Лекарите в болницата казаха, че оцеляването на Сет било чудо. Което, разбира се, беше вярно.
Според полицаите, които говориха с нас, действията на Сет били прибързани, но похвални. Защитата на невинна девица винаги предизвикваше такава реакция и понеже Сет не беше убит, никой, освен мен не знаеше истината за тази галантна защита. Да кажа ли честно?
Според мен беше глупаво.
Според мен беше толкова глупаво, че бях бясна. Повече от бясна. Бях постигнала съвсем нови и непознати висоти на бяс.
Къде му беше умът, по дяволите?
— Изобщо не помислих — каза ми тихо той, когато му зададох този въпрос в спешното. Всички се бяха дръпнали за момент, заети с други неща и бяхме само ние двамата. Сет лежеше на леглото, все още блед, но иначе беше жив и добре. — Мъжът имаше пистолет. Беше го насочил срещу теб.
Отворих уста да кажа, че в това няма никаква логика, но дойде един от лекарите. Искаше да прегледа Сет и аз излязох от стаята, преди да кажа нещо, за което после да съжалявам. Сет може и да се беше държал като идиот, но беше в болница със сериозно нараняване. Да избухвам сега може би не беше най-удачната линия на поведение относно оздравителния процес.
Вместо това потърсих Винсент. След разговора му с полицията, той се беше закотвил в коридора и стоеше облегнат на една стена с ръце в джобовете. Отпусна глава назад и се втренчи нещастно в тавана.
— Здрасти — казах аз, като гледах да стоя на безопасно разстояние.
Той погледна надолу към мен.
— Здрасти. Как е той?
— Добре, предвид всичко. Лекарите са удивени, че куршумът не е „уцелил“.
Винсент се обърна настрани и зарея празен поглед надолу по коридора. Не каза нищо.
Не знаех какво да кажа. „Та… ти си нефилим. Как са нещата днес?“
Честно казано знаех как са нещата. Ужасни. Нефилимите бяха деца на ангели и хора. После тези ангели ставаха демони, разбира се. Няма начин да спиш със сексапилни хора и все още да си в отбора на Рая, както вече бях отбелязала това относно Ясмин. Точно затова Джером беше демон. Това беше най-нечестната сделка в света. Много нефилими бяха издирвани и убивани от ангели и демони, дори и от собствените си родители. И Раят, и Адът гледаха на нефилимите като на опасни извращения. Фактът, че нефилимите обикновено бяха с необуздан характер и не притежаваха никакъв самоконтрол, още повече накърняваше репутацията им.
Те бяха преследвани и затова обикновено обикаляха земята инкогнито, криеха истинската мощ на силите си (която беше равна на силите на родителите им) и аурите си на безсмъртни, които можеха да ги издадат. Въпреки че ги съжалявах, те адски много ме плашеха. Повечето имаха зъб на ангелите, демоните и всички останали безсмъртни. Синът на Джером, Роман, беше такъв. Преди няколко месеца беше дошъл в Сиатъл, за да отмъщава и убива. Сега гледах Винсент и се чудех дали той не е същият.
— Ясмин… знае ли? — попитах след няколко неловки мига.
Очите му проблеснаха към мен.
— Разбира се — каза той със същия спокоен тон, с който беше говорил за връзката им. Сякаш искаше да каже: „Не е възможно да не знае“. Сякаш беше абсурдно да крие нещо от жената, която обича. — Това я убива — каза той с въздишка. — Изяжда я отвътре.
— Защото… ти… си такъв?
— Не. — Очите му бяха ужасно тъжни и аз почти забравих, че е от расата на супер силните психопати. — За нея това няма значение. Тормози я мисълта, че е тайна. Че трябва да крие всичко. Те не могат да лъжат, но тя все пак не казва цялата истина. Това е измама и на нея не й харесва. На мен не ми харесва, че на нея не й харесва. Два пъти се опитвах да сложа край на… връзката ни, но тя не иска, защото…
— Защото те обича — довърших аз.
Винсент сви рамене и отново отклони поглед.
— Съжалявам — казах му аз накрая. Това беше вярно. Колко ужасно! Ясмин обичаше невероятно опасно създание, но факта, че обича едно от най-презрените същества в нашия свят… Ами това отвеждаше нещата на съвсем различно ниво. Един ангел трябваше да докладва за съществуването на Винсент, не да го прикрива.
Винсент отново насочи вниманието си към мен.
— На кого ще кажеш? На Картър? На Джером?
Вгледах се в неговите тъмни, тъмни очи. Очи, изпълнени с толкова много тъга и толкова много любов. Вече не се страхувах от него. Той не беше Роман.
— На никого — казах тихо. — Няма да кажа на никого.
Той се изненада.
— Защо? Знаеш какво съм. Знаеш, че може да загазиш, ако ме прикриеш. Защо няма да кажеш?
Замислих се.
— Защото цялата система е шибана.
После се върнах в стаята на Сет, а когато отново излязох в коридора, Винсент го нямаше. Не беше и в апартамента ми, когато се прибрах по-късно вечерта.
Изписаха Сет на другата сутрин и аз не отидох на работа, за да остана с него.
— Нямам нужда от бавачка, Тетида — каза ми нежно той, въпреки че, кълна се, в гласа му се прокрадна съвсем слабо раздразнение. — Добре съм. Няма да се счупя.
Седяхме в дневната, един до друг на дивана. Той беше взел компютъра си, а аз книга в ръка. Сгънах ръба на страницата, до която бях стигнала, и затворих книгата.
Исках да кажа на Сет, че ще се счупи, че това е нормално за един смъртен. Исках да му кажа хиляди неща, също както в болницата, но отново преглътнах чувствата си.
— Не трябва да се напрягаш — казах. — Искам да съм сигурна, че няма да направиш някоя щуротия.
— Хубаво. Защото обикновено животът ми е низ от физически натоварвания.
Беше прав. Повечето дни прекарваше седнал и в писане. Нямаше голяма вероятност да спука друга артерия така.
— Просто искам да внимаваш — повторих упорито. — Снощи те простреляха, забрави ли? Не е като да паднеш на леда.
— Малко прекали и тогава.
— Толкова ли е лошо, че се грижа за теб?
Той въздъхна и се върна към работата си. Имах чувството, че не само аз съм ядосана. Прекарахме по-голямата част от деня така, малко говорихме. Когато споменеше, че иска нещо (храна, вода и т.н.) аз бързо скачах и му го носех. Накрая дойде време за вечеря и той изглежда вече беше на края на търпението си.
— Приятелите ти нямат ли планове за вечерта? — попита рязко той.
— Да не се опитваш да се отървеш от мен?
— Само питам.
— Ще играят карти.
— Ти няма ли да ходиш?
— Не, ще остана тук, с теб.
— По-добре върви.
— Не искам да те оставям. Може да ти потрябва нещо.
— Тогава ме вземи с теб.
— Какво? — възкликнах. — Но ти трябва…
— … да си почивам, да не се напрягам. Знам, знам. Но виж, вече започнах да се изнервям, а и на теб добре ще ти дойде малко развлечение.
— Сет…
— Джорджина — прекъсна ме той, — няма да правя нищо по-различно. Ще седя и само…
— Компанията ще е по-добра?
— Не това исках да кажа — отвърна той.
Продължихме така още малко и междувременно се зачудих кога отношенията ни стигнаха до това ниво. Досега всичко беше някак лекомислено и романтично. Кога прекрачихме границата и започнахме да се заяждаме и да си опъваме нервите един на друг? Във филмите животозастрашаващите ситуации сближаваха хората.
Накрая отстъпих и отидохме у Питър и Коди. Всички в компанията (тази вечер състояща се от Хю, Питър, Коди и Картър) се изненадаха да ни видят, тъй като със Сет обикновено избягвахме събиранията на безсмъртни. Колкото и да не харесваше големите компании, Сет обичаше да играе карти. Това беше от типа аналитични дейности, които му допадаха и често му се разминаваше, без да говори много.
Точно преди да започнем играта, дойде Нифон. Разменихме си кратки погледи и после не си обръщахме внимание.
Беше неизбежно прострелването на Сет да не стане тема на разговор.
— Хвърлил си се пред пистолета да спасиш нея? — попита Питър, очевидно впечатлен.
— Ами… — каза Сет малко неловко, защото всички очи бяха вперени в него. — Опитах се да избия пистолета.
— Да го обезоръжиш?
— Ами… не. Буквално да го… избия. Не знам как да обезоръжа някого.
— Мислех, че си ходил на курсове по бойни изкуства, за да описваш бойните сцени в книгите си — обясни Питър.
Сет поклати глава.
— Досега не се бях бил. До снощи.
— Това е страхотно — каза Коди. — Да рискуваш живота си в името на любовта!
Втренчих се във вампирите невярващо, докато дрънкаха колко невероятен е подвигът на Сет. Обсипаха го с още въпроси за нападението и гневът, който се опитвах да потисна от снощи, се нагнетяваше и нагнетяваше. Срещу мен Нифон слушаше със самодоволна усмивка. Картър, по типичен за него начин, криеше чувствата си. Исках да знам защо не е с другите ангели, но проблемите със Сет бяха с предимство пред всичко останало.
Едно нещо ме порази. Хю слушаше мълчаливо и изглеждаше ядосан колкото мен. Мислех, че ще заеме страната на вампирите, безгрижно ще настоява Сет да сподели повече подробности и ще го заклейми като безспорен герой. Лицето на импа обаче беше мрачно и каменно, очите му не се отделяха от картите.
— Вероятно е бил друсан — отбеляза Питър. — Не знаеш как ще реагира. Да скочиш така е прекалено дръзко, като се замисли човек.
Вече не издържах.
— Беше глупаво! — извиках. Всички глави се обърнаха към мен. Не им обърнах внимание и вперих очи в Сет. — Беше глупаво и идиотско и… и… — не можех да измисля повече синоними, така че замълчах. — Не трябваше да го правиш. Той не можеше да ме нарани. Не можеше да ме убие. Трябваше да ме оставиш аз да се оправям.
Знаех, че Сет мрази да е център на внимание, но отвърна на погледа ми с изненадващо каменно изражение.
— Джорджина, в тъмната алея имаше мъж с пистолет. Ти беше пред него. Наистина ли мислиш, че можех да мисля логично? „О, добре. Тя е безсмъртна и дори и да я прострелят, няма за какво да се притеснявам.“
— Да — изръмжах аз. — Точно това трябваше да си помислиш.
— А аз си мислех: „Жената, която обичам, е в опасност. Предпочитам аз да умра, вместо да гледам как тя умира“.
— Но нищо нямаше да ми се случи!
— Първичен човешки импулс е да защитиш любимите си хора. Дори и те да са безсмъртни.
— В това няма никакъв смисъл.
— Защото от много време не си човек — озъби ми се той.
Все едно ме удари. Изстрелях се от стола и отидох в банята. Сълзи от яд изпълниха очите ми, а не исках приятелите ми да видят, че плача. Облегнах чело на огледалото и приложих всички обичайни трикове да се успокоя. Дълбоко дишане. Броене до десет. Нищо не подейства.
Не разбирах. Просто не разбирах. И очевидно, и Сет не разбираше. Защо не можеше да разбере? И да ме бяха простреляли (в главата, в сърцето, където и да е), щеше адски да боли. Болката щеше да е огромна. Но след ден-два щях да съм добре. И да продължа.
Не и Сет обаче. Как не можеше да разбере колко беше сериозно това? Смърт завинаги. Стиснах очи и се опитах да не си представям Сет мъртъв. Студен. Неподвижен. Без искри в кафявите си очи. Ръката му никога нямаше да държи моята. У мен се надигна ридание, но не се предадох.
Продължих да дишам дълбоко и накрая реших, че мога да се върна при другите. Когато излязох от банята обаче и тръгнах покрай ъгъла към кухнята, чух някой да крещи. Хю.
— Било е смело. Благородно. Галантно. Достойно за златна звезда. Но тя е права. Било е глупаво. Било е адски глупаво и ти си дори още по-адски глупав, че не го разбираш.
— Разбирам го — каза Сет. Можех да доловя умората и раздразнението в гласа му. — Можеше да умра. Знам това. Само че тогава не мислех за голямата вселенска картина. Мислех за нея.
— Не — каза Хю. — Не е вярно. По дяволите, писна ми да слушам как всички все те оплакват колко ти е трудно. Само опяват колко е невероятно, че имаш успешна връзка с нея. Но, боже, какво му е трудното? Имаш красива, прелестна приятелка, която не остарява, мамка му. Тя те обича. Знам, че не можете да правите секс и всички се държат сякаш това е краят на света, но я стига! Тя ти е дала зелена светлина да правиш секс, с когото решиш. А и не те виждам да страдаш особено.
— Какво искаш да кажеш? — попита Сет.
— Искам да кажа, че тя е тази, която страда. Тя знае, че животът ти е като бомба. Остават ти… колко? Петдесет години може би? И то при положение, че не се разболееш или не пострадаш при инцидент. Петдесет години и край. Тя трябва да живее с тази мисъл всеки ден, със съзнанието, че един миг и животът ти ще угасне ето така. — Чух как Хю щракна с пръсти. — Няма да те боли. Няма да си ранен. Ще си мъртъв. Тя ще те гледа как остаряваш, как посивяваш и се сбръчкваш и когато най-накрая умреш, това ще я съсипе.
Настъпи тишина и после чух Сет да казва несигурно:
— Петдесет години са нищо в сравнение с нейната възраст. Ще ме забрави. Както всички не спирате да ми напомняте — тя е безсмъртна.
— А това само значи, че ще те оплаква много, много дълго време. Ако изобщо имаше някакво съжаление у теб към нея, отдавна трябваше да сложиш край на връзката ви. Не трябваше да се обвързваш с нея. Отначало тя не знаеше какво да мисли, сега вече е хлътнала. Тя няма да се откаже от теб. Дори и да започнеш да се държиш като най-големия задник на тази земя, пак няма да се откаже от теб. Не и след романтичните идеали, които си е изградила. Тя обиква лесно и лесно бива наранена.
Най-накрая се насилих да се размърдам в последвалата тишина. Никой не ме погледна, освен Нифон. Очевидно всичко това го забавляваше. Седнах на стола и продължихме играта. Никой обаче не мислеше за картите. Атмосферата беше напрегната, разговорът беше изкуствен и не вървеше. Всички мислеха за едно и също, но на никого не му се говореше. Когато Питър неловко каза, че е уморен, всички останали буквално излетяхме от столовете си.
Обличах палтото си, когато Картър дойде при мен.
— Сет сам решава и това е негово право — каза меко Картър. Когато ангелът ме погледнеше така, кожата ми винаги настръхваше. Човек с такава грозна бейзболна шапка не би трябвало да може да прави такова нещо. Честно, защо шапките му винаги бяха мръсни? — Бесней колкото си искаш, но в крайна сметка смъртните живеят живота си както те решат. Не е наша работа да им се бъркаме.
— Напротив — казах аз. — И вие това правите. Всички го правим. Та това е причината за вечната битка между Рая и Ада — кой да влияе на хората.
— Да, но това е различно.
— Не, не е. — Зад него видях Нифон да казва нещо на Сет. Страхотно. Вероятно дяволът се опитваше да купи душата му. Само това ми липсваше. Обърнах гръб на Картър. — Виж, трябва да вървя. Поздрави ангелската тайфа, когато ги видиш.
Откъснах Сет от Нифон и тръгнахме към къщи. Не мислех, че е възможно да се чувстваме по-неловко, отколкото у Питър, но в колата се оказа, че греша. По-рано със Сет бяхме решили той да спи у дома, но когато изкарах колата, той попита:
— Бих искал да отхвърля малко работа. Нещо против да се прибера?
Явно и сега нямаше да говорим. Усмихнах се сковано, без да отделям очи от пътя.
— Разбира се. Няма проблеми.