Глава 14 Белами

Белами не знаеше защо древните хора изобщо са си правили труда да се занимават с наркотици. Какъв смисъл имаше да си вкарваш гадости във вените, когато една разходка из гората оказваше същия ефект? Всеки път, щом тръгнеше сред дърветата, се случваше нещо. Докато се отдалечаваше от лагера на поредната ловна експедиция, потънал в светлината на ранното утро, той започна да си поема въздух по-дълбоко. Сърцето му се блъскаше със силни, бавни, стабилни удари, а органите му маршируваха в ритъм с пулса на земята. Сякаш някой беше хакнал мозъка му и бе превключил сетивата му на настройка, която Белами не познаваше.

Най-хубавото обаче беше тишината. На кораба никога не беше напълно тихо. Винаги се долавяше ниското бръмчене на фонов шум: жуженето на генератори, на лампи, ехото от стъпки в коридора. Когато за пръв път влезе в гората, за малко да се побърка — не разполагаше с нищо, което да удави мислите му. Колкото повече време прекарваше тук обаче, толкова по-тихо ставаше съзнанието му.

Огледа земята. Погледът му премина над камъни и мокри ивици земя, докато търсеше следи. Днес нямаше отпечатъци, които да последва, както вчера, но нещо му подсказа да се обърне надясно и да навлезе дълбоко в гората, там, където дърветата растяха по-близо едно до друго и покриваха почвата със странни сенки. Ето къде щеше да отиде, ако беше животно.

Посегна зад рамото си и сграбчи една от стрелите от ремъка, който беше измайсторил. Макар че беше ужасно да ги гледа как умират, през последните няколко дни мерникът му бе станал значително по-точен, затова знаеше, че животните не страдат много. Никога нямаше да забрави болката и страха в очите на първия елен, докато залиташе по земята. Да застреля животно обаче не беше толкова голямо престъпление, колкото много от гадостите, които бяха сторили другите деца, за да се озоват тук. Белами можеше и да отнема живота на създанието, но знаеше, че съществото е изживяло всеки миг от живота си напълно свободно.

На стоте затворници може и да им бяха обещали да ги освободят, но Белами знаеше, че него няма да го удостоят с тази привилегия, не и след всичко, което беше причинил на канцлера. Ако още беше сред живите при кацането на следващия кораб, първият човек, който щеше да слезе от него, навярно щеше да го застреля на място.

Белами беше приключил с всичко това — наказанията, позициите, системата. Повече нямаше да следва чужди правила. Писнало му бе да се бори, за да оцелее. Животът в гората нямаше да е лесен, но поне двамата с Октавия щяха да са свободни.

Протегна ръце напред, за да пази равновесие, и заслиза по склона наполовина с тътрене, наполовина повлечен от инерцията, като всячески се опитваше да не вдига шум и да не подплаши някое животно. Накрая тупна в подножието на склона и под оръфаните му ботуши заджвака кал. Белами потръпна, когато водата нахлу през дупките в подметките. Щеше да му е неудобно да върви обратно до лагера с мокри чорапи — беше го разбрал по трудния начин. Не беше сигурен защо в нито една от книгите, които бе чел, не се споменаваше за това. Какъв смисъл имаше да се учиш как да правиш капан от лози или с кои растения да лекуваш изгаряния, ако не можеш да вървиш?

Белами простря чорапите си на един клон да се изсушат, след което потопи крака в потока. Вече беше по-топло, отколкото когато излезе от лагера, и усещането от допира на студената вода по кожата му бе невероятно. Нави крачолите си над коленете и влезе по-навътре, ухилен като идиот, докато водата се плискаше около глезените му. Това беше едно от нещата, които най-много му харесваха тук, на Земята — как обикновените действия, като например да си измиеш краката, ненадейно изглеждаха невероятно важни.

Край потока дърветата не бяха толкова близо едно до друго, а слънцето грееше по-ярко. Белами внезапно почувства по лицето и ръцете си непоносима горещина. Смъкна тениската си, смачка я на топка и я запрати към тревата, а после се наведе, загреба вода и наплиска лицето си. Усмихна се, все още зашеметен от откритието, че водата може да има вкус. Преди всички постоянно ръсеха груби шеги за рециклирания запас от вода на кораба — че човек на практика пие пикнята на прадядо си. Сега обаче осъзна, че вековете на филтриране и пречистване са ограбили течността, докато накрая от нея е останало не повече от група водородни и кислородни молекули. Посегна пак и загреба още една шепа. Ако трябваше да опише водата, щеше да каже, че вкусът ѝ е комбинация между Земята и небето… а после щеше да халоса всеки, който му се подиграеше за тези думи.

От вътрешността на гората се чу пращене. Белами се извъртя толкова бързо, че загуби равновесие и падна по гръб, като разплиска водата. Рязко се надигна и под босите му крака се размърдаха камъни и кал, когато се обърна да потърси източника на звука.

— Извинявай, не исках да те уплаша.

Белами отметна косата си назад и видя, че Кларк стои на тревата. Беше странно да види някого другиго в гората, която вече смяташе за своя. Моментното раздразнение, което очакваше да изпита, обаче така и не дойде.

— Значи не можа да изчакаш до следобед? — попита той и се отправи обратно към брега.

Кларк се изчерви.

— Лекарството ни трябваше — отговори и отклони поглед от голите му гърди. През повечето време се правеше на толкова корава, че беше лесно да забравиш как е израснала в свят на изискани концерти и лекционни партита. Белами се ухили, поклати глава и около него се разхвърчаха капки вода.

— Ей! — изкрещя тя и отскочи назад, докато се мъчеше да отърси водата. — Още не сме тествали този поток. Може да е токсичен.

— Откога коравият ни хирург стана толкова превзет? — осведоми се Белами, седна на един огрян от слънцето участък от тревата и потупа приканващо мястото до себе си.

— Превзет ли? — смъкна се Кларк на земята и изпуфтя. — Снощи едва можеше да държиш ножа, така ти трепереше ръката.

— Ей! Аз убих елена. Мисля, че си изпълних и преизпълних дълга към мисията. А освен това — направи пауза той, докато лягаше обратно на тревата, — ти си тази, която е била обучавана да разрязва разни неща.

— Всъщност не съм.

Белами скръсти ръце зад главата си и вдигна лице към слънцето. Топлината започна да се просмуква в кожата му и той въздъхна. Беше почти толкова приятно, колкото да е в леглото с момиче, а може би дори още повече, защото слънцето никога нямаше да го попита за какво мисли.

— Съжалявам, че те обидих — рече той и провлачи думите, когато крайниците му натежаха приятно и се отпуснаха. — Знам, че си лекар, а не касапин.

— Не, имам предвид, че ме затвориха, преди да завърша обучението си.

Скръбната нотка в гласа ѝ отекна странно в корема на Белами. Той ѝ се усмихна немощно.

— Е, значи добре се справяш за шарлатанка.

Тя го изгледа и за миг се стресна, че я е обидил. После обаче Кларк се изправи.

— Прав си — каза тя. — Точно затова трябва да намерим това лекарство. Хайде.

Белами се надигна и изстена. Нахлузи чорапите и обувките си, след което преметна тениската си през рамо.

— Препоръчвам ти да се облечеш.

— Защо? Да не се тревожиш, че няма да можеш да се овладееш? Защото ако се безпокоиш за добродетелта ми, трябва да ти кажа, че не съм…

— Имам предвид — прекъсна го тя и се усмихна леко, — че тук има някои отровни растения, от които хубавият ти гръб може да стане целият на гнойни циреи.

Той вдигна рамене.

— Може пък това да те възбужда, госпожице доктор, откъде да знам? Ще рискувам.

Тя се разсмя и Белами беше сигурен, че се случва за първи път след пристигането им на Земята. Учуди се от гордостта, която изпита от факта, че заслугата е негова.

— Добре — съгласи се нехайно той, нахлузи тениската си през глава и се усмихна сам на себе си, когато видя, че очите на Кларк се стрелват към корема му. — Останките бяха по̀ на запад. Да вървим.

Тръгна по наклона, след което се обърна и погледна към Кларк.

— Посоката, в която залязва слънцето — поясни.

Тя измина тичешком няколко стъпки, за да го догони.

— Сам ли си научил всичко това?

— Май да. На „Уолдън“ няма много материали относно геологията на Земята.

Каза го без горчивината, която щеше да прозвучи в гласа му, ако говореше на Уелс или на Греъм.

— Отдавна се интересувам от тези неща и когато разбрах, че смятат да изпратят Октавия на Земята… — Замълча, защото не беше сигурен колко е безопасно да сподели. Кларк обаче го гледаше с очакване. Зелените ѝ очи бяха изпълнени с любопитство и с нещо друго, което Белами не можеше да определи докрай. — Реших, че колкото повече знам, толкова по-добре ще съм подготвен да я пазя.

Стигнаха до края на наклона, но вместо да се отправят обратно към лагера, Белами поведе Кларк по-навътре сред дърветата, които растяха толкова близо едно до друго, че листата им закриваха по-голямата част от слънцето. Малкото светлина, която минаваше през пролуките, покриваше земята със златисти езерца. Белами се усмихна, когато видя, че Кларк се старае да ги заобиколи, като малко дете, което се опитва да избегне ивиците, пресичащи пешеходната пътека на моста.

— Точно така си представях Шеруудския лес — промълви тя със страхопочитание. — Почти очаквам иззад някое дърво да изскочи Робин Худ.

— Робин Худ ли?

— Сещаш ли се? — спря се тя и го погледна. — Принцът в изгнание, който крадял лекарства, за да ги дава на сираците?

Белами я изгледа тъпо.

— С вълшебния лък и стрели? Като се замисля, някак ми приличаш на него.

Белами прокара ръка по покрита с ластари клонка, която леко блещукаше на слабата светлина.

— На „Уолдън“ не ни разказват много истории — заяви той сковано, но после гласът му стана по-мек. — Няма много книги, затова, когато Октавия беше малка, ѝ измислях вълшебни приказки. Любимата ѝ беше за омагьосан кош за боклук. — Изсумтя. — Това беше най-доброто, което ми хрумна.

Кларк се усмихна.

— Много смело постъпи заради нея — рече тя.

— Да. Е, аз бих казал същото за теб, но имам чувството, че не си тук по свой избор.

Тя вдигна китката си, на която, както на тези на всички останали, все още стоеше мониторната гривна.

— Как се издадох?

— Сигурен съм, че си е заслужавал — ухили се Белами. Вместо да се засмее обаче, Кларк се извърна настрана. Той се шегуваше, но трябваше да се досети, че не може да разговаря толкова свободно с нея — всъщност с никого от стоте. Всички те криеха нещо. Белами най-много от всички.

— Виж, съжалявам — обади се той. Извиняваше се толкова рядко, че думата остави странен вкус в устата му. — Ще намерим аптечката. Какво всъщност има в нея?

— Всичко. Стерилни превръзки, болкоуспокояващи, антибиотици… неща, които могат да променят съдбата на… — Направи кратка пауза. — На ранените.

Белами знаеше, че мисли за онова момиче, което постоянно наглеждаше — приятелката ѝ.

— Наистина я обичаш, нали? — попита той и протегна ръка, за да ѝ помогне да прекрачи покрития с мъх дънер, който препречваше пътя им.

— Тя е най-добрата ми приятелка — отговори Кларк и протегна ръка. — Единственият човек на Земята, който познава истинското ми „аз“.

Тя погледна към него с притеснена усмивка, но той кимна.

— Знам какво имаш предвид. — Октавия беше единственият човек на света, който наистина го познаваше. Нямаше никой друг, който искрено да е загрижен дали ще го види пак.

После обаче погледна към Кларк, която се навеждаше да вдъхне аромата на едно яркорозово цвете. Слънцето проблясваше в златистите кичури в косата ѝ и Белами ненадейно почувства, че вече не е толкова сигурен.

Загрузка...