Старгейт

23Върховна власт

О’Нийл веднага разпозна, че отрязаната ръка е на Ра. Средството за изтезания все още бе стиснато в дланта. Когато отмести поглед от обезглавения Анубис, видя Шаури и Даниел — пребити, замръзнали и изтощени.

Обзет от паника, О’Нийл се обърна към бомбата.

03:36 и продължаваше да намалява.

Дори Даниел да беше в съзнание, щеше да им отнеме много повече време да активират Звездната порта. Той знаеше, че първо трябва да спре бомбата, а после да съживи Даниел. Със спринт достигна до нея и започна да набира кода за преустановяване. След последните цифри О’Нийл натисна „Enter“ и въздъхна успокоено.

Но спокойствието му беше прибързано, механизмът продължаваше да цъка.

03:22 03:21 Шокиран, той зарови из паметта си. Какво бе забравил? Защо не работеше? Опита още веднъж и още веднъж се провали.

Вбесен, той посегна към електронния ключ, пъхнат в бомбата. Дръпна го силно и го изтръгна от гнездото му. Но бомбата все пак не спря да цъка.

Без амуниции, с доста поражения, само с ножове и щикове, Ковалски наистина нямаше много възможности. С изключение на Скаара, който беше готов да се бие докрай, останалите момчета бяха изтощени.

Самолетите се бяха приземили и Хоросите маршируваха към тях. Ковалски знаеше, че ще е безполезно да им се противопостави.

— Трябва да се предадем! — изстена той.

— Какви ги дрънкаш? — излая му Ферети.

— Ще загубим, ако започнем битка тук. Трябва да се предадем и да се надяваме, че О’Нийл още е жив.

— И да е жив, сигурно вече е в Колорадо.

— Не се тревожа за нас, Ферети, а за момчетата. Ако не се съпротивляваме, може просто да ги вземем в плен.

Тази възможност не се нравеше на Ферети. Да не се предава беше заложено в главата му още от първите дни на военното му обучение. Но щом погледна ранените около себе си, разбра, че Ковалски е прав.

Последният захвърли празната си пушка и тръгна към Хоросите по пясъка покрай обелиските. Скаара не можеше да повярва на очите си. Ферети също хвърли оръжието си и последва Ковалски с вдигнати ръце.

Пастирите ги последваха един по един с вдигнати ръце. Въпреки че опита, Скаара не можа да ги убеди да се бият до смърт. Щом и последното от момчетата мина покрай него, Скаара се отказа, хвърли пистолета си и последва другите.

Изминаха няколко метра встрани от барикадата и паднаха на колене. Ковалски се надяваше, че това ще ги спаси от избиване. Гвардейците бяха на около 50 метра, когато се подготвиха за стрелба. В тишината на пустинята звукът от отварянето на пушките прозвуча зловещо и много отблизо. Ястребите вдигнаха мерник, за да екзекутират противниците си на място. Може би ако ги видят да падат, момчетата най-накрая ще побегнат, помисли Ковалски. Той се изправи да посрещне първия изстрел, но в следващия миг сърцето и краката му спряха едновременно.

Чу се звук от барабани. Войниците погледнаха към пръстена от дюни, пуст до появата на оглушителното барабанене. Звучеше, сякаш хиляди барабани биеха със страшна сила без оглед на темпо и ритъм.

Един от гвардейците се обърна и стреля два пъти срещу предаващите се и тяхното укритие. Всички паднаха по лице, миг преди да чуят свистящите изстрели над главите си. Когато погледнаха пак, на хълма стояха хиляди мъже от Нагада. Още стотици идваха след тях, а звукът се засилваше.

Гвардейците останаха на позиция, въпреки че безпокойството им нарастваше. Ястребовите им глави се извърнаха и видяха, че други стотина души застават като стена между тях и самолетите им. Идваха още и още, блъскащи с лъжици по тенджери, размахващи ножове и миньорски кирки, събиращи камъни. Излизаха на върха на дюните не със стотици, а с хиляди, като всеки допринасяше за увеличаването на шума. Вдъхновените млади мъже танцуваха и викаха, погълнати от екзалтацията за пръв път в живота си да участват в опиянена тълпа. Като огромен звяр в окови, те бяха натрупали енергия, която всеки момент щеше да избухне.

Изведнъж на върха на най-високата дюна се появи Касуф. Щом вдигна ръце, той привлече вниманието на всички. Заповедта му да се спре шума се разнесе из тълпата и постепенно всички утихнаха. Той излезе пред гигантската орда. Ако искаше да ги спре, трябваше да направи чудо. Той слезе няколко крачки надолу по склона и се обърна назад, за да ги накара да замълчат.

Един от гвардейците използва случая да събуди отново страха от Ра. Той започна да крещи една молитва, която всички помнеха и знаеха добре:

— Атен-Ре тий харуха на’арап са, Хентен-Ре. Ра, богът на слънцето, многократно се отплаща както за верността, така и за предателството. Ра, господар на справедливостта.

Касуф вдигна високо жезъла си и отговори колкото му глас държи.

— Бани дхарам Ка — Върховна власт!

Изведнъж хората се юрнаха от всички страни, заливайки като прилив пустинята. Двамата гвардейци започнаха да стрелят на посоки, безсилни пред дивата атака. Пронизващ боен вик се изтръгна от тълпата. Никой не го беше планувал, но сега, когато цялото население викаше в един глас, това се превърна в източник на сила. Влудяващият звук ги караше да осъзнаят, че са един народ, борещ се за обща кауза. Те прииждаха като разбушувано море.

Ра изтича до саркофага и се просна върху каменната маса. Треперейки неудържимо, той придърпа савана, докато капакът се спускаше върху него. Приглушеният тътен на машината звучеше като приспивна песен. Той означаваше край на разяждащата болка и надежда, че ще се пробуди с нов израстък, който след време ще се оформи в ръка. Но имаше и още нещо. Да бъде в саркофага за Ра означаваше ненарушим покой и здрав мъртвешки сън. Това съоръжение беше единственото нещо, към което беше привързан. Той влизаше вътре всеки път, когато искаше да се разтуши от самотата.

Ра нямаше близки или роднини. Той не вярваше никому освен на децата, които обаче бяха така зле образовани, че не бяха истински другари. Бяха по-скоро нещо като домашни животни. Но нямаше никой, с когото да поговори. Той не бе отстъпвал в спор от хиляди години, не бе правил компромиси дори за нещо дребно. По съвет на господаря си, той бе забранил писмеността и изучаването на предробската култура. Почти сто години под негово управление и поданиците му бяха вече с промити мозъци. Той бе господар на собствената си съдба и сега светът му показваше какво е постигнал. Но този свят беше пуст. Ето последиците от това да бъдеш толкова млад и толкова древен едновременно.

Тъкмо когато капакът се спускаше над него, сякаш го връщаше в утробата, той чу оглушителния шум навън. Уплашен, той се измъкна от саркофага и се затътри към покоите си. Доближи се до прозореца и видя спектакъла, който се разиграваше на пясъка. Когато войните му се обърнаха в бягство, видяното му беше достатъчно. Време бе да си спасява кожата.

Отиде до контролната кутия и препрограмира инструментите. Повдигачите започнаха да свирят, а кварцовите обръчи задействаха механизма за прибиране на стените. Когато големите златни панели на космическия кораб започнаха да се затварят, някой от децата, събрани под статуята на Хнум, заподскачаха върху кварца, както бяха видели да прави Даниел. Опитваха се да избягат, преди Ра да изпълни заканата си да ги накаже.

Тълпата прииждаше от всички страни като пасаж пирани. Хората се спуснаха върху войниците и започнаха да ги разкъсват буквално на парчета. Атаката продължи, докато боговете не се превърнаха в кървави петна по ръцете на народа.

В същото време хиляди други се спуснаха по рампата към масивната каменна врата. Със съвместни усилия под предводителството на Ковалски, те лесно я повдигнаха и я подпряха с камъни, за да стои отворена. Мнозина от тези, които преминаха, все още се суетяха от вътрешната страна на вратата и събираха смелост да навлязат в мрака и да се изправят срещу самия Ра.

Атаката нямаше точен план. Това всъщност беше спасителна операция, целяща да предпази от Ра Шаури, земните жители и пастирите. След като Хоросите бяха унищожени, работите отвън станаха доста хаотични. Касуф свика спешен съвет на старейшините.

Силен взрив, идващ отгоре, накара тълпата да затаи дъх. Той бе последван от бученето на космически двигатели. Дългите стабилизиращи рамене се отделяха от пирамидата, докато мегалитните шлюзове се затваряха.

Ра бягаше.

Нагадците бяха спечелили. Когато бавно осъзнаха какво става, от гърлата им се изтръгна гръмовен вик, викът на неволните завоеватели. Неволни, защото не бяха очаквали победата. Бяха дошли да защитят пришълците и момчетата, които бяха станали герои за града.

По-сериозно погледнато, те дойдоха, защото можеха да дойдат. За пръв път в колективната им памет те имаха избор. Когато войниците на Ра дойдоха в града им да палят и убиват, никой не им се опълчи. Даже и най-силните, видели как погубват децата им, дори не си помислиха да отвърнат. После дойдоха пришълците и обърнаха всичко надолу с главата. С помощта на две от децата на Касуф, те бяха убили зловещия Хорос, а след това атакуваха Ра в собствения му храм. Ако чудесата преобръщат представите на хората за това какво е възможно, то идването на Данйър и войниците беше чудо. С разпространяването на вестите за техните подвизи из града се появи чувството, че всичко е възможно. Те се вдигнаха като един, за да отвърнат на Ра.

Превръзката от очите им беше паднала, покорството отстъпи пред чувството за справедливост.

Лицето на Даниел беше лилаво и пурпурно на цвят. Такива бяха и ръцете и раменете му, изобщо всички части от тялото, които бяха подложени на зловещата сила на кварца. Кръвта, която течеше от носа и ушите му, свидетелстваше за вътрешни кръвоизливи. Но всички признаци за живот бяха налице. Нараняванията изглеждаха по-зле, отколкото бяха всъщност. Смъртоносният камък не бе имал достатъчно време, за да достигне до критичния момент на втечняване на молекулите на Даниел отвътре. Щом се освободи от черната магия на медальона, пораженията спряха. Шумът от двигателите накара Даниел да отвори очи. Той се усмихна на Шаури, която тъкмо идваше в съзнание. И двамата изглеждаха ужасно. Тя също му се усмихна, щастлива, че все още са живи.

Изведнъж Даниел възвърна паметта си. Къде беше О’Нийл? Ами бомбата? Той съгледа О’Нийл да човърка всяко възможно копче по машината. Бомбата все още цъкаше.

00:41 00:40 00:39

Даниел скочи на крака и се затича панически към него, като залиташе, защото стаята започна да се тресе от излитането.

00:32 00:31 00:30

— Изключи я, той излита, спечелихме! — извика Даниел.

— Опитвам се, но е прецакана. Не иска да спре.

— Прецакана? От кого?

Такава беше голата истина, която им се искаше да е само шега.

— Военно разузнаване — обясни О’Нийл.

00:22 00:21 00:20

Двамата погледнаха вцепенено бомбата. После се изгледаха един друг и заговориха в един глас. Имаха една и съща идея.

Когато големият кораб се издигна над пирамидата, хилядната тълпа бе обзета от нестихваща радост. Те ревяха, скачаха и танцуваха обезумели, някои се хвърляха надолу с главата в пясъка, а други заплашително размахваха миньорските си кирки към кораба. Всички скачаха един върху друг и се прегръщаха в израз на огромната физическа радост, която изпитваха.

Единствено Скаара не можеше да се наслади на победата. Той разбираше, че са победили и колко важно беше това, но беше загубил приятеля си Набе.

През тълпата той забеляза до рампата да се валя една войнишка каска. Започна бързо да си пробива път през хората, преди някой от радостните нагадци да я е видял.

Искаше му се да я вземе за спомен.

Не бе изминал и няколко крачки, когато една обгоряла ръка се вкопчи в каската. Скаара се доближи още, за да види нахалника. Това, което видя, беше Набе — опушен и окървавен, но жив, напрегнал и последните си сили, за да се докопа до желаната каска. Скаара разбута хората наоколо, за да стигне до него. Грабна го в обятията си и го стисна със все сила.

— Видя ли ме, Скаара, аз летях?

Скаара се усмихна през сълзи от щастие.

— Видях те, Набе.

И другите пастирчета съзряха Набе и се втурнаха натам. Ковалски бързо провери състоянието му. Беше спец по първа помощ и внимателно прегледа ранения. Ферети гледаше доста обезпокоен.

— Не е толкова зле, колкото изглежда. Ще се оправи. Скаара и Набе погледнаха Ковалски, без да знаят какво им говори. Той знаеше, че ще го разберат по интонацията и повтори.

— Всичко ще е наред, малък здравеняко.

Опиянен от победата, Касуф почти беше забравил за Скаара, когато видя момчетата да се трупат около Набе. Той се спусна натам и видя, че малкият Набе е още сред живите. После се извърна към Скаара. В началото искаше да бъде сдържан с момчето, но изведнъж омекна. Сграбчи го в прегръдките си и го понесе във въздуха, сякаш все още беше малко дете.

Децата на Ра тичаха във всички посоки. Най-голямото момиче се завтече към баните, където се криеха по-малките. Събра ги и ги подкани да тичат към медальона. Последното от тях тъкмо скачаше върху диска, когато Ра влезе в залата и се подпря на трона. Туниката му беше увита около отрязаната ръка. Знаеше, че е късно да спре снопа светлина. Постепенно се овладя и се доближи до децата. В кехлибарените му очи напираха сълзи.

— Не можете да ме изоставите сега! — изкрещя той.

В гласа му прозвуча заповед и молба. Но вече беше късно.

Безмилостната стена от синя светлина вече се затваряше и поглъщаше децата, за да ги изпрати надолу по лъчите. На тяхно място в светлината се материализира бомбата. Това беше последното нещо, което Ра щеше да види. Червените цифри мигаха безмилостно и съобщаваха на Ра за собствената му гибел.

00:09 00:08 00:07

Когато разбра кой му е изпратил този дар, вече беше късно. Устните оголиха зъбите му и от устата му се изтръгна зловещ вой, подобен на адски вулкан.

00:02 00:01 Светлина и … всичко свърши.

Даниел, Шаури и О’Нийл се измъкнаха от пирамидата точно на време, за да видят как корабът на Ра се изгубва от поглед. Тълпата също зяпаше след кораба.

— Изчезна — каза Даниел.

Корабът вече беше на километри разстояние, ускоряващ все повече, когато броячът стигна нулата. Дори при това разстояние, ако не се отдалечаваше с огромна скорост, светлината от експлозията щеше да ослепи всички. Сега обаче те станаха свидетели на невероятно шоу с фойерверки. Не само поради атомната реакция, но и заради огромната температура, развита от кварца, останките от кораба изписваха невероятни криволици по небето.

— И няма да се върне вече — добави О’Нийл. Когато хората разбраха, че останалите герои бяха спасени, нов радостен вик заля тълпата.

Малко встрани до площадката за кацане стояха и децата-роби на Ра. Те изглеждаха и се чувстваха съвсем не на място сред грубите миньори. О’Нийл реши да даде знак никой да не закача децата, в случай, че ги сметне за символ на Ра. Той вдигна едно от най-малките в ръка, а в другата стисна пистолета си.

Касуф и хората му тъкмо се подготвяха за благодарствена молитва, когато Скаара съзря О’Нийл и се завтече към него. Ухилен до уши, той бавно повдигна ръка към челото си в много приличен военен поздрав.

Имаше нещо в този жест, което парна О’Нийл. Той гледаше безмълвно към момчето. Едно по едно, съвсем бавно, цялата група на момчетата премина покрай него, козирувайки.

Ковалски и Ферети бяха щастливи. Те обичаха тези деца, заради всичко, което бяха направили за тях. Те също се присъединиха към шествието и козируваха на полковника.

О’Нийл се развълнува. Знаеше, че всичко това е глупаво, но все пак то го развълнува. И тъй, той също вдигна ръка и отговори на поздрава на Скаара.

Шаури се обърна към Даниел, хвана ръката му и я вдигна във въздуха. Множеството отвърна с възклицания, всички вдигаха ръцете си в поздрав към този, който преди време смятаха за бог и от когото се бояха, а сега приемаха като обикновен човек и приятел.

Даниел се извърна към Шаури и я целуна. За пръв път в живота си Даниел почувства, че е обвързан, че чувства тези хора като свои и че е извървял целия този път заради тях.

Поздравите и виковете продължиха няколко минути, а после Шаури и Даниел бяха вдигнати на ръце и отнесени встрани от сцената.

Вдигнат нависоко, Даниел със смесени чувства забеляза любимия си смрадлив мастадж Малка хапка да се върти около една дюна, явно чакаща и тя да поздрави героя.

Щом Шаури видя мрачното изражение на лицето му при вида на най-нечистоплътното животно и на двете планети, тя нареди нещо на понеслите ги люде. Усмихнати, те занесоха Даниел точно под носа на чудовището. Точно преди топлият език на мастаджа да се пльосне върху лицето му, Даниел се обърна и погледна Шаури с поглед, който на всички езици означава:

— Ще ми платиш за това!