Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)

Какво е имало, когато още не е имало неща, когато е нямало нищо? На този въпрос гърците са отговорили с разкази и митове.

В самото начало това, което съществува най-първо, е Зевът: гърците го назовават Хаос. Какво е Зевът? Той е празнота, тъмна празнота, в която нищо не се различава. Пространство на падане, шемет и объркване, без предел, без дъно. Този Зев ни засмуква като отвор на огромна паст, в която всичко се разтваря в неразличимостта на мрака. И така, в началото съществува само този Зев, сляпа, нощна, безгранична бездна.

После възниква Земята. Гърците й викат Гея. Земята изниква в самото сърце на Зева. Ето я, родена след Хаоса и представляваща в някои отношения негова противоположност. Земята вече не е онова тъмно, безгранично и неопределено пространство на срутване. Земята има своя форма: ясна, отграничена, точна. На объркаността, тъмната неопределеност на Хаоса се противопоставят отчетливостта, здравината, стабилността на Гея. На Земята всяко нещо е очертано, видимо, стабилно. Можем да определим Гея като онова, върху което боговете, хората и животните могат да стъпват уверено. Тя е подът на света.

В недрата на Земята: Зевът

Роден от обширния Зев, светът оттук насетне има свой под. От една страна, този под се издига нагоре под формата на планини; от друга, потъва надолу под формата на подземие. Тази под-земя се простира неограничено, така че по някакъв начин онова, което се намира в основата на Гея, под твърдата и стабилна почва, е все така бездната, Хаосът. Земята, изникнала от недрата на Зева, остава свързана с него в дълбините си. За гърците Хаосът извиква представата за непрозирна мъгла, в която всички граници се размиват. В самите дълбини на Земята се открива отново тази изначална хаотичност.

При все че Земята е видима и има ясно отграничени очертания, при все че всичко родено от нея ще притежава като нея ясни граници и предели, тя все пак остава подобна на Зева в дълбочина. Тя е черната Земя. Прилагателните, с които се определя в разказите, понякога са подобни на тези, с които се назовава Зевът. Черната Земя се протяга между горе и долу; между мрака, от едната й страна, дълбините, представляващи вкоренеността й в Зева, и от другата й страна увенчаните със сняг планини, които тя изхвърля към небето, лъчезарните планини, чиито най-високи върхове достигат онзи пояс на небето, който е непрестанно потопен в светлина.

В обиталището, наричано космос, Земята представлява основа, но тя има не само тази роля. Тя ражда и отхранва всички неща, освен някои същества, за които ще говорим по-нататък и които са породени от Хаоса. Гея е всеобщата майка. Гори, планини, подземни пещери, морски вълни, небесен простор — всички те са родени от Гея, Земята майка. И тъй, отначало има бездна, Зев, огромна паст, подобна на мрачна безкрайна пещера, която обаче в някакво по-късно време се обръща към здрава основа: Земята. Тя пък от своя страна се устремява нагоре и се спуска надолу.

След Хаос и Земята възниква на трето място това, което гърците наричат Ерос, наречен по-късно от тях „старият Ерос“ (любовен копнеж), изобразяван с бели коси: това е първичният Любовен копнеж. Защо го има този изначален Ерос? Защото в тези древни времена още не съществува мъжко и женско, няма полово определени същества. Този първичен Ерос не е онзи, който възниква по-късно с появата на мъжете и жените, на мъжките и женските същества. От този момент нататък въпросът ще бъде да се съединят противоположните полове, което непременно предполага желание от страна на всеки един от тях, един вид съгласие.

Прочее, Хаос е дума в среден, а не в мъжки род. Гея, Земята майка, естествено е в женски. Но кого може тя да обича извън самата себе си, щом като е сама с Хаоса? Следователно Ерос, който се появява трети по ред след Зева и Земята, като начало не е онзи, който управлява разнополовата любов. Първичният Ерос изразява порив към света. По същия начин, по който Земята изплува от Зева, от Земята избликва това, което се намира в недрата й. Онова, което е било примесено с нея, се оказва изхвърлено навън: тя го ражда без да е имала нужда да се съвкупява с когото и да било. Това, което Земята освобождава и открива, се е намирало скрито в нея.

Земята ражда първо един много важен персонаж: Уран, Небе, а по-точно Звездно небе. След това поражда Понт, водата, всичките води, да го наречем Морски талаз, тъй като гръцката дума е в мъжки род. И тъй, Земята ги зачева без да има връзка с някого. Чрез вътрешната си сила Земята дава развитие на това, което вече е било в нея, а от момента, в който тя го пуска да излезе навън, се превръща в неин двойник и противоположност. Защо? Защото тя създава Звездното небе равно на самата нея, нещо като копие, равно на нея по стабилност, здравина и размери. Тогава Уран ляга върху й. Земя и Небе съставят двата прилягащи един към друг плана на света, под и свод, долу и горе, които се покриват напълно.

Когато Земята ражда Понт, Морския талаз, той я допълва и прониква в нея, ограничава я под формата на широки водни простори. Морският талаз, както и Уран, е противоположност на Земята. Ако Земята е твърда, плътна, с която предметите не могат да се смесват, то Морският талаз, напротив, е само течност, безформена и неуловима флуидност: водите се размесват, неразграничими и разбъркани. На повърхността Понт е лъчезарен, но в дълбините си е напълно тъмен, което го сближава, както и Земята, с част от хаоса.

Така светът е построен въз основа на три първоначални същности: Хаос, Гея, Ерос, после от още две, създадени от Земята: Уран и Понт. Те са едновременно природни сили и божества. Гея е земята, по която стъпваме, и същевременно богиня. Понт представлява морските води и също е божество, на което могат да се въздават почести. От тази отправна точка тръгват разкази от друг тип, пълни с насилие и драматизъм.

Кастрирането на Уран

Да започнем от Небето. И така, ето го Уран, роден от Земята и еднакъв по размери с нея. Той лежи, пльоснал се е върху тази, която го е създала. Небето покрива напълно Земята. Всяко ъгълче земя си има съответното парче небе, прилепнало за нея. От момента, в който Гея, тази могъща богиня, Майка Земя, създава Уран, който е нейно точно съответствие, неин двойник, симетричното й повторение, ние имаме пред нас двойка противоположности — мъжко и женско същество. Уран е мъжът-Небе така, както Гея е жената-Земя. Откакто съществува Уран, Ерос действа по друг начин. Вече не става така, че Земята сама по себе си ражда намиращото се в нея, нито пък Уран ражда съдържащото се в него, а от сливането на тези две сили се раждат същества, различни и от двете.

Уран непрестанно излива семето си в лоното на Гея. Първичният Уран няма друга дейност освен сексуалната. Да покрива Гея непрекъснато, колкото може: той мисли само затова и прави само това. Бедната Земя се оказва бременна с цяла върволица деца, които не могат да излязат от недрата й и остават на мястото, на което Уран ги е създал. Тъй като Небето никога не се отделя от Земята, между тях няма пространство, което да позволи на децата им, титаните, да излязат на светло и да заживеят самостоен живот. Те не могат да придобият собствената си форма, не могат да станат индивидуални същества, защото са постоянно изтиквани в лоното на Гея, тъй както самият Уран е бил там, преди Гея да го роди.

Кои са децата на Гея и Уран? Първо се раждат шестте титана и шестте им сестри титаниди. Първият титан се казва Океан. Той представлява онзи течен пояс, който обкръжава света и тече в кръг, така че краят на Океан е и негово начало; световната река прелива в самата себе си по затворен кръг. Най-младият от титаните се казва Кронос, наричат го „Кронос с подлите мисли“. Освен титаните и титанидите се раждат две тройки съвсем чудовищни твари. Първата тройка са циклопите — Бронт, Стероп и Арг, — могъщи еднооки същества, чиито имена подсказват металургичните им занимания: тътена на гръмотевицата, блясъка на светкавицата. Тъкмо те ще изработят мълнията, за да я подарят на Зевс. Втората тройка се състои от така наречените хекатонхейри (сторъки) — Кот, Бриарей и Гий. Те са чудовища с огромни размери, с по петдесет глави и сто ръце, всяка от които е надарена със страхотна сила.

Редом с титаните, първите индивидуализирани божества — тъй като вече не са, подобно на Гея, Уран и Понт, персонификации на природни сили, — циклопите представляват огнеността на погледа. Те имат само по едно око в средата на челото, но това око е поразяващо подобно на оръжието, което ще поднесат на Зевс. Магическата сила на окото. От своя страна сторъките изразяват грубата мощ, способността за победа, за надделяване чрез физическата сила на ръцете. За едните — силата на изпепеляващото око, за другите — силата на ръка, способна да удържи, смаже, разбие, победи, да господства над всяко създание на света. Обаче титаните, сторъките и циклопите остават в корема на Гея: отгоре й е разпрострян Уран.

Все още не съществува истинска светлина, защото Уран, както е проснат върху Гея, задържа на повърхността й вечна нощ. Тогава Земята дава воля на гнева си. Тя е яростна, защото задържа в себе си децата си, които не могат да излязат и така я раздуват, притискат и задушават. Земята се обръща към тях, по-точно към титаните, с думите: „Слушайте, баща ви ни оскърбява и ни подлага на ужасен тормоз. Трябва това да свърши. Трябва да се разбунтувате срещу баща си Небето.“ При тези дръзки думи титаните са обзети от ужас в корема на Гея. Уран, разположен все така неподвижно върху майка им и равен на нея по големина, им изглежда труднопобедим. Само най-малкият, Кронос, се съгласява да помогне на Гея и да премери сили с баща си.

Земята измисля изключително усукан план. За да осъществи намерението си, тя изработва вътре в себе си инструмент, сърп (harpe), направен от бял метал — стомана. После дава в ръцете на младия Кронос този сърп. Той е вътре в корема на майка си, на мястото, където Уран се съединява с нея, и дебне в засада. Когато Уран влива семето си в Гея, Кронос хваща гениталиите на баща си, стисва ги здраво и ги отсича със сърпа, който държи в дясната си ръка. После, без да се обръща с лице, за да се предпази от нещастия, които действието му може да навлече, хвърля през рамо члена на Уран. От този отсечен и запратен надалеч мъжки орган на земята капят капки кръв, а самият член отлита по-далеч, в морето. В момента на скопяването Уран надава рев на болка и бързо се отдръпва от Гея. Тогава именно той се установява в най-горната част на света, за да не мръдне вече оттам. И тъй като Уран е равен по размери на Гея, няма такова парченце земя, над което да не се намира също такова парче небе.

Земята, пространството, небето

Скопявайки Уран по съвета и с хитрината на майка си, Кронос осъществява решаващ преход в раждането на космоса. Той разделя небето и земята. Така създава свободно пространство между небето и земята: всичко, което роди земята, всичко, което живите същества породят, вече ще има място, за да диша и да живее. От една страна, пространството е преобразено, но от друга времето също търпи промяна. Докато Уран тежеше върху Гея, нямаше смяна на поколенията, всички те оставаха погребани в лоното на породилото ги същество. От момента, в който Уран се отдръпва, титаните могат да излязат от майчината утроба и на свой ред да създават потомство. Така започва смяната на поколения. Пространството е освободено и „звездното небе“ сега играе ролята на таван, нещо като голям тъмен балдахин, прострян над земята. От време на време тъмното небе се осветява, защото отсега насетне се сменят денят и нощта. Появява се ту черно небе с единствената светлинка на звездите, ту сияйно небе с единствената сянка на облаците.

Да оставим за момент потомството на Земята и да се върнем към децата на Хаоса. Зевът поражда две същества, едното се казва Ереб, а другото Нюкс — Нощ. Ереб, като пряко продължение на Хаоса, е абсолютната тъмнина, мощта на тъмното в чистия му вид, без примеси. Случаят с Нощта е различен. Тя също, както и Гея, поражда деца, без да се съвкупява с никого, така, сякаш ги извайва от собствената си нощна тъкан: това са Етер, Сияйната светлина, и от друга страна Хемера, Ден, Дневна светлина.

Ереб, дете на Зева, представлява тъмнината, свойствена на Хаоса. Напротив, Нюкс, Нощта, припомня за деня. Няма нощ без ден. Когато Нощта поражда Етер и Хемера, какво всъщност прави? Както Ереб е тъмнината в чист вид, така Етер е сияйността в чист вид. Етер образува двойка с Ереб. Сияйният Етер е онази част на небето, където никога няма тъмнина, онази част, която принадлежи на олимпийските богове. Етер е изключително ярка светлина, никога незасенчена и от най-малката сянка. Напротив, Нощта и Денят се опират един на друг, като се противопоставят. Откакто пространството е отворено, Нощта и Денят се сменят в равномерен ритъм. При входа на Тартар се намират вратите на Нощта — входът на нейното обиталище. Тъкмо там се явяват ту Нощта, ту Денят, поздравяват се, разминават се, без никога да се застигнат или докоснат. Когато има нощ, няма ден, когато има ден, няма нощ, но не съществува нощ без ден.

Както Ереб изобразява пълен и окончателен мрак, така Етер въплъщава абсолютната светлина. Всички живи същества на земята са творения на деня и нощта; освен в смъртта, те не познават онази пълна тъмнина, в която никога не наднича слънчев лъч, тъмата на Ереб. Хората, животните, растенията живеят и денем, и нощем в това единство на противоположности, а пък боговете от своя страна са на върха на небето и не познават смяната на деня и нощта. Те живеят сред непрестанна сияйна светлина. Горе — небесните богове в блестящия Етер, долу — подземните богове или победените и изпратените в Тартар, живеещи в непрестанен мрак, и най-сетне смъртните, в този свят, който вече представлява свят на смесеността.

Да се върнем към Уран. Какво става, когато той се установява неподвижно на върха на света? Той вече не се събира с Гея, с изключение на момента на поройни плодоносни дъждове, при които небето се излива, а земята зачева. Този благотворен дъжд дава възможност на земята да роди нови същества, нови растения, житни култури. Но с изключение на този период всяка връзка между небето и земята е прекъсната.

Докато се отдалечава от Гея, Уран изрича страшно проклятие към синовете си: „Вие ще се казвате титани — им казва той, правейки словесна игра с глагола titaino, — защото простряхте твърде високо ръце, ще платите за престъплението си, че вдигнахте ръка срещу баща си.“ Капките кръв, паднали на земята от отсечения му член, след известно време пораждат Ериниите. Това са първични сили с основно предназначение да пазят спомена за оскърбление между кръвни роднини и да доведат до възмездие, колкото и дълго време да им трябва за това. Те са божества на отмъщението за престъпления между роднини. Ериниите представляват ненавистта, спомена за простъпката и изискването за отплата.

Заедно с Ериниите от кръвта на Уран се раждат гигантите и Мелиите, нимфите на голямото дърво ясен. Гигантите са преди всичко воини, персонифициращи воинското насилие: не познаващи нито детство, нито старост, цял живот зрели мъже в разцвета на силите, посветени на воюването, привързани към смъртоносните битки. Нимфите на ясена, Мелиадите, също са войнствени, също имат вкус към кланетата, тъй като дръжките на копията, които воините използват по време на боя, са именно от обитаваните от тях дървета. И така, капките кръв на Уран пораждат три вида същества, въплъщаващи насилието, възмездието, битката, войната, клането. В представите на гърците едно име обхваща цялото това насилие — Ерида, конфликт от всякакъв характер и форма, или раздор в рамките на един и същи род, когато става дума за Ериниите.

Раздор и любов

Какво става с мъжкия член, който Кронос хвърля в морето, в Понт? Той не потъва сред вълните, а плува, носи се, и пяната на спермата се смесва с морската пяна. От тази пенлива смес около члена, който се рее по вълните, се създава великолепно същество: Афродита, богинята, родена от морето и пяната. Тя се носи известно време по морето, а после стъпва на своя остров, на Кипър. Тя върви по пясъка и под нейните стъпки се раждат най-уханните и най-прекрасните цветя. По следите на Афродита вървят Ерос и Химер, Любов и Копнеж. Този Ерос не е първичният Ерос, а един Ерос, който иска отсега нататък да има мъжко и женско. Понякога ще казват, че е син на Афродита. Следователно този Ерос си е променил ролята. Той вече няма за задача, както в самото начало на космоса, да извлича на светлина онова, което се съдържа в недрата на първичните сили. Сега вече ролята му е да съединява две съвсем индивидуализирани същества от различен пол в еротична игра, която предполага цяла една любовна стратегия, включваща всякакви съблазнявания, съгласия, ревности. Ерос обединява две различни същества, за да се роди от тях трето, което не е тъждествено на нито един от създателите си, но продължава и двамата. И така, вече има сътворяване, което се различава от творенето в изначалните времена. Иначе казано, прерязвайки члена на баща си, Кронос учредява две сили, които според гърците се допълват — едната се казва Ерида, Раздор, а другата Ерос, Любов.

Ерида е раздорът в сърцето на едно семейство или в сърцето на едно човечество, спорът, конфликтът в сърцето на това, което е било единно. Напротив, Ерос е съгласие и обединение на неща толкова различни, колкото са женското и мъжкото. Ерида и Ерос са и двамата продукт на един и същи основополагащ акт, който отваря пространството, дава ход на времето, дава възможност на последователни поколения да се сменят на сцената на света, която сега е отворена.

Сега всички божествени същества, с Ерида от едната страна и Ерос от другата, ще се сблъскват и воюват. Защо ще се бият? Не толкова за да установят света, чиито основи вече са положени, колкото за да определят господаря на този свят. Кой ще царува? Вместо космогоничен разказ, който поставя въпросите „Какво е началото на света? Защо първо има Бездна? Как се е създало всичко, което се намира във вселената?“, възникват други въпроси и други, много по-драматични разкази се опитват да им дадат отговор. Как боговете, които са били създадени и на свой ред създават потомство, ще се бият и разкъсват? Как ще се разберат помежду си? Как титаните ще платят за простъпката си по отношение на баща им Уран, как ще бъдат наказани? Кой ще обезпечи стабилността на този свят, построен от едно нищо, което е било всичко, от мрак, от който е произлязла самата светлина, от празнота, от която се раждат пълнотата и твърдостта? Как светът ще стане устойчив, подреден, с индивидуални същества? Уран, отдалечавайки се, дава път на непрекъснатата смяна на поколения. Но ако при всяка смяна божествата се сражават, светът няма да има никаква устойчивост. Войната на боговете трябва да има край, за да се установи окончателно световният ред. Завесата се вдига и ни разкрива битките за божествено господство.