Стоте

Глава 15 Кларк

Белами поведе Кларк надолу по стръмен хълм, заобиколен от стройни дървета, чиито клони се преплитаха в нещо като проход на арка. Тишината беше древна, сякаш дори вятърът не беше дръзвал векове наред да наруши уединението на дърветата.

— Не съм сигурен, че съм ти благодарил дори веднъж за това, което направи за Октавия — обади се Белами, разваляйки магията.

— Това не се ли брои за благодарност? — попита шеговито Кларк.

— Мисля, че е най-близкото до благодарност, което ще получиш — увери я той и ѝ хвърли кос поглед. — Не ме бива много в тези неща.

Кларк отвори уста, но преди да успее да отвърне с хаплива забележка, се препъна в един камък.

— Ей, внимавай! — възкликна Белами, засмя се и я сграбчи за ръката, за да ѝ помогне да запази равновесие. — А теб очевидно не те бива в неща като вървене.

— Това не е вървене. Това е пешеходен туризъм — дейност, която нито един човек не е упражнявал от стотици години, затова ме остави на мира.

— Няма нищо. Става въпрос само за разделението на труда. Ти ще ни опазиш живи, а аз ще те задържа на два крака.

Пощипна я закачливо и Кларк усети как лицето ѝ се изчервява. Не беше осъзнала, че още стиска ръката му.

— Благодаря — рече тя и остави ръката си да се отпусне до тялото.

Белами не каза нищо, докато не стигнаха до мястото, където теренът отново ставаше равен.

— Оттук — посочи наляво той. — И така, как стана лекар?

Кларк сбърчи объркано вежди.

— Исках да стана лекар. Ти не избра ли да… — И млъкна. Смути се, когато осъзна, че няма представа какво е правил Белами на кораба. Беше очевидно, че не е работил като пазач.

Той я изгледа продължително, сякаш се опитваше да разбере дали се шегува.

— На „Уолдън“ нещата не стават така — отговори бавно той и навлезе по-навътре в сянката със зеленикав оттенък. — Ако имаш идеално досие и извадиш късмет, можеш да станеш пазач. В противен случай просто продължаваш да работиш това, което са вършили родителите ти.

Кларк се опита да прикрие изненадата си. Разбира се, знаеше, че за уолдънците са достъпни само определени професии, но досега не подозираше, че нямат избор.

— Добре, какъв си бил?

— Бях… — стисна устни той. — Знаеш ли какво? Няма значение какво съм правил там.

— Съжалявам — побърза да отговори Кларк. — Нямах предвид, че…

— Няма нищо — прекъсна я Белами и пристъпи напред. Продължиха да вървят, макар че сега в мълчанието се долавяше напрежение.

— Стой — прошепна Белами и протегна ръка, за да ѝ препречи пътя. С плавно движение извади една от стрелите в колчана и вдигна лъка си. Очите му се приковаха в място, където дърветата растяха толкова нагъсто, че беше почти невъзможно човек да различи храстите от сенките. И тогава Кларк го видя — движение за частица от секундата, блясък на светлина, отразен в око. Кларк затаи дъх, когато пред очите ѝ се появи животно, малко и кафяво, с дълги заострени уши, които мърдаха напред-назад. Заек.

Видя как създанието се втурва напред. Опашката му беше почти два пъти по-дълга от тялото и потрепваше любопитно. „Зайците не трябваше ли да имат малки пухкави опашлета?“ — зачуди се Кларк. Преди да си припомни старите си бележки от курса по Земна биология, Кларк долови как лакътят на Белами се отдръпва назад и всяка мисъл изчезна от съзнанието ѝ.

Понечи да ахне, но възклицанието заседна в гърлото ѝ, когато стрелата на Белами полетя напред и с ужасен звук се заби право в гърдите на създанието. За миг Кларк се запита дали не може да го спаси — да се втурне към него, да извади стрелата и да зашие раната.

Белами я сграбчи за ръката и я стисна точно толкова силно, колкото да ѝ вдъхне увереност и едновременно с това да ѝ отправи предупреждение. Кларк знаеше, че този заек ще им помогне да останат живи. Щеше да вдъхне на Талия малко сила. Опита се да затвори очи, но те останаха приковани в животното.

— Всичко е наред — каза тихо Белами. — Улучих го право в сърцето. Няма да се мъчи дълго.

Беше прав. Заекът спря да потръпва и бавно падна на горската трева, след което остана неподвижен. Белами се обърна към Кларк:

— Съжалявам. Знам, че не е лесно да гледаш как някой се мъчи.

През тялото ѝ премина тръпка, която нямаше нищо общо с мъртвия заек.

— Някой ли?

— Нещо — поправи се той и вдигна рамене. — Всичко.

Кларк проследи как Белами се втурва към заека, изважда стрелата и премята създанието през рамо.

— Да тръгнем насам — посочи той с глава в една посока.

Напрежението сякаш се бе оттекло. Успешният лов очевидно беше повдигнал духа на Белами.

— И така, каква е историята между теб и Уелс? — попита той и премести заека на другото си рамо.

Кларк се стегна, за да посрещне прилива на възмущение от любопитството му, но той така и не дойде.

— Преди излизахме заедно, но не се получи.

Белами се подсмихна.

— Е, да, тази част беше очевидна. — Замълча в очакване Кларк да продължи. — Е — подкани я той, — какво се случи?

— Той направи нещо непростимо.

Вместо да изрече някоя шега или да се възползва от възможността да отправи злобен коментар по адрес на Уелс, Белами доби сериозен вид.

— Не мисля, че на този свят има нещо непростимо — намеси се той. — Не и ако е сторено поради основателни причини.

Кларк не продума, но не можа да не се запита дали говори за това, което беше направила Октавия, за да я затворят, или за нещо друго.

Белами вдигна глава, сякаш върховете на дърветата бяха привлекли вниманието му. После отново погледна към Кларк.

— Не казвам, че не е направил нещо ужасно, каквото и да е то. Само имам предвид, че донякъде разбирам позицията му.

Посегна и прокара пръст по яркожълтия мъх, който се виеше около дънера на едно дърво.

— Ние с Уелс сме единствените двама души, които избраха да дойдат тук поради някаква причина.

Кларк понечи да отговори, но осъзна, че не е сигурна какво да каже. На пръв поглед двамата бяха толкова различни — Уелс, чиято вяра в структурата и авторитета беше довела до екзекуцията на родителите ѝ, и Белами, лудата глава от „Уолдън“, който опря оръжие до слепоочието на канцлера. И двамата обаче бяха готови да направят всичко, за да получат това, което искат. За да защитят тези, които обичат.

— Може би си прав — промълви тя, изненадана от проницателността му.

Белами замълча, а после закрачи по-бързо, ненадейно въодушевен от нещо, което бе зърнал.

— Беше ей тук — каза той и я дръпна след себе си по друго малко нанагорнище, което водеше към една поляна. Тревата беше поръсена с бели цветя, с изключение на малък участък по средата на склона, който бе обгорен до черно. Парчета от транспортния кораб лежаха, разпръснати наоколо като кости. Кларк побягна нататък.

Чу, че Белами извика името ѝ, но не си направи труда да поглежда назад. Запрепъва се напред и в гърдите ѝ разцъфна надежда.

— Хайде, хайде, хайде — занарежда тя на себе си, докато ровеше из останките с трескава припряност.

И тогава ги видя. Металните кутии, които някога са били бели, но сега бяха обезцветени от праха и пламъците. Сграбчи най-близката и я вдигна. Сърцето ѝ биеше толкова бързо, че се затрудняваше да диша. Започна да се бори с деформираната ключалка. Не искаше да се отвори. От горещината пантите бяха залепнали и отказваха да помръднат. Тя трескаво разклати кутията, като се молеше лекарствата да са оцелели.

Звукът от дрънченето на шишенцата с хапчета отвътре беше най-сладкият, който някога бе чувала.

— Това ли е? — попита Белами и спря задъхан до нея.

— Можеш ли да я отвориш? — тикна Кларк кутията в гърдите му.

Той я вдигна и погледна ключалката с присвити очи.

— Чакай да видя.

Извади от джоба си един нож и с няколко бързи движения отвори сандъчето.

През тялото на Кларк премина разпенена вълна на опиянение. Преди да осъзнае какво прави, преметна ръце около Белами. Той залитна назад и се засмя заедно с нея, а после обви ръце около кръста ѝ, вдигна я и я завъртя във въздуха. Цветовете на поляната се разбягаха, зелено, златно и сиво се размиха и накрая на света не остана нищо друго освен усмивката на Белами, която озаряваше очите му.

Най-накрая той внимателно я остави на земята. Но не я пусна. Вместо това я привлече още по-близо и преди Кларк да успее да си поеме въздух, устните му се озоваха върху нейните.

В периферията на съзнанието ѝ един глас ѝ нареди да спре, но беше надвит от аромата на кожата му и докосването му.

Стори ѝ се, че се разтопява в обятията му, че се загубва в целувката им.

Белами имаше вкус на радост, а радостта се усещаше по-силно на Земята.