Сърце от лед

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

На третия ден след експлозията вече бяха извадени четиридесет и осем трупа, а седем миньори все още бяха в неизвестност. На втория ден следобед бяха намерени четири тела, коленичили и затиснали с ръка устата си. Тези мъже бяха преживели същинската експлозия; но след това бяха задушени от газовете, отделящи се при пожара в забоя.

Витрините на магазините в града бяха обкичени с траурен креп, а знамената бяха спуснати наполовина. Когато ковчезите минаха по улиците в безкрайна процесия, гражданите сваляха шапки и навеждаха глави.

На връщане от шахтата, където беше помагал при извличането на миньорите от забоите, загина годеникът на Сара Оукли. Прекалено изморен, за да внимава какво става около него, при преминаването през релсите той не беше видял и чул влака, локомотивът го беше блъснал и убил на място.

Леандър и Кен, подкрепени от Идън, бяха поискали медицински пункт за работниците от мините и бяха получили уверението, че върху парцела, отпуснат от Джейкъб Фентън, веднага ще започне строителството на болница. Никой не се решаваше да го каже гласно, но всички бяха убедени, че Кен е отишъл в къщата на Фентън и със сила го с принудил да подари парцела.

Хюстън прекара целия ден на погребенията, като се опитваше да утеши вдовиците и се грижеше децата да получат достатъчно храна.

— Смятам, че на това парче хартия е отбелязано всичко, което вчера поискахте от мен — каза Рийд Уестфийлд, докато стояха пред входа на шахтата, и сложи в ръцете на Кен един лист. — След като бъдат привършени спасителните работи, мога да ви изготвя по-подробен документ; във всеки случай този удовлетворява всички правни изисквания.

Кен прегледа съдържанието на документа и бързо прочете, че всички права на собственост върху имуществото на Фентън се прехвърлят на Джейкъб Фентън, който може да се разпорежда с тях по свое усмотрение.

— Моля, подпишете този документ, а аз ще го заверя като нотариус и ще го депозирам в съда. Нося и копие, което можете да връчите на Фентън.

Кен се усмихна на Рийд.

— Много ви благодаря — каза той и взе писалката, която му подаваше адвокатът. Подписа оригинала и скри копието в джоба си. — Мисля, че трябва веднага да му предам този документ. Така поне малко ще го обезщетя за парцела, който отпусна за построяването на болница. Освен това може би ще успея да го накарам да вземе присърце идеята работниците от мините да бъдат обучени за оказване на първа помощ при спасяване на пострадали под земята.

Рийд отговори на усмивката му.

— Твърдо съм убеден, че Джейкъб Фентън щеше да е много по-добре финансово, ако не бяхте му прехвърлили правата върху имуществото.

Докато Кен яздеше надолу по хълма, за да занесе на Фентън документа за прехвърлянето, той се оглеждаше наоколо и си спомняше ужасите от последните дни. Трябваше да се свърши още много работа, освен това вече имаше няколко идеи как за в бъдеще да се избягват подобни експлозии и как при катастрофи в шахтите да се подобрят спасителните работи. Възнамеряваше да запознае Идън със своите проекти и да го помоли за съдействие. Леандър сигурно също щеше да се включи. Даже и Фентън би могъл да помогне с нещо. Когато Кен се сети за неизбежната смърт на Джейкъб, усети, че го обхваща тъга. В края на краищата той беше израсъл в близост до този човек и до осемнадесетата си година го беше виждал почти всеки ден. Ето че сега Закариа щеше да стане собственик на мините, след Марк естествено. Незнайно защо, никой не се сещаше за Марк, когато ставаше въпрос за имуществото и неговото наследяване.

Когато се изкачи с коня си по алеята към старата къща на Фентън, видя, че входната врата е широко отворена. Касата на вратата беше поправена и стъклото, което беше строшил в сляпата си ярост, беше заменено. Но вратата зееше отворена.

Кен слезе от коня и извика високо, когато прекрачи прага, ала не получи никакъв отговор. Кабинетът на Джейкъб беше в задната част на къщата и Кен веднага си спомни, че е бил за последен път там, когато Фентън го изгони, защото искаше да се ожени за дъщеря му. Остави документа за прехвърлянето върху масата и се замисли как ли би протекъл животът му, ако се беше оженил за Памела и не беше имал късмет да спечели собствено богатство. Във всеки случай сега нямаше да бъде женен за Хюстън.

При тази мисъл Кен за кой ли път си зададе въпроса, дали Хюстън би се омъжила за него, ако не беше мултимилионер.

Отново повика високо Фентън и като не получи отговор, реши да напусне къщата през кухнята. Този път му беше добре познат. В кухнята също нямаше жива душа, а вратата зееше широко отворена. Когато се приближи към изхода за двора, видя тясната стълба за прислугата, която водеше нагоре.

Докато живееше в конюшнята, най-много от всичко му се искаше да посети горния етаж. Нали мечтаеше един ден да си построи също такава голяма къща…

Засмя се при тази мисъл: че беше построил дом само заради гнева си, че никога не му беше позволено да посети горния етаж на Вила Фентън.

Сложи ръка върху перилата на стълбата и любопитството надделя над здравия човешки разум. Вземайки по две стъпала наведнъж, изтича нагоре като крадец, който не иска да бъде заловен. Тръгна по коридора, хвърляйки бърз поглед към спалните. Те бяха мебелирани много обикновено, с тежки, украсени с резба мебели от тъмно дърво, с грозни пердета и тапети.

— Хюстън има далеч по-добър вкус — промърмори той и се засмя на своя снобизъм.

Все още се усмихваше, когато стигна до горния край на парадното стълбите. Там усмивката му веднага угасна.

В основата на стълбището лежеше Джейкъб Фентън — в неестествено положение, очевидно поразен от смъртоносен удар.

Първата реакция на Кен беше съжаление, че все пак беше дошъл твърде късно и Джейкъб не беше умрял уверен, че собствеността, за която се беше борил през пелия си живот, най-после му принадлежи по закон. А след това към съжалението се примеси и тъга. През дългите години в Ню Йорк, докато работеше упорито, за да спечели милионите си, пред очите му винаги бяха стояли времената, когато трябваше да лъска ботушите за езда на Фентън. Но сега си припомни и дните, през които се беше държал дръзко и непочтително, беше поставял Фентън в неудобно положение пред гостите му и беше спорил с него кога може да използва собствените си коне и кога не. Спомни си и следобедите, когато беше убеждавал готвачката да слага лук в сосовете за вечеря, макар и двамата много добре да знаеха, че Фентън получаваше от лука киселини и после цяла нощ не можеше да мигне.

Кен бавно заслиза надолу по стълбите, но не беше направил и две крачки, когато в салона нахлуха Марк Фентън и петима от неговите млади приятели. Ако се съдеше по тона на гласовете им и състоянието на дрехите им, очевидно се връщаха от някаква пиянска сбирка, продължила през цялата нощ.

— Ако Тагърт мисли, че може да ми отнеме наследството — чу се заваленият глас на Марк, — ще трябва да се яви пред съда. И никой няма да повярва повече на един Тагърт, отколкото на мен.

Двете млади жени — едната в жълта копринена рокля с червена боа от пера, другата също в жълто, но с щраусови пера в косите — и тримата млади мъже бурно се присъединиха към неговото мнение.

— Къде държиш уискито, миличък? — попита едната от жените.

В този момент групата приближи до стълбата и се закова на място. Всички втренчено гледаха мъртвия и не смееха да мръднат. Марк се окопити пръв и вдигна очи нагоре към Кен.

— Исках да направя посещение на баща ти… — започна Кен, но Марк не му даде възможност да довърши изречението си.

— Убиец! — изпищя младежът и хукна нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж.

— Един момент! — извика Кен, но никой не обърна внимание на думите му. Другите трима мъже също се нахвърлиха отгоре му. Петимата се затъркаляха по стълбите и Кен си помисли, че щом той е единственият трезвен, сигурно ще бъде и единственият, който ще получи нараняване. Въпреки че трябваше да се бие с четирима души едновременно, той бързо взе превес.

Но тогава една от младите дами го удари отзад по главата с месингова статуя на Давид, на която библейският герой тъкмо зареждаше с нов камък прашката си.

Олюлявайки се, четиримата мъже се изправиха и втренчиха очи в Кен, който лежеше в безсъзнание на пода.

— Какво ще правим сега? — попита втората жена.

— Ще го обесим! — извика Марк и задърпа Кен нагоре но стълбите. Но тъй като не постигна особен успех сам, а и никой не му се притече но помощ, той погледна умолително другарите си по чашка.

— Той уби баща ми! — изплака пиянски Марк.

— Няма толкова уиски на този свят, което да погълна, за да се напия до смърт и да обеся такъв богат човек — заяви приятелят му. — Ще го закараме в затвора, докато е в безсъзнание. Нека шерифът се занимава с него.

— Въпреки че Марк се опита да протестира, той беше прекалено пиян, за да наложи волята си. Тогава четиримата с мъка вдигнаха изпадналия в безсъзнание мъж и го отнесоха до каретата, която все още чакаше отвън на алеята. Нито един от тях не удостои дори с поглед мъртвото тяло на Джейкъб Фентън, което лежеше проснато в основата на парадните стълби, зад широко отворената врата.

— Ето, изпий това — каза Идън и повдигна главата на Кен.

Пъшкайки, Кен се опита да се надигне, но болките в главата му бяха толкова силни, че трябваше да се опре на стената на килията.

— Какво стана? — Той вдигна очи към Идън, Леандър и шерифа, които се бяха навели над него.

— Станало е недоразумение — започна Лий. — Аз разказах на шерифа за документа и защо си отишъл да посетиш Фентън тази сутрин.

— Той наистина ли е мъртъв? — попита Кен. — Поне така изглеждаше, когато стигнах до стълбата и го видях да лежи долу. — Той се опита да изправи глава, но изстена от болка. — Последното, което си спомням, е Марк Фентън, който ме нападна заедно с няколко пияни мъже и ме събори по стълбата.

Идън седна на ръба на нара, на който беше проснат Кен. Вдясно от него имаше решетки, които отделяха килията от коридора.

Шерифът заговори:

— Доколкото успяхме да възстановим протичането на събитията, прислугата е открила мъртвия Фентън в основата на стълбището около три минути преди вие да влезете в къщата. Поради неизвестна нам причина решили всички да потърсят помощ и оставили вратите отворени, а покойния сам в къщата. След това се върнал Марк с неговите приятели и ви видял на горния край на стълбището. Помислил, че вие сте блъснали Джейкъб надолу. Все пак сте имали късмет, мистър Тагърт. Марк е настоявал да ви обесят на перилата на балкона, над входната врата.

Кен потърка цицината на тила си.

— Не мисля, че обесването е по-болезнено от това тук — изпъшка той.

— Вие, разбира се, можете по всяко време да се приберете у дома, мистър Тагърт — продължи шерифът. — И бих ви препоръчал да напуснете това място, преди съпругата ви да е научила за пребиваването ви в затвора. Понякога жените стават много шумни, когато мъжете им се озоват зад решетките.

— Не и Хюстън — отговори Кен. — Тя е истинска, безупречна дама. Никога няма да се развика, дори ако ме види да вися обесен на перилата на балкона.

Още докато довършваше изречението си, в главата му проблесна странна мисъл: как ли щеше да реагира Хюстън, ако повярва, че той е извършил убийство? Как беше по закон: държавата конфискува цялото имущество на убиеца или май убиецът не може да наследи жертвата си?

— Колко хора знаят за това недоразумение? — попита Кен. — Слугите на Фентън могат да свидетелстват за моята невинност, но дали този факт вече се е разпространил из целия град?

— Аз се обадих първо на Лий, когато видях как младият Фентън ви издърпа от каретата, а вие бяхте в безсъзнание — отговори изненадано шерифът.

— Хората са още прекалено заети с експлозията в шахтата, за да се интересуват от новите попълнения в затвора — усмихна се Лий. — Всички репортери са се събрали горе в „Малката Памела“ и търсят все нови и нови начини да описват обезобразените трупове — добави той с гримаса на отвращение.

— Какво мислиш да правиш? — попита неспокойно Идън.

Кен помълча малко.

— Шерифе, ще имате ли нещо против, ако остана още една нощ във вашата килия? Бих искал да изиграя на жена си една малка, невинна шега.

— Шега? — повтори шерифът. — Жените обикновено нямат усет към такива неща дори когато шегата е много добра и съвсем невинна.

Кен погледна нагоре към Идън и Лий.

— Мога ли да разчитам, че вие двамата ще си държите езика зад зъбите през следващите двадесет и четири часа?

Идън се надигна от нара и като видя недоумението, изписано по лицето на Леандър, обясни:

— Мисля, че той желае да разбере дали Хюстън ще продължава да държи неговата страна дори след като й каже, че по всяка вероятност ще го съдят за убийство.

Кен започна да разглежда паяжината в един далечен ъгъл на килията.

— Нещо такова — измърмори той.

Шерифът и Лий многозначително се покашляха.

— Твърде далеч съм от мисълта да се намесвам в сърдечните работи на други хора — заяви шерифът. — Ако желаете да се разположите в този затвор като у дома си, мистър Тагърт, разбира се, че ще бъдете мой гост. Но имайте предвид, че град Чандлър ще ви представи за това такава сметка, каквато бихте платили в най-добрия хотел на Сан Франциско.

— По този въпрос нямам възражения — отговори с усмивка Кен. — Лий? Идън?

Леандър само сви рамене.

— Твоя си работа. Аз познавам Хюстън почти през целия си съзнателен живот и въпреки това не знам що за човек е тя.

В продължение на няколко секунди Идън втренчено гледаше Кен.

— Ако Хюстън издържи и това изпитание — а тя със сигурност ще го издържи, — ще се откажеш ли веднъж завинаги от твоите болни подозрения, за да можем най-после да работим спокойно? Междувременно Вандербилт сигурно вече е изкупил целия пристанищен фронт на град Ню Йорк.

Кен шумно пое въздух.

— Добре де, в такъв случай може още утре да започне да го продава обратно на нас. Веднага щом бъда освободен от този затвор, разбира се — добави ухилено той.

Когато мъжете напуснаха килията, Кен се отпусна назад на нара и дълбоко заспа.

Хюстън държеше в скута си едно тримесечно бебе и се опитваше да го приспи. В леглото до нея спяха едно двегодишно и едно четиригодишно момиченце. Това бяха само три от многото деца, които бяха изгубили бащите си в мината. Майките им не бяха на себе си, защото не знаеха как те и децата ще преживеят през следващите години. Хюстън, Блеър и още няколко членки на сестринството бяха подели кампания да се намери работа за вдовиците от катастрофата в мината. Имаше доста свободни места в магазините и търговските къщи на Чандлър; освен това Хюстън беше сред доброволците, които се бяха заели с организирането на частна детска градина, за да подпомогнат жените, които вече работеха. Такива детски градини Блеър беше видяла в Пенсилвания.

Когато помощникът на шерифа пристигна в малката къща и попита за нея, тя нямаше понятие какво би могъл да иска от нея.

— Вашият мъж е арестуван за убийството на Джейкъб Фентън, госпожо — съобщи направо младежът.

Мина доста време, преди тази новина да стигне до съзнанието й. Първата й мисъл беше: значи темпераментът на Кен не издържа. Той години наред бе живял само за своето отмъщение и накрая омразата му беше избухнала като вулкан.

— Кога? — успя най-после да промълви тя.

— Днес предиобед. Аз не бях на служба, така че не мога да ви съобщя подробности. Но всеки в този град знае, че вашият мъж желаеше смъртта на Фентън. Не че някой го упреква за това, защото всички познавахме Фентън като изпечен стар мошеник. Но това няма много да помогне на Тагърт. Независимо дали си премахнал добър или лош човек, и в двата случая ще увиснеш на въжето.

Хюстън го измери с леден поглед.

— Настойчиво ви моля да не обвинявате и да не съдите моя съпруг, преди да сте се запознали с фактите. — Тя пъхна пеленачето в ръцете му. — Ще пазите тук децата, докато аз го посетя.

— Не мога да направя това, Блеър-Хюстън. Аз съм помощник на шерифа и градът ми плаща само за тази работа.

— По-скоро добих впечатлението, че се смятате за съдия. Трябва да сменяте пелените на малкото, ако се намокрят, а когато другите две деца се събудят, ще ги нахраните и ще ги забавлявате, докато майка им се върне в къщи след около два часа.

— След два часа! — чу се охкането на младежа, преди Хюстън да изскочи от стаята.

Кабриолетът й чакаше пред вратата и тя взе разстоянието до затвора за рекордно късо време. Малкият, изграден от неодялани камъни затвор се намираше на края на града, вкопан в един хълм. През повечето време служеше за подслон на хора, които се напиваха до смърт в края на седмицата. Задържаха ги и ги оставяха да си отспят до неделя в някоя от килиите.

Истинските криминални случаи по правило се изпращаха Денвър и там получаваха присъдата си.

— Добър ден, мис Блеър-Хюстън — посрещна я шерифът, като бързо остави вестника и се изправи зад бюрото си.

— Мисис Тагърт — поправи го тя. — Бих искала да разговарям с мъжа си. И то веднага.

— Да, разбира се, мисис Уестфийлд-Тагърт — отговори той и взе връзка ключове, която висеше на един пирон на стената зад него.

Кен спеше на своя нар и Хюстън веднага забеляза съсирената кръв на тила му. Тя отиде до него и докосна лицето му, когато чу, че вратата на килията отново се заключи зад нея.

— Кен, мили мой, какво са направили с теб? — пошепна тя и обсипа лицето му е целувки, които го събудиха.

— О, Хюстън — промърмори той и потърка главата си. — Какво се е случило?

— Не си ли спомняш? Хората твърдят, че си убил Джейкъб Фентън. Но ти не си направил такова нещо, нали?

— По дяволите, не! — изтърва се той, но бързо млъкна, когато Хюстън коленичи на пода и сложи глава в скута му. — Или поне не вярвам, че съм го сторил аз. Всъщност почти нищо не си спомням.

Опряла буза до бедрото му, Хюстън бе твърдо решена да не го остави да забележи колко я е страх.

— Разкажи ми, каквото си спомняш.

Той започна да разправя бавно и със запъване.

— Отидох да посетя Фентън, но у тях нямаше никой. Затова се качих на горния етаж, исках да го потърся там. А когато стигнах парадното стълбище, го видях да лежи долу в салона. Беше мъртъв. В следващите секунди в залата се втурна Марк Фентън, придружен от няколко приятели, и започна да крещи, че аз съм го убил. Завърза се бой, някой ме удари по главата с твърд предмет. След това дойдох на себе си тук, в тази килия. Доколкото чух, имат намерение да ме обесят.

Хюстън уплашено вдигна очи. След малко се изправи и започна да се разхожда напред-назад из килията.

— Тази история е слаба.

— Слаба! — изпъшка Кен, но веднага се укроти. — Хюстън, мила, това е самата истина, заклевам ти се!

— Нямаше ли някой друг в къщата? Някой, който би могъл да потвърди, че Фентън е бил вече мъртъв, когато ти си дошъл да го посетиш?

— Не беше така. Искам да кажа, че вероятно никой не ме е видял да влизам в къщата на Фентън. Но може и да се намерят свидетели, които да потвърдят, че е умрял преди това.

— Това не е доказателство. Ако някой наистина го е видял да умира, щеше да бъде друго. А така ще кажат, че си се скрил в някой гардероб още преди няколко часа. Има ли свидетел, който да е видял как умира Фентън?

— Аз… Не знам. Но, Хюстън…

— Кен — прекъсна го Хюстън и решително го погледна. — Защо си отишъл в къщата на мистър Фентън? Нали не си имал намерение да го убиеш? Или напротив?

— По дяволите, не — отговори бързо той. — Накарах мистър Уестфийлд да ми изготви един документ, в който да пише, че се отказвам от всички претенции относно имуществото на Фентън. Отидох да му занеса точно този документ. Но сега трябва да поговоря с теб за нещо много по-важно — за моите пари. В случай че ме осъдят, ще конфискуват всичко, което притежавам. Ще бъдеш не само вдовица, но и бедна като църковна мишка. Имаш само един шанс да спасиш нещо от парите: трябва да ме напуснеш, преди да е почнал процесът. Ако направиш това, Уестфийлд може така да извърти нещата, че да получиш поне няколко милиона.

Хюстън въобще не чуваше обясненията му. Лицето й издаваше пълно слисване.

— Защо отиде в къщата на Фентън? — прошепна тя.

— Нали току-що ти го разказах — отговори нетърпеливо той. — Исках да му предам един документ, в който пише черно на бяло, че се отказвам от всичките си претенции. Бедният старец, той беше вече мъртъв, когато стигнах в къщата му, и не можа да прочете документа. Но, Хюстън, сега въпросът е ти да спасиш парите ми, а това трябва да стане веднага. Ако ме измъкнат оттук и ме линчуват, ще бъде твърде късно.

Хюстън имаше чувството, че сънува. Откакто беше разбрала, че Кен се е оженил за нея само за да осъществи плановете си за отмъщение, нещо се скърши в душата й. Признаваше си, че все още го обича, въпреки че той я беше използвал безскрупулно за целите си, но дълбоко в себе си усещаше, че вече не може повече да го дарява така безрезервно с любовта си, както преди.

— Ти си се отказал от своето отмъщение? — прошепна невярващо тя.

— Пак ли започваш старата песен? Не ти ли казах хиляди пъти, че не исках нищо друго, освен да го поканя на вечеря в моята къща, която да бъде много по-разкошна от неговата! Какво лошо съм направил?

— Освен това искаше на масата да седи истинска дама — като твоя жена. Ожени се за мен само за да…

— Ти се омъжи за мен само заради парите ми! — прекъсна я сприхаво той. — А сега има опасност да загубиш и последния цент, защото ще ме обесят за убийство, което изобщо не съм извършил.

Хюстън стоеше и го гледаше. Той й беше доказал, без да го изрече с думи, че я обича, и я беше убедил в това. Тя вече го знаеше, чувстваше го с всяка клетка на тялото си. Беше се оженил за нея, защото тя беше част от глупавия му план за отмъщение; но накрая се беше влюбил в нея. Именно защото я обичаше, беше успял да прости на един стар човек, който го беше измамил.

— Сега трябва да вървя — проговори решително тя. — Имам да върша толкова много работи.

Ако в този миг беше погледнала към Кен, щеше да прочете болката в очите му.

— Предполагам, че отиваш да говориш с мистър Уестфийлд за парите.

— Наистина трябва да поговоря с някого — промърмори тя, докато си слагаше ръкавиците. — Но мистър Уестфийлд в никакъв случай не е лицето, което ми е нужно. — Потънала в мислите си, тя разсеяно го целуна по челото. — Не се тревожи. Знам много добре какво трябва да направя.

Обърна се и високо извика шерифа, който трябваше да й отключи вратата на килията.

Кен остана за миг като вцепенен пред нара си. Тя наистина бърза да се отърве от мен, мислеше си той. После внезапно скочи на дървеното легло и проследи с очи елегантния кабриолет на жена си, който препускаше надолу по улицата. Премигна няколко пъти, за да се освободи от нахлулите в очите му сълзи, и бавно слезе от нара. Слънцето ме заслепява, опита се да си внуши той.

— Шерифе! — извика след малко Кен. — Вече можете да ме освободите. Научих всичко, което исках да узная.

— Изобщо не може да става въпрос за това, мистър Тагърт — отговори през смях шерифът. — Град Чандлър има нужда от парите, които ще ви поискам, като ви представя сметката за една нощувка.

Без да се противопостави дори с една дума на решението на шерифа, Кен отново се просна на нара си. В действителност му беше все едно къде ще прекара следващата нощ.