Старогръцки митове (Всемирът, боговете, хората)

След трагичната смърт на Пентей, заминаването на Кадъм и Агава престолът, а заедно с него и целият ред на държавата е объркан. Кой ще стане цар? Кой ще въплъти добродетелите на владетеля, способността му да се разпорежда? Нормално би трябвало наследството да се падне на другия син на Кадъм, който се казва Полидор. Той се оженва за дъщеря на един от посятите, Хтоний — човека от почвата, от подземното. Тази дъщеря носи името Никтеида — Нощната. Тя е сестра или близка роднина на цяла поредица персонажи, в частност Никтей и Лик (вълк), които са свързани gegenes, Посетите, олицетворяващи воинското насилие.

Самият Пентей също е с двойно потекло. По линия на майка си Агава той е свързан е Кадъм, истинския посочен от боговете господар, този, на когото боговете са дали богиня за съпруга, за да отбележат по някакъв начин естеството на господарската му власт. По линия на баща си Ехион той принадлежи и на Посетите. Това „змийско“ име веднага ни припомня едно женско същество, Ехидна, полужена полузмия, сестра на Горгоните, „непобедимо чудовище, лежащо в тайните дълбини на земята“, което ражда различни страхотии, между които Цербер, кучето на Хадес, и триглавата Химера, която Белерофонт успява да убие с помощта на коня Пегас. Следователно Пентей е разпънат между царското потекло на Кадъм и тези родени от земята същества, които имат своя нощна и чудовищна страна. След ужасната смърт на Пентей тронът се оказва свободен. Полидор го заема само за кратко, после трябва да отстъпи властта на сина си от Никтеида Лабдак — куция, законен потомък, но наистина с куци наследници, защото по линия на баща си Полидор произтича пряко от Кадъм и богинята Хармония, но по линия на майка си Никтеида се оказва свързан със Спартите, изникнали от таванската земя, въоръжени от рождение и създадени за битки. Лабдак е прекалено малък, за да поеме царската власт, когато умира баща му.

Първите времена на царската власт в Тива се оказват нестабилни, разпокъсани. Времена на насилие, безредици, узурпираме, в които тронът, вместо да се предава от баща на син по закономерна и сигурна линия, се мята от ръка на ръка през битки и съперничества, които противопоставят Посягате един на друг и на законната царска власт. Когато Лабдак на свой ред умира, синът му Лай е едва на една година и тронът е отново празен. Заемат го Никтей и Лик. Те го задържат задълго, най-вече Лик. Осемнайсет години, ако изобщо разполагаме с цифра. През това време малкият Лай не е в състояние да упражнява властта си.

Лик и Никтей ще бъдат отстранени от едни чужденци в Тива, които се казват Амфион и Зет. Когато му дойде времето, те ще отстъпят трона на законния му владетел. Междувременно, докато узурпаторите успяват да го държат настрани от властта, Лай е принуден да живее в изгнание. Той вече е възрастен човек, когато намира убежище в Коринт при цар Пелопс, който щедро му предлага гостоприемство и го задържа при себе си.

Куцо потомство

Тук се разполага един епизод, който ще има съществени последици. Лай се влюбва в Хризип, много красив юноша, син на Пелопс. Той го ухажва упорито, вози го на колесницата си, държи се с него като по-възрастен с по-млад, учи го да бъде мъж, но същевременно се стреми да има с него любовна връзка, която царският син му отказва. Изглежда дори, че Лай се е опитал да постигне с насилие това, което не е успял да получи чрез изкусяване и заслуги. Разказват също, че Хризип, възмутен и шокиран, се е самоубил. Така или иначе, Пелопс произнася срещу Лай тържествено проклятие и пожелава родът на Лабдакидите да не може да продължи и да бъде обречен на изчезване.

Името Лабдак означава „куц“, а името на Лай не е ясно, може да означава, че е вожд на народ, или пък че е „ляв, крив“ човек. И наистина, можем да забележим, че Лай изкривява всичките си взаимоотношения във всички аспекти. От една страна наследството би трябвало да му се полага пряко по линия на баща му Лабдак, дядо му Полидор и прадядо му Кадъм и да го постави на трона в Тива. Обаче той е бил отстранен, отклонен, отдалечен: редът на наследяването се окачва изкривен. Лай също представлява отклонение, тъй като във възрастта, когато би могъл да мисли да си вземе съпруга, той се насочва към това младо момче. Но най-вече той изкривява любовната игра с желанието си да наложи с насилие това, което Хризип не е готов да му поднесе по своя воля, между тях няма взаимност, няма charis, няма обмен на чувства. Критичният порив, понеже е едностранен, е спрян. Нещо повече, Лай е гост на Пелопс и това гостоприемство предполага приятелска взаимност, дарове и ответни дарове. Лай не само че не се отплаща на човека, който го е приютил, но се опитва да вземе сина му насила и предизвиква самоубийството му.

Лик, който е бил на власт, е заместен от Амфион и Зет: те умират на свой ред. Лай се завръща в Тива и тиванците много се радват да го посрещнат и отново да поверят по този начин трона на лице, което им се струва достойно за него.

Лай се оженва за Йокаста. В един по-широк план и тя е свързана с рода на Ехион. Тя е правнучка на онзи, който подобно на Хтоний представлява нощната и мрачна наследственост. Бракът на Лай и Йокаста е бездетен. Лай отива в Делфи да пита оракула какво трябва да стори, за да си има потомство, за да може най-сетне пътят на господството да тръгне по права линия. Оракулът му отговаря: „Ако имаш син, той ще те убие и ще спи с майка си.“ Лай се завръща в Тива ужасен. Има с жена си такива отношения, които му гарантират, че тя няма да има деца, че няма да забременее. Историята разказва, че един ден, когато Лай е пиян. той се отпуска да засее в полето на съпругата си — за да се изразим като гърците — семе, което ще поникне. Йокаста ражда момченце. Двамата съпрузи решават да го отстранят, да прекъснат това потомство, и обричат детето на смърт, За целта извикват един от овчарите си. който през лятото пасе царските стада на Китерон. Дават му задача да убие детето, да го захвърли в планината, за да го разкъсат диви зверове и птици.

Овчарят взема новороденото, пробива му петата и вдява през дупката ремък, после си тръгва, метнал на гръб детето така, както по онези времена са носели дребен дивеч. Отива в планината със стадата, а детето му се усмихва. Той се заколебава — дали да го изостави? Вижда му се невъзможно да го стори. Среща се с един овчар, пристигнал от Коринт, който пасе стадата си по другия склон на планината. Моли го да вземе това дете, което той не иска да остави да умре. Овчарят се сеща за цар Полиб и царица Перибея, които нямат деца, а искат да си имат. И тъй, той им донася детенцето с ранената пета. Зарадвани от неочакваната придобивка, царят и царицата го отглеждат като свой син. Това дете, внук на Лабдак куция, син на Лай, който също е бил отстранен от властта и който сам се е отклонил от правите пътища на законите на гостоприемство и на любовните връзки, та това дете се оказва на свой ред отделено от страната си, от родната си земя, от качеството си на царствено дете, продължаващо династията на Лабдакидите. Той е отгледан, пораства и когато става юноша, всички се възхищават на осанката му, храбростта му, ума му. Младежите от коринтския елит не минават без известна завист и недоброжелателство по негов адрес.

„Предполагаем син“

Макар и да не куца в пълния смисъл на думата, Едип носи на крака си белега от отхвърлянето, което са му наложили, от разстоянието, на което се намира отдалечен от мястото, където би трябвало да бъде, що се отнася до същинския му произход. Следователно и той е в състояние на неравновесие. В качеството му на царски син всички виждат в него бъдещия наследник на Полиб, но той не е напълно коринтско момче, това се знае и тайно се приказва. Един ден, когато се кара с едно момче на неговата възраст, то му подхвърля: „В края на краищата ти си само един предполагаем син!“ Едип отива при баща си и му разказва, че един приятел го е нарекъл „предполагаем син“, сякаш че не е наистина негов син. Полиб го успокоява, доколкото може, без да му заяви изрично: „Не, няма такова нещо, ти наистина си мой син и на майка ти.“ Той му казва само: „Това са глупости, тези приказки нищо не значат. Хората са завистливи, приказват каквото им дойде на ум“. Едип си остава обезпокоен и решава да отиде при оракула в Делфи, за да го пита за раждането си. Син ли е той на Полиб и Перибея или не е? Оракулът обаче изобщо не му дава отговор толкова ясен, колкото е въпросът му. Вместо това казва: „Ти ще убиеш баща си и ще легнеш с майка си.“ Едип е в ужас и това страшно разкритие изличава първоначалния въпрос: „Истински син ли съм?“ Спешното действие, което трябва да предприеме, е да избяга, да се отдалечи на възможно по-голямо разстояние от тези, които смята за майка и баща. Да замине в изгнание, да се изсели, да се отправи възможно най-далеч. Ето го на път, подобно донякъде на Дионис, той става странник. Вече не е прилепнал към почвата си, вече няма родина. С колесница или пеша той тръгва от Делфи за Тива.

Случва се така, че в същия момент в град Тива има страхотна чума и Лай иска да отиде в Делфи, за да помоли оракула за съвет. Той заминава без много съпровождащи, на колесницата си с колесничаря и един или двама души. И така, ето ги баща и син — бащата уверен, че синът му е мъртъв, синът убеден, че баща му е друг човек — на път в противоположни посоки. Те се срещат на един кръстопът с три пътя; на място, където две колесници не могат да се разминат. Едип е на колесницата си, Лай — на своята. Лай решава, че царският му кортеж има предимство и казва на колесничаря си да направи знак на тоя младок да се отдръпне. „Махни се от пътя, дай да минем“, виква онзи на Едип и удря с боздугана си един от конете на Едип, или може би закача самия Едип по рамото. Последният, който не е с лесен характер и дори в ролята си на доброволен изгнаник се изживява като царски син, няма никакви намерения да струва път на когото и да било. Полученият удар го вбесява, той удря на свой ред с тоягата си колесничаря и го просва мъртъв, после връхлита върху Лай, който пада убит в краката му, а през това време един човек от царската свита се измъква ужасен и се връща в Тива. Едип, който смята, че просто е станало едно произшествие и че е имал право на самозащита, продължава пътя и скитанията си.

Той ще пристигне в Тива много по-късно, когато нещастието стига града под формата на чудовище, полужена, полулъвица, женска глава, женски гърди, тяло и лапи на лъвица — Сфинкс. Тя се разполага при портите на Тива, било върху колона, било върху по-издигната скала, и се забавлява да задава гатанки на градските младежи. Всяка година тя иска да й изпратят цвета на тиванската младеж, най-хубавите момчета, които трябва да се срещнат с нея. Понякога твърдят, че тя иска да се съвкуплява с тях. При всяко положение Сфинкс им задава гатанката си, и когато не могат да отговорят, ги убива. Тъй с течение на годините Тива вижда как цветът на младежта й погива. Когато Едип пристига в Тива, той влиза през една от портите и вижда, че всички хора са отчаяни, с траурни лица. Чуди се какво става. Регентът, който заема мястото на Лай, братът на Йокаста Креон, също е от потеклото на Посетите. Той вижда този младеж с хубава осанка, с вид на храбрец, и си казва, че докъдето са я докарали, може би този непознат е единственият им шанс да спасят града. Той известява на Едип, че ако успее да победи чудовището, ще се ожени за царицата.

Злокобна дързост

Откакто е царица, Йокаста олицетворява господството, но властта реално е в ръцете на Креон. От тази позиция той може да обяви на Едип, че ако победи Сфинкса, ще му се полагат царицата и заедно с нея царството. Едип излиза насреща на Сфинкс. Чудовището си седи на хълмчето, вижда как иде Едип и си мисли, че се задава хубава плячка. Сфинкс му задава следната гатанка: „Кое е съществото, единствено сред всички обитаващи земята, водата и въздуха, което има само един глас, само един начин на говорене, само една природа, но е двукрако, трикрако и четирикрако, dipous, tripous, tetrapous?“ Едип размисля. Може би този размисъл е по-лесен за човек, който се нарича Едип — Oi-dipous, „двукрак“, е част от името му. Той отвръща: „Това е човекът. Докато е още дете, човекът пълзи на четири крака, като порасне, стои на два крака, а когато стане старец, се обляга на бастун, за да подкрепи несигурната си крачка“. Сфинкс, като разбира, че е победена в това изпитание по тайнствено познание, се хвърля от колоната си или скалата си и умира.

Целият град Тива ликува, слави Едип, довежда го тържествено. Представят му Йокаста, царицата, която за награда ще му стане съпруга. Едип става господар на града. Заслужил го е, като е проявил най-голяма мъдрост и най-голяма смелост. Той е достоен наследник на Кадъм, когото боговете са отличили, давайки му за съпруга богинята Хармония и определяйки го като основател на Тива. В течение на няколко години всичко е наред. Царската двойка създава четири деца: двама сина, Етеокъл и Полиник, и две дъщери, Исмена и Антигона. След това внезапно в Тива се развихря чума. Всичко изглеждаше благополучно, нормално, уравновесено; отведнъж всичко става нестабилно, зловещо. Когато нещата си вървят както му е ред, всяка година житото изкласява, дърветата носят плодове, в стадата се раждат агънца, ярета, телета. С една дума, богатството на тиванската земя се обновява с течението на годишните времена. Дори жените са въвлечени в това могъщо движение на обновление на жизнената сила. Те имат хубави деца, яки и здрави. Внезапно целият този нормален ритъм се прекъсва, изкривява, окуцява. Жените раждат уродливи или мъртви деца, помятат. Самите извори на живота секват. Свръх това страшна болест поразява мъже и жени, млади и стари, всички умират. Паниката е всеобща. Тива е в ужас. Какво става? Какво е излязло от строя?

Креон решава да изпрати в Делфи представител на Тива, за да пита оракула и да разбере причината за тази заразна болест, епидемията, която е поразила града и е разрушила реда във всичко. Представителите на виталността на Тива в двете й крайни фази, най-малките деца и най-възрастните старци (четирикраките и трикраките) се събират пред царския палат с молитвени клонки. Те се обръщат към Едип с молба да ги спаси. „Бъди ни спасител! Ти вече един път ни отърва от бедствие, освободи ни от ужасното чудовище Сфинкс, спаси ни и от този loimos, тази чума. която поразява не само хората, но и животните и растенията! В Тива сякаш целият ход на обновяване е преустановен.“

Едип тържествено поема отговорността и заявява, че ще разследва работата, ще разбере причините за бедствието и ще го победи. В този момент се връща пратеникът от Делфи. Оракулът е обявил, че злините няма да свършат, докато не е възмездено убийството на Лай. Следователно трябва да намерят, накажат, изпъдят окончателно от Тива, изключат от тиванската територия, отстранят завинаги онзи, по чиито ръце е кръвта на Лай. Когато Едип чува това, той отново обещава тържествено: „Ще търся и ще открия виновника.“ Едип е човек на търсенето, питащ, задаващ въпроси. Тъй както е напуснал Коринт, за да се впусне в приключения, той също така е човек, за който приключението на мисълта и питането винаги е изкусително. Никой няма да спре Едип. Така че той ще води нещо като криминално разследване.

Едип прави първите крачки — обявява, че всички, които могат да дадат някакви сведения, са длъжни да го сторят, всички, които могат да се окажат в досег с предполагаемия убиец, трябва да го прогонят, че убиецът не може да остане в Тива, защото градът страда от неговото петно. Докато убиецът не бъде открит и прокуден от домовете, храмовете, улиците, Едип няма да спре усилията си да го намери. Той трябва да знае. Той започва разследването. Креон обяснява на народа, че Тива си има на разположение професионален гадател, който умее да тълкува полета на птиците и може би по божествено вдъхновение ще узнае истината: това е старият Тирезий. Креон пожелава да го доведат и да го разпитат за събитията. Последният обаче няма желание да дойде и да бъде разпитван. Все пак го довеждат на площада пред таванския народ, пред съвета на старците, пред Креон и Едип.

Едип му задава въпроси, но Тирезий отказва да отговаря. Твърди, че нищо не знае. Едип, който не изпитва особена почит към гадателя, изпада в ярост. Нима не е бил по-хитроумен, по-учен от него? Само чрез опита си и способността си да разсъждава като разумен човек той е открил отговора на гатанката, а Тирезий с цялото си боговдъхновение и знаците, които разшифрова, не е бил способен да го даде. Едип се блъска в стена, но тя не е стената на незнанието, защото Тирезий отказва да разкрие това, което знае по божествена мъдрост. Той знае всичко — кой е убил Лай и кой е Едип, защото е във връзка с повелителя си Аполон. Именно Аполон е предсказал: „Ти ще убиеш баща си, ти ще спиш с майка си.“ Тирезий разбира каква е ролята на Едип в бедите на Тива, но не иска да каже и дума. Той е твърдо решен да си мълчи до момента, в който Едип, освирепял от неговото упорство, се убеждава, че отказът му не може да е случаен. Сигурно Тирезий и Креон кроят срещу него заговор, за да дестабилизират властта му и да заемат мястото му. Той си въобразява, че Креон се е наговорил с Тирезий, може би дори го е подкупил, а пратеникът в Делфи също участва в заговора.

Гневът завладява Едип, разумът му започва да куца; той заявява, че Креон незабавно трябва да напусне града: той го подозира, че е организирал убийството на Лай. Ако Креон е искал смъртта на Лай, за да упражнява властта чрез сестра си Йокаста, може би той е подбудителят на нападението. В този момент върхът на тиванското общество е подложен на силите на раздора, на открития сблъсък. Едип иска да изпъди Креон, но Йокаста се намесва. Тя се опитва да възстанови хармонията между двамата мъже, двата рода. Тук нямаме от една страна чистия род на Кадъм, а от друга рода на Посетите: двете линии постоянно се смесват. Лабдак, Лай и Едип също имат в рода си Посети. А пък Йокаста произлиза пряко от онзи Ехион, който представлява нещо много плашещо. Така градът се раздира, вождовете се сблъскват, мразят се, Едип продължава своето разследване.

Един свидетел от първа ръка, когото трябва да разпита, е човекът, който е бил с Лай по време на убийството и е избягал. Когато се е върнал в Тива, той е разказал, че много разбойници са нападнали царската колесница от засада на пътя за Делфи и са убили Лай и колесничаря. Когато за пръв път предават на Едип разказа за смъртта на Лай, той е малко смутен в ролята си на съдия следовател: разказват му, че събитието е станало на един кръстопът, където се срещат три пътя, близо до Делфи; а той прекалено добре познава този кръстопът, този тесен път. Утешава го това, че макар да не знае кого точно е убил, знае това, че е бил сам, а „Лай е убит от разбойници“. Той разсъждава просто: „Много разбойници… следователно не съм аз. Тук има два различни случая. Аз срещнах един човек на колесница, който ме удари, а пък колесницата на Лай е била нападната от разбойници, това са два напълно различни случая.“

Затова Едип нарежда да доведат човека, който е присъствал на станалото, и се безпокои къде се е дянал този човек. Отговарят му, че онзи, след като се прибрал в Тива, после практически не е стъпвал в града, оттеглил се е на село и никакъв го няма. Странно. Трябва да го накара да дойде и да му зададе въпроса как точно е станало нападението. Довеждат този нещастен слуга на Лай. Едип в ролята си на следовател го притиска яко, но онзи не е по-словоохотлив от Тирезий. Едип му изтръгва с ченгел всяка дума, заплашва го с изтезания, за да проговори.

В този момент в Тива пристига чужденец от Коринт, преминал дълъг път. Той идва пред Йокаста и Едип, поздравява ги, пита къде е царят на града. Трябва да му извести тъжна новина: баща му и майка му, царят и царицата на Коринт, са починали. Осиротелият Едип страда. Но страданието му е смекчено от известна радост, защото ако Полиб е умрял, то Едип не би могъл да убие баща си, защото той вече е покойник. Няма да може и да спи с майка си, защото и тя е вече покойна. Този човек с така разкрепостена и свободна мисъл не е недоволен да установи, че оракулът е сгрешил. Пред този носител на лоши новини, който може би очаква, че Едип ще се завърне в Коринт, за да поеме царската власт, както се е предполагало, Едип се оправдава: било му е необходимо да напусне Коринт, защото му е предсказано, че ще убие баща си и ще легне с майка си. Пратеникът отвръща: „Не е било нужно да го правиш: Полиб и Перибея не са твои баща и майка.“ Едип е потресен и се чуди какво значи всичко това.

„Родителите ти не са ти родители“

Йокаста чува разказа на вестителя за това, че Едип е бил новородено дете, донесено в двореца и осиновено още от първите му дни от царя и царицата на Коринт. Той не е бил син на утробата им, а те са пожелали Коринт да бъде неговият град. Йокаста е зашеметена. Ако досега тя се е досещала отчасти, то сега за нея всичко е ясно. Тя напуска мястото на разговора и влиза в двореца. „Откъде знаеш това?“ — пита Едип вестителя. „Знам, отговаря той, защото аз самият връчих това дете на господарите си. Аз те донесох, теб, детето с пробития глезен. — Кой ти даде детето?“ — пита Едип. Вестителят разпознава сред присъстващите стария овчар, който някога е пасъл стадата на Лай и Йокаста, който именно му е поверил новороденото. Едип е в ужас. Овчарят отрича. Двамата с вестителя спорят: „Ама не си ли спомняш, ние пасяхме стадата на планината Китерон и тъкмо ти ми предаде детето.“ Едип усеща, че работата взема ужасяващ обрат. За момент си помисля, че е просто намерено дете, син на някоя нимфа или богиня, подхвърлен на онова място, което би обяснило изключителната му съдба. Той има една последна безумна надежда, но за събралите се старци истината излиза наяве. Едип се обръща към пастира на Лай и го подтиква да каже истината.

— Откъде беше взел това дете?

— От двореца.

— Кой ти го даде?

— Йокаста.

Сега вече не остава и сянка от съмнение. Едип разбира. Като луд се спуска той в двореца при Йокаста. Тя се е обесила на тавана с пояса си. Той я намира мъртва. С фибулите на дрехата й Едип си раздира очите, окървавява си двете очни ябълки.

Законен потомък на прокълнат царски род, отдалечен, а после завърнал се в родното си място, завърнал се не по права линия, а след като е бил отклонен от нея, той повече не може да гледа светлината, да вижда нечие лице. Той би искал и ушите му да оглушеят. Той би искал да го зазидат в пълна самота, защото е станал петно върху града. Когато се яви подобно бедствие, когато редът на годишните времена е нарушен, когато плодородието е отклонено от правия си закономерен път, значи има някакво петно, оскверняване, и това петно е той. Обещанието му го задължава — той е казал, че убиецът ще бъде позорно изгонен от Тива. Трябва да замине.

Човекът: три в едно

Как да не видим в този разказ, че гатанката на Сфинкса говори за съдбата на Лабдакидите? Всички животни, независимо дали са двукраки или четирикраки, да не говорим за рибите, които изобщо нямат крака, всички имат по една „природа“, която остава неизменна. От раждането до смъртта за тях няма промени в онова, което определя характерните им черти като живи същества. Всеки вид има своя статут, един и само един, единствен начин на живот, единствена природа. Докато човекът има три последователни етапа, три различни природи. Първо той е дете, а природата на детето се отличава от природата на зрелия човек. Затова, за да премине от детството към състоянието на възрастен, той трябва да се подложи на инициационни ритуали, които го превеждат през границата между двете възрасти. Човек става различен от себе си, превръща се в ново лице, щом като мине от детството към зрелостта. По същия начин — и това важи в още по-голяма степен за царя, за воина — когато човек е на два крака, той е някой, чийто престиж и сила се налагат, но от момента, в който навлиза в старостта, той престава да бъде човек на воинския подвиг, а се превръща в най-добрия случай в човек на словото и мъдрия съвет, а в най-лошия — в жалка отрепка.

Човекът се превръща в нещо друго, тъй както остава един и същ, през тези три етапа. Та какво представлява Едип? Проклятието срещу Лай забранява всяко създаване на потомство, продължаващо рода на Лабдакидите. Когато се появява на бял свят, Едип се нагърбва с ролята на онзи, който не е трябвало да се появи. Той е ненавременен. Наследникът на Лай е едновременно законен потомък и чудовищно изчадие. Статутът му е напълно куц. Обречен на смърт, той се е спасил по чудо. Тиванец по рождение, отдалечен от родното си място, той не знае, когато се завръща там да поеме най-високия пост, че се е върнал в изходната точка. Затова Едип има неуравновесено положение. Извършвайки обиколката, която го довежда на място в двореца, където е бил роден, Едип е смесил трите етапа на човешкото съществуване. Той е объркал нормалното течение на годишните времена, смесвайки пролетта на юношеството с лятото на зрелостта и зимата на старостта. В момента, в който убива баща си, той се отъждествява с него, заемайки мястото му на трона и в леглото на майка си. Създавайки деца на собствената си майка, засявайки полето, в което сам е поникнал, както казват гърците, той се отъждествява не само с баща си, но и със собствените си деца, които са му едновременно синове и братя, дъщери и сестри. Това чудовище, за което говори Сфинкс, което е едновременно на два, три и четири крака — това е Едип.

Гатанката поставя въпроса за социалния континуитет, за поддържането на статута, за функциите, за ролите в рамките на културите в противовес на течението на поколенията, които се раждат, царуват и отминават, давайки път на следващите. Престолът трябва да остане неизменен, докато заемащите го ще са постоянно различни. Как царската власт може да остане единствена и непоклатима, когато тези, които я упражняват, царете, са многобройни и различни? Проблемът е да се разбере как царският син може да стане цар като баща си, да заеме мястото му, без да влиза с него в конфликт, нито да го изтласква, да заеме мястото му на трона, без обаче и да се отъждествява с баща си, така сякаш е той самият. Как смяната на поколенията, последователността на етапите, бележеща човешкия живот, свързана с недълговечността, несъвършенството на човека — как те могат да се съгласуват със социален ред, който трябва да остане стабилен, постоянен и хармоничен? Проклятието, произнесено срещу Лай, и може би нещо от много по преди, това, че на сватбата на Кадъм и Хармония някои дарове имат злотворни свойства, не е ли начин да се признае, че в самото сърце на този изключителен и основополагащ брак прониква ферментът на разединението, вирусът на омразата, така сякаш между брака и войната, между единението и борбата има някаква тайна връзка? Мнозина, сред които съм и аз, казват, че бракът е за момичето това, което е войната за момчето. В град, където има мъже и жени, има неизбежно противопоставяне и неизбежно смесване на войната и брака.

Историята на Едип не свършва дотук. Родът на Лабдакидите е трябвало да свърши с Лай, а проклятието, което надвисва над Едип, възлиза към много старо минало, преди раждането му. Той не е виновен, но плаща тежкия данък на принадлежността към този род на куци, изкривени, заради тези от тях, които са излезли под светлината на слънцето, въпреки че вече не са имали правото да се родят.

Децата на Едип

Когато Едип е сляп, омърсен, разказват, че двамата му сина се държат с него толкова недостойно, че и той на свой ред отправя към мъжкото си потомство проклятие, подобно на онова, което някога Пелопс е отправил към Лай. Казват, че преди той да бъде изселен от Тива, когато бил още в двореца, синовете му, за да се подиграят с него, показвали на слепия златната чаша на Кадъм и сребърната маса, която запазили за себе си, а на него подхвърляли отпадъците от жертвените животни, негодна храна. Разправят също, че го затворили в тъмна килия, за да го скрият като петно, което искали оттам насетне да остане скрито. И тъй, Едип тържествено проклина синовете си никога да не се разбират, всеки един от тях да иска властта, да се карат и бият за нея и да се унищожат взаимно.

Така и става. Етеокъл и Полиник, наследници на род, който не би трябвало да има продължение, ще бъдат обзети от взаимна ненавист. Двамата сина решават, че ще царуват на смени, по година, като се редуват. Етеокъл пръв започва царуването, но когато годината изтича, той заявява на брат си, че има намерение да си остане на трона. Отстранен от властта, Полиник заминава за Аргос и се връща с военния поход на Седемте срещу Тива, аргосците срещу тиванците. Той се опитва да си възвърне властта от брат си, разрушавайки Тива. В последния бой те се убиват един друг, всеки от тях става братоубиец. Няма повече Лабдакиди. Историята свършва тук, или пък се преструва, че свършва.

Този поход на Полиник срещу Тива е бил възможен само дотолкова, доколкото Адраст, царят на Аргос, е готов да го поведе, за да защити каузата на Полиник. За целта е било необходимо друг един гадател, Амфиарай, да подкрепи похода. Обаче този гадател знае, че този поход ще е гибелен, че сам той ще намери смъртта си в него и че всичко ще свърши с катастрофа. Какво прави Полиник? Напускайки Тива, той е взел със себе си някои от даровете, които боговете са дали на Хармония по време на сватбата й с Кадъм: огърлица и дреха. Той е заминал с тези два талисмана и ги е подарил на жената на Амфиарай Ерифила, при условие че успее да убеди мъжа си да престане да се съпротивлява на похода срещу Тива и подтикне Адраст да стори онова, което до този момент му е забранявал. Подкупващи дарове, злосторни дарове, също свързани с обещание, клетва. Защо гадателят отстъпва на съпругата си? Той е положил клетва, от която не може да се освободи: обещал е винаги да изпълнява желанията на Ерифила. Злосторни дарове, необратими клетви. Това, което вече е било налице на сватбата на Кадъм и Хармония, отново се проявява в потомството им и в крайна сметка довежда до това, че двамата братя се избиват взаимно.

Един официален метек

Що се отнася до Едип, той е изпъден от Тива. Воден от Антигона, той завършва живота си в земите на Атина, близо до атическия дем Колон. Оказва се на земя, където не би трябвало да се намира, при светилище на Ериниите, в което достъпът е забранен. Местните хора му нареждат да си замине: какво прави тоя просяк на свещена земя? Той е също толкова неуместен, както и азиатът Дионис с женската си премяна в Тива. Каква наглост — да възнамерява да се установи на място, от което дори не могат да го изгонят, защото нямат право да проникнат в него. Пристига Тезей; Едип му разказва бедата си, той предчувства, че краят му е близък и обещава, че ако Тезей го приеме, ще бъде покровител на Атина във възможни бъдещи конфликти. Тезей приема. Този човек, този тиванец, който отчасти носи наследствеността на родените от тиванската земя Посяти, но е потомък и на Кадъм и Хармония, е чужденец. Прокуден от родната си страна, той се е завърнал в нея, за да бъде отново позорно изгонен. Ето го в края на странствията му, без място, без връзки, без корен, един изгнаник. Тезей му дава гостоприемство; той не го прави гражданин на Атина, но му предлага статут на метек, metoikos — привилегирован метек. Той ще живее в тази земя, която не е негова, ще се настани на нея. Така че Едип извършва преход от тази божествена и прокълната Тива, от тази единна и разкъсана Тива към Атина: хоризонтален преход по повърхността на земята.

И тъй, Едип става официален атински метек. Това не е единственият преход, който прави: той също така ще стане подземен — ще го погълнат земните недра — и небесен, при олимпийските богове. От повърхността на земята той отива при подземното, но и при небесното. Той няма точно статута на полубог, герой покровител — гробът на героя е на агората, — а изчезва на едно тайно място, което знае само Тезей и което той поверява на всички, които ще упражняват царска власт в Атина, таен гроб, който е гаранция за военните успехи на града и за просъществуването му. И така, един чужденец е дошъл от Тива, настанил се е в Атина като метек, след това е изчезнал под земята, може би ударен от мълнията на Зевс. Той не се превръща в автохтонен, роден от почвата, за каквито се смятат гражданите на Атина, нито пък в gegeneis, изскочил в пълно въоръжение, готов за битка, от тиванската земя. Не, той прави прехода в противоположната посока. Пристигнал като чужденец, той напуска слънчевата светлина и се вкоренява в подземния свят на онова място в Атина, което не е негово, но на което той донася, в замяна на гостоприемството, което получава в края на страданията и преселенията си, сигурността на спасението в мир и съгласие: някакво заглъхнало ехо от обещанието, което е представлявала Хармония, когато боговете са я дали за съпруга на Кадъм, в далечните времена, когато е била основана Тива.