Свещеният меч

49

Когато се върнаха на площад „Цион“, Хилел почти насила завлече Бен и Джуд в кафенето и инструктира целия си персонал, че „почетните гости“ трябва да получават незабавно всичко, което пожелаят, за сметка на заведението.

— Това е най-малкото, което мога да направя за вас — каза той.

Бен му благодари за помощта, предупреди го още веднъж да внимава и обеща да му звънне веднага щом научи нещо за Уесли Холанд.

Хилел се качи на ленд крузъра и потегли с мощен рев на двигателя, а двамата пресякоха площада и се прибраха в хотела. Джуд искаше да си вземе душ и отиде през междинната врата в стаята си.

Бен отвори прозорците и се загледа към площада. Нищо от случилото се до момента не му се струваше логично, но може би вината се криеше в самия него. Мозъкът му беше блокирал и той знаеше причината за това. Пресегна се към чантата си, разтвори я със замах и извади писмото.

Отпусна се тежко на креслото и го прехвърли още веднъж, сякаш очакваше на десетото прочитане да намери някакъв скрит смисъл, който ще го освободи от смазващата отговорност, легнала върху плещите му.

Но думите на Микаела оставаха непроменени и звучаха също толкова невероятно, колкото и преди. Ако беше сън, продължаваше твърде дълго.

Бен се чувстваше напълно объркан. Дори не чу кога междинната врата се е отворила и Джуд е влязъл в стаята.

— Какво е това? — попита момчето.

Бен скочи като ударен от електрически ток и пъхна писмото в чантата.

— Преглеждах някои от нещата, които намерих в къщата на Лалик — каза небрежно той и го стрелна с очи.

— Добре — заяви равнодушно Джуд и се просна на леглото. — Какво ще правим сега?

Разумен въпрос, помисли си Бен. Не искаше да го признае дори пред себе си, но беше изпаднал в безизходица. Току-що и последната му следа ги бе отвела в задънена улица. Всъщност имаше още една.

— Ако разберем коя е Марта, ще открием Холанд. Така ще разплетем цялата история. Проблемът е, че не знаем коя е тя.

— Може да е съпругата му. Търсил ли си жена на име Марта Холанд?

— Холанд няма съпруга — отвърна раздразнено Бен. — Снощи цял час се рових за него в интернет. След четири провалени брака се е отказал от семейния живот. Във всеки случай не вярвам, че би тръгнал да пресича половин Америка, за да се види с някоя си Марта, ако беше женен за нея. Просто щяха да живеят заедно.

— Малко си старомоден.

— Сигурно — призна Бен, — но не колкото Уесли Холанд. В това поне съм убеден.

— Добре. Тогава бивша съпруга.

— Всичките ги проверих. Казват се Табита, Рейн и Мишел. Последната е била Жизел Ръш.

— Актрисата Жизел Ръш?

Бен вдигна рамене.

— Може, не знам. Даже не съм я чувал.

Джуд го изгледа изумено. Не вярваше, че някой жител на планетата Земя не е чувал за Жизел Ръш.

— Както и да е, нищо не пречи Марта да му е гадже. В такъв случай е напълно възможно да не живеят заедно.

— Значи е успял да го опази в тайна от хората, които постоянно се ровят из личния живот на богатите и известните — каза Бен. — А на тях нищо не им убягва от вниманието.

— Добре, не му е гадже. Тогава дъщеря? Сестра?

— Той няма деца. Нито братя и сестри.

Джуд повдигна едната си вежда.

— Сигурно е отшелник, който си говори сам в огромна стара къща край океана, а единственото му развлечение е да гледа вълните. По дяволите, дори аз не съм чак толкова влюбен в морето!

Бен се замисли.

— Хилел спомена нещо, което ми прозвуча странно.

— Какво по-точно?

— Прочетох, че Холанд живее в имението „Уитуърт“ до езерото Онтарио, близо до Рочестър. Доста далече от морския бряг.

— Значи Хилел се е объркал. Сигурно не е разбрал, че Холанд живее на езеро, а не на море.

Бен поклати глава.

— Разгледах снимки на къщата. Изобщо не е близо до езерото. Поне не толкова, че да се вижда водата. Заобиколена е от десетки декари гора. Следователно Холанд притежава къща на море някъде другаде.

— Определено може да си го позволи — заяви Джуд. — Там ли мислиш, че е отишъл? Това би опростило задачата ни.

Бен изсумтя.

— Едва ли. По Източното крайбрежие има милиони такива места. Ако изобщо допуснем, че е тръгнал в тази посока. Но защо би нарекъл собствения си дом „вилата на Марта“?

— Знам ли? Вероятно тя живее там по-отдавна от него.

— Губим си времето — ядоса се Бен. — Така доникъде няма да стигнем.

Той потъна в размисъл. Джуд се излегна назад, но след миг отново се надигна.

— Я чакай малко! Току-що ми хрумна нещо. Ти спомена, че според свидетели Холанд е отишъл към Бостън. Това ни разкрива всичко необходимо, нали?

Бен се канеше да го попита ехидно дали изобщо е разтварял картата на Съединените щати, когато видя изражението на лицето му.

— Какво си мислиш?

— Ето какво. Ами ако въпросната Марта изобщо не е човек?

— Стига, Джуд. Много съм уморен за шегички. Щом не е човек, да не е английска овчарка?

— Може да е име на място.

— Как така „Марта“ е име на място?

— Не „Марта“, а „на Марта“. Ти сам каза, че Холанд е отишъл във вилата „на Марта“. Това са неговите думи. Прав ли съм?

Бен го гледаше втренчено.

— Както знаеш, си падам по акулите — продължи Джуд. — Още като дете си мечтаех да се гмуркам сред големите бели акули край бреговете на Нова Зеландия. Любимият ми филм е „Челюсти“.

— Вече напълно се обърках. Каква е връзката с…

— През две хиляди и пета бащата на Роби ни заведе на юбилейна прожекция по случай трийсетгодишнината от създаването на филма. Състоя се на мястото, където е била снимана част от него.

— Е, и?

— Бавно загряваш, старче. Спилбърг е снимал „Челюсти“ на остров Мартас Винярд, Лозето на Марта. Разбираш ли? Намира се до Кейп Код. Отидохме със самолета до Бостън и взехме автобуса до фериботното пристанище. Не е далече. Бях на четиринайсет, но си го спомням много добре.

Долната челюст на Бен увисна.

— Това опростява ли достатъчно задачата ни? — попита го Джуд с широка усмивка.