Смърт в сенките

Мъглата се плъзга над стоманеносивите води на устието на Форт като плътна стена с белезникавия цвят над надвисналите отгоре облаци. Тя поглъща ярките светлини на градския център, на скъпите хотели и изисканите ресторанти. Слива се с призраците на моряците, които някога са пропилявали заплатата си за ейл от осемдесет шилинга и уличници с лица, по-корави от дланите на клиентите си. Пълзи нагоре по хълма, към Новия град, където геометричната решетка от елегантни джорджиански постройки я нарязва на пластове, после се спуска надолу към градините по Принсес Стрийт. Малцината закъснели след весело прекарване минувачи ускоряват залитащите си стъпки, за да избегнат хладната й прегръдка.

Когато достига тесните, начупени от стълби улички и виещите се алеи на стария град, мъглата е загубила част от убийствената си плътност. Стели се разпокъсано, оформя призрачни силуети, които превръщат туристическите атракции в зловещи, изникващи пред минувача фигури. Разпокъсани плакати за събития от скорошния фестивал се подмятат от вятъра и ту се появяват, ту се скриват, подобни на яркоцветни привидения. В такава нощ не е трудно да се разбере какво е вдъхновило Робърт Луис Стивънсън да напише „Доктор Джекил и мистър Хайд“. В действителност, той е поставил романа в Лондон, но тайнствената атмосфера на града, която струи от всяка страница, недвусмислено напомня на Единбърг.

Зад потъмнелите фасади на сградите по Роял Майл се крият престарели жилищни сгради, издигнати около пусти вътрешни дворове. Навремето, през осемнайсети век, тези къщи приличали на сегашните общински жилища — пренаселени с бедняци, убежище на пияници и жертви на лауданума, свърталище на уличници и изоставени хлапета. Тази нощ, в ужасяваща възстановка на най-големия кошмар в историята, близо до горната площадка на каменната стълба, по която се слиза от Хай Стрийт надолу по хълма на замъка, лежи труп на жена. Късата й пола е била изтеглена нагоре, шевовете са се спукали от силното дърпане.

Дори да е викала, когато е била нападната, влажният, мъглив въздух е погълнал виковете й. Едно е сигурно. Тя никога няма да вика отново. На гърлото й зее като отвратителна усмивка голяма кървава рана. Слузестите спирали на вътрешностите й са прехвърлени от разпорения корем към лявото й рамо.

Печатарят, който се препънал в трупа на път за вкъщи след извънредна смяна, клечи свит до входа към близкия двор. Повърнал е и се дави от изпаренията, задържани наоколо от натрапчивото присъствие на мъглата. Обадил се е на полицията по мобилния си телефон, но няколкото минути, докато те пристигнат, му се струват цяла вечност. Само преди минути имаше чувството, че пред него се е разтворил адът. Това, което видя, ще остане неизличимо запечатано в съзнанието му.

Въртящите се сини светлини се появяват изневиделица. Две полицейски коли забиват спирачки пред него. Чува стъпки на тичащи хора. Вече не е сам. Двама униформени полицаи му помагат внимателно да се изправи, отвеждат го към едната кола и го оставят да седи там. Други двама вече са хлътнали във вътрешния двор и лепкавата мъгла поглъща глухия шум от стъпките им. Чува се само лек пукот откъм полицейската радиостанция и тракането на зъбите на печатаря.

Доктор Хари Гемъл се е навел над трупа. Инспектор Кембъл Грант предпочита да не мисли за това, което ръцете на доктора, облечени в гумени ръкавици, докосват. За да не гледа натам, Грант обръща поглед към двамата полицаи в бели работни гащеризони, които правят оглед на местопрестъплението. Лъчите на фенерчетата им опипват терена около жертвата. Мъглата сякаш се е просмукала до костите на Грант и го кара да се чувства като грохнал старец.

Накрая Гемъл изръмжава нещо, изправя се и смъква изцапаните с кръв ръкавици. Поглежда големия си часовник и кимва доволно.

— Да — казва той. — Осми септември, точно така.

— Какво искаш да кажеш, Хари? — пита уморено Грант. И без това е раздразнен, защото знае, че ще трябва да изтърпи обичая на Гемъл да принуждава следователите да му теглят думите от устата с ченгел.

— Ами, твоят човек, дето е свършил тази работа, следва нечий светъл пример. Хайде, опитай се да познаеш, Кем. По шията й има белези, които говорят, че е била душена, макар че според мен е умряла от раната на гърлото. Но това, което е направил с трупа, е много показателно.

— Трябва ли всичко това да има някакво значение за мен, Хари? Освен да стане причина да върна обратно вечерята си? — пита Грант.

— Хиляда осемстотин осемдесет и осма година, Уайтчапъл. Хиляда деветстотин деветдесет и девета година, Единбърг — Гемъл повдига едната си вежда. — Викай профайлърите, Кем.

— Ще ми кажеш ли най-сетне каква е тази дивотия, Хари? — пита Грант и започва да се чуди дали Гемъл не е пиян.

— Струва ми се, че си имаш работа с убиец подражател, Кем. Преследваш Джек Изкормвача.

Глава 1

Доктор Фиона Камерън стоеше на самия край на скалистото възвишение Станадж Едж. Тялото й се привеждаше напред срещу вятъра. Единствената неочаквана смърт, за която би могла да мисли тук, бе нейната собствена, и то ако внезапно разсеяността й надминеше познатите граници. Но ако все пак предположим, че нещо отклонеше вниманието й за миг — така, както бе стъпила на мокрия, песъчлив ръб, можеше да полети надолу — в тридесет-четиридесет футова пропаст, а тялото й щеше да отскача като парцалена кукла от издадените скали, костите й щяха да се натрошат, а кожата да се покрие с рани.

Щеше да заприлича на жертва на убийство.

Няма да стане, каза си Фиона и се остави вятърът да я изтласка назад, докато се озова на достатъчно сигурно място. Само не тук. Това беше мястото, където идваше на поклонение, мястото, на което си припомняше всички причини, поради които беше станала това, което бе станала. Идваше тук три-четири пъти годишно, винаги сама, когато у нея се надигаше нуждата да докосне спомените си. Не би могла да изтърпи компанията на друго човешко същество, докато крачеше из мрачната, мочурлива пустош. Тук имаше място само за двама — за Фиона и другата половина на душата й — призракът, който я съпровождаше из безлюдните поля.

Странно, мислеше тя. Имаше толкова много места, където бе ходила доста по-често с Лесли. Но всички те носеха следи от други гласове, спомени за други преживявания. Само тук можеше да чувства присъствието на Лесли, без нещо да се намесва в спомена. Виждаше откритото й, грейнало от смях лице, или смръщено от усилие, докато се катереше по някое трудно място. Чуваше гласа й, сериозен, когато споделяше нещо важно, или висок, развълнуван от някое постижение. На моменти имаше чувството, че можеше да долови дори мекото ухание на кожата й, когато сядаха близо една до друга, за да хапнат на открито.

Тук Фиона осъзнаваше най-ясно каква светлина бе угаснала невъзвратимо в живота й. Притвори очи и призова образа в съзнанието си. Видя сякаш собствения си огледален образ — същата кестенява коса и лешникови очи, същата извивка на веждите, същия нос. Всички се чудеха на тази невероятна прилика. Само формата на устните им беше различна — Фиона имаше плътни устни, а устата на Лесли беше извита като лък, мъничка, долната устна беше по-плътна от горната.

Тъкмо тук бяха водили онзи разговор, бяха взели решението, което в крайна сметка изтръгна Лесли от живота й. Това беше мястото на вечния упрек, мястото, където Фиона не можеше да забрави постоянната празнота в живота си.

Тя почувства, че в очите й напират сълзи. Отвори ги широко — нека излезе, че са се насълзили от вятъра. Вече не можеше да си позволи да бъде ранима. Припомни си, че е дошла тук, за да не мисли за жертви. Хвърли поглед над кафеникавата орлова папрат по Хатърсейдж Муур, към тромавия, висок силует на хълма Хитър Тор и още по-нататък, там, където дъждът плющеше в края на Бамфорд Муур. При този вятър щяха да минат двайсет минути, докато се добере до хребета. Тя разкърши рамене, за да нагласи по-удобно раницата и реши, че е време да тръгва.

Беше взела ранен влак от гара Кингс Крос, после се прехвърли на друг и се озова в Хатърсейдж малко след десет. Беше вървяла с добро темпо по стръмнината към Хай Неб, наслаждавайки се на физическото усилие, на стягането на прасците и изопването на бедрените мускули. След като изкатери последната отсечка до върха на Станадж Едж, тя се облегна задъхана на скалата, пи малко вода и тръгна напред по каменистата площадка. Връзката с миналото й помагаше да стъпи на земята — по-добре от каквото и да било друго. Вятърът, който брулеше в гърба й, я освежаваше, пропъждаше от ума й раздразнението, което я тормозеше от сутринта. Тогава й стана ясно, че трябва да се махне за един ден от Лондон. В противен случай до вечерта мускулите на гърба и вратът й щяха да са твърди като камък, а болката щеше да плъзне по врата и да стегне здраво главата й.

Единственият й ангажимент за деня беше среща с един от студентите, на които беше научен ръководител, но му се обади от влака и промени уговорката. Тук, сред мочурищата, не можеше да я догони нито един журналист от таблоидите, нямаше опасност някой телевизионен екип да й тикне в лицето камерата си, за да се осведоми за мнението на „Строгата Камерън“ за днешните събития в съдебната зала.

Разбира се, тя не можеше да очаква, че нещата ще се развият точно според нейните очаквания. Но когато чу по късните новини, че вече втори ден не се дава ход на сензационния съдебен процес срещу убиеца от Хампстед Хийт поради юридически спорове, прецени, че журналистическата глутница ще вие за кръв. За тях Фиона беше идеалното средство за поставяне на полицията в неудобно положение. Това бе една от многото причини, поради които реши да стои встрани от събитията.

Никога не бе търсила публичност за съвместната си работа с полицията, но независимо от това публичността я преследваше. Фиона мразеше да вижда лицето си на първа страница на вестниците, а и колегите й се дразнеха. Известността бе нарушила неприкосновеността на личния й живот — и нещо по-лошо, по някакъв начин принизи постиженията й на учен. Сега, когато публикуваше статии в специализирани издания или издаваше някоя книга, тя знаеше, че работата й се подлага на много по-скептична оценка от обичайното — просто защото бе прилагала познанията и уменията си в обикновения живот, и то по начин, който дразнеше привържениците на чистия академизъм.

Мълчаливото неодобрение на професионалните среди стана още по-осезаемо, когато в таблоидите гръмна новината, че Фиона живее с Кит Мартин. Трудно бе да си представиш човек, по-неподходящ за неин партньор в очите на академичната общественост — скандално бе тя, хабилитиран психолог, който се занимаваше с разработката на научно обоснована методика за залавяне на серийни престъпници, да живее с най-популярния автор на трилъри за серийни убийци в страната. Ако Фиона се бе вживяла дотолкова в мнението на колегите й за нея, можеше да си направи труда да обясни, че не е влюбена в романите на Кит, а в мъжа, който ги пишеше. Можеше да подчертае, че именно естеството на неговата работа я накара да се колебае извънредно много, преди да си позволи тази връзка. Но тъй като никой не се осмеляваше да я упрекне в нещо, тя предпочете да не се оправдава за несъществуваща вина.

Мисълта за Кит незабавно подобри настроението й. Това, че успя да срещне единствения мъж, който бе в състояние да я изтръгне от затвора на постоянния размисъл, бе истинско чудо и тя бе преизпълнена с благодарност за него. Хората надали щяха някога да проникнат отвъд грубоватия чар, който той представяше пред своята публика, но Фиона бе открила, че освен несъмнения интелект Кит притежава и добро сърце, съобразява се с хората около себе си и е надарен с чувствителност, каквато тя не бе вярвала, че може още да съществува. Благодарение на Кит тя бе успяла да намери относителен покой, и да държи на разстояние демоните от възвишението Станадж Едж.

Докато вървеше бързо напред, Фиона отново погледна часовника си. Добре се движеше. Ако не забавеше темпото, щеше да има време за едно питие в „Домът на лисиците“, преди да стане време да се качи на автобуса, който щеше да я откара до Шефилд, за да се качи на влака за Лондон. Беше прекарала пет часа на открито, пет часа, през които не бе видяла друго човешко същество, и това бе достатъчно да възстанови устойчивостта й. До следващия път, мислеше си тя мрачно.

Влакът беше по-празен, отколкото бе очаквала. На мястото до Фиона не седна никой, а човекът срещу нея заспа десет минути, след като потеглиха от Шефилд, така че тя можеше да ползва цялата масичка между тях. Това бе добре, защото Фиона имаше достатъчно работа, която смяташе да свърши по пътя. Открай време имаше уговорка със собственика на кръчмата до гарата — когато пристигнеше там, му оставяше лаптопа и мобилния си телефон на съхранение, а в замяна той получаваше всички последни издания на Кит с автограф. Така беше по-сигурно, отколкото да ги оставя на гардероб на гарата, а излизаше и по-евтино.

Фиона отвори лаптопа и го свърза с мобилния си телефон, за да прегледа пощата. На екрана замига съобщение, че я очакват нови писма. Тя ги свали от пощенската кутия и изключи лаптопа от телефона. Имаше две съобщения от нейни студенти и едно писмо от неин колега от Принстън. Той се интересуваше дали може да му осигури достъп до данните, които бе събрала по разрешени случаи, свързани с изнасилвания. Всичко това можеше да почака до утре сутринта. Четвъртото писмо беше от Кит.

Фиона се усмихна. Типично за Кит. Ако всички са добре нахранени, светът не би могъл да се обърка напълно. Нищо чудно, че Стив имаше нужда от някоя добра дума. Никой полицай не би се радвал, като вижда как изграденото от него обвинение се разпада и особено по такъв шумно огласяван случай като убийството в Хампстед Хийт. Но за Стив Престън, главен инспектор от криминалната полиция, провалът тъкмо на този случай би довел до нещо много по-сериозно от обикновено огорчение. Фиона съзнаваше отлично колко много бе заложил в това обвинение. Съчувстваше искрено на Стив, но единственото, което си помисли по отношение на лондонската полиция, беше: „Пада им се!“

Отвори следващото писмо — то я бе заинтригувало особено, затова си го запази за накрая.

Фиона скръсти ръце и се взря в екрана. Знаеше какво се крие зад това предпазливо запитване — два обезобразени трупа, трупове на хора, които вероятно са били и измъчвани, преди да бъдат убити. Не бе изключено в случаите да има и елемент на сексуално насилие. Можеше да бъде почти сигурна в тези неща, защото полицията навсякъде е в състояние да се справя с обикновени убийства, без да прибягва до помощта на външни специалисти, и то такава помощ, която само тя и една шепа други експерти биха могли да окажат. Когато някой от по-новите й познати научеше за този аспект на нейната работа, обикновено потръпваше от ужас и я питаше как може да се занимава с такива отблъскващи неща.

Обикновено Фиона просто свиваше рамене и казваше: „Нали все някой трябва да върши и тази работа. По-добре да е някой като мен, който разбира за какво става дума. Никой не може да върне мъртвите, но понякога е възможно да попречиш на други живи хора да се присъединят към тях“.

Знаеше много добре, че отговорът е задоволителен, пресметнат точно, за да не предизвиква повече въпроси. В действителност тя мразеше неминуемите сблъсъци с насилствена смърт, до които водеше съвместната й работа с полицията — не на последно място заради спомените, които те събуждаха у нея. Сега знаеше повече за страданията, които могат да бъдат причинени на човешкото тяло, повече за мъките, на които може да бъде подложен човешкият дух, отколкото някога би искала да знае. Но това познание бе неизбежно, и тъй като такива случаи винаги й се отразяваха тежко, тя приемаше нов ангажимент едва след като преценеше, че се е възстановила достатъчно от предишния.

Бяха минали почти четири месеца от последния й подобен случай. Тогава бе анализирала четири убийства на проститутки в района на Ливърпул в рамките на осемнайсет месеца. Благодарение на анализа на данните, съставен от Фиона и един неин студент, полицията успя да стесни кръга на заподозрените до такава степен, че съдебномедицинската идентификация стана възможна. Сега, когато бяха арестували мъж, обвинен по три от четирите убийства поради резултатите на ДНК-анализ и криминалистите можеха да бъдат сигурни в успеха на обвинението.

Оттогава бе поемала само една подобна задача — дългосрочно изследване на крадци рецидивисти в сътрудничество с шведската полиция. Крайно време беше да си изцапа отново ръцете. Натисна клавиша за отговор.

Фиона написа номерата на домашния си факс и телефон и прати писмото. В най-добрия случай щеше да помогне за предотвратяването на нови убийства и да набере нови данни за научните си изследвания. В най-лошия щеше да има извинение да не присъства на провала на процеса срещу убиеца от Хампстед Хийт. Двама души в Испания бяха платили прекалено висока цена за шанса на „Строгата Камерън“ да избяга от разпитите на пресата.

Глава 2

Когато Фиона си отвори вратата и влезе, REM тъкмо уведомяваха слушателите си, че никой не обича тъжния професор. Както си му беше обичаят, Кит бе заредил касетофона в кабинета си с дискове, бе го включил и бе излязъл. Той не можеше да понася тишината. Фиона разбра това още в началото на тяхната връзка — веднъж го бе повела на туристически преход из любимия й Дърбишър и видя с ужас, че той натъпка раницата с огромен брой касети за уокмена си. Неведнъж се бе прибирала у дома, за да установи, че от кабинета на Кит се носи музика, телевизорът гърми, а радиото в кухнята му приглася. Колкото по-силен бе шумът, толкова по-лесно му беше да избяга във вселената на собственото си въображение. За Фиона, която се нуждаеше от тишина, за да може да се съсредоточи върху всякаква работа, изискваща творческа мисъл, това бе необясним парадокс.

Когато започнаха да обсъждат възможността да заживеят заедно, първото настояване на Фиона бе в съвместното им жилище да има място, където да може да работи на спокойствие. Накрая купиха една висока къща с тясна фасада в Дартмут Парк, която преди е била собственост на рок музикант. Някогашният й притежател бе превърнал таванския етаж в звукоизолирано студио и там Фиона разположи своето убежище. Така се спасяваше от постоянния шум, който съпровождаше навсякъде Кит. Помещението беше достатъчно голямо, така че тя сложи и диван. На него прекарваше нощите, когато Кит работеше до малките часове, за да не изпусне уговорен с издателите срок. Понякога я изпълваше дълбоко съчувствие към многострадалните им съседи. Вероятно хората очакваха с ужас февруари, когато традиционно предстоеше краят на новата книга, добре озвучен с „Рейдио хед“ до бели зори.

Фиона остави багажа на пода и забърза към кабинета на Кит, за да изключи музиката. Благословена тишина погали като балсам душата й. Качи се горе, мина през спалнята, за да свали туристическите си дрехи и да навлече нещо за вкъщи. После продължи още два етажа към своето работно студио. Мускулите на прасците й я наболяваха от ходенето. Първото, което забеляза, когато влезе, бе мигащата лампичка на телефонния секретар. Петнайсет съобщения. Беше готова да се хване на бас, че всички бяха от журналисти. Нямаше настроение да ги изслушва, а още по-малко пък да им отговаря. В този случай бе твърдо решена да не осигурява на пресата нито един цитат, който да може да бъде погрешно интерпретиран в нечий интерес.

Остави лаптопа на бюрото и забеляза, че майор Берокал не си бе губил времето. Голям куп хартия се точеше от факса. Това вече не можеше да чака. Тя потисна една въздишка, откъсна факса, пооглади автоматично измачканата хартия и заслиза обратно надолу.

Както й бе обещал Кит, вечерята я чакаше в хладилника. Сигурно голяма част от почитателите му никога не биха повярвали, че кошмарът на критиците, авторът на такива ужасяващо убедителни описания на насилие, обичаше най-много от всичко след продуктивен работен ден да приготвя гастрономически специалитети за приятелката си. Вероятно биха предпочели да си го представят как се разхожда нощем из Хампстед Хийт и разкъсва малки пухкави животинки. Тази мисъл накара Фиона да се усмихне. Наля си изстудено бяло вино, и докато чакаше ризотото да се стопли, се разположи на кухненската маса с факсовете и молив в ръка. После хвърли поглед към часовника и реши първо да изслуша новините, а после да се заеме с разшифроването на испанските доклади.

Разнесе се познатият музикален сигнал на вечерните новини. Лицето на говорителя се появи на екрана.

— Добър вечер. Най-важните новини от днешния ден. Човекът, обвинен за убийството в Хампстед Хийт, бе освободен от предварителния арест, след като съдията обвини полицията в подхвърляне на фалшиви улики.

Фиона не се учуди, че това се цитира като първа новина.

— Преговорите за мир в Близкия Изток пред провал въпреки намесата на президента на Съединените щати. Рублата пада стремително, след като нов скандал дестабилизира руската банкова система.

На екрана зад лицето на говорителя се показа кадър от фоайето на Олд Бейли1.

— Днес в Олд Бейли човекът, обвинен в изнасилването и жестокото убийство на Сюзън Бланчард, бе освободен по нареждане на съдията от първа инстанция. Според съдия Мери Деланси не съществува съмнение, че лондонската полиция е арестувала Френсиз Блейк в инсценирана операция, прилична на лов на вещици. Въпреки липсата на сериозни доказателства полицаите, натоварени със следствието, били предварително убедени във вината на Блейк. Свързваме се с нашата репортерка от Министерство на вътрешните работи, Даниел Ръдърфорд, която бе днес в залата на съда.

Трийсетинагодишна жена, чиято излиняла кестенява коса бе разрошена от вятъра, отправи сериозния си поглед към зрителите от екрана.

— Днес в съда присъствахме на гневни сцени, когато съдия Деланси нареди Френсиз Блейк да бъде освободен. Семейството на Сюзън Бланчард, която бе изнасилена и убита, когато разхождала близнаците си в количка из Хампстед Хийт, бе възмутено от решението на съдията и явното ликуване на Блейк.

Съдия Деланси не обърна внимание на протестите и осъди работните методи на лондонската полиция, които тя окачестви като оскърбление за демокрацията и цивилизацията. Съобразявайки се с мнението на сътрудничещия им профайлър, полицаите използват една привлекателна следователка като примамка. Тя е трябвало да се опита да спечели симпатиите на господин Блейк и да го подведе да си признае убийството. Операцията, която се проточи три месеца и изтегли огромни суми от полицейския бюджет, не довежда до пряко признание, но следователите решават, че са набрали достатъчно доказателствен материал, за да възбудят обвинение срещу господин Блейк.

Защитата твърди, че всякакви изявления на господин Блейк са били тенденциозно подстрекавани от следователката, с цел да се допълни образът на фалшиво изградената от нея личност. Същата теория е застъпвана и от съдия Деланси. След като бе освободен, господин Блейк, който прекара осем месеца в предварителния арест, заяви, че ще търси обезщетение.

Картината се смени. На екрана се появи набит мъж на около трийсет години с ниско подстригана тъмна коса и дълбоко хлътнали тъмни очи. Беше облечен в черен костюм и бяла риза, а пред него се виждаше цяла гора от микрофони и диктофони. Гласът му звучеше учудващо културно. Той постоянно поглеждаше към един лист, който държеше в ръцете си.

— Винаги съм поддържал невинността си по отношение на убийството на Сюзън Бланчард. Днес тя бе потвърдена от съда. Но заплатих за това ужасна цена. Загубих работата си, дома си, приятелката си и доброто си име. Аз съм невинен, но прекарах осем месеца зад решетките. Ще съдя полицията за неоснователно лишаване от свобода и очаквам да получа обезщетение. Искрено се надявам, че тези хора са си взели урок и няма да се осмелят втори път да подведат под отговорност невинен човек.

Той вдигна очи. Фиона срещна погледа му, изпълнен с ярост и омраза, и потръпна.

Картината отново се смени. Към камерата вървеше висок човек в измачкан костюм. От двете му страни пристъпваха мъже в шлифери, с каменни изражения на лицата. Високият човек беше привел глава, а устните му бяха плътно стиснати. Чу се гласът на репортерката:

— Следствието бе поверено на главен инспектор Стив Престън, който отказа да коментира освобождаването на Блейк. Малко по-късно от Ню Скотланд Ярд ни уведомиха, че не се води активно издирване на друго лице във връзка с убийството на Сюзън Бланчард. За новините — Даниел Ръдърфорд от Олд Бейли.

На екрана отново се появи студиото. Говорителят обясняваше, че след новините историята на случая ще бъде представена подробно в специално предаване. Фиона изключи телевизора. Нямаше нужда от тяхната обработена версия. Основанията й да не забрави никога изнасилването и убийството на Сюзън Бланчард бяха повече от сериозни. Причината не беше в ужасяващите полицейски снимки на трупа, нито в доклада на патоанатома, нито в това, че тя познаваше много добре мястото, където бе извършено престъплението — на двайсетина минути път от собствения й дом — макар всичко това да бе страшно само по себе си. Не бе дори бруталността на убиеца, който бе изнасилил и убил майката пред двете й осемнайсетмесечни близначета.

Убийството в Хампстед Хийт имаше особено значение за Фиона — то бе станало причина да прекрати сътрудничеството си с лондонската полиция. Двамата със Стив Престън бяха близки още от студентските си години, когато следваха психология в Манчестър. За разлика от повечето студентски приятелства тяхното просъществува, независимо от това, че избраха различни професии. Когато британската полиция за първи път започна да обмисля ползата от привличането на психолози в преследването на серийни престъпници, изглеждаше логично Стив да се обърне към Фиона с молба за помощ. Така започна едно ползотворно сътрудничество. Безупречната работа на Фиона по обработката на данните се допълваше чудесно с опита и инстинктите на полицаите.

Само часове след откриването на трупа на Сюзън Бланчард, Стив Престън бе наясно, че това е случай, в който способностите на Фиона могат да им бъдат от полза. Човек, който убиваше така, не беше начинаещ. Стив бе научил доста неща и от съвместната си работа с Фиона, и от собствените си проучвания, и знаеше, че такъв убиец би трябвало вече да е извършил нещо, попадащо под ударите на наказателния кодекс. Опитът на Фиона би им подсказал в каква област да търсят провиненията му. В зависимост от обстоятелствата тя би могла дори да определи с известна точност зоните, в които бе възможно да живее убиецът. Тя виждаше същото, което виждаха и криминалистите, но за нея нещата имаха различно значение.

Още в началото на следствието се натъкнаха на Френсиз Блейк и той им се бе сторил възможен кандидат. Бил е забелязан в Хампстед Хийт около часа на убийството. При това е бил видян да бяга в посока откъм гъстия храсталак, където трупът на Сюзън бе открит от човек, който разхождал кучето си и чул плача на децата. Блейк ръководеше филиал на фирма за погребални услуги — което бе повод за следователите да го заподозрат в нездрав интерес към мъртъвците. Като по-млад бе работил и в кланица, което пък ги накара да заключат, че гледката на кръв не го притеснява. Нямаше полицейско досие, макар да бе получавал две предупреждения като малолетен — единия път, защото подпалил съдържанието на контейнер с боклук и втория път, защото нанесъл побой на по-малко момче. Освен това Блейк отговаряше много уклончиво, когато го питаха какво е правел в Хампстед Хийт онази сутрин.

Имаше само един проблем. Фиона не вярваше той да е убиецът. Каза го на Стив и продължи да го повтаря пред всеки, който имаше желанието да я изслуша. Но никой не обърна внимание на предложенията й за алтернативни посоки на проучвания. Медиите кипяха от възмущение и Стив бе притиснат от обстоятелствата. Длъжен бе да арестува някого, за да се възцари спокойствие.

Една сутрин той се бе появил в кабинета й в университета. Тя хвърли само един поглед на вкамененото му лице и попита:

— Имаш неприятни новини за мен, нали?

Той поклати глава и се отпусна на стола срещу нея.

— Неприятни са не само за теб. Посинях от опити да ги убедя, но в такива случаи политиката се поставя преди всичко. Шефът реши да действа, без да се съветва с мен. Привлече Андрю Хорсфорт.

Коментарът беше излишен. Андрю Хорсфорт беше клиничен психолог. Работеше от години в една психиатрична клиника, чиято репутация падаше след всяко независимо проучване в нея. Хорсфорт разчиташе на това, което Фиона презрително наричаше „гадателство“ при профилирането, и се гордееше с предполагаемите си прозрения, твърдейки, че се дължат на дългогодишен практически опит. „Което би било чудесно, ако за него бе възможно изобщо да прозре нещо извън собствената си личност“, бе отбелязала саркастично Фиона след една негова лекция. Според нея Хорсфорт бе имал чист късмет в първия случай, когато бе призован да изгради психологически профил на престъпника, и той не пропускаше да изиграе тази карта, като осигуряваше на пресата всякакви цитати и изказвания, каквито биха си пожелали. Когато полицията арестуваше някого в рамките на следствие, в което той бе участвал като профайлър, никога не забравяше да подчертае заслугите си; ако обаче имаше провал, той никога не бе по негова вина. Фиона бе повече от сигурна, че Хорсфорт ще изгради профила по мярка за Френсиз Блейк.

— В такъв случай аз излизам от играта — каза тя категорично.

— Имаш късмет, че можеш да го направиш — отвърна Стив с горчивина. — Решиха да пренебрегнат твоето мнение на професионалист и моето лично убеждение. Ще му пуснат примамка. И операцията ще бъде организирана от Хорсфорт.

Фиона поклати отвратено глава.

— О, по дяволите! — избухна тя. — Ама че идиотска идея! Щях да кажа същото, дори да бях убедена във вината на Блейк. Има минимален шанс да изтръгнеш някакво сведение, което може да ти послужи пред съда, ако му пуснеш обучен психолог с дългогодишен терапевтичен стаж. При най-добро желание съвместната работа на някое младо момиче от вашите с идиот като Хорсфорт може да доведе само до катастрофа.

Стив прокара пръсти през оредяващата си тъмна коса и я отметна от челото.

— Да не мислиш, че не съм им го казал? — той стисна плътно устни.

— Знам, че си им го казал. Знам, че не си по-малко вбесен от мен — тя стана, отиде до прозореца и се загледа навън. Не можеше да допусне някой да забележи колко унизена се чувстваше, дори близък човек като Стив. После допълни: — Аз бях дотук. Приключих със столичната полиция. Никога повече няма да работя с теб и твоите колеги.

Стив я познаваше достатъчно, за да не се опита да спори с нея. Беше толкова вбесен от пренебрегването на собствената му професионална преценка, че известно време бе мислил дори за оставка. Но за разлика от Фиона, за него не съществуваше алтернативно занимание, в което би могъл да приложи познанията си. Затова пропъди мисълта за оставка и реши да не робува на засегнатото си самолюбие. Надяваше се, че и Фиона ще се успокои след време. Но засега нямаше да намеква нищо подобно.

— Не мога да те обвинявам, Фай — каза той тъжно. — Ще ми липсваш.

Фиона вече се бе овладяла и отново се обърна към него.

— Преди да приключиш този случай, ти предстои да съжаляваш за още много неща — каза тя меко. Още тогава й стана ясно какви неприятности могат да възникнат. Служители на криминалната полиция, притиснати от обстоятелствата да арестуват някого на всяка цена, подстрекавани от недобросъвестен психолог, който им казва това, което искат да чуят — те нямаше да се успокоят, докато не вкарат някого зад решетките, все едно кого.

Не изпитваше никакво удоволствие от доказателството за правотата си.

Глава 3

Средновековната крепост на Толедо е построена на скалисто възвишение, заобиколено почти изцяло от виещото си дефиле на река Тахо. Укрепеният стар град предлага прекрасни гледки. Постройки с цвета на пчелен мед, огрени от слънцето, се спускат по склоновете на хълма, увенчан с пищната катедрала и по-строгия силует на двореца Алкасар. Това беше всичко, което Фиона си спомняше от един прашен и горещ ден преди тринайсет години, когато се разхождаше из града с още трима приятели.

Бяха решили да отпразнуват приключването на докторските си дисертации с една обиколка на Испания. Бяха наели един възстар фолксваген микробус, обикаляха и отмятаха градове и забележителности. Представите й за Толедо бяха свързани с Ел Греко, Фернандо и Исабела, с магазинчетата, чиито витрини бяха претъпкани с брони и мечове, както и с изключително вкусното ястие от пъдпъдъци, което им бяха сервирали. Ако тогава някой беше казал на младата обещаваща психоложка, че един ден ще се върне тук като консултант на испанската полиция, тя щеше да реши, че е употребил халюциногенни субстанции.

Първият труп е бил открит в дълбоко дере, слизащо надолу към реката, на около миля от градските порти. В местната традиция дерето носеше отблъскващото име La Degollada — „Жената с прерязаното гърло“, преведе си Фиона. Според преданието трупът, дал на дерето това наименование, бил на някаква циганка, която прелъстила воин от охраната на града да напусне поста си, и така враговете успели да се промъкнат незабелязано до градските порти. Наказанието било неминуемо — прерязали й гърлото така, че почти я обезглавили. Фиона си каза без особено учудване, че майор Берокал не споменава нищо за съдбата на изменилия на дълга си войник.

Сегашната жертва беше двайсет и петгодишна, немска поданица, на име Мартина Албрехт. Мартина работела като екскурзовод на свободна практика и развеждала организирани групи немски туристи из Толедо. Според нейни познати и съседи имала приятел, но той бил женен — младши офицер в испанската армия, който работел във Военното министерство в Мадрид. В нощта на убийството приятелят бил на делова вечеря в столицата, на повече от четиридесет мили оттук. В часа, когато бил открит трупът на Мартина, той все още пиел кафе и коняк с колегите си, така че изобщо не можел да попадне под подозрение. Освен това приятелите на Мартина заявяваха, че тя не възразявала срещу естеството на връзката им и по нищо не личало, че отношенията им са се обтегнали по някакъв начин.

Трупът бил открит малко преди полунощ от двойка непълнолетни, които паркирали наблизо мотора, с който пристигнали, и заслизали по дерето, за да си търсят по-скришно местенце. Нямаше основание те да бъдат заподозрени, въпреки изявленията на бащата на момичето, че момчето е напълно способно да извърши убийство, щом е искало да прелъсти невинната му дъщеря.

Според доклада от огледа на местопрестъплението, Мартина лежала по гръб, огряна от лунната светлина, с разперени ръце и разкрачени крака. Гърлото й било прерязано от ляво на дясно, вероятно изотзад, с оръжие с дълго и силно наточено острие, което можело да е и байонет. Но категорично заключение не можело да се даде, тъй като Толедо е известен с производството на хладно оръжие, в безбройните магазинчета за сувенири в стария град, където ежедневно се купуват остри ножове. Смъртта е настъпила бързо, кръвта е бликнала като фонтан от срязаните каротидни артерии. Дрехите й били подгизнали от кръв, следователно било по-вероятно да е била права, а не легнала, когато са й прерязали гърлото.

По-нататъшният преглед доказва, че във вагината й е била вкарвана многократно счупена бутилка от вино, която е разкъсала тъканта. Сравнително малкото кръв в тази част на тялото доказва, че Мартина за щастие по това време е била вече мъртва. Бутилката е съдържала евтино червено вино от Ла Манча, каквото може да се купи от почти всеки магазин. Единственият друг предмет, открит на местопрестъплението, който би могъл да представлява някакъв интерес, бил окървавен туристически справочник за Толедо на немски. Името, адресът и телефонът на Мартина били написани от вътрешната страна на корицата с нейния почерк.

Съдебномедицинският анализ не открил никакви значителни следи, нито улики, които биха обяснили начина, по който Мартина е стигнала до Ла Деголада. Достъпът до дерето не представлявал проблем, покрай него минавало панорамното шосе около Толедо, а наоколо имало предостатъчно места, където можела да паркира незабелязано кола. Според жената, която живеела заедно с Мартина в един апартамент близо до гарата, тя се прибрала от работа към седем. Двете хапнали малко хляб, сирене и салата, после съквартирантката й излязла, защото имала среща с приятели. Мартина нямала планове за вечерта, само споменала, че може да излезе да пийне нещо по-късно. Служители на полицията обиколили кафенетата и баровете, които тя посещавала обикновено, но никой не я бил виждал онази вечер. Хората от туристическата група, която развеждала из Толедо, били разпитани на другия ден в Аранхуес — следващата спирка от обиколката им — но никой от тях не забелязал човек от групата да обръща по-специално внимание на екскурзоводката. Освен това вечерта всички били в заведение за фламенко. За всеки турист от групата можели да свидетелстват поне по трима от останалите.

Следствието забуксувало поради липса на всякакви улики. Фиона си каза, че тъкмо това е типично за първото от серия престъпления. Извършителят е обикновено достатъчно интелигентен, за да си прикрива следите, а няма как да се направи сравнение с друго престъпление, за да може издирването да получи тласък. Когато липсват всякакви очевидни връзки между жертвата и убиеца, е много трудно да се дадат насоки на търсенето.

Две седмици по-късно открили още един труп. Интервалът беше относително къс, мислеше Фиона. Този път сцена на престъплението беше голямата манастирска църква на „Сан Хуан де лос Рейес“. Тя помнеше масивната квадратна сграда на манастира, гротескните фигури по водоливниците. Спомни си, че точно там един от приятелите й бе забелязал особен водоливник — фигурата накрая представляваше човешко тяло, но от кръста надолу — като че ли притежателят на тялото се е забил в стената с главата напред.

Една от особеностите на църквата бяха окичените по фасадата й вериги и окови — същите окови, с които маврите завоеватели приковавали християните, пленени при обсадата на Гранада. После, когато войските на Фернандо и Исабела отвоювали Гранада от маврите, кралската двойка заповядала оковите да бъдат окачени по стените на църквата в памет на тези събития. Фиона ясно си спомняше как странно се открояваха черните окови върху златистата, пищно украсена и огряна от слънцето фасада на църквата.

Втората жертва беше американец на име Джеймс Пол Паланго, пристигнал тук на следдипломна квалификация по религиозно изкуство. Трупът му бил открит на зазоряване от един уличен метач, който работел около манастира. Когато завил край църквата и започнал да мете павирания двор отпред, вниманието му било привлечено от нещо, което висяло над главата му. Паланго висял окачен на два чифта пранги. В светлината на ранното утро около врата му се виждало нещо лъскаво. После, когато свалили тялото, се разбрало, че е бил удушен с кучешки нашийник. Патологът докладвал отново за упражнено сексуално насилие с гърлото на счупена бутилка. Отново нямало никакви показателни следи. Но в джоба на Паланго бил открит туристически справочник за Толедо.

Полицейските разследвания установили, че Паланго е християнин, евангелист. Произхождал от заможно семейство от Джорджия. Бил се настанил в панорамния хотел, който се извисява над един завой на реката срещу стария град. Според хотелската администрация Паланго вечерял рано, после излязъл с наетата си кола, някъде около девет часа. Колата била открита по-късно в един паркинг срещу Алкасар. В резултат на подробни разпити в околността било установено, че Паланго е пил кафе на Пласа де Сокодовер, в сърцето на стария град, но в общата блъсканица по времето за вечерна разходка никой не забелязал кога е напуснал кафенето, и дали е бил сам или не. Не се намерил свидетел, който да твърди, че го е виждал след този час.

Фиона се облегна назад и потърка очи. Нищо чудно, че майор Берокал бе толкова настоятелен в опитите си да я ангажира. Единствената по-важна информация, която полицията беше успяла да получи от второто убийство, бе, че убиецът е достатъчно силен, за да може да качи трупа на шестдесет и няколкокилограмов мъж по стълба до фасадата на църквата, и че е достатъчно смел, за да си позволи да се занимава с окачването му на публично място. Към материалите имаше записка на майор Берокал, който обясняваше, че след като и последните заведения наоколо затвореха в ранните часове след полунощ, мястото около църквата опустява, и макар че фасадата й се виждаше от прозорците на няколко къщи наблизо, убиецът бе разположил тялото в далечната й част, така че възможността да бъде видян е била минимална.

Тя протегна ръце над главата си, отпусна ги и започна да обмисля получената информация. От професионална гледна точка случаите несъмнено представляваха интерес за нея. Но важното бе да прецени дали е в състояние да даде някакво конструктивно предложение по следствието. Беше работила по различни случаи с полицията на различни европейски страни, и понякога се чувстваше затруднена от недостатъчното разбиране на начина, по който обществото функционираше в тях. От друга страна, в главата й вече се зараждаше някаква представа за убиеца, която би помогнала на полицията в издирването му.

Едно беше сигурно. Докато тя се колебаеше, убиецът вероятно планираше следващото си убийство. Фиона доля чашата си и взе решение.

Глава 4

Тъкмо слизаше по стълбите с „Пътеводител за Испания“ в ръка, когато чу, че се отваря външната врата.

— Здрасти! — подвикна тя.

— Доведох Стив — отвърна Кит отдолу. Манчестърският му акцент бе станал по-забележим под въздействието на алкохола.

Фиона беше прекалено уморена, за да се зарадва на перспективата да пият и разговарят до късно през нощта. Слава богу, беше само Стив. Той беше почти част от семейството, толкова близък, че нямаше да се обиди, ако тя си легнеше по някое време и ги оставеше да продължат сами. Фиона надникна през парапета на стълбите надолу към тях. Най-важните мъже в живота й представляваха странно контрастна двойка: Стив беше висок, много слаб и тъмнокос. Масивното мускулесто тяло на Кит бе причина да изглежда по-нисък, отколкото бе всъщност. Бръснатата му глава лъщеше на електрическата светлина. Тъкмо Стив, с неспокойните си очи и фини ръце с дълги пръсти, приличаше на интелектуалец, докато Кит напомняше по-скоро на патрулен полицай, който работи като охранител в нощен клуб през свободното си време. Сега и двамата гледаха нагоре към нея, с абсолютно еднакви, глуповати момчешки усмивки.

— Доколкото виждам, вечерята си я е бивало — отбеляза сухо Фиона и изтича надолу. Застана на пръсти, за да целуне Стив по бузата, после отвърна на прегръдката на Кит.

Той я целуна звучно по устните и заяви:

— Липсваше ми.

После се упъти към кухнята.

— Не ми се вярва — възрази Фиона. — Прекарали сте си чудесно по мъжки, погълнали сте възмутителни количества ястия от животински трупове, изпили сте… — тя наклони глава и се замисли — три бутилки червено вино…

— Никога не греши — намеси се Кит.

— … и сте се заели да оправяте света — заключи Фиона. — Много по-добре сте си били без мен.

Стив се разположи на един от кухненските столове и пое чашата за коняк, предложена му от Кит. Приличаше на преследван човек, комуто постепенно се изяснява, че може би се е добрал до убежище. Той вдигна чаша и иронично предложи тост:

— Да пукнат враговете ни. Права си, Фай, но в друг смисъл.

Фиона седна срещу него и придърпа чашата си.

— Струва ми се невероятно — каза тя закачливо.

— Доволен съм, че не дойде с нас, защото си достатъчно нафукана и без да слушаш цяла вечер оплакванията ми, че съм работил с оня задник Хорсфорт вместо с теб.

Стив вдигна ръка, за да покаже на Кит, че конякът му е достатъчно.

Кит се облегна на един от кухненските шкафове, обхванал своята чаша в широките си ръце.

— За фукнята си прав — отбеляза той. Усмивката, която й отправи, показваше недвусмислено колко се гордее с нея.

— Друго си е да те познават отблизо — отвърна Фиона. — Искрено ти съчувствам за днешния ден, Стив.

Преди Стив да успее да отговори, Кит се намеси.

— Можеше да се очаква, че ще стане така. Операцията беше осъдена на провал от самото начало. Като изключим всичко останало, самият факт, че сте действали с примамка, никога не би минал пред съдебните заседатели, дори Блейк да бе лапнал въдицата и да бе изпял всичко. Британските съдебни заседатели никога не могат да преодолеят предразсъдъците си по отношение на подвеждащите обстоятелства. Обикновеният човек, който си пие бирата в кръчмата, счита за нечестно да прилъгвате хората, защото не можете да си намерите доказателства по общоприетия начин.

— Не го усуквай, Кит, ами кажи каквото имаш да казваш — каза саркастично Стив.

— Предполагах, че вече сте стигнали до заключението от аутопсията — опита се да протестира Фиона.

— И още как — отвърна Стив. — Цял ден имам чувството, че съм облякъл власеница и си посипвам главата с пепел.

— Никой не казва, че е станало по твоя вина — подчерта Кит. — Знаем, че големият шеф те прегази. Ако някой би трябвало да се самобичува, това е само той. Но можеш да заложиш пенсията си, че Тефлоновия Телфорд ще успее да се измъкне като Пилат Понтийски. Ами да — поде той снишавайки гласа си до дълбокия бас на шефа на Стив, — редно е от време на време да оставяш решението на по-низшите чинове, но очаквах Стив Престън да се представи по-добре.

Стив бе вперил поглед в чашата си. Кит не му казваше нищо ново, но когато го чуваше от страничен човек, провалът загорчаваше отново в устата му. Утре щеше да се изправи лице в лице с колегите си, съзнавайки, че той ще опере пешкира. Някои от тях бяха достатъчно добре запознати с ведомствената политика, за да преценят, че той е просто предопределен за жертвен агнец, но имаше много други, които щяха да се възползват от възможността да злорадстват зад гърба му. Това бе цената на миналите му успехи. При тежката конкуренция във висшия ешелон на столичната полиция важеше само последният ти случай — успешен ли е бил или не.

— Наистина ли не продължавате да търсите убиеца? — Фиона бе забелязала, че Стив изпада в потиснато настроение и се опита да отклони разговора в по-положителна посока.

Стив вирна бунтарски глава.

— Това е официалната позиция. Действително, всякакви други изявления биха ни накарали да изглеждаме още по-безнадеждни идиоти в очите на публиката. Но аз не мога да приема това положение. Някой е убил Сюзън Бланчард и ти знаеш дори по-добре от мен, че този тип убиец не се ограничава с едно убийство.

— И какво смяташ да направиш по въпроса? — попита Фиона.

Кит я изгледа замислено.

— Въпросът е по-скоро какво смяташ да направиш ти…

Фиона поклати глава, опитвайки се да потисне раздразнението си.

— А, не, номерът ви няма да мине. Няма да ме накарате да се почувствам отговорна. Казах, че никога вече няма да работя с лондонската полиция след тази история, и го казах съвсем сериозно.

Стив разпери ръце в опит да я успокои.

— Дори някой да ми бе отпуснал бюджет да те ангажирам, не бих се осмелил да те обидя така.

Кит дръпна един от столовете и седна с лице към облегалката.

— Така е, но не забравяй, че тя ме обича. Аз ще рискувам да я обидя. Хайде, Фиона, нищо няма да ти стане, ако хвърлиш един поглед върху материала от работата с примамката. От чисто академичен интерес.

Фиона изпъшка.

— Единственото, което искаш, е документацията да се търкаля из къщи, за да се ровиш ти из нея — опита тя друга тактика. — Би било от полза за гадните ти романчета.

— Не е честно! Отлично знаеш, че никога не чета поверителни сведения за лична изгода — възмути се Кит.

— Видя ли? — парира веднага Фиона.

Кит се разсмя.

— Важното е ченгето да е честно, шефе.

Стив се облегна на стола си и се замисли.

— От друга страна, ако…

— О, защо не вземете да пораснете и двамата — измърмори Фиона. — Имам много по-важна работа от това да се ровя из гадната операция, организирана от Андрю Хорсфорт.

Стив погледна Фиона. Познаваше я достатъчно добре, за да прецени какво предизвикателство би надвило ината й, а беше в достатъчно отчаяно положение, за да опита.

— Проблемът е там, че следата вече е изстинала. Има повече от година, откак бе убита Сюзън Бланчард, и около десет месеца, откакто престанахме да се интересуваме от други заподозрени, освен Френсиз Блейк. Не искам случаят да остане неразрешен. Не искам децата й да растат, обременени от куп въпроси без отговор. Съзнаваш какво емоционално страдание причинява отсъствието на сигурност. Държа да хвана копелето, което е извършило това. Но имаме нужда от нови улики — завърши той. — И както казва Кит, в най-лошия случай материалът може да ти бъде от полза в академичните изследвания.

Фиона хлопна вратата на хладилника.

— Ужасен манипулатор се извъди — оплака се тя. Но дори съзнанието, че той засяга умишлено слабите й места, не промени нищо. Опита последен вариант. — Стив, аз не съм клиничен психолог. Работата ми не е да изслушвам разказа на този или онзи за тъжния му живот. Аз работя с факти и цифри. Впечатленията не могат да ми бъдат от полза. Дори да седна и да потисна отвращението си достатъчно дълго, за да прегледам всичко, което е натворил Хорсфорт, се съмнявам, че ще мога да направя някакъв полезен извод от всичко това.

— Нищо не пречи да опиташ, нали? — намеси се Кит. — Това не означава, че ще се отречеш от думата си и ще започнеш отново да работиш за полицията. Просто ще направиш на Стив лична услуга. Виж го само. Човекът е съсипан. Предполага се, че той е най-добрият ти приятел. Не искаш ли да му помогнеш да се измъкне от тази каша?

Фиона седна и се приведе напред, така че кестенявата, падаща до раменете коса, скри лицето й. Стив понечи да проговори, но Кит го пресече, казвайки „Не!“ само с движение на устните. Стив сви рамене.

Най-сетне Фиона въздъхна дълбоко и прибра косата си с две ръце.

— Майната му. Ще го направя — каза тя. Като забеляза доволната усмивка на Стив, допълни: — Имай предвид, че нищо не обещавам. Прати ми нещата утре сутринта и ще ги прегледам.

— Благодаря — каза Стив. — Колкото и малки да са шансовете, трябва да се възползвам от всичко, до което мога да се добера.

— Точно така — отвърна тя строго. — Сега може ли да поговорим за нещо друго?

Беше доста след полунощ, когато Фиона успя най-сетне да се добере до леглото си заедно с пътеводителя. Когато Кит се появи откъм банята и я видя какво чете, той повдигна вежди.

— Това да не е елегантен намек, че е крайно време да помислим за почивка извън страната? — попита той, пъхна се под завивката и я прегърна.

— Де такъв късмет. Става дума за работа. Днес получих молба за консултация от испанската полиция. Две убийства в Толедо, които по всяка вероятност са начало на серия.

— Доколкото разбирам, си решила да отидеш, така ли?

Фиона размаха пътеводителя под носа му.

— Така изглежда. Утре ще им се обадя, за да уредим подробностите, но в края на седмицата бих могла да замина за няколко дни без особени трудности.

Кит се търкулна по гръб, скръсти ръце зад главата си и загледа тавана.

— А пък аз си мислех, че планираш романтично пътуване до Торемолинас.

Фиона остави книгата, обърна се към него и плъзна пръсти по гърдите му.

— Ако искаш, ела с мен. Толедо е много красив град. Ще има предостатъчно неща, които да те занимават, докато аз работя. Няма да ти навреди да си починеш малко.

Той постави ръка на рамото й и я притисна към себе си.

— Изоставам ужасно с книгата, и ако не си тук през уикенда, ще се заключа у дома и ще работя без прекъсване.

— Можеш да работиш в Толедо — ръката й се плъзна по-надолу.

— Щом си там, ще ме разсейваш.

— Ще работя по цял ден. А най-вероятно и нощем, ако съдя по досегашния си опит.

Тя се понагласи по-удобно до него.

— В такъв случай със същия успех мога да си остана и у дома.

— Ще ти хареса — прозя се Фиона. — Градът е много интересен. Кой знае, може и да те вдъхнови за нещо.

— Да бе! Отсега се виждам как пиша роман за испански сериен убиец.

— Защо не? Мръсна работа, ама нали и нея трябва да я върши някой? Мислех си освен това, че ще ти хареса да прекараш няколко дни на място, където сервират страхотна храна… — Гласът на Фиона заглъхна сънливо.

— Понякога мисля и за нещо друго, освен стомаха си — възрази той възмутено. — Нали в Толедо имаше музей на Ел Греко?

— Аха — каза Фиона. — Къщата му е там — беше затворила очи и говореше едва-едва, очевидно потъвайки в сън.

— Е, това вече би оправдало пътуването. Може пък да дойда — каза Кит. Но не получи отговор. Ранното ставане и десетте мили преход из мочурливите земи на Дърбишър си казаха думата. Кит се усмихна и се пресегна със свободната си ръка за романа на нощното му шкафче. За разлика от Фиона той никога не можеше да заспи, докато не се нагълта до насита с ужаси. Но нали, мислеше той, знаеше много добре, че това, което чете, е измислица. Нямаше никакво значение дали е разбрал кой е убиецът, когато най-сетне изгасеше лампата. Убийците, от които се интересуваше, нямаше да извършат ново убийство, докато той не решеше да им обърне внимание.

Глава 5

Самолетът за Мадрид беше полупразен. Без да се налага да го моли, Кит остави Фиона сама на двойната седалка и седна от другата страна на пътеката. Веднага щом излетяха, той включи лаптопа и започна да пише. Уокменът го изолираше от външния свят. На път към летището й бе намекнал, че е крайно време да прегледа дебелия сноп документи, които Стив бе изпратил. Фиона упорито не ги бе докосвала през последните два дни. Оправдаваше се с необходимостта да се запознае с подробностите около случаите в Толедо, но ако трябваше да бъде честна, бе ги проучила основно. Сега вече нямаше никакво извинение, а полетът беше достатъчно дълъг, за да успее да си създаде някаква първоначална представа.

Първата част от материалите започваше със страницата от „Тайм Аут“, където се поместваха личните обяви. При разпита Блейк бе признал, че въпреки връзката си с една стюардеса, която поддържал от известно време, отговарял и на обяви за запознанства. Бе казал, че предпочитал жени, които създавали впечатление за неувереност, защото те винаги били повече от доволни да се запознаят с добре изглеждащ мъж като него. Признаваше, че се интересувал предимно от секс, но не искал да си губи времето с безмозъчни проститутки. Доколкото Фиона си спомняше записа на първите разпити, Блейк бе изглеждал недвусмислено, дори арогантно уверен в привлекателността си по отношение на жените — мъж, който знаеше точно какво иска и нито за момент не се съмняваше, че ще успее да го получи. В никакъв случай не създаваше впечатление на слабохарактерен или неадекватен.

Въз основа на собствената си интерпретация на разпитите Хорсфорт бе съставил няколко различни обяви, с които смяташе, че ще привлече обекта. Първите опити бяха предизвикали множество отговори, но нито един от тях не беше от Блейк.

— Голямо разбиране на душата на убиеца, няма що — измърмори под нос Фиона. Но при втория опит Блейк се беше хванал. Беше отговорил на следната обява: „Двайсет и шестгодишна, стройна, живее отскоро в Северен Лондон, търси мъж за съвместни разговори, разходки и забавления, който да й представи светлините на големия град и възможности за приятно прекарване. Моля приложете снимка“.

Блейк се бе представил като работещ мъж на двайсет и девет години, който обича да ходи на кино, да чете, да се разхожда из лондонските паркове и обича женска компания. Под ръководството на Андрю Хорсфорт следовател Ерин Ричардс бе написала следното писмо:

Блейк бе отговорил веднага.

Фиона си каза, че е лапнал удивително бързо стръвта. Не че Хорсфорт бе проявил кой знае какви умения в определянето на подхода. Странното бе по-скоро, че Блейк бе проявил удивителна готовност да установи контакт, и то съзнавайки явния интерес на полицията към него. Може пък да е бил толкова настоятелен именно за това; да е искал да разговаря с някой, който не подозира за последните му неприятности с представителите на закона. За човек, който явно обичаше да държи всичко около себе си под контрол, сигурно е било вбесяващо да бъде заобиколен от хора, които са считали, че знаят за него повече, отколкото са знаели в действителност. Непозната жена, която няма представа, че е бил заподозрян от полицията в извършване на престъпление, сигурно би му подействала успокояващо.

Каквато и да е била причината, операцията продължила. Следовател Ричардс се обадила на Блейк и приела срещата. Фиона отбеляза, че са разговаряли около десет минути. Бъбрили без особено смущение, предимно за филми, които били гледали наскоро, и се уговорили да се видят. При първата среща, както и при всички следващи, Ричардс имала в себе си предавател, и разговорите им се предавали по радиостанция. Двамата били следени дискретно през цялото време.

Ричардс бе играла ролята си добре, с подходяща смесица от нервно притеснение и дружелюбна готовност. Пили кафе, после Блейк предложил да се поразходят из парка, преди да се разделят. Докато се разхождали, й показвал местата, които трябвало да избягва, и други места, където можела да се разхожда спокойно. Изглежда познавал много точно местата, които били открити и добре осветени, както и тези, които били мрачни, обрасли в храсталак, където можел да се скрие човек с лоши намерения. Фиона си каза, че обикновеният човек надали се занимава с такъв анализ, разхождайки се из парка. Точно както хората, преживели пожар, винаги след това проявяват неестествено силен интерес към противопожарната защита, така и само човек, който си е представял парка като място, подходящо и за нещо друго, освен за разходки на чист въздух, би приемал околностите по начина, по който ги приемаше Френсиз Блейк. Този човек гледаше на света като хищник, не като жертва.

Но това изобщо не означаваше, че е убиец. Можеше да е воайор, можеше да обира закъснели минувачи, можеше да е ексхибиционист или изнасилвач и при всички положения реакцията му би била подобна. Но Хорсфорт бе допуснал да бъде убеден, че Блейк е убиец, затова и бе интерпретирал поведението му в съответствие с предварителното си убеждение. Това поне ставаше ясно от бележките на психолога върху проведения разговор. Първата среща на двамата беше напълно безобидна, но и в нея Хорсфорт бе видял това, което бе искал да види.

Тази мисъл потисна дълбоко Фиона. Всякакъв обективен анализ на материала беше предварително обречен на неуспех, защото първите решения, взети от Хорсфорт относно значението на постъпките на Блейк, бяха повлияли върху всички последвали събития.

Срещите продължили, виждали се два-три пъти седмично. На четвъртата среща Ричардс споменала нещо за убийството на Сюзън Бланчард, като говорели за ужасиите, които можели да се случат на една жена в големия град. Блейк бе отвърнал незабавно:

— Бях там същия ден. На Хампстед Хийт. Трябва да съм минавал наблизо, точно когато са я убивали.

Ричардс бе разиграла престорен ужас.

— Господи! Трябва да е било ужасно.

— Тогава не съм знаел нищо. Разбира се, нали иначе щях да повикам за помощ. Но все си мисля, че ако бях избрал малко по-различен маршрут, ако бях минал зад храстите, вместо по пътеката, можеше да се натъкна на убиеца — той очевидно се стремеше да привлече интереса й.

Фиона съзнаваше значението на този диалог. И все пак, той можеше да бъде интерпретиран по друг начин, изводът на Хорсфорт не бе единствено възможният. Според него, като убиец, Блейк изпитвал неудържимо желание да говори за престъплението си, макар и не директно. Фиона приемаше това по съвсем различен начин. Записа нещо в бележника си и кимна.

В края на третата седмица Блейк бе започнал да насочва разговорите на сексуални теми. Намеквал, че е време връзката им да претърпи развитие, че не е достатъчно само да се разхождат, да ходят на кино и по ресторанти. Ричардс се поотдръпнала, съгласно инструкциите, заявила, че иска да бъде сигурна, че наистина си подхождат, преди да реши да спи с него. Това отговаряло на плановете за разговори, навеждащи на сексуални фантазии. Фиона бе съгласна, че този ход на Хорсфорт беше ловък, макар че тя може би не би препоръчала толкова директни разговори. Все пак, той беше практикуващ лекар. В това отношение може би нейният инстинкт отстъпваше на неговия.

Сега бе дошъл ред на Ричардс да насочва разговора, и тя бе предприела необходимото. Казала, че има достатъчен сексуален опит, но бързо се отегчавала от мъжете, с които имала връзки в миналото.

— Бяха толкова предсказуеми, поведението им беше толкова традиционно — оплакала се тя. — Бях решила следващия път да приема връзка само с човек с въображение, който би ми доставил нови преживявания.

Блейк незабавно я попитал какво точно има предвид, и пак съгласно инструкциите, Ричардс започнала да усуква, и казала, че не може да говори за такива неща насред Риджънтс Парк. Обяснила, че следващата седмица заминава на семинар в Манчестър, и че ще му пише за фантазиите си.

— Тук се притеснявам — казала тя. — По-лесно ми е да го напиша. Ако се почувстваш шокиран или отвратен, поне няма да видя лицето ти, нали?

Блейк явно се забавлявал от тази смесица от тенденциозни намеци и смут.

— Хващам се на бас, че нищо от това, което ще ми кажеш, няма да ме смути — отвърнал той. — Обещавам ти, Айлийн, ще ти осигуря много нови преживявания. Ще отговоря на изискванията ти. Само ми напиши това писмо довечера, за да го получа още в неделя сутринта, и аз ти гарантирам, че едва ще дочакаш да се прибереш обратно в Лондон.

Фиона малко се съмняваше. Тъй или иначе, нямаше време да провери дали съмненията й са оправдани. Кит бе прибрал лаптопа си, знакът „Закопчайте предпазните колани“ бе светнал, екипажът заемаше местата си за приземяване. Майор Берокал щеше да ги чака, щеше да я очаква и нова работа, по която можеше да даде полезни напътствия, а не нещо, вече оплескано от нейния предшественик.

Засега темата за перверзните фантазии, които си бяха обменяли Ерин Ричардс и Френсиз Блейк, трябваше да почака.

Глава 6

Майор Салвадор Берокал не ги чакаше в салона за пристигащи пътници. Той стоеше, потрепвайки нетърпеливо, до самата врата на самолета, когато тя се отвори. Очевидно бе изпратил съобщение, така че щом се приземиха, един от стюардите отиде при Фиона и я покани да мине напред, за да слезе преди останалите пътници. Кит ги последва, дари стюардесата с най-чаровната си усмивка и поясни:

— Пътуваме заедно.

Първото впечатление на Фиона от испанския полицай бе, че този човек разполага с невероятна енергия, която удържа с усилие. Беше среден на ръст, строен, със светла кожа, тъмносините му очи не бяха нито минута в покой. Тъмносивият му костюм сякаш бе гладен рано тази сутрин, черните му обувки блестяха като стъкло. Костюмът и обувките контрастираха странно с доста дългата му, къдрава и непокорна черна коса. Той я поздрави с отсечено кимване и каза:

— Благодаря, че дойдохте, докторе.

— Благодаря за посрещането. Майоре, това е приятелят ми Кит Мартин. Струва ми се, споменах, че той ще пътува с мен?

Кит му протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем. Не се безпокойте, няма да преча на работата ви.

Берокал само кимна.

— Колата ни чака, доктор Камерън — обърна се той към Фиона и пое лаптопа и чантата й. — Сеньор Мартин, ако бъдете така добър да изчакате багажа, там ще бъде един от моите подчинени, който ще ви откара до хотела ви в Толедо. — Извади от джоба на сакото си визитна картичка и му я подаде. — Това е номерът на мобилния ми телефон. По него можете да се свържете с доктор Камерън, тя ще бъде с мен.

Усмихна се хладно и забърза напред към летищната сграда.

— Въплъщение на дружелюбието — отбеляза саркастично Кит.

— Мен ако питаш, е по-скоро въплъщение на притеснението — отвърна Фиона. Обви Кит с една ръка и се притисна бързо до него. — Звъни на моя телефон, ако има нещо.

Вървяха по петите на Берокал. Фиона почти подтичваше, за да не го изгубят.

— Не се притеснявай за мен — каза Кит. — Имам си пътеводителя. Ще следвам собствената си програма за Толедо. Или ще седя в хотела и ще се опитвам да пиша.

Настигнаха Берокал при една странична бронирана врата.

— Вие трябва да минете през митнически и паспортен контрол — каза той на Кит и му посочи един коридор вляво.

— За мен беше удоволствие — отвърна Кит. Не му струваше нищо да се държи учтиво, особено като се има предвид, че човекът му беше осигурил транспорт до хотела. Целуна леко Фиона по бузата, каза: — До скоро — и тръгна по коридора, без да се обръща.

— Няма да пречи на съвместната ни работа — каза Фиона, докато вървяха напред към митническия и паспортен контрол. — Кит няма проблеми да се оправя сам.

Берокал извади картата си и я преведе набързо през всички формалности.

— Убеден съм, че не бихте го взели със себе си в друг случай — каза той делово. — Запазил съм стая за двама в панорамния хотел, но бих предпочел да тръгнем направо към местопрестъпленията. Искаше ми се да обсъждаме случаите по пътя, а не бих могъл да го сторя в присъствието на сеньор Мартин.

Отвън ги чакаше кола. Не личеше по нищо, че колата е на полицията — освен по униформения служител, който стоеше до нея и застана мирно, когато видя Берокал. Полицаят отвори задната врата, Фиона седна и мина навътре, Берокал седна до нея.

— Толедо е на около един час път от летището — поясни той. — Ако имате някакви въпроси към мен, мога да ви отговарям по пътя.

Очевидно Берокал нямаше слабост към празни приказки. Бяха й спестени учтивите и безсмислени запитвания как е минал полетът, които обикновено съпътстваха пристигането й в чужд град. Не й се налагаше и да води учтив разговор за книгите на Кит — нещо почти неизбежно, когато той я съпровождаше в чужбина.

— Какви насоки взема следствието? — попита тя. — Освен издирването на свидетели, разбира се.

Берокал се извърна към нея.

— Прегледахме всичко, което имаме в архивите за нападения, свързани със сексуално насилие. Разпитахме известен брой хора с предварителна история на подобни провинения. Но те имат алиби — или за първото, или за второто убийство, или за двете. Що се отнася до тези, които са без алиби, нямаме никакво основание да ги арестуваме.

— Английският ви е много добър — отбеляза неволно Фиона.

— Говоря по-добре, отколкото пиша — той се усмихна за първи път, откакто се запознаха. — Жена ми е от Канада. Всяка година прекарваме отпуските си във Ванкувър. Така че, когато се заговори за консултация с английски специалист по профилиране, естествено избраха мен да установя контакт. Както вече споменах в писмата си, нямаме експертен опит в тази област.

— Не мисля, че някой от нас би могъл да претендира за експертен опит — възрази Фиона. — Имам действително практически опит, но всеки път, когато работя по случай, имам чувството, че опипвам пътя си в тъмното, също като криминалистите. Всеки случай е различен, и понякога уроците на миналото не вършат работа.

Той кимна.

— Напълно ви разбирам. Никой не очаква чудеса от вас, доктор Камерън. Но в случай като този се нуждаем от помощта на всеки човек с опит. За вас не е тайна, че когато убиецът взема на прицел непознат човек, стандартната полицейска процедура не върши почти никаква работа. Затова ни трябва поглед от друг ъгъл и разчитаме, че вие ще ни помогнете тъкмо в това отношение.

Фиона повдигна вежди и отклони очи от проницателния му поглед. Извърна се и загледа през прозореца към колите, които се движеха по магистралата. От едната страна се виждаха предградията, които постепенно се издигаха към центъра. От другата, отвъд някакъв строеж, се ширеше червеникавата пръст на равнинните земи в Централна Испания. Земята с цвят на теракота, искрящо синьото небе и мрачните силуети на строителните съоръжения превръщаха гледката в подобие на картина от Де Кирико2 — вибрираща от горещина и скрита заплаха. Незнайно защо Фиона се замисли за сюрреализма, с който се отличаваше въображението на Сервантес. Каза си, че и тя като дон Кихот тръгва на борба с вятърни мелници, за да се опита да отдели фантазиите от реалността, а работата на този неспокоен мъж до нея, също като работата на Санчо Панса, бе да не позволява тя да се заблуди.

— Прочетох материалите, които ми изпратихте — каза тя, пропъди размислите си и отново се обърна към него. — Не съм убедена, че убиецът има предварителни прояви, свързани със сексуално насилие.

Берокал се намръщи.

— Кое ви навежда на тази мисъл? От това, което съм чел, знам, че серийните убийци обикновено имат такава предистория. При това този убиец е упражнил брутално сексуално насилие върху труповете на двете жертви.

— Вярно е. Но и в двата случая насилието е упражнено след настъпване на смъртта. Проникването не е извършено с пенис, а със страничен предмет. Това не изключва изцяло сексуалния мотив — каза замислено Фиона. — Но ми се струва, че в този случай престъпникът не е търсел сексуално удовлетворение. На пръв поглед престъпленията изглеждат свързани с упражняване на власт, но аз ги свързвам по-скоро с идея за оскверняване. С вандализъм — завърши тя.

Берокал се размърда на мястото си. Като че ли за първи път се усъмни, че повикването й като консултант е чак толкова добра идея.

— Ако е така, защо лицата не са обезобразени? — той вирна войнствено брадичка.

Фиона разпери ръце.

— Не знам. Но си мисля, че убиецът е искал жертвите му да бъдат разпознати бързо. Не са били местни жители, затова, ако лицата им бяха обезобразени, идентификацията щеше да отнеме доста време.

Той кимна. Отговорът й явно го задоволи донякъде. Реши да не избързва с преценката си за тази жена, която толкова бързо намираше начин да отхвърли заключенията на общоприетото познание. Усмихна се и каза:

— Може би ще е по-добре да не ви разпитвам дали имате вече някакви оформени хипотези. Ще изчакам да огледате и местата, където са извършени двете престъпления, а после, ако нямате нищо против, ще отидем до местната полицейска централа. Организирах там нещо като контролен център, откъдето водя разследването.

— Не работите постоянно в Толедо, така ли?

Берокал поклати глава.

— Работя в мадридската полиция. Но в градове като Толедо рядко стават убийства, и повечето са обикновено на основата на някакъв местен конфликт. В резултат те нямат никакъв опит с по-сложни случаи и по принцип викат специалист от Мадрид. В големия град има значително повече убийства, за съжаление, и пращат някой като мен, който да организира следствието.

— Вероятно никак не ви е лесно — отбеляза Фиона. — Трябва да стъпвате внимателно на местна почва.

Берокал сви рамене. Пръстите му барабаняха по рамката на прозореца.

— В някои отношения е така. От друга страна, поне на местните криминалисти им е лесно. Ако стане някоя беля, могат да разперят безпомощно ръце и да кажат: „Вината не е наша, онзи столичен дръвник обърка всичко, защото не познава хората тук“. Разбира се, някои от тях проявяват и свръхчувствителност, защото приемат присъствието ми тук като своеобразен упрек към тях. Затова просто се налага да ги ухажвам — очите му се присвиха в иронична усмивка. — Но вие сигурно също познавате тези реакции. И вие като мен и моя екип сте това, което жена ми нарича „гастролиращ пожарникар“.

Фиона се поусмихна.

— Понякога това има и други отрицателни страни. Възможно е, защото не съм добре запозната с определено място и тамошните обичаи, да придам по-голямо — или по-малко — значение на даден фактор, отколкото е действителната му стойност.

Той сви рамене.

— Обратната страна на същата монета е, че местните полицаи може да не отбележат нещо, което вие бихте забелязали като нарушение на определен модел.

— Толедо е подчертано туристически град, нали? — попита Фиона.

— Точно така. Освен това тук живее архиепископът, така че повечето сгради около катедралата са заети от бюрократичния апарат на църквата. В стария град всичко се върти около църквата и туризма. Колкото повече минават годините, толкова по-малко хора остават да живеят тук, вече не могат да се препитават с традиционните занаяти.

Фиона си отбеляза нещо на ум, после продължи с привидно безразличен тон.

— Не се ли забелязва недоволство сред хората, които биват изтласкани оттук заради нуждите на туризма?

Берокал се ухили.

— Струва ми се, че повечето хора разменят с радост мрачно жилище в средновековна сграда, до което трябва да се катериш пет етажа по тясна виеща се стълба, срещу светло и просторно жилище в кооперация с асансьор. На такова място разполагат и с балкон или вътрешен двор, където могат да седят на въздух, да не споменаваме изобщо топлата вода.

— Въпреки това… — Фиона подбираше внимателно думите си. — Израснах в един малък град в Северна Англия. Всъщност не беше много повече от село. Много живописно селце, в самия център на Дърбишър. Чудесно място, много подходящо за начален пункт на туристически преходи, наблизо има и пещери, които са отворени за посещение. С течение на годините все повече туристи заприиждаха в областта. Когато обявяха за продан някоя от местните къщи, купуваха я хора от други краища на страната и я използваха като вила. По главната улица не остана нищо друго, освен чайни и сувенирни магазинчета. Кръчмите имаха много по-голям интерес да се съобразяват с нуждите на преминаващите туристи, отколкото с желанията на местното население. През летните месеци беше невъзможно да се разходиш по главната улица или да паркираш колата до собствената си къща. По времето, когато аз напуснах родното си място, половината население се подменяше ежеседмично. За уикенда пристигаха собствениците на вили, натоварили багажниците си с провизии. От селото не купуваха нищо, освен хляб и мляко. Селото вече нямаше душа. Превърна се в спалня за туристи. И местните жители, които бяха изтласкани встрани от този процес, не бяха никак доволни. Предполагам, че много хора, чиито семейства живеят от векове в Толедо, не са доволни от това, което става с техния град.

Берокал я изгледа внимателно. Беше достатъчно умен, за да разбере, че това не е безцелен разговор. Като имаше предвид колко бързо Фиона отхвърли очевидните предположения за подбудите на убиеца, той предположи, че зад думите й се крие нещо по-сериозно.

— Да не искате да кажете, че някой избива хора, защото не обича туристите?

Постара се по гласа му да не проличи колко невероятно му се струва това предположение. В края на краищата, тази жена бе пристигнала с препоръката на Скотланд Ярд.

Фиона отклони поглед и загледа хълмистите зелени поля, край които минаваха в момента.

— Не смятам, че нещата са чак толкова елементарни, майор Берокал. А и действително не бих искала да съставям теории, преди да съм обработила данните. Но действително мисля, че мотивите на убиеца са по-необичайни от традиционната сексуална незадоволеност.

— Добре. Как предпочитате да работите?

— Ще направя точно това, което предложихте вие. Искам да видя местата, където са били открити труповете, а после, когато се върнем във вашата централа, да огледам и снимките от местопрестъплението, да прочета и пълните заключения от аутопсиите. Ако е възможно, искам да видя и пътеводителите, които са били открити при труповете. После ще се прибера в хотела и ще обмисля всичко.

Той кимна.

— Както желаете.

— Ще ви бъда много признателна, ако помолите местните си колеги да ви представят всякакви сводки за вандализъм на туристически обекти, засягащи хотели или фирми, които обслужват туристическия бизнес. Както и всякакви нападения на туристи. Да кажем, всичко от две години насам. По възможност и решените, и нерешените случаи — тя се усмихна. — Имам нужда и от много подробна карта на града, която да бъде сканирана, за да мога да работя по нея.

— Ще уредя всичко това — той леко се поклони. — Вече забелязах, че погледът ви върху тези неща е доста нетрадиционен.

Фиона се загледа напред, над рамото на шофьора.

— Надявам се да е така. Когато преценявам едно престъпление, аз не го гледам с очите на криминалист. Търся не само осезаемите практически елементи, но и психологическите подробности, които биха свързали това престъпление с някои други. Опитвам се също и да локализирам някаква географска зависимост. Следя и за други признаци, които биха ми казали нещо за престъпника.

— За да разберете как функционира мозъкът му?

Фиона се намръщи.

— Интересува ме не толкова мотивацията. Искам по-скоро да доловя начина, по който той възприема заобикалящия го свят. Мотивацията е нещо подчертано индивидуално. Общото между всички нас е, че градим собствените си личности въз основа на това, което сме научили за света. Затова и начинът, по който един престъпник извършва престъпленията си, е отражение на начина, по който живее целия си живот. По това може да се разбере какво го кара да се чувства добре — физически и душевно. Търся в престъплението поведенчески мотиви, които да ми подскажат как се държи престъпникът в ежедневния си живот.

Тя се усмихна леко и продължи.

— Някои от колегите ми имат по-различен подход, който вероятно ви е познат. Оглеждат престъпленията и започват да търсят комплекс от симптоми в миналото на престъпника, който е довел до определен начин на живот в настоящето. Никога не съм считала този подход за особено резултатен. Прекалено много хора имат много сроден произход и предистория, а далеч не всички стават психопати и серийни престъпници — така че този метод не може да бъде показателен. Не твърдя, че моите методи гарантират по-точен резултат, но при мен недостатъчната ефикасност се дължи на недостиг на обработваеми данни, а не на погрешно избран подход. Няма магическа формула в нашата работа, майоре. Но моята подготовка е толкова по-различна от тази на един полицай, че виждам престъплението задължително от съвсем друг ъгъл. Така съвместният ни поглед става по-ясен, което пък ни дава известно предимство по отношение на престъпника.

— Затова ви поканихме, доктор Камерън — Берокал се приведе напред и заговори много бързо на испански с шофьора. Наближаваха модерен комплекс от жилищни сгради и магазини за мебели и продажба на коли — очевидно някое от предградията. Той извади пакет цигари и го запрехвърля нервно в ръцете си. — Още десет минути. Тогава аз ще мога да си запаля цигара, а вие да се хванете на работа.

— Умирам от нетърпение — усмихна се Фиона мрачно.

Uzqhq dftas stfyg dpqdo agxpn qeaqm ek. Upuym suzpq ufarf qzngf vtmpnq ekmzp rdust fqzuz s…

Представеният документ е кодиран на принципа на елементарна транслитерация (а=м, b=n, и т.н.), и на подреждането на буквите в групи по пет вместо в естественото групиране по думи. Следва препис на декодирания текст. Пунктуацията е добавена за яснота при декодирането. Проверил: Дж. М. Артър.

Никога не съм предполагал, че убийството може да бъде толкова лесно. Много често съм си го представял, но в мислите си винаги виждах нещо кърваво и ужасяващо. В действителност е съвсем различно. Приливът на чувство за власт ти помага да се справиш с всичко. Въображението наистина не може да подготви никого за действителността.

Другата ми грешка бе, че винаги възприемах убийството като част от нещо друго. Истината е, че убийството може да бъде цел само по себе си. Понякога се налага хората да си платят за стореното и единственият начин, по който могат да направят това, е да платят с живота си.

Никога не съм мислел, че ще стана убиец. Животът ми беше подреден. Но после нещо се обърка. Виждах ги как ми се присмиват, как ми натрапват така наречения си успех. Какъв мъж бих бил, ако реагирах безразлично на такава провокация?

Никой не може да предскаже как би постъпил, ако се случи безскрупулни хора да лишат живота му от съдържание. Е, аз никога не съм бил от хората, които седят със скръстени ръце и оставят нещата да се развиват от само себе си. Ще ги накарам да си платят. Ще променя правилата. Но няма да бъда предсказуем в постъпките си. Подходът ми ще бъде изтънчен и ще избирам много внимателно жертвите си.

Този път няма да могат да се престорят, че не съществувам. Няма да могат да ме отпишат. Аз съм този, който ще отпише тях — ще залича имената им с кръв, така че посланието ми да бъде ясно за всекиго. Те са виновни за своя край — това ще бъде посланието ми. Който от слово живее, от слово умира.

Не е никак трудно да проследяваш автори на криминални романи. Привикнал съм да наблюдавам хора, върша го от години. Суетата им е много изгодна за мен. Виртуалното пространство е задръстено от техните уебсайтове, дават интервюта наляво и надясно, и постоянно си организират срещи с читателите.

Затова реших, че има смисъл да започна с някое наистина голямо име — така работата ми ще се улесни. Реших, че най-добрият начин да направя впечатление ще бъде да ги накарам да сърбат това, което сами са си надробили. Не би било достатъчно просто да ги убия. Държа от самото начало да стане ясно, че нито едно от предстоящите убийства не е случайно. Мисълта за това, което ги очаква, ще ги накара да страдат много повече. Аз искам удовлетворение.

За да може наказанието да отговаря на престъплението, трябва първо да класифицирам престъпленията. Списъкът ми е готов. Класирал съм ги в зависимост от това кой от тях е най-достъпна мишена. Ето как съм подредил моите кандидати за екзекуция.

1. Дрю Шанд

2. Джейн Елиъс

3. Джорджия Лестър

4. Кит Мартин

5. Ения Фланъри

6. Джонатан Луис

Сега остава само да реша как точно да ги смъкна от пиедесталите.

Те ме поставиха в клетка. Но би трябвало да знаят, че животното в клетка озверява.

Сами са си виновни.

Глава 7

Фиона слизаше с усилие по тясната пътечка. Добре поне, че бе избрала обувки с нисък ток за пътуването. Пътеката не беше много стръмна, но утъпканата червеникава пръст беше осеяна с дребни камъчета — потенциална опасност за глезените, независимо от токовете. Каза си, че трябва да провери с какви обувки е била Мартина Албрехт, когато е била убита. Това би могло да им изясни дали е последвала доброволно убиеца до мястото на убийството.

Берокал, който вървеше пред нея, забави крачка и се обърна, издишвайки голям облак цигарен дим. Миризмата напомни на Фиона големите огньове, които обитателите на Северна Сахара палят с камилска тор.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да — кимна тя, настигна го и се възползва от спирането, за да се огледа. Намираха се в тесен пролом с плоско дъно, който се виеше встрани от пътя. Високите скали от двете им страни вече препречваха гледката към околовръстното шосе, което минаваше по южния бряг на Тахо. Не съществуваше никаква опасност фаровете на преминаващи коли да стигнат дотук. Скалистите склонове бяха обрасли с оскъдна растителност. Там, където наклонът беше по-малък, се виждаха и няколко ниски дръвчета.

— Почти стигнахме — каза Берокал. — Виждате ли тези храсти пред нас? Трябва само да минем през тях.

Той отново заслиза, последван от Фиона.

— Сигурно е носел фенерче — отбеляза тя, когато се озоваха сред високите храсти, които почти се сключваха над главите им. Димът от цигарата на Берокал се връщаше в лицето й. Тя се опита да диша през устата, докато излязоха от гъсталака.

— Надали тя би слязла дотук с него в противен случай — отвърна Берокал. — Не бяха открити никакви следи от боричкане нито горе на шосето, нито по пътеката.

— С какво е била обута?

Берокал й се усмихна като на многообещаваща ученичка.

— Сандали с ниски подметки. Да, очевидно е влязла в капана, без да се усъмни.

От другата страна на храсталака имаше малка просека. Малко по-далеч от двете страни на пътеката се издигаха две разкривени маслинови дървета. Един униформен полицай стоеше в сянката пред просеката. Той пристъпи напред и ръката му се плъзна към пистолета. Когато видя Берокал, отстъпи и козирува. Цялата просека беше все още опасана с познатите ленти за ограждане на местопрестъпление. Лентите бяха вече изпоцапани и раздърпани. Фиона забеляза червеникавокафявите петна по пътеката и растителността наоколо — единственият признак, че тук някой е загинал от насилствена смърт. На фона на далечния шум от движението по шосето се чуваше птиче чуруликане. Винаги се бе удивлявала на начина, по който светът продължаваше ежедневното си съществувание, без да обръща внимание на трагедията, която се е случила наблизо.

След онова, което се случи с Лесли, Фиона често кръстосваше улиците на града, изпълнена с гняв и недоумение защо хората продължават да живеят така, все едно нищо особено не е станало. Разбира се, в най-тесния смисъл на думата, случилото се действително не ги засягаше. Но и тогава, и сега Фиона бе убедена, че обществото получава престъпниците, които заслужава. Бруталните престъпления не се пораждаха от нищото — корените им се криеха в престъпленията на обществото, което те смущаваха. Този възглед не беше особено добре приет сред пазителите на закона, и докато работеше с полицията, Фиона предпочиташе да не го огласява.

Затова продължи да се оглежда мълчаливо. Нямаше какво да се каже, освен очевидното, а тя никога не бе обичала да говори очевидни неща.

Берокал посочи местата, където бе текла кръв, и стъпка угарката от цигарата си.

— Когато я открили, лежала в задния край на локвата кръв, не в средата. Това потвърждава предположението, че е стояла права, а той е бил зад нея, когато й е прерязал гърлото. Патоанатомът твърди, че за щастие смъртта е настъпила бързо. После вероятно убиецът е отстъпил назад и е оставил трупът да падне на земята.

— Вагиналните травми са нанесени след настъпване на смъртта, нали? — попита Фиона.

— Да. Изглежда, че той е стоял на колене над трупа. От двете страни на тялото тревата беше полегнала. Разрязал бельото й, вероятно със същия нож. Счупил бутилката в земята и — Берокал се покашля — я вкарал неколкократно, с голяма сила, във вагината. Парчетата от счупената бутилка са нападали от дясната страна на тялото, което пък потвърждава предположението ни, че убиецът не е левичар.

Фиона прекоси просеката, застана от едната й страна и я огледа под ъгъла, под който вероятно я е виждал убиецът.

— Не виждам нищо, което да ми се струва по-показателно от това, за което говорихме по-рано. Сексуалното насилие е извършено след настъпване на смъртта — това е необичайно. Няма никакви признаци за сексуален контакт преди същинското убийство. Убил я е веднага, без никакви встъпления.

Берокал кимна.

— И според вас това е показателно?

— Според мен това говори за чувство на безсилие. Няма признаци за колебание преди нанасяне на удара — това свидетелства за насъбрана ярост. Когато търся подобни престъпления, ще следя за появата точно на тези белези.

Фиона придърпа нагоре панталоните си, клекна и се зае да оглежда пръстта. Не беше особено убедена в смисъла на това занимание. Всъщност научаваше много малко от външния вид на местопрестъплението. Никога не бе открила нещо, което да не е описано в досиетата, които прочиташе след това. Но полицаите очакваха от нея да получи прозрение при вида на мястото, където е бил открит трупа. Това беше някакво суеверие, и още в началото на работата си с полицията тя бе решила да действа съобразно техните убеждения, вместо да предизвиква излишни конфликти.

Тя се изправи.

— Благодаря, че ме доведохте тук.

— Видяхте ли нещо, което не сте знаели преди? — Берокал отстъпи и й направи знак да мине пред него.

От този въпрос се страхуваше.

— Видяното потвърждава едно — каза тя категорично. — Убиецът познава много добре околностите. Това не е място, което би било известно на случаен посетител.

— Местен човек, така ли?

— Мисля, че можем да приемем това със сигурност — каза тя категорично. — Той не само познава мястото, но знае и какво се е случило тук и се е възползвал от преданието.

Чу зад себе си щракането на запалка. Берокал бързаше да навакса нивото на никотина в кръвта си, което сигурно бе спаднало застрашително след едночасова абстиненция.

Когато излязоха от завоя и видяха пред себе си шосето, Фиона спря рязко. Пред тях пълзеше със скрибуцане малко влакче. Мърлявите бели вагончета се тътреха бавно на фона на някакъв глас с тенекиен тембър. Бяха прекалено далеч, за да чуят думите.

— Какво, по дяволите, е пък това? — попита тя, посочи влакчето и се обърна към Берокал.

Той повдигна примирено вежди.

— Наричат го El Tren Real — поясни той. — Кралският влак. Прави обиколки на стария град и околовръстния път туристическа атракция.

Фиона се засмя.

— Трудно ми е да си представя кралското семейство на него.

— Жалка работа — процеди огорчено Берокал. — Не е любимият ми образец на туристическия бизнес в Испания.

Продължиха мълчаливо към колата. Потънала в мислите си, Фиона не обърна особено внимание на живописната панорама на града, която се простираше пред тях.

— Отиваме към църквата — обяви Берокал.

Фиона потисна нетърпението си. Искаше й се най-сетне да започне истинската си работа, а не да си губи времето с огледи на местопрестъпления. Със същия успех можеше да се е прибрала в хотела с Кит. Ползата щеше да е еднаква.

На около двеста фута над панорамното шосе, по което Фиона пътуваше обратно към града, Кит тъкмо отваряше тежките дървени капаци на прозореца, украсени с пищни орнаменти от ковано желязо. В стаята нахлу светлина. Кит подсвирна тихичко при вида на гледката, която се простираше пред него. Хотел „Граф де Оргас“ носеше името на най-прочутата картина на Ел Греко, съхранявана в града, и се извисяваше на Императорския хълм, предлагайки зашеметяваща панорама на Толедо. Пейзажът, подобен на видение, удивително много напомняше на фона на поне дузина други картини на великия художник — почти по нищо не личеше, че от времето, когато са били рисувани, са изминали четири века и половина. Хотелът беше разположен идеално на скалата, която се извисяваше точно срещу крепостта. От стаята им се виждаше ясно целият средновековен град. Кит реши да се поддаде на изкушението.

Двайсет минути по-късно таксито го остави на Пласа де Сокодовер — оживен площад, който според пътеводителя бе същинското сърце на стария град. Площадът бе заобиколен от високи, елегантни сгради с капаци на прозорците, но красотата им лъхаше леко на тление. Партерните етажи на сградите бяха заети от кафенета и сладкарници. Кит си каза, че атмосферата му напомня на повечето малки южноевропейски градчета. Жени прекосяваха забързано площада, понесли тежки пазарски торби, старци седяха в кафенетата, пушеха и разговаряха, недорасли хлапета се подпираха по ъглите или се мотаеха около входовете, хвърляха по някой поглед към представителите на другия пол и незабавно започваха да позират, за да им направят впечатление. Но не е било винаги така.

Кит знаеше, че Толедо е бил завоюван първо от римляните, после от вестготите, от маврите — и най-сетне от християните. Макар че става столица на Кастилия и съответно изходен пункт на всички походи срещу маврите, градът е прочут и с мирното съвместно съществуване на различни култури.

Всичко това се изменя след династическия брак на Фернандо, крал на Арагон, и Исабела, кралица на Кастилия, през 1479 година. Изповедник на кралица Исабела е Томас де Торквемада, назначен лично от папата за Върховен инквизитор на Испания.

Кит бе споменал пред Фиона, че се интересува от картините на Ел Греко, които се съхраняваха в Толедо. Но това бе само част от истината. Искаше да се разходи по улиците, където някога е вървял Торквемада — повечето от тях бяха същите, каквито са били и през петнайсети век, дори и по-рано. Надяваше се въображението да го отведе в онази епоха, когато улиците на Толедо са лъхали на страх и омраза, когато брат е предавал брата, ръкоположени божи служители изобретявали уреди за мъчения — толкова здрави, че функционират до наши дни, когато държавата превърнала похода в името на вярата в средство за обогатяване.

Толедо беше град, просмукан с кръвта на своите жители — жертви на завоеватели и на потисничеството на своите. Кит искаше сам да прецени доколко е съхранена тази атмосфера. Не бе никак трудно да изличиш от мислите си образите на съвременността и да видиш града такъв, какъвто е бил някога. Сградите бяха същите, каквито са били тогава — тесни фасади от избелели червеникави тухли и белезникава мазилка, която е виждала и по-добри дни. Между тях се виеха тесни улички. Капаците на прозорците бяха притворени срещу септемврийската горещина, а между къщите бяха опънати въжета с простряно пране.

Часът на сиестата наближи и уличките започнаха да се опразват. Кит не срещаше почти никого, докато обхождаше плетеницата от улички между катедралата и манастира „Сан Хуан де лос Рейес“. От време на време поглеждаше картата си. Търсеше Ла Худерия — стария еврейски квартал.

Изкачи се по многобройни стъпала между високи стени без прозорци и се озова в малка градинка с пейки. Оттук се откриваше фантастична панорамна гледка, но Кит не се интересуваше от съвременни панорами. Седна и се зае да прочиства ума си от заобикалящата го действителност. Погледът му се рееше над бледорозовите керемиди на покривите, но той се стараеше да не вижда телевизионните и сателитни антени. Мислите му потъваха в миналото.

Инквизицията е била създадена, за да утвърди в Испания чистата християнска вяра. Всъщност работата е опирала до алчност и антисемитизъм. По онова време испанските евреи съсредоточили прекалено много власт и пари в ръцете си. И в резултат на това само за дни тесният спокоен, околен и сигурен живот бил заменен от адски кошмар.

Градовете на Кастилия и Арагон трябва да са били обхванати от нещо подобно на масова истерия. Всеки, който имал зъб някому, можел да си отмъсти. Зелена улица за неадекватните, злонамерените и фарисеите, мислеше Кит.

Веднъж обвинен, човек нямало как да се измъкне невредим.

Ужасът трябва да е тровил атмосферата на целия град. Надали някой се е чувствал в безопасност, освен самия Велик инквизитор и непосредствените му помощници. В крайна сметка, имали са специална индулгенция от папата. Ако се случело някой да умре при мъченията или да стане някаква грешка, инквизиторите имали право да дават опрощение един другиму, така че душите им да останат неопетнени.

А сега по улиците на Толедо отново крачеше убиец, събуждаше старите кошмари и хвърляше черната си сянка върху туристическото градче. Броят на жертвите му бе може би незначителен в сравнение с узаконените убийства на Инквизицията, но засегнатите от престъпленията му щяха да страдат също толкова жестоко, колкото са страдали някогашните жители на града. Фиона се занимаваше с това, и Кит не й завиждаше ни най-малко. Тя бе преследвана от собствените си призраци, и според Кит избраната от нея професия не й помагаше да ги пропъди — независимо от нейните твърдения. Той нямаше намерение да я принуждава — тя сама щеше да стигне до този извод, но трябваше да измине още дълъг път. Кит не й завиждаше и за това. Страната на фантазията бе далеч по-уютна.

Въпреки горещината, Кит потръпна неволно. Имаше нещо вярно в това, че мястото съхранява атмосферата. Въпреки заобикалящата го красота, се оказа прекалено лесно да призове призраците на някогашния ужас.

Идеален фон за престъпленията на сериен убиец.

Глава 8

Дрю Шанд се облегна и разкърши рамене. Направи гримаса, като чу пукането на ставите си. Беше опитал всякакви възможни екстри на скъпия ергономичен стол, но в края на работния ден бе все така схванат, както се схващаше някога на евтиния кухненски стол, приведен над лаптопа, купен на втора ръка. Столът с електронна настройка бе едно от първите неща, което си купи с баснословно големия аванс за дебютния си роман. Но продължаваше да страда от болки в гърба.

Когато прочете черновата на първия си роман, си каза, че е успял да го направи увлекателен, но беше откровено потресен, когато литературният му агент се обади и му съобщи, че е продал книгата срещу шестцифрена сума. И шестте цифри се падаха вляво от десетичната точка. Почти веднага след тази сделка продаде „Подражател“ на телевизията. Телевизионната адаптация на романа спечели един куп награди, донякъде и благодарение на прочутия актьор, който изпълняваше главната роля, а това катапултира романа на Дрю в челото на класацията за бестселъри.

За Дрю най-хубавата страна на успеха не беше славата, не бяха възторжените отзиви на критиката, не бе дори и наградата на Асоциацията на авторите на криминални романи за най-добър дебют на годината. Най-хубаво от всичко бе, че успя да се отърве от досегашната си работа — убийствено безнадеждното преподаване на английски на разглезени хлапета от заможни единбъргски семейства. Трябваше да работи нещо, за да плаща покрива над главата си, затова писа „Подражател“ нощем и в откраднати свободни часове през уикендите, в продължение на осемнайсет месеца. Беше много трудно, а на всичкото отгоре и приятелите му се подиграваха и го съветваха да заживее човешки. Само че сега той водеше човешки, дори прекрасен живот, а те продължаваха да се влачат на еднообразната си работа от девет до пет. Дрю не се съобразяваше с никакви графици. Пишеше, когато му се искаше. Е, да, действително пишеше почти всеки ден, но все пак той вземаше решенията. Той управляваше живота си, а не някой жалък началник, който се прави на много важен, защото трепери за собствената си нищожна службица.

Дрю обичаше новия си живот. Събуждаше се обикновено някъде между десет и единайсет. Правеше си капучино на новата, лъскава, хромирана кафе-машина, преглеждаше сутрешния вестник, след това отиваше да се поразсъни под освежаващите струи на душа. Към обяд вече седеше пред компютъра — най-доброто, което компютърната промишленост можеше да предложи — с чиния бекон с яйца. Докато ядеше, препрочиташе написаното предния ден и проверяваше пощата си. Към един и половина беше готов за работа.

Това беше третият му роман. Дрю все още се самозареждаше от удоволствието, което му доставяше писането. Спираше за миг, за да прецени накъде току-що написаният абзац ще повлече действието, и отново започваше да трака по клавишите с удара на човек, учил се с нежелание да свири на пиано през детските си години. Той не се занимаваше с мъчително бавно изграждане на изреченията, нито спираше на всяка страница, за да преброи написаните думи. Дрю не можеше да си представи такава примитивна цел като определен брой думи на ден. Просто пишеше без прекъсване, докато не се умореше. Това обикновено се случваше към пет часа. Колкото и да бе странно, почти винаги установяваше, че е написал към четири хиляди думи — със стотина повече или по-малко. Първоначално реши, че е обикновено съвпадение, после стигна до извода, че четири хиляди е бройката думи, които умът му може да създаде за един ден, без да изроди текста в някаква идиотщина.

Което бе достатъчно добро извинение, за да обяви края на работния ден. Изключваше компютъра, сваляше халата и обличаше анцуга. Фитнес центърът се намираше през две улици от четиристайния му апартамент в една джорджианска3 постройка в края на Новия град. Наслаждаваше се на разходката по вечерните улици, а студеният въздух излизаше като дим през ноздрите му. Завиваше по Брутън Стрийт и слизаше по стълбичките към фитнес центъра.

Дрю обичаше и тренировките. Беше си изградил програма, която траеше точно един час. Петнайсет минути на симулатор на ски бягане, петнайсет минути на универсалния тренажор, десет минути със свободни тежести, пет минути на велоергометъра. Съвършена комбинация от аеробни и силови натоварвания, достатъчна, за да задържи теглото си и да поддържа мускулите си стегнати, без да се прави на Силвестър Сталоун.

Дрю обичаше фитнес центъра не само заради удоволствието от безупречните реакции на здравото си трийсетгодишно тяло. Там имаше и възможност да оглежда другите мъже, които идваха да тренират. Нямаше значение дали са обратни или не. Целта му не беше да свали някого, въпреки че един-два пъти бе имал късмет. Доставяше му удоволствие да гледа играта на мускулите им, да се възхищава на някоя хубава фигура. Просто се навиваше добре за остатъка от вечерта.

След тренировката отиваше да отпусне мускулите си в сауната. Не беше място, където можеше да прави явно предложения, но нищо не пречеше да хвърли небрежен поглед към някой надарен съсед по нар. Понякога се случваше да срещне разбиране и когато останеха сами в сауната, двамата си уговаряха среща в някое от близките заведения, посещавани от хомосексуалисти.

Това бе още една от добрите страни на новия му живот. Навремето, докато още работеше като учител, беше невероятно предпазлив, и не отговаряше на никакви подкани, получени извън утвърдените заведения за хора с неговата сексуална ориентация. Дори на такова място оглеждаше много внимателно обстановката, преди да се установи за вечерта. Министрите от правителството можеха да заявяват гордо, че са обратни, но за един учител в Единбърг подобно признание гарантираше единствено място на опашката за безработни. Сега вече нямаше защо да се притеснява от такива неща. Можеше да се запознава, с когото си иска и където си иска. Единствената опасност беше да отнесе някой юмрук, но такова нещо не му се бе случвало още. Дрю се гордееше с инстинкта си в това отношение — сигурно това бе част от изострената му чувствителност, която го бе превърнала в шибана знаменитост.

Усмихна се на себе си, докато се обличаше. Онзи тип на гребния тренажор беше нов — поне не бе идвал по това време, но пък го бе виждал в бара зад ъгъла. „Бреговете на Варвария“ беше едно от новите заведения, посещавани от хомосексуалисти, и подчертано най-предпочитаното от Дрю в цял Единбърг. Когато човек отидеше зад бара, можеше да види тясна врата, охранявана от двама юначаги в кожени дрехи. Ако лицето ти им беше познато, те просто отстъпваха и те пускаха да минеш. Ако не, те питаха какво търсиш. Ако отговорът бе „Тъмната стая“, те пускаха. Ако човек не знаеше правилния отговор, му предлагаха учтиво да се върне в голямата зала. Дрю беше на „ти“ и с двамата.

Той бе срещнал погледа на онзи от гребния тренажор в едно от огледалата, с които бяха облицовани стените. Предположи, че ако прескочи до „Варвария“ до час, сигурно ще го открие облегнат на бара. Ако пък знаеше и за горното помещение, това решаваше проблемите на Дрю за вечерта.

Божичко, колко си падаше по тази „Тъмна стая“! В нея витаеше чувството, че всичко може да ти се случи, и съдейки по досегашните си преживявания, така си и беше. Хората, които бяха възразявали срещу прекалено натуралистичното описание на насилието в „Подражател“, сигурно биха получили удар, ако някой им опишеше какво се случва на няколко минути път от живописния център на сърцето на Средния Лодиан. Нищо чудно и някой истински сериен убиец да се постресне.

Върна се у дома и се постара повече от обикновено при обличането. Много тесни черни джинси, които подчертаваха всички подробности, както трябва. Бяла тениска с отпечатък от корицата на първата му книга. Сложи златна обица на едното си ухо и прокара кожения колан с метални капси през гайките на джинсите. Нахлузи обувки с дебели подметки, взе поизтритото рокерско яке и започна да се възхищава на резултата пред огледалото. Не беше никак зле, каза си той самодоволно. А прическата беше жестока. Разчорли небрежно късо подстриганата си тъмна коса — беше убеден, че тя му придава нещо сексапилно и опасно. Новото момче във фризьорския салон си беше заслужило парите.

Дрю отвори едно от чекмеджетата на нощното си шкафче и извади малка сребърна кутийка за енфие, миниатюрна сребърна лъжичка, куха сребърна тръбичка и една невалидна кредитна карта. С помощта на кредитната карта подреди кокаина в две плътни линии. Постави сламката в лявата си ноздра, затисна дясната и всмръкна едната линия. Отметна глава и вдиша няколко пъти, наслаждавайки се на изтръпването на небцето си. Повтори същата процедура с дясната ноздра и постоя неподвижно, наслаждавайки се на еуфорията, предизвикана от нахлуването на кокаина в кръвта. Беше качествен — щеше да го поддържа още доста време в такова състояние. Ако изпиташе нужда от нова доза, знаеше, че може да си я осигури в бара. Там качеството не беше същото като на личните му запаси, но една доза щеше да му свърши работа.

Накрая щракна стоманената гривна на скъпия швейцарски часовник около китката си, като внимаваше да не защипе някое от тъмните косъмчета със закопчалката. Беше готов за купона на живота си.

Не можеше да знае, че ще бъде и последният в живота му.

Глава 9

Фиона отвори широко капаците и се взря отвъд пролома, към Толедо, озарен от сребристата лунна светлина. Вляво се виждаше величествената масивна сграда на „Сан Хуан де лос Рейес“, осветена от прожектори. Там бе висял трупът на Джеймс Паланго. От такова разстояние красивата сграда изглеждаше напълно безобидна, за да бъде свързана с престъпление. Днес следобед, когато бяха там, също не й приличаше на подходящ фон за такова отблъскващо престъпление, унижаващо човешкото достойнство. Бяха се разминали с няколко туристи, които четяха пътеводители, снимаха се и не обръщаха никакво внимание нито на нея, нито на Берокал. Фиона си напомни, че църквата е изградена от двамата крале, основали Инквизицията. Вероятно „Сан Хуан де лос Рейес“ бе виждал и други трупове.

Посещението на църквата не разшири познанията й с нищо, но даде възможност на Берокал да опише тукашното местопрестъпление и да изпуши още три от отвратителните си цигари. После тръгнаха пеш през града към сградата на полицията, където Берокал бе установил щаба си.

— Ще стане по-бързо, отколкото ако тръгнем с кола — бе обяснил той и после, когато тръгнаха, попита: — От какво имате нужда сега?

— Искам да прегледам още веднъж всички подробности, свързани със случаите. Така ще мога да съставя списък на показателните съвпадения. Няма смисъл да се опитвам да търся географски характеристики на профила, когато обработваме само две убийства. Не разполагаме с достатъчно информация, особено като се има предвид, че местопрестъпленията са подбрани поради историческото им значение. Надявам се само да мога да ви дам някаква насока, преди да почнете да търсите в криминалния архив за престъпленията, които убиецът вероятно е извършил преди.

— Няма проблеми. Всички материали, свързани със случая, са в помещенията, където работим. Освободих ви едно бюро.

Той извади мобилния телефон и набра някакъв номер. Проведе кратък разговор — говореше рязко и не каза много неща. Затвори телефона, усмихна се пресилено и каза:

— Досиетата ще бъдат приготвени.

— Благодаря. Днес вероятно ще ги прочета, ще си взема някои бележки и ще се прибера в хотела. Обичам да обмисля малко по-подробно нещата, преди да изготвя предварителния доклад, но ви обещавам, че ще го имате утре сутринта.

Помещението, което бе предоставено на Салвадор Берокал, не можеше да послужи за илюстрация как техническият напредък се поставя в служба на полицията. Стаята, която се намираше в края на един коридор, нямаше прозорци. Беше мърлява, с мръсни стени. Фиона предпочиташе да не се замисля за произхода на петната по тях. Миришеше на престояло кафе, цигарен дим и мъжка пот. Вътре бяха натъпкани четири бюра. Само на едно от тях имаше компютър. Две едромащабни карти на града и предградията бяха заковани с кабарчета на стените, на статив бе поставено нещо добре познато на Фиона — таблото със снимки от местопрестъпленията и различни забодени по него бележки. На две от бюрата седяха преуморени на вид следователи, говореха бързо по телефоните и почти не вдигнаха очи, когато Берокал я въведе в стаята.

Той й посочи най-далечното бюро, на което бяха струпани две купчини папки, подпрени една на друга под доста нестабилен ъгъл.

— Надявам се, че ще можете да работите там — каза той. — Съжалявам, че условията ни са толкова лоши, но не можаха да ни отделят друго място. Поне кафето става за пиене — добави той с иронична усмивка.

Поне има контакт, помисли Фиона, докато се промъкваше с усилие между стола и бюрото.

— Това ли са досиетата за убийствата? — попита тя.

Берокал кимна.

— Чакат ви.

Минаха няколко часа, докато прерови многобройните самостоятелни случаи, надхвърляйки нерядко границите на познанията си по испански. От време на време се налагаше да се признае за победена и молеше Берокал да й преведе озадачилия я текст. Беше си вземала бележки, работейки успоредно в програмата, разработена от самата нея в сътрудничество с един от студентите й. Програмата степенуваше по вероятност съвпадението на характерните черти на двете убийства. После анализираше статистически значимите общи черти и даваше заключение дали има вероятност престъпленията да са извършени от един и същи човек. Например — повечето убийства на чужденци биваха извършвани след свечеряване. Следователно фактът, че и двете убийства са извършени през нощта, нямаше особено висока статистическа значимост. Затова пък сексуалното насилие, упражнено след смъртта, и то със счупена бутилка, бе относително рядко срещано и програмата даваше доста по-висока статистическа значимост на тази черта.

По-голямата част от оригиналната програма бе копирана от подобна програма на ФБР, които я бяха снабдили много щедро с данни за техни случаи, след като се убедиха, че тя не се интересува от лични подробности, като например от имената на жертвите и извършителите. Фиона съзнаваше, че като всички статистически анализи на психолози, нейната програма в най-добрия случай даваше само частичен поглед върху цялостната картина. Все пак получаваше някои ценни сведения за естеството на престъпленията, с които си имаше работа. И най-важното — благодарение на този анализ бе в състояние да каже с висок процент достоверност дали извършените престъпления са част от серия или дело на различни извършители. Към края на следобеда тя бе успяла да докаже по емпиричен път същото заключение, до което бяха стигнали и полицаите въз основа на здравия разум и натрупания опит — двете убийства бяха несъмнено дело на един и същи човек. Ако това бе единствената услуга, която можеше да им окаже, пътуването й би било напълно безсмислено. Но Фиона беше убедена, че въз основа на готовия анализ и съществуващите данни ще може да насочи полицията към други престъпления, които може би бяха дело на същия човек. На базата на такава информация тя можеше да прецени и географските връзки между убийствата.

Сега й трябваше само да се махне от участъка и да обмисли спокойно късчетата информация, които бе измъкнала от досиетата.

Когато влезе в хотелската стая, откри бележка от Кит, подпряна на бюрото. „Слизам в бара. Ела долу, когато се прибереш, за да вечеряме заедно.“ Тя се усмихна, прекоси стаята и отвори прозореца, за да види гледката. Странно как красотата, която се простираше пред нея, съумяваше да прикрие целия диапазон на човешката грозота. Някъде в този кошер от сгради убиецът вероятно си вършеше работата, несмущаван от никого. Фиона се надяваше да успее да насочи полицията по следите му, преди той да извърши ново убийство.

Но това щеше да почака. Тя се съблече, бръчкайки нос от миризмата на цигари, попила в дрехите й. Взе набързо един душ, сложи джинси и една раирана копринена риза и слезе долу.

Откри Кит седнал на една маса в дъното на бара. Седеше, приведен над лаптопа си. До него имаше чаша много тъмночервено вино и купа с маслини, която бе бутнал настрани. Фиона обви раменете му с ръка и го целуна по главата.

— Добре ли прекара деня? — попита тя, докато се разполагаше на кожения стол срещу него.

Той вдигна стреснато глава.

— Здравей! Само да запаметя това.

Довърши това, което пишеше, и изключи компютъра. Затвори го и й се усмихна.

— Да не са ти дали свободна вечер?

— Нещо подобно. Трябва по-късно да напиша доклада, но няма да го правя много дълъг. Искам малко да поотлежи, преди да се ангажирам с някакво мнение. — Сервитьорът се появи и Фиона си поръча изстудена мансаниля. — А ти какво прави цял ден?

Кит доби леко виновен вид.

— Цял следобед се шлях из града. Исках да се потопя в атмосферата, нали разбираш? Този град е просмукан от история — това се долавя дори във въздуха. Зад всеки ъгъл има нещо, което си струва да се види, и нещо, което може да предизвика фантазията ти. В крайна сметка се размислих за времената на Инквизицията и какво ли е било тогава.

Фиона простена.

— Страхувам се, че познах. Дошла ти е идея за нова книга.

Кит се усмихна.

— Хрумна ми нещо.

— Това ли пишеше сега?

Той поклати глава.

— О, не. Прекалено рано е да започвам с текста. Просто изглаждах тук-там всичко, което съм писал миналата седмица. Нали знаеш, скучната част на работата. Ами ти? Как мина твоят ден?

Сервитьорът постави чашата пред Фиона и тя отпи една глътка.

— Рутинни занимания. Прерових един куп досиета. Берокал е много организирана личност. Реагира веднага. Не е нужно да му се повтаря.

— Това поне ще те облекчи донякъде.

— Не се занасяй. Проблемът е там, че нямам достатъчно материал за обработка. Обикновено убиецът подбира мястото, където оставя трупа, защото то има специфично значение лично за него. Но тъй като в този случай и двете места са исторически забележителности, това усложнява нещата. Съмнявам се, че ще има полза от търсенето на географски зависимости.

Кит сви рамене.

— Ще направиш това, което е по силите ти. Тук явно си падат по страхотии. Например онова смешно влакче, което обикаля стария град и минава по околовръстния път. Съпровождащият коментар е меко казано ексцентричен. Води се на испански, немски и някакъв английски, и разказват всичко за кървавата история на града. Има дори някакво дере, което се нарича „Жената с прерязаното гърло“. Представяш ли си?

Фиона го погледна изненадано.

— Разказват това на туристическата обиколка?

Той кимна.

— И според мен не е особен повод за гордост.

— Точно на това място е била открита една от жертвите — каза замислено Фиона. — Работех на базата на предположението, че името е известно само на местните хора.

— Е, аз пък мога да ти разкажа цялата история — заяви Кит. — Жената се чукала с някакъв войник от охраната, той напуснал поста си и врагът атакувал града. После й прерязали гърлото, за да не прави друг път така.

— Отиде ли до „Сан Хуан де лос Рейес“? Голямата манастирска църква?

— Минах оттам, но си я оставих за утре.

— Забеляза ли веригите по фасадата?

— Няма как да ги подминеш. Според пътеводителя Фернандо и Исабела наредили да ги окачат там след отвоюването на Гранада от маврите. С тях били оковани християните, пленени от маврите. Ако това е била представата на Исабела за обзавеждане, умирам от любопитство какво ще открия вътре. А ти защо питаш?

— Там е бил открит вторият труп. Ти си тук от половин ден и вече знаеш всичко и за двете места. Значи теорията ми губи една от опорните си точки.

Кит я потупа по ръката и заговори умишлено с добродушно-покровителствен тон.

— Не се притеснявай, любов моя, не можеш все да си права. Не всички могат да бъдат като мен.

Фиона се засмя.

— Добре, че дойде, за да имам с кого да говоря. Ще вечеряме ли най-сетне?

Фиона отпиваше от чашата с коняк и обмисляше идеята, която се бе оформила в главата й. На фона се чуваше как Кит трака по клавиатурата на лаптопа. Тихият, монотонен звук й действаше успокояващо. Дори познатото бръмчене откъм уокмена не я дразнеше, а отпускаше нервите й. Кит никога не й се пречкаше, когато имаше работа — нещо, за което му бе дълбоко благодарна. Достатъчно оплаквания бе чувала от приятелките си, че когато мъжете им не работят, считат, че и те би трябвало незабавно да прекъснат работата си. Кит нямаше нищо против да се захване с книгата си, или да отиде сам до някой бар и да завърже нови познанства.

— Убедена съм, че основната цел на убиеца не е търсене на сексуално удовлетворение — зачете тя на глас. — Въпреки това естеството на сексуалното насилие, упражнено върху телата на убитите, има своя значимост. Според мен това е израз на презрение към нещо, което той определя като „слабост“ на жертвите. Това ме кара да предположа, че първоначалният контакт с тях е установен на принципа на физическо или сексуално привличане. Най-грубо казано, предполагам, че се е запознал с тях при някакъв по-ранен случай и си е уговорил срещи за вечерите, когато са извършени двете убийства. Възможно е да е твърдял, че разполага със специализирани познания, които биха им били от полза в съответните професии. Очевидно отношенията им са били такива, че жертвите не са го възприемали като заплаха. Той познава добре местата, където са намерени труповете. Това предполага познания, които би могъл да има местен жител.

Тези убийства не са извършени в пристъп на ярост, дължащ се на сексуална неудовлетвореност или свръхвъзбуда. Мотивът е съвсем различен.

„Дотук добре“, каза си тя. Дотук нямаше нищо спорно.

— Престъпленията свидетелстват за сравнително сериозна предварителна подготовка и планиране. Следователно те надали са първите престъпления на извършителя. Очевидно не се замисля особено над това, което върши. Но ако предположим, че мотивацията за убийствата не е сексуална, не е логично да очакваме извършените по-рано от него престъпления да имат сексуален характер.

Като се вземе предвид, че двете местопрестъпления са места с историческа значимост, и че двете жертви са чужденци, считам, че ключът към мотивацията на убиеца се крие в мнението му за посетителите на града. Той не счита, че от тях може да се извлече полза, а ги приема по-скоро като натрапници, които не бива да се посрещат радушно. Считам за най-вероятно обекти на предишните му престъпления да са били туристи, или места, свързани с туристическия бизнес. Най-вероятно е започнал с прояви на вандализъм срещу хотели или търговски обекти, свързани с туризма, например сувенирни магазини. После насилието може да е ескалирало в нападения на туристи, например побой или обир.

Фиона се облегна назад и се замисли. Това, което предлагаше, в никакъв случай не беше традиционен профил на сериен убиец, но от самото начало тя беше впечатлена от необичайните места, където бяха оставени труповете. Повечето убийци оставяха телата на жертвите, където ги убиваха, или ги пренасяха на места, които подбираха заради малката вероятност някой да ги забележи как оставят трупа. Този убиец бе поел сериозен риск с втория труп — следователно местата, на които държеше да бъдат открити труповете, за него бяха не по-малко важни от подбора на жертвите. Това не бяха само места, които символизираха насилие. Всяко едно от тях имаше значение дори в очите на случаен посетител на града — което се доказваше от случая с Кит.

Фиона бе доволна от напредъка на работата си. Сега всичко зависеше от това дали Салвадор Берокал ще успее да убеди местната полиция да й предостави данните, от които се нуждаеше — вандализъм срещу собственост и лица, имащи връзка с туризма. Ако съумееше да набере такава информация, Фиона можеше да приложи теорията си за връзки между сродните престъпления и да открие кои от тях може да са извършени от един човек.

Успееше ли да установи кои деяния са част от серия, за разлика от изолираните деяния, тя щеше да отбележи интересуващите я местопрестъпления върху картата на града, която трябваше да бъде сканирана и вкарана в компютъра й. Мощният софтуер за профилиране по географска зависимост щеше да приложи серия сложни алгоритми върху интересуващите я точки от картата. След това щеше да изгради карта на вероятните зони, където извършителят на престъпленията работи или живее. Тя щеше да зададе и местата на убийствата, и ако те не излизаха значително от границите на предварително очертаните от компютъра зони, можеше да посочи на Берокал в коя част на града живее убиецът.

Фиона мислеше, че само преди десет години щяха да я свалят с подигравки от катедрата, ако се опиташе да заяви, че комбинацията от психологическо профилиране, статистически анализ на престъпленията и географско профилиране може да доведе до залавяне на убиец. Но тогава нямаше и достатъчно мощни компютри, които да обработват бързо подаваните данни. Светът на криминалните разследвания се бе променил по-бързо, отколкото някой бе предполагал. Най-сетне високите технологии бяха в състояние да стопят преднината, която престъпникът имаше пред преследвачите си. Тя имаше късмета да бъде част от тази промяна.

Утре сутринта щеше отново да подложи на изпитание уменията си. Сътрудничеството с полицията по преследването на някой убиец бе най-вълнуващата част от работата й. Но тя никога не забравяше, че работи с живота на истински хора, не с поредица от математически данни и компютърни изчисления. Ако това, което вършеше, не можеше да помогне за спасяването на човешки живот, то губеше всякакъв смисъл. Затова всеки случай, по който работеше, бе за нея не само професионално предизвикателство. Беше еталон, по който оценяваше самата себе си.

Глава 10

Фиона влезе в задимената канцелария малко след единадесет. Берокал и другите двама следователи бяха потънали в телефонни разговори и почти не забелязаха пристигането й. Беше изпратила доклада си на Берокал по факса. Знаеше, че той ще има нужда от малко време, за да й осигури необходимите материали. Използва трите свободни часа за ленива закуска в леглото с Кит, после отиде с него да видят съвършеното творение на Ел Греко — „Погребението на граф де Оргас“. Картината бе изложена във величествено усамотение — в едно странично крило на църквата „Сан Томас“. Това определено бе по-добро начало на деня от четенето на полицейски досиета.

Купчините папки на нейното бюро й се сториха същите. Тя изчака Берокал да свърши разговора, после каза:

— Здравейте. Не са ли дошли още докладите за вандализъм и нападения на туристи?

Берокал кимна.

— Ето ги, на вашето бюро. Нерешени случаи отляво, решени — отдясно. Това са досиетата от последните дванайсет месеца.

— Бърза работа.

Той сви рамене.

— Знаеха, че няма да ги оставя на мира, докато не донесат това, което искате. Иначе предпочитат спокойния живот. Може ли някой да ви помогне с всичко това, или се налага да работите сама?

— За съжаление трябва да анализирам данните сама — отвърна Фиона. — Какво става с картата на града?

Берокал вдигна пръст в знак на упрек към самия себе си. Обърна се към празното бюро и започна да рови в най-горното чекмедже. Извади една малка туристическа карта и друга, по-подробна, с всички улици на града.

— Не знаех коя от двете отговаря на изискванията ви — поясни той, докато й ги подаваше.

— Дали тук има някакъв скенер? — попита Фиона без особена надежда.

Берокал рамене.

— Би трябвало да има някъде.

— Трябва ми подробната карта, сканирана в GIF формат — каза тя, бръкна в куфарчето на лаптопа си и извади празна дискета. — Само да ми я запишат на дискета, аз ще си я въведа в системата.

Той кимна и се обърна към следователя, който седеше по-близо до него. Заговори нещо бързо на испански. Следователят затвори припряно слушалката и погледна шефа си въпросително. Берокал му подхвърли картата и дискетата и произнесе няколко кратки изречения с рязък тон. Следователят се усмихна лъчезарно на Фиона и се упъти към вратата. Явно дори да бъдеш куриер на английската консултантка бе за предпочитане пред това да те залостят в тази дупка.

— Е café con leche para dos4 — подвикна Берокал със злорада усмивка към изчезващия гръб.

— Благодаря — каза Фиона и посегна към първата папка. Трябваше да състави списък на статистически значимите фактори — часът и датата на престъплението, в какво точно се е изразил вандализмът, и един куп други подробности. После трябваше много внимателно да въведе данните. Когато престъпникът бе познат на полицията, тя трябваше да въведе и всички данни, свързани с предишната му криминална дейност. Трябваше да обработи четиридесет и седем папки и фактът, че всичко бе на испански, я бавеше допълнително. Денят бе много дълъг — накъсан само от картонени чаши с кафе и сандвичи. Минути след като бе изяла сандвичите, вече не знаеше какви са били, толкова силно се беше съсредоточила.

Най-сетне се облегна назад и зачака компютърът да обработи данните и да представи резултатите от обработката. Не се учуди, че повечето инциденти бяха оценени като самостоятелни. Но имаше три групи досиета, чиито общи белези говореха за възможността да са извършени от едно лице. Първата група беше поредица вандалски прояви срещу сувенирни магазинчета. Във всички случаи престъпленията са били извършвани между два и три сутринта в работни дни. При първите три витрините на магазинчетата били залети с боя, след това се забелязваше ескалация — при четирите следващи нападения били изпотрошени витрините и стоката също била залята с боя. Бяха все от купа нерешени престъпления.

Във втората група влизаха надписи с боя по стените на хотели и ресторанти. Но в случая надписите бяха по-скоро с политически характер — деснопартийни лозунги от рода на „Испания за испанците“, „Имигрантите вън!“ и така нататък. Фиона незабавно изключи възможността те да са дело на търсения от нея убиец.

Третата поредица бе също от купа нерешени престъпления. През последните четири месеца трима туристи били нападнати в ранните часове на деня, когато се прибирали към хотелите си. Берокал вече й бе обяснил, че жителите на Толедо си лягат рано по испански стандарти — повечето кафенета и ресторанти затваряли към единайсет. Но имало няколко бара, които работели до късно, и всяка от жертвите била прекарала времето в някой от тях. Връщали се сами към хотелите си, когато срещу тях изскачал маскиран мъж и ги нападал. Не искал пари, само ги биел безмълвно и ожесточено в продължение на няколко минути, после хуквал и потъвал в някоя от тесните улички наблизо.

Фиона въздъхна доволно. Всеки път, когато статистическото свързване на престъпления проработеше, имаше чувството, че присъства на малко чудо. Сега можеше да въведе зоните на двете статистически значими серии в географския си софтуер и да види какво ще стане.

Кит бе проследил с поглед Фиона, докато вървеше нагоре по хълма, след като се разделиха пред църквата „Сан Томас“. Възхищаваше се на леката й походка и на начина, по който кройката на панталона подчертаваше леката извивка на бедрата й. „Аз съм едно копеле с късмет“, каза си той и се наслади за миг на спомена за мързеливата сутрин в леглото. Въпреки че понякога го подлудяваше с неизкоренимата си страст да анализира и гледа под лупа всичко, не би я заменил за нито една от жените, които познаваше. Едно от нещата, които обичаше особено у нея, бе страстта, с която се отдаваше на работата си. И все пак, дори когато бе обсебена от поредния случай, Кит знаеше, че тя никога не забравя какво означава тяхната връзка.

Така беше и тази сутрин. Можеше да разиграе картата „Незаменима съм“, и да хукне право към полицията. Но тя го убеди, че толкова рано надали има върху какво да работи и отдели време да споделят нещо, което имаше стойност за него. Кит се стараеше да й връща със същата монета, но съзнаваше, че не го бива толкова в това отношение. Потънеше ли в някоя книга, преследван от кошмара на сроковете, не можеше да мисли за нищо друго, освен за следващия текст, който трябваше да въведе в компютъра. Тогава единственият начин, по който можеше да прояви любовта си към нея, бе да й готви през почивките и да отделя време да вечеря с нея. Не беше много, но все беше по-добре от нищо.

Прекара остатъка от деня като добросъвестен турист, и се върна в хотела малко след шест часа. Купи от бара бутилка червено вино и го отнесе в стаята им. Нямаше представа колко ще се забави Фиона, но това не беше проблем. Включи MTV, наля си чаша вино, отвори компютъра и провери пощенската си кутия. Единственото важно писмо беше от литературния му агент, който потвърждаваше, че е сключил договор с независима филмова компания, която искаше да прави телевизионна адаптация на първия му роман. Самият Кит бе убеден, че „Специалистът по дисекции“ не подлежи на филмиране, но ако хората имаха желание да му платят много пари, за да се убедят сами в това, нямаше намерение да възразява.

Парите не го вълнуваха прекалено много. Майка му и баща му бяха учители, и той и брат му израснаха в среда, където не се обръщаше особено внимание на парите. Винаги бе имало достатъчно и Кит не бе расъл с чувството, че е лишен от нещо, защото родителите му не могат да си го позволят. Не бе получил кой знае какъв аванс за първия и втория си роман, и според него надали някой бе по-изненадан от собствените му издатели, когато „Кръвна картина“ стана истинска сензация, превърна се в култов роман и бе възприета като книга, надхвърлила ограниченията на жанра. В резултат на всичко това през последните две години бе спечелил повече пари, отколкото родителите му печелеха за десет.

Кит не знаеше какво да прави с тези пари. Голяма част отидоха за купуването на къщата, но като изключим това, двамата с Фиона нямаха особени материални претенции. Той нямаше слабост към скъпи дрехи, не проявяваше никакъв интерес към луксозни коли и продължаваше да предпочита по време на почивките да заминат за някъде със самолет, да наемат кола и да нощуват тук и там по евтини хотели. Най-големите му разходи бяха вероятно за музика, но дори в това отношение му помогна едно турне за представяне на книги в Канада и Съединените щати. Там си позволи да накупи огромен брой дискове на смешни цени.

Основният лукс, от който имаше нужда, бе убежище, където да пише несмущаван, когато книгата навлезеше в мъчителната си междинна фаза. Началото винаги беше лесно, но минеше ли първите сто страници, го връхлиташе депресията, защото решаваше, че написаното не отговаря на първоначалната му амбиция. На този етап всяко прекъсване за него бе равносилно на мъчение. Фиона бе може би единственият човек, чието присъствие не го вбесяваше, вероятно защото винаги знаеше кога да го остави сам.

Тъкмо тя му предложи да купи някоя малка къщичка из северната пустош, където можеше да работи несмущаван толкова дълго, колкото си искаше, и колкото бе необходимо, за да се пребори с недоволството от собствената си работа. Обикновено най-ужасната фаза продължаваше около шест седмици — в рамките на следващите сто и петдесет страници. Фиона го бе уведомила, че предпочита да се лиши от присъствието му, стига това да му помогне да възстанови по-бързо обичайната си спокойна жизнерадост.

Затова купи къщичката. Никога нямаше да престане да се удивлява, че на Британските острови все още има такива места, на които човек да може да си осигури пълна изолация. От къщурката, която се състоеше от две помещения, надлъж и на шир, докъдето поглед стигаше, не се забелязваха следи от човешко присъствие. За да стигне дотам, първо трябваше да вземе самолета до Инвърнес, да вземе старичкия лендроувър, който държеше в един гараж наблизо, да зареди багажника с достатъчно бакалски стоки, и да кара още около два часа към южния край на безкрайната пустош, наречена Съдърланд. Токът си осигуряваше с дизелов генератор, вода черпеше от близкия извор, отопляваше се с дърва — печката беше достатъчно голяма, за да загрее и вода колкото за половин вана. По настояване на Фиона отдели пари за мобилен телефон, но го използваше само, за да свързва от време на време компютъра и да проверява пощата си.

Такава изолация би се сторила непоносима на много хора. Но за Кит прекараните там седмици бяха животоспасяващи. Като изключим някой и друг ловен излет, за да осигури зайци за готвене, той работеше почти постоянно и успяваше да премине най-тежките части на книгите си много по-бързо, отколкото в Лондон. В резултат на този ход се подобри и качеството на книгите му. Самият той го съзнаваше, а очевидно го чувстваха и читателите му.

Нямаше съмнение, че тези отсъствия обогатяваха и отношенията му с Фиона. Въпреки че си разменяха ежедневно писма, чието съдържание често би могло да мине за порнография в друг контекст, връщането му винаги бе съпроводено от страстта на първите дни на връзката им. Дори само мисълта за това го възбуждаше. Кой би могъл да си представи, че под въздържаната външност на Фиона се крие дълбоко чувствена жена, която бе в състояние да превърне суровия мъж на британската криминална литература в романтичен глупак?

Той знаеше, че страстта й се възбужда особено силно след принудителен сблъсък с насилствена смърт. Имаше чувството, че по този начин тя се опитва да утвърди собствената си връзка с живота, да тържествува в своята жизненост напук на убиеца. Кит не беше във възторг от повода, но нямаше нищо против да се възползва от последиците.

Наложи си да се съсредоточи. Мислите за завръщането на Фиона бяха най-сигурното средство да се отклони от работата си. Реши да направи периодичната проверка — прехвърляше готовия текст, за да се убеди, че не е допуснал някъде недомислие. Пусна разпечатка на последните шейсет страници и прехвърли канала на телевизора, за да чуе последните новини по Би Би Си.

Ранните вечерни новини вече вървяха. Тъкмо приключваше някакъв удивително досаден репортаж за състоянието на еврото, съчетан с интервю на някакъв заместник-министър на финансите. Гласът на говорителя изведнъж зазвуча по-тревожно.

— Новина от последния час. Полицията в Единбърг идентифицира жертвата на брутално убийство в сърцето на шотландската столица, в ранните часове на деня. Убитият е авторът на криминални романи, превърнали се в световни бестселъри, писателят Дрю Шанд.

Кит се намръщи невярващо.

— Свързваме се с нашия кореспондент в Единбърг Джеймс Донъли — заяви говорителят.

На екрана се появи млад мъж със сериозно изражение, застанал пред сграда, облицована със сив камък.

— Обезобразеният труп на Дрю Шанд бе открит от патрулен полицай, който извършвал рутинна проверка по Роял Майл малко след три часа сутринта. Полицията е отцепила района зад катедралата „Сейнт Джайлс“, където продължават да работят екипи на криминално-следствения отдел. На пресконференция по-рано днес следобед главен инспектор Санди Галоуей съобщи, че гърлото на жертвата е било прерязано, а лицето и тялото — обезобразени с нож. Инспектор Галоуей се обърна с молба към всеки, който е бил в района между полунощ и три часа сутринта, да се обади в полицията.

В последните минути от пресконференцията бе съобщено, че жертвата е прочутият автор на трилъри Дрю Шанд. Трийсет и една годишният Шанд бе приветстван като една от новите звезди на британската криминална литература, когато първият му роман, „Подражател“ оглави класациите за бестселъри от двете страни на Атлантика и му донесе наградите „Джон Крийзи Мемориъл“ и „Маквити“. Телевизионната адаптация на „Подражател“ също спечели много награди и е изключително популярна и в чужбина.

Шанд, който е работел като учител по английски език преди началото на литературната си кариера, живееше сам в апартамент в Новия град. Романът му „Най-мрачният час“ трябва да излезе от печат идущия месец. Шанд, който не криеше хомосексуалните си наклонности, беше редовен клиент на заведенията в Единбърг, посещавани от лица със същата сексуална ориентация, включително едно, за което се предполага, че обслужва лица със склонност към садомазохистични практики. На този етап полицията отказва да цитира възможен мотив за убийството.

— Ами да, виновен е убитият — изръмжа Кит и удари така силно с чашата си по масата, че столчето се счупи и червеното вино потече по мраморния под. Без да обръща внимание на счупеното, Кит надигна бутилката и пи направо от нея, без да забележи вкуса на виното.

— Дрю Шанд — повтори той, отново надигна бутилката и поклати невярващо глава. — Горкото копеле. — Внезапно си спомни ясно съвместната им поява на последния панаир на книгата в Единбърг — единственият случай, когато двамата се бяха срещали заедно с публиката си. Спомни си Дрю, приведен напред, опрял лакти в коленете си, разперил длани, как се опитваше да докаже, че насилието в „Подражател“ е функционална част от книгата, а не самоцел. Кит помнеше, че той успя да спечели публиката, макар че самият Кит имаше известни резерви. После седнаха заедно пред павилиона на списание „Шпигел“, пиха „Бекс“ направо от бутилките и продължиха спора, подправяйки разговора си с предпочитания от полицаите и авторите на криминални романи черен хумор. В някакъв ярък проблясък на съзнанието Кит видя съвсем ясно пред себе си Дрю, който отмяташе назад красивата си глава и се смееше.

Кит осъзна, че копнее за близостта на Фиона. Един критик бе писал някога, че той успява да накара читателите да се привържат към литературните герои до такава степен, че когато ги убие, читателят реагира остро като при действителна смърт на познат човек. Когато прочете този коментар, Кит се почувства много горд. Но по онова време не се бе случвало да убият някого от личните му познати.

Сега, в тази хотелска стая, в чужд град, потресен от известието за смъртта на Дрю Шанд, осъзна целия абсурд на онзи коментар.

Сега вече знаеше истината.

Глава 11

Фиона се протегна и погледна часовника си. Видя с учудване, че вече е седем и десет.

Движенията й привлякоха вниманието на Берокал, който отсъстваше през по-голямата част от деня, но се бе върнал наскоро в канцеларията.

— Напредвате ли? — попита той.

Фиона описа набързо резултатите от днешната си работа.

— Сега трябва вече да си почина — заключи тя. — Много е лесно да започнеш да правиш грешки, когато цял ден си се взирал в екрана, а ако объркам схемата на местопрестъпленията, резултатите от работата ми стават безполезни.

Берокал дойде до бюрото й и надникна над рамото й към екрана.

— Забележително — отбеляза той. — Такава система би облекчила извънредно много работата ни.

— Системата се прилага вече от полицията в много страни — каза Фиона. — Работи най-добре със случаи на кражба на собственост — взлом и обир. Версията, която ползвам аз, е експериментална. Позволява ми да въведа моя група променливи величини за обработка — така че изисква известна опитност от потребителя. Но основната версия с твърди параметри действително намалява процента на обирите в местата, където се прилага. С нейна помощ се разчистват и по-стари неразрешени престъпления, както и текущи случаи. Не е зле да убедите шефовете си да инвестират някаква сума за софтуера.

Берокал изсумтя.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Отношението на шефовете ми към разходите е едно — да ги избягват, стига да могат.

— Но все пак сте успели да се преборите за моя хонорар — отбеляза Фиона.

— Изпадат в паника, когато съществува опасност да загубим доларите на туристите. Тогава изведнъж отнякъде се появяват средства, за които преди не сме можели и да мечтаем. Какви са плановете ви за вечерта? Имате ли нещо против да поканя вас и Кит на вечеря — в някое заведение, типично за Толедо?

Той отстъпи назад, за да се разминат.

— Много мило, но се съмнявам, че ще имам настроение. Всичко, което прочетох днес, се върти в главата ми, затова предпочитам просто да се прибера в хотела и да хапна нещо набързо с Кит. След това сигурно ще продължа да работя.

Той сви рамене.

— Както предпочитате. Но не бива да се чувствате длъжна да работите всяка минута, докато сте тук.

Фиона затвори лаптопа си и го прибра в куфарчето.

— Въпреки всичко се чувствам длъжна, майоре — каза тя тихо. Вдигна очи и срещна погледа му. — Той е тук някъде и планира следващото убийство. Започнал е да работи с много кратки интервали между отделните престъпления. Не искам думите ми да прозвучат мелодраматично, но когато имате работа с толкова организиран и безмилостен убиец, всеки ден е от значение. Не искам кръвта на следващата жертва да тежи на съвестта ми, ако мога да го избегна по някакъв начин.

Берокал навлезе с колата в уличното движение и хвърли бърз поглед към Фиона.

— Наистина ли мислите, че човекът, отговорен за онези вандалски нападения, и онзи, който е пребивал туристи, са едно и също лице?

Фиона сви рамене.

— В моята работа не може да съществува абсолютна сигурност. В идеалния вариант предпочитам да работя с поне пет различни местопрестъпления от всяка отделна серия. Но ако говорим за вероятности, наистина мисля, че е така. Вандализмът се застъпва във времето само с първия побой. Когато започват побоите, заливането на магазини с блажна боя и чупенето на витрини престава. Обяснението е, че или извършителят се е преместил някъде, или е намерил по-задоволителен отдушник на яростта си. Всичко, което знам за ескалацията на насилието при престъпниците, ме кара да вярвам, че след като не е бил заловен, той е станал по-самоуверен и е решил да предприеме нещо по-сериозно. Насочил се е пряко към обекта на омразата си, вместо да напада непряко замесени обекти. Ще се разбере дали съм права, когато прекарам данните през програмата за географско профилиране.

— Ще имате доказателство, че престъпникът е един и същ? — в гласа на Берокал се долавяше съмнение.

— Не, това не може да бъде абсолютно сигурно доказателство. Не може да ви послужи и в съда. Но ако програмата представи вероятност за едно и също местоживеене на извършителя на двете серии престъпления, нивото на вероятността се повишава много, така ли е? Тогава вече колегите ви от местната полиция ще имат представа къде да търсят доказателства — Фиона се повъртя на седалката в опит да раздвижи схванатите мускули на раменете си. Движеха се по пътя, който минаваше край реката — срещу скалистия хълм, на който Толедо сияеше в светлината на залеза. — Невероятна гледка — допълни тя.

— Красив град — кимна Берокал. — Тъкмо затова такива престъпления изглеждат далеч по-шокиращи тук, отколкото обичайното насилие в крайните квартали на Мадрид. И, разбира се, затова се отделя толкова внимание на това разследване. Не само шефовете ми искат бързо решаване на случаите. Вестниците и телевизията ще ни разкъсат. За щастие досега името ми не се е появявало в новините и вестникарските статии. Опасявам се, че няма да прозвучи много добре, когато се разбере, че сме повикали английски експерт да търси извършителя на испански убийства.

— Аз не решавам вашите случаи, майоре. Аз съм психолог-консултант, не детектив-консултант. Единственото, което мога да направя, е да представя някои предложения. Вие ще решите дали си струва да се проследят, вие сте тези, които ще намерите необходимите доказателства, за да обвините убиеца.

Берокал се усмихна.

— Докторе, и двамата знаем, че медиите изобщо не се интересуват от истинското положение. Ако надушат нещо за вас, веднага ще ви представят като някакъв детектив-чудотворец, съвременен Шерлок Холмс, който трябва да се намеси, защото полицаите са прекалено тъпи, за да си свършат работата.

— Нали затова не им казваме, че съм тук — отвърна тя. Настъпи кратко мълчание. Берокал се отклони от главното шосе и колата се закатери по стръмния хълм към хотела. Великолепната гледка остана зад гърба им.

— А вашата програма може ли да докаже, че убиецът живее в същата зона като побойника?

— Не знам дали данните ще бъдат достатъчни — отвърна тя честно. — Само две убийства не могат да ни осигурят абсолютна точност. Местата не са достатъчно. Но ще си поиграя с комбинациите и ще видим какво мога да открия. Утре сутринта би трябвало да съм в състояние да отговоря на въпросите ви.

— Сигурна ли сте, че не искате да вечеряме заедно? — попита Берокал, докато търсеше място на паркинга.

— Наистина благодаря за поканата. Но предпочитам да продължа с работата. Колкото по-бързо свърша, толкова по-скоро ще мога да се прибера у дома. А и вашето семейство сигурно би се радвало да ви види.

Той се позасмя.

— Сигурно. Но и аз като вас работя до късно тези дни.

— Аз поне ще вечерям с Кит. Той винаги успява да ме развесели, дори когато работя върху такива тежки случаи като сегашните. А честно казано, с професии като нашите рядко има поводи за смях.

Той кимна сериозно.

— Разбирам ви. Понякога, когато се прибирам след работа, имам чувството, че съм повлякъл цялата гадост със себе си. Почти се боя да прегърна децата си от страх, че мога да ги заразя с ужаса от видяното. — Той се приведе встрани, за да отвори вратата на Фиона. — Добър лов, докторе.

Тя кимна.

— И на вас, майоре.

Първата реакция на Фиона, когато отвори вратата на стаята, бе объркване. Единствената светлина идваше от далечния силует на Толедо, озарен драматично от десетки прожектори. На фона се очертаваше силуетът на Кит, седнал на леглото. Седеше, провесил глава, опрял лакти на коленете си.

— Кит? — каза тя тихо и затвори вратата зад себе си. Не можеше да разбере какво не е наред, но явно нещо се бе случило.

Отиде бързо при него, оставяйки по пътя лаптопа, папките и сакото си. Когато седна до него на леглото, Кит вдигна глава и се обърна към нея.

— Какво става, мили? — попита Фиона тревожно. Обгърна раменете му с ръка и той се облегна на нея.

— Убили са Дрю Шанд — каза той с треперещ глас.

— Автора на „Подражател“?

— Според Би Би Си, са открили трупа му тази сутрин близо до Роял Майл — Кит изглеждаше замаян.

— От телевизора ли научи? — каза тя, изпълнена със съчувствие.

— Да. Исках да чуя новините — Кит се засмя мрачно. — Човек не очаква да чуе по новинарските емисии, че са убили и обезобразили негов познат.

— Ужасно — Фиона съзнаваше неадекватността на думите си. Много добре познаваше шока от такава новина. Макар че навремето тя разбра за случилото се по телефона.

— Да. Има и по-лошо. Вече се опитват да го представят като виновник за собствената си смърт, защото не криеше сексуалните си предпочитания, а според средния жител на Единбърг те са отблъскващи. Най-лесно е да се обвини жертвата. Така почтените граждани ще продължават да си спят спокойно, убедени, че на тях такова нещо не може да им се случи — гласът му звучеше гневно, но Фиона съзнаваше, че това е реакция на шока.

— Съжалявам, Кит — тя го притисна по-силно и го остави да се облегне на нея.

— Никога не ми се е случвало такова нещо. Никога не съм научавал за убийството на човек, когото познавам. Зная, говорили сме за Лесли, и мислех, че те разбирам, но едва сега съзнавам, че съм нямал никаква представа за преживяванията ти. А дори не бях особено близък с Дрю. Просто не мога да проумея защо някой би искал да го убие. Нищо не разбирам.

Фиона не познаваше лично Дрю Шанд, но знаеше достатъчно за убийствата и техните последици, за да оцени ужаса, който се криеше зад простите факти. Подобни обстоятелства бяха променили живота й завинаги.

Кит бе произнесъл думата, която отключи спомена. Лесли. Ако затвореше очи, всичко щеше да я връхлети като приливна вълна. Беше обикновена петъчна вечер. Фиона преподаваше от една година в университета и вече си бе изградила навик да излиза в петък с екипа на клиниката, в която провеждаше изследвания. Събираха се в една кръчма в Блумсбъри, продължаваха методично към гара „Юстън“, и приключваха вечерта на къри в един индийски ресторант в края на Юстън Роуд. Докато се прибереше в малкия си апартамент в Кемдън, ставаше полунощ и натоварванията от изминалата седмица тънеха в приятна алкохолна мъгла.

Когато влезе в апартамента, забеляза веднага истеричното примигване на лампичката на телефонния секретар. Бяха регистрирани повече от дузина повиквания. Заинтригувана, тя натисна копчето за прослушване и продължи към кухничката. Още първите думи я накараха да се закове на място.

— Фиона? Татко е. Обади се веднага, щом се прибереш.

Не я смутиха толкова думите, колкото начинът, по който баща й говореше. Гласът му, обикновено силен и самоуверен, звучеше почти като шепот — бледо, треперливо ехо на обичайния му тон.

Чу се сигналът, после се включи следващото съобщение.

— Фиона, пак е татко. Няма значение по кое време ще чуеш съобщението, обади се незабавно. — Този път гласът му трепна и прекъсна в края на думите.

Тя вече посягаше към телефона. Чу сигнала, после пак гласа на баща си.

— Фиона, трябва да говоря с теб. Не мога да чакам до сутринта.

Всичките й инстинкти подсказваха, че я очаква лоша новина, че се бе случило най-лошото. Сигурно нещо с майка й. Инфаркт? Инсулт? Злополука?

Фиона грабна слушалката и набра познатия номер.

Някой вдигна слушалката още при първото прозвъняване. Разнесе се непознат глас.

— Ало? Кой се обажда?

— Фиона Камерън. Кой сте вие?

— Момент, моля, сега ще ви свържа с баща ви. — Чу се приглушен разговор, изтракване, после гласът на баща й — несвой, неестествен, почти като на непознат.

— Фиона — каза той с усилие. И се разплака.

— Татко, какво има? Какво се е случило? Нещо с мама ли? — професионалните й умения да успокоява се изпариха, когато чу баща си да плаче.

— Не, не. Лесли. Тя е… Лесли е… — той се насили да задиша по-спокойно. Фиона го чу как си поема дъх, после каза: — Лесли е мъртва.

Фиона не помнеше дали е казал нещо повече и какво е било. Изпита чувството, че всичко, което я заобикаля, се отдалечава на огромно разстояние, гласът на баща й също долиташе много отдалеч. Ушите й писнаха. Малката й сестричка — мъртва. Невъзможно. Сигурно имаше някаква грешка.

Нямаше грешка. Лесли, студентка в трети курс в университета „Сейнт Андрюс“, била изнасилена и удушена, когато се прибирала към дома си. Така и не бе повдигнато обвинение срещу никого по това престъпление. Полицията смяташе, че същият престъпник е изнасилил две други студентки през последните осемнайсет месеца, но не разполагаше с доказателства. Намериха само два отпечатъка от популярен модел маратонки. Описанието беше толкова общо, че отговаряше на половината мъже в града. Дори по онова време да бяха в състояние да правят ДНК-анализ, и това не би им помогнало особено. Беше използвал презерватив. Всички нападения бяха през зимата, жените бяха носили ръкавици, така че не бяха успели да одраскат престъпника.

В продължение на шест месеца след смъртта на Лесли Фиона имаше чувството, че живее в някакъв много лош сън. Всеки момент щеше да успее да се събуди и щеше да разбере, че всичко е наред. Лесли щеше да е жива. Майка й нямаше да страда от депресия със самоубийствени наклонности. Баща й нямаше да е започнал да пие и да праща безкрайни писма до депутата от техния район, полицията и пресата с оплаквания, че престъпникът не е открит. Самата Фиона нямаше да страда от чувство за вина, че лично тя убеди Лесли да бъде по-самостоятелна и да замине за „Сейнт Андрюс“, когато сестра й можеше да остане при нея в Лондон.

Един ден се озова на лекция на свой колега от Канада. Той говореше за първите стъпки на компютърния анализ на престъпленията и за приложението му в криминалното разследване. Фиона изпита чувството, че в главата й просветна електрическа крушка. Мъглата на страданието се разкъса и тя разбра с болезнена яснота какво иска да прави от сега нататък.

Лекцията трая само един час, но я промени до неузнаваемост. Тя знаеше, че не може да върне Лесли. Не можеше дори да залови убиеца й. Но сега осъзна, че може да намери успокоение, ако спаси друг човешки живот.

Това й стигаше. Поне в повечето случаи. Но сега убийството отново нахлуваше в личния й живот, макар и не директно. Всичко това се въртеше в главата й, докато прегръщаше Кит и се опитваше да го успокои, доколкото можеше.

След дълго мълчание Кит най-сетне се отдръпна от нея.

— Съжалявам, че се разкиснах — каза той. — Не ми е бил приятел, изобщо не бяхме близки.

— Не си се разкиснал. Познаваше го, харесваше го, уважаваше работата му. Съзнанието, че него просто го няма вече, не може да не причини шок.

Кит стана и запали лампата.

— В такъв момент разбираш проклятието на богатото въображение. Не мога да престана да си представям как се е чувствал, колко е бил уплашен — той си пое дъх. — Трябва да правя нещо, за да откъсна мислите си от всичко това. — Взе купа хартия, който принтерът бе изплюл току-що. — Имаш ли нещо против да поръчаме вечеря в стаята?

— Както решиш — Фиона закачи сакото си и взе лаптопа. — Аз също имам достатъчно работа, така че си пиши спокойно.

Кит успя да се усмихне слабо.

— Благодаря.

Седна, кръстосал крака, на леглото, придърпа купчината листове и взе молива. Фиона го наблюдава известно време в огледалото, за да се убеди, че е започнал наистина да чете, без да се разсейва. Сега повече от всякога бе доволна, че бяха дошли тук заедно. Поне не му се наложи да понесе шока сам.

Знаеше от личен опит колко ужасно е преживяването. И не го пожелаваше и на най-големия си враг.

Ufime zftmd pfapa tmzp. Yqeek ngfza ftmdp. Mrqit agdea regdr uzsft zpuwz qiftq pqfmu xeart uepmu xkdag fuzq.

Дрю Шанд не представляваше никакъв проблем. Неприятна работа, но не и трудна. Те не съзнават, че изобщо не са недосегаеми. Стигаше ми да се поровя няколко часа в Интернет и познавах в подробности дневната му програма.

Бях убеден, че няма да е трудно да го примамя. Хора като него се хващат много лесно на ласкателства. Основното бе да намеря място, където да го убия.

Попаднах на идеалното място. Бивш месарски магазин. Витрините му бяха препречени целите с дъски. Задното помещение беше облицовано с плочки от горе до долу. В средата имаше плот за транжиране на месото, край едната стена бяха наредени два големи умивалника. Съдейки по прахта и паяжините, никой не бе припарвал тук много отдавна и надали нещата щяха скоро да се променят. Затова реших да не си правя труда да почиствам след себе си.

На другия ден паркирах до апартамента му, за да мога да следя кога излиза и кога се връща. Върна се от фитнес залата точно навреме и един час по-късно излезе отново. Тръгна надолу по Брутън Стрийт. Сподирих го и влязох след него в „Бреговете на Варварин“. Вътре беше вече доста оживено. Забелязах, че няколко души ме оглеждат с подчертан интерес. Изпотих се от притеснение. В края на краищата, не ми се искаше някой после да си припомни външния ми вид.

Дрю беше на бара и аз седнах до него. Когато му донесоха поръчаното питие, аз извадих десетачка и казах:

— Позволи ми да те почерпя.

Той не възрази. Преместихме се в един по-тъмен ъгъл. Заговорихме се, и когато той ми каза името, се направих на много изненадан. Казах, че според мен сцените с мъченията в книгите му са блестящи. Той спомена, че според някои критици насилието било прекалено, но аз настоях, че сцените са страхотни. Че съдържат някакво сексуално предизвикателство.

Тогава той ме изгледа изпитателно, но не каза нищо. Отиде до бара, поръча напитки за себе си и за мен, и ги донесе на масата. Когато се върна, ме попита падам ли си по силни усещания. Не бе възможно да върви по-добре, дори аз да бях писал сценария. Казано накратко, ме покани да се кача горе с него — в нещо, коетотой нарече „Тъмната стая“. Но аз му казах, че мога да му предложа нещо по-добро. Казах, че работя към една строителна компания, и че съм измъкнал ключовете за някакъв изоставен магазин, който съм декорирал като зала за мъчения.

Стори ми се невероятно, че се хвана толкова лесно. Опасявах се, че може дори да се наложи да се поддам на ухажванията му, преди да успея да го накарам да ме последва на някакво непознато място. Такава перспектива ме ужасяваше повече от всичко, което имах намерение да му причиня. Но той само чакаше да го поканят. Най-ужасното беше, когато излязохме на улицата и той ме прегърна и започна да ме целува. Отблъснах го, може би прекалено грубо, но това само го настърви. Докато отключвах вратата, той се притисна в мен, за да почувствам ерекцията му. Ако се колебаех дали да продължавам нататък, това би било достатъчно да разсее всякакви съмнения.

Отворих вратата, и докато той опипваше стената, за да намери ключа, го ударих по главата с тежкото метално фенерче.

Не обичам да си спомням останалото… Не беше приятно. Доста по-трудно е да удушиш човек, отколкото изглежда отстрани. Особено ако носиш гумени ръкавици и ръцете ти се изпотят и почнат да се хлъзгат.

После трябваше да премина към рязането.

Беше отвратително — не само кръвта, но и миризмата. Едва не повърнах. Имал съм неприятни преживявания, но това надмина всичко, което ми се бе случвало досега.

Когато си свърших работата, затворих отново ципа на якето му, вдигнах го и го отнесох до джипа. Носех го на ръце, не на рамо, защото иначе всичко щеше да потече и да изпоцапа колата.

Вече бях решил къде да оставя тялото. Не можеше и дума да става за същото място, описано в книгата на Шанд. Беше прекалено открито. Все едно да се моля да ме арестуват. Но пък не може да се очаква стопроцентова точност, нали?

Реших да го оставя зад катедралата. Когато стигнах дотам, наоколо нямаше жива душа, затова го оставих на стълбите пред административната сграда.

Разкопчах якето му и нагласих всичко според описанието. Едва не повърнах. После си плюх на петите, като че ли ме преследваха четиримата конника от Апокалипсиса. Време беше да се върна на мястото, където се очакваше да бъда.

Опасявах се, че ще си докарам кошмари. Но не се случи нищо подобно. Не мога да твърдя, че ми беше приятно. Това бе просто работа, която трябваше да се свърши, и аз я свърших добре. Гордея се с това. Но за удоволствие и дума не може да става.

Глава 12

Пристигането на вечерята принуди Фиона и Кит да се откъснат от работата си. Тя въвеждаше данни в лаптопа и прехвърляше различни комбинации през програмата за географско профилиране, но тази работа беше прекалено механична и оставяше съзнанието й открито за спомените. Изкусително бе да удави гласовете, които звучаха в главата й в алкохол. Но тя бе видяла баща си да се пропива, бързо и на стари години, да става жертва на параноидни кошмари, които отнеха живота му също както убиецът бе отнел живота на Лесли. Ако баща й не бе починал четири години по-късно от остра чернодробна недостатъчност, рано или късно щеше сам да посегне на живота си. Така че за нея бутилката не представляваше алтернатива.

Но заравянето в работа също не помагаше. Когато седна да вечеря с Кит й стана ясно, че призракът на Лесли не я е напуснал от мига, в който Кит спомена името й. Очевидно и Кит не можеше да се откъсне от мислите си. Изядоха рибата си в почти пълно мълчание. Никой не знаеше как да подхване темата, която вълнуваше и двамата.

Фиона се нахрани първа и побутна чинията си встрани. Пое си дъх и каза:

— Струва ми се, че ще ми е по-лесно да се успокоя, ако разбера какво точно се е случило с Дрю. Не защото мисля, че мога да помогна по някакъв начин, но… — тя въздъхна. — Колкото повече знам, толкова по-добре ще се чувствам — както винаги.

Кит вдигна за миг поглед от чинията си и срещна очите й, измъчени от спомена. Знаеше, че това, което караше Фиона да се буди с писъци от кошмарите си след смъртта на сестра си, бе именно незнанието. Тя искаше да знае какво точно се бе случило с Лесли. Против изричното желание на майка си, която категорично отказваше да изслуша подробности за смъртта на по-малката си дъщеря, Фиона бе изчерпала всички възможности, за да се добере и до най-дребния факт, свързан с ужасната съдба на сестра й. Беше се сприятелила с местните репортери, беше приложила целия си чар, за да убеди натоварените със случая следователи да й казват всичко, което знаят. И когато най-сетне успя да сглоби детайлите и да си състави представа за последните мигове от живота на Лесли, кошмарите постепенно престанаха. С течение на годините научи още много подробности за обичайното поведение на серийните убийци и изнасилвачи и картината стана още по-ясна, Фиона започна да чувства още по-ясно това, което се бе случило със сестра й.

Макар да възприемаше това донякъде като болестна мания, Кит не можеше да отрече, че познанието успокоява Фиона по някакъв начин. А за него нямаше нищо по-важно. Въпреки че тя не бе в състояние да обясни защо подробната възстановка я успокояваше, това бе факт, който нито един от двамата не бе в състояние да отрече. Постепенно Кит разбра, че личното й отношение към убийството не се различава по нищо от професионалното. Колкото повече знаеше, толкова по-уверена се чувстваше. Може и да беше права. Може би и сега, за да е сигурна, че ужасният спомен за съдбата на Лесли няма да нахлуе пак в сънищата й, тя имаше нужда да разбере подробностите около смъртта на Дрю Шанд. А може би и той щеше да има полза от това.

— Какво искаш да направиш по въпроса? — попита той.

— Ще видя какво мога да открия в Интернет — каза Фиона. — Имаш ли нещо против?

Кит сви рамене.

— Надали ще е по-страшно от филма на ужасите, който се върти в мозъка ми.

Той сложи мръсните чинии обратно на подноса и го изнесе пред вратата. Фиона влезе в Интернет и се зарови в търсачката. „Как да намеря нещо за Дрю Шанд?“ изписа тя и отговорът се появи за секунди. Шанд имаше собствен уебсайт, а имаше и два сайта, съставени от почитатели на творчеството му.

— По-добре да почнем от сайтовете на почитателите — предложи Кит. — Дрю надали ще осъвремени скоро своя.

На първата страница, която Фиона отвори, се виждаше оградена с черна рамка снимка на мъртвия писател. Отдолу бяха поместени датите на раждането и смъртта му, и откъс от атмосферния пролог на „Подражател“:

Фиона потръпна.

— Кара те да настръхнеш, нали? — отбеляза Кит. — Великолепно встъпление. Момчето наистина си го биваше. Чела ли си „Подражател“?

— Беше една от купчината книги, които ми подари за Коледа.

— Вярно, бях забравил.

Фиона се усмихна.

— Не бяха малко.

Откакто живееха заедно, Кит й подаряваше за Коледа личния си подбор на най-добрите криминални романи през изминалата година. Преди да се запознае с Кит, тя почти не четеше криминална литература. Сега й бе интересно да следи конкуренцията му, но предпочиташе сигурния му подбор, вместо да рискува да се натъкне на слаба книга.

Фиона превърташе страниците на сайта. Пропусна хвалебствията и епитафиите и се съсредоточи върху подробностите около престъплението. Нямаше нищо, което да не им е известно. Вторият сайт не предлагаше много повече информация — всъщност се споменаваше само слухът, че Дрю е бил редовен посетител на гей-клуб, където се събирали лица със склонност към садомазохистичен секс.

— Сама виждаш, нали? — каза ядосано Кит. — Синдромът „Жертвата си го заслужава“. Убит е, защото си го е изпросил. Имал е слабост към рискован секс и това е станало причина за смъртта му.

— Така и ще продължи — каза Фиона. — Освен ако не заловят бързо убиеца, и ако се окаже, че убийството няма връзка със сексуалните му контакти.

— Е, да. Ако не те хване СПИН, може да те сполети нещо още по-страшно.

Фиона ровеше из различни страници, а Кит надничаше над рамото й.

— Чудя се колко ли хора се ровят из сайтовете на ФБР, сайтовете за серийни убийци и влизат в дискусиите по съдебномедицинска патоанатомия? — каза Кит.

— Предполагам, че са достатъчно много, за да може да се говори за нездрав интерес — измърмори Фиона. В края на списъка на сайтовете, които обикновено посещаваше, имаше един, за който знаеше, че вбесява повечето от познатите й полицаи. Официално сайтът, наречен „Убийства зад вестникарските заглавия“, се водеше от един журналист от Детройт, един частен детектив от Ванкувър, за когото се носеше слух, че имал загадъчно минало в ЦРУ, и един специализант по криминология от Ливърпул. Като се имаше предвид колко много вътрешна информация публикуваха, Фиона подозираше, че връзките им в съответните инстанции са много солидни. На всичкото отгоре имаха и един куп анонимни дописници, които споделяха с голямо удоволствие всяка информация, до която успяваха да се доберат. Бяха направени няколко опита да се забрани сайта под предлог, че публикува информация, която може да предизвика някой психопат да повтори убийството, или пък да доведе до фалшиви самопризнания, но те се появяваха отново, с още по-реалистична информация и ужасяващи клюки. Фиона искрено се надяваше, че по-чувствителните близки на жертвите никога не са чували за съществуванието на този сайт.

Когато видя къде е спряла курсора, Кит изпъшка и заяви:

— Клюкарската централа.

— Нямаш представа колко често се оказват прави — каза тя.

— И така да е, когато съм бил в този сайт, се чувствам толкова мръсен, че изпитвам желание да се изкъпя. И да пишат не умеят.

Фиона не можа да удържи усмивката си, докато влизаше в сайта.

— Моралът умря, да живее пунктуацията — отбеляза тя иронично. После, когато се появи запитване какво я интересува, тя написа: „Дрю Шанд“.

В горния ляв ъгъл на страницата, която се появи пред очите им, видяха отново красивото лице на Дрю от снимката на официалния сайт. Но текстът беше много по-различен.

Кит подсвирна тихичко.

— Много голяма гадост.

— Колко си прав — Фиона излезе от сайта.

— И какво е твоето мнение?

— Вероятно съвпада с твоето — отвърна тя. — Явно убиецът е държал престъплението му да е копие на някое от убийствата, описани в романа на Шанд. Което пък е точно копие на едно от убийствата на Джек Изкормвача — като изключим пола на жертвата. Това, че се е справил толкова точно, говори за добре организирана личност, човек, който обича да държи всичко под контрол. Оттам пък можем да заключим, че интелектът му е доста над средния. Вероятно има силно развито въображение и изживява интензивно фантазиите си, като не е изключено да прибягва и до порнографска литература с подобно съдържание. Предполагам, че реагира отрицателно на нареждания — следователно, ако работата му не съответства на интелекта му, това би било за него допълнителен източник на постоянно раздразнение. — Тя направи гримаса. — Но всичко това си остава в сферата на вероятностите.

— А връзката му с Шанд? Просто го е следил, или е отхвърлен любовник, или може би някакъв пренебрегнат почитател? Какво ще кажеш?

Тя седна на един от столовете до прозореца и се загледа към града. После заговори бавно, обмисляйки всяко изречение.

— Това несъмнено е най-интересният въпрос, Кит. — Усмихна се леко и продължи. — Няма нищо чудно в това, че го зададе тъкмо ти. Най-забележително е отношението на убиеца към книгата и желанието да копира описаните в нея престъпления. Нерядко убийците постъпват с жертвите си по начин, забелязан в порнографски описания, или напомнящ на някаква ситуация, която има особено значение за тях. Но повечето убийци, действащи по сексуална мотивация, биха се задоволили с всяка жертва, която отговаря приблизително на образите във фантазията им. Това, че този убиец е решил да преследва и унищожи точно автора на текста, който е подействал на фантазията му, говори за подчертано личен мотив. При престъпление, в което обезличаването на жертвата заема централно място, това е подчертано необичайно.

Кит прокара ръце по главата си и я изгледа с присмехулно примирение.

— Лекцията преди всичко, нали? Само че не отговори на въпроса ми.

Фиона се усмихна.

— Надявах се да не забележиш. Ако настояваш да дам по-точен отговор, вероятно бих заложила на маниак с болезнена фиксация на тема „Подражател“. Но това са само предположения без никаква обосновка.

— Същото важи и за поместеното във „Убийства зад вестникарските заглавия“, но това не ти пречи да го четеш — изтъкна Кит. После стана и закрачи из стаята. — Звучи налудничаво, нали? Не мога да си го представя — някакъв човек следва Дрю навсякъде, като сянка, и излиза на сцената едва в мига на убийството. Човек никога не мисли за такива неща, когато пише. През ум не ми е минавало, че някой психопат може да открие историята на своя живот, описана с мои думи.

— Ако допуснеш такава вероятност, вероятно никога няма да напишеш нито ред — каза Фиона. — Лудостта на другите не е твоя отговорност. Хайде, ела и ме прегърни.

Той отиде при нея, хвана ръцете й и я изправи. После я прегърна здраво, а Фиона вдигна лице към него.

— Съществуват и други начини да не мислиш за неприятни неща, Кит — каза тя тихо. Устните му докоснаха нейните.

В старата част на Толедо, заобиколена от крепостни стени, бе настъпил часът за вечерната разходка. По Пласа де Сокодовер се разхождаха двойки, семейства и цели групи, радваха се на вечерната прохлада и разговаряха за изминалия ден под жълтата светлина на уличните лампи. В ресторантите — повечето полупразни, защото бе минал разгарът на туристическия сезон — се сервираше вечеря на туристи и местни жители. Собствениците поздравяваха любезно редовните посетители и разменяха по някоя дума с тях. Баровете бяха претъпкани, заети бяха и външните, и вътрешните маси — по-възрастните посетители пийваха по нещо за храносмилане с кафето, младите мъже оглеждаха седналите отделно момичета, които клюкарстваха и се кикотеха. Сцената на площада контрастираше странно с полутъмните улички, които тръгваха оттам към другите части на града.

В едно от кафенетата на площада Мигел Делгадо гледаше усмихнато англичанката, която работеше на рецепцията в хотел „Алфонсо Шести“. Преди две вечери успя да се запознае с нея — направи се, че се спъва в чантата й и събори чашата й. Тя бе седнала в заведението с приятели, така че не намери нищо подозрително в поведението му, когато той й поръча ново питие в замяна на разлятото. Но днес приятелите й ги нямаше. На цената на още едно питие той можеше да продължи с осъществяването на заплануваното отмъщение.

Допи кафето и сгъна вестника си. Много внимателно, за да не привлича излишно внимание, той отиде до нейната маса, поклони се леко и се усмихна.

— Buenos tardes.

Жената отвърна на усмивката му без сянка от колебание. След няколко минути двамата разговаряха оживено. Делгадо излизаше отново на сцената.

Глава 13

Фиона затвори писмото на Стив. Щеше да му отговори по-късно. Беше много мило от негова страна да се погрижи да ги уведоми за новините около Дрю, но тя не искаше да се разсейва с мисли за Френсиз Блейк. Имаше работа за вършене. Докато чакаше пристигането на Берокал, провери още веднъж правилно ли е насложила схемите си върху картата. Точно когато приключи, Берокал влезе забързано и започна да се извинява, че я е накарал да го чака.

— И тъй, какво ще ми покажете?

На екрана картата на Толедо не беше цветна. Улиците и алеите бяха очертани в черно на светлосив фон.

— Ето как функционира системата — започна да обяснява Фиона. — Започнах с уличната мрежа. Снощи въведох данните за събитията, които ме интересуват.

Тя не спомена, че новините от Англия бяха събудили в паметта й спомени, които й попречиха да заспи. Цяла нощ се беше въртяла в леглото и сега беше изтощена. Нямаше намерение да предизвиква съчувствието на Берокал. Нещо повече, не желаеше да дава повод на някого да твърди, че работата й е под обичайния стандарт, защото е била разстроена. Така че продължи да отпива от картонените чаши кафе, които младшите следователи бяха оставили на бюрото й, и се опита да прикрие умората в гласа си.

— Да видим първо случаите с прояви на вандализъм.

Натисна няколко клавиша и екранът сякаш оживя. Върху картата се очертаха няколко петна в ярки сигнални цветове — от морскозелено през синьо и тъмно лилаво до яркочервено. Зоните, очертани в червено, бяха само две, и то много малки — и двете на запад от катедралата и Пласа Майор.

— Програмата определя различните нива на вероятност с различни цветове. Извършителят на вандалските прояви, които групирах, най-вероятно живее в маркираните с червено зони — каза Фиона и посочи с молив към екрана.

— Много интересно — каза тихо Берокал.

— Не ме питайте на какъв принцип функционира. От математика не разбирам нищо, това оставям на компютърните гении. Знам обаче, че има ужасяващо висок процент на точност на резултатите. — Тя изчисти цветовете от екрана. — Сега следва същата картина за групата на побоите над туристи. — Ярките цветове отново запулсираха по екрана. Този път червените зони бяха три. Една от тях бе почти идентична с по-голямата от двете предишни, докато другите две се намираха по на север.

— Струва ми се, че причината за отклонението в последните две зони се дължи на това, че нападателят е знаел откъде идват жертвите му и мястото на нападението е зависело от това — каза тя и посочи последните две червени зони. — Вижте сега какво става, когато слея двете групи от резултати.

Фиона натисна няколко пъти бутона на мишката. Сега само по-голямата от първоначално очертаните червени зони съхрани яркочервения цвят — другите станаха тъмнолилави.

— Ако аз бях служител на полицията в Толедо и исках да разреша тези случаи на побои над туристи и вандализъм, бих съсредоточила вниманието си върху хората, които живеят в този район — в долния край на улица „Алфонсо Десети“.

— Удивително — изрази възторга си Берокал. — А какво ще стане, ако насложите и данните за убийствата?

— Нещата тук далеч не са толкова ясни — подчерта тя. — Имаме само два случая, което е много ограничена база за статистически анализ. И, както вече споменах, фактът, че труповете са открити на места с историческа, а не лична значимост, може допълнително да повлияе на достоверността на данните. — Тя отново изчисти екрана. — Сами по себе си наличните данни не ни осигуряват точност на резултата. — Този път не се появи малка, обособена в червено зона, а тъмновиолетово петно с неправилна форма, което обхващаше почти цялата западна част на стария град и се разливаше като белег по рождение към предградията.

— Все пак, аз приемам като изходна точка, че моите теории за групиране на престъпленията и ескалация на насилието в тях са верни. Ако наистина сме прави и тези три групи престъпления са дело на един и същи човек, когато въведа данните за двете убийства, резултатът би трябвало да покаже почти същата червена зона от съпоставянето на предните две групи. Ако греша, резултатът ще демонстрира значително изкривяване на границите — тя погледна към Берокал и се усмихна хитро. — Готови ли сме?

— Това напрежение ще ми скъса нервите — отвърна той.

Фиона натисна няколко клавиша и образът на екрана се промени. Червената зона си беше на мястото, макар цветът да не бе вече толкова ярък. За сметка на това тъмнолилавите зони се бяха разширили и цветът им клонеше вече към синьо. Фиона очерта с края на молива си кръг около червената зона.

— Не се забелязва значително изкривяване на границите на червената зона. Това означава, че е много вероятно лицето, отговорно за вандализма и побоите, да е извършило и убийствата. Виждате ли тъмнолилавата зона?

Берокал кимна.

— Зоната за отстъпление, нали? Ако не е в червената, може да е в лилавата?

— Точно така. Начинът, по който тази зона измени цвета си при въвеждане на данните за убийствата, може да не носи голяма статистическа значимост, като се има предвид специфичния му подход към местата, където оставя труповете, и че тези места имат пряка връзка с естеството на престъпленията му. Но аз се изкушавам да поема известен риск и да заявя, че не е изключено да е сменил местожителството си в периода между побоите и първото убийство.

Берокал се намръщи.

— Защо мислите така?

— Независимо от това дали една система е последна дума на техниката, при интерпретацията винаги остава място за професионалния инстинкт. Бих защитила теорията си, като кажа, че съм използвала многократно тази система за географско профилиране, и че съм развила известен усет за значението на всички тези образи, който надхвърля инструкциите за интерпретация в наръчника. Освен това нещо във формата ме навежда на мисълта за промяна на местожителството. Съжалявам, но не мога да кажа нещо по-научно обосновано.

— Значи това, което научихме, няма стойност.

— Не, далеч не е така. Ако той наистина се е преместил, това е станало сравнително скоро. В периода между последния побой и първото убийство. Сигурно има общински регистри, където може да се проследи смяната на адреси на постоянните жители на града, и дали някой е освобождавал жилището си преди около два месеца. Може и да греша, може той още да живее в червената зона. Но ако аз ръководех операцията, бих определила като най-важна задача прегледа на имената на живущите в червената зона, които са се изнесли през споменатия период.

— Мислите, че се е преместил, за да ни е по-трудно да го намерим? — попита Берокал.

— Не. Не мисля, че прави толкова дългосрочни планове. А може и да не е напуснал жилището си по личен избор. Може да е бил принуден, защото общината е намерила на сградата ново предназначение, свързано с туризма. Може да е възприел това като крайно предизвикателство. Ако действително е станало така, нищо чудно тъкмо този фактор да е унищожил задръжките му и да го е тласнал към убийство. Вероятно омразата е тлеела в него от доста време, съдейки по сравнително широките граници, в които се включват датите на предишните престъпления. Може би е водел някаква юридическа битка с общината за старото си жилище и накрая я е изгубил. И тогава е решил да си отмъсти на хората, които в неговите очи са виновни за всичко. — Фиона се облегна на стола си. — Знам, че може да звучи като изсмукано от пръстите, но ако познавате диапазона на психопатичните мотиви за убийство, този не е по-невероятен от много други. При това обяснява някои характеристики на убийствата, които не могат да се обяснят, ако приемем, че убийствата са по сексуални подбуди.

— Така, както го обяснявате, и на мен ми звучи логично — кимна Берокал. — Можете ли да ми разпечатате всичките карти? Искам да проследя тази линия на разследването колкото е възможно по-бързо.

Фиона кимна.

— Разбира се. В момента готвя и пълния си доклад, в който съм включила всички свои аргументи и начина, по който съм стигнала до тях. Ще приложа и приблизителен психологически профил на извършителя.

Берокал се намръщи.

— Доколкото си спомням, не одобрявахте поведенческите анализи?

— Мисля, че сами по себе си те нямат особено висока стойност. Но когато имат логическа връзка с данните от статистическото групиране на престъпленията и географското профилиране, и те могат да бъдат от полза.

Берокал явно не беше убеден.

— Та кога ще бъде готов докладът ви?

— Мога да го привърша още днес.

— Чудесно, тогава ще мога да го раздам на хората от екипа си. Моля ви утре да присъствате, когато ги инструктирам, за да отговаряте на въпросите им и да изслушате възраженията им, ако има такива.

Фиона кимна.

— Разбира се.

Берокал стана.

— После сигурно ще искате да отпътувате?

Фиона се усмихна.

— Предположението ви е правилно. Няма какво повече да направя за вас, затова ще е най-добре да се прибера у дома.

Той кимна.

— Оставям ви да работите по доклада — каза той. — Благодаря ви.

— Няма защо — отвърна тя разсеяно. Вече се бе съсредоточила върху следващата задача. Колкото по-бързо приключеше, толкова по-скоро можеше да се замисли сериозно за всичко, свързано със завръщането й у дома.