Старгейт

20Без изход

Ра седеше в покоите си, бушуващ като кош пълен с пепелянки. Едва сдържащ гнева си, той чакаше пилотите да се завърнат с онези умни твари, които бяха преминали през Старгейт. Тъкмо си преповтаряше точно начина, по който щеше да ги накара да платят за престъплението си, когато усети подръпване за ръкава на дрехата си. Един от слугите му — десетгодишно момче, беше дошло да му извести, че пилотите са се върнали. Без особена причина Ра удари момчето през лицето и го повали на земята. След удара се почувства доста по-добре, някак ободрен. После вечномладият цар напусна покоите си и се възкачи на трона, готов да посрещне посетителите. Пилотите — двама Хороси влязоха бързо в залата и дезактивираха шлемовете си. Щом доближиха стъпалата, водещи към трона, те коленичиха. Анубис, чието снаряжение още бе опръскано с кръв, също влезе в стаята, застана до Ра и погледна косо към войниците, завърнали се с празни ръце.

Ра се втренчи в тях и много сдържано просъска въпроса си:

— Къде са?

— Изчезнаха.

Ужасно разгневен, Анубис слезе по стъпалата и ритна войника, който беше отговорил.

— Как така изчезнаха?

Тогава се обади друг войник.

— Все още са в пясъците. Бурята със сигурност ще ги довърши.

Въпреки че едва управляваха малките си самолети срещу вятъра, Хоросите ги бяха търсили, доколкото им позволи смелостта. Да се лети по-дълго в такава пясъчна буря би означавало сигурна смърт, затова и бяха решили да се върнат, като разчитаха на милостта на царя. Разгневен като никога досега, Ра прекоси стаята и отиде до ковчежето със скъпоценностите си. Щом го доближи, то се отвори автоматично, разкривайки съдържанието си — един кварцов скъпоценен камък с размера на монета, вграден в гривна от черен кабел. Детето-цар промуши ръката си през нея и тя пасна на китката му като елегантна ръкавица, а кварцът застана точно върху дланта му. После спокойно се обърна и се доближи до уплашените пилоти. Направи знак на този, който беше заговорил пръв, да стане. Войникът нервно се подчини. Искаше му се да обясни защо беше прекъснал преследването, но Ра му даде да разбере, че сега всичко е наред и е по-добре да мълчи. Застана пред него и му се усмихна успокоително.

— Опитал си — каза той бавно и го потупа по бузата: — Знам, че си опитал.

Започна да изследва за известно време лицето на пилота, наглед съвсем нежно. Но изведнъж ръката му се отвори само на сантиметри от лицето на мъжа. Щом видя медальона в дланта на Ра, верният гвардеец на Хорос за миг разбра, че животът му го напуска. Черният скъпоценен камък внезапно оживя и запрати войника с огромна сила към една от колоните, сякаш беше надуваема топка. Без да бърза, Ра се приготви да го довърши. Протегна ръка към зашеметения пилот. Гвардеецът знаеше, че ако кварцът докосне главата му, с него е свършено. Той беше почти в безсъзнание и не можеше да направи друго, освен да стане свидетел на собствената си смърт.

Ръката на Ра леко се отпусна върху главата му. Краката на войника моментално се изпружиха, а цялото му тяло беше обхванато от гърчове, сякаш бе подложен на лоботомия. Главата му започна да се тресе неистово, а после внезапно застина. През следващите няколко секунди чертите на лицето му започнаха да се деформират. Черепът омекна и започна да се свива и разпуска като спукан найлонов плик, пълен с вода.

Гривната със скъпоценния камък всъщност действаше на същия принцип като Старгейт, само че тук кварцът имаше много по-ужасна функция. Спирането на камъка до главата на човека пренареждаше молекулите и втечняваше мозъка отвътре.

Спокойно, сякаш поливаше цвете в градината, Ра стоеше над войника и не обръщаше внимание на болката в ръката си, изцяло погълнат от хипнотичното действие на зловещата магия. Щом жертвата му издъхна, Ра сви ръката си около смъртоносното бижу и въздъхна. Вече по-спокоен, той се доближи до другия, вцепенен от ужас пилот, прокара пръст по извивката на носа му и се оттегли в покоите си с думите:

— Нека това ти послужи за урок.

Ураганът бушуваше неистово из пустинята и свиреше сред дюните, сякаш бяха гигантски духов инструмент. О’Нийл и Даниел си пробиваха път през брулещия лицата пясък, вкопчени в косматите хълбоци на Малка хапка. Качулките на якетата бяха привързани над брадичките и нахлупени до очите им, които и без това не им вършеха никаква работа.

Скапан от умора, Даниел залитна и падна върху пясъка. Мастаджът спря, извърна глава назад и зави по-силно от вятъра. О’Нийл свали маската си и започна да търси спътника си около дюната. След малко намери Даниел почти погребан в пясъците. Мастаджът продължаваше да вие в бурята, докато О’Нийл измъкваше Даниел, но след това препусна нанякъде и изчезна в непрогледната нощ. О’Нийл бързо съобрази, че трябва да накара Даниел веднага да повика животното, докато още можеше да го чуе, но нищо не се получи. Не можа да си обясни защо животното така внезапно заряза своя любимец и ги изостави в безизходица. Въпреки виковете им то беше изчезнало.

О’Нийл измъкна Даниел до върха на дюната, където седнаха. Бяха толкова навътре в Лайняната река, колкото изобщо можеше да се навлезе, а и превозното им средство току-що ги бе изоставило. О’Нийл притегна качулката си, усещайки как пясъкът се трупа върху него и го погребва жив.

Половин час по-късно видяха Малка хапка да се носи в галоп към тях и я чуха, че зави, щом усети, че доближава. Зад животното бедстващите изведнъж различиха силуетите на хора в шлемове, които се приближаваха. Вървящият отпред се покачи на дюната, свали шлема и очилата си и се ухили широко. Беше Набе, малоумното пастирче. Зад него, облечен в униформа на американски морски пехотинец, стоеше Скаара. Той намигна на О’Нийл и го поздрави с вдигнат палец.

Подкрепян от момчетата, с подпухнали и затворени очи, Даниел усети, че минават по скалистите зъбери към входа на пещерата. Щом видя кой идва, Ковалски свали пушката си и отиде до входа да помага. О’Нийл влезе без да го подкрепят и веднага започна да проучва обстановката.

Около една дузина момчета, по негова преценка още твърде млади да носят униформа, стояха облечени в камуфлажните дрехи, които бяха спасили от базовия лагер. До стената бяха наредени две дузини пушки и няколко сандъка с амуниции. По-навътре беше стъкмена полева болница, където Браун с превързана ръка лекуваше Ферети.

— Успяхте, а? — поздрави ги гръмогласно Ковалски. Сега всички оцелели от групата бяха на лице. О’Нийл потупа едрия мъжага по рамото и продължи инспекцията си навътре в пещерата. Забеляза, че Скаара и Набе ходят на около крачка зад него, сякаш му бяха телохранители. О’Нийл се обърна и ги изгледа разочаровано.

— Какво ще кажете, полковник? — попита Ковалски. — Не са точно специалните части, но са навити момчета.

Явно беше доволен от свършената от тях работа.

— Вземи им пушките, подполковник, преди да са се наранили.

— Хайде, хайде, сър!

— Чу какво казах. Вземи им пушките и ги прати обратно вкъщи!

Ковалски беше на ръба да избухне. Беше му писнало О’Нийл да се появява в ситуация, която той контролираше изцяло, и да прецаква всичко.

— Няма къде да отидат — каза Ковалски със спокоен информативен тон. — Само да се мярнат в града и ще ги екзекутират като наши помощници. Освен това със сигурност могат да ни бъдат полезни, сър. — От тона му ставаше ясно на чия страна е, ако стане въпрос за избор.

— За какво? — побесня О’Нийл. — За какво ще ни помагат, подполковник?

За Ковалски отговорът беше ясен. Групата имаше нужда от помощ, за да се върне обратно през Звездната порта. Беше учуден, че командирът им беше забравил целта на мисията.

Даниел, който разбра причината за недоразумението, се надигна на лакът и извика на О’Нийл:

— Защо просто не им кажеш истината? Кажи им за бомбата.

Ковалски погледна О’Нийл, сякаш той беше новият командир, и го попита:

— За какво говори той, полковник О’Нийл?

— Заповедите бяха прости, господа. Да изпратя всички ви у дома и след това да проверя дали има нещо, което застрашава сигурността на Земята. Ако открия подобно нещо — той щракна с пръсти, — да унищожа Старгейт.

— По дяволите — възнегодува Ковалски, — защо аз не знаех за това?

— Беше строго поверително — отвърна безизразно полковникът.

— Поверително ли? Не мислите ли, че трябваше да знам за тази поверителна работа?

— Вие въобще не трябваше да сте тук. Трябваше да сте се върнали през Портата с Джексън.

Отчаян от безграничната глупост на военните, Даниел се намеси в разговора.

— И според този ваш грандиозен план вие трябваше да останете тук с ядрената бомба? Е, сега бомбата е у него и утре той ще я изпрати на Земята с пратка от кварцовия материал, който добиват тук. Когато пристигне, кварцът ще избухне и ще предизвика експлозия, сто пъти по-мощна от тази на самата бомба.

— Той ли ти каза това?

— Да.

— Добре, тогава нямаме избор — заяви О’Нийл, поемайки контрола над ситуацията. Трябва да обезвредим бомбата, преди да е успял да я изпрати.

Той се огледа наоколо, търсещ одобрението на другите.

— Полковник, слушайте ме внимателно — Даниел се опитваше да го държи опрян на стената. — Другата врата, тази откъм Земята, представлява опасност. Помислете за това. Докато е отворена и той ще има достъп до Земята. Трябва да се върнем в силоза и да я затворим.

О’Нийл просъска:

— Прав си, но благодарение на теб сега нямаме тази възможност, нали?

Той се изтръгна от тези, които го държаха, отиде до входа на пещерата и седна отстрани.

— Знаех си — наруши мълчанието Ферети, — от самото начало тази мисия си беше едно самоубийство.

Трябваше да мине цял час, за да се успокоят и да си спомнят, че всъщност бяха партньори. През цялото време Даниел беше зает да обяснява какво беше научил в пирамидата, а след това да превежда казаното на Шаури и новодошлите.

Когато всичко се успокои, той доближи О’Нийл, който все още седеше при входа и гледаше бурята.

— Значи се бяхте примирил с това, че няма да се завърнете.

О’Нийл се чувстваше така празен, както когато хората на генерал Уест пристигнаха в дома му. Взираше се в празното пространство пред себе си. Даниел опита пак.

— Нямаш ли близки, които да се тревожат за теб? Семейство?

— Имах семейство — монотонно отговори О’Нийл. — Никой не бива да надживява децата си.

Даниел не знаеше какво да отвърне. Въпреки че беше преживял много несгоди по пътя си, той все още не знаеше как да отвръща на мъката на другите. Това беше жесток факт, отвъд възможностите на словото. Когато родителите му починаха, той се сблъска с цяла процесия от идиоти, които казваха, „те са щастливи сега“ или „така е по-добре“ Затова и не би се впуснал да успокоява О’Нийл със сладникави безсмислици. В същото време трябваше да предприеме нещо, защото командирът потъваше все по-дълбоко в някаква вътрешна безднадежност, а точно сега екипът не можеше да си позволи подобно нещо.

— Полковник, вижте какво, не искам да умра — това сепна О’Нийл. — И войниците ви не искат да умират. И тези момчета, които ни помагат, също. Жалко, че вие така сте се забързал.

Думите прободоха О’Нийл право в сърцето. Искаше му се да каже или да направи нещо, само и само да отстрани Джексън от себе си в този момент. Но когато погледна към Даниел, той вече се отдалечаваше и към него се приближаваше Скаара, понесъл купа с храна.

О’Нийл го гледаше как разплиска капки от гозбата от ръба на чинията и как с прехапан между зъбите език се опитва да се концентрира. При сблъсъка с Ковалски Скаара беше тласкал големия войник назад, като го заплашваше на египетски или да се дръпне или…

— Анасаар? — попита той, поднасяйки храната.

Все още умислен за това, което беше казал Даниел, О’Нийл се обърна и загледа пак бурята. Скаара беше объркан. Той подуши чинията със задушеното и прецени, че е твърде прилично за пещерна кухня. После застана до О’Нийл и постави храната пред него.

Когато човекът с черната барета отново не му обърна внимание, Скаара игриво побутна чинията по-близо. После още по-близо и още веднъж. Подканваше го да яде. Това беше най-нелепото нещо, което полковникът беше виждал напоследък, затова се опита да го прекъсне и да отпрати момчето. Но Скаара усещаше, че може да спечели схватката и не искаше да се откаже.

Когато най-после О’Нийл реши да му покаже, че наистина трябва да го остави на мира, момчето изведнъж закудкудяка като кокошка и размаха ръце. Ферети току-що го беше научил на тоя номер. О’Нийл не се сдържа, беше толкова идиотско, че трябваше да се разсмее.

— Кокошка, а?

— Кокошка — отговори момчето с такова старание, че О’Нийл пак не се сдържа. Протегна ръка и разроши косата на Скаара, внезапно обзет от умиление. После прие подаръка на момчето, наведе се и взе чинията.

След двадесет минути чинията беше празна, а О’Нийл се взираше в бурята и умът му се намираше на другия край на вселената. Мислеше за един определен следобед в Юма.

Ясен слънчев ден в края на пролетта, преди две години. Тъкмо беше спрял с колата пред къщата и натисна клаксона, за да даде знак, че се е върнал. Отиде до гаража, извади сака с екипите и го метна в караваната. Върна се в колата и се облегна на клаксона. Напразно. Не знаеше защо синът му се бави, но каквато и да беше причината, не беше толкова важна, че да изпуснат първия мач на сезона. Трясна вратата на автомобила и отиде до входната врата. Беше заключена, а той беше забравил ключа в колата. Докато се връщаше да отключи, почувства, че нещо сигурно не е наред. Щом отвори, вече знаеше със сигурност. Огледа хола, беше разхвърляно, но нормално.

— Джей Джей, тук ли си?

В коридора вече тичаше. Нахълта в стаята на сина си. Униформената му жилетка висеше на стола. После влезе в собствената си стая. Нощното шкафче от страната на Сара беше отворено, а трябваше винаги да е заключено. Тогава чу сирените и всичко му се проясни.

Няколко мига стоя като препариран, вгледан в чекмеджето, където Сара държеше пистолета. Знаеше, че е зареден и че ако сега го потърси, нямаше да е на мястото си. Продължаваше да се надява, че греши и че звукът на сирените ще подмине къщата и ще затихне. Но той все повече се доближаваше.

Провери банята на Сара. Нищо обезпокоително. Прекоси пак коридора, погледна към кухнята и се затича към задната врата. Сирените вече спираха пред вратата, когато излезе навън и видя две съседски деца, наведени над сина му. На стената на гаража имаше огромно кърваво петно. Пистолетът лежеше наблизо.

Не си спомняше как е излязъл, нито обясненията на съседите за случилото се. Помнеше само сгърченото тяло на детето, облечено за бейзболния мач, да лежи обезобразено и потънало в кръв на тревата. Преди да дойдат и да му съобщят това, което вече знаеше, той направи нещо, което не беше правил години. Гушна момчето и започна да го люлее в ръцете си.

Един куршум точно в черепа. След това Джек О’Нийл Старши не желаеше повече да говори, нито да се движи, нито дори да тъжи за детето. Единственото, което искаше, бе да легне и да умре със сина си. В такова състояние го откриха лекарите, когато дойдоха, в това състояние трябваше да го гледа и Сара, докато самата тя се бореше със собствената си мъка. Две години по-късно, когато при него дойдоха хората на генерал Уест, О’Нийл беше обзет от същото вцепенение.

Просто искаше да се свърши с всичко.

Когато се върна към настоящето, той видя Скаара да седи до него и да рисува по пясъка, наблюдавайки го как мисли. Момчето никога не беше срещало войник, но знаеше, че О’Нийл е добър войник. Вече беше решило, че иска да е като него. Човек с умения и решимост да защитава хората си.

Докато Даниел се разхождаше в отдалечената част на лагера, където Скаара беше установил полевата си кухня, той видя нещо, което сметна за лош знак. Ферети и Ковалски се бяха събрали на тайна конференция. Щом Даниел се доближи, те се втренчиха в него, докато не си отиде.

Все още загледан към гнездото на заговорниците, Даниел се приближи до импровизираната кухня. Около огъня бяха насядали пастирчетата с купи в ръце, явно готови за ядене.

— Готово ли е? — обърна се той към Шаури, която стъкмяваше огъня под някаква тенджера. Тя му кимна, че е готово и Даниел взе една купа и си гребна от черпака със супата. Всички момчета го зяпаха, сякаш се беше изплезил през носа.

— Какво има? — попита ги той на английски. Едно от децата каза нещо на другите и всички, включително Шаури, започнаха да се хилят и майтапят.

— Какво има?

Докато те продължаваха да пускат шеги, една от друга по-смешни и твърде разговорни и бързо произнесени, за да може да ги разбере, Шаури занесе храната на войниците. На Даниел му писна и бутна Набе на земята.

— На какво се смеете? — попита го на староегипетски. Но всичко в този момент беше така смешно, че въпросът само предизвика още по-бурен кикот. Най-накрая Набе успя да си поеме дъх и обясни.

— Бани не-атеру ани-хи на й ани-бен — Буквално: Тези, които са съпрузи, не правят това, тези работи.

— Съпруг — късата коса на врата на Даниел настръхна. Той прекатури назад Набе и в този момент Шаури се върна.

— Шаури — проговори той на египетски — тоя щурчо тука току-що ме нарече твой съпруг.

Даниел искаше това да прозвучи като майтап, макар че му се щеше да чуе отговор. Момчетата се върнаха към общата си веселба и заповтаряха „щурчо“, сочейки към Набе. Той от своя страна схвана шегата и ощипа Даниел по ръката. За всеобщо учудване обаче младата жена избяга в тъмната част на пещерата. Както правят мъжете от всички галактики, те се спогледаха със съзнанието, че са направили нещо лошо, без да знаят точно какво.

След малка пауза Даниел стана и отиде при Шаури. Намери я в най-далечната част на пещерата.

— Какво има — попита я той.

Разбра, че не е сърдита, а някак засрамена. Момчетата се промъкнаха наоколо да ги подслушват. Чак след като брат й ги разгони, тя се осмели да проговори.

— Съжалявам, не ми се сърди, но аз не съм им казала.

— За кое? — попита той.

— Че не ме искаш.

Даниел беше озадачен, но след това си припомни нощта в Нагада, когато тя дойде в стаята му. Тогава хората от града му я бяха отредили. Сега тя беше отблъсната от него и това нежно създание, което той разбираше така зле, се чувстваше засрамено и отхвърлено. Той я прегърна през раменете. Пулсът му се ускори, устата му започна да пресъхва, докато седеше в тъмното с тази жена, която така желаеше, която искаше да утеши и успокои. Едва ли желаеше нещо повече от това да я целуне, но в същото време беше наясно какво разстояние ги дели и колко малко се познават, както и че скоро ще замине или ще загине преди отпътуването. Независимо от това той я притисна към себе си и когато тя се извърна към него, започна да гали лицето й. Изведнъж започна да усеща, че това лице му е познато. Когато я видя за пръв път, го споходи същото чувство, но сега разбра защо. Това лице, което сега държеше в ръцете си, беше същото лице, което бе обичал на Земята, същото лице, което бе взел със себе си в Колорадо. Шаури можеше да е била моделът за статуетката от 14 век, която за него беше най-скъпото нещо на Земята. Даниел понечи да разкаже за това удивително съвпадение, точно тогава устните им се срещнаха в целувка.

Първото нещо, което Даниел видя на следващата сутрин, беше лицето на Шаури. Тя спеше кротко на няколко сантиметра от него. Помисли си за всичко изречено и сторено през предишната нощ и се усмихна. После се обърна по гръб, сложи ръце под главата си и се усмихна към тавана. Точно тогава забеляза, че момчетата са налягали в кръг около тях. Явно тия хора имаха малко по-различно чувство за дискретност.

Забеляза и Скаара, който се трудеше върху нещо при входа на пещерата, обгърнат от пушека на един гаснещ огън. Като стъпваше внимателно, той прескочи кръга от момчета и отиде да го види какво прави. Вдъхновен от видяното в катакомбите, Скаара беше решил да представи една своя история. Затова се беше качил на каменен подиум и вдъхновено рисуваше някаква сцена на стената.

Ковалски, който беше станал пръв, се бе покачил на нещо като наблюдателница пред пещерата. Той кимна за добро утро на Даниел, който седна да погледа работата на художника.

Скаара не беше Рембранд. Той използваше мек червен камък, за да нарисува историята на спасяването, което беше помогнал да се планира. Дребната разкривена пирамида беше заобиколена от грамадни фигури на момчета с пръчки, които изстрелваха някакви точки във въздуха. Отгоре се виждаха трите слънца на планетата, а под тях имаше два самолета, които коварно наблюдаваха сцената отвисоко. Няколко драскулици представяха войниците, коленичили под рампата и Ра, който ги гледаше с недоволно изражение. Даниел с настръхнали кичури коса и по три пръста на всеки крак, беше изобразен как държи пистолета си и обстрелва пирамидата. Захилен маниакално Набе също присъстваше в картината с глава като кубе на църква.

Когато Даниел седна да погледа, Скаара работеше над собствения си образ. Изрисуван от собствената си перспектива, той стана най-голямата фигура върху платното. С едната си ръка държеше дълги юзди, водещи през пясъка към три мастаджа. С другата ръка високо бе вдигнал пушка, с която стреляше право към едно от слънцата. Начинът, по който нарисува лицето си, промени смисъла на цялата картина. Устата му беше разтворена в дивашки боен вик. Даниел гледаше очарован как Скаара непрекъснато се опитва да промени изражението си в сърдита маска, а после да го изобрази върху скалата.

Внезапно и лицето на Даниел промени изображението си. Той изведнъж осъзна на какво присъства и колко важно бе то. Скаара пишеше, записваше първата хроника на тези хора — нещо, което не беше правено от векове. Даниел, любител на историята от дете, не можеше да не хареса това. За него там, където имаше писмена култура и опит да се разберат уроците на историята, имаше надежда. Усмивката се върна на лицето му. Даниел беше извадил късмет. Седеше в една пещера на друга планета и ставаше свидетел на зараждането на една нова „древноегипетска култура“.

Това беше един от онези невероятни моменти, които носеха и чувство на отговорност. Дали талантът на Скаара като историк щеше да се развие и да влияе върху сънародниците си, все още беше под въпрос. Все още им предстоеше срещата с Ра.

Както си седеше, умът му изведнъж взе да блуждае. От няколко минути се взираше в картината на Скаара, когато от устата му се отрони — „отправната точка.“ Първите му думи тази сутрин заседнаха на гърлото му.

Ковалски се обърна, за да види как Даниел рови в огъня за обгоряла пръчка.

— Джексън, какво правиш?

— Отправната точка — този път гласът му прозвуча ясно и се разнесе из пещерата като звън. Даниел измъкна пръчката от огъня и с обгорелия й край очерта горния ъгъл на пирамидата. После с друга линия свърза трите слънца. Ъглите бяха паралелни и влизаха един в друг като нашивките на пагон. Този символ Даниел помнеше от Звездната порта. Това трябваше да е седмият символ, отправната точка, онова, което му бе нужно, за да удържи обещанието си да ги върне у дома. Нито Ковалски, нито Скаара разбраха защо Даниел разваляше „творбата“ на момчето.

— Открих го. Това е. Трите слънца над пирамидата. Сега всички бяха будни и гледаха към Даниел.

— Ето го седмият знак. Прибираме се у дома.