Стоте

Глава 7 Белами

Белами присви очи и погледна към слънцето. Открай време предполагаше, че древните поети просто са дрънкали глупости или поне са разполагали с много по-добри наркотици от всичко, което някога беше опитвал. Но се оказа, че са били прави. Стори му се безумно, че небето изсветлява от черно до сиво, а после избухва в ивици от цветове. Не че изпитваше желание да подеме песен или нещо подобно, но пък Белами открай време не беше артистична натура.

Наведе се и придърпа одеялото на Октавия на рамото ѝ. Предишната вечер го беше зърнал да се подава от един от контейнерите с припаси и в последвалото боричкане изби зъба на някакво хлапе. Издиша и загледа как дъхът му кристализира пред него, много по-продължително, отколкото на кораба, където вентилационната система на практика изсмукваше въздуха от дробовете на човек, преди да е успял да излезе от устата му.

Огледа поляната наоколо. След като онова момиче Кларк прегледа Октавия и заяви, че само си е навехнала глезена, Белами беше пренесъл сестра си до дърветата, където бяха пренощували. Щяха да се държат настрана, докато Белами успееше да разбере колко от тези хлапета са истински престъпници и колко просто са се озовали на неподходящото място в неподходящия момент.

Белами стисна ръката на сестра си. Той беше виновен, че я затвориха. Заради него беше тук. Трябваше да се досети, че е намислила нещо — седмици наред не спираше да говори колко гладни са някои от децата в груповия ѝ дом. Беше само въпрос на време, преди да предприеме нещо, за да ги нахрани, дори това да означаваше да открадне. Безкористната му сестричка бе осъдена на смърт, защото имаше прекалено голямо сърце.

Негова работа бе да я закриля. И за пръв път от раждането ѝ насам се беше провалил.

Белами отметна плещи назад и вдигна брадичка. Беше висок за шестгодишен, но хората все пак го гледаха, докато вървеше през тълпата в центъра за разпределение. Самостоятелното идване на деца тук не противоречеше на правилата, но се случваше рядко. Белами си повтори наум списъка, който майка му го беше накарала да ѝ повтори три пъти, преди да му позволи да напусне апартамента им. „Ястие с фибри — два купона. Пакети с глюкоза — един купон. Дехидратирано жито — два купона. Люспи от подземни стъбла — един купон. Протеинов хляб — три купона.“

Стрелна се покрай две жени, които се бяха спрели пред някакви бели неща, които приличаха на мозък, и мърмореха. Белами завъртя очи и продължи да върви. На кого му пукаше, че „Феникс“ получава всички хубави продукти от слънчевите полета? Всеки, който искаше да яде зеленчуци, навярно имаше малък разкашкан мозък.

Белами сви длани под автомата за разпределяне на фибри, хвана пакета, който падна от него, и го пъхна под мишница. Запъти се към отделението с люспици, когато нещо ярко и слънчево привлече погледа му. Обърна се и в една витрина видя купчина червени кръгли плодове. Обикновено не обръщаше внимание на скъпите неща, които управляващите държаха заключени — изкривени моркови, които му напомняха на оранжевите пръсти на някоя вещица, и грозни гъби, които приличаха повече на изсмукващи мозъци зомбита, излезли от някоя черна дупка, отколкото на храна. Тези обаче бяха различни. Плодовете бяха розови — същия цвят, който включи съседката му Рила, когато си играеха на нападение на извънземни в коридора. Или поне си играеха, преди пазачите да отведат бащата на Рила, а нея да изпратят в детски дом.

Белами застана на пръсти, за да прочете числото на табелката с данни. Единайсет купона. Звучеше скъпо, но той искаше да направи нещо мило за майка си, която от дни не беше ставала от леглото. Белами не можеше да си представи какво е да си толкова уморен.

— Искаш ли, или не? — попита раздразнен глас. Той вдигна глава и видя жена в зелена униформа, която го гледаше намръщено. — Или поръчай, или се дръпни.

Бузите на Белами пламнаха. За миг си помисли да избяга. Притеснението му обаче бе пометено от прилив на негодувание. Нямаше да позволи на някаква кисела служителка в центъра за разпределение да му попречи да купи на майка си изкушението, което заслужаваше.

— Ще взема две — отговори той с надменния глас, който винаги караше майка му да завърти очи и да се запита: „Чудя се от кого си го наследил?“ — И недейте да ги пипате много-много — добави преднамерено той.

Жената вдигна вежда и погледна към пазачите зад масата за транзакции. Никой на „Уолдън“ не обичаше пазачите, но майка му като че ли изпитваше особен страх от тях. В последно време го хващаше за ръката и тръгваше в другата посока всеки път щом зърнеше да се приближава патрулен екип. Възможно ли беше да е направила нещо лошо? Пазачите щяха ли да я отведат, както бяха отвели бащата на Рила? „Не — каза си Белами. — Няма да им позволя.“

Взе ябълките си и се запъти към масата за транзакции. Друга служителка по разпределението провери картата му и за миг се загледа в информацията на таблото, преди да вдигне рамене и да му махне да минава. Един от пазачите го изгледа любопитно, но Белами беше приковал очи право пред себе си. Насили се да върви бавно, докато не излезе от центъра. Тогава хукна, притиснал пакетите до гърдите си, докато летеше по тротоара, който водеше до жилищната му част.

Шмугна се в апартамента им и внимателно затвори вратата зад гърба си. Нямаше търпение да покаже на майка си какво ѝ носи. Влезе в жилищното пространство, но светлините не се включиха. Да не би сензорът пак да се беше повредил? Стомахът на Белами леко се сви. Майка му мразеше да иска услуги по поддръжка. Не обичаше в дома им да влизат непознати. Колко време обаче можеха да прекарат в тъмното?

— Мамо! — провикна се Белами и се втурна в стаята ѝ. — Върнах се! Успях!

Тук осветлението работеше и се включи веднага щом момчето влетя през вратата. Но леглото беше празно.

Белами застина. Обля го нова вълна на ужас. Майка му я нямаше. Бяха я отвели. Беше съвсем сам. После до ушите му достигнаха приглушени звуци откъм кухнята. Той въздъхна, когато паниката му бързо се замени първо от облекчение, а после и от въодушевление. Майка му беше станала от леглото!

Втурна се вътре. Майка му стоеше с лице към малкия кръгъл прозорец, който гледаше към тъмното стълбище. Беше поставила едната си ръка на кръста, сякаш я болеше.

— Мамо! — провикна се Белами. — Виж какво ти нося!

Майка му рязко си пое въздух, но не се обърна.

— Белами — отвърна тя, сякаш се обръщаше към съсед, който се е отбил неочаквано. — Върна се. Остави храната на масата и иди в стаята си. Веднага идвам.

Разочарованието се стовари отгоре му и прикова краката му към пода. Той искаше да види изражението на майка си, когато зърне плодовете.

— Виж! — подкани я той и протегна ръце напред, без да е сигурен дали майка му ще успее да различи някакво отражение в тъмния прашен прозорец.

Тя обърна глава и го погледна през рамо.

— Какво е това? — попита и присви очи. — Ябълки?

Стисна устни и потърка главата си, както някога, когато се връщаше от работа. Преди да се разболее.

— Колко стру… няма значение. Просто си иди в стаята, става ли?

Белами остави пакетите на масата близо до вратата и дланите му започнаха да се потят. Нещо лошо ли беше направил? Светлините трепнаха, а после угаснаха.

— По дяволите! — измърмори майка му и погледна към тавана. — Белами, веднага! — заповяда тя. Или поне Белами си мислеше, че е майка му. Отново се беше извърнала от него и гласът ѝ се виеше в тъмнината така, че дори не звучеше като нея.

Докато се отдалечаваше, Белами хвърли бърз поглед през рамо. Майка му не изглеждаше като самата себе си. Беше се обърнала на една страна и коремът ѝ изглеждаше огромен и кръгъл, сякаш криеше нещо под блузата си. Момчето примигна и офейка, убедено, че очите му си правят шеги с него. Не обърна внимание на тръпките, които го побиха.

— Как е тя?

Белами вдигна глава и видя застаналата наблизо Кларк, която неловко местеше поглед от него към сестра му и обратно. Кимна.

— Мисля, че е добре.

— Хубаво. — Момичето вдигна леко опърлената си вежда. — Защото щеше да е срамота, ако беше изпълнил заплахата си от снощи.

— Какво съм казал?

— Че ако не спася сестра ти, ще взривиш цялата проклета планета и всички на нея.

Белами се усмихна.

— Добре че е само навехнат глезен.

Наклони глава на една страна и огледа озадачено Кларк. Под очите ѝ тъмнееха сини кръгове на изтощение, но пурпурните сенки само ги караха да изглеждат още по-зелени. За миг изпита прилив на вина, задето снощи се държа така ужасно с нея. Тогава реши, че си има работа просто с поредното егоцентрично момиче от „Феникс“, което се обучава за лекар, за да има с какво да се перчи на партита. Но умората, изписана във фините черти на лицето ѝ, и засъхналата в червеникавозлатистата ѝ коса кръв ясно показваха, че откакто се приземиха, не е спирала да си почине.

— И така — продължи Белами, щом си спомни за речта, която Уелс изнесе край лагерния огън предишния ден, и как Кларк се отдалечи демонстративно от него, — защо се държа толкова гадно с малкия Канцлер младши?

Кларк се втренчи в него със смесица от шок и възмущение. За миг Белами си помисли, че наистина може да го удари. Тя обаче само поклати глава.

— Не е твоя работа.

— Той гаджето ти ли е? — настоя Белами.

— Не — отвърна Кларк с равен глас, но после устните ѝ се извиха във въпросителна усмивка. — Какво ти пука?

— Просто събирам статистически данни — отговори Белами. — По-точно, опитвам се да определя дали всички хубави момичета на Земята си имат гаджета.

Кларк завъртя очи, но после се извърна обратно към Октавия и всяка закачливост изчезна от изражението ѝ.

— Какво има? — премести поглед Белами от Кларк към сестра си.

— Нищо — отвърна бързо Кларк. — Просто ми се иска да имах нещо антисептично за тази рана на лицето ѝ. А на някои от другите ще им трябват антибиотици.

— Значи нямаме никакви лекарства? — намръщи се разтревожено Белами.

Кларк го изгледа стреснато.

— Мисля, че медицинските комплекти са изхвърчали от кораба след катастрофата. Но ще се справим — побърза да добави тя. Лъжата се изплъзна от устните ѝ, преди да е успяла да изпише на лицето си изражение, което да ѝ съответства. — За известно време ще се оправим. Човешкото тяло притежава забележителна способност да се лекува само…

Гласът ѝ заглъхна, когато очите ѝ се приковаха върху кървавите петна на откраднатата му униформа.

Белами погледна надолу и се намръщи. Зачуди се дали момичето си мисли за канцлера. Самият той се надяваше, че Джаха е оцелял — и без него ръцете му бяха достатъчно окървавени. Но това навярно нямаше значение. Този, когото Съветът решеше да изпрати със следващата група, със сигурност щеше да е упълномощен да екзекутира Белами на място, нищо че канцлерът пострада по случайност. Веднага щом Октавия се оправеше достатъчно, за да може да се движи, двамата с Белами щяха да се разкарат оттук. Няколко дни щяха да скитат насам-натам, да се отдалечат от групата и накрая да намерят място, на което да се установят. Не беше прекарал месеци наред в размисъл над тези древни наръчници за оцеляване, които бе открил на палуба Б, за едното нищо. Каквото и да ги очакваше в тази гора, Белами щеше да бъде подготвен. Не можеше да е по-лошо от това, което щеше да падне от небето право върху главите им.

— Кога смяташ, че ще може да стъпва на него?

Кларк отново се обърна към Белами.

— Навяхването е лошо, така че бих казала, няколко дни, докато проходи, и седмица-две, докато заздравее напълно.

— Но може и да е по-рано?

Тя наклони глава на една страна и му се усмихна леко — усмивка, която го накара за миг да забрави, че е изоставен на предполагаемо токсична планета с деветдесет и девет непълнолетни нарушители.

— Защо бързаш толкова?

Преди да успее да ѝ отговори обаче, някой извика името ѝ и тя изчезна.

Белами си пое дълбоко въздух. За негова изненада, това просто действие прочисти главата му и го накара да се почувства по-буден и нащрек. Въздухът навярно щеше да се окаже токсичен, но с всяка поета глътка усещаше нещо неназоваемо, но интригуващо, като загадъчно момиче, което не те поглежда в очите, но минава достатъчно близо край теб, че да доловиш полъх от парфюма му.

Направи още няколко крачки към дърветата. Искаше да ги разгледа по-отблизо, но не смееше да се отдалечи прекалено от Октавия. Не приличаха на нито един от познатите му видове, но все пак единствените земни ботанически видове, които успя да открие, растяха в Африка, а Уелс сякаш бе казал, че в момента се намират на Източния бряг на това, което някога е било Съединени американски щати.

Близо до него една клонка се прекърши. Белами се обърна и видя момиче с дълго тясно лице и твърда коса.

— Мога ли да ти помогна?

— Уелс казва, че всички, които не са ранени, трябва да започнат да събират дърва.

В стомаха на Белами се сви топка на раздразнение и той се усмихна сковано на момичето.

— Уелс май не е в положение, в което да може да раздава заповеди, затова, ако нямаш нищо против, аз сам ще се грижа за себе си, става ли?

Тя пристъпи нервно от крак на крак и хвърли тревожен поглед през рамо.

— Тръгвай — каза Белами и посочи с ръце напред. Изпита задоволство, когато видя, че момичето се отдалечава.

Протегна врат и погледна нагоре към небето. Очите му поглъщаха празнота във всички посоки. Нямаше значение къде се намират. Всяко място на тази планета щеше да е безкрайно по-хубаво от света, който бяха оставили след себе си.

За пръв път в живота си Белами беше свободен.