Смърт в сенките

„Скъпа Лесли,

Пиша това писмо, за да се сбогувам с теб.

Ако беше още жива, щеше да знаеш, че съм от психолозите, които нямат много вяра в този вид психотерапия, но тъй като приех посттравматичните консултации на своя колега, реших, че е въпрос на чест да изпълня професионалните му съвети, независимо от това колко глупаво се чувствам.

Удивително е, като си помислиш, колко малко разбираме какво точно предизвиква тази или онази наша реакция. Дори обучени професионалисти като мен трудно могат да разберат мотивацията на собствените си постъпки. Но това, което най-сетне разбрах, бе, че твоята смърт и това, което си преживяла преди да умреш, така и не престанаха да ме преследват, независимо от това, че си бях внушила обратното. Остана ми наследство от мъка и чувство за вина. Чувствах се виновна, че настоявах да отидеш в «Сейнт Андрюс», когато можеше да бъдеш при мен в Лондон. Чувствах се виновна, че останах жива. Аз бях по-голямата ти сестра и мой дълг бе да те защитавам, а не го сторих. Чувствах се виновна и задето не можах да накарам полицаите да открият убиеца ти. Чувствах се виновна, задето не можах да предотвратя всичко, което се случи с татко след твоята смърт.

Освен това не ме напускаше и болката, защото те няма. Във всеки по-значителен момент от живота си съзнавам твоето отсъствие; чудя се какво ли би постигнала и как би се развил животът ти. Наблюдавам Керълайн, която се превръща в зряла жена, променя се, прави своите грешки, постига своите успехи и не преставам да си представям как би постъпила ти на нейно място.

Понякога поглеждам Кит и ме обзема страстно желание да можеше някак да се запознаеш с него. Знам, че щяхте да се харесате. Не съм обичала никого повече от вас двамата на този свят. Убедена съм, че той щеше да ти се понрави. Мисля за времето, което можехме да прекарваме заедно, за загубеното щастие, и това разкъсва душата ми. Толкова много ми липсваш, Лесли. Толкова много от най-хубавите ми спомени са свързани с теб. Ти беше източник на оптимизъм и красота. Толкова се гордеех с теб, а така и не ти го казах. Ти умря, без да разбереш колко бе скъпа на всички ни и това е още един повод за горчиви съжаления. И тъй като вината и мъката ме преследват толкова отдавна, бях забравила каква Божия благословия бе ти, докато беше жива. Сега се опитвам да извадя хубавото от най-тъмните кътчета на спомените си, да го извадя на бял свят, с надеждата, че хубавите спомени с времето ще удавят скръбта и ще й попречат да влияе на начина, по който възприемам света.

Трябва също да приема и друго — че твоята смърт ми завеща избора на професия. Заради теб избрах това поприще. Сякаш чувствах, че след като не съумях да помогна на теб, съм длъжна да направя всичко по силите си, за да предотвратя такива неща да се случват на други хора. Сигурно съм търсела своеобразно изкупление на греха си.

Трябва да призная, че когато Кит изчезна, се бях вкопчила подсъзнателно във възможността да го спася, спасявайки по този начин и себе си. Като си припомня онези мигове, си мисля, че можех да се постарая повече, за да предизвикам полицията да предприеме нещо. На някакво ниво трябва да съм искала да тръгна сама срещу убиеца.

Не съм очаквала, че ще окървавя собствените си ръце и че ще понеса друга вина.

Но когато видях мъжа, когото обичам, застанал лице в лице със смъртта, всички тези съображения изгубиха всякакво значение. Действах без мисъл и без колебание и направих единственото, което можех да направя.

Но все още се будя нощем, защото ми се причува изстрел и пред очите ми се изпречва кошмарният спомен за мига, когато главата на Френсиз Блейк се пръсна пред очите ми.

Но според психотерапевта най-важно от всичко е да свикна със спомена за теб. Затова и пиша това писмо. Сигурно е трябвало да разбера, че е невъзможно да променя миналото. Трябвало, е да приема, че това, което се случи с теб и с нас, с цялото ни семейство, не е било в границите на моята отговорност — че отговорността за това носи човекът, който отне живота ти.

Предполагам, че съм се страхувала от мисълта, че приема ли това, няма да имам мотивация да върша работата си толкова добре. Не съм била права. Работата ми има смисъл сама по себе си. Може би не бих я избрала, ако ти не беше умряла и то точно по такъв начин. Но това не може да тежи като воденичен камък на врата ми. Работата, както и приятелството ми с Керълайн, е дар, който ти ми завеща след своята смърт.

Разбирането и приемането са две различни неща, знам това. Но едното води почти сигурно към другото, и това писмо е една стъпка по пътя, който ми предстои.

И така, аз се сбогувам с теб. Никога няма да те забравя и няма да престана да те обичам. Но се надявам, че ще престана да изпитвам чувството, че ти дължа нещо, което никога не бих могла да изплатя.

С обич:

Сестра ти Фиона“