Съдът на поколенията

Окончателната присъда

За последен път седя в Двореца на правосъдието. Днес процесът ще завърши с обявяването на присъдите.

На първия ред са седнали защитниците. Те са деветнадесет — липсва само Хенри Уейн. Сега тяхната роля е свършила. Не е оправдан нито един от подсъдимите.

Подсъдимата скамейка не е достатъчна за всички обвиняеми. Част от тях седят на местата на защитата. Едни тревожни, други по-спокойни, всички те чакат да бъде обявена присъдата.

Ето че Председателя се изправя от мястото си. Огромната зала утихва.

Председателя. Давам думата на Обвинителя да изложи версията на обвинението.

Речта на прокурора беше блестяща и съкрушителна. От пледоариите на защитата не остана нищо. Човек с огромна ерудиция и големи ораторски способности, той не остави никаква надежда у подсъдимите за снизходителна присъда. А и отсъствието на колоса на юридическата мисъл — Хенри Уейн — увеличаваше тревогите им.

Обвинителя. Това е уникален процес, безпрецедентен случай в историята на земното съдопроизводство. Но той беше крайно необходим. Защото беше необходимо да се осъдят нашите предшественици от двадесет и първия век в лицето на тези седемдесет и осем обвиняеми, които са най-бруталните унищожители на екологичната среда.

Залата беше притихнала. Само сдържаното дишане на събраните хора се сливаше в едва доловима топла вълна.

Обвинителя. Историята на живота върху Земята е история на взаимодействието между живите същества и тяхната среда, история на равновесието в природата. Но ето че се появява човекът, венецът на творението, и това равновесие е нарушено. И колкото повече се развиват човешките способности и растат възможностите му, толкова по-чувствително в природата се проявяват несъответствия. Нарушава се равновесието на взаимодействията в системата живот-среда. И това е благодарение на съзнателна, целенасочена, безотговорна човешка дейност. Не изключвам възможността някъде унищожаването на природната среда да е ставало от невежество. Но невежеството отдавна не е смекчаващо вината обстоятелство. Наистина, можем ли да оправдаем само с невежество например случая с фреоните. Тези флуоровъглероди се използуваха масово за най-различни цели, особено в хладилните инсталации. В началото не се подозираше за опасността, която те представляват. Но скоро учените предупредиха: благодарение на химическата си инертност фреонът свободно се издига нагоре, минава през долните слоеве на атмосферата и се натрупва на височина около 32 километра, където разрушава озона. Подобно е и действието на азотните окиси, отделяни от свръхзвуковите самолети. Това предупреждение беше достатъчно ясно. Но никой не му обърна внимание. Производството на фреони продължаваше и никой не се погрижи за намаляване на азотните окиси, отделяни от самолетите. Резултатът бе следният: защитният слой на озона изтъня, като следствие от това се засили ултравиолетовото облъчване на Земята. И накрая — небивало увеличаване на заболяванията от рак на кожата. Може ли да има оправдание подобна дейност?

Гласът на Обвинителя ту се повишаваше, ту се понижаваше, достигайки до шепот. Като истински артист, владеещ до съвършенство гласа си, той ту призоваваше, ту обвиняваше, ту питаше…

Обвинителя. На предишното заседание казах, че ще съдим обвиняемите по нашите земни закони, защото все още няма създадени галактически закони, няма създадено междузвездно право. Но такива закони ще бъдат създадени и нека се надяваме, че ще е скоро. Както във вашето време подписвате международни конвенции за опазване чистотата на моретата, за забрана на въздушни ядрени взривове — които не всички спазвате, създавате резервати, които не всички пазите, — така и ние ще създадем галактически закони с първата цивилизация, с която ще влезем в контакт. И ви уверявам, че ние ще спазваме тези закони и ще им се подчиняваме. А сега ви съдим по земните закони. По ония закони, които вие сами сте създали и не спазвате. Вие сами знаете, че законите в условията на класовоантагонистичните общества могат да съдържат хиляди добри намерения. Но въпросът е, дали хората мотат да бъдат принудени да ги изпълняват, или са създадени условия за престъпления против човечеството. И тъй като закони има, ние съдим заедно с вас системата на злото.

Обвинителя обхвана с поглед смълчаната зала, пое дъх и продължи да излага версията на обвинението.

Обвинителя. С особено големи темпове започва замърсяването на природата през двадесетия век, когато започва интензивното развитие на индустрията. Всички знаем, че това е отрасъл, който изисква огромни количества вода. Може да ви се стори невероятно, но понякога в коритото на една река са изхвърляли отпадъците си по няколко стотици предприятия. Представете си какво е станало с флората и фауната на тези реки.

Още един фактор, унищожаващ живота в реките, е термалното замърсяване. Стотици заводи и електростанции са изхвърляли отпадъчните си топли води в близките реки. Но повишаването на температурата на водата само с няколко градуса води до фатални последици — унищожават се дърветата на хиляди декари площ, унищожават се и почти всички водни обитатели.

И като един допълнителен удар идва употребата на ензимни и фосфатни перилни средства. Като имаме предвид, че в болшинството от градовете са се пречиствали едва 30 процента от канализационните води, можем да разберем, че хиляди тонове от тези препарати са попадали в реките.

Проблемът за реките е особено печален с едно от основните противоречия, с които е свързан. Докато бедственото положение в океаните е привличало вниманието на обществеността, борбата против замърсяването на реките е била забравена. И се стига до един парадокс — борба за чистота на моретата, докато седемдесет на сто от замърсяването идва от реките.

Не по-малко щети е нанесла и интензификацията на селското стопанство. Употребата на безброй химически отрови за борба с вредителите и болестите, на които не е било проучвано остатъчното действие, са се натрупвали в почвата и водите и съвместно с индустриалните отпадъци са оказвали комплексно действие върху животинския и растителния свят. Тези отрови са причина за дегенерирането на много животински и растителни видове.

Тук отново се връщам към въпроса за водоемите. Много химически отрови, например фосфорорганичните инсектициди, са опасни за живота в реките и езерата не само с прякото си отровно действие. Те оказват стимулиращо влияние върху развитието на едноклетъчните водорасли, включително и на синьо-зелените. Размножавайки се, водораслите поемат почти всичкия кислород, разтворен във водата, и това води до масова гибел на водните обитатели.

Изсичането на огромни горски масиви е довело до превръщането териториите на някогашните девствени гори в пустини и полупустини. Вземете за пример амазонската джунгла. Изсечена е за около пет десетилетия. Масовото изсичане започва в края на двадесетия век, като годишно са изсичани осемдесет до сто хиляди квадратни километра — ежедневно по един и половина милиона дървета. Това се наричат мащаби, нали.

Но за гибелта на амазонската джунгла има и още една причина. Тези огромни гори са се развили, колкото и да е странно, върху бедни на хранителни вещества почви. Обогатяването на почвите е ставало за сметка на изгниващите растения. Изсичането, прокарването на пътища през амазонската джунгла е довело до разчистване на големи площи, които са оставали във властта на поройните тропически дъждове. Хранителните вещества са били отнесени от потопите и на тяхно място са останали само неплодородните утаечни почви от третичния период. В тези райони гората вече никога не може да се възстанови. Сега този район е полупустинен. А Амазонка е една анемична река, лишена от водосборните си източници.

Към всичко това прибавете нефтените петна в океаните, станали причина за гибелта на хиляди китове и стотици хиляди птици. Прибавете замърсяването на въздуха от горивата, въздействието на стронций 90 от ядрените експлозии, който се връща на Земята с дъжда и след време се отлага в костите на хората, и вие ще добиете приблизителна представа за престъплението, което може да се изрази с две думи: унищожаване нормалните условия за живот.

Но ядрените взривове имат и друго, още по-страшно въздействие върху живите организми:

Мутациите!

Превръщайки безобидни същества в чудовища, засилвайки размножаването на едни организми за сметка на други, те са довели до появяването на неподозирано агресивни форми на живот. Както вече споменах в хода на делото, още във втората половина на двадесетия век десет процента от коралите на Големия бариерен риф са били напълно унищожени от размножилите се катастрофално много морски звезди от рода „акантастер планки“. За тази тяхна агресия е помогнал човекът.

Но веднага възниква въпросът: защо? Защо се стига до това положение? Защо се нарушават международните договори за забрана на ядрените взривове? Защо се нарушава Московското споразумение за борба с екологическата криза? Защо в края на краищата дори социалистическите и комунистическите държави не винаги успяваха да преодолеят тежките последици от старото интензивно развитие на промишлеността.

Този процес трябва да отговори на всички въпроси ясно и изчерпателно. Навярно си спомняте, че в един от дните на съдебните заседания Хенри Уейн повдигна въпроса за вината на социалистическите и комунистическите страни. Сега ще се спра тъкмо на този въпрос.

Нужно ли е да напомним, че Московското споразумение бе подписано тъкмо в Москва и по инициатива на Москва? Нужно ли е да посочвам кой бе инициатор на договорите за разоръжаване, които доведоха до минимум огромния риск от война, стигнал до своя апогей през втората половина на двадесети век. И, обратно, известно е, че на Запад все още се заобикалят ясните и точни задължения по тези договори.

Нещо повече. Наличието на военнопромишления комплекс на капитализма, неговата честа намеса както във вътрешните, така и във външните работи поддържаше дълги десетилетия международното напрежение. В своя стремеж за насилствено завоюване на приоритет в света военнопромишленият комплекс принуждаваше и страните от Изтока да засилват както въоръжението си, така и цялата промишленост. Това несъмнено доведе до поражения на природата в тези страни. Но да се търси причината извън източника на политическо напрежение е просто безсмислено. Доказателство за това е фактът, че дори в най-тежките моменти на международните отношения социалистическите и комунистическите държави са извършвали за охраната на природата много повече, отколкото е направено на Запад. А достатъчно бе да се подпишат договорите, за които споменах, и те, понякога дори с цената на огромни разходи, започнаха глобални операции за преодоляване на екологическата криза. От другата страна на бариерата също бяха замислени големи програми, но по тях не бе извършено нищо или почти нищо.

Речта продължи още дълго, обилно наситена с факти и примери — за нарушаване на международни договори, за политиката на страната, която бе спомената в четвъртия ден на процеса, за безмилостното унищожаване на природата, срещу което дори международното сътрудничество не може да помогне, защото против него стои самата същност на капитала.

Накрая Обвинителя завърши:

— Обвинението счита, че в интерес на цялото човечество не трябва да се проявява снизхождение към подсъдимите. Настоявам за издаването на справедливи присъди.

Председателя. В продължение на деветнадесет дни съдът разгледа престъпленията на обвиняемите, насочени срещу околната среда и човечеството. Желаейки да осъди не само отделни личности, но и всички престъпници, които не са изправени тук, съдът реши: признават се за виновни: Алваро Фелипес, Хулио Моралес, Майкъл Бърджес…

Едно след друго звучат имената на всички обвиняеми в деветнадесетдневния процес. Огай Тобаяши… генерал Йор Креснер… Евгений Потонски… Карло Каталано… Герхарт Зеебом… Хари Крафт… Последно, седемдесет и осмо в списъка, е името на Алън Шелтън.

— Всички те — завършва Председателя — се осъждат на доживотен труд за възстановяване на екологичното равновесие. Всеки осъден ще работи на територията, която е унищожена по негова вина. Така те ще могат, макар и само отчасти, да поправят злото, причинено от тях.

Така завършва последното заседание на Съда на поколенията. Така завършва и моят последен репортаж.

Оставихме флайъра на една поляна и тръгнахме през гората. Беше ранно утро. Росната трева ни мокреше до коленете.

— Не е далече — каза Джонсън. — Не знам на какво се е надявал. Навярно не е помислил, че можем да проследим цялото му бягство с хроноскоп.

Около нас се издигаха вековни дървета. Беше тихо и само няколко птици пееха сред листата. От ниските храсти капеше вода. Десетина минути вървяхме мълчаливо. Неочаквано Джонсън спря и посочи напред, където дърветата се разреждаха. Между стволовете видях нова поляна. Над малък огън се издигаше дим. Седнал до пепелта, Хенри Уейн закусваше. Беше с гръб към нас и не усещаше присъствието ни.

— Подготвил е всичко предварително — прошепна Джонсън. — По време на случая в съда той вече твърдо е бил решил да избяга. От двореца се е върнал във вилата, взел багажа и тръгнал през гората. Вървял е два дни, докато стигне дотук. Навярно е смятал да изчака, докато престанат да го търсят.

— Какво ще правим сега? — запитах аз също шепнешком. — Едва ли ще го убедим да ни последва доброволно. А що се отнася до силата…

— До сила няма да стигнем. Аз знам как да го убедя.

Излязохме на поляната. Бяхме само на няколко метра от Уейн, но той все още не ни забелязваше.

— Добро утро, Уейн — каза Джонсън.

Раменете на гиганта трепнаха. Той скочи на крака и се обърна. Няколко секунди погледът му беше насочен към нас, сетне Уейн се обърна и се хвърли в храстите.

— Уейн! — извика Джонсън. — Стойте!

От гората долетя шум на чупещи се съчки, сякаш глиган си пробиваше път през гъсталака.

— Не бягайте! — отново извика моят спътник. — Получих разрешение. Ще останете.

За момент шумът спря, после отново се раздаде, но сега вече се приближаваше. Скоро рижата глава на Уейн се подаде между листата.

— Наистина ли? — запита той.

— Истина е. Трябваше да настоявам дълго и упорито, но получих разрешение. За щастие намериха се хора, които мислеха като мене. От вчера вие сте гражданин на нашето време, ако мога така да се изразя.

Адвокатът с въздишка седна на тревата.

— Не мога да повярвам. Значи не трябва да се връщам в онази мръсотия? Сега тази гора е моя!

Аз бях изненадан не по-малко от него. Джонсън не ми беше казал нищо и аз мислех, че ще се наложи да убеждаваме беглеца да се върне в двадесет и първия век.

Но изненадите не бяха свършили.

— Получих разрешение и за вас — обърна се Джонсън към мене.

Погледнах го смаяно. Никога не бях предполагал, че мога да остана в бъдещето.

Гората се събуждаше. Короните на дърветата блестяха под слънчевите лъчи. Птиците подемаха в хор своите разногласни песни. Навсякъде кипеше живот. Странно, всичко това ме връщаше към спомените за черния дъжд, за отровния въздух, за смъртта на природата и за Съда на поколенията.

— Не се ли радвате? — тихо запита Джонсън.

Аз отрицателно поклатих глава. Решението беше в мен и аз не можех да го променя.

— Аз няма да остана. Виждате ли, Джонсън, Съдът на поколенията не е достатъчен. Нужна е борба срещу онези, които не бяха призовани. Може би ще трябва да се организира нов процес. Аз зная, че вие сте спасили част от природата. Вашите потомци ще спасят останалата част. Какво остава за нас — жителите на двадесет и първия век? Не, не ме разубеждавайте. И в моето време все още може да се направи нещо. Аз вече знам какво съм длъжен да върша… А и какво ли би могъл да прави един журналист от двадесет и първия век във вашето време? По-добре е да бъда там, където съм необходим.

Джонсън се замисли.

— Знаех, че ще стане така — промърмори той. — Всичко това е история, Уелч. Мога да ви разкажа някои неща от онова, което за вас е бъдеще. Ще бъде организиран истински заговор на мълчанието. Правителствата ще се стремят да унищожат всички сведения за процеса, за да не достигнат те до нашето време…

— Защо?

— Някой от дехронистите би ви го обяснил по-добре, но ще се опитам да го кажа. При всяка намеса в миналото се образува възел на времето. Създава се затворен цикъл от събития, които се повтарят. Всяка неточност в цикъла може да го разкъса. Затова ние проведохме процеса точно по вашите репортажи, запазени в архивите. Тази беше причината да поканим именно вас. Всъщност общата теория на времето е далеч по-сложна, но аз излагам нещата колкото се може по-просто. Пълното унищожаване на репортажите би повлякло изменение на събитията. Но въпреки всичко, въпреки репресиите и полицейските акции ще се намерят хора, които ще запазят вашите репортажи.

— Но щом това е история, вие знаете какво ще стане с мене. Кажете, ще бъда ли арестуван? Ще ме преследват ли? Ще успея ли да направя нещо?

Джонсън се обърна към седящия гигант.

— Трябва да вървим, Уейн.

Адвокатът се изправи и тръгна през гората. Джонсън го последва. Докато те се отдалечаваха, аз гледах тревата, птиците, дърветата и мислех за бъдещето. За бъдещето и за моето бъдеще в миналото. После Джонсън се обърна и аз тръгнах към него.

С всяка крачка се отдалечавах от света на спасената природа. Пред мене бяха задушните градове и кислородните инсталации. Моето бъдеще беше преди четиристотин години — в двадесет и първия век.

С това завършва документалната повест на Елмър Уелч. Но за да завършим тази книга, трябва да добавим още нещо.

„Наближаваше девет часът вечерта, когато в квартирата ми се разнесе тих звън. Оставих недовършената страница и тръгнах към вратата. Не знаех кой може да ме търси. Може би полицията. От осми юли аз, както и всички останали от редакцията, се намирахме под наблюдение.

Бях смаяна, когато включих малкия екран за външен обзор. Пред вратата стоеше Елмър Уелч. Бързо отворих и го въведох в антрето.

— Здравей, Ли — каза той и се усмихна.

— Здравей, Елмър. Откъде идваш?

Той отвори уста, за да отговори, но изведнъж остра кашлица го накара да се превие. Само минута след това Елмър се мъчеше да оправи дишането си.

— Извинявай, Ли. Не е много красиво, нали? Отвикнал съм от тукашния въздух. Сега би трябвало да си стоя някъде до климатичната инсталация и да дишам кислород. А вместо това аз обикалям из града…

— Но тебе те търсят! — прекъснах го аз. — И квартирата ми е под наблюдение. Трябва да бягаш оттук!

Елмър поклати глава.

— Да бягам? Защо? Всичко това е история, Ли. Аз свърших всичко, което трябваше да направя, и сега съм спокоен. Но няма да остана повече тук. Не искам да имаш неприятности.

Той излезе, а аз седнах до прозореца. Чаках дълго, докато синият му автомобил излезе от гаража. Малкият «Спийди» бавно потегли напред и изведнъж изчезна в огнено сияние.

В следващата секунда разбрах, че Елмър Уелч е мъртъв.“