Свещеният меч

47

Хилел се изправи и изтупа пясъка от дланите си.

— Да. Невероятно красив меч. Дръжката беше от бронз и блестеше като злато на слънцето, а острието имаше такава форма и дължина. — Хилел описа дъга във въздуха и разпери длани.

Бен забеляза, че по скицата на отец Лалик е определил приблизително вярно размера: около метър, метър и двайсет.

— Личеше си, че е много, много стар — продължи Хилел. — Явно е бил скрит отдавна на това място. Тогава нищо не разбирах от история, но очевидно ставаше дума за изключително ценен предмет. Обърнах се отново към Самир, но той разговаряше с друг бригадир, пушеше цигара и се смееше. Погледнах дебелия му корем и се сетих за сакатия си баща вкъщи и за майка си, която се скъсваше от работа във фабриката.

— И реши да го задържиш за себе си — вметна Джуд.

— В трудни времена, когато се грижиш за семейството си, понякога си принуден да правиш нередни неща — каза Хилел. — Да, завих меча във вързопа и го поставих на мястото му. До края на деня треперих от страх да не го намери някой друг. Но това не се случи и когато смяната ни свърши, успях да го кача с мен на камиона, който откарваше работниците за Йерусалим. Бяхме толкова много, че бригадирите не можеха да наблюдават всички. Още щом се прибрах в града, отидох до един заложен магазин на улица „Яфо“. Собственикът Али огледа меча и ме попита откъде го имам. Излъгах нещо, не помня какво. Пазарихме се известно време и накрая сключихме сделка. Али ми подхвърли шепа монети, колкото да купя храна за една седмица и лекарства за краката на баща ми. Спомням си колко се гордеех с постъпката си. Самир и останалите бригадири така и не разбраха тайната ми.

— Значи мечът не е у теб? — попита Бен.

— Не, не съм го виждал оттогава — отвърна Хилел. — За мен животът продължаваше. Като пораснах, станах шофьор на такси в Йерусалим. После баща ми почина, а малко след него и бедната ми майка. Ожених се за Аяла. Братята и сестрите ми поеха по свой собствен път. Минаха години и семейството ми нарасна. Работех по осемнайсет часа на ден, за да им осигуря по-добър живот. Цял Йерусалим ме познаваше. Когато не карах таксито, учех английски, за да мога да разговарям с богатите чужденци, които возех. Мечтаех си да основа собствен бизнес и един ден да го предам на децата си. Но мечтата ми така и не се осъществи. — Хилел замълча и зарея поглед в далечината.

Бен започваше да губи търпение, а усещаше, че и Джуд е неспокоен.

— Ще минеш ли по същество, Хилел?

— Съжалявам. И тъй, преди две години и половина в офиса на таксиметровата компания се появи богат американец. Търсеше шофьора Хилел Зада, за да го наеме за един ден. Държеше конкретно на мен, като ме увери, че ще ми плати двойно. Седнахме в колата и аз попитах къде да го закарам. Никъде, отвърна той. Искаше само да поговорим за един меч.

— Уесли Холанд?

Хилел кимна.

— Разбира се, аз не бях забравил за меча и отначало си помислих, че ще бъда наказан за престъплението, което бях извършил като млад. Предположих, че американецът е детектив, изпратен да ме открие. Но се лъжех.

— Холанд как е успял да те намери?

— Чрез Али, собственика на заложната къща. Вече минава деветдесетте, а още върти търговия, тази дърта лисица. — Хилел се усмихна. — Холанд ми обясни, че Али отдавна е продал меча на някой си Фекеш с огромна надценка. Фекеш го пазил трийсет години, но накрая и той го продал. Мечът се озовал в Саудитска Арабия, където станал собственост на някакъв принц. Преди три години господин Холанд му бил на гости, видял древното оръжие и поискал да го купи. Той колекционира мечове. Съществуват и такива хора.

— Знам — отвърна Бен.

Хилел повдигна вежди.

— Аз пък не знаех. Стори ми се странно. Но едва ли имам право да съдя хората.

— Продължавай.

— Холанд взел меча със себе си в Америка. Бил запленен от него и се поинтересувал от произхода му. Човек с неговите възможности може да изпълни всичките си желания. Скоро той успял да открие Фекеш и Али и така стигнал до мен. Както вече споменах, цял Йерусалим познава Хилел Зада. А по тези места хората лесно се съгласяват да дадат информация срещу пари.

— Какво искаше от теб?

— Каза ми, че е отделил много време, за да изследва меча и да се консултира с други експерти. Държеше да научи къде съм го открил, затова го заведох в Масада. Беше страшно развълнуван, когато му посочих точното място и описах как съм намерил меча. Попита ме дали знам нещо за стойността и историята му. Отговорих, че нищо не знам. И тогава той заяви, че откритието ми е невероятно. Искаше да ме възнагради за доброто дело. — Хилел не успя да прикрие широката си усмивка. — Преди да се усетя, господин Холанд ме заведе в една банка и отвори сметка на мое име. В нея имаше три милиона долара.

— Три милиона! — извика Джуд.

— Просто за награда? Нищо повече? — попита Бен. Беше озадачен от факта, че един меч струва толкова, дори за човек с подобни възможности.

— По този начин ми се отблагодари, че съм открил меча — заяви Хилел. — После си отидох вкъщи и казах на Аяла: „Скъпа, богати сме! Напусни работа. Освобождаваме апартамента“. Така и направихме.

Той вдигна рамене.

— Не сме чак толкова заможни, че да си купим къща в скъп квартал като „Йемин Моше“, но благодарение на щедростта на Холанд живеем доста комфортно. Чак сега осъществих мечтата си. Имам бизнес, който ще мога да предам на синовете си. Четирима от тях вече работят при мен. Скоро ще отворим ново кафене на улица „Кинг Джордж“. А после може би в Лондон или Ню Йорк.

— Каква е ролята на баща ми в цялата история? — попита Джуд. — А на Фабрис Лалик?

Хилел придоби сериозен вид.

— Около година след първото му посещение господин Холанд отново се свърза с мен. Искаше да доведе още двама души, за да видят къде съм намерил меча. Енорийският свещеник Аръндел от Англия и отец Лалик от Франция. Много мили и почтени хора.

— Как са били привлечени към проекта?

Хилел поклати глава.

— Не знам. Работеха с Холанд и не ми казаха нищо. Извиниха се за тайнствеността, но Саймън ме увери, че някой ден изследванията им ще приключат и истината за меча ще излезе наяве. Щях да науча пръв за нея, преди да я обявят пред света. Това бяха думите му.

Бен знаеше, че Саймън Аръндел никога не би направил лекомислено подобни помпозни изявления.

— Да я обявят пред света? Значи става въпрос за нещо извънредно важно.

— Господин Холанд каза, че откритието е много специално.

— По-добре да не беше намирал меча — отбеляза Джуд. — Радвам се, че си осъществил мечтата си, но родителите ми загинаха заради него.

Настъпи тишина, само вятърът свиреше над бойниците на Масада. Хилел сведе тъжно глава.

— Много съжалявам за смъртта на родителите ти — промърмори той. — Сигурен съм, че майка ти е била прекрасна жена. Саймън беше достоен човек и се гордееше със сина си. Често ми говореше за теб.

Джуд извърна лице. Избърса бързо очите си, сякаш не искаше някой да го види.

— Хилел, боя се, че хората, които издирват меча, ще стигнат и до теб — заяви Бен. — Забелязал ли си в последно време някой да те следи или да се навърта около кафенето? Някакви необичайни обаждания по телефона?

Хилел го изгледа учудено.

— Не, нищо такова.

Ако досега Хилел бе оставен на мира, това беше, защото Уесли, Саймън и Фабрис умишлено не бяха посветили израелеца в плановете си. Който и да бе подслушвал телефонните им разговори, навярно не бе сметнал Хилел за достатъчно важен или пък изобщо не бе научил за него. Въпреки всичко Бен го посъветвала си отваря очите.

— Предупреди и жена си. Тези хора не се спират пред нищо.

Лицето на Хилел почервеня от гняв.

— Кои са тия мръсни копелета?

— Точно това се опитвам да разбера.

— Ще се моля на Бог да ги откриеш скоро. Притеснявам се за господин Холанд.

— Беше жив преди три дни, когато звънна в дома на Саймън — заяви Бен. — Преди да разбере, че не съм Саймън, каза, че пътува към някоя си Марта. Същото име се споменаваше в съобщение, оставено от него на телефонния секретар. Възможно е да й е поверил меча за съхранение. Познаваш ли въпросната Марта?

Хилел се замисли и поклати глава.

— Съжалявам. Никога не е ставало дума за тази жена. Той не намекна ли коя е тя?

— Не. Някакъв свидетел твърди, че е видял Холанд да пътува за Бостън, на Източното крайбрежие. Допускам, че Марта живее там.

Хилел отново поклати глава.

— Много ми се иска да ти помогна, но не знам нищо. Не съм сигурен дори къде е Бостън.

Известно време и тримата мълчаха. Вятърът вдигаше във въздуха пясъчни вихрушки от руините на крепостните стени. Бен запали цигара и вдиша дълбоко дима. Обзе го мрачното подозрение, че пътуването му до Израел може да се окаже напразно. Джуд се бе облегнал на предпазния парапет и гледаше към Мъртво море, потънал в собствените си мисли.

— Баща ти спомена, че много обичаш морето — заяви приятелски Хилел и отиде при него до парапета.

— Не те е излъгал — отвърна Джуд.

— С господин Холанд бихте се спогодили добре. Той има къща на брега на океана. Кой знае какъв палат е! С големи прозорци, по-високи от човешки ръст, така ми каза. Обичал да наблюдава с часове вълните и кулата от светлина в нощта.

Бен погледна Хилел. Кула от светлина? Той се зачуди какво означава това, но замълча. Когато тръгнаха към станцията на лифта, мисълта вече бе излетяла от съзнанието му.