Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)

Противно на твърдението на Жироду Троянската война наистина се е състояла. И струва ли си да я разказваме, след като я е представил на света поетът, Омир! Може да се получи само лош преразказ. За сметка на това може би си струва да опитаме да изложим като разказ причините и смисъла на този конфликт. Сблъсъкът се корени в много далечно минало. За да се опитаме да го разберем, трябва да се пренесем към няколко планини, явяващи се в началото на тази преживяна от смъртните драма. В Гърция се намира Пелион, в Троада — Ида, а в Спарта — Тайгет. Това са много високи планини, сиреч места, където разстоянието между богове и хора е по-малко от другаде, където, макар и да не са напълно заличени, границите между смъртни и безсмъртни стават по някакъв начин рехави. Случват се приплъзвания между божественото и човешкото. Понякога — и така става при Троянската война — боговете се възползват от тази близост, от тези срещи на върха, за да прехвърлят на хората злините, катастрофите, от които те самите искат да се отърват, като ги изтикат от сияйното си обиталище и ги пратят на повърхността на земята.

Така всичко започва на Пелион със сватбата на Пелей, цар на Фтия, и нереидата Тетида. Както петдесетте си сестри, населяващи с благоприятното си и изящно присъствие повърхността и дълбините на морето, Тетида е дъщеря на Нерей, когото наричат „морски старец“. От своя страна Нерей е син на Понт, Морския талаз, когото Гея е създала едновременно с Уран в началото на света. По линия на майка си Дорида нереидите произлизат от Океан, първичната космична река, която опасва всемира и го държи стегнат в кръговия поток на водите си. Тетида, може би заедно с Амфитрита, е една от най-представителните нереиди. Както и други морски богини тя притежава невероятен дар за метаморфози. Тя може да приеме всички форми, може да се превърне в лъв, пламък, палма, птица, риба. Тя има обширен списък на превръщания. Понеже е морска богиня, подобно на водата тя цялата е флуидност, никаква форма не я затваря в себе си. Тя винаги може да премине от един облик в друг, да избяга от собствената си външност така, както водата изтича между пръстите, без човек да може да я задържи. Тази богиня, може би именно поради тази пределна гъвкавост, тази неуловима флуидност, представлява в очите на гърците форма на могъщество, която само няколко божества са получили при подялбата. Такава е например тази, която Зевс взема за първа съпруга — богинята Метида. Както видяхме, Зевс не само се оженва за Метида, избирайки я сред другите богини, но я прави своя първа спътница, защото разбира, че тъкмо заради необикновената й гъвкавост, финес, флуидност детето, което Метида ще роди от него, някой ден ще стане по-хитроумно и по-могъщо от самия него. Затова още щом направя дете на богинята, той бърза с помощта на хитрини да я глътне, за да стане Метида вътрешна част от него. Детето, което ще се роди, ще бъде Атина и друго няма да има.

Вълнистата и неуловима сила, която представлява Метида, оттогава нататък е изцяло включена в личността на Зевс. Следователно няма да има момче, което ще надвие баща си, когато му дойде времето. Така се обръща това, което е съдба на човешкия род: колкото и силен и могъщ да е един човек, колкото и умен, царствен и господстващ да е, идва денят, в който времето го смазва, старостта го обременява и поради това детето, което е създал, младочето, което някога е друсал на коленете си, което е хранил и пазил, става мъж, по-силен от баща си и предопределен да заеме мястото му. Докато в света на боговете, след като веднъж Зевс се е установил и закрепил, никой и нищо не ще има силата да го отстрани, за да заеме престола му.

Тази Тетида, със своята дарба, магията на превъплъщенията, е очарователно, пленително създание. Двама от първостепенните богове са влюбени в нея: Зевс и Посейдон. Те се карат за нея и всеки един от тях разчита да се ожени за нея. В конфликта, който противопоставя в рамките на божествения свят Зевс и Прометей, оръжието, което титанът си оставя в запас, козът в тестето карти е, че той и само той притежава ужасна тайна по този въпрос: ако Зевс осъществи желанието си, ако успее да се свърже с Тетида, тяхното дете някой ден ще му стори това, което той самият е сторил на баща си Кронос, а той пък на своя баща Уран. Борбата на поколенията, съперничеството, сблъскващо млади и стари, бащи и синове, тогава ще се установи завинаги в света на боговете и безконечно ще поставя под съмнение реда, който Зевс е искал да бъде непоклатим, такъв, какъвто го е установил в качеството си на господар на всемира.

Как Зевс успява да научи тази тайна? Една от версиите разказва, че Прометей се помирява със Зевс и че Херакъл, със съгласието на царя на боговете, освобождава титана при условие, че се съгласи да разкрие тайната. Така че Зевс е предупреден за опасността, а също и Посейдон. Тогава боговете се отказват от мисълта да се свързват с Тетида. Ще остане ли тя вечна девственица, без да познае любовта? Не, боговете са великодушни, те ще се отърват на гърба на хората от тази предопределеност, според която в даден момент трябва да се стори път на младите. Тетида ще създаде смъртно дете, изключително във всяко отношение, което във всичко ще надмине създателя си: образцов герой, представляващ в света на хората върха на воинските добродетели. Той ще бъде най-добрият, който няма равни. Кой ще бъде този син? Синът на Тетида и Пелей, Ахил. Това е един от главните герои на Троянската война, самото начало на която е свързано с цялата тази работа.

Сватбата на Пелей

Така боговете решават единодушно, че тесалиецът Пелей, цар на Фтия, трябва да се ожени за Тетида. Но как да получат съгласието на богинята? Как да я убедят, че трябва да падне под нивото си, оженвайки се за обикновен смъртен, пък бил той цар? Не е в характера на боговете да се намесват и да налагат на една от своите такъв неравен брак. Следователно трябва Пелей да се справи сам, за да завоюва съпругата си, да направи с нея онова, което са сторили други герои, за да подчинят други морски божества и да постигнат от тях каквото искат. Така постъпва Менелай, водейки победна битка срещу Протей и неговите метаморфози. Така че Пелей ще трябва да отвлече Тетида, за да я премести според обичая от морското й обиталище до дома си, двореца, жилището и огнището на бъдещия й съпруг.

И ето че един прекрасен ден Пелей минава по морския бряг. Вижда как от морето изплува Тетида, заговаря я, хваща я за ръцете и я притегля към себе си. За да се измъкне, тя започва да си мени формата. Но Пелей е предупреден: за да се справи с такива метаморфозиращи вълнообразни божества, единственото средство е да ги затвори в неразкъсваща се хватка, да ги обгърне. Трябва да заключи богинята в обръча на ръцете си, здраво хванал длани една за друга, в каквито и форми тя да се излива — глиган, могъщ лъв, пламтящ огън, вода — и да не пуска, каквото и да става. Тогава победеното божество ще се откаже да изрежда пълния регистър от форми, с които разполага, който не е безкраен. Когато измине целия цикъл на превъплъщения, тя се възвръща в първоначалната си, автентична форма на млада красива богиня: тя е победена. Последната форма, която приема Тетида, за да се освободи от прегръдката, която я стяга, е на сепия. Оттогава нататък ивицата земя, вдадена в морето, на която се е развихрила предбрачната борба на Пелей и Тетида, се нарича нос Сепия. Защо сепия? Защото в момента, в който някой се опитва да я хване, когато я заплашва някое морско същество, сепията има обичая да пуска във водата черно мастило, което я скрива напълно, така че тя изчезва, сякаш потопена в мрак, създаден и разпръснат от самата нея. Това е последният коз на Тетида, тя трябва като сепия да хвърли мастилото си. Обвит от тази всеобхватна чернилка, Пелей стиска здраво, не изпуска хватката, и в крайна сметка Тетида отстъпва. Сватбата ще се състои. Тя се извършва на върха на Пелион. Това не е само планина, доближаваща богове и хора, обединяваща ги в неравностоен обмен. Това, което боговете изпращат на Пелей чрез привилегията да се ожени за богиня, са всички рискове, които този брак би представлявал за безсмъртните и които те не искат да поемат, които те трябва по някакъв начин да пробутат в света на хората. Всички богове се събират, слизат от Олимп, от етера, до върха на Пелион. И там се празнува сватбата.

Планината не е само място на среща между богове и хора, но също и двусмислено място, жилище на кентаврите и в частност на кентавъра Хирон, най-стария и най-прочутия от тях. Кентаврите имат двойствен статут, двусмислено положение: те имат човешка глава, гърди, подобни на конски, и конско тяло. Това са диви, по-низши от хора, жестоки същества — те могат да се опияняват, отвличат жени — и същевременно са и свръхчовешки, защото, както Хирон, те са образец на мъдрост, смелост, всички качества, които младото момче трябва да усвои, за да стане истински герой: да ловува, да си служи с всички видове оръжие, да пее, да танцува, да разсъждава, да остава винаги господар на себе си. Тъкмо на това кентавърът Хирон ще обучава различни деца и в частност Ахил. Та точно на това място, където са смесени боговете и хората, населено от животински и същевременно свръхчовешки същества, се състои сватбата. Музите пеят епиталамий, сватбена песен; всички богове носят дарове. Пелей получава ясеново копие, ризница, изкована от самия Хефест, два приказни безсмъртни коня Балий и Ксант. Нищо не може да ги догони, те са бързи като вятъра и понякога говорят, вместо да цвилят: в изключителни моменти, когато смъртната участ, отредена от боговете за хората, надвисва над бойното поле, те се оказват надарени с човешки гласове и изричат пророчески думи, сякаш далечните богове говорят отблизо с техните гласове. В битката на Ахил и Хектор, след поражението и смъртта на Хектор, конете ще се обърнат към Ахил, за да му известят, че и той скоро ще умре.

Посред радостта, песните, танците, сред щедростите, които боговете разточават пред Пелей за сватбата му, на Пелион се появява едно лице, което не е било поканено: богинята Ерида, раздорът, завистта, омразата. Тя изниква в разгара на сватбата и донася, макар да не е била сред поканените, великолепен любовен подарък: златна ябълка, залог за страстта към любимата. Пред всички събрани пируващи богове и изложените останали подаръци Ерида хвърля в средата на пиршеството приказния си дар. Но ябълката има надпис: „За най-красивата.“ Има три богини, всяка от които сигурно е убедена, че ябълката й се пада по право: Атина, Хера и Афродита. Коя ще отнесе златния плод?

Тази златна ябълка, този великолепен бляскав накит, лежи на върха на Пелион и чака някой да го вземе. Боговете и хората са сбрани, Пелей е успял да залови в пръстена на ръцете си Тетида въпреки всичките й вълшебства. И тъкмо в този момент изниква тази ябълка, от която ще произтече Троянската война. Корените на войната са не само в превратностите на човешката история, но произлизат от много по-сложна ситуация, отнасяща се до естеството на отношенията между боговете и хората. Тъй като боговете не искат да познават остаряването, борбата на сменящите се поколения, те ги обричат на хората, като същевременно им поднасят божествени съпруги. Така възниква трагично положение: хората не могат да извършват брачни церемонии, без да познават също и траурните. В самата основа на брака, в съгласието на такива различни същества, каквито са мъжете и жените, се оказват свързани от една страна Арес, богът на войната, разделящ и противопоставящ, и от друга — Афродита, събираща и даваща съгласие. Любовта, страстта, прелъстяването, еротичното удоволствие по някакъв начин са обратната страна на насилието, на желанието да надделееш над противника си. Ако свързването на двата пола прави обновяването на бъдещите поколения, ако хората се възпроизвеждат, ако земята се населва отново благодарение на тези бракове, то, погледнато от другата страна на везната, хората стават прекалено многобройни.

Когато самите гърци разсъждават за Троянската война, те казват понякога, че истинската причина за тази война е, че хората много се били развъдили, боговете се дразнели от тази шумна тълпа и искали да разчистят от нея земята. Както във вавилонските разкази, в които боговете решават да изпратят потопа. Хората вдигат прекалено голяма глъчка. От една страна е поясът на етера, изпълнен с тишина, където боговете се вглъбяват и се гледат едни други, а от друга — тези човешки същества, които шават, пъплят, дерат си гласовете в караници и спорове, тъй че по мнение на боговете от време на време по една войничка урежда въпроса: отново настава спокойствие.

Три богини пред една златна ябълка

Така завършва първото действие на сценария, който ще доведе до Троянската война. На кого се полага, заедно с ябълката, първата награда по божествена красота? Боговете не могат да вземат решение. Ако Зевс направи избора, една богиня ще бъде удовлетворена за сметка на другите две. Като безпристрастен господар той вече е разпределил правата, сферите на влияние, привилегиите, отнасящи се до всяка една от трите богини. Ако Зевс отдаде предпочитание на Хера, ще го обвинят в пристрастност в полза на съпругата, ако избере Атина, ще се сетят за бащините му чувства, а ако се произнесе в полза на Афродита, в това ще съгледат доказателство, че той не може да устои на любовните желания. Нищо във вече установените между тях предимства не предразполага към промяна. За него е невъзможно да отсъди. Отново с тази задача ще трябва да се заеме обикновен смъртен. Отново боговете ще пробутат на хората отговорността за решения, която самите те отказват да поемат, така, както им бяха предали нещастия и зли съдби, от които искаха да се отърват.

Второ действие. На планината Ида. Тъкмо по тези места в Троада героичната младеж минава обучението си. Както и Пелион, това е област на издигнати диви простори, далеч от градовете, от обработваните ниви, от лозята, от градините, пространство на суров бит, на самота без друго общество, освен пастирите и стадата им, на лов за диви зверове. Младежът, сам все още див, трябва там да усвои качествата на храбростта, издръжливостта, самообладанието, които градят облика на героичния мъж.

Героят, избран да се произнесе по спора на трите богини, се казва Парис. Той има и друго име, името на ранната му възраст: Александър. Парис е най-младият син на Приам. Когато Хермес, подирен от трите богини, слиза към върховете на планината Ида, за да помоли Парис да отсъди и да каже коя според него е най-красивата, Парис води царските стада на баща си на планината Ида. Той е нещо като цар-пастир, или царствен пастир, съвсем млад, kouros, все още в разцвета на юношеството. Детството и младостта му са били изключителни, той е най-малкото дете на Хекуба, съпругата на Приам, царя на Троя, този голям азиатски град на анатолийския бряг, много богат, много красив, много могъщ град.

Току преди да роди Хекуба сънува, че вместо човешко същество ражда факла, която подпалва града Троя. Разбира се, тя пита гадателя, или пък роднини, известни с уменията си да тълкуват сънища, какво означава това. Обясняват й очевидния смисъл на съня: това дете ще бъде гибелта на Троя, разрушението й с огън и пламъци. Какво да стори? Това, което правят обикновено древните в подобни случаи. Да обрече детето на смърт, без да го убива: да го подхвърли. Приам поверява детето на един пастир, за да го изостави без храна и грижи, беззащитно, в същите онези области на самотата, където тренират героичните младежи, не в обработваната и населена равнина, а по склоновете на тази планина, отдалечена от хората и оставена във властта на дивите зверове. Да подхвърлиш дете значи да го обречеш на смърт, без да си изцапаш ръцете с кръв, да го пратиш в отвъдното, да направиш то да изчезне. Но понякога се случва детето да не загине. Когато по случайност то изниква отново, то се завръща именно с тези качества, които са следствие от това, че при обричането на смърт то е било подложено на изпитание и е успяло да избегне гибелта, фактът, че при самото си раждане той победно е прекосил портите на смъртта, придава на спасения ореол на необикновено същество, на избран. Какво е станало с Парис? Казват, че отначало в течение на няколко дни го кърмила мечка. Мечката, с нейната походка и грижите, които полага за малките си, често е възприемана като човешка майка. За известно време тя храни новороденото, а после пастирите на царските стада на планината Ида го откриват и го прибират. Те го отглеждат в своята среда, разбира се, без да знаят кое е то. Наричат го Александър вместо Парис, името, което майка му и баща му му дават при раждането.

Минават години. Един ден пратеник от двореца идва да вземе най-красивия бик от царското стадо за жертвоприношение за помен, което Приам и Хекуба искат да направят в памет на детето, което са обрекли на смърт, в чест на това дете, с което е трябвало да се разделят. Този бик е любимецът на младия Александър, който решава да дойде с него и да се опита да го спаси. Тъй като всеки път, когато се прави помен в чест на покойния, има не само жертвоприношения, но и погребални състезания и игри, бягане, бокс, борба, хвърляне на копие, младият Александър се записва да се състезава с другите синове на Приам, елита на троянската младеж. Той побеждава във всички състезания.

Всички са поразени и се питат кой е този непознат пастир, толкова красив, толкова силен, толкова ловък. Един от синовете на Приам, Деифоб — когото отново ще се срещнем в нашия разказ, — се вбесява и иска да убие навлека, който е победил всички. Той преследва младия Александър, който се укрива в храма на Зевс, където се намира и сестра им Касандра, много красива девойка, в която Аполон е бил влюбен, но тя го е отблъснала. За да си отмъсти, богът й дарява непогрешимо гадателско умение, но то не й служи за нищо. Напротив, това умение само ще влошава положението й, защото никой никога няма да вярва на предсказанията й. В настоящия момент тя възвестява: „Внимание, този непознат е нашият Парис.“ И Парис-Александър наистина показва пелените, в които е бил повит, когато са го подхвърлили. Достатъчно е да ги извади, за да бъде разпознат. Майка му Хекуба е луда от щастие, а Приам, който е просто добродушен стар цар, също е радостен, че отново е намерил детето си. Та Парис е отново приет в царското семейство.

В момента, в който трите богини, водени от Хермес, на когото Зевс е възложил да уреди въпроса от негово име, идват да го посетят, той вече е заел мястото си сред царското потомство, но си е запазил навика да ходи при стадата, където е прекарал цялата си младост. Той е човек от планината Ида. И тъй, Парис вижда как при него пристигат Хермес и трите богини, изненадан е и малко разтревожен. Разтревожен, защото в повечето случаи, когато една богиня покаже открито пред едно човешко същество голотата си, безсмъртната си същност, за зрителя това не носи нищо хубаво: човек няма право да вижда божественото. Това е едновременно изключителна привилегия и опасност, от която трудно се съвземаш. Например Тирезий си е изгубил зрението, защото е видял Атина. На същата тази планина Ида Афродита, слязла от небето, има връзка с Анхиз, бащата на Еней. След като преспива с нея като с обикновена смъртна, на сутринта Анхиз я съглежда в цялата й божествена красота и обзет от ужас, започва да я умолява: „Знам, че съм загубен, никога вече няма да мога да имам плътска връзка с жена. Който се е свързал с богиня, няма да отиде след това в обятията на обикновена смъртна. Животът му, очите му и със сигурност мъжествеността му са унищожени.“

И тъй, като за начало Парис е уплашен. Хермес го успокоява. Обяснява му, че му се пада да направи избор, да определи награда — така са решили боговете — и че той трябва да отсъди коя според него е най-красива. Трите богини, чиято красота без съмнение е еднакво голяма, се опитват да го прелъстят със съблазнителни обещания. Всяка една от тях, ако тя бъде избраната, се кълне да му дари някаква изключителна и особена способност, която само тя може да даде.

Какво може да му дари Атина? Тя му казва: „Ако избереш мен, ще имаш победа в битките и мъдрост, за която всички ще ти завиждат“. Хера му заявява: „Ако избереш мен, ще имаш царската власт, ще станеш господар на цяла Азия, защото съм съпруга на Зевс и в моето легло е записано господството.“ А пък Афродита му обявява: „Ако предпочетеш мен, ти ще бъдеш съвършеният прелъстител, всичко най-хубаво от женския пол ще ти принадлежи и в частност прекрасната Елена, чиято слава вече се носи навсякъде. Когато тя те види, няма да ти устои. Ти ще станеш любовник и съпруг на хубавата Елена.“ Воинска победа, господство, прекрасната Елена, красотата, насладата, щастието с жена… Парис избира Елена. Ето че ударът е задействан, подкрепен от отношенията между боговете и хората — механизмът, чието включване представлява второто действие на този разказ.

Елена — виновна или невинна?

Третото действие се разиграва около Елена. Коя е тази Елена? Тя самата е плод на намеса на божествата в света на хората. Майка й, смъртната жена Леда, е дъщеря на царя на Калидон Тестий. Още съвсем млада тя се запознава с един лакедемонец, Тиндарей, който е изгонен от родината си от превратностите на политиката и е намерил убежище при Тестий. Преди да се върне в Спарта, за да си върне отнетото царство, Тиндарей се влюбва в Леда и я иска за съпруга. Вдигат тържествена сватба. Но изключителната красота на девойката е изкушила не само съпруга й. От висините на Олимп я е забелязал Зевс. Без да се съобразява с Хера или другите си божествени съпруги, той има само една мисъл в главата — да се люби с тази млада жена. В деня на сватбата, през първата брачна нощ на Тиндарей и Леда, Зевс отива при нея и се люби с нея в образа на лебед. Леда носи едновременно децата на Тиндарей и децата на Зевс. Четири деца: две момичета и две момчета. Понякога разправят, че всъщност Зевс е насилил една богиня, Немезида. За да избяга от него, тя приела формата на гъска, а Зевс се превърнал в лебед, за да я покрие. Сцената станала при върховете на планината Тайгет, близо до Спарта, и на върха на планината Немезида-гъската снесла яйце (или две яйца), които един пастир побързал да занесе на Леда. В двореца на царицата децата изскачат от черупката и Леда ги осиновява.

Немезида е опасно божество, дъщеря на Нощта, от същия род като братята и сестрите й, родени от мощта на Мрака: Смъртта, Мойрите, Раздорът (Ерида) и свитата й: Убийствата, Кланетата, Битките. Но Немезида съдържа в себе си и другата страна на нощното женско начало: сладките Лъжи (Pseudea), Любовната нежност (Philotes), която обединява насладите и измамите. Немезида е отмъстителка, която бди за наказанието на прегрешенията; тя не знае покой, докато не настигне виновния, за да го накаже, докато не принизи нахалника, който се е издигнал твърде високо, предизвиквайки с прекомерните си успехи завистта на боговете. Немезида-Леда: по някакъв начин Немезида, богинята, взема образа на Леда, обикновена жена, за да накара смъртните да платят за нещастието, че не са богове.

И така, четири деца, две момчета, Диоскурите („деца на Зевс“, които са същевременно и Тиндариди, деца на Тиндарей) Кастор и Полидевк; две момичета, Елена и Клитемнестра. В тях, за добро или за зло, са се съединили човешкото и божественото, семето на Тиндарей, съпруга човек, и семето на Зевс, любовника бог, се смесват в лоното на Немезида-Леда, за да се обединят, тъй както остават различни и противоположни. Единият от момчетата близнаци, Полидевк, идва направо от Зевс и е безсмъртен; другият, Кастор, има повече черти от Тиндарей. В битката срещу двамата им братовчеди Идас и Линкей Кастор загива и слиза в подземния свят, а Полидевк побеждава, но бива ранен и Зевс го издига тържествено на Олимп. Обаче въпреки издигането им и противоположната им природа те остават двама близнаци, толкова свързани един с друг, толкова неразделни, колкото са и двата края на хоризонталната греда, която ги изобразява в Спарта. Полидевк измолва от Зевс дори и безсмъртието му да бъде споделено между него и брат му, като и двамата прекарват половината време на небето при боговете, а другата половина — в изгнание под земята, в ада, в царството на сенките заедно със смъртните. От своя страна Клитемнестра и Елена също си съответстват като двойно бедствие. Но Клитемнестра, за която се смята, че е напълно смъртната дъщеря на Тиндарей, е съвсем черна: тя въплъщава проклятието, което тежи над рода на Атридите, тя е отмъстителката, донасяща позорна смърт на победителя в Троя Агамемнон.

Елена, потомка на Зевс, за разлика от сестра си запазва божествения ореол над всички свои действия, дори над нещастията, които предизвиква. Красотата й, която чрез способността й да съблазнява я превръща в страшно същество, същевременно не престава да се излъчва от личността й и да й придава ореол от светлина с божествен отблясък. Когато напуска съпруга си, двореца си, децата си, за да последва младия чужденец, който й предлага извънбрачна любов, виновна ли е тя или невинна? Понякога твърдят, че тя така лесно се е поддала на желанието и чувствените наслади, защото е била поразена от лукса, богатството, ориенталския блясък на царствения чужденец. Друг път казват, напротив, че е била отвлечена насила, без нейно съгласие и въпреки съпротивата й.

Едно във всеки случай е сигурно. Бягството на Елена с Парис дава началото на Троянската война. Обаче тази война нямаше да е това, което е, ако въпросът опираше само до ревността на един съпруг, готов на всичко, за да си върне съпругата. Работата е много по-сериозна. Полюсът на съгласието, гостоприемството, добросъседските отношения се сблъсква с полюса на насилието, омразата, развалянето на отношения. Когато Елена става мома за женене, баща й Тиндарей си дава сметка при цялата й красота, че работата никак няма да е лесна. Затова той свиква всичко, що е ерген в Гърция — царски синове и още неженени царе, за да дойдат при него и изборът между тях да се направи компетентно. Какво решение да вземе? Тиндарей е объркан. Той си има един много хитър племенник, Одисей, когото трябва да споменем, защото играе важна роля в разказа ни. Одисей заговаря пред бащата на Елена приблизително така: „Имаш само един начин да се отървеш от възможни неприятности. Преди да направиш избора си, който сигурно ще предизвика брожение, ще накараш всички кандидати да се закълнат единодушно, че каквото и да бъде решението на Елена, те ще одобрят този избор и че освен това те всички ще са обвързани чрез този брак. Ако за човека, когото тя избере, възникнат някакви проблеми в брака, те всички ще се смятат солидарни със съпруга.“ Всички полагат клетва и помолват Елена да заяви предпочитанието си. Тя избира Менелай.

Менелай по това време вече се познава с Парис. По време на едно пътуване в Троада е бил негов гост. Когато в компанията на Еней Парис идва на свой ред в Гърция, отначало е много тържествено приет от братята на Елена, Диоскурите, преди Менелай да го заведе в Спарта, където се намира Елена. Известно време Менелай обсипва госта си Парис с подаръци и знаци на внимание. След това трябва да замине на погребение на роднина. Тогава поверява на Елена грижата да го замести в задълженията на гостоприемството. Тъкмо поради този траур и заминаването на Менелай гостът е по-персонално посрещнат от Елена. Можем да допуснем, че докато Менелай е присъствал, жените от царския дворец в Спарта не са живели в голяма близост с чужденец, а това е било задължение на царя. Сега то става задача на Елена.

Парис и Еней отпътуват в морето и без повече да се бавят, поемат към Троя заедно с хубавата Елена на борда, с нейно или без нейно съгласие. Когато се завръща в Спарта, Менелай се втурва при брат си Агамемнон, за да му извести за измяната на Елена и особено за предателството на Парис. Агамемнон нарежда на няколко души, между които Одисей, да обиколят всичките едновремешни претенденти за ръката на Елена и да припомнят поетите задължения за солидарност. Оскърблението е толкова голямо, че не само Менелай и Агамемнон, но и цяла Елада трябва да се обедини, за да накаже Парис за отвличането на една жена, която е не само най-красивата, но и гъркиня, съпруга, царица. Но във въпросите на честта, преди или вместо да се стигне до разправа с оръжие, може да има и пазарлък. На първо време Менелай и Одисей заминават на пратеничество в Троя, за да се опитат да уредят въпроса по мирен път, тъй че отново да се възцарят хармонията, съгласието и гостоприемството, чрез заплащане на компенсации или поправяне на стореното зло. В Троя ги приемат. Някои от първенците на Троя са привърженици на това мирно решение, в частност Деифоб. Решението трябва да вземе съветът на старците на Троя; случаят е дори извън компетенциите на царската власт. И така, двамата гърци са приети в съвета, където някои потомци на Приам не само правят интриги, за да бъде отхвърлен всякакъв компромис, но дори внушават, че Одисей и Менелай не трябва да бъдат оставени да си заминат живи. Но Деифоб, който ги е приел като гости, ги държи под покровителство. Те се връщат от мисията си без постигнат резултат и обявяват в Гърция провала на опитите за мирно уреждане на въпроса. Така всичко е подготвено за избухването на войната.

Да умреш млад, да пребъдеш в славата

Изглежда, че първоначално експедицията в Троя не е предизвикала в Гърция всеобщ ентусиазъм. Дори Одисей опитва да се измъкне. Пенелопа тъкмо му е родила син Телемах. Моментът му се вижда много неподходящ да напусне майката и детето. Когато идват да му известят, че трябва да потеглят и да приберат със сила отвлечената от троянския първенец Елена, за да се отърве от това задължение, той симулира лудост. Най-мъдрият, най-хитрият се преструва на малоумен. Старият Нестор е този, който пристига чак в Итака, за да му съобщи заповедта за сбор. Той вижда как Одисей оре с рало, в което са впрегнати бик и магаре; героят върви заднешком и сее камъчета вместо жито. Всички са потресени, освен Нестор, който е достатъчно хитър, за да се досети, че Одисей прави един от обичайните си номера. Докато Одисей отстъпва, а ралото върви напред, Нестор грабва малкия Телемах и го поставя пред плуга. В този миг Одисей идва на себе си и взема детето, за да не му се случи нищо. Така той е изобличен и приема да тръгне на поход.

А пък старият Пелей, съпругът на Тетида, е видял смъртта на много свои деца, останал му е само Ахил и той не понася мисълта, че Ахил може някой ден да замине на война. От предпазливост той изпраща момчето на Скирос, при дъщерите на царя на острова. Ахил живее там като момиче, в гинекея. След като в ранно юношество е бил възпитан от Хирон и кентаврите, сега той е достигнал тази възраст, когато половете още не са ясно определени, не се различават от пръв поглед. Брадата му още не е порасла, той не е окосмен, прилича на очарователно младо момиче, с онази неопределена красота, свойствена на подрастващите, които са колкото момчета, толкова и момичета, колкото момичета, толкова и момчета. Той живее безгрижно сред дружките си. Одисей идва да го вземе. Отговарят му, че тук не живеят момчета. Одисей, който се е престорил на пътуващ търговец със стоката си, моли да влезе. Вижда петдесетина момичета, сред които Ахил не се различава. Одисей изважда от коша си за продан платове, везма, брошки, накити и четиридесет и деветте момичета се струпват да се радват на джунджуриите, но едно от тях остава настрана, без да проявява интерес. Тогава Одисей изважда кинжал и очарователната девойка се спуска към кинжала. Зад стените прокънтява бойна тръба, сред жените настава паника, четиридесет и деветте момичета избягват заедно с парцалките, само една, с кинжал в ръката, тръгва към музиката, за да се отправи на бой. Одисей разкрива Ахил така, както преди Нестор е разкрил Одисей. На свой ред Ахил е готов да замине на война.

Богинята Тетида не можела да приеме, че всички деца, които е родила преди Ахил, седем момчета, ще бъдат обикновени смъртни като баща си. Затова още от първите им дни тя се опитвала да ги направи безсмъртни. Слагала ги в огъня, за да изгори в тях всичката влага, носеща разпад, правеща така, че хората да не са само един сияещ пламък; но в огъня синовете й изгаряли и загивали. Нещастният Пелей бил в отчаяние. Така че при раждането на Ахил Пелей си казва, че ще се опита да спаси поне това дете. В момента, в който майка му се готви да го сложи в огъня, бащата се намесва и го грабва. Огънят успява да докосне само устните на детето и една костица на петата, която умира. Пелей успява да накара кентавъра Хирон да се качи на планината Пелион и да изрови трупа на един изключително бърз кентавър, да вземе от него костта на петата и да я постави на малкия Ахил, който от най-ранно детство тича по-бързо от елен. Това е едната версия. Друга представя нещата така, че за да го направи безсмъртен, тъй като не може да го потопи в огъня, Тетида го потапя във водите на Стикс, адската река, която разделя живите и мъртвите. Разбира се, който е потопен във водите на Стикс и после е излязъл от тях, получава изключителни енергийни качества и свойства. Ахил, натопен в тези адски води, издържа на изпитанието; само петата му, за която го държи майка му, не влиза в досег с водата. Ахил не е само бързоног воин, но е и неуязвим за човешки рани, освен на едно място, петата, откъдето смъртта може да проникне.

Едно от последствията на този неравен брак между богиня и човек е това, че целият блясък, цялото могъщество, свързани с божествената Тетида, отчасти осеняват и личността на Ахил. Същевременно образът му не може да не бъде трагичен: без да е бог, Ахил не би могъл нито да живее, нито да умре като повечето хора, като обикновен смъртен; но измъкването от обикновеното положение на човешкия род не прави от него божествено същество, обезпечено с безсмъртие. Съдбата му, която има стойност на образец за всички воини, за всички гърци от онези времена, продължава да ни поразява: тя пробужда в нас като отзвук съзнанието за това какво прави от ограничения, разкъсания, разделения човешки живот драма, в която неразделимо са смесени светлина и сянка, радост и болка, живот и смърт. Съдбата на Ахил, служеща за пример, е белязана от печата на двузначността. Тъй като е наполовина с божествено, наполовина с човешко потекло, той не може да застане изцяло нито на едната, нито на другата страна.

На прага на живота му, още от първите му стъпки, пътят, по който трябва да поеме, се разделя на две. Каквато и посока да избере да следва, ще трябва да се откаже от същностна част от самия себе си. Той не може едновременно да се радва на най-приятните неща, които животът под слънчевата светлина поднася на хората, и да осигури на личността си привилегията да разполага с тях завинаги, да не умира. Радостта от живота — това е най-ценното благо за ефимерните същества, това единствено, несравнимо с нищо друго благо, защото е едничко, защото веднъж загубено, не може да се получи отново — тази радост означава отказ от всякаква надежда за безсмъртие. Да искаш да си безсмъртен, това значи отчасти да приемеш да изгубиш живота си преди да си го изживял пълноценно. Ако Ахил избере, както желае старият му баща, да си остане у дома във фтия, в семейството си, на сигурно място, той ще има дълъг, спокоен и щастлив живот, изживявайки пълния цикъл на отпуснатото на смъртните време, чак до обкръжената от нежни грижи старост. Но колкото и блестящо да бъде съществуванието му, дори озарено от всичко най-прекрасно, което краткият престой на земята може да даде на хората, животът му няма да остави след себе си следа от блясъка си; щом като завърши, този живот се сгромолясва в мрака, в нищото. Едновременно с него героят изчезва изцяло и завинаги. Потъвайки в Хадес, без име, без лице, без памет, той е заличен, сякаш никога не го е имало.

Или пък Ахил ще направи противоположния избор: кратък живот и вечна слава. Той предпочита да замине надалеч, да напусне всичко, да рискува всичко, да се обрече предварително на смърт. Той иска да се числи към малкия брой избрани, които нямат грижа ни за удобства, ни за богатства, ни за обичайните почести, а искат да тържествуват в битките, в които залогът всеки път е собственият им живот. Сблъсъкът сред бойното поле с най-опитни противници означава да подложи самия себе си на изпитание в надпревара, в която всеки трябва да покаже какво представлява, да разкрие пред всички превъзходството си, което намира върховен израз във воинския подвиг и достига съвършенство в „прекрасната смърт“. В разгара на битката, в разцвета на младостта, с непокътнати мъжки сили, доблест, енергия, юношески чар, които няма никога да познаят разрушителното действие на старостта.

Сякаш за да засияе в чистотата на блясъка си, пламъкът на живота трябва да достигне такава интензивност на горенето, че да се изпепели още в мига на запалването. Ахил избира славната смърт, с непокътнатата красота на младия живот. Скъсен, орязан, осакатен живот и непреходна слава. Името на Ахил, приключенията му, историята му, личността му остават завинаги живи в паметта на хората, чиито поколения се сменят столетие след столетие, за да си отидат едно след друго в мрака и безмълвието на смъртта.