френсиз Блейк.

Звукът от стъпки по пътеката прекъсна мислите й. Тя се извърна и видя познат силует. После отново се загледа в светлините на града. Точно сега не изпитваше нужда от събеседник.

Стив се покашля.

— Предположих, че ще те намеря тук. Кит каза, че си излязла да се поразходиш.

Той се изправи до пейката и по лицето му се изписа несигурност.

— Каза ли, че исках да съм сама?

Стив се смути.

— Ако искаш да знаеш, точните му думи бяха „Излагаш се на сериозна опасност, приятелче. Тъкмо сега е решила да се прави на Грета Гарбо“.

Тя въздъхна.

— След като така или иначе си дошъл, по-добре седни.

През изминалите седмици бяха успели до голяма степен да възстановят отношенията си, но дълбоко в сърцето си Фиона продължаваше да се чувства предадена от Стив. Това бе още нещо, което би искала да пропъди от мислите си, както и спомена за това как бе убила Блейк.

Стив седна, но по-надалеч от нея.

— Кит ми съобщи и новините.

— Ти не знаеше ли? Мислех, че затова си дошъл до вкъщи.

— Не. Дойдох, защото най-сетне успях да принудя Сара Дювал да ми даде копие от дневника на Блейк. Започнал е да го пише в предварителния арест, а датата на последната записка е два дни преди смъртта му. Писал го е в шифрован текст, но шифърът е много прост и Сара беше наредила да го препишат в разшифрования вариант. Мислех, че ще искаш да го видиш.

Фиона кимна.

— Благодаря.

— В него са обяснени всички подробности — как е подготвял и изпълнявал плановете си. Как успял да се измъкне от наблюдението на испанската полиция, докато всички мислехме, че си е във Фуенгирола. Излиза, че някакъв негов братовчед живеел в Испания. Той му дал колата си и стоял на негово място във вилата, докато Блейк се връщал тук, за да убие Дрю Шанд и Джейн Елиъс. Горе-долу си приличали на външен вид, а испанските ченгета се задоволявали да минават по веднъж край вилата, и видели ли там да се навърта човек, който приличал отдалеч на Блейк, през ум не им минавало, че може и да не е той.

Фиона кимна безразлично.

— Разбирам.

— Връщал се с ферибот без всякакви проблеми, разбира се, защото никой не го бе обявил за издирване. Събрал необходимата информация от Интернет и от всевъзможните публикации за бъдещите му жертви. Открил къщата на Кит, като проверил в поземления регистър. Явно е бил умен, мръсникът. Предвидил е всичко, с изключение на камерите за наблюдение в Смитфийлд.

— Всичко това е много интересно, Стив. А успя ли да откриеш в дневника най-важното?

— Мотивът ли?

— Разбира се.

Бе лежала будна много нощи, докато се опитваше да разбере какво бе подтикнало Блейк към убийствата. Знаеше, че бе редно да има някаква вътрешна логика в постъпките му, но така и не успя да разбере защо е трябвало да си отмъщава на писатели на криминални романи.

— Много е извратено, но има някакъв смисъл — каза Стив.

— Обикновено е така — отвърна Фиона. — Е, какво е обяснението?

— Блейк е искал да си отмъсти за несправедливото обвинение. Но съзнавал, че ако започне да си отмъщава директно, ще го заловят. Колкото повече мислел, толкова повече се убеждавал, че има хора, по-виновни от полицията за това, което му се е случило.

— Писателите на криминални романи? — попита недоверчиво Фиона. — Продължавам да не разбирам.

— Стигнал до извода, че животът му нямало да бъде съсипан, ако полицията не била прибегнала до услугите на специалист по профилиране. А според него единствената причина, поради която хората приемали сериозно профайлърите, били романите, в които те биват представяни като непогрешими. И кой ги е превърнал в герои?

Фиона въздъхна.

— В романите на всички негови жертви профайлъри залавят серийния убиец. Нещо повече, тези романи бяха превърнати във филми с милионна аудитория. Да, явно те са били виновни.

— Горе-долу така излиза — кимна Стив.

— А когато видял убийството на Сюзън Бланчард, решил, че нарушаването на моралното табу не е чак толкова трудно — допълни Фиона почти на себе си и погледна към Стив. — Споменава ли нещо за нея?

— Непрекъснато. Пише колко го развълнувало убийството. Как разбрал, че убийството е върховната проява на власт на едно живо същество над друго.

— В крайна сметка всичко опира до власт — каза тя тихо. После стана. — Благодаря ти, Стив. Трябваше да разбера това.

— Така си и мислех.

— Искаш ли да дойдеш с мен у дома и да вечеряме заедно. Кит сигурно се надява да се върнеш с мен.

Стив също стана.

— С удоволствие, но не мога. — Наведе глава, после отново я вдигна и срещна въпросителния й поглед. — Обещах да изляза с Тери.

Усмивката на Фиона беше съвсем искрена.

— Крайно време беше — тя пристъпи към него и го прегърна. — Омръзна ми да обяснявам на всеки от вас поотделно до каква степен не сте успели да се разберете един друг.

— Е, не знам. Не съм убеден, че мога да й простя, но решихме поне да се изслушаме, след като нещата си дойдоха на място.

Фиона погледна пред себе си.

— Мислиш ли, че е така?

— Мисля, че винаги става така, след като светът ти се обърне надолу с главата — отвърна Стив. — Накрая нещата си идват отново на обичайните места.