Смърт в сенките

Това бе единственото място, което имаше значение за него. Това бе светилището, жертвеникът, където моралът добиваше конкретни измерения. Всичко тук бе внимателно подбрано. Нямаше нищо случайно, освен формата на помещението — нея не можеше да промени. Някога стаята имаше прозорец, но той закова отгоре парче шперплат и го замаза внимателно, така че стената и там бе напълно гладка. Само вратата нарушаваше съвършената хармония на стаята. Това бе все пак приемливо. Даваше известна симетрия на помещението, също както симетрията на човешкото тяло бе ориентирана спрямо оста на гръбначния стълб. Беше облепил стените с облицовъчна хартия. Тапетите, които би купил, бяха спрени много отдавна от производство, но това също не бе от особено значение. Беше направил шаблон и с негова помощ изрисува мотиви със стилизираните листа, които се спускаха на ленти по стените. Смесваше бои, докато постигне точно онзи оттенък на зелено, който му трябваше, и възпроизведе всичко до съвършенство. После покри стените с тънък слой безцветен корабен лак — за да може да мие петната и пръските, без да пострада шарката. Смяташе, че е в правото си да предприеме такова подобрение.

Подът му създаде повече затруднения. Купи паркета от един търговец, който продаваше дървен материал на втора ръка. Човекът го бе уверил, че е кленов. Бил свален от канцелариите на една стара фабрика за трикотаж близо до Екзетър. Изгуби няколко вечери, докато го подреди в шарка, която наподобяваше паркета, който помнеше. Но тази работа не бе предизвикателство, а досада.

Намери полилея в един вехтошарски магазин на пътя към Торнтън. Него купи преди всичко останало — всъщност тази вещ му даде идеята да създаде това вълшебно място. Приличаше досущ на онзи, който помнеше — би могъл да е същият, дотолкова ясно виждаше в паметта си абажурите от матирано стъкло. Докато се взираше удивено в полилея насред мизерния вехтошарски магазин, му дойде идеята — можеше да върне живота на спомените си, да възстанови всичко точно както беше, да изгради храм на тъмните страсти, които преживяното бе породило у него.

Мебелировката беше скромна. Обикновена чамова маса — но тя се различаваше от онази, която помнеше, по многото следи от нож, които личаха на повърхността й. Четири чамови стола с кръгли облегалки, потъмнели от постоянния допир на ръцете, които ги местеха ту напред, ту назад. На малка масичка за игра на карти, покрита със зелено сукно, бяха наредени оръдията на неговото призвание. Светлината на лампите се отразяваше в блестящата стомана. Хирургически скалпели, месарски сатър, малък трион и точило, благодарение на което те съхраняваха остротата на бръснач. Под масата бяха натрупани различни размери тави за месо от стиропор, имаше и голямо руло прозрачно опаковъчно фолио.

Убиваше ги другаде, разбира се. Нямаше значение къде. Това нямаше никакво отношение към смисъла на ритуала. Методът бе винаги един и същ. „Удушаване с жица, връв или подобно средство“ беше техническият термин. Много по-сигурно, отколкото с ръце, които се хлъзгаха по потната от страх кожа. Но изборът му се дължеше най-вече на факта, че по този начин тялото не се увреждаше. Раните от нож и пистолет биха причинили разкъсвания, биха унищожили съвършенството, към което той се стремеше.

После идваше ред на почистването. Съвсем гол, също като жертвата, той потапяше трупа в топла вода и отваряше вените, за да изтече кръвта. После почистваше ваната и я напълваше наново, за да пречисти окончателно тялото със сапун, да премахне и последните следи от омърсяване.

Едва тогава можеше да се заеме със задачата си. Започнеше ли работа, не можеше да си позволи да губи време. Трупното вкочаняване започваше пет-шест часа след настъпване на смъртта — и тогава не можеше да работи точно по правилата. Трупът, проснат на масата, приличаше на статуя — неговото жертвоприношение пред ужасните богове на преследващата го мания. Още преди години бе разбрал как трябва да успокоява гнева на тези богове.

Първо главата. Работеше с толкова фин скалпел, че следата, която оставаше, не бе по-дебела от драсване с молив. Когато привършеше, оставяше главата настрани. После сваляше кожата с професионални разрези, като опитен патоанатом. Това, което оставаше, приличаше на илюстрация от учебник по анатомия.

Почистваше тялото от вътрешностите, изваждаше сърцето и белите дробове, и тогава се заемаше с китките. Опитът му в месарския занаят помагаше много, но той се бе усъвършенствал толкова, че издигаше тайното си занимание до нивото на изкуство — напълно бе убеден в това. Работата му по човешкото тяло бе ненадмината по своето съвършенство — и по преклонението пред обекта на дейността му.

Идваше ред на ръцете, раменете, глезените — той работеше бързо и ловко, без да се поколебае нито за миг. Времето летеше и накрая всичко, което оставаше, бе куп разфасовано месо. Главата беше последна. Сърцето му се блъскаше в ребрата, устата му пресъхваше. Това беше върховият момент на жертвоприношението — удовлетворението, към което се стремеше толкова отчаяно. Единствено главата, прилична на тотем, можеше да задоволи страстта му.

После оставаше известно време неподвижен, задъхан, подпрян на масата като бегач, преминал финалната права. Жертвоприношението беше приключило. Оставаше му само да почисти.

За повечето убийци това би било неразрешим проблем. Ако Денис Нилсън бе успял да намери по-практичен начин да се отървава от жертвите си, вероятно щеше да намалява процента на лондонските безработни до ден-днешен.

Такъв проблем обаче не съществуваше за човек, който притежаваше фирма за търговия с месо на едро. Притежаваше десетки големи фризери, претъпкани с месо. Дори някой да отключеше катинарите на фризера, за който персонала знаеше, че се отваря само от шефа, не би видял нищо друго, освен складирани пакети месо. За щастие, след като бъдеше разфасовано, човешкото месо не се различаваше по нищо от всяко друго.

Глава 26

Часовете, когато над Хампстед Хийт се спускаше здрач, никога не губеха очарованието си в очите на Фиона. В първите дни на октомври, след необичайно горещото лято, силната слънчева светлина осветяваше прекалено ярко прахта по сухите листа, избледнелите цветове на тревата, сивия цвят на спечената от суша земя. Но когато небето започнеше да тъмнее и по него плъзнеха червеникаво лилавите багри на залеза, цветовете на земята възвръщаха своята сила и плътност — в пълен контраст със силуетите на града, който се простираше в ниското.

За разлика от Хампстед Хийт, лондонските улици губеха всякаква индивидуалност в падащия мрак. Чезнещото слънце пращаше последни отблясъци към прозорците на по-високите административни сгради — като огънчета, блещукащи тук-там сред общата сива, безформена маса. И най-развихреното въображение не можеше да намери нещо общо между тази картина и дивия, постоянно променящ се пейзаж на хълмистите земи в Дърбишър — но сцената й напомняше по някакъв начин, че такива открити и диви земи съществуват наистина, че не са само плод на фантазията й, убежище в случай на нужда. Разходката тук й помагаше все пак да се освежи донякъде. През седмицата след смъртта на Джейн Елиъс, Фиона идваше дотук поне веднъж седмично. Сега седеше на една пейка на самия връх на Парламент Хил и не изпитваше нужда да прави каквото и да било, освен да наблюдава минувачите.

Някои от хората й бяха познати от предишните разходки из Хампстед Хийт; идваха тук редовно с кучетата си или да тичат; имаше една шумна групичка тийнейджъри със скейтбордове; минаха две възрастни жени, които живееха на тяхната улица и я поздравиха с кимване; видя и продавачката от близката книжарница, която тренираше състезателно ходене. Други й бяха напълно непознати. Някои явно живееха наоколо, разхождаха се, често потънали в разговор с децата, съпруга или съпругата, краката им налучкваха по навик всеки завой на пътеката. Други бяха очевидно туристи, държаха карти и се опитваха да разпознаят известни сгради в смътно очертаните силуети на града. Имаше и такива, които не се поддаваха на определение — те вървяха ту бавно и безцелно, ту се забързваха целенасочено нанякъде.

Фиона се чудеше в коя ли категория би могъл да се включи убиецът на Сюзън Бланчард.

Изведнъж трепна и застана нащрек. Запита се какво я бе навело на тази мисъл. В края на краищата, не бе преставала да се разхожда по Хампстед Хийт от убийството насам, макар да бе избягвала алеята, край която бе намерена убитата. Защо тази мисъл бе изникнала в главата й точно сега?

Фиона се озърна, огледа алеята нагоре и надолу, убедена, че е забелязала несъзнателно някого или нещо, и че това е отключило спомена за убийството. Не можеше да е двойката наблизо — двамата бяха около трийсетгодишни, мъжът носеше бебето, привързано към гърдите си. Не беше и онзи мъж на средна възраст, който разхождаше черния си лабрадор. Нито пък двете кискащи се момиченца на ролери. Озадачена, Фиона продължи да оглежда сцената около себе си.

Той стоеше приведен в една долчинка на десетина метра от нея, и на няколко метра встрани от алеята. На пръв поглед приличаше на всички, които идваха тук да тичат. Беше облечен в анцуг, с тениска и маратонки. Но не изглеждаше задъхан, както би бил всеки, който е тичал нагоре по хълма дотук. Нито пък съзерцаваше гледката. Нищо подобно. Беше се вторачил в момичетата, които правеха кръгове с ролерите си, крещяха, закачаха се и се присмиваха една на друга.

Когато момичетата продължиха по-нататък и фигурите им се скриха зад една редица храсти, той се изправи и хвърли поглед назад по пътеката, за да види кой идва насам. В продължение на няколко минути никой не прикова вниманието му. После се появи една двойка. Бяха съвсем млади, момичето беше отпуснало глава на гърдите на момчето. Човекът незабавно застана нащрек. Ръката му се плъзна в джоба и той отново приклекна.

Фиона изчака момчето и момичето да изчезнат от поглед, после стана и направи няколко крачки към мъжа. Вперила поглед в него, тя извади демонстративно мобилния си телефон. Щом забеляза какво прави тя, той се изправи и хукна надолу по хълма, по една пътечка сред най-гъстия храсталак.

Фиона прибра телефона си. Нямаше намерение да се обажда на полицията, достатъчно беше, че той си е помислил така. Какво би могла да каже всъщност на полицаите? Видяла някакъв човек, който като че ли проявявал подчертан интерес към непълнолетни момичета. Действията му не представляваха заплаха; така погледнато, не бе и направил нищо особено, нищо, което би се затруднил да обясни с възмутен тон. Дори внезапното му бягство можеше да се обясни — бе си почивал след тичането и после бе продължил.

Описанието на поведението му можеше и да звучи безобидно, но той бе привлякъл вниманието на Фиона. Тя не подозираше непознатия в нещо по-различно от плахо воайорство. Но случката й напомни, че убиецът на Сюзън Бланчард сигурно е проучил подробно топографията на парка, преди да нанесе удар. Сигурно е обикалял често тук — но не с колело, оглеждал е всички подробности на пейзажа, преценявал е възможностите за бягство, подбирал е жертва. Може да е бил толкова предпазлив, че да е съумял да прикрие изцяло интересите си, но Фиона не бе убедена в това.

Зачуди се къде ли е той тази вечер. Желанието да убие отново сигурно го измъчваше много. Къде ли обикаляше? Какви планове имаше и кое бе мястото, което оглеждаше? Как щеше да подбере сцената на следващото си престъпление? Щеше ли да се върне пак на Хампстед Хийт? Или щеше да си опита късмета някъде наблизо, но не точно тук? Гробището Хайгейт? Градините на Александра Палас? Или познаваше достатъчно добре целия град и щеше да се пренесе на съвсем различно място? Какви бяха границите на картата, която рисуваше съзнанието му? Престъплението му й говореше ясно за ограниченията, налагани от психиката му — но не можеше да знае какви са географските ограничения на действията му.

Въпроси без отговор нахлуваха един през друг в мислите й и смущаваха покоя, заради който бе дошла дотук след уморителния работен ден. Време бе да потегля обратно към къщи, да тръгне по улиците, сред плътните силуети на къщите със замърсени от градския въздух гипсови корнизи и типичната за Лондон зидария от жълтеникави тухли, осветени от мътната, мръсно оранжева светлина на уличните лампи. Време беше да си достави своето воайорско удоволствие — да се позабавлява с откъслечните сцени от живота на други хора, видени за миг в осветените прозорци, край които минаваше. И, разбира се, да се наслади на чувството на превъзходство, което я обземаше при вида на нечие особено безвкусно обзавеждане.

— Защо не си гледаш своята работа, гъско? — измърмори тя, след като току-що бе регистрирала някаква покъртителна дневна с три различни вида тапети — явно избрани умишлено, защото стаята бе ремонтирана току-що. Каза си, че не бива да забравя да опише гледката на Кит.

В момента, в който отвори вратата, телефонът започна да звъни. Фиона изтича в кухнята, вдигна слушалката и каза:

— Ало?

— Доктор Камерън? — гласът имаше метално ехо, каквото предизвикват понякога мобилните телефони.

— Майор Берокал, вие ли сте? — попита неуверено Фиона.

— Si. Съжалявам, че ви безпокоя у дома, но при нас има развитие и реших, че може би ще искате да го знаете.

— Ни най-малко не ме безпокоите. Да не сте открили Делгадо? — попита Фиона, свали сакото си и взе бележника и химикалката, които държеше до телефона.

— Не точно, но мисля, че открихме мястото, където се крие.

— Това вече е напредък.

— И то благодарение на вашата идея.

— В някаква гробница ли живее? — Фиона почувства приятния гъдел на гордост и удовлетворение.

— Не съвсем. На север от Толедо има голямо гробище, което отговаря на вашето предположение, затова убедихме колегите от местната полиция да организират претърсване. Нямаше никакви признаци да са били отваряни гробници, затова полицаите решиха, че сме се побъркали съвсем, и че Делгадо не може да бъде открит там. Но един от моите следователи — жена ми казва, че бил упорит като булдог — отишъл днес отново в гробището.

— Открил ли е нещо?

— Да, една барачка, в която работниците, които поддържат гробищата, складирали инструментите си. Барачката е празна от няколко години, но моят колега забелязал, че дъските, с които са запречени прозорците, са разковани. Влязъл вътре и открил къде лагерува Делгадо. Имало храна, вода, спален чувал и дрехи. Сравнихме пръстовите отпечатъци с образците, които взехме от вещите на Делгадо в апартамента и те съвпаднаха.

— Значи наистина е живял там.

— Да. Моите хора наблюдават постоянно гробището, но се опасявам, че той няма да се върне там. Плодовете в барачката бяха започнали да загниват. Трябва да е видял местната полиция да претърсва гробището и надали ще рискува да се появи наоколо.

— Такова разочарование — отбеляза Фиона. — Били сте толкова наблизо, а пак го изпуснахте.

— Близо до средата на мишената, но недостатъчно за награда. Мислите ли, че сега, когато знае, че е преследван, ще стане още по-опасен?

Фиона се замисли.

— Не мисля, че ще изпадне в паника. Досега винаги е успявал да се овладее. Познава много добре града и околностите. Сигурно вече си е наумил къде да се пренесе.

Берокал изръмжа нещо неясно.

— Боя се само, че ако се почувства притиснат до стената, ще реши да загине славно. Ще се опита да измисли нещо сензационно. Няма какво да губи. Разбрал е, че ние знаем всичко. Може да реши, че най-доброто, което му остава да направи, е да подчертае идеята на престъпленията си по възможно най-внушителен начин.

— От масово убийство ли се опасявате? От клане? — попита Фиона.

— Именно — призна Берокал.

Фиона въздъхна.

— В момента не мога да се сетя за случай, в който сериен убиец е преминал към масови убийства. Но както знаем, повечето серийни убийци извършват престъпленията си по сексуални подбуди, а от самото начало ми беше ясно, че мотивът за тези убийства е съвсем различен. Наистина, и аз не знам какво да кажа, майоре. Признавам, че вашето тълкувание на положението звучи убедително.

Настъпи доста дълго мълчание. После Берокал каза:

— Ще направя всичко по силите си да вдигна на крак цялата полиция. Градът не е толкова голям. Би трябвало да успеем да го хванем.

Опитва се да си повярва, помисли Фиона. Рано или късно всички, които преследват серийни убийци, започват да го правят.

— Намерете човек с подробни познания за историята на Толедо — каза тя. — Разпитайте за други места в града, свързани в паметта на местното население с насилствена смърт. Ако реши да удари отново — независимо от това дали предвижда само едно убийство или нещо повече, той ще се ориентира отново към такова място. Там можете да го заловите.

— Благодаря за съвета.

— Няма защо. Предполагам, че и вие сте стигнали до подобен извод. Моля ви, дръжте ме в течение.

— Разбира се. Лека нощ, доктор Камерън.

— Лека нощ, майор Берокал. Желая ви късмет.

Фиона поставяше слушалката на мястото й, когато чу как изщрака ключалката на външната врата.

— Кит? — подвикна тя учудено.

Вратата се затвори и познатият глас отвърна.

— Здравей, скъпа, прибрах се.

Той влезе в кухнята и я притисна в мечешката си прегръдка, която й действаше толкова успокояващо. Фиона наклони назад глава, за да го целуне. Лешниковите й очи грееха радостно.

— Не те очаквах толкова рано. Нали щяхте да вечеряте с Джорджия след нейната лекция?

Кит я пусна и се отправи към хладилника.

— Такива бяха намеренията ни, но не стана в отсъствие на главното действащо лице.

— Хайде де. Искаш да кажеш, че Джорджия е предпочела да си легне рано, за да съхрани красотата си, вместо да се отдаде на пиянски изстъпления с банда пропаднали писатели на криминални романи? — подразни го Фиона и извади чаши за виното, което той отваряше.

— Откъде да знам? Тя изобщо не се появи.

— Искаш да кажеш, че е отказала? — попита Фиона с подчертано недоверие. Мисълта, че пристрастената към всякакъв вид реклама Джорджия ще пропусне възможността да изнесе лекция в Британския филмов институт граничеше с абсурда.

— Не. Искам да кажа, че просто не дойде. Не беше предупредила никого — нито хората от Филмовия институт, нито собствения си рекламен агент. Не отговаря нито на домашния си телефон, нито на мобилния — по думите на споменатия рекламен агент.

Кит отпуши бутилката и наля виното.

— И какво стана?

— Нищо особено. Хората се повъртяха около половин час в залата с вкиснати физиономии, после човекът, който трябваше да я представи, стана и съобщи, че госпожа Лестър е неразположена и че могат да получат обратно парите за билетите на касата. Всички отидохме да пийнем по нещо и после аз си тръгнах.

— Ето ти същинска загадка — каза подчертано весело Фиона. — Каква е теорията ти, Шерлок?

— В пиянската компания се обособиха теориите на две философски школи — Кит се разположи на един стол и започна да разказва. — По-добронамерената теория гласи така. Джорджия има вила в Дорсет, където отива, когато уж има намерение да пише на спокойствие, но по една случайност ми е известно, че обичайната цел на такива излети е да се чука до припадък с поредния италиански келнер, когото е оплела в мрежите си. Достатъчно далеч от Антъни — предания, но скучен съпруг, нали така? Та според първата теория Джорджия, потънала в заниманията си със Супер Марио, е изгубила представа за времето, тръгнала е много късно и е свършила горивото някъде из дебрите на Дорсет, а и батерията на мобилния й телефон се е изтощила.

— Това, казваш, е добронамерената теория?

— Хайде, Фиона, познаваш Джорджия много добре. Повечето хора, дори ако познават само фасадата, не могат да устоят на изкушението да се заяждат, когато говорят за нея.

— Умирам от нетърпение да науча недобронамерения вариант — измърмори Фиона.

— И той е следният. След убийството на Дрю Джорджия хленчеше наляво и надясно, че държи издателство „Карнеги Хауз“ да й осигури лична охрана. Подчертаваше, че е една от най-именитите писателки в жанра и затова трябва да бъде опазена от всякакви налудничави типове, и че това е задължение на издателя й. Разбира се, доста хора в бранша бяха на мнение, че това е просто начин да принуди издателство „Карнеги“ да й сводничи…

— Какви злобари.

— Но не е изключено да са прави. Тъй или иначе, тя заплашваше публично, че няма да тръгне на обиколката за представяне на новата си книга, ако не попълнеха свитата й с някое по-мускулесто момче от служителя на търговския отдел и рекламния агент. А така погледнато, тази лекция бе всъщност първото мероприятие от предстоящата обиколка. Затова някои колеги решиха, че Джорджия е постъпила така умишлено, за да подплаши издателите. В края на краищата Британският филмов институт не е книжарница. Може да си позволи да не се появи на такова място, без да провали продажбите — завърши той цинично.

— Искаш да кажеш, че целта й е утре издателите да й се обадят и да й кажат, че са й осигурили двойка биячи, с които да обхожда книжарниците на Великобритания? — Фиона се стараеше да не й проличи, че е много смутена.

— Именно. След някой и друг час ще изпълни по телефона сценария: „Горката аз, бях толкова уплашена, че когато трябваше да изляза, не можах да събера сили“. И разбира се, ще стане дума и за терзанията, които е преживяла при мисълта, че ще разочарова толкова свои верни почитатели. Така че, ако „Карнеги Хауз“ държат на най-продаваемия си автор, като нищо ще се бръкнат за бронирана лимузина и отбор охранители…

— Което автоматично ще й осигури още повече рекламен шум.

— Нещо, което и през ум не й е минало — засмя се добродушно Кит.

— От доста време не съм чувала по-отвратително цинична теория. Би трябвало да се срамувате от себе си.

Усмивката на Кит беше мрачна.

— Дано да са прави. Защото никой от тях не знае, че Джорджия получи анонимно писмо със заплаха, че ще бъде убита. И че се опасяваше, че името й е в списъка на бъдещите жертви на предполагаемия убиец.

— Нищо ли не им каза?

— Защо? Някой неминуемо щеше да се раздрънка. Когато разпитвах дали някой друг е получавал анонимни писма, не цитирах конкретно името на Джорджия. Разбереше ли се, че тя е замесена в тази история, някой неминуемо би продал клюката на вестниците. И така, тази вечер всички се позабавляваха добре за сметка на Джорджия.

— А ти? Като вземем предвид това, което знаеш, какво мислиш ти?

Кит прокара длани по лицето и главата си.

— Има много и най-различни неприятности, които може да са й се случили. Но искрено се надявам, че днешните теории отговарят на истината и че тя разиграва всички. Защото ако не е така, излиза, че е крайно време да се изплашим сериозно.

Глава 27

— Нали ти казах? — два дни по-късно Кит размаха „Гардиън“ под носа на Фиона, докато закусваха. — Щом го пише тук, трябва да е истина. — Той посочи колонката с клюки от литературните среди и започна да чете: — „Носи се клюката, че авторката на криминални романи Джорджия Лестър не смее да участва в публични изяви, защото се бои за живота си. Лестър, една от най-продаваните писателки в жанра, не се яви пред изключително престижен форум в Британския филмов институт, за да изнесе очакваната лекция върху филмовите версии на съвременни «черни» трилъри. Оттогава никой не е чувал нищо за нея.

Говори се, че отношенията на Джорджия Лестър с издателите й от «Карнеги Хауз» са обтегнати, защото издателството отказало да й осигури лична охрана за предстоящото турне, на което тя ще представя новия си психологически трилър, «Смъртоносна памет». Изискването й бе представено непосредствено след ужасяващото убийство на Дрю Шанд, вундеркинда на криминалната литература, който живееше в Единбърг и на американската писателка на трилъри Джейн Елиъс край усамотеното й, добре охранявано имение в Ирландия. Полицията счита, че Шанд е убит от маниак, който го е следил, докато убийството на Джейн Елиъс вероятно е дело на наркомафията и е трябвало да послужи за предупреждение на любовника й, служител на отдела за борба с наркотиците в ирландската полиция.

Излиза, че е открит ловния сезон за писатели на криминални романи. Приятелка на Джорджия Лестър твърди, че писателката била възмутена от това пренебрежително отношение на издателите към нейната безопасност, и че заявила, че ще накара «Карнеги» да си платят. Остава само да разберем дали ще плащат в брой или им се пишат други неприятности. Това, че Джорджия Лестър, прочута със стремежа си към медийна популярност, е отказала такава престижна проява, със сигурност би трябвало да подскаже на издателите й, че няма да допусне да й се наложат, независимо от това колко параноично може да звучат изискванията й“.

Ето какво е общественото мнение. Мисля, че е редно и аз да престана да се безпокоя.

Фиона поклати глава.

— Не съм съгласна. Не и докато не разговаряш лично с Джорджия. Източникът на информацията за тази публикация в „Гардиън“ вероятно е някой от твоите другари по чашка, с които се бяхте събрали онази вечер.

Тя бе по-притеснена, отколкото бе склонна да признае. Затърси някаква убедителна фраза и прибегна до думите, които повтаряше от момента, когато разбра за писмото до Джорджия.

— Каквото и да е станало, не мисля, че виновникът е авторът на писмата. Разбира се, че е логично да бъдеш по-предпазлив. Но това не означава да живееш в постоянен страх.

Кит измърмори нещо неясно с уста, пълна с корнфлейкс. Настъпи продължително мълчание, нарушавано само от изтракването на прибор или шумоленето на прелистена страница.

Внезапно Фиона се оживи. Беше открила нещо, което звучеше далеч по-успокоително от всякакви общи фрази, които би могла да съчини.

— Ето, това е значително по-интересно от някакви непотвърдени слухове — каза тя, прегъна вестника така, че да се вижда статията, и го подаде на Кит.

Кит прочете бързо статията, вдигна очи и погледна Фиона с лека усмивка.

— Това сигурно трябва да се брои за добра новина — каза той.

— По-добра, във връзка с разследване на убийство не може и да има.

Той поклати глава и сви устни с горчивина.

— Какъв ужасяващ повод да бъдеш убит! Искам да кажа — да те убият не заради това, което си, или заради нещо, което си направил. Да те убият заради човека, когото обичаш.

— Като си помислиш, това се случва много често — каза Фиона. — Жени, убити от бившите си съпрузи, които не могат да се примирят с мисълта, че са били отхвърлени в полза на някой друг. Хора, убити, защото обичат човек от друга религия или с друг цвят на кожата — или от същия пол.

— Не, не е така. В тези случаи има елемент на личен избор. На определено ниво тези хора са направили съзнателен избор, знаели са, че съществува някакъв риск. Но не можеш да предположиш, че връзката ти с офицер от полицията може да има такива последици.

Фиона поклати глава.

— Няма никаква разлика. Ти твърдиш, че в примерите, които цитирах, хората са имали право да решават сами. Но не е съвсем така. Ако двамата с теб живеехме в Северна Ирландия и аз бях служител на протестантската църква, а ти — виден републиканец, би ли се отказал от чувствата си към мен заради страха, че връзката ни може да струва живота на някой от нас?

Кит я изгледа ядосано.

— Не говори глупости. Разбира се, че не бих се отказал.

— Е, видя ли? Съмнявам се, че Джейн Елиъс не е можела да предположи, че връзката й с Пиърс Финеган крие потенциални рискове. Беше достатъчно интелигентна и не може да не го е съзнавала. Предполагам, че е поела риска, защото възможността да бъдат понякога заедно, макар и опасна, й се е струвала далеч по-приемлива от това да живее в безопасност, но без него. А предполагам, че и на теб ти е минавало през ума, че да живееш с жена, съдействала на полицията да залови доста серийни престъпници, носи известен риск — говореше меко, не искаше думите й да прозвучат предизвикателно.

— Не твърдя, че не съм се замислял по този въпрос. Работата е там, Фиона, че никога не съм се притеснявал за собствения си живот заради твоята професия. Страхувал съм се само за теб. Предполагам, че приписвам собствените си чувства и на Джейн. Сигурно е прекарала не една безсънна нощ заради Пиърс, но може би, също като мен, и през ум не й е минавало, че на нея може да й се случи нещо лошо.

Той разпери ръце и се усмихна. Фиона протегна ръка през масата и той я пое.

— Обичам те, нали знаеш — каза тя.

— Ама че романтичен разговор на закуска — отбеляза той.

— Зарежи тази роля на суровия мъж на британската криминална литература — парира Фиона. — Не забравяй, че истината ми е известна.

— Можеш да съсипеш репутацията ми само с една дума — каза той примирено.

— Ако запариш още чай, ще мълча като гроб — каза Фиона, взе обратно вестника и го отвори. — Този арест има една определено положителна черта.

— И каква е тя?

— Доказва, че не може да има връзка между убийствата на Дрю Шанд и Джейн Елиъс. Затова можем да си избием от главата идеята, че някакъв сериен убиец преследва най-добрите автори на криминална литература в света — подчерта Фиона.

Кит започна да пълни чайника и шумът на водата заглуши отговора му.

— Моля? — попита Фиона.

Кит повтори.

— Казах, ако предположим, че ирландските ченгета не са сбъркали.

Фиона поклати глава и се засмя.

— Какво ти става? Да не би да държиш да живееш в смъртна опасност? Може би си решил да възпроизвеждаш сюжетите си на живо?

Този път Кит не се усмихна.

— Не. Не искам да се озъртам като преследван заек през остатъка от живота си. Но не можеш да отречеш, че често се случва човекът, когото първоначално арестуват, да не е истинският виновник.

— Но няма основания да предполагаме, че в този случай е станало така.

Кит сви рамене.

— Няма основания и да сме убедени в противното.

Фиона се намръщи.

— В тази кухня песимистът обикновено съм аз.

— Бих го нарекъл реализъм, а не песимизъм — по тона на Кит личеше, че ще й е трудно да го разубеди.

Фиона бутна стола си и стана.

— Добре — каза тя. — Ще те накарам да повярваш.

Фиона стоеше права и чакаше нетърпеливо принтерът да разпечата текста. Измъкна бързо листа и слезе тичешком до кабинета на Кит. Знаеше, че е излязъл от кухнята и се е потопил в уюта на кабинета си — зад бюрото си се чувстваше на сигурно място като в майчина утроба. Когато влезе, „Класик FM“ тъкмо отстъпваше място на поп музика. Знаеше много добре как се чувства Кит.

Той се взираше мрачно в екрана. Препрочиташе последните страници, които бе написал. Фиона пусна листа върху клавиатурата. Докато четеше, Кит масажираше главата си и гладко избръснатата кожа ту се обтягаше, ту се отпускаше.

— Звучи малко несериозно — каза той колебливо.

— Винаги се изразяват така. Можеш да ми вярваш, че ако имаше и най-дребното основание да се предполага, че арестът е неоснователен, щяха да го кажат в прав текст, а не да си служат със смътни намеци. Нали ти казвам, основната им гордост е, че публикуват неща, които никой не знае или никой не е склонен да публикува. И като всички хора гледат да не рискуват за нещо, в което не са сигурни. Вярвай ми, нали съм лекар… — тя се наведе и го целуна лекичко по ухото.

Кит се завъртя на стола си и я прегърна. Сега вече усмивката му беше искрена.

— Благодаря ти — каза той. — Наистина ме успокои.

— Чудесно. Значи ли това, че можем да поизлезем като нормални хора в събота вечер?

— Откога искаш да си нормална?

— Рекох си да опитам, за да разбера да не съм пропуснала нещо през всички тези години.

— Добре, но само веднъж. И то при условие, че когато се приберем, веднага започваме с крайно ненормалното поведение.

— На това разчитам.

Той се усмихна.

— Полека-лека ставам нетърпелив.

Невероятно. Арестуваха някакъв човек за убийството на Джейн Елиъс. Доколкото можах да разбера от вестниците, Елиъс спяла с някакъв ирландски полицай, който отдавна работел под прикритие, и успял да вкара зад решетките няколко едри наркодилъри. Смятат, че убийството било с цел отмъщение. Е, поне в това отношение са прави!

Тези ирландци трябва да са се побъркали напълно. Гангстерските екзекутори никога не се занимават с толкова сложни маневри, за да пречукат някого. Но в крайна сметка случилото се има и положителна страна. Бъдещите ми жертви няма да са нащрек. Започвах да се притеснявам, че няма да мога да заловя Кит Мартин, ако започне да проверява дали някой не го следи.

Що се отнася до Джорджия Лестър, очаквах да е по-предпазлива. Бях повредил бензинопровода на колата й, така че да закъса насред път. Движех се точно зад нея — същински рицар на шосетата. Тя стоеше объркано до ягуара, аз спрях зад него, слязох и й предложих да го погледна. Но тя каза, че щяла да повика „Пътна помощ“. Ударих я незабавно, когато се наведе да извади мобилния телефон. После я натиках на задната седалка. За около пет минути я върнах обратно във вилата. В далечния край на градината имаше някаква барака, която бях избрал. Оставих я там, вързана и със запушена уста, докато се оправя с ягуара. Докато се върна, се беше смрачило. Така беше по-добре.

От всичко, което съм извършил, единствено тази работа ми докара кошмари. Сънувам, че се задушавам под планини от човешка плът и не мога да се измъкна. После виждам очите й. Когато се върнах, тя бе дошла на себе си. Очите й едва не бяха изскочили от орбитите си — като на уплашен кон. От всички страни на ирисите се виждаше бялото. Едва не изпаднах в паника. Наложи се да я ударя пак, въпреки че не исках. Но не бих могъл да я удуша, докато беше в съзнание.

Наистина не ми е приятно да убивам. Харесва ми усещането, което изпитвам след това, чувството за власт, което ме изпълва при мисълта, че си отмъщавам. Бих искал да имаше по-лесен път да го сторя. Но няма как — трябва да се придържам към плана си.

Чудя се колко време ще им отнеме да разберат какво се е случило този път?

Глава 28

Джоан Гиб помнеше как веднъж един неин приятел, лекар, разказваше за условните съкращения, които лекарите драскали по бележките, които си изпращали — не за пулс и кръвно налягане, а например „СХ — странно хлапе“. Това, което й дойде на ум този понеделник сутринта, бе „НКЗТ — нормално като за тук“. Имаше предвид състоянието, до което работата върху сериозни криминални престъпления свеждаше следователя — бледа кожа, коса, която провисваше един час след измиването, черни сенки под очите, бръчки по челото и около устата, неестествено вдървяване на раменните мускули. Да, случаят определено беше НКЗТ. Тя се огледа намръщено в огледалото на дамската тоалетна. В нейния случай козметиката не вършеше работа — беше го докарала до пластична хирургия.

Като вземеше предвид колко се бе изменила външно през трите години, откакто работеше под ръководството на Стив Престън, не й се мислеше за състоянието на вътрешните й органи. Изплези се на собственото си отражение и забеляза обложения с жълт слой език — само един час след като будилникът прекъсна четирите часа сън, които бе успяла да постигне снощи. Липсата на сън и многото кафе рано или късно щяха да й докарат язва — това беше сигурно. Цигарите унищожаваха последните остатъци от аеробния й капацитет, а пък за последиците на пиенето върху черния дроб нямаше какво да се говори. Сега пък приятелят й бе започнал да мърмори, да споменава нещо за общо жилище и че било крайно време да създадат семейство. Ако съдеше по общото си физическо състояние, не можеше да очаква от детеродните си органи нещо по-добро от маймуна с три глави.

Лесно им беше на мъжете, мислеше Джоан. В по-голямата си част успяваха да изглеждат привлекателно съсипани или очарователно измъчени като Стив Престън, което предизвикваше у жените порив да ги приберат у дома и да се грижат за тях. Затова пък на жените като тях се лепваше етикетът „загрубяла“, и мъжете ги зарязваха за някой по-нов модел. Какво пък, сама си избра работата в столичната полиция. Можеше да работи в банка, или в някое счетоводство, и да поддържа старателно това, което й бе дала природата. И да умре от скука, допълни тя на ум, докато прокарваше четката през равно подрязаната си кестенява коса. Дали пък да не смени прическата? Да се подстриже по-късо? Нещо по-оригинално от тежките прави кичури, които падаха безжизнено около лицето, определяно навремето като „сърцевидно“.

Джоан притвори очи и въздъхна. Време бе да приключи със самосъжалението и суетата. Трябваше да си припомни нещата, които действително имаха значение и да се гордее с тях, а не с отражението си в огледалото. Прибра гримовете обратно в несесера, напъха го в чантата си, взе и папката с днешната си работа и успя да си освободи един пръст, с който да отвори вратата. После тръгна по коридора, за да даде отчет на шефа.

Откри Стив Престън, седнал зад бюрото си с обичайната чаша чай „Ърл Грей“. Димът от първата тънка пура за деня се виеше под ниския таван.

— Добро утро, Джоан — каза той. Тя го огледа свойски и прецени, че и той не е спал повече от нея.

— Шефе — кимна тя, тръсна папките на бюрото му и се отпусна на стола срещу него.

— Изключила си компютъра в два часа сутринта — отбеляза той.

Джоан изрови цигарите от чантата си и запали.

— Ловувах — отвърна тя.

— Хвана ли поне нещо?

Джоан махна с ръка към папките. Тънката струйка дим от цигарата проследи движението й.

— Съсредоточих се върху случаите на столичната полиция, околностите и графствата около Лондон. Мога да поровя и в по-широк обхват, ако прецените, че си струва. Мисля си колко по-лесна би била работата ни, ако имахме някакъв вид централизирана система, в която да се въвеждат данните за всички тежки престъпления — каза тя с горчивата умора на хората, които работят срещу неадекватна администрация.

— И това ще стане — отвърна Стив. — Прекалено късно за нашето душевно здраве, но ще стане. Хората от отдела в Брамсхил вече човъркат по канадската система, VIKLAS. Казват, че е далеч по-съвършена от тази на ФБР, но никой не знае кога ще почнат да я прилагат на практика, особено за операции като тази, изтикани на заден план. Дотогава сме принудени да разчитаме на телефона, факса, и близки и приятели сред колегите. Успя ли да намериш нещо?

— Успях да намеря потискащо много неща. Не твърдя, че ми беше приятно да си припомня за колко много изнасилвания и свързани с тях престъпления се съобщава ежегодно в полицията. Но мисля, че успях да изровя истински интересни подробности. Направих едно обобщение за вас. Затова висях тук до два сутринта — Джоан отвори папката, която бе най-отгоре, извади два листа и му ги подаде. — Заповядайте.

Стив хвърли един поглед на старателно подредената информация.

— Добра работа, Джоан. Искаш ли да ми я обясниш накратко?

Джоан взе своето копие на обобщението и придърпа папката в скута си. Извади очила за четене от джоба на сакото си и си ги сложи на носа.

— Първо пуснах запитване за случаи, които отговаряха на петте цитирани от вас показателя — започна тя, наслаждавайки се на описанието и обсъждането, които често пораждаха нови идеи. — После поисках сведения за случаи, които отговарят на три или повече от показателите. Търсех регистрирани нападения, които са били извършени на открито, нападателят е носел нож, жертвата е била млада и руса, случаи, когато са присъствали деца, и такива, при които съществува предположение, че извършителят е избягал на колело.

Честно казано, не очаквах много попадения. Но открих четири изнасилвания и два случая на физическо насилие и опит за изнасилване, които притежават и петте отличителни черти. И шестте посегателства са извършени в Северен Лондон. За първото е съобщено преди две години и половина, в Стоук Нюингтън. Жената си правела слънчеви бани в собствения си двор. Бебето й спяло в количката до нея. Нападнал я мъж в колоездачен екип, който прескочил оградата. Тя се развикала, чул я един от съседите и нападателят избягал.

Вторият случай е в Камдън, след десетина седмици. Жената се разхождала по пътеката край канала с тригодишния си син, когато нападателят изскочил иззад някакъв зид и я заплашил с нож. Казал й, че ще я изнасили, но го подплашили група ученици, които се задали по пътеката. Прескочил обратно стената и избягал с колело, преди някой да успее да реагира.

Третият случай е в многоетажен покрит паркинг в Брент, петнайсет седмици по-късно. Този път изнасилил жена, която се прибирала от пазар. Била сложила детето си на задната седалка, когато той я нападнал, принудил я да влезе в колата и я изнасилил, заплашвайки я с нож. Според полицая, водил следствието, изнасилената жена твърдяла, че бил с колоездачен шлем.

До следващото подобно изнасилване минават цели шест месеца. Този път се е пренесъл по на запад, към Кенсъл Райз. Жертвата разхождала бебето си в гробището — професионалната маска на Джоан се пропука и тя хвърли поглед към шефа си. — Не е толкова налудничаво, колкото звучи — каза тя в опит да защити отсъстващата жена. — Тези стари гробища от викторианската епоха имат понякога много приятна атмосфера, а и когато наблизо няма зелени площи…

— Нищо не съм казал, Джоан — поклати глава Стив. — Най-добрият ми приятел Кит твърди, че гробището Хайгейт било най-прекрасният източник на вдъхновение. Разбира се, той не е ченге…

— Тъй или иначе, разхождала бебето в гробището, когато я нападнал някакъв тип с шорти и горнище от ликра, с колоездачен шлем, очила и нещо, което тя описва като много скъп кухненски нож, от тези, които се правят от едно парче метал. Отбранявала се ожесточено, затова има седемнайсет шева на едната ръка. Видяла го после да изчезва на колело. Нейното описание е най-точното от всички дотук.

— Мъж, на ръст между метър и седемдесет и метър и осемдесет и пет сантиметра, слаб, тъмна коса, бледо лице — цитира уморено Стив. — Което включва и половината мъже, които работят в столичната полиция.

— Не съвсем, шефе. Надали ще се съберат и десет процента, които биха могли да избягат на колело.

Стив огледа пурата си и изкриви лице.

— Май си права. Интересното е, че описанието й не отговаря на Френсиз Блейк. Прекалено е нисък, и не мисля, че някой би го описал като „слаб“. Набит е и раменете му са много широки. Карай нататък.

— Номер пет работела като чистачка в едно училище в Крауч Енд. Една петъчна вечер излязла последна от училището. Той я причакал, нападнал я и опрял нож в гърлото й. Завлякъл я в близките храсти край пътя и я изнасилил. С нея нямало деца, но включих и този случай, защото жената била нападната край начално училище, и е сигурна, че нападателят избягал с колело. Какво ще кажете?

— Не е зле да проследим всичко цитирано. А шестият случай?

— Той е може би най-интересният. Нападението било извършено само пет седмици преди убийството на Сюзън Бланчард. Случило се по-надалеч, всъщност в Хетфийлд, затова пък също в парк. Една бавачка разхождала тригодишното момченце, за което се грижела, близо до гористата част на парка. Нападателят я ударил и я съборил на земята, тя мисли дори, че е била няколко минути в безсъзнание. Когато дошла на себе си, той вече я бил завлякъл в близките храсти и я насилвал. Опрял нож в гърлото й и я заплашил, че ще я разпори като прасе, ако издаде звук.

— Да му се не види — измърмори Стив под нос. — Защо не разбрахме нищо за този случай, когато бе убита Сюзън Бланчард?

Устните на Джоан се свиха в тънка линия.

— Най-вече защото никой от Хъртфордшър не ни е казал.

— Но защо, по дяволите! Не сме държали случая Бланчард в тайна! Вестниците и телевизията гърмяха! Не им ли е минало през ума, че престъпникът може да е един и същ?

— Явно не. Били си набелязали някакъв местен човек. Местен жител, обвинен в изнасилване, бил пуснат на свобода под гаранция и те решили, че си е опитал късмета за последно — поне такава беше очарователната формулировка на следователя — допълни Джоан. — Когато Сюзън беше убита, онзи приятел вече излежавал седемгодишна присъда за три изнасилвания, затова не си и направили труда да ни съобщават. Не би могъл да е той, нали? — гласът й преливаше от сарказъм.

— Страхотно. — Стив угаси цигарата си и въздъхна. — Излиза, че техният изнасилвач си е признал и за бавачката, така ли?

— Така излиза. Но другите изнасилвания били в тъмни улички късно през нощта, и нито една от жертвите не била руса. Онези от Хъртфордшър му повярвали, но аз не вярвам.

— Нито пък аз. Но по онова време не са имали основание да не вярват, при това са разчистили много удобно висящ случай. Не само те са избрали най-лесния вариант.

Джоан се намуси.

— Ако позволите, сър, Блейк не беше най-лесният вариант. Беше много вероятен извършител.

— Всичко това е минало, Джо. Бъдещето ме интересува повече от миналото. — Стив стана и закрачи неспокойно зад бюрото. — А цитираните случаи още ли не са решени?

— Като изключим този в Хъртфордшър, не. Престъпникът почти не оставя следи. Използвал е презерватив. А колоездачният екип не оставя нишки. Имаме няколко косъма от изнасилването в Кенсъл Райз, благодарение на които е направен ДНК-профил. Но той не съвпада с нито една от ДНК-пробите на регистрирани престъпници. — Джоан затвори папката и я постави върху другите. — В нито един от случаите следователите не са попаднали на вероятен извършител. Не знам откъде да тръгнем, шефе.

— Нито пък аз. Но познавам една жена, която може и да знае — Стив спря пред прозореца и впери поглед в потискащата гледка пред себе си.

— Доктор Камерън ли? — попита Джоан.

Стив кимна.

— Но нали тя отказа да работи за столичната полиция?

— Отказа и не е променила решението си — той се обърна и се усмихна иронично. — Подай ми наколенките.

— Ще ви трябва и бронирана жилетка — каза Джоан, припомняйки си ледения поглед на Фиона Камерън.

— Не се съмнявам, Джо. Не се съмнявам нито за миг.

Глава 29

На няколко мили оттам Кит седеше в една мърлява закусвалня и чакаше някакъв тираджия, който би трябвало да пристигне днес от Белгия. Според един общ познат, този човек можел да разкаже на Кит за номерата, които въртели трафикантите, за да прекарат стоката си през Ламанша. Твърдял, че самият той не се занимава с контрабанда, но познавал всички хватки. Бил готов да осигури на Кит срещу удивително ниско заплащане информацията, която му бе нужна за фон на книгата.

Не беше споменал за срещата пред Фиона; беше получил гаранции, че човекът, когото чакаше, е сигурен, но тя можеше да постави тираджията в категорията непознати, с които Кит не бива да се среща насаме. Но той наистина се нуждаеше от такава информация, при това точно на това място не би могло да го застрашава нищо — освен може би инфаркт от храната, определена като „Голяма закуска за цял ден“. Сега, когато Стив му каза, че ирландската полиция не е открила доказателства Джейн Елиъс да е била заплашвана със смърт в анонимни писма, той бе още по-склонен да не живее като отшелник, който се плаши от сянката си.

Кит погледна часовника си. Шофьорът закъсняваше вече с десет минути, но в това нямаше нищо странно, защото бе предупредил, че не може да бъде сигурен дали ще пристигне навреме за срещата. Зависело от пословично непредсказуемото натоварване на движението по магистралата към Лондон. Кит разбърка чая си и разкъса корицата, която се бе образувала по оранжево-кафеникавата повърхност. Двама мъже, които седяха на съседната маса, станаха и си тръгнаха. Оставиха на масата шепа монети и един брой на „Дейли Мейл“. Кит се пресегна и взе вестника. Не обърна внимание на поредната политическа сензация на първа страница и започна да прелиства. Статията, която прикова вниманието му, заемаше челно място на пета страница.

— О, да му се не види — измърмори Кит под нос и запрелиства припряно страниците. Смущаваше го най-вече реакцията на Антъни. След като бе съобщил в полицията, че Джорджия е изчезнала, това не можеше да бъде номер от нейна страна. Кит не можеше да повярва, че Джорджия би държала Антъни в неведение, че би го оставила да се безпокои ненужно. Каквато и да бе Джорджия, тя никога не би причинила умишлено страдание на хората, към които бе привързана.

Почти цялата единайсета страница бе заета от обширен очерк, илюстриран с голяма снимка на Агата Кристи. В същата рамка бе монтирана по-малка снимка на Джорджия, изискана и елегантна както винаги. Косата й бе вдигната на върха на главата в някаква сложна конструкция.

И те не бяха единствените, каза си мрачно Кит. Самият той много би се радвал да научи нещо по-конкретно. Нещо повече, ако Джорджия наистина бе инсценирала изчезването си, той действително заслужаваше да получи някакви сведения. Винаги я бе имал за приятелка. Тя бе един от първите утвърдени автори, с които се запозна след издаването на дебютния си роман.

Спомняше си живо първата им съвместна среща с публиката, на един литературен фестивал в Средна Англия. Първата му книга се бе появила наскоро на пазара, и за него това бе едва третата среща с публиката. Беше обзет от страхопочитание при мисълта, че седи на подиума редом с Джорджия, чиито книги бяха вече бестселъри, и още един писател, чиито романи станаха популярни след изключително качествената телевизионна адаптация на един от тях. В стаята, където се подготвяха преди започването на срещата, популяризираният от телевизията писател забеляза злорадо притеснението на Кит и започна да се забавлява, като разговаряше покровителствено с него и му разказваше анекдоти за такива публични гафове, които биха притеснили и най-невъзмутимия човек.

Джорджия бе нахлула в стаята, потънала в бяла коприна и ухание на „Шанел №5“, точно когато писателят приключваше поредния анекдот. Видя притесненото лице на Кит, после се обърна към другия писател, прониза го с поглед и каза:

— Ти наистина си гадно копеле, Годфри. Да не си посмял да тормозиш горкото момче — и веднага се отпусна, грациозна като лебед, върху страничната облегалка на креслото на Кит. Постави съвършено поддържаната си ръка върху неговата и продължи: — Толкова отдавна очаквам да се запознаем, Кит. „Специалист по дисекции“ беше най-хубавият трилър, който прочетох миналата година. Отсега знам, че ти предстои да станеш голяма звезда.

Той бе измънкал някакъв несръчен комплимент в отговор.

— Изобщо не бива да се притесняваш, скъпи. Не забравяй, че всички тези хора са тук, защото харесват работата ни. Те искат да харесат и теб, така, както вече са харесали книгите ти. Трябва да си абсолютно чудовище, за да не те обикнат. А ти определено не си чудовище, скъпи.

Това бяха думите, от които се нуждаеше. Благодарение на Джорджия той прие спокойно появата си и за свое учудване към края на вечерта дори започна да се забавлява. Наблюдаваше и слушаше как тя и Годфри печелят аудиторията и към края на срещата установи, че и той може да се представя добре. Липсваше му само техниката, която даряваше нужната самоувереност, за да изкара вечерта докрай без притеснения.

След срещата вечеряха с Джорджия и рекламния й агент. Така започна едно удивително близко приятелство. Удивително, защото, макар книгите на Джорджия да съдържаха елементи на ужаса, също както неговите трилъри за серийни убийци, двамата не биха могли да бъдат по-различни по темперамент, възгледи и начин на живот. Но взаимното уважение и добрите им чувства винаги съумяваха да преодолеят различията — във всяко отношение, от политически убеждения до произход. Развеселената търпимост, с която той посрещаше някой от най-скандалните й изявления, не допускаше разклащане на устоите на тяхното приятелство. Съжаляваше единствено, че Фиона като че ли не можеше да проникне отвъд фасадата на Джорджия и да разбере, че тя всъщност е сърдечен и мил човек. По някакъв начин Джорджия винаги успяваше да раздразни Фиона, но Кит не можеше да схване източника на това раздразнение. Забележка, която в неговите очи бе напълно невинна, предизвикваше гневни светкавици в погледа на Фиона. Кит недоумяваше. В крайна сметка реши, че всичко се дължи на несъответствие в характерите и се опитваше да не ги събира една с друга, когато това бе възможно.

Искаше му се да може да разбере какво се бе случило с Джорджия. Знаеше, че тя е напълно способна да организира нещо толкова възмутително като изчезването, само и само за да си върне на издателите, но не можеше да повярва, че ще допусне Антъни да се тормози. Въпреки честите флиртове и изневери на Джорджия, тя разчиташе на непреклонната преданост на Антъни — той й даваше стабилност, от каквато се нуждаеше. С течение на времето той бе свикнал да проявява заучено пренебрежение спрямо предпочитанието й към млади любовници от средиземноморски тип, но колкото и странен да изглеждаше бракът им за страничните наблюдатели, Кит знаеше, че всъщност е непоклатим.

Той размисли върху теорията, която преди бе отхвърлил. Не бе напълно изключено Антъни да е в течение на ходовете й. Все пак, не беше лесно да си представи него, човек, почтен до мозъка на костите си, да води за носа пресата и полицията. От друга страна, ако някой можеше да го убеди да постъпи така, това бе именно Джорджия. А след като полицията не приемаше сериозно вестта за изчезването й, не бе изключено случаят да е точно такъв. Кит се бе вкопчил в тази надежда и отказваше да обърне внимание на по-тревожната алтернатива, която се бе загнездила в едно ъгълче на съзнанието му. Ако се бе случило нещо ужасно, той предпочиташе да отложи колкото е възможно повече мисълта за това. Представата, че Джорджия може никога да не се върне, беше непоносима.

Кит си наложи да пропъди тези мисли. Беше обзет от суеверното убеждение, че може да предизвика завръщането й, ако започне да си го представя. Той се усмихна кисело. Можеше много живо да си представи пресконференцията след завръщането й? Дали щеше да изиграе картата с амнезията? Това му се струваше малко вероятно. Не, тя при всички случаи щеше да предпочете мелодрамата. Щеше да разказва как е решила да се скрие, тръпнеща от ужас за живота си, след това, което се случи с милия, нещастен Дрю. И как в крайна сметка събрала сили да се появи отново, защото не можела да понесе мисълта за тревогите, които неизвестността причинява на нейните приятели и почитатели, и най-вече на скъпия й съпруг, Антъни.

Да, каза си Кит. Джорджия би разиграла точно такъв сценарий. Такава очебийна манипулация на медиите щеше неминуемо да предизвика възмутени коментари, както и това, че полицията е била ангажирана напразно — в този ред, каза си цинично Кит. Но почитателите й щяха да лапнат стръвта, нали въображението им е вече свръхвъзбудено от заряда, който им осигуряват Джорджия, Кит и останалите. А за Джорджия това бе най-важното.

Но този упорит оптимизъм не помагаше особено — другите, далеч по-неприятни възможности настоятелно напомняха за себе си. Един вариант можеше да изключи незабавно — самоубийството. Изключено бе самовлюбена личност като Джорджия да изпадне толкова рязко в отчаяние. Ако имаше нещо подобно, все някой би забелязал, и не биха я оставили сама.

Що се отнася до последната, най-страшна възможност, Кит нямаше намерение да я обмисля сам. И тъй като най-подходящият човек, с когото би могъл да сподели тези разсъждения, щеше да го чака довечера у дома, той реши да не се занимава с тях дотогава. Така или иначе, в същия момент се наложи да отклони мисълта си в друга посока. Срещу него се разположи нисък, набит мъж с татуирани ръце.

— Ти ще си Кит Мартин, а? — осведоми се той със силен северняшки акцент.

Кит му протегна ръка. Спасението идваше в най-неочаквани образи, но той бе винаги склонен да го приеме.

Глава 30

Фиона го гледаше яростно от другата страна на масата. Лешниковите й очи бяха потъмнели от гняв.

— Значи — отбеляза тя с убийствена точност, — ти ме караш да си плюя на фасона.

Стив поклати глава.

— Не бива да говориш така, Фай. Познаваме се достатъчно добре.

— Така мислех и аз. — Тя му обърна гръб и се вторачи в стената с невиждащ поглед. Когато проговори отново, гласът й беше спокоен и равен — овладян, но концентриран израз на гняв. — Досега мислех, че разбираш какво означава за мен работата ми. Знаеш, че когато повикахте за консултант Андрю Хорсфорт, не беше наранено самолюбието ми, а вярата, че хора като теб са започнали да разбират стойността на това, което вършат шепа хора като мен.

— Знаеш, че ценя работата ти — тонът му не просеше извинение.

Фиона се обърна към него.

— Шефовете ти все още възприемат психолозите като маша, която могат да ползват, както и когато си поискат. Аз не мога да приема такова отношение.

— Мислиш ли, че не съзнавам това и че не искам да го променя? — той я погледна мрачно. — Трябва да ми помогнеш, Фай. Помогни ми да променя и техния начин на мислене. Моля те само да въведеш данните за тези случаи в твоята програма за статистическо групиране на престъпления и да видиш дали можеш да получиш някакъв географски профил. Доколкото си спомням, ти искаше убиецът на Сюзън Бланчард да бъде заловен? Ако не искаш да го направиш заради нашето приятелство, направи го заради нея и децата й.

— Виж какво, Стив, това е удар под кръста. Знаеш много добре, че веднъж вече отидох против решението си и се поддадох на морално изнудване. Прегледах материалите от операцията на Хорсфорт, въпреки че, Бог ми е свидетел, през цялото време изпитвах отвращение към това, което четях. Дадох и някои предложения как да продължиш разследването. Всичко това направих от приятелски чувства към теб. Но сега вече имам чувството, че ти просто се възползваш от отношенията ни. Длъжна съм да ти съобщя, че повече услуги не ти се полагат.

Тя вирна предизвикателно брадичка.

Стив не отклони поглед от лицето й. Знаеше, че има много истина в думите й, но решението му да доведе случая до успешен край бе по-силно от неудобството, което изпитваше пред нея.

— Имам нужда от тези резултати, Фай — каза той без усукване. — Нямам достатъчно хора, с които да работя по случая. Шефовете ми не желаят да чуят нищо по въпроса, докато не им сервирам някакво блестящо разкритие. От всичко най-много биха предпочели случаят да бъде приключен. Аз искам същото, но не преди да съм вкарал виновника в затвора. А точно сега съм в задънена улица. Намерил съм хора, които имат желание да работят с мен докрай, но не мога да им дам насоки. Най-добрата ми възможност са идеите, които би ми дала ти.

Той стисна плътно устни и впери очи в нейните. Слабото му лице сякаш се вкамени и заприлича на лицето на статуя.

Измерваха се яростно с погледи, съзнавайки, че всеки момент могат да разрушат дългогодишното си приятелство.

— Няма да го направя — заяви Фиона.

Устните на Стив се свиха още повече, така че образуваха много тънка линия. Виждаше как надеждите му се изпаряват, но не искаше да се предаде. Още не. Продължаваше да я гледа в очите, решен да не бъде първият, който ще отклони поглед.

— Наистина няма да го направя, Стив — повтори Фиона.

Той прие повторението като проява на несигурност и веднага се приведе напред.

— Имам нужда от помощ.

Тя кимна уморено.

— Знам. Затова ти предлагам следното. Ще те свържа с човек от катедрата. Дипломната работа, която Тери Фаулър написа, е именно на тема статистическо групиране на престъпления и географско профилиране. Мога да предложа лондонската полиция да заплати за съответния анализ на материала. По тарифата за консултантски хонорар.

— Не знам дали ще намеря някаква пролука в бюджета.

— Ще ти се наложи, Стив. Така поне някой ще има полза от всичко това.

— Но ти ще контролираш работата, нали?

Фиона поклати глава.

— Тери Фаулър има идеалната подготовка за такъв елементарен анализ. Не обиждам студентите си с постоянен контрол. Аз излизам от играта, Стив. Повтарям ти го непрекъснато, а ти отказваш да ме чуеш.

Той прокара ядосано пръсти през косата си.

— Очевидно ще се наложи да се примиря с втория вариант.

— Това не е начин да се отърва от теб. Тери ще ти свърши отлична работа, Стив. Престани да се самонаказваш заради този случай. Знам колко държиш на собствената си работа, но не бива да разваляме приятелството си заради нея. — Фиона се пресегна през масата и му подаде ръка. — Вероятно е прекалено късно да те посъветвам да си изградиш личен живот?

Стив се усмихна накриво.

— Много, много късно.

— Благодарение на това оцелях — каза тя простичко.

Очите на Стив помръкнаха.

— Знам, че Кит ти помага да оцелееш.

Искаше да й каже, че би предпочел да си помагат взаимно да оцеляват, но съзна, че никога няма да го проговори. Възможно беше тя вече да го знае — тогава бе свикнала с тази мисъл; в противен случай признанието му би разтърсило живота и на двамата, би застрашило установеното равновесие. И в двата случая едно такова признание би било безсмислено.

Вратата се отвори съвсем навреме.

— Фиона, аз съм! — отекна гласът на Кит в коридора. Чуха тежкото тупване на чантата, която хвърли в кабинета си, докато минаваше край него. Веднага след това той застана на прага, широко усмихнат, без да долови напрежението между двамата. — Здрасти, Стиви, не очаквах да те видя тук тази вечер.

— Дойдох да проверя имам ли някакви шансове за нов кредит — отвърна сухо Стив.

Кит отиде при Фиона и я прегърна.

— Стив искаше да работя още върху случая Сюзън Бланчард — поясни тя.

Кит хвърли поглед над главата й към Стив и повдигна вежди.

— Каза ти да се разкараш, нали?

— В известен смисъл, да — кимна Стив.

— Нека столичната полиция плати на Тери Фаулър да им направи анализа — каза твърдо Фиона.

— Дано — отвърна Стив и стана. — Ще се обадя утре, за да ти съобщя какво съм успял да направя.

— Не си тръгвай, Стив — настоя Фиона. — Остани за вечеря. Може после да изиграем един скрабъл.

Беше явно, че му подава маслинена клонка. Изкушаваше се да си тръгне, защото дълбоко в себе си мразеше да моли за услуги, но се опасяваше, че един отказ може да се отрази по-сериозно на близостта им. Струваше си да пожертва гордостта си, за да заличи пукнатината в отношенията си с Фиона. Погледна към Кит и каза:

— Зависи какво има за вечеря.

Кит се смръщи замислено.

— Я да видим — отвори хладилника и започна да оглежда съдържанието му. — Пилешки пържоли, лук, естрагон, копър… Какво ще кажете за пиле с ориз и естрагон?

Стив се престори, че все още обмисля.

— А за десерт?

— Ама пък си скромен, а? — заяви възмутено Кит. — Има малко домашен шоколадов сладолед, ягоди и манго. Приема ли се?

— Добре де, убеди ме.

Кит свали сакото си, окачи го на един стол и се хвана на работа.

— Как мина днес? — попита Фиона, докато го наблюдаваше как реже и кълца.

— Изключително продуктивен ден — каза Кит. — Срещнах се с един информатор. По-добре да не изпадам в подробности пред представител на правозащитните органи — ухили се той и хвърли поглед през рамо към Стив. — Но има нещо друго. Изчезването на Джорджия предизвиква сензация. Видяхте ли днешните таблоиди? „Дейли Мейл“ публикува цял очерк, в който сравняват изчезването й с изчезването на Агата Кристи през двайсетте години.

— Значи още не се е появила? — попита Фиона и се обърна към Стив. — Става дума за Джорджия Лестър, писателката, нали си спомняш? Следиш ли историята?

— Четох нещо във вестниците. Ти нали беше казал, че и тя е получила писмо, подобно на твоето, Кит? Как мислиш, от инат ли се е скрила или от страх?

— Писмото не я беше притеснило никак, поне докато не разбра, че и аз съм получил същото. После действително се поуплаши. Знам, че изнудваше издателите си да плащат на двама телохранители, които трябваше да я съпровождат по време на турнето, но мислех, че просто опитва дали ще мине номерът. Бива я за такива работи — отбеляза той добродушно и посегна към тежкия чугунен тиган, който висеше до печката.

— Едно е сигурно — намеси се сухо Фиона. — Каквото и да е станало, не се е самоубила.

— Защо си толкова убедена? — попита Стив.

— Защото самоубийците имат извънредно ниско самочувствие. Що се отнася до Джорджия, у нея няма и помен от неувереност. Ако определяме самочувствието й по десетобална система, аз бих го оценила с единайсет.

— Фиона е права — потвърди Кит. — Знам как реагират повечето колеги, и аз включително, когато публикуват отрицателен отзив за някоя от книгите ни. Ритаме котката, крещим на компютъра, казано накратко, страдаме. Дори да се правим на претръпнали. Що се отнася до Джорджия, ако прочете някъде отрицателен отзив за своя книга, тя праща цветя на автора и прилага бележка, в която му пожелава скорошно оздравяване.

Стив се изхили неудържимо.

— Това вече си го измисли.

— Нищо подобно, историята е автентична. Джорджия би посегнала на себе си точно толкова, колкото би облякла и войнишка униформа.

— Искате да кажете, че съществува само една алтернатива? Ако не е инсценирала изчезването си, за да си направи реклама, трябва да е била отвлечена, така ли? — Стив облече в думи мисълта, която Фиона и Кит съзнателно пропъждаха досега.

Тримата помълчаха известно време. Кит сипа нарязаното пиле и лука в тигана. Вдигна се пара и в кухнята замириса приятно.

— Предполагам, че това е възможността, чието съществуване не искаме да признаем — каза накрая Фиона.

— Но не можете да не мислите за това. На ваше място аз не бих могъл. След убийствата на Дрю Шанд и Джейн Елиъс и двамата сигурно постоянно се тревожите — каза Стив.

— Но нали между двете убийства няма връзка — възрази Кит. — Ирландците са арестували някакъв местен човек, заподозрян в убийството на Джейн. Ти сам ми каза, че не са открили в кабинета й анонимни писма, и това доста ме успокои.

— Липсата на връзка няма значение — намеси се Фиона. — Искам да кажа, от чиста психологическа гледна точка. Знаем, че са били убити двама писатели на криминални романи. Така че, когато изчезне трети, неминуемо започваш да се питаш дали не се е случило същото. Това е игра на ума, Кит. Подсъзнателно винаги търсим някаква последователност, дори такава да не съществува. Макар съзнанието ти да приема факта, че убийствата на Дрю и Джейн нямат никаква връзка с изчезването на Джорджия, на подсъзнателно ниво продължаваш да смяташ, че връзка все пак има, и да се безпокоиш.

— Независимо от това — прекъсна я Стив, — от полицейска гледна точка не мога да изключа напълно възможността Джорджия да е отвлечена.

— Прав си. При това, ако има нещо такова и е получено искане за откуп, полицията не би го съобщила — каза замислено Фиона. — Биха действали точно така, както постъпват сега. Няма да демонстрират прекалена загриженост, ще подчертават, че не допускат сериозна опасност.

— Така смятам и аз — потвърди Стив.

— И двамата искате да кажете, че няма никакъв смисъл да прехвърляме други възможности — каза Кит.

— Да, нещо такова — Стив подуши въздуха. — Мирише фантастично, Кит.

— Такова ще бъде и на вкус — каза категорично Кит. — Искрено се надявам, че и Джорджия хапва добре, където и да се намира.

Фиона се усмихна иронично.

— Аз също. Защото, ако изчезването излезе инсценирано, ще трябва да кара дълго на скромна храна.

Глава 31

Часовникът показваше три и двайсет и четири минути. Фиона нямаше представа какво я бе събудило, но фактът бе, че за секунди се почувства съвсем бодра, мозъкът й работеше на пълни обороти. Много рядко страдаше от безсъние, но бе разбрала, че нападне ли я, няма смисъл да се съпротивлява. Единственият изход бе да стане и да ангажира по някакъв начин съзнанието си, докато й се доспи отново.

Измъкна се полека от леглото. Кит изръмжа, обърна се и пак задиша равномерно. Босите крака на Фиона стъпваха безшумно по килима. Тя свали от закачалката халата си и излезе на площадката. Не се чуваше нищо, освен далечния шум на уличното движение. Нямаше чувството, че в къщата има друг човек, освен нея и Кит. Докато се качваше нагоре по стълбите, хвърли поглед през прозореца към градината. Бледата светлина на почти пълната луна обливаше очертанията на всевъзможни тъмни силуети, но всеки от тях й бе добре познат. Каквото и да бе смутило съня й, то не бе появата на външен човек в къщата или двора.

Когато влезе в кабинета си, Фиона запали настолната лампа и извади кутия минерална вода от малкия хладилник до бюрото — един от по-ексцентричните подаръци, които й бе правил Кит за рождения ден. Когато го получи, не беше никак очарована — макар да се надяваше да е прикрила умело разочарованието си — но междувременно започна да го оценява по достойнство. Кит често я изненадваше с подаръци, които неочаквано се оказваха крайно полезни. Отвори кутията. В звукоизолираното помещение беше толкова тихо, че чуваше как пукат мехурчетата на газираната течност.

Включи компютъра и зачака да зареди. После влезе в Интернет — в Америка беше ден, все щеше да намери с кого да поговори, за да не скучае. Точно тогава се сети, че тази вечер в сайта „Убийство зад вестникарските заглавия“ има онлайн дискусия. Изписа името на сайта и зачака да влезе.

Започна да се рови из темите на дискусията и избра „Джейн Елиъс“. Попадна на доста разгорещен спор за ирландската полиция. Имаше възможност да проследи досегашния ход на разговора и тя я избра.

Това, което прочете, я накара да изтръпне. Сред местното население се ширеше убеждението, че полицията е арестувала невинен човек, и то напълно съзнателно. Според участниците в дискусията, по-висшестоящи служители настояли за ареста на Джон Патрик Ригън въпреки съпротивата на местната полиция. Сега станало ясно, че не съществуват веществени доказателства за някаква негова връзка с престъплението и полицаите били сериозно обезпокоени — още повече, че адвокатът му бил предприел необходимото за неговото освобождаване. Според един участник всички, които познавали Джон Патрик Ригън, били единодушни, че той няма акъл да организира отвличане, нито пък е в състояние да убие жена и да обезобрази трупа й.

На този етап дискусията се изроди в систематично оплюване на полицията. Фиона незабавно изгуби интерес към сайта — качеството на работа на полицията в някакво затънтено ирландско графство не я интересуваше ни най-малко. Имаше да обмисля далеч по-важни неща.

Излезе от Интернет, изключи компютъра и се вторачи в стената пред себе си. Арестът на Ригън я бе успокоил много повече, отколкото би признала пред Кит. Отпаднеше ли възможността той да е виновен, картината се променяше значително. Изобщо не ставаше дума за някакво влияние на подсъзнателни страхове — връзката ставаше съвсем логична.

Поначало убийствата на двама души с еднаква професия, които са живели от двете страни на Ирландско море не биха направили впечатление никому. Но когато става дума за известни личности, за популярни и награждавани писатели, чиито произведения са филмирани; когато двамата са убити по начин, който почти дословно възпроизвежда сцени от собствените им романи — в такъв случай трудно можеше да се говори за съвпадение и трябваше да се прецени възможността убийствата да са свързани.

Фиона се опита да оцени фактите в светлината на професионалния си опит. Да, убийци подражатели съществуваха. Съществуваше и вероятността убиецът на Джейн да е подражател, а също така и начинаещ сериен убиец — ако вземеше предвид разстоянието, което делеше местопрестъпленията, както и много различния начин, по който жертвите бяха намерили смъртта си.

Но Фиона нямаше вяра на съвпаденията.

Стана и изтича надолу по стълбите, към стаята, в която се намираше колекцията на Кит — криминални романи изпълваха лавиците, които покриваха стените от пода до тавана. „Разбира се, такова нещо като азбучен ред няма“, каза си Фиона и въздъхна. Започна да оглежда редиците, търсейки книгите на Джорджия. Първата, която откри, беше „Последна възможност“ — първия том на поредица от три съдебни трилъра, които бе завършила преди няколко години.

Няколко романа на Джорджия бяха филмирани, включително съдебните трилъри. Но игрален филм бе правен само по едно нейно произведение — „Сега и завинаги“, единственият й черен психологически трилър, който бе потресъл почитателите й с някои ужасяващо брутални сцени. Филмът беше английски, нискобюджетен, и спонсориран частично от Канал 4. Фиона си спомни смътно, че беше чела нещо за големия му успех. Някакъв елемент на филма бе приковал вниманието на масовата аудитория и за всеобща изненада той се бе превърнал в касов хит и в Европа, и в Америка. За успеха му допринасяше може би и основната тема от музиката към филма — запомнящата се, тъжна мелодия на баладата, изпълнявана от нежен момчешки глас, която бе в постоянен, потресаващ контраст с кошмарните сцени. По някаква причина Фиона така и не видя филма, въпреки че Кит сигурно имаше желание да го гледа.

Сега трябваше само да намери книгата. Една сред две-три хиляди — нямаше да е прекалено трудно, нали? Фиона обхождаше методично рафтовете и спираше всеки път, когато забележеше името на Джорджия. Как, по дяволите, се ориентираше Кит тук? И защо не можеше да изхвърли нито една книга, дори сам да твърдеше, че е пълен боклук?

На средата на втората стена търсенето й се увенча с успех. Откри първо издание на „Сега и завинаги“, с лично посвещение на Кит, написано с учудващо спретнатия почерк на Джорджия:

„Колко типично за Джорджия“, помисли Фиона с иронична усмивка.

Изгаси лампата и тръгна обратно към тавана. Разположи се на дивана и придърпа завивката върху краката си. После започна да обръща страниците. Това, което прочете, пропъди и последната следа от спокойствие в душата й.

Глава 32

Стив протегна ръка, за да попречи на вратата на асансьора да се затвори, влезе вътре и се озова точно срещу следовател Джоан Гиб.

— Добро утро, Джоан — каза той.

— Добро утро, шефе. Позволено ли е да попитам помогнаха ли наколенките?

Стив направи гримаса.

— Да кажем, донякъде. Доктор Камерън ще ме свърже със свой дипломант, който ще направи анализа. Ако, разбира се, осигуря пари за хонорар.

— Но анализът може да ни помогне да напреднем значително — каза Джоан. — Не е възможно капитан Телфорд да не го съзнава.

Стив се усмихна.

— Надявам се да го убедя в правотата на нашите възгледи. — Асансьорът потрепери и спря. — Стискай ми палци. Елате с Нийл в кабинета ми след петнайсет минути.

Стив тръгна по коридора, подмина няколко врати без табели по тях и стигна до кабинета на непосредствения си началник. Почука и изчака, докато отвътре го поканиха да влезе. Капитан Дейвид Телфорд седеше зад бюро, което бе сигурно най-подреденото в цялата сграда. Нито едно хвърчащо листче не оскверняваше полираната му до блясък повърхност. Химикалките бяха подредени в метална чаша, до телефона бе поставен бележник — и това бе всичко. По стените нямаше нищо, с изключение на дипломите на Телфорд от полицейската школа и университета „Астън“, поставени в рамки.

— Седни, Стив — каза той със строго изражение. Беше твърдо решен да изтрие от паметта на всички служители в столичната полиция, че за фиаското на процеса срещу Френсиз Блейк имаше и друг виновник, освен Стив Престън. Стив го разбираше и напълно съзнаваше причините, поради които Телфорд — или „Тефлон“, както бе известен сред нисшите чинове — продължаваше да се държи с него като с прокажен.

— Благодаря, сър.

Понякога цялата тази игра му тежеше ужасно, но залавянето на престъпници имаше за него прекалено голямо значение, за да мисли сериозно за друга кариера.

— Никакъв напредък, нали? — тонът на Телфорд показваше недвусмислено, че иска да чуе утвърдителен отговор. Стив знаеше отлично, че той се интересува много повече от репутацията си, отколкото от въздаването на справедливост. Много слабо го вълнуваше намирането на убиеца на Сюзън Бланчард. За него бе далеч по-добре екипът да не открие истинския убиец, сред обществеността да се поддържа убеждението, че убиецът е Френсиз Блейк, който е на свобода по вина на съдията, и всички да забравят злощастната им операция.

— Напротив, сър, мисля, че открихме нова следа.

Стив се зае да описва старателно новите данни за колоездача, както и резултатите от проверката на Джоан.

— Сега имам нужда от вашето разрешение да бъде изплатен хонорар за съставянето на географски профил въз основа на групираните случаи. Това може да ни помогне да набележим заподозрени лица.

Телфорд се намръщи.

— Не ви ли се струва изсмукано от пръстите? Никакво неоспоримо доказателство, нали така?

— От самото начало проблемът с този случай е отсъствието на неоспорими доказателства, сър. Липсата на следи на местопрестъплението, относително малкото свидетелски показания, отсъствието на връзка между убиеца и жертвата. Очевидно е, че убиецът има известен опит в заличаването на следите си, което навежда на мисълта, че е извършител и на други престъпления със сексуален мотив. Това е най-обещаващото развитие от самото начало на разследването, сър.

— Хващате се за сламки — възрази Телфорд.

— Не мисля, че е така, сър — Стив се въздържа от традиционното „моите уважения, но…“. Достатъчно лъжи се налагаше да изрича и без тази. — Говорим за общопризната стратегия за водене на следствие. Ако не решим този случай, рано или късно обществеността ще си спомни за него. Когато това стане, бих предпочел да мога да докажа, че не сме пропуснали да проучим нито една възможност.

— Доколкото си спомням, доктор Камерън заяви официално, че няма повече да сътрудничи на полицията? — Телфорд мина на друга вълна, смутен от прикритата заплаха в думите на Стив, че може и да не се е отървал от натиска на общественото мнение.

— Доктор Камерън няма да се заеме с анализа, сър. Ще се обърнем към друг член на катедрата.

Телфорд се поусмихна.

— Едно на нула за нея, а?

Стив премълча. Където липсваше здрав разум, можеше да помогне обикновеното злорадство.

Телфорд се завъртя на стола си и като че ли започна да проучва дипломата си.

— Добре де, правете си анализите — той се обърна рязко към Стив. — Внимавайте да не оплескате повторно нещата, главен инспектор Престън.

Докато вървеше обратно към кабинета си, ръцете на Стив бяха свити в юмруци. Колко прекрасно би било да открият убиеца на Сюзън Бланчард! Разбира се, Телфорд щеше да обере лаврите, но всички в полицията щяха да знаят истината. Така щеше да се въздаде справедливост във всяко отношение.

Когато отвори вратата на кабинета си, видя Джоан и следовател Нийл Маккартни, които го чакаха. Нийл беше едър, раздърпан двайсет и няколкогодишен мъж. Стив не помнеше да го е виждал спретнат. Дори стойката му, когато седеше, бе винаги отпусната. Нерядко си бе задавал въпроса как ли е изглеждало това момче в униформа. Нищо чудно пословичната му неспретнатост да бе подтикнала ръководството да го прехвърли колкото е възможно по-скоро към цивилната полиция. Този ход бе само от полза за криминално-следствения отдел — Нийл беше добър полицай, проницателен, разсъдлив и упорит до крайност.

— Така. Имаме разрешение да поръчаме географски профил — съобщи Стив, докато заобикаляше изпружените крака на Нийл. — Аз лично ще отнеса материалите в университета веднага, щом приключим тук. И така, Нийл, какво прави Блейк?

— Доколкото мога да преценя, нищо интересно. Спи до късно, излиза да си купи вестник и мляко, и да вземе няколко касети от видеотеката. После се прибира у дома. Понякога прескача по обяд до букмейкърите да заложи на някое надбягване, пие по две бири в местната кръчма и се разхожда из парка. Прибира се пак в апартамента си и доколкото мога да преценя, стои до късно и гледа телевизия. Съдя по светлината на телевизионния екран. Нищо необичайно, никакви опити да се крие. И слава богу, като се има предвид колко малко хора се занимават със следенето. Кой го знае какво прави в промеждутъка между нашите смени. Понякога пък, когато някой от нас го следи, той не си подава носа от къщи по цял ден. Може да има и харем — няма начин да разберем.

Стив кимна.

— Знам, че това не е задоволително. Но засега просто трябва да следим нашия приятел господин Блейк толкова отблизо, колкото ни е възможно. Докато не попаднем на реална следа, той е всичко, с което разполагаме. Може да поразпитате дискретно съседите от долния етаж — дали не са забелязвали, че някой го посещава. Но първо трябва да сте абсолютно сигурни, че не са в приятелски отношения с него. Не искам Блейк да се досети, че все още ни интересува. Какво ще кажеш, Нийл?

Нийл сбръчка нос. Беше работил с шефове, които мразеха да се подлагат на съмнение решенията им. Но познаваше достатъчно добре Стив Престън, за да прецени, че няма да го упрекне, задето казва откровено мнението си. Особено сега, когато бяха само тримата.

— Не мисля, че е препоръчително, шефе — поде той. — Те са млада двойка, по на двайсет и няколко години, очевидно от хората, за които полицаите по принцип са лоши хора, нали разбирате? Според мен ще счетат за свой дълг да уведомят Блейк, че онези мръсници от полицията се навъртат наоколо.

Стив беше разочарован, но се довери на преценката на Нийл.

— Джон ли е на смяна днес? — попита той.

— Аха — Нийл се прозя.

— Добре. Иди да си починеш, Нийл. Гледай да се наспиш.

— Сигурен ли сте, че няма нищо за мен, шефе?

— Абсолютно. Джон ще се справи сам. Ако имаме нужда от теб, ще викаме.

Нийл разгъна полека едрото си тяло и се протегна с наслада.

— Няма да възразя. Да не повярваш — ще ми се съберат повече от осем часа сън! Току-виж организмът ми изпаднал в шок.

Той се потътри навън.

— Значи да държа фронта, така ли, шефе? — попита Джоан.

— Да. Аз ще прескоча до университета да се видя с някакъв тип на име Тери Фаулър. Доктор Камерън изпрати съобщение, че е уговорила всичко. Не знам колко време ще се бавя — зависи колко дълго трябва да описвам случая на Фаулър. Мисля после да се обадя и на Фиона. Така че, ако не се видим, ще си пишем.

Стори му се странно, че влиза в сградата на катедра „Психология“ и не се отправя веднага към кабинета на Фиона. Портиерът го упъти към стаичката на третия етаж, където работеше Тери Фаулър заедно с още един дипломант. Стив почука на вратата и за негово учудване отвътре се разнесе женски глас.

Той отвори вратата и надникна вътре. Имаше две компютърни бюра. Едното беше празно, зад другото седеше млада жена с късо подстригана, изрусена коса, която стърчеше на фитили, яркочервено червило и очила с плътни черни рамки. Целите й уши блещукаха, пробити на по три места с халки, плюс обици с клипс на всяко. Стив се усмихна.

— Извинете, че ви безпокоя. Търся Тери Фаулър.

Изрусеното момиче подбели демонстративно очи, после се ухили и посочи към себе си.

— Току-що я открихте. Тереза Фаулър на вашите услуги. Фиона ли ви извъртя този номер с неуточнения пол?

Ядосан на Фиона, че го представи като тъп полицай с предразсъдъци, Стив пристъпи напред и сви рамене. „Прекрасно започва“, помисли той кисело.

— Какво се очаква да кажа? Хванах се на номера и моля за извинение. Нямам никакви предубеждения по отношение на жените — той протегна ръка. — Стив Престън.

— Радвам се да се запознаем, господин главен инспектор. — Ръкостискането й бе здраво като неговото, без превземки и без опити за себедоказване. — Не се притеснявайте. Глупавите игрички са слабост на всички психолози. Върви си със занаята. Сядайте и се разполагайте удобно. Доколкото е възможно да се разположи удобно човек на този инструмент на инквизицията.

Усмивката й беше заразителна и той установи, че й се усмихва в отговор.

— Ако нямате нищо против, нека си говорим на „ти“ — той придърпа един пластмасов стол и седна. — Надявам се, че Фиона те е подготвила по-добре, отколкото мен?

Тя поклати глава.

— Описа ми само най-общо за какво става дума. Каза, че искате да въведа данни за определен брой случаи в програмата за статистическо групиране. После, ако се очертае статистически значима зависимост, трябвало да направя географски профил. И че сте щели да ми платите, което никак не е за пренебрегване, държа да подчертая. — Тери се облегна назад, изтъквайки несъзнателно достойнствата на стройната си фигура в черни джинси и тениска.

— Има и още нещо — каза Стив, докато отваряше куфарчето си, за да извади папката със справката на Джоан. Беше прибавил досиетата на четири други случая, за да се убеди в достоверността на резултатите, но нямаше намерение да съобщава това на Тери. — Като начало трябва да подчертая, че всички тези данни са строго поверителни.

— Гроб съм — Тери сви устни и ги изду напред.

— Не се и съмнявам — каза той сухо в опит да съхрани известна официалност. — Но очевидно работиш тук с още някого. Така че винаги, когато излизаш, трябва да вземаш със себе си и папката, освен ако няма място, където можеш да я заключиш и да си убедена, че никой не може да я извади.

— Добре.

— Дори да отиваш само до тоалетната или за кафе.

— Ясно — тя се усмихна и вдигна примирително ръце с дланите напред. — Няма проблем, Стив. Разбирам.

— Не че искам да те поучавам.

Тери поклати глава.

— Не си работил досега с мен, откъде да знаеш дали не съм някоя малоумна блондинка? — тя ококори очи, а изразителното й лице се изкриви във въпросителна гримаса.

Стив не можа да не се засмее.

— Фиона не ме мрази чак толкова. И така, ето какво съм ти приготвил. Шест изнасилвания и четири опита за изнасилване. Както ти е казала Фиона, искам да разбера има ли основания да приемаме, че съществува връзка между някои от тях. Ако се получи статистическо групиране, искам да видя какво ще покаже географския профил. Стигнем ли дотам, ще те помоля да въведеш данни за още едно местопрестъпление, и ще видим какво ще излезе.

Тери повдигна едната си вежда, но по някакъв начин съумя да не изглежда превзето.

— Данните за последното местопрестъпление в папката ли са?

Стив поклати глава.

— Не искам да въздействам по никакъв начин на съжденията ти. Когато видим резултатите, ще ти дам последните данни.

— Съгласна съм. За кога ти трябва?

Стив разпери ръце.

— За вчера.

— За вчера ще ти излезе по-скъпо. Но мога да те уредя за утре на редовна цена. При едно условие.

Стив наклони леко глава и я изгледа подозрително.

— Какво условие?

— Да вечеряме утре заедно — усмихна се като жена, която е твърдо решена да постигне своето.

Стив почувства, че се изчервява.

— Да вечерям с теб?

— Толкова странно ли ти се струва?

Той се вкопчи отчаяно в професионалната си въздържаност.

— Не мисля, че е много добра идея.

— Защо? Не си женен, нали?

— Не, но…

— Тогава какъв е проблемът?

— Избягвам да смесвам работата с удоволствията — още докато говореше, осъзна, че говори като сухар, какъвто се надяваше да не стане никога.

— Че къде другаде хора като нас могат да срещнат някого, когото да поканят на вечеря? Ако искаш, може изобщо да не говорим за работа — каза Тери. — Няма да те разпитвам за десетте ти най-велики случая, ако обещаеш да не искаш от мен дефиниция на теорията на Жан Пиаже11. Хайде де, няма какво толкова да загубиш. Дори да ти е тъпо, става дума само за няколко часа. Ако пък се забавляваш, няма да те предам.

Приятно развълнуван, но все още предпазлив, Стив зарови пръсти в тъмната си коса.

— Много е внезапно.

Тя сви рамене.

— Животът е прекалено кратък. Трябва да умееш да се възползваш от всеки момент.

— Защо искаш да излезеш точно с мен?

— Боже мили, бива те да разпитваш, а? — Тери се засмя, а белите й зъби лъснаха и му напомниха на големия лош вълк. — Защото мисля, че си умен и имаш чувство за хумор, защото изглеждаш добре, и защото не си изкукуригал психолог. Четири основателни причини. И така, ще вечеряме ли заедно или не? Ако откажеш, няма да се обидя. Голямо момиче съм. Ще направя и анализа, не се безпокой.

Стив поклати глава, напълно объркан. Срещата се развиваше изцяло в разрез с предварителните му представи.

— Добре, хайде да вечеряме заедно — той сам се учуди на решението си, но веднага установи, че перспективата му се струва приятна.

— Браво, Стив. Ще ти се обадя утре, веднага щом приключа. Може ли? — тя вече посягаше към папката.

Съзнавайки, че го отпращат, Стив стана.

— Ами… исках да попитам за вечерята… Къде да запазя маса? Каква храна предпочиташ?

Тя сви рамене.

— Където искаш. Месо не ям, но обичам риба. Не мога да се сетя за национална кухня, която не харесвам.

— Защо ли не съм учуден? До скоро, Тери.

Стив тръгна по коридора към кабинета на Фиона, ухилен до уши. Не можеше да повярва, че се беше случило. Беше застрелян на място от чара на едно напълно непознато момиче. Наруши най-твърдите си принципи и не помнеше да се е чувствал толкова добре от месеци насам. Може би най-сетне късметът му се обръщаше.

Глава 33

Усмивката на Стив угасна веднага, щом видя Фиона. Когато влезе в кабинета й, тя седеше, вперила безизразно очи в екрана на компютъра, сключила ръце зад главата си.

— Чудесен ден, нали? — заяви той блажено и се разположи на дивана.

Фиона го изгледа така, сякаш внезапно бе полудял.

— Така ли?

— Така мисля — каза той доволно. — Току-що имах много интересен разговор с Тери Фаулър.

— Прекрасно — каза разсеяно Фиона. — Тери е много способна. Уверена съм, че ще ти свърши работа — гласът й заглъхна и тя впери поглед в стената над главата му.

— Фиона… Какво ти става?

— Извинявай, Стив. Почти не съм мигнала тази нощ. Малко съм… объркана.

— Нали искаше да говорим за нещо? — подсказа той.

Фиона се намръщи и потърка горната част на носа си с палец и показалец.

— Знам. Струваше ми се очевидно, когато ти оставих онова съобщение, а сега… не знам. Може би реакцията ми е пресилена.

Да види Фиона подчертано смутена беше толкова рядък случай, че Стив не можеше да остави нещата така.

— Слушам — каза той. — После ще решим заедно колко е сериозно.

Тя кимна.

— Не звучи по-невероятно от всички останали обяснения. Събудих се посред нощ, както ми се случва понякога, нали знаеш. Нямаше видима причина, но не можех да заспя отново. Отидох горе да поровя в Интернет, и влязох в една дискусия, където обсъждаха убийството на Джейн Елиъс. Като че ли всички бяха на едно мнение — че арестуваният е невинен.

Фиона си пое дълбоко дъх.

— Знам много добре колко ниско мнение имаш за хората, които киснат в Интернет посред нощ за някакви виртуални разговори, но някои от хората действително познаваха арестувания и твърдяха, че няма нито ум, нито смелост да измисли и изпълни такъв план. Помисли само — ако полицията е заловила невинен човек и убийството на Джейн няма нищо общо с връзката й с таен агент на ирландската полиция, логичният извод е, че нейният убиец и убиецът на Дрю Шанд са едно и също лице.

— Това е пресилено, Фай, и ти го знаеш. Различни страни, напълно различен начин на действие, а доколкото ни е известно, не е открита отлика, която можем да определим като „подпис“ на серийния убиец.

— Има своеобразен „подпис“, Стив. Дрю и Джейн бяха много известни писатели на трилъри за серийни убийци, бяха печелили награди, книгите им бяха филмирани. При това и двамата са убити по начин, който възпроизвежда почти дословно убийство, описано от тях самите.

Разсеяността на Фиона бе изчезнала, тя се бе мобилизирала напълно.

— Не отговаря на традиционната представа за „подпис“ на сериен убиец — беше единственото възражение, което Стив успя да измисли.

— Знам. Но наскоро работих по друг случай — онзи в Испания — при който „подписът“ също беше нетрадиционен. Може би затова съм по-склонна да приема идеята, отколкото бих била в друг случай. Затова бъди така добър да ме изслушаш. Нека приемем, само в името на спора, че има вероятност двете убийства да са дело на един и същ човек.

Стив кимна.

— Добре. От чисто научен интерес съм съгласен да чуя докъде ще стигнем, ако приемем такава хипотеза.

— Ами ще стигнем дотам, че Джорджия Лестър изчезна и не се вестява до ден-днешен. Знаем, че е получила анонимно писмо със заплаха, че ще бъде убита, и че се уплаши, когато разбра, че и Кит е получил подобно писмо. Кит, който я познава доста добре, е склонен да вярва, че журналистите са прави, и че тя се крие някъде, за да предизвика рекламен шум около личността си. Ти самият каза снощи, че не е изключено да е отвлечена. Всяка една от тези версии може да отговаря на истината. Не можем да изключим и предположението, че полицията вече преговаря с човека, който я е отвлякъл, и не огласява нищо, за да осигури безопасността й. Ти би могъл да разбереш дали наистина е така. Но съществува и трета вероятност.

— Имам смътното чувство, че знам какво предстои — каза Стив.

— Мисля, че Джорджия може да е третата жертва на сериен убиец. Ако това действително е така, тогава, за да остави „подписа“ си, убиецът трябва да я убие по начин, който самата тя е описала в свой роман, в който става дума за сериен убиец. Така ли е?

Стив реши засега да не възразява.

— Теоретично да.

— След като се рових в Интернет снощи, прегледах заглавията на Джорджия. Тя е написала само един трилър, в който става дума за сериен убиец — и той е „Сега и завинаги“, който беше филмиран. Тя отговаря на изискванията и защото е печелила награди — два пъти е награждавана със „Златен кинжал“ на Асоциацията на авторите на криминална литература за най-добра книга на годината. Отговаря на всички показатели, Стив. Затова снощи реших да прегледам книгата.

Фиона помълча и прибра косата си назад. Стив едва сега забеляза тъмните кръгове под очите й.

Тя продължи. Тонът й вече беше спокоен и безстрастен. Говореше като човек, който изнася лекция.

— Убиецът в „Сега и завинаги“ отвлича жертвите си. Причаква ги на някой междуселски път и се преструва се, че е закъсал с колата — посред бял ден, за да не събуди подозренията им. После ги откарва обратно в леговището си и ги удушава. Накрая ги одира, нарязва ги на парчета и ги складира като разфасовано месо в кланица.

Известно време Стив гледа мълчаливо Фиона. Звучеше ужасно, но ако приемеше първоначалното й предположение, трябваше да стигнат до този извод.

— И ти мислиш, че същото се е случило и с Джорджия Лестър?

Фиона го погледна право в очите.

— Умирам от ужас, защото имам чувството, че точно това е станало с нея. Кажи ми, че съм параноичка, моля те.

— Психологът си ти. Сама знаеш, че за параноя може да се говори, когато не съществуват никакви поводи за страх. Това, което описа току-що, може да не е съвсем убедително, но не е и напълно неоснователно.

Стив се приведе напред, отпусна лакти на коленете си и сключи пръсти. Колкото и да се стараеше да говори скептично, част от него вече приемаше теорията на Фиона.

— Какво прави с останките на жертвите в книгата?

— Убиецът има фирма за търговия — месо на едро — в града, където живеят и жертвите му. Казал е на подчинените си, че един от фризерите във фирмата е развален и го държи заключен. В него складира жертвите си. Така че, ако съм права, логично е да търсим тленните останки на Джорджия на пазара в Смитфийлд. Двамата с Антъни живеят съвсем наблизо.

Стив притвори очи и се зачуди как точно ще убеди следователите, които се занимаваха с издирването на Джорджия Лестър, че им трябва разрешение за претърсване на хладилниците на пазара в Смитфийлд.

— Последен въпрос — каза той. — Мислиш ли, че убийствата са свързани с писмата?

Фиона сви рамене.

— Не знам. Първото, което си помислих, когато прочетох писмото до Кит, беше, че този, който го е писал, не е убиец. В нито едно от писмата, които видях, авторът не се хвали с извършено убийство — което би трябвало да се очаква, ако беше и убиец. Най-общо казано, авторите на подобни анонимни писма имат по-различна нагласа от хората, които наистина извършват убийства. Но колкото повече продължава тази история, толкова повече съм склонна да се усъмня в преценката си. Ако съществуват двама души, единият от които разпраща анонимни писма със заплахи до автори на криминални романи и втори, който пък ги убива, е изключително трудно да повярвам в обикновено съвпадение.

— Но ние не знаем дали Джейн Елиъс и Дрю Шанд са получавали подобни анонимни писма, нали? От Ирландия ме увериха, че не са намерили нищо подобно в кабинета на Джейн Елиъс.

Макар и склонен да приеме аргументите на Фиона, че се е появил сериен убиец, лично за себе си Стив не искаше да се примири с мисълта, че писмата представляват действителна заплаха. Защото ако беше така, най-близкият му приятел би трябвало да бъде следващата жертва на убиеца. Имаше чувството, че се вледенява само като си го помислеше.

Фиона се взираше безизразно в лицето му. Думите му минаваха край ушите й и не можеха да уталожат тревогата, която я гризеше отвътре като червей.

— Знам само едно — ако наистина съществува такъв сериен убиец, Кит почти сигурно е в списъка на жертвите му, дори авторът на писмата да е друг. Той отговаря на всички изисквания, също като Джорджия. Трябва да предприемеш нещо, Стив.

Глава 34

Докато вървяха по оживената Холборн Стрийт, Фиона беше необичайно мълчалива. Бяха се упътили към едно тихо кафене, където Стив бе уговорил да се срещнат с инспектор от полицията на Централен Лондон. Настроението й видимо хармонираше с мрачното небе и високите, тъмни викториански сгради, надвиснали над тях, докато вървяха към Фарингдън Роуд. В опит да я изтръгне от мрачните й мисли, Стив попита:

— Твоята дипломантка има ли обичая да кани на вечеря мъже, с които току-що се е запознала?

— За Тери ли говориш?

— Покани ме на вечеря.

— Доколкото виждам, все още не може да контролира импулсите си — Фиона като че ли се поразвесели.

— Често ли го прави? — повтори Стив, странно потиснат от тази представа.

— Дали кани често почти непознати мъже на вечеря? Не, не мисля така. Но има слабостта да се подчинява на всякакви пориви, хрумвания и вдъхновения, без да се замисля.

— Аха — каза Стив.

— Точно такава жена ти трябва, Стив. Жена, която да те измъкне от утъпкания път — каза тя, пъхна ръка под неговата и го притисна леко над лакътя.

— Такъв ли съм в твоите представи? Човек, който се тътри по утъпкан път?

— Признай си, че си роб на навиците и на прекалената предпазливост. Една кратка среща с очарователна вихрушка като Тери може да ти се отрази добре.

— Значи мислиш, че тя очаква само това? Кратка среща? — Стив се опита да говори шеговито, в тон с думите на Фиона.

— Нямам представа. Съжалявам, не исках да намекна, че за нея си само повод да прекара приятно няколко часа. Доколкото знам, за Тери не се говори, че има безразборни връзки. Работя с нея от две години, но единственото, което съм видяла е, че умее да поставя всеки мъж на мястото му. Което в нейните представи като че ли е на една ръка разстояние. Което — добави тя бързо — е съвсем разумно. Нагледала съм се на студентки, които провалят следването си само заради това, че са най-привлекателни в групата и не могат да устоят на ухажванията на колегите си.

— Но Тери не е такава, това ли искаш да кажеш?

Те отстъпиха встрани, за да пропуснат една жена с бебе в количка.

— Категорично не. Съзнава, че е привлекателна, но никога не злоупотребява с това. Когато започна да работи върху дипломната си работа, живееше с някакво момче, но се разделиха… трябва да има вече осемнайсет месеца. Оттогава като че ли няма никой или поне никой от значение. Трябва наистина да те е харесала — тя отново притисна ръката му и му се усмихна.

— Познаваш я доста добре — отбеляза Стив.

— Продължаваш да разпитваш, което сигурно означава, че си приел поканата.

— Да.

Фиона повдигна вежди.

— Чудесно. Време ти е да живнеш малко, Стив. Отпусни се. Мисля, че Тери ще ти подейства разтоварващо. Тя е умна и талантлива, но и също забавна.

Стив се усмихна.

— Така мисля и аз. Като че ли ще трябва да внимавам с госпожица Фаулър.

— Което е препоръчително в началото на една връзка — каза Фиона с лукава усмивка.

— По-спокойно! Засега само ще вечеряме заедно, не се е пренесла у дома.

Фиона премълча, само го изгледа проницателно, пусна ръката му и влезе в кафенето. То бе открито точно когато модерните кафе-барове бяха най-популярните заведения в града, обзаведено в изчистения стил на деветдесетте години. Стените бяха боядисани в различни нюанси на естествени тонове, навсякъде се виждаха пищни цветни аранжименти във високи алуминиеви вази. Столовете бяха ниски, с ергономична форма, цветовете на ниските масички напомняха на различни видове билков чай. За звуков фон служеше универсално търпима британска попмузика, достатъчно висока, за да заглушава съскането на кафе-машините. Заведението беше доста встрани от университета и тук рядко идваха студенти. Сега, в предобедните часове, бяха заети само няколко маси. Стив я поведе към една ъглова маса, където никой не би могъл да подслушва разговора им. Прегледаха обширното меню и Фиона си поръча капучино, а Стив — шварц. Той извади пура, запали я и изпрати едно съвършено кръгче дим към тавана.

Фиона се усмихна.

— Правиш това само когато си нервен — каза тя.

— Така ли?

— Забелязвала съм го и преди. Когато си напрегнат, започваш да правиш димни кръгчета.

— Това съм аз за теб — най-обикновено опитно зайче — каза Стив добросърдечно.

Преди Фиона да успее да отговори, в кафенето влезе висока чернокожа жена в елегантен светлокафяв делови костюм. Носеше куфарче. Жената спря на вратата, огледа се, и когато видя Стив, се насочи към тях. Докато наближаваше, Фиона успя да я огледа подробно. Обувки с ниски токове, стегнати мускули на прасците. Късо подстригана коса, високи скули, орлов нос, тъмни очи зад очилата с елегантни рамки. Възрастта й не можеше да се прецени лесно, но Фиона си каза, че след като е главен инспектор от криминалната полиция, трябва да е минала трийсет и пет години. Когато застана пред масата им, жената кимна на Стив и подаде ръка на Фиона.

— Доктор Камерън? За мен е чест да се запознаем. Аз съм Сара Дювал от криминалния отдел на полицията на централен Лондон.

Ръкуваха се и Сара Дювал седна срещу Фиона.

— Радвам се да те видя отново, Стив — кимна тя сухо.

— Благодаря, че отдели време да дойдеш, Сара. Знам, че си затънала в работа.

— Всички сме така — отвърна инспектор Дювал. Сервитьорът донесе кафетата и тя си поръча двойно еспресо. Фиона не се учуди. Тази жена трябваше да поддържа с нещо енергията, която я бе катапултирала толкова високо в йерархията на столичната полиция, и надали можеше да разчита единствено на подкрепа и похвали от страна на колегите.

— Стив каза, че искате да говорите с мен във връзка с издирването на Джорджия Лестър — каза тя и впери проницателния си поглед във Фиона.

— Честно казано, колкото повече обмислям предположенията си, толкова повече се убеждавам, че губя времето на всички вас — измърмори Фиона, съзнавайки, че губи обичайната си увереност, може би смутена от повелителния тон на другата жена.

— Склонна съм да ви изслушам и после да преценя — каза Сара Дювал. — Бихте ли ми обяснили за какво става дума?

Фиона започна от самото начало, от убийството на Дрю Шанд, и нахвърля в общи линии хипотезата, която беше изложила пред Стив. Сара Дювал слушаше в пълно мълчание. Лицето й беше абсолютно неподвижно, по тялото й не трепваше нито едно мускулче. Когато Фиона приключи, тя просто кимна и каза:

— Разбирам.

После взе чашата и отпи малко от кафето си.

— Мисля, че ни най-малко не ми губите времето — каза тя и хвърли поглед към Стив. — Надявам се, мога да говоря съвсем откровено?

— Фиона знае какво означава изразът „поверителни сведения“ — потвърди той.

Дювал взе лъжичката и започна да разбърква замислено кафето си.

— Основното разследване на изчезването на Джорджия Лестър се води от полицията в Дорсет, където е била видяна за последен път. Там е открита и колата й. Аз участвам, доколкото лондонското й жилище се намира в моя участък. Налагаше се да бъдат проведени проучвания на територията на Лондон и бе решено те да се проведат от по-високопоставени служители, отколкото са обикновено тези, на които се възлага издирването на изчезнали лица. Предполагам, че причините са очевидни — Фиона кимна, впечатлена от спокойния и уверен тон на жената.

— Както споменахте и вие, чуваха се намеци, че госпожа Лестър може сама да е инсценирала изчезването си, за да вдигне шум в медиите. До известна степен ние също допускахме такава възможност. Но лично аз не мисля, че случаят е такъв. Като изключим всичко останало, оказва се, че тя вече е била ангажирала бодигард, който трябвало да я съпровожда на обиколката — не мисля, че би си дала труда да прави нещо такова, ако планираше да изчезне с рекламна цел. Освен това притесненията и скръбта на съпруга й са напълно искрени, и всички, които я познават, ме уверяват, че тя никога не би му причинила подобно нещо. Следим телефона и пощата на господин Фицджералд — с негово изрично съгласие — все още никой не е искал откуп за госпожа Лестър, а ако беше отвлечена, това задължително щеше да се е случило досега.

Както твърдите и вие, остава мъчителното предположение, че госпожа Лестър е мъртва, и по-точно, че е била убита. Нищо не подсказва, че може да е станала жертва на фатална злополука. По тези причини подходът ни съответства на първоначалните стадии на следствие при убийство. Това, което ми казахте, е смущаващо, но в известен смисъл съм доволна, че го казахте, защото то съвпада напълно с предположенията, които ми подсказва моят инстинкт. Наистина ми се иска някой да се бе сетил да ми каже нещо за анонимните писма.

Фиона доби разкаян вид.

— Вината до голяма степен е моя. Джорджия настояваше тя и Кит да представят писмата в полицията, но приятелят ми, Кит, възразяваше. Той мислеше, че ги е писал някакъв безобиден луд и не искаше да го обвинят, че се възползва от убийството на Дрю Шанд, за да си прави реклама. Трябваше да бъда по-настоятелна. Съжалявам.

Дювал кимна. Нищо в израза й не подсказваше, че има желание да успокои Фиона. По-скоро личеше, че според нея Фиона е трябвало да прецени по-точно ситуацията. После тя каза:

— Но сега искам да ги видя колкото е възможно по-скоро.

— Ще ви ги изпратя още днес — обеща Фиона. — Те са в кабинета ми. Наистина съжалявам, бях притеснена и не съобразих да ги взема със себе си.

Дювал стисна устни и прие мълчаливо извинението.

— И така, какво да правим от тук нататък? — Стив явно искаше да промени разговора, преди напрежението между двете жени да премине във враждебност. — Не ми се вярва, че ще ти дадат разрешение да претърсваш Смитфийлд само въз основа на предположенията на Фиона.

Дювал отново отпи от кафето си. Явно така печелеше време, каза си Фиона.

— Мога да опитам — каза тя след малко. Отпи още кафе. — В полицията в централен Лондон имаме един-двама съдии, които са в състояние да проявят разбиране. Освен това сме в много добри отношения с администрацията на пазара. Всъщност един наш екип е разположен на самия пазар. Ще ви бъда задължена, доктор Камерън, ако можете да ми кажете нещо повече за психиката и личността на човека, който извършва тези престъпления — и дали според вас е възможно той да нанесе нов удар. — Тя се усмихна едва забележимо. — Предотвратяването на ново престъпление е подходящ аргумент за пред съдии.

— Не се занимавам пряко с поведенчески отклонения — каза Фиона. — Работата ми е чисто академична. Когато съставям профили, не се интересувам дали предполагаемият престъпник е бил малтретиран от баща пияница и дали е страдал от нощно напикаване. Това е работа на клиничните психолози, които имат необходимия опит.

Дювал кимна.

— Разбирам. Лично аз предпочитам известна академична строгост при издирването на престъпника — каза тя сухо. — Но има ли все пак още нещо, което бихте могли да ми кажете, въз основа на познанията ви за методите на такива престъпници?

— Гневът е основният подтик за такива престъпления. Повечето серийни убийства имат някакъв сексуален подтекст, но понякога мотивите могат да бъдат съвсем различни. Съществуват серийни убийци от така наречения мисионерски тип. Те считат за свой свещен дълг да отърват света от определен вид хора, които според тях не заслужават да живеят. Наскоро работих по подобен случай с испанската полиция. В настоящия случай бих казала, че мотивът за убийствата е загуба.

— Загуба ли?

— Повечето зрели хора приемат собствената си личност като комплекс от взаимносвързани фактори — поясни Фиона. — Така че, ако загубим родител, ако се разделим с любим човек, ако рухне кариерата, на която сме се посветили, ние преживяваме загубата, страдаме, но не губим усещането си за идентичност. Но съществуват хора, които не са в състояние да съхранят целостта на своята личност. Това са хора, които концентрират съществуванието си само върху един негов аспект. И ако се случи да го загубят, те губят безвъзвратно душевното си равновесие. Някои се самоубиват, а една по-малка група насочват мъката и яростта си навън и се опитват да си отмъстят на хората, които според тях носят вина за случилото се.

— Разбирам — кимна Дювал. — И вие мислите, че си имаме работа с такъв престъпник?

Фиона сви рамене.

— Така бих казала въз основа на личния си опит.

Стив се приведе напред.

— Но какъв трябва да бъде човекът, който би насочил личното си отмъщение към авторите на трилъри за серийни убийци?

— Или насочила — прекъсна го Дювал. — Ние от полицията в Централен Лондон даваме еднакъв шанс на половете, Стив. — На устните й отново заигра лека усмивка.

Стив поклати глава.

— Ако наистина е сериен убиец, трябва да е мъж. Дрю Шанд беше хомосексуалист и е бил видян да напуска онзи бар с някакъв мъж, който така и не се обади да свидетелства. Налага се да предположим, че той е убиецът.

Дювал кимна в знак на съгласие.

— Приемам аргументите ти. Поне засега. — После се обърна отново към Фиона. — Просветете ни, докторе. Какъв би трябвало да е човекът, който би си поставил за цел да убива писатели на криминални романи?

Фиона реши да не се впечатлява от покровителственото отношение и демонстративната строгост на Сара Дювал. Преценката беше нейна работа и никой не можеше да й попречи да я направи.

— Писането на художествена литература е творческа дейност и може да предизвика силни емоции. Би трябвало да знам, защото живея с писател. Не изключвам вероятността да става дума за почитател с психически отклонения, който просто иска да се прочуе, някакъв вариант на Марк Чапман12. Но такива хора обикновено се ограничават с едно убийство. За цел като тяхната това е достатъчно. А и рядко са в състояние да изградят такива сложни планове, каквито се предполага, че има в нашия случай.

Възможно е да става дума за кандидат за писателска слава, разяждан от завист при мисълта за успехите на другите. В паралелния свят, който обитава, той сигурно си представя, че те са присвоили негови сюжети, крали негови идеи — по най-традиционен начин или дори, че са успели да проникнат някак в съзнанието му. Бих причислила твърдо автора на анонимните писма към тази категория, съдейки по съдържанието им.

Може да става дума за истински писател, чиято кариера е в упадък. Такъв човек би могъл да мисли, че преуспяващите писатели му отнемат нещо, което е негово по право. — Фиона разпери ръце. — Съжалявам, не мога да кажа нищо по-конкретно. — Забеляза, че Дювал я гледа скептично.

— Никога не съм си представял, че някой може да се почувства толкова засегнат от писатели, че да иска да ги убие — каза Стив.

— Който и да е извършителят, в неговите представи точно тези писатели са му причинили голямо и непоправимо зло. Той счита, че по този начин си отмъщава за стореното — отвърна Фиона.

Дювал се намръщи.

— Но в крайна сметка писането на книги не се отразява пряко на ничий живот.

— Значи не сте от хората, които считат, че перото е по-силно от меча? — попита Фиона.

— Не, не съм — отвърна категорично Дювал. — Книгите са просто… книги.

— Дума дупка не прави, така ли?

Дювал поразмисли.

— Струва ми се, че нищо, което съм прочела, не е повлияло по някакъв начин на живота ми — за зло или добро.

— „Поезията не може да стане причина нещо да се случи“ — цитира Фиона.

— Моля?

— Това са думи на У. Х. Оудън13. А считате ли, че същото важи за киното и телевизията? — попита Фиона. Спорът се водеше между двете жени. Стив чувстваше, че засега му е отредена роля на наблюдател.

Сара Дювал се облегна на стола си и се замисли.

— Вашите колеги постоянно ни казват, че когато децата гледат насилие по телевизията, започват да му подражават.

— Съществуват реални случаи, които доказват тази теория. Но дори да не става дума за директно въздействие, считам, че всичко, което четем и гледаме, се отразява на начина, по който възприемаме света. Затова постоянно се чудя дали убиецът не изразява недоволството си от начина, по който тези писатели и техните книги представят света — подчерта Фиона.

— Струва ми се малко пресилено.

Фиона сви рамене.

— Но колкото и странно да звучи, логиката ни принуждава да мислим, че ако Джорджия е мъртва и всички тези убийства са свързани, причината се крие в написаното от жертвите.

Дювал кимна.

— Жертвата режисира собственото си убийство.

— Четете творчеството на жертвата, за да откриете убиеца — намеси се Стив. — Правило номер едно за залавяне на нестандартни убийци.

— И той ще убие отново — каза невъзмутимо Сара Дювал.

Точно това бяха думите, от които се боеше Фиона, въпросът, който я преследваше от мига, в който попадна на определени пасажи в „Сега и завинаги“.

— Да. Ако не бъде спрян, ще продължи да убива. Това, което трябва да направите, е да съставите списък на потенциални жертви и да се погрижите за безопасността им.

За миг Дювал изгуби невъзмутимото си изражение и хвърли поглед към Стив, сякаш очакваше помощ от него. Но лицето му остана напълно неподвижно.

— Не знам какво бих могла да направя — каза тя колебливо. Очевидно не й беше приятно външен човек да й дава съвети как да си върши работата.

— Струва ми се съвсем очевидно — каза спокойно Фиона. Сега, когато знаеше, че става дума за съдбата на Кит, хладнокръвието й се върна и тя пое нещата в свои ръце. — Става въпрос за награждавани писатели, автори на трилъри за серийни убийци, и то такива, които са били филмирани. Свържете се с Асоциацията на авторите на криминална литература. Те ще ви свържат със специалисти, които могат да ви помогнат по-нататък.

— Но сигурно има десетки писатели, които отговарят на това описание — възрази Сара Дювал. — Не е възможно да охраняваме всички.

— Можете поне да ги предупредите — тонът на Фиона не допускаше възражения. Лешниковите й очи светеха с непреклонен блясък в сумрака на заведението.

Същата непреклонност сякаш се отразяваше в лицето на Сара Дювал.

— Изключено — каза тя. — Струва ми се, че не сте обмислили предложението си докрай, доктор Камерън. Само това ни липсва, да избухне масова паника. Достатъчен ни е сегашният медиен цирк, при положение, че все още не сме сигурни жива ли е Джорджия Лестър или не. Едно огласяване на подозренията ни в този момент би било безотговорно.

Фиона я изгледа яростно.

— Някои от тези хора са мои приятели. Живея с един от тях. Ако вие не ги предупредите, ще ги предупредя аз.

Фините ноздри на Сара Дювал се издуха. Тя се обърна към Стив.

— Доколкото си спомням, ми каза, че тя разбирала от поверителност?

Стив постави ръка над лакътя на Фиона, но тя го отблъсна нетърпеливо.

— Главен инспектор Дювал има право — каза тихо Стив. — Все още не знаем нищо със сигурност. Ако предизвикаме преждевременна паника, това може сериозно да намали шансовете ни да заловим някога този човек. Знаеш, че е така, Фай. Ако не ставаше дума за Кит, ти първа би препоръчала да не доставяме на убиеца удоволствието от публичното огласяване на злодеянията му.

— Да, Стив, сигурно бих казала така — сопна се Фиона. — Но сега става дума за Кит, и моят дълг към него е далеч по-голям от задълженията ми към полицията.

Настана застрашително мълчание.

Накрая Дювал каза:

— Разбира се, можете да предупредите приятеля си да бъде нащрек. Но настоявам тези сведения да не се разпространяват.

Фиона изпръхтя презрително.

— Какво си мислите, че имате работа с идиоти ли? Това са все жени и мъже, които живеят благодарение на богатото си въображение. Още от убийството на Дрю Шанд всички писатели на криминални романи в Шотландия поддържат ежедневна връзка помежду си. Една от тях вече се обърна към мен с молба за професионално мнение. Повечето от тях знаят каква е професията ми. Ако намерите Джорджия, нарязана на парчета в Смитфийлд, телефонът ми ще прегрее. Нямам никакво намерение да казвам на тези хора, че нямат повод да се безпокоят.

— Фай, знаеш, че има разлика между това да им кажеш да бъдат по-предпазливи и да ги уведомиш директно, че са потенциални жертви на сериен убиец. Знаеш също така, че ако искаш, можеш да бъдеш по-въздържана в съветите си — каза Стив.

Фиона отблъсна стола си и стана.

— Ти може и да си забравил Лесли, Стив, но аз не съм и никога няма да я забравя. И сега ще постъпя така, както намеря за добре, а не както ти би предпочел.

Стив я проследи с поглед, докато излизаше от заведението. Вървеше толкова бързо, че косата й се развяваше.

— О, по дяволите — простена той.

— Ще ви бъда задължена, ако ме уведомите за какво става дума… сър — прекъсна Дювал мислите му.

Стив смачка нервно пурата си в пепелника.

— Тя е права, не бях се сетил за Лесли — каза той по-скоро на себе си. После изправи гръб и се обърна към събеседницата си. — Лесли беше сестра на Фиона. Беше изнасилена и убита от сериен убиец, който така и не бе открит. Затова и Фиона реши да специализира криминална психология. Навремето престъпникът бе изнасилил и други студентки. Тя винаги е вярвала, че ако администрацията на университета бе предупредила студентките, Лесли би била жива и досега. Сигурно не е права, но хората, изгубили близък човек по такъв начин, трябва да прехвърлят вината върху някого. В противен случай започват да обвиняват жертвата, а това вече е болестно състояние.

Дювал кимна с разбиране.

— Нищо чудно, че се е притеснила толкова за приятеля си.

— И аз се притеснявам за него, Сара. Той е най-добрият ми приятел — лицето на Стив беше строго.

— Настигни я и опитай да я успокоиш. Наистина не бива да предизвика хаос в хода на разследването. Макар да отчитам, че ни помогна много.

Стив, който мразеше да му казват какво да прави не по-малко от Сара Дювал, я изгледа мрачно.

Тя вдигна ръка в опит да го успокои.

— Щом се прибера в отдела, отивам право при шефа, за да изискам хора за пълноправно разследване на убийство. Надявам се още следобед да уредя заповед за обиск. Можеш да й кажеш това, за да я успокоиш.

— Ще й го кажа, Сара. Радвам се, че прие всичко сериозно. Защото ако нещо се случи с Кит Мартин, Фиона няма да е единствената, която ще иска главата на виновника.

Глава 35

Първият порив на Фиона бе да скочи в някое такси и да се прибере у дома при Кит. Но тя винаги се бе стремила да поставя дълга преди желанията си, затова тръгна стремително по улиците обратно към университета, без да забелязва нищо около себе си. В главата й цареше пълен хаос, стомахът й се свиваше от страх. Нямаше реални причини да предполага, че точно Кит ще е следващата жертва на убиеца, но нямаше причини и да е уверена в обратното. Трябваше да намери начин да го накара да гледа сериозно на опасността, без да изпада в паника като нея.

Вече влизаше в кабинета си, когато чу, че някой я вика по име. Обърна се и видя Стив, който тичаше към нея по коридора. Лицето му беше запотено.

— Чакай, Фиона — извика той отново, но тя се обърна и хлопна вратата зад гърба си.

Още не беше съблякла сакото си, когато той връхлетя в кабинета. Преди тя да успее да се отдръпне, той я прегърна и я притисна здраво към себе си.

— Знам, че се страхуваш — каза Стив тихо.

— Вятър — сопна се Фиона. — Бясна съм. Хората са изложени на сериозен риск, а вие не искате да ги защитите — тя се отдръпна, свали сакото си и го хвърли на дивана. — Нямаше да си мълчите, ако някой избиваше полицаи. Защо Кит и хората като него да не заслужават същото внимание?

— Нещата са съвсем различни, Фиона. Полицаите умеят да пазят тайна. Но ако пуснем циркулярно предупреждение към всички писатели на трилъри, наистина ще предизвикаме абсолютна лудница. Не можем да им гарантираме охрана, не разполагаме с толкова хора. Затова известна част от тях ще ревнат пред медиите какъв боклук е полицията, а вестниците само това и чакат — веднага ще раздухат масова истерия. Тогава ще дойде ред на откачалките и маниаците. Ще започнат фалшивите заплахи по телефона. Ще се завъдят всякакви доброволци, които ще решат да вземат закона в свои ръце и да защитават любимците си така, както намерят за добре. И накрая ще пострада някой, който няма нищо общо с цялата каша.

Стив крачеше напред-назад, докато говореше. Стойката на тялото му излъчваше силно напрежение.

— Не ми се оправдавай, Стив. Ако Джорджия е убита — а бог ми е свидетел, искрено се моля Сара Дювал и хората й да не открият във фризерите на Смитфийлд нищо друго, освен животинско месо — ако тя е убита, съществуването на сериен убиец е неоспоримо. Няма да допусна Кит и колегите му да служат за примамка, докато вие се туткате и не успявате да заловите престъпника. — Тя отвори рязко едно чекмедже, извади тънка пластмасова папка и му я подхвърли. — Ето писмата. Анонимните писма до Кит, Джорджия и другите четирима. Занеси ги на Сара Дювал.

Лицето на Стив се изопна.

— Така да е. Обещай ми само едно. Обещай ми, че каквото и да предприемеш, ще постъпиш като човек с чувство за отговорност.

Фиона като че ли всеки момент щеше да се разплаче от яд.

— Стив, мислех, че ме познаваш по-добре.

Упрекът в гласа й го удари като камшик. Стив трепна.

— Съжалявам, Фай. Но трябва да разбереш и моята гледна точка. Не можем да допуснем лов на вещици в медиите. Вярвай ми, аз също съм много уплашен. Ако нещо се случи с Кит, никога не бих си го простил.

— Тогава направи така, че да не му се случи нищо.

Стив хвърли ядосано папката на един стол.

— Нищо ли не можеш да схванеш? Не мога да предприема каквото и да било. Нямам право да постъпя така. Полицията на централен Лондон е напълно автономна и аз не мога да се меся в техен случай.

— Е, при това положение няма за какво повече да говорим, нали? — гласът на Фиона идваше сякаш много отдалеч.

Преди Стив да отговори, иззвъня телефонът. Тя автоматично посегна към него и каза:

— Моля те да ме извиниш. Чака ме работа. — После му обърна гръб. — На телефона е Фиона Камерън.

Стив видя как раменете й се отпуснаха, когато чу кой се обажда.

— Само минутка, майоре — каза тя, покри микрофона с ръка и погледна през рамо. — Довиждане, Стив.

Изчака да го види как прибира папката и излиза, после заобиколи бюрото и седна. Потисна въздишката си и отново заговори:

— Извинявайте, трябваше да изпратя някого.

— Аз моля за извинение, ако се обаждам в неподходящо време — каза Берокал.

— Мога да ви уверя, че точно сега за мен няма такова нещо като подходящо време. С какво мога да ви помогна?

— Имам много добри новини — каза той. — Арестувахме Мигел Делгадо.

Фиона се насили да заговори жизнерадостно въпреки надигащото се главоболие.

— Честито! Трябва да сте много облекчени.

— Разбира се, и доволни, че най-сетне успяхме. Вие бяхте права, имал е още един вариант за отстъпление. Имал някакъв приятел, на когото смятал, че може да разчита, защото въпросният приятел бил също престъпник. Но се оказва, че човекът е дребен крадец. Когато видял снимката на Делгадо във вестника, разбрал, че трябва да е извършил някакво сериозно престъпление — а единствените сериозни престъпления в града, за които бил чувал, били убийствата. Уплашил се да не го обвинят в съучастие в тези престъпления, и макар че дал караваната си на Делгадо, след това веднага се обадил в полицията. Открихме го днес сутринта в един къмпинг на няколко мили от града.

— Браво. Призна ли?

Тя чу как Берокал въздъхна.

— Не. Откакто го арестувахме, не е казал нито една дума.

— Има ли някакви доказателства, които го свързват с престъпленията?

— Помните ли втората жертва, американецът? При нас дойде един сервитьор, който твърди, че го е виждал заедно с Делгадо два дни преди убийството. Надяваме се в лабораторията да открият съвпадение в пробите на косми и тъкани, но трябва да почакаме. Дали сме за анализ и ножовете, които открихме у Делгадо, когато го заловихме в караваната. Както казах, все още чакаме резултати. Затова и няма с какво да го притиснем.

Фиона искрено се надяваше, че той не чака помощ от нея. Искаше й се да му каже да се разкара, че трябва да мисли за далеч по-важни неща. Но като професионалист съзнаваше, че прекъсването на поредицата убийства в Толедо не бе по-маловажно от това, което засягаше личния й живот. Винаги бе вярвала, че стойността на всеки човешки живот е еднаква. Обратното би лишило работата й от смисъл. Затова се постара да се овладее и да не излива безсилната си ярост върху Салвадор Берокал.

— Убедена съм, че екипът ви е достатъчно опитен — каза тя, докато включваше компютъра си.

— Никога досега не съм разпитвал сериен убиец. Но имам план — гласът му прозвуча ентусиазирано. — Мисля да се постарая да го ядосам. Ще си послужа с един следовател от моя екип. Нали знаете сценария? „Тъпите местни ченгета са прибрали някакъв мизерник, който никога не би могъл да извърши такива неща. Очевидно е, че убиецът е бил много интелигентен, щом е планирал така внимателно убийствата, а сигурно е бил и чаровен, след като е убеждавал толкова лесно жертвите си да тръгнат с него. Някакъв грозноват, смрадлив бакалин не би могъл да е убиецът от Толедо.“ Моят човек ще демонстрира през цялото време отвращението си, че му губят времето с такъв безсмислен разпит.

— Мисля, че наистина ще успеете да го ядосате — каза Фиона. — И това, разбира се, може да ви бъде само от полза. Явно сте обмислили всичко много добре. — „А сега затвори и ме остави на спокойствие“, допълни тя на ум. — Съобщете ми, ако има развитие.

Берокал още продължаваше да й благодари за профила, когато тя затвори телефона. Нека реши, че е невъзпитана кучка. Беше й все едно. Фиона влезе в пощата си и започна да пише. Кит не вдигаше телефона, докато пишеше, но тя знаеше, че проверява пощата си през един час.

Натисна send и видя как писмото й потъва в ефира. Склонността да разсъждава логично й подсказваше, че няма да успее да спаси Кит, ако някой си е поставил за цел да го убие. Но това не пречеше да действа на принципа на алармените инсталации. Един крадец й беше казал веднъж, че системите за сигурност в частните жилища не представляват реален проблем. Ако някой си постави за цел да обере определен апартамент, ще го обере. Ползата от тях според него била да пропъждат случайни крадци. „Идеята е крадецът да реши, че в съседната къща ще му бъде по-лесно“, бе пояснил той. Е, ако цената на живота на Кит бе някой друг да изглежда като по-достъпна жертва в очите на убиеца, Фиона бе готова да я плати.

След това щеше да се наложи да живее с мисълта за последиците. Но засега най-важното бе да запази живота на Кит.

Въпреки това, което заяви пред Фиона, Сара Дювал съзнаваше ясно дълга си по отношение на потенциалните жертви. Винаги бе предпочитала да предотвратява престъпления пред това, да разкрива извършителите, особено когато ставаше дума за убийство, а не за грабеж или улично насилие. Първата й задача бе да издейства позволение за претърсване на пазара в Смитфийлд, но когато на молбата й бе даден ход, тя започна да обмисля какво друго би могла да свърши.

Сара Дювал съзнаваше, че сигурно е скептична към предположенията на Фиона, защото никога не бе работила с нея, за разлика от Стив Престън, който очевидно я имаше за непогрешима. Затова и приемаше със съмнение твърдението на Фиона, че заплашителните анонимни писма надали са дело на убиеца. Дювал не вярваше в съвпаденията. Тя просто не бе в състояние да повярва, че докато един сериен убиец е взел на прицел определени автори на криминални романи, някакво съвсем друго лице им изпраща анонимни писма, в които заплашва, че ще ги убие. Или убиецът и авторът на писмата бяха едно и също лице, или авторът на писмата знаеше нещо за убиеца. Така че, ако откриеше източника на писмата, това би означавало, че или е открила серийния убиец, или най-малкото е намерила кой да я отведе до него.

Макар да не бе склонна да приема всяка дума на Фиона като неоспорима истина, Сара Дювал бе в състояние да оцени едно разумно заключение. Струваше й се по-вероятно авторът на писмата да е или неуспял писател, или писател, чиято кариера е пред залез. Ако това бе вярно, този човек неминуемо бе влизал във връзка с литературни агенти и редактори в различни издателства, и някои от тях биха могли дори да изкажат някакви предположения кой би могъл да бъде той. Това бяха все хора, които работеха с писано слово — нищо чудно някой от тях да разпознае дори стила на човека, писал писмата.

Затова възложи на човек от екипа си да търси хора от тези среди, включително някой експерт в областта на криминалните романи. В крайна сметка успя да си уреди среща с двама литературни агенти и трима издатели на криминална литература за сутринта на другия ден. Никой от тях нямаше представа за какво го вика инспектор Дювал, но тя бе подчертала, че работата е спешна и строго поверителна.

Но срещата бе чак на другата сутрин, и дотогава тя щеше да прецени какъв да бъде подходът й. Сега оставаше да се опита да разбере кои биха могли да бъдат бъдещите жертви на предполагаемия сериен убиец.

С тази цел се озова в Клапъм, на една тиха улица с типови къщи. Според следователя, комуто бе възложено търсенето, това, което Доминик Рийд не знаеше за съвременния криминален роман, просто не си струваше да се знае. Колата спря малко преди да стигнат дома на Рийд и Дювал включи осветлението на купето.

— Чакай малко — каза тя на следователя, който я караше. Искаше да прегледа още веднъж справката, която й бяха дали преди малко.

Доминик Рийд, четиридесет и седемгодишен. Започнал работа в радио Би Би Си, после продължил като независим продуцент. Понастоящем неговата компания произвеждала радиопрограми с игри, в които въпросите били от сферата на криминалната литература. Бил автор на документални радиопредавания, по-голямата част от които се отнасяли до един или друг аспект на жанра. Писал също справочник на криминалната литература за една голяма верига книжарници, пишел отзиви за произведения от този жанр в няколко списания, а наскоро издал и „Страниците на смъртта“ — критическо изследване на съвременния британски криминален роман. Беше очевидно, че ако Рийд не можеше да й каже кои са вероятните бъдещи жертви на серийния убиец, друг не би могъл да го стори.

— Четеш ли такива работи? — попита тя следователя. — Криминални романи, искам да кажа.

Той поклати глава.

— Веднъж опитах. Намерих пет грешки в първите двайсет страници и се отказах. Освен това не мога да се занимавам по време на почивката си с това, което работя. А вие, госпожо?

— Не чета художествена литература — тя говореше като въздържател за силноалкохолни напитки. — После изгаси лампата и каза: — Да тръгваме.

Рийд отвори още преди да отзвучи мелодията на звънеца. Беше висок, слаб мъж със симпатично, кокалесто лице и гъста, малко разрошена руса коса с доста сиви нишки в нея.

— Главен инспектор Дювал? — попита той с неприкрито любопитство.

— Господин Рийд — кимна Дювал. — Благодаря, че приехте да ме приемете веднага.

Той отстъпи малко назад и ги покани да влязат. В антрето почти нямаше място да се разминат. До едната стена бяха натрупани купчини книги на височина половин човешки ръст. Последваха Рийд в дневната и видяха, че три от стените са заети от лавици, претъпкани с книги. Като изключим тях, в стаята имаше само четири разкривени кресла и две ниски масички. На едното кресло стол спеше голяма черно-бяла котка, която не помръдна дори мустака си, когато влязоха.

— Седнете, моля — каза Рийд.

Дювал огледа креслата, за да види дали по тях има котешки косми, и избра това, което представляваше като че ли най-малка опасност за костюма й. Срещна погледа на следователя и кимна към най-далечното кресло.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? — попита настоятелно Рийд. — Чай, кафе, безалкохолни напитки? Или нещо по-силно?

— Благодаря, господин Рийд, но не бих искала да ви отнемам повече време, отколкото е необходимо. Може ли да започнем?

Дювал махна към едно от свободните кресла. Рийд се разположи в него и каза:

— Никога досега не съм разговарял с високопоставен служител на полицията. Странно, нали, като се има предвид за колко такива съм чел. Но така си е — той преглътна и адамовата му ябълка подскочи в разкопчаната яка на ризата.

— Благодаря ви, че ни отделихте време. Съжалявам, че колегата не е можел да ви обясни за какво точно става дума.

— Всичко беше много тайнствено. Но разбира се, можели сте да предположите, че тъкмо това ще ме заинтригува, нали?

Дювал кимна с лека усмивка. Умееше да се държи любезно и предразполагащо със свидетелите, но знаеше, че чешити като Рийд не чакат покана, за да съобщят и най-дребната подробност, която знаят.

— Въпросът е строго поверителен. Преди да започна, трябва да съм сигурна, че всичко, за което ще говорим, няма да излезе оттук.

Рийд се поизправи в креслото, леко изненадан.

— Това звучи много сериозно.

— Наистина е много сериозно. Мога ли да получа уверенията ви, че няма да предадете нищо от разговора ни на трето лице?

Той кимна няколко пъти.

— Щом искате, разбира се, няма да продумам пред никого. Това има ли нещо общо с изчезването на Джорджия Лестър?

— Какво ви кара да предположите такова нещо?

Той сви смутено рамене.

— Просто си мислех… Вие сте от полицията на централен Лондон, а аз знам къде живее Джорджия. И като се вземе предвид, че темата за изчезването й не слиза от новините…

Дювал кръстоса крака и се наведе напред.

— Вярно е, че аз се занимавам с издирването на госпожа Лестър. Но се занимавам и с още нещо. В светлината на скорошните убийства на Дрю Шанд и Джейн Елиъс, ние не отхвърляме вероятността — няма да употребя по-силна дума — между убийствата и изчезването на Джорджия Лестър да има някаква връзка.

Рийд скръсти ръце пред гърдите си, сякаш искаше да се предпази от нещо.

— Смятате, че се е появил сериен убиец, който изтребва автори на криминални романи. — Тонът му не беше въпросителен. — Да, разбирам напълно какво ви е навело на такива мисли. Няма да крия, че и на мен ми мина нещо подобно през ума, но — Рийд посочи с глава към полиците с книги — реших, че съм прекалил с четенето.

Той се усмихна накриво.

— Не изключвам вероятността и ние да сме станали жертва на прекалено богато въображение — каза Дювал. — Но сме длъжни да проучим всяка възможност. Затова исках да поговоря с вас. Интересуват ме имената на авторите, които биха могли да бъдат в опасност, ако тази теория отговаря на истината.

Рийд кимаше, докато тя говореше.

— Решили сте, че аз мога да ви помогна. Вярно е, няма човек, който да знае за този жанр повече от мен. Кажете ми какво точно ви интересува.

Дювал си позволи да заговори малко по-непринудено. Преценила бе, че ще получи всичко, от което се нуждае, без да полага никакви усилия. Беше благодарна за това, защото работният й ден вече ставаше доста дълъг.

— Ако предположим наличие на връзка между убийствата, установяваме и наличието на няколко общи характеристики на жертвите. Писали са трилъри за серийни убийци. Получавали са награди за книгите си. Техни произведения са били филмирани с успех. Предполагам, че тези, които отговарят на всички изисквания, не са чак толкова много?

Рийд отпусна ръце.

— Повече са, отколкото предполагате, главен инспектор Дювал. Явно трябва да имате предвид писатели като Кит Мартин, Ения Фланъри, Джонатан Луис.

Дювал примигна, когато чу името на Кит Мартин, но не показа с нищо друго, че някое от изредените имена означава за нея нещо повече от останалите. Но след като експертът спомена първо неговото име, страховете на Фиона Камерън като че ли бяха основателни, мислеше Сара Дювал, докато слушаше Рийд.

— Но като изключим авторите, чиито книги се занимават изключително със серийни убийци, има много други, които са издавали по някоя книга за серийни убийци, например Иън Ранкин и Реджиналд Хил — той стана. — Данните за всички по-известни писатели са въведени в компютъра ми, който е в съседната стая. Споменатите от вас фактори са включени в моите критерии, затова можем да преровим данните и да видим кой още отговаря на изискванията. Искате ли да дойдете с мен, за да видите какво ще намеря?

Дювал стана.

— Чудесна идея. Водете ни, господин Рийд.