Сто години самота

Амаранта-Урсула се завърна с първите декемврийски ангели, подблъсвана от платноходни бризи и повела съпруга си вързан през врата с копринена връв. Появи се без никакво предизвестие, с рокля в цвят на слонова кост, наниз бисери, стигащ почти до коленете, пръстени от изумруди и топази, а косата — кръгла и права и завършваща на ушите с криле на лястовица. Мъжът, за когото се бе оженила преди шест месеца, беше зрял фламандец, строен, с вид на мореплавател. Трябваше само да блъсне вратата на гостната, за да разбере, че нейното отсъствие е било по-продължително и смазващо, отколкото предполагаше.

— Боже мой — извика тя повече зарадвана, отколкото обезпокоена, — как се вижда, че няма жена в тая къща!

Багажът не се побираше в пруста. Освен старинния сандък на Фернанда, с който я пратиха в колежа, носеше два високи дрешника, четири големи куфара, торба за чадърчетата против слънце, осем кутии с шапки, исполинска клетка с половин стотица канарчета и велосипеда на мъжа си, разглобен в нарочен калъф, позволяващ да го носи като виолончело. Не си даде нито ден почивка след дългото пътешествие. Тури си някакъв износен платнен комбинезон, който бе занесъл съпругът заедно с други дрехи на моторист, и подхвана ново преустройство на къщата. Разгони червените мравки, които вече се бяха домогнали до пруста, възкреси розовите храсти, изскубна от корен буренака и наново пося папрат, ореган и бегонии в саксиите по перилото. Оглави група дърводелци, ключари и зидари, които закърпиха пукнатините на подовете, наместиха врати и прозорци, подновиха мебелите и белосаха стените отвън и отвътре, тъй че три месеца след нейното пристигане отново се дишаше оня въздух на младост и веселие, който съществуваше по времето на пианолата. Никога в къщата не бяха виждали някого с по-добро настроение по всяко време и при всякакви обстоятелства, нито някой по-готов да пее и танцува и да хвърля на бунището вкиснатите неща и обичаи. С едно бръсване на метлата тя приключи с погребалните спомени и купищата безполезни джунджурии и прибори за суеверие, които се трупаха из ъглите, и запази единствено, от благодарност към Урсула, дагеротипа на Ремедиос в салона. „Гледайте какъв разкош — викаше тя, примряла от смях. — Прабаба на четиринайсет години.“ Когато един зидар й разказа, че къщата е обитавана от бродници и единственият начин да ги изплашат е да търсят съкровищата, които са оставили заровени, тя отвърна, сред гръмък смях, че не вярва в мъжки суеверия. Беше толкова непринудена, толкова равноправна, с толкова съвременен и волен дух, че Аурелиано не знаеше какво да прави с тялото си, когато я видя да пристига. „Страшен си! — извика тя, щастлива, разтворила прегръдки: — Гледайте колко е пораснал моят обожаван людоед!“ Преди той да се опомни, тя бе сложила плоча на преносимия грамофон, който донесе, и се мъчеше да го научи на модерните танци. Принуди го да смени охлузганите панталони, наследени от полковник Аурелиано Буендия, подари му младежки ризи и двуцветни обувки и го избутваше на улицата, когато се застояваше много в стаята на Мелкиадес.

Действена, дребна, неукротима като Урсула и почти тъй красива и предизвикателна като Ремедиос, тя беше надарена с рядък усет да изпреварва модата. Когато получаваше по пощата най-новите кройки, те й служеха само да потвърди, че не е сбъркала с моделите, които измисляше и които шиеше с първобитната ръчна машина на Амаранта.

Бе записана за всички списания за мода, художествена информация и лека музика, които се печатаха в Европа, и само им хвърляше по един поглед, за да види, че по света нещата вървят така, както тя си ги въобразява. Неразбираемо беше жена с онзи дух да се е върнала в едно мъртво селище, потиснато от праха и горещината, и още по-малко с мъж, който имаше пари в излишък, за да живее добре в коя да е част на света, и който я обичаше толкова, че се беше подчинил да бъде развеждан от нея с копринената връв. Обаче с изтичане на времето ставаше по-очевидно намерението й да се заседи, тъй като не замисляше други кроежи освен дългосрочни, нито пък вземаше решения, които да не са насочени към търсене на удобен живот и спокойни старини в Макондо. Клетката с канарчетата показваше, че тия намерения не бяха необмислени. Спомнила си, че майка й беше разправяла в едно писмо за изтреблението на птиците, тя бе забавила пътуването няколко месеца, докато намери кораб, който да има престой в Щастливите острови, подбра двайсет и пет чифта най-нежни канарчета, за да посели отново небето на Макондо. Това бе най-жалкото от многобройните й неуспели начинания. След размножаването на птиците Амаранта-Урсула ги пускаше по двойки и те повече се бавеха да се почувствуват свободни, отколкото да избягат от селището. Напразно се мъчи да ги навикне с птичарника, който Урсула построи при първото възобновяване. Напразно им подправи кълчищени гнезда по бадемовите дървета, ръси алпистово семе по покривите и дразни пленниците, та техните песни да разубеждават бегълците, защото последните се издигаха при първия опит и правеха кръг в небето само колкото да намерят посоката за връщане в Щастливите острови.

Година след завръщането, макар и неуспяла да завърже приятелство, нито да уреди веселие, Амаранта-Урсула продължаваше да вярва, че е възможно да изтръгне онова общество, избрано от неволята. Гастон, съпругът, внимаваше да не й противоречи, макар още от гибелното пладне, когато слезе от влака, да разбра, че решението на жена му е предизвикано от привидение на носталгията. Убеден, че то ще бъде разгромено от действителността, дори не се потруди да сглоби велосипеда, а се хвана да преследва най-светливите яйца между паяжините, които зидарите отбрулваха, и да ги отваря с нокти, губейки по цели часове да съзерцава с лупа мъничките паячета, излизащи от вътрешността им. По-късно, повярвал, че Амаранта-Урсула продължава с преустройствата само за да не падне по гръб, реши да сглоби пищния велосипед, чието предно колело беше много по-голямо от задното, и се посвети да хваща и препарира що туземно насекомо намираше околовръст, и го изпращаше в буркани от мармалад на своя някогашен професор по естествена история в Лиежкия университет, където бе карал висш курс по ентомология, въпреки че преобладаващото му призвание беше на въздухоплавател. Когато караше велосипеда, носеше панталони на акробат, чорапи на шотландски гайдар и детективско бомбе, но когато ходеше пеша, обличаше се безупречно в дрехи от суров лен, с бели обувки, копринена джувка, гарсонетка и ракитова пръчка в ръката. Имаше бледи зеници, които подчертаваха неговия вид на мореплавател, и мустачки с катеричи косъм. Макар че беше поне петнайсет години по-възрастен от жена си, младежките му вкусове, бдителната му решимост да я ощастливи и добродетелите на добър любовник запълваха разликата. В действителност всички, които виждаха онзи четирийсетгодишен мъж с предпазливи навици, с връв на врата и циркаджийски бициклет, не биха могли да помислят, че той има договор за буйна любов с младата съпруга и че двамата отстъпваха пред взаимната неотложност в най-неподходящи места и където ги изненадваше вдъхновението, както правеха, откак бяха почнали да се виждат, и то със страст, която течението на времето и все по-невероятните обстоятелства задълбочаваха и обогатяваха. Гастон не само беше свиреп любовник, с неизчерпаема мъдрост и въображение, но беше може би първият мъж в историята на вида, който направи спешно приземяване и без малко не се преби с годеницата си само и само да се любят в едно поле с теменуги.

Бяха се запознали три години преди да се оженят, когато спортният двуплощник, с който правеше пируети над колежа, където учеше Амаранта-Урсула, подхвана едно безстрашно извъртане, че да избегне дръжката на знамето, и първобитният скелет от брезент и алуминиева хартия остана да виси за опашката върху кабелите за електрическа енергия. Оттогава, без да обръща внимание на шинирания си крак, той отиваше в края на седмицата да вземе Амаранта-Урсула в религиозния пансион, където тя винаги живя и чийто правилник не беше толкова строг, колкото желаеше Фернанда, и я отвеждаше в своя спортен клуб. Започваха да се любят на 500 метра височина в неделния въздух на ландите73 и се чувствуваха толкова по-обвързани, колкото по-мънички ставаха съществата върху земята. Тя му говореше за Макондо като за най-светлото и блажено селище в света, и за една огромна къща, ухаеща на ореган, където искала да живее до старини с един верен съпруг и двама неукротими сина, които да се наричат Родриго и Гонсало, и в никакъв случай Аурелиано и Хосе-Аркадио, и една дъщеря, която да се нарича Вирхиния, и в никакъв случай Ремедиос. С такова копнеещо упорство бе възкресила превъзнесеното от носталгията селище, че Гастон разбра — тя не би искала да се омъжи, ако не я заведеше в Макондо. Съгласи се, както се съгласи по-късно за връвта, защото помисли, че това е някаква мимолетна приумица, която би било по-добре да надхитри овреме. Но когато изтекоха две години в Макондо и Амаранта-Урсула си беше все тъй доволна, както и първия ден, той започна да проявява признаци на безпокойство. По онова време вече бе изпрепарирал що насекомо има за препариране из областта, говореше испански като матерен език и бе разгадал всички кръстословици в списанията, които получаваше от пощата. Нямаше за повод климата, че да избърза с връщането, защото природата го бе дарила с колониален черен дроб, който издържаше без вайкания подиробедния зной и водата с червеи. Толкова му харесваше местната креолска храна, че веднъж изяде наниз от осемдесет и две яйца на игуана. Амаранта-Урсула в замяна караше да й донасят с влака риби и морски безгръбначни в кутии с лед, консервирани меса и плодове в сиропи, единственото, което можеше да яде, и продължаваше да се облича по европейската мода и да получава кройки по пощата, въпреки че нямаше къде да иде, нито на кого да гостува, и че по онова време мъжът й нямаше настроение да оценява късите й рокли, килнатите филцови шапки и седем пъти преметнатите огърлици. Нейната тайна изглежда се състоеше в това, че винаги намираше начин да бъде заета, разрешавайки домашни въпроси, които самата тя създаваше, и вършейки зле някои неща, които поправяше на другия ден с пагубна грижовност, която би накарала Фернанда да мисли за наследствения порок да се създава, за да се разваля. Веселбарският й нрав тогава беше все така буден, че щом получеше нови плочи, канеше Гастон да остава в гостната до късна доба, за да упражняват танците, които нейните приятелки от колежа й описваха с чертежи и които обикновено свършваха с любовни игри във виенските столове-люлки или на голия под. Единственото, което й липсваше, за да бъде напълно щастлива, беше раждането на децата, но зачиташе договора, сключен с мъжа й, да не ражда, преди да се навършат, пет години от женитбата.

Търсещ нещо, е което да запълни мъртвите си часове, Гастон обикновено прекарваше утрото в стаята на Мелкиадес, при саможивия Аурелиано. Доставяше му удоволствие да възкресява с него най-съкровените кътчета на своя край, който Аурелиано познаваше, сякаш е бил в него дълго време. Когато Гастон го запита как е направил, че да добие сведения, липсващи в енциклопедията, получи същия отговор, както и Хосе-Аркадио: „Всичко се знае.“ Освен санскритския Аурелиано бе научил английски и френски и по нещо от латински и гръцки. Нали тогава излизаше всеки подиробед, а и Амаранта-Урсула му беше определила седмични пари за лични разходи, неговата стая приличаше на отдел от книжарницата на каталанския мъдрец. Четеше жадно до най-късните часове в нощта, макар че от начина, по който се отзоваваше за четенията си, Гастон мислеше, че не купува книгите, за да се осведомявала да потвърждава точността на своите знания, и че никоя не го интересуваше повече от пергаментите, на които посвещаваше най-хубавите часове в утрото. Както на Гастон, тъй и на съпругата му би им харесало да го приобщят към семейния живот, но Аурелиано беше непроницаем човек, в облак от тайнственост, която времето полека-лека сгъстяваше все повече. Това беше една толкова непреодолима особеност, че Гастон претърпя неуспех в усилията си да се държи свойски с него и трябваше да потърси друго забавление, та да запълни мъртвите си часове. Тъкмо по онова време намисли да установи служба за въздушна поща.

Това не беше нов проект. Всъщност бе доста напреднал в него, когато се запозна с Амаранта-Урсула, само че не беше за Макондо, а за Белгийско Конго, където семейството му имаше капиталовложения в палмово масло. Женитбата, решението да прекара няколко месеца в Макондо, за да угоди на съпругата, го бяха принудили на отсрочка. Но щом видя как Амаранта-Урсула се хвана да урежда съвет за обществени подобрения и дори му се смееше, понеже намеквал за възможността за връщане, разбра, че нещата се проточват, и отново установи връзка със своите забравени съдружници в Брюксел, разсъждавайки, че за да бъде основоположник, е все едно дали ще е Карибско море или Африка. Докато постъпките напредваха, той подготви поле за кацане в някогашната омагьосана област, която тогава изглеждаше равнина от натрошени кремъци, и проучи направлението на ветровете, географията на крайморието и най-подходящите пътища за въздухоплаване, без да знае, че неговата грижовност, толкова наподобяваща онази на мистър Хърбърт, вдъхва в селището опасното заподозрение, че намерението му не е да предначертава пътища, а да сади банани. Въодушевен от едно хрумване, което въпреки всичко можеше да оправдае окончателното му установяване в Макондо, той направи няколко пътувания до столицата на провинцията, срещна се с властите, получи разрешения и подписа договори за изключителни права. Междувременно поддържаше със съдружниците си в Брюксел преписка, напомняща онази на Фернанда с невидимите лекари, и накрая ги убеди да натоварят на кораб първия самолет под отговорността на опитен механик, който да го сглоби в най-близкото пристанище и да го отведе по въздуха в Макондо. Една година след първите измервания и метеорологически пресмятания, упован на многократните обещания на своите кореспонденти, той бе придобил обичая да се разхожда по улиците и гледа небето, заслушан в шумовете на лекия ветрец, в очакване да се появи самолетът.

Макар тя да не беше забелязала, връщането на Амаранта-Урсула определи коренна промяна в живота на Аурелиано. След смъртта на Хосе-Аркадио той бе станал редовен посетител в книжарницата на каталанския мъдрец. Освен това свободата, на която тогава се наслаждаваше, и времето, с което разполагаше, пробудиха у него известно любопитство към селището, което опозна без почуда. Обходи прашните и самотни улици, оглеждайки с повече научен, отколкото човешки интерес вътрешността на къщите в разруха, металните мрежи на прозорците, изпокъсани от ръждата, и умиращите птици, и сломените от спомените обитатели. Помъчи се да възстанови с въображението си сринатия блясък на някогашното градче на банановото дружество, чиято пресъхнала къпалия беше пълна до ръбовете с прогнили мъжки обувки и женски чехлички, и в чиито домове, разрушени от отровната глушница, намери скелета на овчарско куче, още вързано със стоманена верига за халка, и един телефон, който звънеше, звънеше, звънеше, докато вдигна слушалката, разбра онова, което някаква опечалена и далечна жена питаше на английски, и й отговори — да, стачката е свършила, трите хиляди убити са изхвърлени в морето, банановото дружество си е отишло и Макондо от дълги години насам най-после си отдъхва. Ония набези го отведоха в изнемощелия квартал на търпимостта, където някога горяха снопчета банкноти, за да се оживи пиршеството, и който тогава беше една стръмнина е улици по-скръбни и бедняшки, отколкото другите, с няколко все още запалени червени фенера и безлюдни танцувални салони, украсени с парцалаци от гирлянди, където мършавите и дебелите ничии вдовици, френските прабаби и вавилонските матриархи все тъй чакаха до грамофоните с фунии. Аурелиано не намери никой, който да си спомня за неговото семейство, нито дори за полковник Аурелиано Буендия, освен най-стария от антилските негри — старец, чиято памучна глава му придаваше вид на фотографски негатив и който продължаваше да пее в портика на своя дом унилите псалми на късния следобед. Аурелиано разговаряше с него на оплетено папиаменто, което научи за няколко седмици, и навремени споделяше бульона от петелски глави, който приготвяше правнучката, едра негърка, с яки кости, кобилски ханшове и гърди живи пъпеши, и кръгла, съвършена глава, бронирана с корава каска от телени коси, която наподобяваше шлем на средновековен воин. Казваше се Нигроманта74. По онова време Аурелиано преживяваше от продажбата на прибори за хранене, свещници и други предмети от къщата. Когато ходеше без стотинка, а това биваше най-често, измолваше в гостилниците на тържището да му подарят петелските глави, които щяха да хвърлят на боклука, и ги носеше на Нигроманта, за да приготви своите супи, подсилени с калдъръмче и благоухаещи на мента. Когато умря прадядото, Аурелиано спря да посещава къщата, но срещаше Нигроманта под тъмните бадемови дървета на площада, където пленяваше с изсвирванията си на планинско животно оскъдни нощни друмници. Много пъти я придружи, говорейки си на папиаменто за супите от петелски глави и за другите лакомства на беднотията и би продължил да го прави, ако тя не го накара да проумее, че неговото присъствие пъдеше посетителите й. Макар някой път да изпита изкушението и макар на самата Нигроманта да би се сторило естествен завършек на споделяната носталгия, той не спеше: с нея. И Аурелиано продължаваше да си е девствен, когато Амаранта-Урсула се завърна в Макондо и братски го прегърна, тъй че дъхът му спря. Всеки път, когато я виждаше, и още по-лошо, когато му показваше модерните танци, той изпитваше същата безподслонност на сюнгер в костите, смутила неговия прапрадядо, когато Пилар Тернера му излезе с повода за картите в килера. Опита да задуши мъчението, потопи се още по-дълбоко в пергаментите и избягна невинните хвалби на онази леля, която тровещи нощите му със своите горестни лъчения, но колкото повече я отбягваше, толкова по-мъчително чакаше каменливия й смях, виенията на щастлива котка и благодарствените й песни, когато издъхваше от любов по всяко време и в най-малко очакваните места из къщата, Една нощ, на десет метра от леглото му, върху златарския тезгях, ненаситните съпрузи разпердушиниха стъкления шкаф и продължиха да се любят в локвата солна киселина. Аурелиано не само не можа да заспи за минута, но прекара следващия ден в треска и хлипаше от бяс. Стори му се вечно идването на първата нощ, в която чакаше Нигроманта под сянката на бадемовите дървета, пронизван от ледените игли на неизвестността и стиснал в юмрук едно песо и петдесет сентаво, които бе поискал от Амаранта-Урсула не толкова защото му трябваха, колкото за да я замеси в съучастничеството, да я опошли и някак поквари със своето премеждие. Нигроманта го отведе в стаята си, осветена от суеверни кандила,75 в нара със захабеното от лоши любения платно и до тялото си на бездушна люта кучка, която се приготви да го отпрати, сякаш той беше някое уплашено дете, а изведнъж се озова пред мъж, чиято страшна сила изиска от нея движение на земетръсно приспособяване.

Станаха любовници. Аурелиано използуваше утрото да разгадава пергаментите, а по време на следобедния отдих отиваше в сънотворната спалня, където го чакаше Нигроманта, за да го учи да прави първо като червеите, после като охлювите и най-накрая като раците, чак докато трябваше да го изостави и да дебне някоя залутана любов. Седмици изминаха, преди Аурелиано да открие, че тя има около кръста си коланче, което изглеждаше направено от струна за виолончело, но което беше стоманено кораво и нямаше завършек, защото се беше родила и израснала с него. Почти винаги, между любов и любов, те ядяха голи в леглото, в умопомрачаващата горещина и под дневните звезди, които ръждата полека-лека караше да се разпукват върху цинковия покрив. За пръв път Нигроманта имаше постоянен чукач, както тя самата казваше, примирайки от смях, и дори започваше да се самозаблуждава по сърдечната част, когато Аурелиано й довери своята потискана страст към Амаранта-Урсула, която не бе успял да издери със заместването, а която толкова повече усукваше вътрешностите му, колкото опитът разширяваше кръгозора на любовта, Тогава Нигроманта продължи да го приема със същата горещина, но накара да й плаща услугите с такава строгост, че когато Аурелиано нямаше пари, трупаше му ги в сметката, водена от нея не с номера, а с чертички, които драскаше с нокътя на палеца зад вратата. Надвечер, докато тя оставаше да миткосва из сенките на площада, Аурелиано минаваше през пруста като чужденец, едва-едва поздравяваше Амаранта-Урсула и Гастон, които обикновено вечеряха по това време, и отново се заключваше в стаята, без да може да чете или да пише, дори да мисли от притомата, която предизвикваха у него смеховете, шушненията, уводните палувания и после взривовете от предсмъртно щастие, които изпълваха нощите на къщата. Такъв беше неговият живот две години преди Гастон да зачака самолета и все същият си беше в онова следпладне, когато отиде до книжарницата на каталанския мъдрец и завари четири разплямпали се момчета, настървени в спор за начините да се убиват хлебарки в Средновековието. Старият книжар, който познаваше увлечението на Аурелиано по книги, които е чел само Беда Достопочтений76, го подбутна с известно бащинско злорадство да посредничи в препирнята и той дори не си пое дъх, за да обясни, че хлебарките, най-старинното крилато насекомо върху земята, вече е било любимата жертва на ударите с чехли във Вехтия завет, но което като вид е безусловно неподатливо на какъвто и да е начин за унищожение, от резените домати с боракс, та до брашното със захар, тъй като неговите хиляда шестстотин и три разновидности са устояли на най-далечното, упорито и безжалостно преследване, което човекът е развихрял още от своя произход против каквото и да било живо същество, включително против самия човек, че както се приписва на човешкия род инстинкт за размножаване, трябва да му се припише друг, по-определен и по-належащ, какъвто е инстинктът да се трепят хлебарки, и ако последните са успели да се измъкнат от човешката зверщина, то е, защото са се укрили в мрачините, където са станали неуязвими поради кръвния страх на човека от тъмнината, но в замяна на това са станали податливи за блясъка на пладнето, тъй че вече в Средновековието, в настоящето и во веки веков единственият успешен начин за трепане на хлебарки е слънчевото заслепяване.

Онази енциклопедическа обреченост бе начало на голяма дружба. Аурелиано продължи да се събира всеки подиробед с четиримата спорещи, които се наричаха Алваро, Херман, Алфонсо и Габриел, първи и последни приятели, които бе имал през животи си. За мъж като него, зареян в написаната действителност, ония бурни застоявания, които почваха от книжарницата в шест часа следобед и свършваха из бардаците призори, бяха цяло разкритие. Не му бе хрумвало да мисли дотогава, че литературата е най-хубавата играчка, която е била измисляна, за да се подиграват с хората, както го доказа Алваро в една веселбарска нощ. Трябваше да изтече някое време, преди Аурелиано да си даде сметка, че такава произволност води началото си от примера на каталанския мъдрец, за когото мъдростта не си струваше труда, ако не е възможно да му послужи да измисли нов начин за готвене на нахут.

Подиробеда, когато Аурелиано мъдрува за хлебарките, препирнята свърши в дома на момиченцата, които лягаха с мъже от глад, един лъжовен бардак в покрайнините на Макондо. Собственицата беше усмихната, ужким благонравна сводница, измъчвана от манията да отваря и затваря врати. Нейната вечна усмивка изглежда беше предизвикана от лековерието на посетителите, които приемаха като нещо несъмнено заведение, съществуващо единствено във въображението, защото там дори нещата, които можеха да се докоснат, бяха недействителни: мебелите, които се разглобяваха при сядане, изтърбушеният грамофон с фуния, в който мътеше кокошка, градината от хартиени цветя, календарите от години, предхождащи идването на банановото дружество, картините с литографии, изрязани от списания, които никога не са били издавани. Дори срамежливите курвета, които притичваха от махалата, щом собственицата им известяваше, че са дошли посетители, бяха чиста измислица. Появяваха се, без да поздравят, с роклички на цветя от времето, когато са били на пет или по-малко години, и си ги сваляха със същата невинност, с която някога са ги облекли, и в пароксизма на любовта възкликваха учудени: „Ама че работа, гледай как пада тоя таван“ — щом получеха своето песо и петдесет сентаво, изразходваха го за хляб и парче сирене, които им продаваше собственицата, по-мила от всякога, защото само тя знаеше, че и тази храна не е истинска. Аурелиано, чийто тогавашен свят почваше в пергаментите на Мелкиадес и свършваше в леглото на Нигроманта, намери във въображаемото бардаче конски цяр за своята срамливост. Отначало не успяваше да стигне доникъде в стаи, където собственицата влизаше в най-хубавите мигове на любовта и правеше какви ли не одумки относно интимните чаровности на героите. Но с течение на времето той постепенно свикна с тия превратности на света.

Макар Аурелиано да се чувствуваше привързан към четиримата си приятели от една и съща обич и една и съща дружност, и то дотолкова, че мислеше за тях, сякаш бяха само един, беше по-близък с Габриел, отколкото с другите. Връзката се роди през нощта, когато случайно говори за полковник Аурелиано Буендия, и единствен Габриел не сметна, че се подиграва с някого. Дори собственицата, която обикновено не се намесваше в разговорите, се запрепира с гневна страст на сваха, че полковник Аурелиано Буендия, за когото наистина била чувала да се приказва някога-си, бил някакво измислено от правителството лице като повод за избиване на либерали. Габриел, напротив, не се съмняваше в действителността на полковник Аурелиано Буендия, защото е бил другар по оръжие и неразделен приятел на неговия прадядо, полковник Херинелдо Маркес. Ония приумици на паметта биваха още по-опасни, ако се говореше за клането на трудещите се. Всеки път, когато Аурелиано докосваше въпроса, не само собственичката, но и някои по-възрастни от нея хора отхвърляха измишльотината за обградените на гарата трудещи се и за влака с двестата вагона, натоварени с убити, и даже се инатяха за нещо, което след всичко беше установено в съдебните дела и в текстовете за началното училище: банановото дружество не било съществувало никога. Тъй че Аурелиано и Габриел бяха свързани от своеобразно заговорничество, основано върху действителни събития, в които никой не вярваше и които бяха засегнали живота и на двамата до такава степен, че те се носеха без посока в утайката на един свършен свят, от който оставаше само носталгията. Габриел спеше, където го сварата свари. Аурелиано няколко пъти го настани в златарската работилница, но той прекарваше безсънни нощи, смущаван от сноването на мъртъвците, които ходеха до зори из спалните. По-късно го предостави на Нигроманта и тя го водеше в многолюдната си стаичка, когато биваше свободна, и отбелязваше сметките му с отвесни чертички зад вратата, в малкото свободно пространство, оставено от дълговете на Аурелиано.

Въпреки безредния си живот цялата група се мъчеше да прави нещо трайно по настояване на каталанския мъдрец. Не друг, а той със своя опит на някогашен професор по класически литератури и своето хранилище на редки книги ги бе довел до състояние да прекарват по цяла нощ в търсене на трийсет и седмото драматично положение в селище, където вече никой нямаше нито интерес, нито пък възможности да отиде по-далеч от първоначалното Училище. Омаян от откриването на дружбата, зашеметен от вълшебствата на един свят, който му бе забранен от гадостта на Фернанда, Аурелиано захвърли човъркането на пергаментите тъкмо когато почваха да му се разкриват като предсказания в шифровани стихове. Но по-сетнешното потвърждение, че времето стига за всичко, без да е необходимо да се отказва от бардаците, му даде смелост да се върне в стаята на Мелкиадес, решен да не клюмне в своето упорство, докато не открие и последните разковничета. Това беше в дните, когато Гастон почваше да чака самолета и Амаранта-Урсула беше толкова сама, че една заран се появи в стаята.

— Здравей, людоеде — рече му тя. — Пак в пещерата.

Беше неотразима в своята измислена рокля, с един от дългите гердани от прешлени на сабалова риба, които сама майстореше. Беше се отказала от връвта, убедена във верността на съпруга, и за пръв път след завръщането, изглежда, разполагаше с малко време за безделие. Не стана нужда Аурелиано да я вижда, за да узнае, че е дошла. Облакъти се на работната маса, толкова близка и обезоръжена, че Аурелиано долови издълбокото шумолене на нейните кости, а тя прояви любопитство към пергаментите. Мъчейки се да превъзмогне смущението си, той сграби гласа, който бягаше от него, живота, който му се изплъзваше, паметта, която се превръщаше във вкаменен октопод, и й заговори за левитското предназначение на санскритския, за научната възможност да се види бъдещето да прозира във времето, както се вижда срещу светлина написаното върху гърба на хартия, за необходимостта да се шифроват предсказанията, за да не разгромят сами себе си, и за „Столетията“ на Нострадамус, и за разрушаването на Кантабрия, предвещавано от свети Милян77. Изведнъж, без да прекъсва бъбренето, раздвижен от подтик, който спеше в него още от самото му зачатие, Аурелиано постави ръка върху нейната, вярвайки, че онова заключително решение слага край на безпокойството. Обаче тя го сграби за показалеца ласкаво, невинно, както го беше правила много пъти в детството, и го държа уловен, докато продължаваше да отговаря на въпросите й. Останаха така, неподвижни, свързани посредством един леден показалец, който не предаваше нищо в никоя посока, докато тя се пробуди от своя мимолетен сън и се плесна по челото. „Мравките!“ — възкликна. И тогава забрави за ръкописите, стигна до вратата с танцова стъпка и оттам с върха на пръстите прати на Аурелиано същата целувка, с която се прости с баща си подиробеда, когато я пратиха в Брюксел.

— После ще ми обясниш — каза. — Бях забравила, че днес е ден за сипване вар в дупките на мравките.

Продължи да отива случайно в стаята, когато трябваше да прави нещо нататък, и прекарваше там няколко кратки минути, докато мъжът й все се взираше в небето. Самозалъгвайки се от оная промяна, Аурелиано тогава оставаше да се храни семейно, нещо, което не правеше от първите месеци след завръщането на Амаранта-Урсула. На Гастон това се хареса. След ядене, в разговорите край масата, които обикновено се проточваха повече от час, той се оплакваше, че съдружниците му го мамели. Бяха му оповестили, че са натоварили самолета на кораб, който не пристигаше, и макар неговите морски агенти да настояваха, че няма никога да дойде, защото не съществувал в списъците на корабите от Карибието, съдружниците му упорствуваха, че пратката била редовна и дори загатваха възможността Гастон да ги лъже в писмата си. Преписката стигна такава степен на взаимна мнителност, че Гастон предпочете вече да не пише и взе да подхвърля за възможността от едно бързо пътуване до Брюксел, за да изяснял нещата, и да се върнел със самолета. Обаче замисленото се стопи, щом Амаранта-Урсула потвърди своето решение да не мръдне от Макондо, ако ще и без мъж да остане. Най-напред Аурелиано сподели всеобщата мисъл, че Гастон е глупак на велосипед, и това събуди у него смътно чувство на съжаление. По-късно, когато получи в бардаците по-дълбоки сведения за природата на мъжете, помисли, че кроткостта на Гастон произтича от буйната му страст. Но когато го опозна по-добре и разбра, че неговият истински характер е в противоречие с покорното му поведение, съчини злобното подозрение, че даже чакането на самолета беше преструвка. Тогава помисли, че Гастон не е толкова глупав, колкото изглежда, а обратното, че е мъж с безкрайно постоянство, сръчност и търпение, който си е поставил за цел да надвие съпругата си чрез умората от вечното угаждане, от това никога да не й казва не, да поощрява едно безгранично съглашателство и да я остави да се омотае в собствената си паяжина до деня, в който няма да може да понася повече отегчението от въображаеми неща, които могат да се докоснат с ръка, и тя самата ще стегне куфарите, за да се върне в Европа. Някогашното съжаление на Аурелиано се превърна в свирепа враждебност. Системата на Гастон му се видя толкова извратена и в същото време толкова успешна, че се осмели да предупреди Амаранта-Урсула. Обаче тя се подигра на неговата мнителност, без да съзре поне разкъсващия заряд от любов, неувереност и ревност, който последната криеше у себе си. Не й бе хрумнало да мисли, че събужда у Аурелиано нещо повече от братска обич, докато си убоде пръста, мъчейки се да отвори една консервена кутия с праскови, и той се спусна да изсмуче кръвта й с такава жажда и боготворения че кожата й настръхна.

— Аурелиано! — изсмя се тя неспокойна. — Прекалено зъл си, за да бъдеш добър прилеп.

Тогава Аурелиано кипна. Зацелува я сирашки по дланта на ранената ръка, разтвори най-затьнтените кътчета на сърцето си и измъкна една безкрайна и умъртвена карантия, ужасното паразитно животно, което бе излюпил в страдалчеството. Разказа й как ставал посред нощ да плаче от безутешност и гняв над бельото, което оставяла да съхне в банята. Разказа й с каква притома молел Нигроманта да пищи като котка и да хълца на ухото му „Гастон-Гастон-Гастон“ и с колко хитрост обирал стъкълца с парфюм, за да ги намира по вратовете на момиченцата, които от глад лягаха с мъже. Уплашена от страстта на онова излияние, Амаранта-Урсула полека-лека затвори пръсти, свивайки ги като мекотело, докато ранената й ръка, освободена от всякаква болка и всякакъв остатък от състрадание, се превърна във възел от изумруди и топази и каменни безчувствени кости.

— Тъпак! — каза тя, сякаш се изплю. — Заминавам за Белгия с първия кораб, който потегли.

Един от тия следобеди Алваро бе пристигнал в книжарницата на каталанския мъдрец, тръбейки с цяло гърло последното откритие — някакъв зоологически бардак. Казваше се Златното дете и беше открит салон, където се разхождаха на воля не по-малко от двеста свирци-дъждовници и отмерваха часа с оглушително кудкудякане. В телените дворове, обграждащи танцовата площадка, и между големи амазонски камелии имаше разноцветни чапли, угоени като прасета каймани, гърмящи змии с по дванайсет пръстена на опашката — по един за всяка живяна година — и костенурка със златиста черупка, която се гмуркаше в мъничък изкуствен океан. Имаше бял грамаден пес, кротък и с влечение към своя пол, но вършеше работа на разплодник, за да се прехранва. Въздухът тежеше от наивна гъстота, сякаш току-що го бяха изобретили, а красивите мулатки, безнадеждно надяващи се между кървави венчелистчета и старомодни плочи, знаеха любовни служби, които човекът бе оставил забравени в земния рай. Първата нощ, когато групата посети оная зимна градина от измамности, дивната и невесела старица, седнала да пази входа в стол-люлка от лиани, почувствува, че времето се завръща в първоизворите си, когато сред петимата посетители откри един костелив меланхолен мъж, с татарски скули, белязан завинаги и от началото на света с шарката на самотата.

— Ох — въздъхна тя, — Аурелиано.

Отново виждаше Аурелиано Буендия, както го видя под светлината на една лампа, много преди войните, много преди опустошението на славата и изгнаничеството на разочарованието, в далечната предутрин, когато той отиде в спалнята й, за да изрече първата заповед през своя живот: заповедта да му дадат любов. Беше Пилар Тернера. Преди години, когато навърши сто четирийсет и осемте, тя се бе отказала от пагубния навик да води сметка на възрастта си и продължаваше да живее в неподвижното и извънмерно време на спомените, в едно напълно разкрито и установено бъдеще, отвъд бъднините, смущавани от причакванията и дебнещите предположения на картите.

От онази нощ Аурелиано се бе укрил в нежността и състрадателното разбиране на незнайната прабаба. Седнала в лиановия стол-люлка, тя възкресяваше миналото, преизграждаше величието и неволята на семейството и срутения блясък на Макондо, докато Алваро плашеше кайманите със своите трещящи прихвания, а Алфонсо измисляше кръвнишката история за свирците-дъждовници, които изкълвали очите на четирима посетители, защото се държали лошо предната седмица, а Габриел стоеше в стаята на замислената мулатка, която не вземаше пари за любовта си, а писма до един годеник-контрабандист, който бил затворен от другата страна на Ориноко, защото пограничните стражи му дали очистително и после го турили да седне върху цукало, което се напълнило с лайна и диаманти. Онзи истински бардак, с оная майчинска стопанка, беше светът, за който Аурелиано винаги бе мечтал в своето проточило се пленничество. Чувствуваше се толкова добре, толкова близо до съвършеното съпътствие, че не помисли за друго убежище след обеда, когато Амаранта-Урсула раздроби самозаблудите му. Готов бе да се облекчи с думи, някой да разхлаби възлите, притиснали гърдите му, но само смогна да се отпусне в леещ се, топъл и укрепващ плач върху скута на Пилар Тернера. Остави го да свърши, като го чешеше по главата с крайчеца на пръстите си, и без да й е разкрил, че плаче от любов, веднага разпозна най-древния плач в историята на човека.

— Добре, детенцето ми — утеши го тя. — Сега кажи ми коя е.

Когато Аурелиано й каза, Пилар Тернера се разтресе от дълбок смях, някогашния буен смях, който сега, накрая, изглеждаше гукане на гълъбици. Нямаше загадка в сърцето на един Буендия, която да бъде непроницаема за нея, защото цял век с карти и опит я бе научил, че историята на семейството е зъбчатка от непоправими повторения, въртящо се колело, което би продължавало да се върти до безкрайност, ако не беше напредващото и непоправимо износване на оста.

— Не се тревожи — усмихна се тя. — Където и да е сега, тя те чака.

Беше четири и половина след пладне, когато Амаранта-Урсула излезе от банята. Аурелиано я видя да минава пред неговата стая в пеньоар с нежни дипли и намотана около главата кърпа вместо тюрбан. Последва я почти на пръсти, олюлявайки се от пиянството, и влезе в съпружеската спалня тъкмо когато тя разгърна пеньоара и уплашена отново го загърна. Направи безмълвен знак към съседната стая, чиято врата беше; открехната и където Аурелиано знаеше, че Гастон започваше да пише писмо.

— Върви си — каза безгласно.

Аурелиано се подсмихна, вдигна я през кръста с две ръце като саксия с бегонии и я просна по гръб в леглото. С грубо дръпване я освободи от туниката й за къпане, преди да смогне тя да му попречи, и надзърна в пропастта на една току-що измита голота, която нямаше ни един оттенък по кожата, ни ивичка от мъх, нито затънтена бенка, която той да не беше си представял в мрачините на други стаи. Амаранта-Урсула се защищаваше искрено с хитростите на мъдра самка, извъртайки плъзгавото гъвкаво и благоуханно тяло на невестулка, докато го удряше с колене и го дращеше по лицето с нокти, но без нито той, нито тя да издадат някаква въздишка, която да не би могла да се сбърка с дишането на човек, съзерцаващ бавно празничния априлски здрач от разтворения прозорец. Това беше една свирепа борба, една битка до смърт, която обаче изглеждаше лишена от всякакво насилие, защото се състоеше от изкълчени нападения и призрачни изплъзвалия, бавни, предпазливи, тържествени, тъй че между едното и другото имаше време петуниите отново да разцъфнат и Гастон да забрави мечтите си на въздухоплавател в близката стая, сякаш те бяха двама любовници-неприятели, които се мъчеха да се примирят в дълбините на прозирно езеро. В грохота на ожесточеното и достолепно боричкане Амаранта-Урсула разбра, че грижливостта на нейното мълчание е толкова ирационална, че би могла да разбуди съмненията на близкостоящия съпруг много повече, отколкото трясъците на война, които се мъчеше да избегне. Тогава започна да се смее със стиснати устни, без да се отказва от борбата, но се защищаваше с лъжливи хапания и малко по малко развиваше тялото си, докато и двамата осъзнаха, че са едновременно противници и заговорници и борбата се изроди в условно палуване и нападенията станаха милувки. Изведнъж, почти на игра, сякаш в едно от лудуванията Амаранта-Урсула занемари защитата и когато понечи да се възпротиви, уплашена от онова, което сама бе направила възможно, беше вече прекалено късно. Едва смогна да протегне ръка, да потърси слепешком кърпата за лице и да я пъхне като затулка между зъбите, за да не бликнат котешките писъци, които вече раздираха вътрешностите й.