Сърце от лед

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

— Знаеш ли съвсем точно какво трябва да правиш? — попита за стотен път Хюстън, обърната към Ян.

Момчето тържествено кимна и погледна към дървеното сандъче, което лежеше на пода на каручката. До него седеше Закариа с поглед, устремен напред, и лице, зачервено от напрежение. Все още не беше достатъчно възрастен, за да проумее напълно опасността, на която се излагаше.

— Надявам се, че тези неща няма да гръмнат от само себе си? — продължи Хюстън.

— Няма страшно — отговори Ян, но не можа да се въздържи и отново хвърли поглед през рамо към дървеното сандъче.

Ръцете на Хюстън толкова силно стискаха кожените юзди, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Бяха й необходими почти двадесет и четири часа, докато успее да събере всичко необходимо, за да осъществи плана си.

Още от самото начало знаеше какво трябва да предприеме, но в същия момент й беше станало ясно, че нито един възрастен човек не би се съгласил да й помага при това начинание. Когато помоли Ян за помощ, тя веднага му изтъкна неприятностите, на които ще се изложи, ако неговото съучастие стане публично достояние. Обаче Ян беше отговорил, че всичко, каквото има в момента, го дължи само на Хюстън и че е готов да рискува за нея дори живота си. Но за голямо съжаление на Хюстън той беше помолил и младия Закариа да се включи в рискованото дело. Оправдаваше се, че имали нужда от човек, който да пази конете.

В полунощ Хюстън се срещна с Ян в шахтата „Малката Памела“. Предполагаше, че след експлозията в шахтата все още цари голяма суматоха. И наистина никой не им обърна внимание, когато се промъкнаха до склада за динамит. Строшиха ключалката на вратата и откраднаха толкова взрив, че с него биха могли да вдигнат във въздуха два жилищни блока. Въпреки протестите на Ян, че само си губят времето, Хюстън грижливо заключи склада с верига и катинар.

И двамата не бяха особено сръчни в укриването на противозаконната си дейност. Все пак успяха да занесат откраднатото сандъче с динамит до чакащата каруца, без някой да ги спре и заговори. Няколко души поздравиха Хюстън, но тъй като тя беше оставала много време в лагера през последните дни, никой не видя нищо подозрително в това, че посред нощ товари на каруцата някакво сандъче.

Двамата с Ян бяха минали половината път надолу по хълма, когато насреща им се появи Закариа. Още преди часове той се беше спуснал по едно въже, навързано на възли, от прозореца на своята спалня и беше решил да се отправи пешком към шахтата.

— Няма да правиш нищо друго, освен да чакаш при конете — втълпяваше му за пореден път Хюстън. — А щом баща ти и аз ги яхнем, вие двамата веднага изчезвате. Ян, ти ще можеш ли да се върнеш в къщата на Идън, без да те забележат?

— Разбира се.

— А ти, Зак?

Закариа преглътна няколко пъти, тъй като неговото въже се беше скъсало още когато се люлееше на метър и половина над земята. Нямаше никаква възможност да се промъкне отново в къщата на майка си, без да го забележат.

— Естествено — каза все пак той. — Няма проблеми.

Когато наближиха спящия град, Хюстън беше напрегната като пружина. Беше вече три часът сутринта, когато стигнаха затвора. Още от вечерта тя беше скрила наблизо два оседлани коня, чиито дисаги бяха натъпкани с хранителни продукти, дрехи и толкова много пари, че е тях можеха да живеят поне няколко месеца в добро скривалище.

Тя спря каруцата на петдесет метра от затвора и нервно се загледа в Ян, който вдигна сандъчето от колата. Знаеше, че в мината е боравил с динамит, но съвсем не беше сигурна дали той е наясно как да взриви предната част на един затвор, изграден от неодялани камъни.

Тъкмо понечи да сподели с Ян своите колебания, но в същия миг той заговори:

— Ще сложа няколко шашки в основата на стената, която е вкопана в хълма. Когато динамитът избухне, цялата предна част ще се плъзне надолу по склона. Все едно сме отворили един голям прозорец. Кен трябва само да скочи от килията си на седлото на коня и можете да препускате в галоп, накъдето си искате. Съвсем проста работа.

— Много проста работа, заради която е възможно ние тримата да прекараме остатъка от живота си в затвора — промърмори тя.

Вчера, когато Кен й каза, че може би ще го обесят за убийство, което не е извършил — а ако искаше да бъде честна пред себе си, трябваше да признае, че дори да беше убиец, това пак нямаше да я спре, — тя веднага осъзна, че трябва да предприеме нещо за неговото освобождаване. Наистина Кен можеше да разчита на симпатиите на жителите на Чандлър, след като толкова енергично беше помагал на пострадалите работници и техните семейства; но най-вероятно беше процесът да се състои в Денвър, а фирмата „Фентън — въглища и стомана“ притежаваше там мощ, която внушаваше страх.

Хюстън не вярваше, че в Денвър Кен може да разчита на честен процес, още повече че не разполагаше със свидетели, които да снемат вината от него. Ако Марк Фентън и неговите приятели дадяха показания, че са го видели да стои на стълбата с мъртвия Джейкъб Фентън в краката му, той веднага щеше да бъде признат за виновен.

След като в продължение на няколко минути изследва съвестта си, тя разбра какво трябваше да стори и без колебание се зае с осъществяването на плана си.

Трябваше да го освободи от затвора, дори ако се налагаше след това двамата да прекарат остатъка от живота си в нелегалност. Щеше да го отведе в Мексико и беше сигурна, че ще успее да убеди Блеър от време на време да й изпраща толкова пари, колкото са необходими, за да живеят сравнително прилично. Ако Кен не се показва твърде често и не привлича вниманието върху себе си, тя вярваше, че ще може да го опази от вмешателството на американското правосъдие. За нещастие Кен беше твърде известна фигура в много области на страната и по тази причина не можеха да се укрият в Съединените щати.

Хюстън съжаляваше единствено, че не може да се сбогува със семейството и с приятелите си. Вероятно нямаше дори да може да им пише, тъй като писмата й непременно щяха да насочат полицейските агенти по следите на Кен и да доведат до неговото задържане.

Въпреки всичко беше сигурна, че постъпва правилно. Освен това беше убедена, че ще намери своето щастие редом с Кен, дори ако трябваше да живее с него при мизерни условия.

Даде указания на Закариа да изведе конете от скривалището им, да затегне коланите на седлата и да ги доведе по-близо до затвора.

Ръцете й трепереха, докато помагаше на Ян да закрепи шашките динамит в основите на стената. Когато зарядът беше поставен и фитилите за запалване бяха разпределени както трябва, тя обясни с жестове на Ян, че иска да се качи на раменете му и да погледне през прозореца в килията.

Кажи му да си увие дюшека около главата — пошепна Ян, докато я вдигаше.

— Нали не сме сложили твърде много динамит, че да го раним? — попита разтревожено тя.

— Токчетата на ботушите ти са дяволски остри, тъй че, моля те, не усложнявай още повече живота ми с глупави въпроси!

Хюстън впери поглед в тъмната килия и видя Кен да лежи напреки на нара. Той беше твърде малък за него и значителни части от тялото му се подаваха навън. Тя хвърли едно дребно камъче в килията.

Той не се помръдна и тя трябваше да хвърли още шест камъчета, последното от които отскочи доста шумно от гърдите му, преди той да се събуди.

— Кен! — подвикна тя тихо.

— Какво има? — понита той и се надигна. — Ти ли си, Хюстън? Какво търсиш посред нощ пред затвора?

Тя му направи знак да се доближи до прозореца.

— Нямам време да ти обяснявам всичко. Ян и аз ще те измъкнем от килията. Ще вдигнем стената във въздуха с динамит, затова се дръпни в най-отдалечения ъгъл и увий дюшека около тялото си, поне около най-важните му части.

— Какво ще правите? — изпъшка Кен. — Динамит? Слушай, Хюстън, трябва да ти кажа нещо!

— Хюстън! — обади се отдолу Ян. — Тези остри токчета направо ще ме съсипят. Цяла нощ ли ще стоиш горе?

— Трябва да вървя — каза бързо тя. — Свий се в ъгъла, а когато стената се срути, конете ще са готови. Обичам те!

С тези думи тя се дръпна от прозореца и слезе от раменете на Ян.

Кен така си и остана до прозореца на килията. Значи тя не беше отфучала с каретата, за да прибере парите му на сигурно място, а, напротив, беше изработила точен план как да го измъкне от килията му. Той сложи ръце в джобовете си, усмихна се и започна да си подсвирква някаква мелодия, наслаждавайки се на мисълта, че Хюстън толкова се тревожи за него.

Но както си свирукаше, чу някакъв странен шум, сякаш някой беше запалил опън под стената.

— Динамит! — прошепна невярващо Кен, грабна дюшека и скочи в един ъгъл на килията. Изобщо не беше очаквал такъв страшен трясък. Имаше чувството, че му разбиват черепа, а гърмежите все не преставаха.

Хюстън, Ян и Закариа бяха приклекнали зад един скален блок, когато предната стена на затвора почти грациозно рухна пред краката им. Динамитът взриви основите на стената, висока два стажа, камъните под тях се плъзнаха надолу, като че се откриваше някакъв паметник, и разкриха гледката към вътрешността на затвора. Кен се беше свил в далечния ъгъл, но когато пушилката постепенно се разсея, той не даде никакви признаци, че иска да излезе от скривалището си.

— Ние сме го убили! — изпищя Хюстън и се затича към килията. Ян я следваше по петите.

— Вероятно само сме го замаяли. Кен! — извика Ян, надниквайки шума на падащите камъни, а когато Кен отново не реагира, момчето се покатери върху купа развалини и скочи в килията.

Младежът издърпа дюшека, с който се беше увил Кен, но братовчед му явно не проумяваше какво се иска от него, затова Ян опита с езика на жестовете. Вероятно експлозията беше зашеметила напълно Кен, тъй като той само клатеше глава като безумен. Ян трябваше почти насила да го измъкне между развалините, за да слязат на земята.

Хюстън вече беше възседнала своя кон, а когато Кен пристъпи към нея, тя видя, че той непрекъснато се държи с две ръце за главата, сякаш изпитваше силни болки. Изглежда, искаше да й каже нещо, но сега нямаше време за това, така че Ян и Закариа побързаха да го качат на втория оседлан кон.

— Вие двамата веднага се прибирайте в къщи! — заповяда Хюстън, когато видя, че, привлечени от шума на експлозията, вече много хора тичаха към затвора.

— Напред! — извика след това на Кен и той я последва по южното шосе, което водеше навън от града, право към пустинята.

Хюстън препускаше толкова бързо, колкото позволяваха конете и пътят, и от време на време поглеждаше назад към Кен, който я следваше с празен израз на лицето си.

Слънцето се издигна над хоризонта, но те продължаваха да препускат в галоп и забавяха темпото само когато конете трябваше да си отдъхнат. На обед спряха пред една станция за смяна на коне, мизерна барака посред сухата степ между Колорадо и Ню Мексико, и Хюстън трябваше да заплати безумно висока цена за два отпочинали коня.

— Нещо не е наред ли? — попита станционният надзирател и посочи към Кен, който се беше подпрял на стената на бараката и се блъскаше с ръка по челото.

Хюстън подаде на възрастния мъж банкнота от двадесет долара.

— Никога не сте ни виждали.

Той прибра парите.

— Не се бъркам в хорските работи.

Хюстън се опита да размени няколко думи с Кен, но той само зяпаше като глухоням устните й и я последва чак когато му даде енергични знаци с ръце.

Този ден ядоха на седлата и не спряха дори след като слънцето залезе. Само един път Кен се опита да й каже нещо, но тъй като самият той вероятно не можеше да се чуе, започна да размахва ръце, докато Хюстън най-после разбра, че явно пита къде отиват.

— Мексико — извика четири пъти подред тя, докато той най-сетне даде някакъв знак, че я е чул.

Кен отново заклати глава, но Хюстън пришпори коня си и не му обърна внимание. Очевидно не искаше тя да се излага на опасност заедно с него, ала Хюстън нямаше да му позволи да я придумва да се върне. Щом той трябваше да прекара живота си в изгнание, тя беше готова да го последва.

Изведнъж Кен сграбчи юздите на коня й и ги дръпна с такава сила, че животното спря като заковано.

— Спираме! — изрева той. — Тук ще нощуваме!

Всяка дума беше произнесена с такава мощ, че Хюстън примига уплашено. Като че в тихата до преди малко нощ се беше разразил ураган.

Кен не каза повече нито дума, скочи от седлото и поведе коня си през малък хълм към група дървета. Хюстън го последва, а той в това време разседла коня и започна да приготвя място за нощувка. Тя предпочиташе да продължат пътя си, за да увеличат разстоянието между тях и хайката от Чандлър, но може би Кен беше получил някакво нараняване при експлозията и се нуждаеше от малко отмора, за да се съвземе. Пък и щеше да мине доста време, докато съберат преследвачи измежду гражданите на Чандлър; следователно можеха да си позволят няколко часа почивка.

Със седлото в ръце тя се обърна към него. Но погледът, с който я измери изпитателно от глава до пети, я накара да се разтрепери.

Той съвсем бавно взе седлото от ръцете й, захвърли го на земята и след още един поглед, който тя не можа да определи, се нахвърли върху нея.

Кен беше като изгладнял звяр, а след като Хюстън се съвзе от първата изненада, тя реагира по същия начин. Копчетата хвърчаха от прашния й костюм за езда като пуканки от прегрят тиган. Устата му беше едновременно навсякъде по тялото й, а големите му силни ръце разкъсваха всичко, което му пречеше да се допре до голата й плът.

— Кен! — извика тя, плачейки и смеейки се. — Кен, моя единствена, моя истинска любов!

Но той не се нуждаеше от думи, когато притисна голото й тяло към земята и проникна в нея с такъв устрем, сякаш беше погълнал заряда динамит, с който сутринта вдигнаха във въздуха килията, и в момента го беше подпалил. А Хюстън имаше усещането, че тя е стена, която се срутва под напора на експлозията, докато превземаха с диво, изгарящо желание върха на своите усещания. Беше убедена, че няма нужда от нищо друго в живота си, освен от това, и че всичко, което беше сторила през този ден, си е заслужавало.

Когато двамата с едно общо изригване достигнаха оргазма, Хюстън потрепери от силата на своята страст и мощта на любовта, която изпитваше към този мъж.

Те лежаха известно време един до друг и Кен я притискаше в обятията си, сякаш вече никога не възнамеряваше да я пусне. Хюстън се сгуши платно в него, зашеметена от страха, че едва не го загуби, че едва не го бяха обесили.

След като лежаха дълго така, Кен стана и отиде да се погрижи за конете. Хюстън искаше да му помогне, но с движение на ръката той й даде да разбере, че трябва да си остане на мястото. Хвърли й едно одеяло, за да се предпази от хладния нощен въздух.

Кен не й позволи да му помага и когато се зае да пали огън. Тя понечи да възрази, че пламъците могат да ги издадат, но той й извика да има доверие в него и тя се подчини. Всъщност тя се зарадва, че вече може да предостави на него командването на този отчаян опит за бягство, отпусна се е облекчение и го остави да се погрижи за нея. Той й донесе чиния боб е парче питка и чаша безобразно кафе. Но Хюстън имаше чувството, че никога през живота си не се е наслаждавала на толкова прекрасна храна, колкото тази вечер.

Когато привършиха вечерята, Кен я взе в ръцете си. След минути и двамата вече спяха дълбоко.