Съдът на поколенията

Цената на горивото

В последния си репортаж писах за най-много обвиняеми. Навярно си припомняте, че става дума за процеса срещу дванадесетте промишлени босове от Калифорния. Днес, сякаш за контраст, на подсъдимата скамейка седи само един човек. Едва ли е необходимо да описвам външността му. Името Герхарт Зеебом е известно на всички.

До Хенри Уейн седи вторият защитник Артур Зиберт. Двамата разговарят тихо, навярно се подготвят за защитата на обвиняемия. Но досегашният ход на процеса убедително показва колко малка е ролята на адвокатите в решенията на съда. Тук е невъзможно да се отрича, почти невъзможно е да се заплете съдебното дирене. И все пак всеки от обвиняемите се надява на защитата.

Зеебом изглежда удивително спокоен. Облегнат на бариерата, той с интерес оглежда залата на съда. Сякаш е убеден, че ще бъде оправдан.

Председателя. Откривам деветия ден на процеса. Днес ще бъдат разгледани престъпните действия на Герхарт Зеебом.

Зиберт. Убеден съм, че този път съдът има грешка. На подсъдимата скамейка седи не престъпник, а благодетел на човечеството.

Председателя. Можете ли да обосновете това твърдение?

Зиберт. Разбира се! Както е известно, в началото на двадесет и първи век и още в края на двадесетия Западът беше изправен пред най-тежката енергетична криза през своята история. Запасите от нефт и каменни въглища бяха напълно изчерпани. Ядрената енергетика даваше основната част от световната енергия, но в западните държави тя не можеше да задоволи нарастващите нужди.

Сериозни затруднения възникваха в производството на ядрени реактори с понижена мощност. Известни успехи в тази област имаше само Италия. Пред целия свят стоеше опасността от застой на прогреса. И в този период се появи откритието на Зеебом. Благодарение на него стана възможно получаването на гориво от каменни въглища с най-ниско качество, негодни за промишлена употреба. Компанията „Зеебом“ откри свои клонове из целия западен свят. Това беше възраждане не само на енергетиката, но и на промишлеността, транспорта, минното дело, химията, с две думи — на цялото световно производство. Ето защо аз с удивление се обръщам към съда и питам: каква е вината на Герхарт Зеебом?

Обвинителя. Знаете ли какви печалби е получавал Зеебом от своята… благодетелска дейност?

Уейн. Протестирам! Печалбите не играят тук никаква роля. Едва ли е нужно да искаме от подсъдимия безкористност за извършеното. Освен това не забравяйте, че процесът е екологически, а не икономически. Финансовите отношения не влизат в кръга на обвинението.

Обвинителя. Извинявам се, ако съм бил разбран погрешно. Нямам никакво желание да изисквам безкористност от подсъдимия. Заговорих за финансови отношения само защото неминуемо ще стигнем до тях. Но нека се върнем към моралната страна на въпроса, след като защитата настоява на нея. Ще се обърна с един въпрос към обвиняемия. Герхарт Зеебом, ваше ли е откритието на новата технология за получаване на горива?

Зеебом. Да. Това е известно на целия свят.

Обвинителя. Какво беше положението на вашата компания преди откритието?

Зеебом. Не виждам какво общо има това с процеса, но мога да кажа, че положението на компанията не беше блестящо. Това беше свързано със западането на нефтохимията поради липса на суровини. Нефт доставяхме главно от Естапоза, но там действуваха много по-могъщи фирми, с които трудно можехме да съперничим. Освен това в Естапоза назряваше гражданска война.

Обвинителя. Това ли ви насочи към търсенето на нови технологии за получаване на горива?

Зеебом. Преди малко стана дума за ползата, която съм имал от своето откритие. Да, аз не съм безкористен. Но освен положението на компанията към изследванията ме тласкаше и желанието да спася света от енергетичната криза. Аз знаех, че поне още няколко десетки години енергетиката не може да мине без химически горива.

Уейн. Искам да допълня думите на Зеебом. Той е имал възможност да си осигури солидна печалба, като отстъпи своята компания на някоя от американските фирми в Естапоза. Но Зеебом съзнателно е рискувал, влагайки огромни суми в създаването на лаборатории. В това несъмнено е играл роля неговият стремеж да помогне на човечеството.

Обвинителя. Герхарт Зеебом, вие сте взели дейно участие в изследванията и твърдите, че сам сте стигнали до откритието.

Зеебом. Не мога да отрека, че на мое разположение бяха стотици научни сътрудници. Без тях моята работа би продължила много години. Но основната разработка на идеята беше моя.

Обвинителя. След като изяснихме спорния въпрос за авторството, нека покажем един епизод от деловата дейност на Герхарт Зеебом.

Озоваваме се в голям кабинет, обзаведен пищно. Но разкошът неволно навежда на мисълта, че работите на собственика не вървят добре. Кабинетите на преуспяващите бизнесмени са много по-скромни. Тук, напротив, всичко бие на очи. Свръхсъвременните мебели, екраните, нарочно оставени открити, картините по стените — всичко създава по-скоро бохемска, отколкото делова обстановка.

Бюрото, стоящо в центъра на кабинета, има странна вълнообразна форма. Зад него седи Зеебом, малко по-млад, отколкото на процеса.

На един от екраните се появява лицето на секретаря — блед младеж с безцветни очи, остър нос и плоски, до синьо избръснати бузи.

— Винцер пристигна — казва секретарят.

— Нека влезе — кимва Зеебом.

Екранът изгасва. Вратата безшумно се разтваря и в кабинета влиза възрастен мъж с побеляла вече коса. Облечен е в старомоден черен костюм, приведен в приличен вид с немалко труд. Цялата външност на Винцер издава неговата бедност. Но лицето му несъмнено е лице на интелигентен човек.

— Седнете, хер Винцер — любезно казва Зеебом. — Поканих ви, за да поговорим за едно ваше предложение, направено преди пет години, ако не се лъжа.

— Шест — мрачно го поправя Винцер.

— Да, точно така, шест години. Вие навярно разбирате, че такива неща не стават бързо.

— Без любезности, моля ви. След всичко, което се случи оттогава, любезностите са излишни. Моята идея беше неизгодна за вас и вие ме измамихте.

Зеебом се навежда напред. На лицето му са изписани учудване и обида.

— Вие сте несправедлив, хер Винцер! Ние купихме вашата идея. Това беше честна сделка.

— Не! Вие използувахте законите, с които не бях достатъчно добре запознат, за да ми хвърлите десет хиляди марки и да ми попречите да продължа работата си. О, аз добре си спомням това: „… забранява се на Конрад Винцер да разработва патент №12833 без разрешение на компанията“. Вие се страхувахте от конкуренция и предпочетохте да скриете моите трудове, след като ме обвържете с помощта на адвокатите си. И дори тези десет хиляди скоро си ги прибрахте по съдебен ред, след като продължих изследванията. Вие използувахте цялото си влияние, за да не бъда приет на работа никъде.

— Нима вие сте безработен? — удивява се Зеебом.

— От шест години. И вие прекрасно знаете това.

— Боже мой, хер Винцер, тук има някаква грешка. Не, не, аз ви вярвам напълно. Ще продължим разговора само след като несправедливостта бъде поправена. Мисля, че петдесет хиляди могат да бъдат достатъчни като начало.

Без да бърза, делово, Зеебом попълва чека и го подава на Винцер през бюрото. Ученият е смутен, но враждебността не го напуска.

— Какво искате от мене?

— Това, което навярно желаете и вие. Вашата идея за получаване на горива от безперспективните залежи на каменни въглища е твърде интересна, но тя дава само обща насока. Вие трябва да я довършите. Ще имате на разположение най-модерните лаборатории.

— Не! — рязко казва Винцер. — Аз не знам каква цел преследвате сега, но не искам да бъда измамен повторно.

От лицето на Зеебом изчезва приветливото изражение. Само за миг той се превръща в строг финансист.

— Слушайте, Винцер. Вие още преди шест години говорехте за края на нефтохимията. Сега този край наистина дойде. Вашата идея днес струва милиарди. Само тя може да спаси световната енергетика. Няма да крия, че без вас ще ни бъде трудно да разработим новата технология. Но вашият патент е собственост на компанията и това, което можете да извършите вие, рано или късно ще извърши друг. Предлагам ви да работите за нас срещу заплащане, за което не можете и да мечтаете. А ако това не ви стига, работете, за да спасите световния прогрес…

Дворецът на правосъдието. Зеебом сега изглежда разтревожен. Хенри Уейн се изправя, но по лицето му може да се разбере какво го вълнува — обвиняемият губи престижа си.

Уейн. Нека приемем, че автор на откритието е наистина Винцер, а не Зеебом. Но искам да отбележа, че обвинението отново засяга делови въпроси. Промяната на авторството може да бъде продиктувана от редица съображения. За всичко това на Винцер е било заплатено. Мога да посоча десетки такива случаи и Зеебом не е изключение. Затова моля този случай да бъде отминат.

Обвинителя. Моля за малко търпение. Авторството наистина не е тема на обвинението. Показаният епизод беше нужен само за да се изяснят следващите събития. Герхарт Зеебом, колко време беше нужно на Винцер, за да доведе изследванията си докрай?

Зеебом. Около половин година.

Обвинителя. В резултат на неговата работа вие получихте подробна разработка на технологичния процес за преработка на долнокачествените каменовъглени залежи.

Зеебом. Да, но аз също участвувах в работата. И заплатих на Винцер честно.

Обвинителя. Оставете това. Вече казах, че авторството не ни интересува. Важното е, че вие сте бил в течение на изследванията и ви е било известно, че при изгарянето на новите продукти се отделят много по-голямо количество вредни газове. Именно те са причината за многократното увеличаване на фотохимическия смог — този бич на големите градове.

Зеебом. Да, това ми беше известно. Но не можеше да бъде избягнато.

Зиберт. Пред моя подзащитен е стоял въпросът, кое е по-важно — прогресът или незначителното замърсяване на атмосферата. Той е избрал прогреса. Не можем да го обвиняваме за това, като имаме предвид неговите заслуги за предотвратяването на енергетичната криза. Във всички случаи, разгледани досега, ставаше дума за съзнателни престъпления или за престъпна небрежност. Сега обаче на подсъдимата скамейка седи човек, който е бил принуден да решава съдбата на света. Известно е, че всяко откритие носи добро или зло. Никой няма право да съди, като се основава само на злото.

Обвинителя. Съгласен съм с изложените от защитата съображения. Ние действително не бихме могли да съдим Зеебом, ако той не е виждал изход от положението. Затова ще му задам още един въпрос. Герхарт Зеебом, можехте ли вие да избегнете производството на горивата, отделящи вредни газове?

Зеебом. Моят адвокат току-що говори по този въпрос и аз се присъединявам напълно към неговото мнение. Замърсяването на атмосферата можеше да бъде избягнато само със спиране на производството. Аз бих направил това, ако ставаше дума за моите лични облаги, но смятах, че нямам право да скрия от света новата технология.

Обвинителя. И тъй, вие категорично твърдите, че не сте имали друг избор. Сега ще покажем още един ваш разговор с Конрад Винцер.

Кабинетът на Зеебом. Сега тук са станали промени. Обстановката е скромна, екраните са скрити зад декоративно пано, сменени са мебелите. Компанията явно се измъква от тежкото финансово положение.

Винцер отново седи в креслото пред бюрото на Зеебом. Във външността на учения също има промени. Костюмът му е нов, но за сметка на това Винцер се отнася към облеклото си твърде небрежно.

— Става дума за технологията — казва Винцер.

— Технологията е отлична — спокойно отвръща Зеебом.

— Аз ви представих доклада си. В производството трябва да се внедри технологически план №2.

— Бъдете реалист, Винцер! Този план едва покрива разноските за производството.

— Говоря така именно защото съм реалист. Газовете, които се отделят при изгарянето на новите горива, ще отровят атмосферата за по-малко от десет години. А ако продължава така, аз дори не мога да си представя какво ще се случи.

— И затова предлагате ново производство.

— Предлагам да спрете старото производство. В противен случай ще бъда принуден да действувам.

— Интересно, какво смятате да направите?

— Вторият технологичен план е мой. Аз си извлякох поука от старата история. Правото е на моя страна, а вие ми осигурихте и достатъчно средства, за да си взема добри адвокати. Знам, че планът не е достатъчно изгоден за вас, но има много фирми, които ще предпочетат да работят по него, отколкото да се съгласят на вашите условия. Тогава вашата компания ще се провали и производството по технологически план №1 ще спре.

— Е, добре — казва любезно Зеебом. — Компанията е готова да купи този план.

— Боя се, че ме разбирате неправилно. Аз нямам намерение да продавам плана. Готов съм само да поема задължението да не го предлагам на друга фирма, ако вие заработите единствено по него в срок от една година.

На лицето на Зеебом като маска е застинало приветливо изражение.

— Вие ни поставяте на тясно, Винцер. Заплахите ви са основателни и не ни оставят избор. Аз мога само да ви дам един съвет: не ги привеждайте в изпълнение. Иначе ще ни принудите да вземем… контрамерки.

— Заплаха? Грешите, Зеебом. С парите не можахте да направите нищо. И заплахите ви няма да успеят. Имате ли да ми кажете още нещо?

Мълчание. Винцер става и с бързи крачки излиза от кабинета. Декоративното пано на стената се вдига нагоре, разкривайки екраните, на един от които е физиономията на секретаря.

— Следете Винцер — нарежда Зеебом.

Секретарят изчезва. На съседния екран се появява кабината на асансьора, с който Винцер се спуска надолу.

Зеебом натиска един бутон. От бюрото се появява скрит микрофон. Привеждайки се към него, Зеебом бързо произнася:

— Внимание! Готовност трета. Конрад Винцер. Повтарям. Готовност трета. Конрад Винцер.

На екрана е подземният гараж на компанията. Винцер сяда в своята черна кола и затваря херметическата врата. Пред него се разкрива изходът към улицата.

Изображението на екрана се сменя. Черната кола е на улицата. Внезапно от мъглата излита като призрак зелен спортен автомобил. Винцер се опитва да избегне удара, но вече е късно. Трясък. За секунда двата автомобила замръзват на местата си, сетне започват да се премятат. Раздава се взрив и над купчината останки лумват пламъци.

Миг преди сблъскването екраните улавят фигурата на мъж, която скача от спортния автомобил, претъркулва се няколко пъти по платното на улицата, става и бързо се отдалечава.

Картината изчезва. Отново сме в Двореца на правосъдието.

Обвинителя. Герхарт Зеебом, вие имахте избор. Конрад Винцер ви предложи производството на горива, които даваха по-малко отровни газове не само от вашето основно производство, но дори от обикновените нефтопродукти. Вие се отказахте от предложението на Винцер единствено от финансови съображения. Дори и тук ние не можем да ви обвиним — вие имате свободата да извършвате сделките си, както желаете. Но вие убихте Винцер и с това наложихте на света господството на своите горива. В замърсяването на атмосферата вие имате огромен дял и затова сте сега в тази зала. Позволете ми само два примера. До въвеждането на вашите горива в употреба средногодишно в Ню Йорк е имало 5 хиляди смъртни случая, причинени от фотохимичния смог: Само след една година тази цифра е скочила до 12 хиляди. За Хамбург същите цифри са съответно 3 хиляди и 9 хиляди.

Уейн. Вие обвинявате Зеебом, но той не е имал друга възможност. Отказът му от производството би означавал крах на компанията, а заедно с нея и на световната енергетика.

Обвинителя. Вината на Зеебом е в това, че той се е грижел единствено за себе си. Убийството на Винцер е тежко престъпление, но ние бихме го отминали, ако то не водеше до катастрофални последици за целия свят. Моля защитата да разбере, че представянето на Зеебом като благодетел на човечеството е просто смешно. Планът на Винцер можеше да донесе полза на целия свят както в енергетиката, така и в относителното намаляване на замърсяването. Той заплашваше единствено Зеебом. И обвиняемият ясно съзнаваше последиците от своите действия. Ако защитата може да прибави нещо, нека стори това.

Зиберт. Бих желал да посоча, че в последния си разговор със Зеебом Винцер се е държал грубо и предизвикателно. Постъпките на Зеебом след разговора са били продиктувани от силен афект, аз дори бих казал от временна невменяемост.

Председателя. Твърдението на защитата се отхвърля. От стереокартината ясно се вижда, че всичко е било подготвено предварително, в случай че Зеебом не се споразумее с Винцер.

Зиберт. След като последното ми предложение не се приема, аз нямам какво повече да кажа.

Председателя. Желае ли обвинението да добави нещо?

Обвинителя. Не.

Председателя. В такъв случай се обръщам към съдебните заседатели с въпроса, виновен ли е Герхарт Зеебом?

Представителя на съдебните заседатели. Виновен.

Председателя. Закривам деветия ден на процеса.

Във флайъра бяхме трима — аз, Джонсън и Хенри Уейн. След първата среща при реката бяхме се сприятелили с адвоката и често прекарвахме заедно свободното си време. Но въпреки че на всеки ден от процеса се падаха по два дни почивка, ние не винаги можехме да се срещаме. Уейн водеше дълги разговори със своите помощници и обвиняемите, обмисляйки тактиката за следващия ден. Аз, когато не бях зает с репортажите, работех над записките си, които се надявах да издам след завръщането си като отделна книга. Почти всеки ден правех дълги походи из гората, обкръжаваща моята вила.

След десетия ден на процеса Уейн ме помоли да се преместя при него. Съгласих се. Вилата му почти с нищо не се отличаваше от моята, а гората около нея беше дори по-красива. Разбирах, че Уейн скучае. Честите разговори с обвиняемите бяха за него досадно задължение. Той продължаваше да води защитата старателно, но в разговорите, които водехме, често издаваше своята неприязън към подсъдимите. За него всичко беше ясно. В разговорите с Уейн обвиняемите разкриваха истината с много повече подробности, отколкото на процеса. Това беше достатъчно за адвоката, за да ги намрази. Той желаеше да се откаже от ролята си и само мисълта за завръщането го караше да се въздържа.

Вилата на Уейн беше достатъчно голяма, за да не си пречим. В своя кабинет той разговаряше с обвиняемите и вторите защитници, докато пазачите чакаха във флайъра, с който пристигаха. Разговорите продължаваха по няколко часа. После обвиняемите излизаха, качваха се заедно с охраната във флайъра и отлитаха. Оставахме сами. Уейн нервно се разхождаше из стаята си, ругаеше гласно и риташе мебелите. Един ден бях седнал пред вилата, когато през отворения прозорец долетя гласът му:

„За нищо на света не си струваше да се тикам в тази мръсотия. Като защищавам тези престъпници, всъщност им ставам съучастник, макар че го правя за хонорара. За мръсните им, вонящи пари, с които трябва да се храня и обличам. Проклет занаят!“

Навярно не знаеше, че съм отвън. Станах и дискретно се отдалечих.

Малко по малко гневът му минаваше и той идваше при мене. Разбира се, никога не ми казваше повече, отколкото имаше право, но това нямаше значение — на следващия ден узнавах всичко.

Сега летяхме с Джонсън към една от екологичните станции. И двамата отдавна желаехме да видим как се води борбата срещу опустошенията.

Под нас лежаха безкрайни гори. Само понякога прелитахме над малки градчета, които не нарушаваха красотата на пейзажа. Тук природата беше възстановена напълно.

— Не се учудвайте — каза Джонсън. — Летим над слабо заселени райони. Тук е нещо като резерват. Впрочем такива места има по целия свят. Сега градовете се строят главно в безплодните области, близо до границите на горските местности. Ние настъпваме срещу пустините вече столетия, но това е трудна работа.

— Трудна за вас? — недоверчиво се обади Уейн.

— Е, да. Вие смятате, че хората от двадесет и пети век са всемогъщи. Вярно е, че вече заселваме планетите и летим до други звезди. Борим се с чуждата природа и понякога побеждаваме. Лекуваме успешно почти всички болести. Но да излекуваме природата все още не можем. Да се борим със злото, оставено от хората, живели преди нас, е далеч по-трудно.

А гората под флайъра се простираше все така зелена и безкрайна. Струваше ми се, че тя стои тук от хилядолетия, още от самото начало на света. Към небето се издигаха могъщите клони на вековните дървета. Понякога от листата излитаха цели облаци от птици. На една поляна зърнах стадо диви свине. Сякаш отгатнал моето възхищение, Джонсън каза:

— Тук е залесявано преди две и половина — три столетия.

На хоризонта се извиси група хълмове, покрити със зеленото наметало на гората. Нашият водач спусна флайъра по-ниско и го насочи право към възвишенията. Тук дърветата се разреждаха, ставаха по-ниски. Между тях буйно растяха храсти.

Хълмовете се уголемяваха. Те вече закриваха всичко пред нас. За миг ми се стори, че ще се блъснем в дърветата. В последния момент Джонсън изви флайъра нагоре. Възвишенията стремително преминаха под нас и изведнъж аз и Уейн извикахме.

Смяната на картината беше смайващо бърза. Зад хълмовете се простираха още няколкостотин метра храсталаци, а след това започваше пустинята. Сивкавочерна равнина, покрита с пясъци и скали, ни обкръжаваше от всички страни освен отзад. Сухите ветрове премятаха облаци прах, носеха ги към храстите, сякаш се мъчеха да си възвърнат изгубената земя. В една ивица от стотина метра храстите бяха отстъпили и изпод пясъка се подаваха почернели клони.

Продължавахме да летим над пустинята. Хълмовете останаха далеч зад нас. Отминавахме миля след миля, но виждахме все едно и също: мъртва земя, без следа от зеленина. Никакво възвишение, никакво дърво, никаква река не нарушаваха еднообразието на пейзажа.

Внезапно Уейн посочи към нещо бяло, очертаващо се в далечината. Флайърът се приближаваше към това място и ние скоро разбрахме какво виждаме. Сред пустинята лежаха развалините на отдавна загинал град. От пясъка стърчаха полуразрушени бетонни стени, тук-там можехме да различим улиците.

— Един от старите американски градове — каза Джонсън. — Тук се срещат и други развалини. Някога на мястото на тази пустиня е имало развит промишлен район.

Отминахме развалините и почти веднага забелязахме нещо ново. Срещу нас се появи широко зелено петно.

Пустинята свършваше! Отново виждахме храсти, след тях ниска гора, над която се издигаше голям бял купол.

Джонсън навярно се беше досетил за нашите мисли, защото заговори отново:

— Пустинята не е свършила. От другата страна на тази гора тя продължава. А тук е екологическата станция, която искахте да видите.

Приземихме се до белия купол. Джонсън повдигна капака на флайъра и веднага в кабината нахлу непоносима горещина. Едва сега разбрах, че прозрачният капак играеше ролята на светофилтър. Ослепителната слънчева светлина се отразяваше от гладката повърхност на купола. Но тревата наоколо беше зелена.

Излязохме от кабината. Никой не ни посрещна. Струваше ми се, че станцията е мъртва, както обкръжаващата я пустиня. Тишината изпълваше всичко наоколо. В листата на дърветата не пееха птици, в горещия въздух не бръмчаха насекоми. Беше странно в този климат да виждам зелена растителност.

Джонсън ни поведе към една врата в стената на купола. Озовахме се в дълъг коридор, от който се отделяха много разклонения. Завихме по едно от тях, изкачихме се по няколко стъпала и влязохме в малка зала, която в първия момент ми напомни помещението на дехронатора. Стените бяха покрити от екрани и командни пултове. Един човек, облечен в плътно прилепващ към тялото му работен комбинезон, седеше в единия ъгъл и пишеше нещо в голям дневник, лежащ на коленете му.

— Здравей, Фред — каза Джонсън. — Доведох гостите.

Човекът остави дневника и се изправи.

— Фред Хорнър, началник на екологична станция 49. А вие, предполагам, сте Елмър Уелч и Хенри Уейн.

Той бързо се ръкува с нас и без да чака въпросите ни, разпъна върху бюрото голяма карта.

— Това е нашият район — Малката централна пустиня. Ето, тук е станцията. Тук са развалините на Цинцинати — може би вече сте ги видели. Край развалините минава коритото на някогашната река Охайо. Сега се разработва планът за нейното възстановяване. Но преди това трябва да се прочисти почвата, а това е най-тежката ни задача. Засега обаче ние работим повече в противоположното направление. Започнахме неотдавна, нали виждате колко малко сме извоювали — само двадесетина квадратни мили. Прочистваме почвата, напояваме я, засаждаме растенията и чакаме. Най-често те загиват — почти никога не се случва да поникнат от първия опит. Много по-зле е, когато започват да растат необикновени… неща… нямам по-подходяща дума.

Рязък звън прекъсна думите му. На единия екран се появи лице на негър, покрито с прах и пот.

— Фред, Лино загива — изкрещя негърът. — Квадрат С-8.

Началникът на станцията захвърли картата и се обърна към екрана.

— Спасителната група?

— Току-що замина. Но, Фред, ние не подозирахме, че това може да се случи в С-8.

Фред промърмори нещо, махна с ръка и изтича навън.

— Не ни провървя — мрачно каза Джонсън. — Тук хора загиват рядко, но все пак това се случва. На Голямата централна е много по-зле. Да си вървим, сега не е време за гостуване.

Когато излетяхме над купола, Джонсън отново заговори.

— За тези станции подбират специалисти от междупланетните екипажи. Работата тук е дори по-тежка, отколкото на чуждите планети. Всеки метър от пустинята трябва да се изследва, да се определят отровите, които са натрупани в пясъка, и да се извлекат оттам. Тази работа продължава с години, често се повтаря, потретва… Понякога дърветата израстват, всичко се покрива със зеленина и изведнъж след години подпочвените води издигат на повърхността вещества, които са се отложили дълбоко под земята. Гората изсъхва. Трябва отново да се започва работа. Но не за това се привличат тук междупланетниците. Най-страшното идва тогава, когато природата не загине, а започне да се променя. Има случаи, когато това става само за една седмица. На мястото на насажденията се появяват кошмарни растения — отровни, хищни, неприличащи на нищо друго по света. Фред би могъл по-подробно да ви разкаже за това. Вече са определени няколко десетки отрови, които въздействуват по този начин. От тях природата побеснява… и тогава загиват хора.

Летяхме ниско над гората. Гледах към дърветата, но те с нищо не напомняха за разигралата се току-що трагедия. Листата им трептяха, разклащани от сухия пустинен вятър.

На километър от нас няколко флайъра кръжаха над гората. Джонсън насочи нашата машина към тях.

Долу гората се промени. По земята се стелеха дебели изкривени стъбла, оплетени със зелени въжета. Това беше някаква безумна джунгла, в която всичко се люлееше, пулсираше, издигаше се и падаше. Над странните дървета трептяха големи месести листа. Дълги зелени пипала излитаха в различни страни и отново се връщаха към стъблата, от които бяха изскочили.

— Това е нашият спомен от миналото — каза Джонсън.

После полетяхме обратно.