Съдът на поколенията

Вината пред Вселената

Последните трима обвиняеми чакат своя ред. Те са хора, известни в целия свят и особено добре познати в деловите среди. Доналд Харпър, Джон Макгрийв и Алън Шелтън. Всемогъщите босове от Марс интернейшънъл къмпани. Странна гледка представляват те сега — трима изплашени, застаряващи мъже, изгубили надежда в защитата. През изминалите дни на процеса съдът е доказал, че всички опити за заплитане на делото са безполезни. И все пак те гледат тревожно към Хенри Уейн и втория защитник Мелвин Уитби.

Председателя. Откривам деветнадесетия ден на процеса. Днес ще бъде разгледан един особено важен случай. Касае се за унищожаването на флората и фауната на Марс. Този случай има значение не само за Земята. Той се простира в космически мащаби и това го прави много по-сериозен. Давам думата на свидетеля Дерик Джонсън.

За първи път пред съда се изправя свидетел и това е Джонсън, човекът, който отговаря за привличането на обвиняемите под отговорност. В залата се надига шум.

— Ще говоря като представител на осемнадесетата звездна експедиция — започна Джонсън, след като шумът утихна. — Именно ние, членовете на тази експедиция, първи се убедихме, че унищожаването на живота и околната среда засяга не само жителите на Земята. Пред жителите на Вселената то се превръща в много по-тежко престъпление. И тогава изчезват отделните престъпници. Те се превръщат в представители на човечеството. Ние се готвехме за контакт, за първи контакт с извънземна цивилизация, която след многогодишни усилия на учените успяхме да открием. А тази цивилизация е знаела за нашето съществуване векове преди ние да разберем за нейното. Тя не е влязла в контакт с нас, защото ни е смятала за престъпници и се е опасявала, че ще се превърнем във вредители от космически мащаб.

Отивахме с открито сърце. Но бяхме върнати обратно. Какво можехме да донесем на тези, които ни очакваха на Земята? Само едно изречение: „Ние не искаме да унищожите нашата планета, както сте направили не само със своята, но и с Марс“. Да, Марс беше тяхното най-тежко обвинение против нас.

Обвинителя. Моля да бъдат показани кадри от момента на приближаването на звездолета към планетната система.

Озоваваме се в общата зала на космически кораб. В нея се е събрал почти целият екипаж.

— Установихме, че в системата има шест планети. Всяка от тях би могла да бъде тази, към която се стремим. Ние не можем предварително да отречем възможността за съществуване на живот при каквито и да било условия — това е главният астроном Восар. Той си пое дъх и продължи: — … но ако предположим, че животът, който търсим, е от типа на земния, трябва да се съгласим, че най-удобни за това са втората и третата планета. Първата е прекалено близко до звездата. Четвъртата и петата са гиганти от типа на Юпитер, а шестата е прекалено отдалечена и на нея цари почти космически студ. Това са предварителните данни. Повече подробности за шестата планета ще научим след десет часа, когато се приближим до нея на достатъчно разстояние, за да пуснем сонда. В срок от един-два дни ще мога да ви съобщя достатъчно нови данни и за останалите планети. Това, разбира се, ще бъдат подробни сведения, но повече ще можем да научим след установяването на контакта.

Капитан Розинцев стана от мястото си и заговори на свой ред:

— Тъй като засега не знаем точната цел на нашия полет, наложи се да приемем условно, че отиваме към третата планета. Ние обаче ще преминем последователно покрай шестата и четвъртата, после ще се насочим към третата, а след това към втората и петата. Този временен план на полета остава в сила до момента, в който получим отговор на сигналите или по някакъв друг начин открием съществуването на цивилизация на някоя от планетите.

Действието се пренася в командната кабина на звездолета. Тук са само няколко души от екипажа. Минали са няколко дни в изследване на шестата и четвъртата планета. В главния екран за външен обзор плува третата планета. Изстреляната сонда вече навлиза в атмосферата й и скоро ще бъдат включени камерите.

— Смущава ме един странен факт — каза астрономът. — Масата на тази планета е прекалено малка. Тя непрекъснато губи атмосферата си. При това условие би трябвало отдавна да е останала без газова обвивка. А фактите показват противното.

— Остава да приемем, че фактите са непълни — промърмори Джонсън.

— Или — че това е проява на разумна дейност — долетя от таблото гласът на Панджаби.

— Почакай малко, Масуд — прекъсна го Джонсън. — Скоро ще разберем това.

По екрана заиграха светещи ивици и изведнъж на него се появи картина, гледана от височина.

Сондата летеше над вълните на мрачно море. Все още беше трудно да се различат подробности, но по водата плуваха големи зелени петна.

— Може би водорасли — обади се Восар. — Ако открием силно развита растителност, това би обяснило загадката на атмосферата.

— Сега ще разберем — отвърна Маскони. — Спускам сондата по най-стръмната траектория, която е възможна.

Апаратът бързо губеше височина. Километър след километър той се приближаваше към повърхността на морето. За момент в зрителното поле се мярнаха някакви същества, които бързо се плъзгаха по вълните.

— Върнете сондата! — извика Панджаби.

— Напред — нареди тихо Розинцев.

На хоризонта беше се появил бряг. Той се приближаваше с шеметна бързина. Почти от самата вода се издигаше плътна стена от растителност. Мощните зелени стъбла и клони достигаха височина стотици метри.

Брегът остана назад. Сега под сондата се простираше безкрайна зелена джунгла, от която се издигаха обрасли с дървета планински върхове.

Скоростта не даваше възможност да се спре поглед върху отделни обекти, ала наблюдателите успяваха да забележат живите същества, подскачащи по върховете на дърветата. Това беше млад и могъщ свят, кипящ от сили и енергия.

— Сега всичко е ясно — каза Восар. — Тези растения отделят огромно количество кислород.

Но не всичко беше ясно. Няколко пъти излъчваха сигнали до всичките планети на системата, а отговор нямаше. Приемникът упорито мълчеше. Това правеше хората мрачни и раздразнителни.

Мощните двигатели на сондата продължаваха да я носят напред с три хиляди километра в час. Тя летеше над безкрайния зелен килим и нито веднъж под нея не се появи поляна. Джунглите бяха завладели цялата повърхност на планетата.

Хората продължаваха да се взират в екрана, когато възклицанието на Розинцев наруши тишината.

Джонсън погледна вляво и изохка от изненада. Таблото на приемника светеше с всичките си сигнални лампи.

— Да! — каза мрачно Панджаби. — Да, аз направих това. Така или иначе, трябваше да влезем в контакт.

Той стоеше прав в центъра на общата зала, сред целия екипаж на звездолета.

— И какво постигнахте? — изправи се Холцер. — Само няколко думи: „Прави сте. Мълчанието е безсмислено. Влезте в орбита около втората планета.“

— А нима това е малко? Най-после научихме къде трябва да ги търсим.

— Въпросът не е в това — намеси се Блиндер. — Лошото е, че ние не знаем как ще реагират те на вашия ултиматум.

— Това не беше ултиматум. Просто изпратих кратко съобщение, в което обяснявах, че рано или късно ще ги намерим и е безсмислено да се крият.

— Точно така. А не ви ли дойде наум, че подобно заявление може да направи нападател, който е уверен в победата си. А за да е по-красноречив ултиматумът ви, трябваше да го формулирате така: „Рано или късно ще ви намерим и тогава тежко ви и горко“.

Панджаби едва не се разплака. Той негодуващо размаха ръце.

— Нападател! Защо не кажете убиец? Оставете на мира остарелите си разбирания, Блиндер. Ние идваме с открити сърца и те рано или късно ще разберат това.

— Особено като ги поставим в шах — щат не щат, да ни се представят.

— Не им приписвайте по-голяма подозрителност, отколкото могат да имат същества, дорасли до космически контакти.

— Особено ако не ги искат!

— Искат ги! Те отговориха на моето съобщение и това доказва, че са готови да ни приемат.

— Това нищо не доказва. Вашето съобщение си е чиста заплаха. И ние на тяхно място щяхме да отговорим.

— А може би грешите — каза Алов. — Те отново престанаха да отговарят.

— Какво чудно има в това? Те чакат да пристигнем.

— Дано не е с цветя от анихилатори — промърмори някой.

Розинцев бавно се надигна от мястото си.

— Може би сте прав, Панджаби. Нямам намерение да водя дискусия. Но вие на своя глава нарушихте предварителните инструкции и аз не мога да позволя това да се повтори. Още едно подобно действие ще ме принуди да ви отстраня от длъжност до края на програмата.

И той с тежки крачки излезе от кабината.

Този път Джонсън не посмя да защити индуса.

За втори път бяха разменени съобщения, когато звездолетът влезе в орбита около втората планета. Хората получиха заповед да останат на място и да не предприемат никакви опити за спускане. Изключение бе направено само за една от информационните ракети. Неизвестните разумни същества обещаваха да дадат отговор, след като проучат получената информация.

Така започна очакването.

Мощното увеличение на екраните даваше възможност на хората да разглеждат повърхността на планетата. От екватора до полюсите лежаха морета, степи и джунгли. В тях кипеше живот. Но никъде не можеха да открият и най-малката следа от индустриална дейност. Нищо не издаваше, че на тази планета има цивилизация. И все пак сигналите идваха именно от нея.

Хората чакаха с напрегнати нерви. Всеки час, всяка минута можеше да донесе сигналите, с които щеше да започне контактът. Надеждите се превръщаха в твърда увереност.

На четвъртия ден от изстрелването на информационната ракета дойде отговорът.

Върху големия екран в общата зала се появиха първите картини от планетата. Това бяха странни гори, в които се движеха необикновени същества. Там сякаш не съществуваше граница между животни и растения, между живата и мъртвата природа.

Същевременно заговори човешки глас:

— Виждате нашата планета. Ние се чувствуваме част от всичко, което ни обкръжава. Може би това е странно за вас, но за нас е не по-малко странно, че вашата цивилизация използува за всичките си нужди вещи, които трябва да се създават по дълъг и неудобен начин от мъртви предмети. Ние смятаме, че е много по-лесно да се създаде живо същество, което да има определени способности. И създаваме помощници, които вие бихте нарекли живи радиостанции, живи ракети, живи домове… Всички същества — от най-големите до бактериите, са наши съюзници. С тяхна помощ ние заселихме планетите от нашата система. Биологията е наш принцип. Ние не смятаме да ви го налагаме. Всякакво насилие ни е чуждо. Но ние сме готови да прибегнем и до насилие, ако трябва да защищаваме своята планета. Нашата единствена молба е да се върнете назад и да не повтаряте опитите за контакт. Ние искаме да се свържем с други цивилизации, но не с такива като вашата. Информационната ракета ни донесе сведения за историята на вашето общество. От нея ние научихме за това, как сте унищожили своята планета. Година след година, век след век природата на Земята е ставала жертва на онова, което вие наричате машинна цивилизация. Може би не в принципа на цивилизацията е главното. Вашата информация разказва за два типа общество, които стоят на противоположни позиции. Едните са унищожавали природата, вторите са се борили за спиране на безсмисленото унищожение. Но за да спрат инерцията на сляпото интензивно развитие, те са изгубили много, много време. Нещо повече, за да победят в борбата, те също са разширявали своята машинна основа и макар да са го правили с възвишени цели, са замърсявали света. Твърдите, че те са победили отдавна, че вие сте техни представители и от векове възстановявате природата. Същевременно вие търсите други планети, които да заселите и да прострете над тях законите на машинната цивилизация. Няма да ви пречим. В нашата галактика има достатъчно планети. Единственото, което желаем, е да не се приближавате към нас. Нашите цивилизации са избрали прекалено различни пътища, за да можем безнаказано да се срещаме. Днес вашите машини са по-мощни откогато и да било. Онова, което сте извършили на Земята за хилядолетия, тук можете да направите за няколко десетки години. И ние се боим, защото умеем да ценим всичко живо. Това съобщение е първо и последно предупреждение. Всяка ваша машина, която се спусне към планетата, ще бъде унищожена. От вас зависи дали ще бъдем принудени да прибегнем към тази форма на самозащита. Ние не желаем нищо друго освен мир, но мир без каквито и да било контакти с вас. Върнете се обратно и предайте нашите думи на всички земни хора. Ще ви приемем, ако някога успеете да докажете, че можете да живеете в хармония със своята и чуждата природа. А сега сбогом. Нашата планета е затворена за вас и няма да отговаря на нито един сигнал.

Джонсън се спусна към предавателя и неговите отчаяни сигнали пронизаха пространството:

— Контактът е вече установен и не може да бъде прекъснат.

— Винаги може да бъде прекъснат по желание на една от страните — предадоха от планетата. — А ние това искаме.

Екранът изгасна и хората останаха по местата си, мълчаливи, без да могат да повярват, че контактът свършва, преди още да е започнал.

Бяха изминали шест дни. Хората се движеха като сенки. Чувствуваха безкрайна умора. Въпреки това звездолетът продължаваше да кръжи над планетата, изпращайки сигнали, на които никой не отговаряше. Антените на приемниците улавяха само мълчанието на всемира или ехото на изпращаните сигнали. Опитаха всички начини за връзка и всички системи от сигнали, после ги повториха, потретиха… Отговорът беше мъртвешка тишина. Оставаше само едно — да се върнат, за да отнесат на Земята вестта за неуспеха си.

Джонсън посърна. Не разговаряше с никого, дори с индуса. Този неуспех му се отрази твърде зле. Той чувствуваше мълчаливото съчувствие на екипажа, но от това не му ставаше по-леко. Знаеше много добре, че в следващата експедиция вече няма да го допуснат да участвува. Щеше да достигне биологичната граница.

В общата зала продължаваха разговорите за посланието от планетата.

— Донякъде те са прави — говореше Блиндер. — За нас това е минало и ние не му обръщаме особено внимание. Но достатъчно е да разгледаме историята, за да разберем страха им от нашата цивилизация. Забележете, те не се плашат от войните, с които е така богата историята. За тях е по-страшно унищожаването на природата. Това е един пагубен процес, обхванал цялата Земя от много векове, а последиците му ни преследват и до днес. Все още не могат да бъдат победени пустините в Северна Америка, в Естапоза, все още огромни територии от океанското дъно са пусти. Постигнали сме известни успехи във възстановяването, но това не може да оправдае извършеното през двадесети и двадесет и първи век.

— Но каква е нашата вина? — запита тихо Джонсън. — Та нали ние нямаме нищо общо с онези, които са унищожавали богатствата на Земята.

— Ние всички сме жители на една планета — отвърна му капитан Розинцев. — Отговорността, която носим, е обща.

Джонсън и Розинцев бяха сами в командната кабина. Двамата гледаха към екрана. Атмосферата на планетата беше прозрачна и през нея се виждаха безкрайните гори.

Нещо привлече вниманието на Джонсън. Той затвори очи, после отново погледна. Не се лъжеше. Една малка черна точка се издигаше нагоре. Вече можеха да се различат пламъците, излитащи от дюзите. Това беше малка ракета!

Розинцев погледна към Джонсън, проследи погледа му и ахна от учудване.

— Пратеници! Те пращат пратеници!

Капитанът протегна ръка към пулта и даде максимално увеличение. Ракетата подскочи напред, запълни целия екран и двамата разбраха, че надеждата им е била напразна. Това беше информационната ракета.

— Даровете се завръщат — каза Джонсън.

— Разбира се — отзова се Розинцев, сякаш говореше на себе си. — Ние можем да се опитаме да кацнем на планетата. Можем да нападаме и да се защищаваме. Но в това няма никакъв смисъл. На тази планета не желаят да ни приемат.

Той седя няколко секунди неподвижно. Когато се изправи, беше решил всичко.

Гласът му изпълни залите и коридорите на звездолета.

— Внимание! Говори капитан Розинцев. Заповядвам на всички да се подготвят за хибернация. След шест часа започваме полета към Земята.

Връщането в залата на съда стана също така неочаквано, както и преходът от съда в звездолета. В тишината отекнаха само стъпките на Джонсън, който се обърна и излезе от залата.

Обвинителя. Току-що свидетелят Дерик Джонсън изрази най-важното в днешния процес. Вие го видяхте и на екрана. Изгубеното доверие беше последната капка. То беше причината, поради която организирахме Съда на поколенията. Поколенията не бива да носят последствията от грешките на своите предци. Ето тук седят тримата главни виновници за пълното умъртвяване на Марс…

Уитби. Протестирам! Вината на подсъдимите още не е доказана.

Председателя. Протестът се приема. Моля Обвинителя да се придържа строго към фактите.

Обвинителя. Ето какви са фактите. Още от момента на своето основаване Марс интернейшънъл къмпани е насочена към експлоатацията на новооткритите уранови находища на Марс. Но докато богатите находища са малко, предприятието си остава нерентабилно. Затова управлението на компанията, в лицето на Харпър, Макгрийв и Шелтън, решава да прибегне към бактериално обогатяване на залежите. Върху уранови находища този метод не е изпробван. Елвис Мъртън, създателят на бактериалния щам МС-839 А, нееднократно е предупреждавал, че за да бъде приложен на практика, методът се нуждае от двегодишно изпробване в лабораторни условия и в ограничен мащаб при пълен контрол. Ако защитата желае, можем да покажем три разговора на Мъртън с всеки един от обвиняемите.

Уитби. Не е нужно. Да допуснем, че Мъртън наистина е отправял своите предупреждения. Аз от своя страна мога да представя доказателства, че обвиняемите не са действували толкова безразсъдно, както ги представя обвинението. Те са взели решение, с което забраняват всякаква употреба на бактериите за обогатяване на уранови находища извън пределите на Марс.

Обвинителя. Можете ли да посочите други претенденти за бактериалния метод освен Ню джиолъгик къмпани?

Уитби. Говоря именно за тази компания. Нейното управление се стремеше да завладее щам МС-839 А и да го използува при земни условия. Заслугата на обвиняемите е, че те са осъзнали своя дълг и не са допуснали това да стане.

Обвинителя. Пред вас се намира папка с пълни финансови данни за двете компании. От тях можете да разберете, че при огромните разходи за междупланетния транспорт Марс интернейшънъл къмпани е могла да съществува само ако няма силна конкуренция. Това е съображението, което е продиктувало решението на подсъдимите. Безсмислено е да говорим за осъзнаване на дълг.

Уитби. Все пак аз моля да бъде взето предвид това, че обвиняемите независимо от своите подбуди са насочили опасния метод единствено към Марс. По този начин те са отклонили от Земята една твърде сериозна опасност. Нека говорим открито. Няма смисъл да се отрича фактът, че една неконтролирана мутация на част от бактериите доведе до почти пълно унищожаване на живота на Марс. Обвинението вероятно разполага с убедителни доказателства. Но нима това е толкова тежко престъпление? Какви бяха формите на живот на тази планета? Най-низши! Микроорганизми, мъхове, лишеи и подобия на насекоми. И нищо повече. Защо трябва да им се обръща…

Той не успява да довърши. Хенри Уейн го хваща за рамото и го притегли надолу. Смаян, Уитби сяда на мястото си, а гигантът се изправя и се обръща към обвиняемите.

Уейн. Наистина, заслужава ли си да обръщаме внимание на марсианските лишеи? Нужно ли е да се вълнуваме за животните на Африка? Важни ли са горите, моретата, атмосферата? Интересуват ли ни бъдещите хора? Печалбата преди всичко! Предприятието преди всичко! Властта преди всичко! Войната преди всичко! Нека човек се научи да живее в бетонни пещери. Без въздух! Без вода! И всичко това по вина на тези… А те се оправдават! И аз ги защищавам дори когато съм далече от тяхната власт!… Защитата се отказва да изложи своята версия!

Той рязко се обръща и изтичва навън.

Председателя. Моля за тишина. Процесът продължава.

Уитби. Моят колега прекали във внезапната си реч. Далеч съм от мисълта да оневинявам престъпниците, унищожаващи природната среда на Земята. Но марсианският живот не би могъл да даде нищо на хората. Не искам да кажа, че той е трябвало да бъде унищожен. Просто съм убеден, че неговото изчезване не е причинило никакво зло на човечеството. Аз съм готов да се съглася, че след стотици милиони години лишеите на Марс биха могли да се превърнат във високоорганизирани същества. Но това би станало само ако човекът не се намесва в еволюцията им. А това е невъзможно. Предполагам, че по ваше време Марс е вече заселен. Тогава? Защо трябва да придаваме толкова голямо значение на унищожаването на няколко низши и оскъдно разпространени форми на живот?

Обвинителя. За вас двадесет и първият век е настояще. За нас той е мъртво минало. Ние не бихме се обърнали към него, ако към това не ни принуждаваше необходимостта. Вие чухте какво каза Дерик Джонсън. Видяхте как беше посрещната експедицията. Разумните същества от друга планета върнаха нашите пратеници. Те не желаеха да имат каквито и да било отношения с една цивилизация, която е унищожила околната среда не само на своята планета, но и на Марс. И ние не можем да ги упрекнем за тази предпазливост. Нима обвиняемите от изминалите осемнадесет дни на процеса не биха разнесли по всички планети разрушение и смърт? Пред вселената няма отделни земни жители. Земята носи отговорност за постъпките на всеки човек. Ние не трябва да се срамуваме за своето минало. И след като не можем да го поправим, ние сме длъжни да го осъдим. Може би защитата ще изтъкне, че обвиняемите никога не са мислили за галактическото отражение на своите действия. Но това не е оправдание.

Уитби. Вие говорите за отговорност в галактически мащаби. А има ли галактически закони, по които да осъдите обвиняемите?

Обвинителя. Не, такива закони няма… все още. Затова те ще бъдат осъдени по човешките закони. Само така ние ще можем да докажем пред вселената своята непримиримост към унищожението.

Настъпва кратко мълчание.

Председателя. Има ли защитата да добави нещо в полза на обвиняемите?

Уитби. Не.

Председателя. Моля, съдебните заседатели да съобщят своето решение.

Представителят на съдебните заседатели. Доналд Харпър, Джон Макгрийв и Алън Шелтън са признати за виновни.

Председателя. Закривам деветнадесетия ден на процеса.

Излязох от залата заедно с последните присъствуващи. Мислех за неизбежното завръщане. Знаех, че с репортажите от процеса съм си създал могъщи неприятели.

Джонсън ме посрещна на стъпалата на двореца.

— Уейн е изчезнал — каза той.