Сънят на сукубата

Глава 13

— Не съм сериен убиец. Беше прекалено добра възможност и не можах да откажа.

— Боже! — казах аз. — Ако ми даваха монета всеки път, когато чувах това…

Лиам, мъжът, който ме купи на търга, се засмя и ми отвори вратата на колата. Той караше блестящ черен лотус елиз, който беше внесъл от Обединеното кралство. Това ме впечатли. Явно наскоро беше мил колата. Това също ме впечатли (и малко ме натъжи, защото щеше да завали всеки момент).

— Трябваше да е хубаво — добави той и запали двигателя. — Та, дано не ти се струва прекалено откачено за празниците.

Не тръпнех в очакване на срещата с него след търга, но знаех, че все някой ден ще се обади. Лиам звънна по-рано да каже, че е намерил билети за драматична постановка по три разказа на Едгар Алан По и аз реших, че моментът е подходящ да приключим със срещата. А и харесвах По. Да, беше малко странна среща (все пак бяха празници), но за това беше виновен театърът, не Лиам.

Беше ранно представление и решихме първо да гледаме постановката, а после да вечеряме. Докато пътувахме към театъра, се оказа, че правилно съм го преценила. Интелигентен. Приятен. Умерено забавен. Работеше за инвеститорска компания в центъра и имаше достатъчно разум да не ме занимава с подробности. Водехме лек разговор, разказвахме си анекдоти и случки от живота ни. Все пак предпочитах да съм със Сет, но Лиам беше приятна компания за една нощ, а и той заслужаваше да се позабавлява — все пак дари ужасно много пари.

Пиесата се оказа толкова шантава, колкото се надявах. Започнаха с „Маската на червената смърт“ и продължиха с „Бъчвата с амонтилядо“. Завършиха вечерта с „Издайническо сърце“ — каква вечер на По щеше да е без този любим на публиката разказ.

— Не бях чувал за „Маската на червената смърт“ — каза после Лиам. Решихме да оставим колата и да повървим шест пресечки до ресторанта, в който беше направил резервация. — Чел съм другите два разказа в гимназията. Явно е някаква алегория за това как човек не може да избяга от смъртта. Можеш да се заключиш, но нищо няма да постигнеш.

— Много повече от алегория е — замислих се аз. — В исторически план често точно по този начин хората са реагирали на чумата и другите болести. Заключвали са се. Или са напускали града и са бягали. Понякога изхвърляли болните и заключвали портите на града, така да се каже.

— Това е ужасно — каза Лиам. Влязохме в малкия италиански ресторант, който почти винаги беше пълен. Признавам, беше се постарал за срещата.

— Не са знаели какво друго да правят — казах аз. — Не са знаели какво причинява болестите и освен да поддържат добра хигиена и да се молят за късмет, не са имали много лечения за епидемиите.

— На търга не казаха, че си толкова запалена по историята — подразни ме той.

— Така ли? Ако бяха казали, нямаше ли да наддаваш?

— Шегуваш ли се? И да изпусна красива жена, която използва думи като „исторически план“ и „епидемия“ на първата среща? Щях да платя повече.

Усмихнах се и позволих на управителя да ни заведе до нашата маса. Бях доволна, че Лиам оценяваше познанията ми по история, но трябваше да внимавам да не изляза прекалено голям експерт. Знаех повече от едно средностатистическо момиче и можех да се впусна в подробности, които съвременните хора нямаше как да научат. Смених темата.

— Е, може би някои други участници в търга разсеяха водещия.

— Говориш за феминистката преди теб?

Намръщих се.

— Не, говоря за огромната блондинка в сребърно, която той купи.

— А, да — съгласи се Лиам. — Тя беше луда. Привлекателна, но луда.

— Наистина ли мислиш, че е привлекателна?

— Да. Не красива колкото теб, разбира се — добави бързо той, разбирайки погрешно въпроса ми. — Но водещият явно не мислеше така. Не можеше да спре да я опипва.

— О, стига! Та той почти не я докосна!

— Не и по време на търга, разбира се. Говоря за след това.

— Какво?

Тогава сервитьорът дойде и ни прекъсна. Трябваше да изчакам Лиам да поръча, за да продължи да разказва.

— След търга останах да помогна при разчистването. Дийна е приятелка на бившата ми съпруга. Когато приключихме, Ник и блондинката се бяха награбили и си тръгнаха заедно.

— Това… това е невъзможно.

Тоуни каза, че са си тръгнали поотделно. Нямаше как с Ник да са имали страстна и тежка нощ веднага след търга. На следващата вечер тя дойде в апартамента ми и имахме урок по танци. Дори да ме беше излъгала за Ник (но пък защо да го прави), определено скоро не беше получавала енергия. Сериозно преобразяване в различни нечовешки форми можеше да изразходва енергията за това време, но една нова сукуба нямаше още такива умения. Не виждах никаква логика. Лиам очевидно се озадачи от объркването ми.

— Защо смяташ, че е невъзможно? — попита той.

Поклатих глава.

— Просто… няма значение. Дано са си прекарали добре. Така… какво вино поръча? Не чух.

Не исках да съсипвам вечерята и затова прибрах главоблъсканицата с Тоуни в чекмедже с надпис „По-късно“ и се постарах да заслужа хиляда и седемстотинте долара, които Лиам беше платил за мен. След вечеря повървяхме до колата, наслаждавайки се на разходката. Времето, макар и влажно, беше топло — към десетина градуса. Коварните зими на Сиатъл ни подвеждаха така понякога и само ден-два по-късно сковаваше адски студ. Лиам плъзна ръка в моята и аз не се дръпнах, но това ме постави пред дилема.

Не беше някой, с когото смятах да се видя отново. От учтивост към Сет и защото исках да водя нормален живот, избягвах случайни връзки с това тяло. Всичко това беше достатъчна причина да не позволя нощта да прерасне в нещо повече от приятелско ръкостискане за довиждане. Изведнъж обаче усетих липсата на енергия. Чувствах се добре с енергията на Саймън, но я бях изгубила още преди да успея да се възползвам от нея. Щеше да бъде приятно отново да изпитам онова чувство, да се прибера с Лиам и да получа това, от което имам нужда.

Когато стигнахме до колата му, още държеше ръката ми; после се обърна и се озовах с лице към него.

— Сега какво? — попита той.

— Не знам. — Все още не знаех какво да правя. — Чакам предложения.

Лиам се усмихна, сладка усмивка, която се отрази и в сините му очи.

— Какво ще кажеш за това? — той се наведе и ме целуна почти като Данте.

О, Лиам. Лиам беше добър човек. Добър, добър човек. От породата на Сет. Когато устните ни се докоснаха, усетих как сладостта на енергията му се изля у мен. Желанието ми се събуди и се притиснах о него. Не ми харесваше да използвам това тяло, но обстоятелствата бяха необичайни. Взех решение. Щях да спя с него и да го зарежа. Беше добър човек, не някой психар. Може би щеше да се разочарова и сутринта нямаше да ме тормози да си бъдем дружки.

Целуна ме по-силно, притискайки ме към колата. Колко много енергия само от една целувка. Сексът щеше да бъде страхотен.

„Да, да, още. Искам още. Нахрани ме.“

Дръпнах се от Лиам.

Той ме погледна, основателно притеснен.

— Какво има?

Бях чула някой да шепти в главата ми. Тихо, но шептеше. Усетих копнеж, дълбок копнеж по енергията на Лиам, който можеше да се сравни с моите нужди, само че не беше мой. Принадлежеше на някой друг (или на нещо друго). Изведнъж всичко ми се изясни. Разговорите с Данте и Ерик. Някакво създание, което дебне и краде енергията ми. Наистина аз правех същото с мъжете… но не можех да променя начина, по който се чувствах. И точно тогава ми прилоша от мисълта, че някакъв паразит щеше да дойде при мен тази вечер, защото щях да бъда пълна с енергия. От това кожата ми настръхна. Достатъчно лошо беше, че това нещо използваше мен. То щеше да ме накара да използвам и Лиам.

Погледнах го — беше толкова чаровен и приятен. Поклатих глава. Не можех да го направя. Имах нужда от енергията, но щях да отложа момента колкото мога по-дълго. Онова нещо нямаше да получи каквото искаше.

— Лиам… — казах бавно, — трябва да ти кажа нещо. Аз… хм, наскоро приключих една дълга връзка и участвах в търга, защото си мислех, че ще мога… Знаеш.

Той въздъхна; изглежда по-скоро съжаляваше, отколкото беше ядосан.

— Не си готова.

Поклатих глава.

— Наистина съжалявам. Исках да помогна на децата и мислех, че ще успея да продължа напред.

Той стисна ръката ми и после я пусна.

— Е… Съжалявам, но разбирам. И те харесвам. Може да се виждаме и да се получи нещо сериозно. Но не и докато не си готова. Не искам да те насилвам.

О, господи! Добър, добър човек.

— Много съжалявам — казах. Наистина го мислех. Ужасно много исках енергията му.

— Няма за какво — каза ми той, усмихвайки се. — Ела, ще те закарам вкъщи.

Той ме върна на „Куин Ан“ и аз го целунах по бузата, преди да изляза от колата. Каза ми да му се обадя, когато съм готова, и аз му обещах да го направя.

Когато си тръгна, не влязох в сградата, а се обадих на Данте.

— Любимата ти сукуба е — казах, когато вдигна.

Чух го да се прозява.

— Това е спорен въпрос. Какво искаш? Късно е.

— Трябва да говоря с теб. Случи се нещо странно.

— В леглото съм, сукубо. Ако нямаш намерение да ми правиш компания, предпочитам да нямам гости тази вечер.

— Моля те, Данте. Важно е.

Той въздъхна.

— Добре, ела.

— Не знам къде живееш.

— Напротив, знаеш. Идвала си милиард пъти.

— Живееш в магазина?

— Защо да плащам наем за две помещения?

Отидох с колата до магазина. Имаше табела „Затворено“, но отвътре се процеждаше слаба светлина. Данте отвори вратата, когато почуках. Беше с дънки и обикновена тениска, нищо необичайно, но рошавата му коса говореше, че наистина си е бил легнал.

— Извинявай — казах му. — Може би трябваше да изчакам.

— Късно е за извинения. Заповядай.

Той ме поведе през предната част на магазина към малката врата, която обикновено стоеше затворена. От другата страна имаше голяма стая — нещо между дневна, офис, склад и… работилница.

— Ерик беше прав — казах, приближавайки се до високата библиотека. Рафтовете бяха пълни с буркани и бутилки с билки и непознати течности. — Ти си магьосник — заключих. — Или поне се правиш на такъв.

— Ти не ми вярваш? Може би така е най-добре — той ми посочи пуф кресло и обикновен диван. — Избирай, ако не предпочиташ леглото.

Избрах дивана.

— Не че не ти вярвам… но всички други неща, с които се занимаваш, са глупости. Разбира се, Ерик сигурно те мрази заради нещо истинско и на първо място нямаше да ме прати при теб, ако не притежаваше някакви умения.

— Интересна логика. Може би ме мрази, защото съм голям чаровник — той потърка очи и се прозя отново. Когато раздвижи ръка, забелязах бледи дупчици по средата на ръката му. Не ги бях виждала, защото досега винаги беше с дълъг ръкав.

— Може би мрази пороците ти.

Данте проследи погледа ми. Сви рамене, без да се притеснява.

— Не. Ланкастър има много по-основателна причина от едно-две убождания от време на време.

— От опит знам, че няма такова нещо като „от време на време“.

— Ти какво? Да не си дошла да ми четеш лекция, сукубо?

— Не — признах. Нямах нито време, нито интерес да променям Данте. — Тази вечер чух един глас.

— И аз чух един глас. Някой се обади и ме събуди.

— Данте!

Ядосано обясних ситуацията. Остана намек от саркастичната му усмивка, но иначе ми се стори искрено разтревожен.

— Хм. Интересно. Явно нещото е надигнало грозната си глава.

— Какво мислиш, че значи?

— Нямам представа, докато не разберем какво е съществото. Мога само да предположа, че е отчаяно, поради някаква причина. Досега се криеше доста добре, знаехме само за загубата на енергия, разбира се — той светна малко. — Очевидно сега не е тук и не те кара да ми се нахвърлиш.

— Съжалявам.

— Е, добре. Вероятно не съм добър колкото мъж с хиляда и седемстотин долара. Хищникът ти има стандарти.

Потръпнах — идеята, че съм жертва на хищник, не ми се нравеше. Погледнах Данте и трябва да съм изглеждала много жално, защото на лицето му се изписа объркване.

— Данте, трябва да ми помогнеш. Наясно съм, че не знаем много неща… Но… страхувам се от това нещо. Не мога да си позволя да взема жертва, защото се боя, че чудовището ще се върне. Дори не мога да заспя.

Сивите му очи ме преценяваха и за моя изненада, изглежда го бях разчувствала. Това напълно го промени.

— А, сукубо. Днес можеш да спиш. Нямаш енергия, нямаш гости. Съмнявам се, че една целувка би била достатъчна.

— Но в крайна сметка… все някога ще ми трябва енергия… А докато не мога да говоря с Джером…

— Мога да ти направя талисман или нещо такова. Защита, която ще отблъсне нещото.

— Можеш ли? — опитах се да скрия скептицизма си, но не успях. За пореден път лицето му се изкриви.

— Ако не искаш помощ…

— Не! Искам. Съжалявам. Сгреших. Потърсих помощта ти, а после ти се подиграх.

— Е, ти сама каза, че досега с нищо не съм спечелил доверието ти.

— Съгласна съм на всичко — казах честно.

Той се изправи и се протегна. После отиде до рафтовете и започна да разглежда бурканите.

— Сигурна ли си? Това, което ще направя, може да не ти хареса. Колко силно го искаш?

Замислих се за гласа, как чувах нуждата на съществото в главата си.

— Много силно. Стига да не ми направиш огърлица от червата на коза, съм готова на всичко.

Очите му още шареха по лавиците и бурканите. Замисли се за няколко секунди.

— Съжалявам, но ще ми трябва малко време. Щеше да е много по-лесно, ако знаехме с какво си имаме работа. Така ще трябва да ти направя талисман срещу всякакви видове създания и може и да не свърши работа. Трудно се прави широкоспектърен талисман.

— И няма да стане тази вечер?

Той дойде до мен.

— Тази вечер няма да имаш проблеми, забрави ли? Разбира се, можеш да останеш тук. Аз няма да спя и ще се погрижа нищо да не ти се случи.

Не можех да не се усмихна.

— Също като Кайла.

— Като кого?

— Племенницата на гаджето ми… — почти бях забравила за странния ни разговор. — Наговори ми разни странни неща. Не знам обаче дали са детски измишльотини или наистина има умения на медиум.

— При децата линията е много тънка — каза той. — И да има някакви сили, сигурен съм, че с наука и дисциплина бързо ще й ги избият от главата. Какво ти каза тя?

— Тя каза, че аз съм „магия“. И че има чудовища във въздуха, които влизат в сънищата на хората. — Той не проговори и аз възкликнах: — Мислиш ли, че може да ни помогне?

Той поклати глава.

— Не. И да е медиум, и да има някакви дарби, тя е прекалено малка и неопитна, за да каже какво става и да ни бъде от полза.

— Но може да усети онова, което ме преследва?

— Да. Ако наистина е медиум, ще е чувствителна към магическите и духовните светове.

Интересно. Малката Кайла май един ден щеше да има потенциал да развие могъщи духовни сили.

— Какво ще я посъветваш?

— А? — попита той.

— Какво би казал на някой като нея. Как да развие способностите си и да не позволи на науката и дисциплината да й ги избият от главата.

— Аз да я посъветвам? — изсмя се той рязко. — Избийте й ги от главата. Ще й направите услуга.

Дълго време седях, загледана в краката си. После погледнах нагоре към него и попитах:

— Защо си толкова нещастен?

— Кой казва, че съм нещастен? Изкарвам пари, без да правя нищо.

Махнах с ръка.

— Всичко тук говори, че си нещастен. Поведението ти. Ръката ти. Купчината бирени бутилки. Постоянно твърдиш, че те дразня, а продължаваш да ми помагаш и се радваш да ме видиш.

— Нещастието не обича да е само. И ти не си особено щастлива.

— Доволна съм от живота си — оспорих го аз.

— Тогава върви си живей живота и ме остави да спя. — Не много тактично той отиде до вратата и я отвори. — Ще направя талисмана ти и ще ти се обадя.

Понечих да му се озъбя, но той изглеждаше толкова изморен, че сърце не ми даде. А и знаех, че е прав. Данте Мориарти беше много нещастен човек и използваше сарказъм и други похвати, за да го прикрие. Зачудих се какво го тормози, какво беше помрачило така душата му.

— Някога ще ми кажеш ли защо Ерик те мрази толкова? — попитах го тихо.

Данте ми посочи вратата.

— Лека нощ, сукубо. Сладки сънища.