Стоте

Глава 26 Кларк

Антибиотиците действаха. Макар че не бяха минали дори няколко часа, откакто Кларк влетя в палатката, стиснала аптечката под мишница, температурата на Талия вече беше спаднала и мисълта ѝ беше значително по-ясна в сравнение с предишните дни.

Кларк седна на ръба на леглото на приятелката си и видя как клепачите ѝ трепват, а очите ѝ се отварят.

— Добре дошла — каза Кларк и се усмихна. — Как се чувстваш?

Погледът на Талия обиколи празната палатка, а после се вдигна към този на Кларк.

— Това не е раят, нали?

Кларк поклати глава.

— Боже, надявам се, че не.

— Добре. Защото винаги съм мислила, че там ще има момчета — момчета, които не използват ограниченията за водата като оправдание да не се къпят. — Успя да се усмихне. — Да не би докато съм спала, някой да е конструирал първия душ на Земята?

— Не. Не си пропуснала много.

— Не знам защо, но ми е трудно да го повярвам — отвърна Талия и надигна рамене в опит да седне в леглото, само че простена и се свлече обратно. Кларк внимателно постави зад нея навито одеяло. — Благодаря — измърмори Талия и за миг се загледа в Кларк, преди отново да проговори: — Е, добре, какво има?

Кларк я погледна с озадачена усмивка.

— Нищо! Просто съм толкова щастлива, че се чувстваш по-добре.

— Стига, моля те. Не можеш да скриеш нищо от мен. Знаеш, че винаги успявам да изтръгна тайните ти — пошегува се Талия. — Можеш да започнеш, като ми кажеш къде намери аптечката.

— Октавия я беше скрила — обясни Кларк и бързо разказа на Талия за случилото се. — Двамата с Белами си тръгват утре — довърши тя. — Това е част от сделката, която Уелс сключи с всички. Знам, че звучи налудничаво, но наистина ми се стори, че ще я нападнат. — Поклати глава. — Ако не се беше намесил Уелс, не съм сигурна какво щеше да се случи.

Талия се взираше в Кларк със странно изражение.

— Какво? — попита Кларк.

— Нищо, просто… това е първият път, в който те чувам да изричаш името му, без да изглеждаш така, сякаш искаш да пробиеш дупка в някоя стена.

— Вярно е — призна с усмивка Кларк. Предполагаше, че чувствата ѝ са се променили — или поне са започнали да се променят.

— Следователно?

Кларк започна да премята шишенцата с лекарства между пръстите си. Преди малко не искаше да казва на Талия за случилото се в гората, в случай че приятелката ѝ се почувстваше виновна — все пак Кларк беше отишла там, за да потърси растения, които да ѝ помогнат, и едва не се уби.

— Има още нещо, което не ти споделих. Преди не изглеждаше важно — когато беше толкова болна. Но…

Пое си въздух и разказа накратко на Талия как Уелс я спаси от руините.

— Значи те е проследил през целия път дотам?

Кларк кимна.

— Странното е, че докато висях на онзи ръб, убедена, че ще умра, той беше единственият човек, за когото си мислех. И когато дойде, дори не се ядосах, че ме е проследил. Просто бях облекчена, че ме обича достатъчно, за да тръгне след мен въпреки ужасните неща, които му наговорих.

— Той те обича. Нищо, което правиш и казваш, не може да промени този факт.

— Знам — съгласи се Кларк и затвори очи, макар че се боеше от образите, които знаеше, че ще изникнат от сенките. — Мисля, че дори когато бяхме затворени и ти казах, че искам да видя как органите му експлодират в Космоса, една част от мен още го обичаше. И от това болеше още повече.

Талия я гледаше със смесица от съжаление и разбиране.

— Време е да спреш да се наказваш, Кларк.

— Имаш предвид да спра да наказвам него.

— Не. Имам предвид, че е време да спреш да се наказваш, задето го обичаш. Това не е предателство към родителите ти.

Кларк се вцепени.

— Ти не ги познаваше. Нямаш представа какво щяха да си помислят.

— Знам, че са искали това, което е най-добро за теб. Били са готови да направят нещо, за което са знаели, че е грешно, за да те спасят. — Направи пауза. — Също като Уелс.

Кларк въздъхна, подви крака под себе си и седна на леглото на Талия точно така, както правеше някога в килията им.

— Може би си права. Не знам дали мога да се съпротивлявам повече. Много е изтощително да го мразя.

— Трябва да говориш с него.

Кларк кимна.

— Ще говоря.

— Не, имам предвид точно сега. — Очите на Талия блестяха от въодушевление. — Иди и говори с него.

— Какво? Късно е.

— Сигурна съм, че лежи буден и мисли за теб…

Кларк изпъна крака изпод тялото си и стана.

— Добре — каза тя, — щом това е начинът да те накарам да млъкнеш и да си починеш.

Прекоси палатката и закачливо завъртя очи към приятелката си, преди да дръпне платнището. Излезе на поляната и се спря. Чудеше се дали не допуска грешка.

Но беше късно да се върне назад. Сърцето ѝ биеше толкова бързо, сякаш притежаваше собствена воля, и изпращаше трескаво съобщение през тъмнината до Уелс: „Идвам“.