Съдът на поколенията

Империята на Огай Тобаяши

Остава още миг до започването на заседанието. Председателят, съдебните заседатели и Обвинителя са заели своите места. На подсъдимата скамейка седят тримата обвиняеми. Тези колоритни фигури заслужават да им се отдели внимание.

В средата седи главният обвиняем — Огай Тобаяши, собственик на концерна „Тобаяши денки“. Човекът, когото в Япония наричат Дайкоку — бог на богатството, съвсем не изглежда блестящо. Сега повече откогато и да било личат неговите седемдесет и пет години. На изсъхналото му, покрито с бръчки лице се различават тесните цепки на хлътналите очи. Дребното му тяло се губи в черно кимоно, от чиито широки ръкави се подават костеливи ръце с дълги криви пръсти. При всяко негово движение изпитвам лека тревога, сякаш не човек, а внезапно оживяла мумия е застанала пред съда.

Отляво на Тобаяши седи президентът на концерна, Кадзуо Ики. Дори за европеец неговата фигура, покрита с издути мускули, би била внушителна, а сред дребните японци петдесетгодишният Ики се откроява не по-малко, отколкото адвокатът Хенри Уейн. Нелепо и смешно изглежда тук облеклото на този бивш началник на полицейското управление в една от префектурите. Тесен червен панталон, пъстра риза със зелено жабо и като допълнение дълга и разрошена черна коса. Този свръх модерен костюм е един от външните признаци на официалната политика в концерна — братство с младите работници. Казват, че по този начин управлението се стреми да намали протестите.

Отдясно на стария милиардер е кметът на Йокохама, Цуйоджи Симада. За разлика от другите двама той не привлича погледа с нищо необикновено. Нисък, слаб, облечен в сив костюм, Симада крие погледа си зад старомодни очила с дебели стъкла. Той се оглежда наоколо с любезна усмивка и сякаш недоумява какво търси в тази съдебна зала.

Председателя. Откривам днешния ден на процеса. Днес ще бъдат разгледани престъпленията на обвиняемите Тобаяши, Ики и Симада.

Преди Обвинителя да започне своето изложение, от мястото си се изправя вторият защитник Киохей Симидзу.

— Извинявам се пред уважаемия съд, че нарушавам установения ред — казва той. — Трябва обаче да запитам, били ли са разгледани обясненията на сенсей Тобаяши, които той връчи на господин Председателя преди два дни? Същевременно искам да благодаря на любезните власти за това, че предоставиха на моя подзащитен пишеща машина и му дадоха възможност да изложи предварително своите обяснения.

Председателя. Петстотинте страници на обясненията бяха внимателно прегледани. Те ще бъдат взети предвид, но в тях има някои неясни места, които трябва да се засегнат днес.

Обвинителя. Искам да направя един малък увод, преди да започна с обвинението. Изминаха вече единадесет дни от процеса. Ако изключим делата на военните, в почти всички случаи ние се сблъскахме с една и съща основа на престъпленията — хищническия стремеж към по-големи печалби. На този стремеж са подчинени действията на големите фирми, към него е пригодена тяхната организация. Но ние отминавахме жестоката експлоатация и финансовите машинации като неща, нямащи нищо общо с обвинението. Така ли е това? Разбира се, не. Изминалите единадесет дни го доказаха. Именно гонитбата на леки печалби, страхът от излишни разходи и лекомисленото пренебрежение към всичко, от което не може да се извлече изгода, водят към унищожаване на природата. Затова, моля, да ми бъде разрешено преди всичко да разгледам по-задълбочено организацията и дейността на концерна „Тобаяши денки“, а едва след това да премина към обвиненията.

Симидзу. Дзиодан десйо. На японски това означава „Вие се шегувате“. Никой не се грижи за обществото повече от сенсей Тобаяши. Той отдавна е престанал да гони печалбата. Принуждавате ме да протестирам пред уважаемия господин Председател, защото излишното задълбочаване в делови въпроси само би ни отклонило от темата на нашия разговор.

Председателя. Не мога да приема протеста. В своите обяснения Тобаяши сам се насочва към деловите въпроси. Навярно той ги смята за важни. Не виждам защо ние трябва да ги избягваме.

Обвинителя. Ще приведа някои цифри, с които да дам известна представа за промишлената империя на Огай Тобаяши. В предприятията на концерна работят над 120 хиляди работници и служители. Започнал отначало от електрониката, днес „Тобаяши денки“ се разпростира в такива области като металургията, химията, машиностроенето и още много други. Тобаяши сам произвежда стоките и сам търгува с тях. В цялата страна той е създал търговски кантори, които поддържат връзка с магазините и им налагат само стоките на концерна. Само в Япония той е подчинил над седемстотин промишлени и търговски компании, 40 хиляди магазина, 170 завода и неизброимо количество дребни предприятия и работилници. А зад границите неговите интереси се представят от двеста и осем търговски фирми и кантори. Извън Япония тридесет и шест промишлени компании принадлежат изцяло или частично на „Тобаяши денки“. Концернът има свои клонове в други страни. Годишната сума от продажбите надвишава два трилиона йени, а печалбата достига до 162 милиарда.

Симидзу. Повтарям, че не виждам защо трябва да разглеждаме тези въпроси, но щом се налага, ще се опитам да разясня някои положения, осветлени и в обясненията на господин Тобаяши. Преди всичко моят уважаем колега, Обвинителя, се стреми да създаде погрешно впечатление. Според него моят подзащитен е едва ли не самурай-разбойник, който си присвоява тези 162 милиарда йени. А известно ли е на съда, че концернът „Тобаяши денки“ е акционерно дружество? По статистически данни притежателите на акции са 172 314 души. И между всички тях се разделя печалбата от произведените и продадени стоки. Трябва да изясня още нещо. Както във всички акционерни дружества, политиката на концерна зависи не от един човек, а от всички акционери. Съдът е длъжен да има предвид това, когато обвинява сенсей Тобаяши като председател на директорския съвет на концерна.

Обвинителя. Цифрите са точни. Пропусната е само една малка подробност. Двадесет и девет процента от акциите са собственост на самия Тобаяши. Осемнадесет процента принадлежат на банката „Номура“ и още петнадесет са в застрахователната компания „Номура сеймей“. Останалите 38 процента се разпределят между другите собственици на акции, 172 311 на брой. Не е ли ясно, че тъкмо собствениците на най-големите пакети акции, а по-точно Тобаяши и банката „Номура“, управляват компанията. От разпръскването на акциите те имат само полза, защото, без да губят властта, приобщават към своя капитал средствата на всички останали акционери.

Симидзу. Да се върнем към въпроса за печалбата. Почти половината от приходите на „Тобаяши денки“ отиват за изплащане на данъците, а това означава, смея да забележа, че с тази огромна сума моят подзащитен допринася за процъфтяването на Япония. Така от десетпроцентната печалба на концерна остават само пет процента. А половината от остатъка се разпределя като дивиденти между акционерите. Виждате, че в сравнение с онова, което получава обществото, печалбите на концерна са минимални.

Обвинителя. И тук защитата пропуска един факт: че Тобаяши е притежател на голяма част от акциите и от всички акционери получава най-солидната печалба. Стана дума и за данъчното облагане. Ще приведа достатъчно ярки факти. Номиналната цена на една акция е 70 йени. Върху тази стойност Тобаяши плаща данъци. На борсата акциите на концерна струват около 300 йени. От тази цена зависят печалбите на Тобаяши. Виждате, че той плаща четири пъти по-малко данъци, отколкото се полага, и съвсем не се стреми да допринася за процъфтяването на Япония. И накрая нека се опрем на десетте процента печалба. Наистина ли става дума само за десет процента? Сведенията за себестойността на продукцията са най-голямата тайна на концерна. Но ние можем да ги извадим на бял свят. Например универсалната кухненска машина, произведена от „Тобаяши денки“, се продава за 300 хиляди йени. Разходите за нейното производство са едва 73 хиляди. Или да вземем видеофона с екран десет дюйма. Купувачите трябва да дадат за него 47 хиляди йени, докато на концерна той струва само осем хиляди. Къде остава десетпроцентната печалба?

Симидзу. Но това е едностранчиво тълкуване на нещата! Има области, в които не може да бъде достигната висока печалба. По този начин приходите се уравновесяват.

Обвинителя. Това твърдение не отговаря на истината. Всяка компания, влизаща в концерна, е длъжна да осигури най-малко десет процента печалба. Същото важи и за всяко по-малко производствено звено. При нарушение на този закон ръководителите биват заменени с по-предприемчиви чиновници. Така всяко превишаване на печалбата е в полза на концерна и за никакво уравновесяване не може да става дума.

Симидзу. И все пак вие не можете да отречете, че каквито и да са печалбите на сенсей Тобаяши, в концерна цари братство между работниците и управлението. Известно е, че от много години насам моят подзащитен пише сериозни философски трактати, в които се разглежда въпросът за труда. Ето как излага той своите възгледи в книгата „Обществото на бъдещето“: „Не можем да разглеждаме едностранно приходите от едно промишлено предприятие. Те са показател за ефективността на промишления труд, а оттук и показател за новопроизведените стоки. Но нима стоките не са ключът към всички успехи и беди на този свят? Когато натрупаме достатъчно стоки, ние ще създадем обществото на изобилието, в което няма да има бедни и богати, а само щастливи граждани. Затова всякакви твърдения, че работникът отдава своя труд на собственика, са абсурдни. Работникът полага усилия преди всичко за създаването на бъдещия щастлив свят“. Какво ще кажете срещу това? Сенсей Тобаяши работи тъкмо по тези свои указания.

Обвинителя. Да, разбира се. Ненапразно най-употребяваната дума в концерна е „ути“ — семейство. Нали една от деветте заповеди на Тобаяши е: „Обичай своя началник като роден баща, защото всичките му мисли са насочени към твоето щастие“. А сега ще ви покажем как по два пъти на ден — сутрин и вечер, работниците от концерна изразяват своята синовна обич към Тобаяши.

Ранно утро. Намираме се на широка бетонна площадка пред зданията на един от заводите на Тобаяши. Строени в редици, стотици хора пеят химна на концерна:

Химнът свършва, но работниците продължават да стоят в редици. Един от началниците излиза пред строя и започва своята реч.

— Вие всички знаете старата будистка легенда за трите маймуни, едната от които прикрива с ръце очите си, другата е запушила ушите си, а третата притиска с пръсти устните си. Те искат да кажат: „Нищо не виждам, нищо не чувам, нищо няма да кажа“. Но помислете си, дали понякога и ние не започваме да приличаме на тези три маймуни? Не забравяме ли понякога думите на нашия благодетел: „От благосъстоянието на предприятието зависи всяко лично благосъстояние“? Стараем ли се винаги да отдадем максимални усилия за процъфтяването на „Тобаяши денки“? Няма да бъда многословен. Ще ви призова само да наблюдавате, да слушате и да разкривате пред своето началство всяка нова възможност за увеличаване на продукцията. Така заедно ще вървим към процъфтяване.

Церемонията завършва. Работниците тръгват към цеховете.

Обвинителя. Чухте, че стана дума за упорит труд. Погледнете какво представлява работата в един от клоновете на концерна.

Картината, която виждаме, ни изненадва. На пръв поглед в нея няма нищо предосъдително. Просторна, чиста и светла зала. Край четири конвейерни ленти по на няколко метра едно от друго седят момичета, облечени в бяло. С бързи и ловки движения те поемат от лентата миниатюрни детайли, подлагат ги под микроскопа, извършват за секунда някаква манипулация и връщат готовата част на конвейера. Условията изглеждат приятни за работа, наоколо цари почти пълна тишина, въздухът е чист…

Но минава минута… две… Момичетата продължават да работят. Те не допускат нито едно излишно движение. Сякаш не хора, а автомати седят край конвейера. В това има нещо страшно, нещо невероятно. Нима те ще работят така осем часа без прекъсване. И не само осем часа, а може би години наред, ден след ден.

— Работата трябва да се извършва непрекъснато — казва Обвинителя. — Само веднъж, в средата на работния ден, те получават шест минути почивка за лични нужди. През останалото време по седем пъти в минута момичетата трябва да извършват под микроскоп възложените операции. Само след година почти всички са негодни за тази работа — зрението им е опасно увредено. На тяхно място идват други. А онези, които упорствуват и остават в този цех, достигат до пълна слепота. Невероятно интензивният труд и ниската работна заплата — ето истинския източник на богатството на Тобаяши. Вие видяхте само част от едно предприятие за електронни прибори. Представете си какво е положението в металургичните и химическите заводи на концерна.

Симидзу. Господин Обвинителя грубо преувеличава. Работниците са доволни от заплатите си. В концерна цари хармония.

Той се усмихва, както може да се усмихва само смъртно обиден японец.

Но преди Симидзу да довърши изречението, пред нас се появява широка токийска улица, изпълнена с отровна мъгла. Вървят тълпи от работници. Над главите им се издигат лозунги: „Искаме 50-процентно увеличение на заплатите“, „Ние не можем вече да гладуваме“. На челото си всеки демонстрант носи хатимаки — бяла превръзка с името на профсъюза. Най-често се среща названието „Тобаяши денки“.

— Ето хармонията, която цари в концерна — говори Обвинителя. — Виждате и колко са доволни работниците от заплатите си. Средната заплата на един работник в „Тобаяши денки“ е 62 300 йени месечно, а жизненият минимум за четиричленно семейство е три пъти по-голям — 190 000 йени. И дори при този минимум семейството би могло да си купи по-малко от два килограма месо месечно, седем литра мляко и половин килограм масло. Основната храна на работниците е оризът и рибата. Запомнете добре това. За рибата ще стане дума малко по-късно. Но може би ще запитате, защо хората се съгласяват да работят при тези нечовешки условия? Отговорът е прост. В Япония съществува система, която закрепостява работниците към едно и също предприятие. Това е делението им на постоянни и временни. Неслучайно президентът на концерна, Кадзуо Ики, е бил началник на полицейско управление. Системата, която той е въвел за приемане на нови работници, прилича на полицейска анкета. За постъпване на работа кандидатът трябва да представи общо тридесет и два документа. От тях управлението си изгражда ясна представа за неговия произход, обкръжение и възгледи. Човек, неспособен да възприеме философията на Тобаяши, може да бъде приет само като временен работник. А временният работник получава два пъти по-ниска заплата от постоянния, дори ако работи десет години в това предприятие. Затова в концерна цари непрекъснат страх и напрежение. Постоянните работници треперят пред уволнението, след което ще ги приемат другаде само като временни. Временните от своя страна се напрягат до крайна степен, за да бъдат направени постоянни. Освен това заплатата се изчислява по редица други заробващи показатели: за продължителност на непрекъснатия стаж, за усърдие в работата, за извънредни часове, за рационализации… А всяка година се извършва отчет за усърдието на работника. Тежко на онзи, в чиято лична карта не са нанесени достатъчно точки.

За първи път от началото на днешното съдебно заседание думата взима Уейн:

— Извинете, че ви прекъсвам, но ми се струва, че този разговор продължи прекалено дълго. Вие разкрихте експлоатацията, на която са подложени работниците в „Тобаяши денки“. Оставете това на профсъюзите. Посочвате ни как концернът се отклонява от заплащане на данъци. Нека с това се занимават данъчните власти. В какво конкретно можете да обвините Тобаяши, Ики и Симада, без да се отклонявате повече от темата на процеса?

Облекчен, вторият защитник хвърля благодарствен поглед към Хенри Уейн и добавя:

— Да, моят уважаем колега е съвършено прав. Има една европейска поговорка: „Кесаревото — кесарю, божието — богу“. Ние се съгласихме с вас, когато казвахте, че за да изясните обвинението, трябва да разгледате деловите въпроси. Сега те са разяснени и все още нямаме никакъв резултат освен може би настройването на почтените съдебни заседатели срещу обвиняемите.

Председателя. Уверявам ви, че съдебните заседатели ще бъдат строго обективни в своята преценка. А сега моля Обвинителя да продължи конкретно с факти, засягащи престъпления срещу природата.

Обвинителя. Вече казах, че концернът „Тобаяши денки“ има клонове и в други страни. Тези държави са разположени предимно в Югоизточна Азия и Латинска Америка. Но всъщност защо толкова заводи се прехвърлят зад граница?

Уейн. Причините са няколко. По този начин се съдействува за развитието на съответните страни. Освен това струпването на промишлеността е един от най-сериозните проблеми на Япония. Прехвърляйки заводите си в чужбина, Тобаяши не само помага на чуждата и японска икономика, но съдействува за намаляването на промишленото замърсяване.

Обвинителя. Да оставим към деловата част това, че на работниците в тези страни се заплаща много по-малко, отколкото в Япония. Но не е ли странно съвпадението, че в повечето от тях няма закони за охрана на околната среда. Погледнете в какво е превърната тайландската река Пинг, след като в нея излива отпадъците си химическият завод на концерна, разположен край град Чиангмай.

Сухо, пустинно поле. В далечината се виждат сградите на Чиангмай. Реката Пинг лениво влачи водите си край бетонните стени на завода, обвит в отровни облаци. От десетки тръби направо в реката изтичат отпадъчните води — сиви, черни, вонящи.

След миг увисваме над голямо езеро. Водите тук са същите, и миризмата е същата. Нито една птица, нито една риба, нито едно растение по бреговете не дават признак на живот.

— Това е езерото Пинг. Всички представители на флората и фауната са унищожени от отровните води, попадащи тук по реката. Ако този пример не е достатъчен, вижте втори. Целулозният комбинат край град Букитинги на остров Суматра. Лигниновите отпадъци, представляващи смъртоносна отрова за всичко живо, се изхвърлят край реката, на няколко километра от завода.

Картината е почти същата. Гола пустош, разнообразявана само от грамадни могили с кафяв цвят. От тях се надига неприятна, остра миризма.

Обвинителя. Можем да продължаваме този списък с още десетки предприятия, пръснати по всички краища на света. Но да се обърнем към главното обвинение — града на Тобаяши.

Летим високо над морето. Мястото не е трудно да се познае. То е известно в цял свят. На изток се намира град Йокохама, плътно обвит с черен промишлен смог. А на десетина километра западно от него е най-ярката проява на „японското чудо“ — градът на Тобаяши. Осемдесет квадратни километра площ, извоювана от океана. Върху масивни колони е разположен този концентриран израз на промишлената империя „Тобаяши денки“. Тук има невероятно много заводи — металургични, химически, електронни, машиностроителни. Предприятията са преплетени и съчетани с наистина японска изобретателност.

Обвинителя. Искам да задам въпроса, защо трябваше да се създаде този надводен град?

Уейн. Известно е, че в Япония повече откъдето и да било другаде се търсят нови площи. Затова японците обръщат поглед към океана. Те обработват своя шелф, строят плаващи острови, издигат площадки върху колони. Опитвайки се да даде едно ценно за нацията решение, господин Тобаяши създаде своя град. Вие знаете колко допринесоха за прогреса в целия свят тези крайморски заводи. В тях бе изработена една четвърт от частите и приборите на американския космически кораб „Хадес“, с който четирима космонавти достигнаха Плутон. С апаратура, изработена в града на Тобаяши, професор Бекман доказа съществуването на отрицателна гравитация. Можем да посочим още много примери, като започнем от термичните щитове за космическите капсули и свършим с такава гениална дреболия като универсалната лепенка.

Обвинителя. Мисля, че този път моят колега се отклонява от темата. Ще използувам това, за да започна малко по-отдалече. В цяла Япония е разпространено мнението, че университетът Васеда създава приятели, университетът Кейо пари, а Токийският университет — министри. Тобаяши е завършил именно Токийския университет. Вярно, той не е станал министър, но за сметка на това има прекалено много приятели в правителството. Тази дружба непрекъснато се укрепва с дарове от двете страни. Трябва да отбележим, че ежегодно управляващата партия харчи за своята политическа дейност 87 милиарда йени. От тях 72 милиарда са получени от едрите монополи. Лептата на Тобаяши тук не е никак скромна. Тя се равнява на шестнадесет милиарда йени.

Уейн. Какво престъпно виждате в това?

Обвинителя. Позволете ми да продължа. Ики успява да наложи на правителството своите искания и концернът получава огромна парична помощ „за работа в жизненоважна за Япония област“. Това е решаващият фактор. Без тази помощ Тобаяши не би построил своя град. Заслугата е на Ики.

Уейн. Протестирам! Обвинението умишлено забърква съдебното дирене. Досега чухме всичко друго освен ясно изложена версия за престъпленията, в които се обвиняват моите подзащитни.

Председателя. Протестът се приема. Моля Обвинителя да продължава само с конкретни обвинения.

Обвинителя. Ще се постарая да не се отклонявам. Вече говорих за разположените в чужбина заводи на концерна. За разположените в Япония няма да говоря. Ще се спра само на морския град на Тобаяши. Не е ли странно, че в толкова много заводи, събрани на едно място, не е предвиден начин за отстраняване на отпадъците? Или по-точно, начинът е един — изхвърляне в морето.

Симидзу. Та това е известно в цяла Япония! Проектът на сенсей Ики е създаването на нова брегова площ. Отпадъците от производството постепенно запълват плитчините и към Япония се прибавят нови територии, създадени с упорит труд.

Обвинителя. Да, така пишеха вестниците. Но ако погледнем конкретно, ще видим, че създадената по този начин площ би била смехотворно малка. За изминалите десет години от построяването на промишления град не са създадени никакви нови брегове. Подводните течения отвличат всички отпадъци към големите дълбочини. Виждате, ползата от този план си остана само за концерна, който спестява огромни суми за сметка на пречиствателните инсталации и транспорта на отпадъците. Можете ли да ми кажете, какво общо имат със създаването на нови площи течните отпадъци от химическите заводи? Нищо, но те се изливат в морето. Коксохимическият завод изхвърля каменовъглена смола, прах и отпадъчни води. Цианови съединения попадат в морето. Всичко това са отрови. Електронните предприятия също допринасят за това престъпно варварство. А може би най-опасно е замърсяването на морето с живак, кадмий и арсений. Тези елементи причиняват остри отравяния, известни под имената „минамата“ и „итай“. Разбира се, в близост до града на Тобаяши всички морски същества са унищожени. На по-нататък се срещат живи риби. В някои от тях тези отрови се натрупват и правят месото им смъртоносно. В рибата тон например живакът и неговите съединения могат да се натрупват в количество до три милиграма на килограм живо тегло. Достатъчно е в течение на една седмица човек да изяде килограм и половина от тази риба, за да получи остро увреждане на нервната система, парализа и смърт. Това е болестта минамата. Спомняте ли си за онова, което говорихме относно менюто на работниците? Месото е недостатъчно за тях. Рибата е по-чест гост на трапезата им. Нищо чудно, че те стават жертви на болестите минамата и итай, на арсениево отравяне, страдат от лъчева болест вследствие консумирането на радиоактивна риба. Защото във фиктивното „строителство на нови земи“ се включват и радиоактивни отпадъци от града на Тобаяши. Ние успяхме да установим броя на отровените. Само градът на Тобаяши е бил причина за над 300 хиляди остри или хронически отравяния. Обърнете внимание, това е два пъти повече от броя на акционерите в концерна. По-голямата част от жертвите са загинали. Особено много са пострадали жителите на островите Идзу, разположени на около 150 километра южно от Йокохама.

Уейн. Но тези цифри са установени от вас. Моите подзащитни не са знаели за тях.

Обвинителя. Знаели са. Редица медицински комисии са установявали вината на концерна „Тобаяши денки“. Но с подкупи и заплахи Ики и кметът на Йокохама, Цуйоджи Симада, са успели да скрият фактите. На съвестта на Симада тежи още едно престъпление. Той се е съгласил с предложението на Ики всички отпадъци от четиримилионния град да се изхвърлят в морето, близо до града на Тобаяши. Официално това влиза в плана за създаване на нови земи. Целта обаче е друга — прикриване на истинския източник на замърсяването. Наистина, трудно е да се определи главният виновник. Замърсяването от градските отпадъци е почти равно на убийствената дейност на заводите. А Симада е извличал двойна полза — получавал е солидни подкупи от концерна и същевременно е отклонявал средства от общинския бюджет на Йокохама.

Уейн. Склонен съм да се съглася с вас. Но не забравяйте, че господин Тобаяши е стар човек. Той сигурно е бил подведен от своя пръв помощник, Ики.

Обвинителя. Това не е вярно. Тобаяши е знаел всичко. Известен ли ви е японският израз „куги-о уцу“?

Симидзу. Буквално това означава „забиване на гвоздеи“. Преносно се употребява, когато става дума за някой, който трябва да бъде поставен на мястото си.

Обвинителя. Прогресивният журналист Юджиро Хашимото се осмели да публикува няколко статии, в които осмиваше проекта за създаване на нови земи. Той доказваше, че това е измислица на Ики. Тези статии не се харесаха на Огай Тобаяши. В разговора си с едно високопоставено лице той употреби израза „куги-о уцу“. След този разговор в печата не се появи нито ред от Хашимото. Ще отречете ли това? Ако трябва, можем да покажем този разговор.

Уейн. Смятам, че въпреки всички доказателства моят подзащитен е вярвал в своята правота. Иначе защо е писал своите философски трудове за хармония между работника и предприятието?

Обвинителя. Целта му е била една — да потопи своите работници в робско подчинение, не само икономическо, но и духовно. На същата цел служат пъстрата риза и дългата коса на Ики.

Председателя. Обвинението и защитата отново се отклоняват. Имат ли да добавят нещо?

Уейн. В името на всичко, което са направили за прогреса Ики и Тобаяши, апелирам за снизхождение. За Симада не мога да кажа нищо.

Обвинителя. Аз свърших. Нека съдебните заседатели кажат своята дума.

Председателя. Да бъде обявена присъдата.

Председателят на съдебните заседатели. Обвиняемите Огай Тобаяши, Кадзуо Ики и Цуйоджи Симада се признават за виновни в престъпно замърсяване на морските води.

Председателя. Закривам дванадесетия ден на процеса.

За нашето посещение в екологичната станция си спомних няколко дни по-късно, когато за разговор с Уейн пристигна един от обвиняемите. Името му беше Ролф Прайър собственик на химически заводи в Луисвил.

Аз седях в своята стая и пишех записките си за миналия ден. Вече бях изпратил по Джонсън репортажа си за процеса срещу виновниците за потапяне на химическо оръжие в океана. Сега описвах този процес и в литературна форма, което, честно казано, трудно ми се удаваше. Беше почти невъзможно да се боря срещу журналистическите шаблони, които ми идваха наум.

През прозореца виждах пилота на флайъра и двамата пазачи. Седнали един до друг на тревата, те спореха за нещо.

От съседната стая долитаха гласове. Уейн разговаряше с Прайър и вече започваше да се нервира.

— Но аз ви плащам — възмущаваше се Прайър. — Само за това, че ще ме защищавате, вие получавате огромна сума. А ако ме оправдаете, заплащам двойно. Вие сте адвокат, нали! Тогава вършете си работата и не се месете в моята.

— Слушайте, Прайър! Не всичко се плаща. Вашите милиони не могат да спасят нито заводите ви, нито вас, нито Луисвил. Аз бях там, аз прелетях над сухото корито на Охайо. Луисвил е край река Охайо, нали? Сега няма нито Охайо, нито Луисвил, нито Цинцинати. Там се простира Малката централна пустиня. В тази пустиня хората се борят срещу онова, което сте им оставили в наследство.

— Мълчете, Уейн! Аз ви плащам, за да ме защищавате, а не за да ме обвинявате.

— Разбира се, вас не ви интересува пустинята. За двадесет и първи век това все още е далечна перспектива. Вие се интересувате само от банковата си сметка. Но в Малката централна хората загиват. Давате ли си сметка за това, Прайър? Идвало ли ви е наум, че вашите заводи унищожават природата? Какво мислехте, когато наредихте да се изсипят в река Охайо десетки тонове цианови съединения? Погледнете през прозореца. Виждате ли гората? Вие и такива като вас направихте обикновените дървета нещо недостъпно за хората от нашето време. Не, не говорете! Ако още веднъж споменете за заплащане, ще ви пребия! Мога ли да си купя с вашите пари тази гора?

— Не бъдете песимист, Уейн. В нашето време има запазени кътчета. Знаете ли, аз редовно ходя на почивка във Флорида. За един състоятелен човек винаги може да се намери приятно местенце.

— Вие просто не разбирате нищо! Нашият свят е бил на косъм от смъртта. Такива като вас са го тласкали към пропастта. А нашите потомци са го спасили. Но това не снема от виновните отговорността. Вие ходите на почивка във Флорида, но след няколко години или десетилетия Флорида би могла да се превърне в пустиня, както и цялата наша страна. Но вие не мислите за това. Хора като вас изобщо не се замислят за последиците от своите престъпления, стига да получават достатъчна изгода. Това е вашият кръгозор, сър! От всички страни той е ограничен с купища долари и вас не ви интересуват купищата мръсотии, които се крият зад парите. Няма страшно, казвате си вие, още има дървета, още има природа и места като Флорида, където да почиваме. Ако стане лошо, можем да спрем. Мислите, че онези, които настояват за изпълнение на Московското споразумение, прекаляват. Не, сър, те не прекаляват. Замърсяването в нашата страна, пък и в много други, е на път да стане неуправляемо. Не само това, то ще засегне и големи райони от други страни, където се борят за запазване на природата. И не се оправдавайте с онова, което държавата плаща за тези нарушения. То може би ще помогне там, в чужбина, но не и на нашите милиони. Те дишат мръсотия, боледуват, умират, откъсват се от природата. Това не разбирате, Прайър. А сега ме оставете на мира. Уморен съм от защита… на престъпници.

— Отказвате ли се от защитата?

— Не! Не, дявол да ви вземе! Но сега ме оставете да си почина. Махайте се оттук, докато не съм ви изхвърлил. Вървете и се опитайте да разберете целия ужас на престъплението си.

След малко флайърът излетя. Уейн нахълта в стаята ми, зачервен от ярост, измъкна цигара от лежащия на масата пакет и съсредоточено запуши. Отстъпих му мястото си в креслото, но той не искаше да седне.

— Мръсници! Всички са такива мръсници, Уелч! Те искат от мене защита, без да се интересуват дали одобрявам действията им, или не. Мислят, че е достатъчно да платят, за да изтрият престъпленията си.

Той се облегна на стената до прозореца и уморено каза:

— Завиждам на Обвинителя.

Мрак…

Мрак и студ.

Светът е мъртъв. Животът е изчезнал завинаги от планетата Земя. Небето е почерняло, закрито от тежки черни облаци. През тази плътна завеса едва проникват неясни лъчи светлина. Над света царува вечна тъмнина. Нощта е простряла своята власт върху двете полукълба на планетата.

От облаците се сипе черен сняг и покрива безкрайните равнини. Вятърът с вой върти из въздуха черни вихрушки. Над голите полета се носят снежни смерчове и падат по земята. Реките са замръзнали, сковани в ледове.

Какъв студ! Аз стоя сред този леден ад и замръзвам. Очите ми бавно привикват към мрака. Вглеждам се в далечината, но картината навсякъде е една и съща. Дошъл е краят на света, не така, както го представя Библията, а както сме го подготвили ние, хората. Да, ние сами подготвихме гибелта си. Мога ли сега да се учудвам, че неизбежното се е случило?

Земята е възникнала преди милиарди години в своето огнено рождение, но още тогава тя е била неизлечимо болна, когато в океаните й са възникнали първите живи клетки. Болестта е напредвала бавно и неусетно. Живите същества са завоювали сушата, размножавали са се, измирали са и са тласкали напред нови видове. Минали са милиони години и болестта е достигнала своята криза. На Земята се е появило едно малко, но могъщо същество — човекът. Това същество отначало не се е различавало от животните. То се е покорявало на природата. Но болестта е била толкова напреднала, че нищо вече не е можело да я спре.

Човекът започнал да подчинява природата на своята воля. Стремежът на част от хората да имат все повече и повече довел до момент, когато вече нямало връщане назад.

И ето — кризата е минала. Земята е мъртва. Какво пък, може би това е справедливо. Човекът е възникнал в един ледников период и е загинал в друг. Великолепен надпис за надгробен паметник на човечеството, ако има кой да го издигне.

В замръзналите океани са загинали последните останки от живота. Може би някои микроорганизми са инцистирали и при затоплянето ще оживеят. Но това няма да бъде скоро. Хиляди години ще изминат, преди първият слънчев лъч да пробие облаците.

Аз летя над безкрайните равнини, покрити със сняг и лед. От някогашните градове не е останала и следа. Всичко е затрупано. В планините огромни ледници пълзят надолу със сляпо упорство. Сега те владеят този свят, погубен от нас. Планетата е загинала окончателно.

Край на света… Край на хората… Край на всичко.

Но каква е тази светлина? Къде се намирам?

Аз седя в удобно металическо кресло. До мене, в също такова кресло, седи Хенри Уейн. Пред нас стои Джонсън.

— Видяхте всичко, нали? — казва той. — Беше нереална картина. И въпреки това би могло да стане. Изчислено е с математическа точност, при пропускане само на един детайл от световното развитие.

Дълго мълчим. После Уейн става.

— Трябва да вървя — глухо казва той. — Имам среща с подсъдимите.