Стоте

Глава 9 Кларк

Кларк се провря безшумно през платнището на палатката, предназначена за болница, и излезе на поляната. Макар че не разполагаше с лукса на прозорци, усещаше, че е призори. Небето избухна в ярки цветове, а напоеният с остри миризми въздух задейства в мозъка ѝ рецептори, които не бе осъзнавала, че съществуват. Прииска ѝ се да сподели това преживяване с двамата души, които я бяха накарали да закопнее да зърне Земята. Никога обаче нямаше да има тази възможност.

Родителите ѝ си бяха отишли.

— Добро утро.

Кларк се вцепени. Не можеше да повярва, че някога гласът на Уелс беше най-любимият ѝ звук в цялата Вселена. Той беше причината за смъртта на родителите ѝ, за това, че телата им се носеха през дълбините на Космоса и се отдалечаваха все повече и повече от всичко, което бяха познавали и обичали. Кларк беше споделила тайна, която не беше нейна. Макар че се бе заклел да не я разкрива пред нито една жива душа, Уелс не изчака дори двайсет и четири часа, преди да хукне към баща си. Толкова отчаяно жадуваше да е идеалният син, златното дете на „Феникс“, че предаде момичето, което се преструваше, че обича.

Кларк се обърна и застана лице в лице с него. Нямаше нищо, което да я спре да не му се нахвърли, но искаше да избегне всяка конфронтация, която би удължила срещата им.

Докато минаваше покрай него, Уелс я сграбчи за ръката.

— Чакай! Исках само да…

Кларк се обърна и издърпа ръката си от неговата.

— Не ме докосвай! — изсъска тя.

Уелс отстъпи крачка назад и очите му се разшириха.

— Съжалявам — каза той. Гласът му беше спокоен, но тя видя болката, изписана на лицето му. Още от самото начало Кларк беше сигурна какво изпитва. Уелс беше ужасен лъжец и точно заради това в онзи кратък миг разбра, че обещанието му да запази тайната ѝ е било искрено. Но нещо го беше накарало да промени мнението си и родителите на Кларк бяха заплатили цената.

Уелс не помръдна.

— Просто исках да се уверя, че си добре — продължи тихо той. — Днес ще приключим с преглеждането на останките. Има ли нещо по-специално, което ти трябва за пациентите ти?

— Да. Стерилна операционна зала, системи, скенер на цяло тяло, истински лекари…

— Справяш се невероятно.

— Щях да се справя още по-добре, ако бях прекарала последните шест месеца в обучение в болницата, вместо в Затворничество.

Този път Уелс беше подготвен за хапливия ѝ отговор и лицето му остана безстрастно.

Небето изсветляваше и изпълваше поляната с почти златиста светлина, от която всичко изглеждаше, като че е било излъскано през нощта. Тревата сякаш беше по-зелена и блестеше от малки капки вода. Пурпурни цветчета започнаха да отварят венчелистчетата си от нещо, което приличаше на напълно невзрачен храст. Дългите заострени цветчета се обърнаха към слънцето и се въртяха във въздуха, сякаш в ритъма на музика, която само те чуваха.

Уелс май прочете мислите ѝ.

— Ако не те бяха затворили, никога нямаше да дойдеш тук — отбеляза той.

Тя рязко обърна глава и отново го погледна в очите.

— Значи мислиш, че трябва да ти благодаря? Видях как умират деца, деца, които не са искали да идват, но бяха принудени, защото някое малко лайно като теб ги е издало само за да се почувства важно.

— Нямах това предвид. — Уелс въздъхна и я погледна право в очите. — Много съжалявам, Кларк. Не мога да изразя с думи колко съжалявам. Но не го направих, за да се почувствам важен.

Понечи да пристъпи към нея, но сякаш размисли и отстъпи обратно назад.

— Ти страдаше и исках да ти помогна. Не можех да понеса да те гледам така. Просто исках да се погрижа болката ти да изчезне.

Нежността в гласа му накара стомаха ѝ да се свие.

— Те убиха родителите ми — изрече тихо тя и си представи сцената, както много пъти досега. Майка ѝ, която се стяга за убождането на иглата и системите ѝ отказват една по една, до онези последни страховити мигове, когато единственото, останало живо, беше мозъкът ѝ. Дали им бяха предложили обичайното последно ястие? Сърцето на Кларк се сви, когато си представи безжизненото тяло на баща си в капсула за освобождаване, с пръсти, изцапани в червено от ягодите, които бе изял сам. — Болка като тази не отминава никога.

За миг двамата останаха загледани един в друг. Тишината ги притисна като физическа тежест. После обаче Уелс отклони погледа си и вдигна глава към дърветата над тях. От листата слабо долитаха музикални тонове.

— Чуваш ли това? — прошепна той, без да я поглежда.

Песента беше едновременно натрапчива и радостна. Първите няколко ноти бяха елегия за гаснещите звезди, но точно когато Кларк усети, че сладко-горчивата красота ще накара сърцето ѝ да се пръсне, мелодията се извиси, оповестявайки идването на слънцето.

Птици. Истински птици. Не можеше да ги види, но знаеше, че са там. Запита се дали първите колонисти са чули песента на птиците, докато са се качвали на последния кораб. Дали тогава музиката е била прощална песен? Или създанията вече са били слели гласове в реквием за загиващата Земя?

— Невероятно е — промълви Уелс, обърна се към нея и я погледна с усмивката отпреди толкова време. Кларк потръпна. Стори ѝ се, че вижда призрак — лишен от плът отпечатък на момчето, на което беше така глупава да отдаде сърцето си.

Кларк не можа да потисне усмивката си, докато гледаше как Уелс шава наляво-надясно пред вратата ѝ. Винаги се притесняваше, когато я целуваше пред хора, но откакто започна офицерското си обучение, положението стана още по-тежко. Самата мисъл да се натиска с гаджето си, докато е в униформа, сякаш го караше да се чувства неудобно. Жалко, защото само като го зърнеше в нея, желанието ѝ да го целуне се засилваше дори повече от обикновено.

— До утре — сбогува се тя и се обърна да притисне пръст към скенера.

— Чакай — спря я Уелс и хвърли поглед през рамо, преди да я сграбчи за китката.

Кларк въздъхна.

— Уелс — започна тя, като се опитваше да се измъкне от ръцете му. — Трябва да тръгвам.

Той се ухили и я стисна още по-силно.

— Майка ти и баща ти вкъщи ли са?

— Да — отговори тя и наклони глава към вратата. — Закъснявам за вечеря.

Уелс я погледна с очакване. Предпочиташе да вечеря с нейното семейство, вместо да седи мълчаливо срещу баща си, но тя не можеше да го покани да се присъедини към тях. Не и тази вечер.

Уелс наклони глава на една страна.

— Този път няма да се намръщя, все едно какво е сложил баща ти в протеиновото тесто. Упражнявах се. — И изписа на лицето си комично весела усмивка, след което закима преувеличено. — Ах, че вкусно!

За миг Кларк стисна устни и отговори:

— Просто трябва да поговоря насаме с тях.

Изражението на Уелс стана сериозно.

— Какво става? — попита той, пусна ръката ѝ и вдигна длан към бузата ѝ. — Всичко наред ли е?

— Всичко е наред — отстъпи настрана Кларк и наклони глава, за да не я издадат очите ѝ, като изпращат нервни сигнали иззад лъжите. Трябваше да се изправи срещу родителите си и да им поиска обяснение за експериментите им и не можеше да го отлага повече.

— Добре тогава — каза бавно той. — До утре, нали?

Изненада я, като вместо да я целуне по бузата, обви ръце около кръста ѝ и я привлече към себе си. Устните му се притиснаха към нейните и за миг тя забрави за всичко друго освен топлината на тялото му. Когато затвори вратата обаче, паренето, което докосването на Уелс беше предизвикало по кожата ѝ, беше заменено от пробождащ страх.

Родителите ѝ седяха на дивана и обърнаха глави към нея.

— Кларк — поде майка ѝ и се изправи усмихната. — С Уелс ли беше отвън? Иска ли да дойде у нас да ве…

— Не — отвърна Кларк по-остро, отколкото възнамеряваше. — Може ли да седнете? Трябва да говоря с вас.

Прекоси стаята и седна на един стол с лице към родителите си. Трепереше, защото чувстваше как две бушуващи стихии се борят за надмощие над тялото ѝ: изгаряща ярост и отчаяна надежда. Изпитваше нужда родителите ѝ да признаят какво са направили, за да оправдае гнева си, но също така се молеше да имат основателен мотив.

— Открих паролата — каза простичко тя. — Влязох в лабораторията.

Очите на майка ѝ се разшириха и тя се свлече обратно на дивана. После си пое дълбоко въздух и за миг Кларк изпита надежда, че ще се опита да ѝ обясни, че знае как да поправи всичко. Но после майка ѝ прошепна думата, от която момичето се боеше:

— Съжалявам.

Бащата на Кларк взе ръката на съпругата си в своята, без да изпуска дъщеря си от поглед.

— Съжалявам, че си видяла това — добави тихо той. — Знам, че е… шокиращо. Но те не чувстват никаква болка. Погрижихме се за това.

— Как можахте?

Въпросът ѝ се стори неубедителен, неспособен да изрази тежестта на обвинението ѝ, но не можеше да се сети за нищо друго, което да попита.

— Вие експериментирате с хора. С деца.

Когато изрече думите на глас, стомахът ѝ кипна. В гърлото ѝ се надигна жлъчка.

Майка ѝ затвори очи.

— Нямахме друг избор — отрони тя. — Години наред се опитвахме да тестваме нивата на радиация по други начини. Знаеш го. Когато съобщихме на вицеканцлера, че е невъзможно да съберем категорични данни без изследвания върху хора, си помислихме, че разбира как това е краят. Но после той настоя да…

Гласът ѝ секна. Нямаше нужда да довършва изречението.

— Нямахме избор — повтори отчаяно тя.

— Винаги има избор — отсече Кларк разтреперана. — Можели сте да откажете. Аз бих им позволила да ме убият, преди да се съглася на подобно нещо.

— Но той не заплаши да убие нас. — Гласът на баща ѝ беше влудяващо приглушен.

— Тогава защо го правите, по дяволите? — попита Кларк пискливо.

— Каза, че ще убие теб.

Песента на птиците заглъхна и остави след себе си наситено мълчание, сякаш музиката се беше просмукала в тишината и бе заредила въздуха с мелодия.

— О! — промълви Уелс. — Това беше невероятно.

Все още стоеше с вдигната към дърветата глава, но беше протегнал ръка към нея, сякаш се пресягаше през времето, за да поеме ръката на момичето, което някога го обичаше.

Магията се развали. Кларк се вцепени и без нито дума повече се отправи обратно към болничната палатка.

Вътре беше тъмно. При влизането си Кларк едва не се препъна и си отбеляза наум да смени превръзките на крака на едно момче и да оправи немарливите шевове на момичето с разрез на реброто. Най-накрая беше намерила контейнер с истински превръзки и хирургически конци, но ако не откриеха истинския медицински сандък, нямаше да може да направи кой знае какво. Не го бяха открили сред останките. Най-вероятно експлозията го беше изхвърлила от транспортния кораб и го беше унищожила.

Талия лежеше на един от креватите. Все още спеше, последната превръзка сякаш се задържаше на мястото си. Кларк вече я беше сменила три пъти, откакто намери приятелката си след катастрофата, обляна в кръв, която течеше от грозния разрез на хълбока ѝ.

Споменът как зашива раната накара стомаха ѝ да се свие. Надяваше се Талия да си спомня още по-малко. Болката я беше накарала да припадне и оттогава тя ту се връщаше в съзнание, ту отново изпадаше в безсъзнание. Кларк коленичи и отметна кичур влажна коса от челото на приятелката си.

— Здравей — прошепна тя, когато клепачите на Талия потрепнаха, а очите ѝ се отвориха. — Как си?

Раненото момиче се насили да се усмихне, но усилието сякаш изцеди енергията от цялото ѝ тяло.

— Супер — отвърна Талия, но после потръпна и в очите ѝ проблесна болка.

— Навремето лъжеше много по-добре.

— Никога не съм лъгала. — Гласът ѝ беше дрезгав, но въпреки това беше изпълнен с познатото шеговито възмущение. — Просто казах на пазача, че ме боли вратът и ми трябва още една възглавница.

— А после го убеди, че малко уиски от черния пазар ще ти помогне да не пееш „насън“ — добави Кларк с усмивка.

— Да… Жалко, че Лиз не искаше да участва в театъра.

— Или че не можеш да изпееш и една нота, дори от това да зависи животът ти.

— Точно в това беше цялата работа! — възрази Талия. — На този етап нощният пазач щеше да е готов на всичко, за да ме накара да млъкна.

Кларк поклати глава и се усмихна.

— А твърдиш, че момичетата от „Феникс“ били умопобъркани — Посочи към тънкото одеяло, преметнато над тялото ѝ. — Може ли?

Приятелката ѝ кимна и Кларк отдръпна одеялото, като се опитваше да запази лицето си безизразно, докато развиваше превръзката. Кожата около раната беше червена и подута, а в дупките между шевовете се образуваше гной. Кларк знаеше, че не самата рана е проблемът. Изглеждаше зле, но в медицинския център никой нямаше и да мигне при вида на подобно нараняване. Истинската опасност беше инфекцията.

— Толкова ли е зле? — попита тихо Талия.

— Не, изглеждаш страхотно — отвърна Кларк. Лъжата се изплъзна с лекота от устните ѝ. Очите ѝ неволно се плъзнаха към празното легло, където момчето, умряло предишния ден, беше прекарало последните си часове.

— Не си ти виновна — отрони Талия.

— Знам — въздъхна Кларк. — Просто ми се иска да не беше сам.

— Не беше. Уелс беше тук.

— Какво? — попита объркана Кларк.

— Няколко пъти дойде да го види. Мисля, че първия път търсеше теб, но когато видя колко е пострадало онова момче…

— Наистина ли? — попита Кларк. Не беше сигурна дали да вярва на наблюденията на момиче, което беше прекарало по-голямата част от предишния ден в безсъзнание.

— Определено беше той — провикна се друг глас. Кларк се огледа и видя, че Октавия е седнала в леглото си. На устните ѝ играеше закачлива усмивка. — Не се случва всеки ден Уелс Джаха да дойде и да седне до леглото ти.

Кларк я изгледа невярващо.

— Откъде изобщо познаваш Уелс?

— Преди няколко години посети дома заедно с баща си. Момичетата говориха за това посещение седмици наред. Той е нещо като супернова.

Уолдънският жаргон накара Кларк да се усмихне. Октавия продължи:

— Попитах го дали ме помни. Каза, че ме помни, но е прекалено голям джентълмен, за да отрече.

Момичето въздъхна драматично и притисна опакото на ръката си към челото.

— Уви. Единственият ми шанс в любовта.

— Ей, ами аз?

Едно момче, за което Кларк смяташе, че спи, изгледа Октавия с изкривено от болка лице и тя му отправи въздушна целувка.

Кларк само поклати глава и отново се обърна към Талия. Очите ѝ се спуснаха от лицето на приятелката ѝ обратно към инфектираната рана.

— Това нали не е добър признак? — попита кротко Талия. Проскърцването на гласа ѝ издаде умората, която я обземаше.

— Можеше и да е по-зле.

— Вече и да лъжеш не можеш. Какво става? — успя да повдигне вежда Талия. — Любовта да не те е размекнала?

Тялото на Кларк се скова, а ръката ѝ рязко се отдръпна от одеялото на Талия.

— Да не би да бълнуваш от раните?

Хвърли поглед през рамо и с облекчение видя, че Октавия е погълната от разговор с аркадийското момче.

— Знаеш какво ми причини той — продължи Кларк и млъкна, когато стомахът ѝ се сви от отвращение. — Какво причини на родителите ми.

— Разбира се, че знам — погледна я Талия със смесица от разочарование и жалост. — Но знам и какво рискува, за да дойде тук. — Усмихна се. — Той те обича, Кларк. Това е любовта, която повечето хора търсят през целия си живот.

Кларк въздъхна.

— Е, надявам се никога да не я намериш. За твое добро е.