Сътворението

1.

Сляп съм. Но не съм глух. Поради непълнотата на нещастието си вчера бях принуден да слушам близо шест часа един самозван историк, който с изопачения си разказ за „Персийските войни“ — на атиняните, естествено, им отърва да ги наричат „Персийски“ — така ме възмути, че да бях по-млад и по-влиятелен, щях да се надигна от мястото си в Одеона[1] и да внеса смут в цяла Атина, като го оборя.

[1] В Гърция и по-рядко в Рим кръгло здание за музикални представления, декламации и състезания, построено за пръв път в Атина по времето на Перикъл. — Б. р.

Все пак аз знам причината за Гръцките войни. А той не. Пък и кой грък би могъл да я знае? Прекарах по-голямата част от живота си в персийския двор и дори сега, вече седемдесет и пет годишен, още служа на Великия цар, тъй както служих и на баща му — моя любим приятел Ксеркс, — а преди това и на неговия баща, герой, известен дори на гърците като Дарий Велики.

Когато досадното четене най-сетне свърши — между другото въпросният „историк“ има слаб, монотонен глас, който поради твърдото дорийско произношение звучи още по-неприятно, — осемнадесетгодишният ми племенник Демокрит попита дали не искам да остана и да поговоря със злословника, хулещ Персия.

— Добре ще е да го направиш — каза той, — защото всички са вперили поглед в теб. Знаят, че навярно си много ядосан.

Демокрит учи философия тук, в Атина. Следователно препирните му доставят удоволствие. Запиши и това, Демокрите. В края на краищата именно по твое искане диктувам разказа си, от който ще научиш как и защо са започнали Гръцките войни. Няма да пощадя никого — включително и теб. Докъде бях стигнал? Да, до Одеона.

Усмихнах се със страдалческата усмивка на сляп човек — така един ненаблюдателен поет, говорейки за нас, невиждащите, описва изражението ни в подобни случаи. То и аз самият навремето, когато виждах, не обръщах особено внимание на слепците. От друга страна, съвсем не съм очаквал, че ще живея до старини, а още по-малко, че ще загубя зрението си. Това се случи преди три години — изведнъж белите облаци, които от известно време се спускаха пред очите ми, станаха непрозрачни.

Последното нещо, което видях, бе размазаното изражение на собственото си лице в едно огледало от полирано сребро. Това се случи в Суза, в двореца на Великия цар. Отначало помислих, че стаята се изпълва с дим. Но беше лято и нямаше огън. За миг се зърнах в огледалото, после вече не виждах. И оттогава насам не виждам нищо.

В Египет лекарите правят някаква операция. Твърдят, че разпръсвала облаците. Много стар съм да ходя чак до Египет. Освен това видял съм предостатъчно. Та нали съм видял свещения огън, който е лицето на Премъдрия господ, Ахура Маздa[1]. Видял съм Персия и Индия, и най-далечните земи на Китай. Няма човек на този свят, който да е пътувал повече от мен.

[1]Върховното божество в зороастризма. Олицетворява живота и светлината и според персийската митология накрая ще победи противника си Ариман, символизиращ злото (старогр. Ормузд). — Б. пр.

Ето че се отклонявам. Това е белег на старостта. Помня, че дядо ми, когато беше на седемдесет и пет години, говореше с часове и съвсем неочаквано преминаваше от една тема на друга, при това без каквато и да било логика. Но не бива да забравяме, че той бе Зороастър[2], пророкът на Истината, и както Единият бог, комуто служеше, възприема едновременно безкрайното многообразие на целия свят, който сам е сътворил, така бе длъжен да го възприема и той, неговият пророк.

[2] Древногръцкото име на пророка Заратустра, който според някои версии произхожда от източноперсийския род Спитама, чийто потомък е и разказвачът. — Б. пр.

Демокрит иска да разкажа какво се случи на излизане от Одеона. Нямам нищо против. Твоята ръка ще се измори, Демокрите, не моята. Гласът никога не ми е изневерявал, нито пък паметта… поне досега.

Когато Херодот от Халикарнас завърши своето описание на персийското „поражение“ при Саламин преди тридесет и четири години, избухнаха проглушителни аплодисменти. Между другото акустиката на Одеона е ужасна. Вероятно не само аз съм разочарован от новата музикална зала. Дори лишените от музикален слух атиняни са наясно, че нещо не е наред с техния скъпоценен Одеон, неотдавна издигнат за небивало кратък срок по заповед на Перикъл, който плати за построяването му с парите, събрани от всички гръцки градове за общата им отбрана. Самата сграда, макар иззидана от камък, е копие на шатрата на Великия цар Ксеркс, случайно попаднала в гръцки ръце в настъпилата суматоха по време на последния персийски поход в Гърция. Нали уж ни презират, а ето че ни подражават.

Докато Демокрит ме извеждаше от музикалната зала, от всички страни се чуваше: „Персийският посланик! Персийският посланик!“ Гърлените срички се набиваха в ушите ми подобно на онези чирепи[2], върху които атиняните периодично записват името на всеки, който с нещо ги е засегнал или подразнил. Онзи, който спечели най-много гласове в тези избори за непопулярност, бива прокуден от града за срок от десет години. Има хора, родени с късмет!

[2] В гръцкото народно събрание съществувала форма на гласуване, наречена остракизъм, при която за бюлетина се използували парчета от счупена керамика (остракон) — върху тях избирателите записвали имената на онези водачи, за които се смятало, че представляват опасност за държавата. Получилият най-много гласове бивал изгонван от Атина за 10 години. — Б. пр.

Предавам някои от забележките, които стигнаха до ушите ми, докато вървях към изхода.

— Обзалагам се, че онова, което чу, не му се е харесало.

— Вярно ли е, че е брат на Ксеркс?

— Не, той е маг.

— Това пък какво е?

— Персийски жрец. Магите ядат змии и кучета.

— И имат порочни връзки със сестрите, майките и дъщерите си.

— А защо не и с братята, бащите и синовете си?

— Ти си ненаситен, Глаукон.

— Магите са винаги слепи. Това е задължително условие.

— Младежът внук ли му е?

— Ами! Любовник.

— Не ми се вярва. Персите не са като нас.

— Прав си. Те губят битките. Ние ги печелим.

— Хубаво е, че го знаеш. Само дето още не си бил роден, когато накарахме Ксеркс да си плюе на петите и да побегне обратно към Азия.

— Момчето е много красиво.

— Грък е. Веднага си личи. Никой варварин не изглежда така.

— От Абдера е. Внук на Мегакреон.

— Онзи мидопоклонник! Нищожество!

— Богато нищожество! Мегакреон е собственик на половината сребърни мини в Тракия.

Осезанието и обонянието са двете сравнително запазени сетива, които все още ми остават. Първото не ми казваше много — усещах само мускулестата мишница на Демокрит, която здраво стисках с дясната си ръка. Но затова пък второто… През лятото атиняните не се къпят често. През зимата — а сега е седмицата с най-кратък ден — изобщо не се къпят. И храната им, изглежда, се състои главно от лук и консервирана риба — консервирана най-вероятно по времето на Омир.

Навираха се под носа ми, злословеха по мой адрес, обиждаха ме. Аз, разбира се, съзнавам, че като посланик на Великия цар в Атина не само съм изложен на опасности, но и положението ми е много несигурно. Като казвам опасности, имам предвид, че тези неуравновесени хора като нищо могат да свикат едно от своите събрания, на които всеки гражданин от мъжки пол има право да каже каквото му дойде наум и, още по-лошо, да гласува. А след като на подобно сборище гражданите изслушат някой от немалкото безчестни или побъркани оратори в града, те са напълно способни да нарушат един свещен договор, както и сториха преди четиринадесет години, когато се втурнаха да завладяват персийската провинция Египет, Претърпяха пълно поражение. Към позора от тяхната авантюра се прибавяше и това, че шестнадесет години преди въпросното нашествие в Суза пристигна атинска делегация, натоварена да сключи дългосрочен мир с Персия. Делегацията се водеше от Калий, най-богатия човек в Атина. Както му е редът, съставен бе и мирен договор. Атина призна върховната власт на Великия цар над гръцките градове в Мала Азия. От своя страна Великият цар се съгласи да не държи персийска флота в Егейско море и прочие. Договорът бе много дълъг. Всъщност често съм си мислил, че тъкмо тогава, при съставянето на персийския текст, окончателно съсипах очите си. През онези дълги месеци, докато се водеха преговорите, бях принуден да чета всяка дума, записана в документите, и белите облаци, за които споменах, започнаха чувствително да се сгъстяват.

След поражението си в Египет изпратиха в Суза нова делегация. Великият цар се държа много достойно. Дори не спомена, че с нашествието си атиняните са нарушили мирния договор. Вместо това ги посрещна сърдечно и говори за приятелството си със Спарта. Атиняните се уплашиха. Те поначало се боят от Спарта, и то съвсем основателно. След неколкодневни преговори бе решено, че договорът, който и двете страни нямаше официално да признаят, е отново в сила и Великият цар като доказателство за доверието, което храни към атинските си „роби“ — да, точно така се изразява, — изпрати в Атина най-близкия до сърцето на баща му, покойния Ксеркс, приятел — Кир Спитама. Мен.

Не бих казал, че това особено ме зарадва. Не ми бе минавало и през ум, че ще прекарам последните дни от живота си в този отблъскващ град, на студа и вятъра, сред хора също толкова отблъскващи — студени и вятърничави. От друга страна… но нека това си остане между нас, Демокрите, защото тези мои разсъждения са предназначени най-вече за теб, използувай ги както намериш за добре, след като умра — въпрос на дни, струва ми се, ако съдя по треската, от която изгарям в момента, и по пристъпите на кашлица, които сигурно правят диктуването не по-малко отегчително за теб, отколкото е за мен… Ето че пак загубих мисълта си.

От друга страна… Да. След убийството на любимия ми приятел Ксеркс, когато престола зае синът му Арта-ксеркс, положението ми в Суза доста се разклати. Макар че Великият цар храни добри чувства към мен, аз все пак съм човекът, когото винаги свързват с предишната власт, и не мога да очаквам новите хора в двореца да ми оказват пълно доверие. Малкото влияние, което все още имам, се дължи на произхода ми — една независеща от нас случайност. Аз съм последният жив внук на Зороастър, пророка на Единия бог, Ахура Мазда — на гръцки Премъдрия господ. Откакто преди половин век Великият цар Дарий прие зороастризма, царската фамилия се отнася с уважение към нашето семейство и това до известна степен ме кара да се чувствувам като измамник. В края на краищата човек не избира дядо си.

Пред входа на Одеона ме спря Тукидид[1] — мрачен човек на средна възраст, водач на консервативната партия, откакто преди три години умря тъст му, прочутият Кимон[2]. Сега Тукидид е единственият сериозен съперник на Перикъл, водача на демократите.

[1] Тукидид — атински политик, съименник на историка Тукидид, с когото имал роднински връзки чрез рода на Филаидите. — Б.пp.

[2] Кимон (ок. 510–450 г. пр.н.е.) — атински стратег и държавник, политически противник на Темистокъл. Остракизиран по време на борбата на Ефиалт с аеропага. През 450 г. пр.н.е. предприел военни действия срещу Персия и загинал в сражение. — Б. пр.

Политическите названия, които използуват тук, са неточни. Водачите и на двете фракции са аристократи. Но някои благородници, като покойния Кимон, поддържат богатата земевладелска класа, докато други, като Перикъл, флиртуват с градската тълпа — Перикъл се погрижи да укрепи прословутото им събрание, продължавайки делото на своя политически ментор Ефиалт[3], радикален водач, убит преди десетина години при загадъчни обстоятелства. Естествено, убийството на Ефиалт бе приписано на консерваторите. Ако е тяхно дело, заслужават поздравления — не може един град, още по-малко цяла държава, да се управлява от тълпата.

[3] Ефиалт (ок. 500–453 г. пр.н.е.) — вожд на атинските демократи през 70-те години ла V в. пр.н.е. В 457 г. пр. и. е. бил пре-дателски убит, но демокрацията в Атина укрепнала и била подготвена почвата за делото на Перикъл. — Б. пр.

Най-вероятно, ако беше обратното — ако майка ми бе персийка, а баща ми грък, — щях да съм на страната на консерваторите, макар че те често се поддават на изкушението да си служат с името на Персия, за да плашат народа. Известна ми е любовта на Кимон към Спар-та и омразата му към нас и все пак съжалявам, че нямах възможност да го познавам лично. Всички тук казват, че сестра му Елпиника по характер приличала на него. Тя е чудесна жена и моя вярна приятелка.

Демокрит учтиво ми напомня, че отново съм се отклонил от темата. Аз пък му напомням, че след като часове наред съм слушал Херодот, не мога да преминавам логично от един въпрос на друг. Мисълта на Херодот скача като скакалец. Защо да не му подражавам? Тукидид ме заговори на излизане от Одеона.

— Предполагам, че онова, което чухме преди малко, ще бъде докладвано в Суза.

— Нима има нещо лошо в това? — попитах едновременно любезно и глупаво, както подобава на един добър посланик. — Великият цар обича невероятните истории. Има вкус към фантастичното.

Очевидно не се показах достатъчно глупав. Почувствувах негодуванието на Тукидид и придружаващата го свита от консерватори. Политическите водачи в Атина рядко излизат сами, защото се страхуват, че ще ги убият. Демокрит твърди, че когато човек види голяма група шумни мъже, сред които се мярка шлемоподобен лук[1] или кръгла алена луна, в първия случай това непременно ще е Перикъл, а във втория — Тукидид. И така, градът е разделен на две гневни половини — едните са за Луната, другите за Лука!

[1] Атинските политици често били прицелна точка в комедиите. Поетът Крагин ожесточено осмивал Перикъл — на едно място го представя с чудовищен шлем, подобен па макет на Одеона, и казва: „Пристига Зевс — главата му е като лук. На нея носи своя Одеон…“ — Б. пр.

Беше денят на Алената луна. По неизвестни причини „шлемоподобният лук“ не присъствуваше на четенето в Одеона. Дали пък Перикъл не се срамува от акустиката на сградата — нали е негово творение? Не вярвам — срамът е чувство, непознато на атиняните.

Сега Перикъл, в съзаклятие с пасмина художници и строители, издига на Акропола храм на богинята Атина, грандиозен приемник на мизерното храмче, опожарено от персийската армия преди тридесет и четири години — факт, който Херодот предпочита да отмине с мълчание.

— Нима искаш да кажеш, посланико, че разказът, който току-що чухме, не е истина?

Тукидид се държеше нагло. Предполагам, че беше пиян. Нас, персите, ни обвиняват, че пием много поради ритуалната употреба на хаома[2]. И все пак не съм виждал персиец толкова пиян, колкото някои атиняни, а в интерес на истината дори атинянинът не се напива така, както спартанецът. Преди години моят приятел, спартанският цар Демарат, ми обясняваше, че навремето и спартанците разреждали виното с вода, докато северните номади не изпратили в Спарта делегация скоро след като Дарий опустошил родината им Скития. Според Демарат скитите научили спартанците да пият виното без вода. Но аз не вярвам на тази история.

[2] Опияняваща напитка от култови растения, която заемала важно място в религиозните обреди на древните перси. — Б. пр.

— Това, което чух, млади човече, е една неубедителна версия за събития, случили се преди твоето раждане, а предполагам, и преди раждането на историка.

— Сред нас все още има мнозина живи свидетели и те отлично помнят деня, в който персите се озоваха при Маратон — прозвуча наблизо старчески глас. Демокрит не можа да ми каже чий е гласът. Но такива старци тук ги има много. В Гърция, когато се срещнат хора на определена възраст, вместо поздрав си задават въпроса: „Ти спомняш ли си какво беше, когато Ксеркс стигна до Маратон?“ После започват да си разменят лъжи.

— Да — отвърнах, — все още има хора, които добре си спомнят онези далечни времена. Уви, аз съм един от тях. Всъщност с Великия цар Ксеркс сме връстници. Ако беше жив, сега щеше да е седемдесет и пет годишен. Беше на тридесет и четири, когато се възкачи на престола — в разцвета на силите си. А вашият историк току-що ни разказа, че когато наследил престола от Дарий, Ксеркс бил неуравновесен младеж.

— Това е дребна подробност… — понечи да ми възрази Тукидид.

— Да, но типична за една творба, с която много ще се забавляват в Суза — във всеки случай не по-малко, отколкото с хумористичната пиеса „Перси“, която навремето лично преведох на Великия цар. Той се възхити на атическите хитроумня на автора.

Разбира се, в това нямаше и капка истина. Ксеркс щеше да изпадне в ярост, ако му бях показал до каква степен той и майка му са окарикатурени за забавление на атинската тълпа.

Възприел съм тактиката никога да не давам вид, че съм огорчен, когато ме обиждат варвари. За щастие най-обидните им думи са ми спестени. Тях те пазят един за друг. Ние, останалите, имаме късмет, че гърците се мразят помежду си много повече, отколкото мразят нас, чуждоземците.

Чудесен пример: когато възхваляваният навремето драматург Есхил изгубил една награда в състезание с възхвалявания за момента Софокъл, той така побеснял, че се преселил от Атина в Сицилия, където го сполетяла съвсем заслужена съдба. Един орел, който търсел нещо твърдо, за да счупи костенурката, която стискал в ноктите си, взел плешивата глава на автора на пиесата „Перси“ за камък и пуснал костенурката върху нея с фатална точност.

Тукидид тъкмо се канеше да продължи разговора, заплашващ да се превърне в доста неприятна сцена, когато младият Демокрит внезапно ме изтласка напред с вик: „Път за посланика на Великия цар!“ Направиха ми път.

Добре, че носилката ме чакаше точно пред колонадата.

За щастие, когато дойдох тук, успях да наема къща, строена преди да опожарим Атина. Тя е сравнително по-удобна от къщите, които сега издигат богатите атиняни, макар да не е толкова луксозна. Нищо не е в състояние така да развихри фантазията на честолюбивите архитекти, както изгарянето на родния им град до основи. Именно по тази причина днешният Сарди е далеч по-пищен, отколкото по времето на Крез. Не съм виждал старата Атина и, естествено, не мога да видя новата, но от това, което ми разказват, разбирам, че хората все още строят къщите си от кирпич, че рядко се срещат прави улици и нито една от тези улици не е достатъчно широка, но в за-мяна на това обществените сгради са разкошни, макар и да са недомислена работа — като Одеона.

В последно време най-много сили се хвърлят на Акро-пола — скала с цвят на лъвска грива, както поетично се изразява Демокрит, надвиснала над по-голямата част на града — за нещастие и над моята къща. Така че точно сега, през зимата, слънцето огрява дома ми не повече от един час на ден.

Но скалата има и някакъв чар. С Демокрит често бродим там. Докосвам разрушените стени. Вслушвам се в шума от строежа. Мисля си за онова поколение достойни тирани, живели на Акропола, преди да ги изгонят от града, което тук рано или късно се случва с всеки почтен човек. Познавах последния тиран, благородния Хипий. Когато бях млад, често го виждах в двореца в Суза.

Сега най-важно място на Акропола заемат храмовете със статуи на боговете, които хората се преструват, че почитат. Казвам „преструват се“, защото съм убеден, че атиняните, макар на пръв поглед да изглеждат консервативни, особено по отношение на старите си ритуали, всъщност са атеисти по дух — в потвърждение ще цитирам думите на един от гръцките си братовчеди: „Човек е мярка за всички неща!“[1] Според мен дълбоко в себе си атиняните наистина вярват в това — колкото и да е парадоксално, при положение че са необикновено суеверни и строго наказват провинилите се в безбожие.

[1] Изразът е на Протагор, най-известния сред философите софисти. Роден е в Абдера (481 г. пр.н.е.). — Б. пр.

2.

Демокрит не бе и чувал някои от нещата, които споделих на вечерята снощи. Сега той иска не само да научи от мен истината за Гръцките войни, а което е по-важно, настоява да му разкажа и спомените си за Индия и Китай, и за мъдреците, които срещнах на изток и в земите на изток от изток. Предложи да запише всичко. Гостите ми на снощната вечеря възторжено го подкрепиха. Но подозирам, че беше само от учтивост.

Сега седим във вътрешния двор на къщата. По това време тук грее слънце. Денят е прохладен, но не е студено и усещам топлината на слънцето върху лицето си. Чувствувам се добре, защото съм облечен удобно, по персийски. Всички части на тялото ми, освен лицето, са покрити. Когато не се движа, ръкавите скриват дори и пръстите ми. Естествено, нося панталони — дреха, която открай време смущава гърците.

Нашите понятия за благоприличие тук се приемат с насмешка — гърците са най-щастливи, когато гледат игрите на голи младежи. Това, че съм сляп, ми спестява не само гледката на разюзданите млади атиняни, но и на следящите ги с похотливи погледи мъже. Ала стане ли дума за жени, атиняните са сдържани. И тук жените са покрити от глава до пети като персийките, но облеклото им е без украшения, лишено е от пъстрота, от изящество.

Диктувам на гръцки, защото открай време говоря с лекота езика на йонийските гърци. Майка ми Лаида е гъркиня от Абдера. Дъщеря е на Мегакреон, дядото на Демокрит. Тъй като Мегакреон владееше сребърни мини, а ти, Демокрите, си негов потомък по мъжка линия, сега си много по-богат от мен. Да, запиши го. Ти си част от този разказ, колкото и да си млад и незначителен. Нали все пак ти ме накара да се поровя в паметта си.

Снощи дадох вечеря на факлоносеца Калий и на со-фиста Анаксагор. Всеки ден Демокрит прекарва часове наред с Анаксагор, който непрекъснато му говори. Това минава за образование. По мое време, в родината ми, образованието се състоеше в заучаване на свещените текстове, уроци по математика, упражнения по музика, стрелба с лък…

„Да яздиш, да стреляш с лък, да казваш Истината“ — така гласи прочутата фраза, която изразява същността на персийското образование. Демокрит ми напомня, че гръцкото образование е почти същото, като се изключи казването на истината. Той знае наизуст съчиненията на йониеца Омир (също като мен слепец). Може и да е прав. Но тук в последно време традиционните методи бяха изоставени — според Демокрит допълнени — с появяването на една нова категория хора, наричащи себе си софисти. На теория от софиста се очаква да е способен в някое изкуство. На практика мнозина от тукашните софисти не притежават нито способности, нито дарба. Умеят единствено да си служат ловко с думите, но е трудно да се установи какво точно преподават, тъй като поставят под съмнение всичко — с изключение на парите. Те не пропускат да си осигурят добро възнаграждение от младежите в града.

Анаксагор се отличава от тази пасмина. Той говори ясно и пише на добър йонийски гръцки. Демокрит ми прочете книгата му „Физика“. Макар и да не разбирам много неща в нея, не мога да не се възхитя на дързостта му. Опитал се е да обясни всичко, като внимателно е изучавал видимия свят. Разбирам разсъжденията му, докато описва видимото, но щом стигне до невидимото, се обърквам. Анаксагор твърди, че нищото не съществува. Твърди, че цялото пространство е пълно с нещо дори когато не можем да го видим — вятъра например. Най-интересни (и атеистични!) са възгледите му за раждането и смъртта.

„Гърците — пише той — имат неправилна представа за появата и загиването на нещата. Нищо не се появява и нищо не загива, само съществуващите неща се съединяват и разделят. Затова правилно би било да наричаме раждането на нещата съединяване, а смъртта им — разделяне.“ Това бих могъл да приема. Но какви са тези „неща“? Какво ги кара да се съединяват и разделят? Кога, къде и защо са били сътворени? От кого? Според мен има само един въпрос, върху който си струва да се размишлява — сътворението.

В отговор Анаксагор въвежда думата „разум“. „Първоначално всички неща, от безкрайно малкото до безкрайно голямото, били в покой. После Разумът внесъл в тях ред.“ Тогава тези неща (какви са те? къде са? защо съществуват?) започнали да се въртят.

Едно от най-големите неща е нагорещеният камък, който наричаме слънце. Още като малък Анаксагор предсказал, че рано или късно парче от слънцето ще се откъсне и ще падне на земята. Преди двадесет години предсказанието му се сбъдна. Цял свят видя как къс от слънцето описа огнена дъга по небосвода и падна близо до Егос-потами в Тракия. Когато огненият къс изстина, оказа се, че той е просто парче кафеникава скала. Анаксагор изведнъж се прочу. Днес книгата му се чете навсякъде. На агората човек може да си я купи на старо за една драхма.

Перикъл покани Анаксагор в Атина и му даде скромна пенсия, с която сега се издържат софистът и семейството му. Излишно е да споменавам, че консерваторите го мразят почти толкова, колкото и Перикъл. Щом решат да създадат политически неприятности на Перикъл, обвиняват приятеля му Анаксагор в богохулство, безбожие и други подобни измислици. Всъщност не са измислици, защото и Анаксагор, като всички останали гърци, е атеист, но за разлика от тях не е лицемер. Той е сериозен човек и се мъчи да разбере същността на вселената, а онзи, който не познава Премъдрия господ, трябва да полага наистина много големи усилия, защото иначе нищо няма да му е ясно.

Анаксагор е около петдесетгодишен, йонийски грък от град Клазоменe[1]. Той е нисък и дебел, поне така ми го описва Демокрит. Произхожда от богато семейство. Когато умрял баща му, отказал да се залови с управлението на наследствения имот, както и да заеме политически пост. Обичал да наблюдава природата и не искал да се занимава с нищо друго. Преотстъпил целия си имот на далечни роднини и напуснал дома си. Когато го по-питали дали го вълнува мисълта за родното му място, Анаксагор отговорил: „Естествено, мисълта за родното ми място много ме вълнува!“ И посочил небето. Прощавам му този типично гръцки жест. Много обичат да се перчат.

[1] Град в Йония на южния бряг на Смирненския залив, — Б. пр.

След като ни поднесоха първото блюдо — прясна, а не консервирана риба, — Анаксагор поиска да чуе какво мисля за басните на Херодот Няколко пъти отворих уста да му отвърна, но не успях да взема думата от стария Калий, който не спираше да говори. Трябва да се съобразявам с Калий, защото атиняните и без това не са доволни от нашия забулен в тайна мирен договор. Всъщност много възможно е един хубав ден споразумението да бъде анулирано и тогава ще съм принуден да си замина, ако, разбира се, уважат посланическия ми сан и не ме убият. Гърците по принцип не зачитат посланиците. Дотогава, като съавтор на договора, Калий е мой защитник[1].

[1] Мирът, сключен в Суза, е известен в историята като Калиев мир. — Б. пр.

Калий описа — за не знам кой път — битката при Маратон. Гръцката версия на това събитие много ме отегчава. Излишно е да споменавам, че Калий уж се сражавал с херкулесовска храброст.

— И то без да съм длъжен. Имам предвид това, че съм потомствен факлоносец! Посветен съм в мистериите на великата богиня Деметра, в Елевзинските мистерии[2]. Но ти знаеш всичко това, нали?

[2] В град Елевзин, център на култа към богинята на плодородието Деметра, разположен на около 20 км западно от Атина, през месец септември в продължение на девет дни се извършвало посвещението в Елевзннскнте мистерии. — Б. пр.

— Разбира се, Калий, знам го. Нали по това си приличаме. Не си ли спомняш? И аз съм потомствен факлоносец.

— Така ли? — Калий няма добра памет за наскоро научени неща. — Ах, да! Точно така! Ти си огнепоклон-ник. Да, да. Сигурно е много интересно. Трябва да ни поканиш да присъствуваме на някой ваш обред. Казват, че било забележителна гледка. Особено когато архима-гът гълтал огън. Архимагът си ти, нали?

— Точно така. — Вече не си правя труда да обяснявам на атиняните разликата между зороастриеца и мага. — Само че ние не гълтаме огъня — продължих аз. — Ние му служим. Той е посредник между нас и Премъд-рия господ. Освен това ни напомня за Страшния съд, когато всеки от нас ще трябва да премине през море от разтопен метал, през нещо като самото слънце, ако теорията на Анаксагор за слънцето е вярна.

— И после какво става?

Въпреки че е потомствен жрец, Калий е много суеверен. Това ми се вижда чудно. Потомствените жреци обикновено са склонни към атеизъм. Те знаят твърде много.

Отвърнах му както подобава:

— Онзи, който е служил на Истината и е отхвърлял Лъжата, няма да почувствува нищо, докато преминава през кипящия метал. Той просто…

— Разбирам, разбирам. — Умът на Калий, доколкото го има, пърха и се лута като подгонена птичка. — И при нас е нещо подобно. Все пак искам някой ден да те видя как гълташ огън. Естествено, не мога да върна услугата. Знаеш, че нашите обреди се държат в строга тайна. За тях нямам право да ти кажа нищо. Освен че, ако ги изпълниш всичките, ще се преродиш. Стига, разбира се, да можеш да ги изпълниш. А като умреш, ще успееш да избегнеш… — Калий млъкна. Птичката, изглежда, кацна на клонче. — Все едно, сражавах се при Маратон, макар да бях принуден да нося тези жречески одежди. Нали виждаш, трябва винаги да ги нося. Е, ти, естествено, не виждаш, но нищо. Всъщност както бях започнал да ви разказвам, жрец — не жрец, в онзи паметен ден убих доста перси…

— И тъкмо тогава намери златото си в един ров. Анаксагор, също като мен, направо се вбесява от

Калий. Но има известна разлика — той не е длъжен да го понася.

— Тази история, както я разказват, е добила твърде изопачен вид. — Неочаквано Калий взе да се изразява точно. — Истината е, че плених един персиец, а той ме помисли за някакъв генерал или цар заради тази лента около главата ми… е, ти, естествено, не можеш да я видиш. Понеже той говореше само персийски, а аз само гръцки, нямаше как да изясним въпроса. По какъв начин да му обясня, че не съм важна личност, като се изключи фактът, че съм факлоносец? Освен това бях едва осемнайсетгодишен и той сам трябваше да се досети, че на тази възраст е изключено да съм високопоставен. Той обаче не се досети. Показа ми едно място на брега на реката — съвсем не ров, както разправят. Там беше скрил ковчеже със злато. Взех го, естествено. Военен трофей.

— А какво стана със собственика на златото?

Анаксагор, както и цяла Атина, много добре знаеше, че Калий е побързал да убие персиеца. А после, благодарение на въпросното ковчеже със злато, е успял да вложи пари във вина, зехтин и кораби. Днес той е най-богатият човек в града. Страшно му завиждат. Всъщност в Атина няма човек, комуто да не завиждат за нещо — пък било то и за липсата на завидни качества.

— Освободих го, естествено — излъга Калий без всякакво смущение. Зад гърба му го наричат Калий Златния ров. — Златото беше откуп. Да вземеш откуп, е нещо обикновено по време на битка. Случва се ежедневно между гърци и перси. Поне така беше. Сега всичко това е минало благодарение на нас двамата, Кир Спитама. Цял свят ни дължи, на мен и на теб, вечна благодарност.

— Ще се задоволя напълно и с една-две години благодарност.

Докато разчистваха масата от първите блюда и поднасяха вторите, при нас седна Елпиника. Тя е единствената атинянка, която може да вечеря с мъжете винаги когато пожелае. Ползува се с привилегии, защото е жена на богатия Калий и сестра на превъзходния Кимон — всъщност тя е и истинската му вдовица. Преди да се омъжи за Калий, тя и брат и живеели като мъж и жена — много скандална връзка според атиняните. Един от признаците за дълбоката незрялост на гърците е, че все още не могат да разберат колко благородно става едно семейство, когато братът се ожени за сестра си. Та нали двамата са половини на едно и също цяло? Ако се свържат в брачен съюз, всеки от тях добива двойно по-голяма сила.

Говори се още, че навремето не Кимон, а Елпиника управлявала консервативната партия. В момента тя има голямо влияние и върху племенника си Тукидид. Възхищават й се и същевременно се боят от нея. Елпиника е приятен събеседник. Знам, че е висока като мъж и все още красива, но с някогашна, вече повехнала красота. Тези сведения черпя от Демокрит, който е осемнадесетгодишен и в представите му, щом човек има един бял косъм на главата си, кажи-речи, е готов за гроба — всеки ден оттам нататък си го е откраднал. Елпиника говори с приятен мек йонийски акцент, а аз колкото ненавиждам твърдото дорийско произношение, толкова обичам йо-нийското. Нали съм научил гръцки от майка си, а тя е йонийка.

— Знам, че се държа скандално — сама се укорява Елпиника. — Но какво да правя, това ми е в природата. Вечерям с мъжете. Най-безсрамно. Като милетска компаньонка, само дето не мога да пея.

По тези места изисканите проститутки се наричат компаньонки.

Макар че в нито един гръцки град жените не могат да се похвалят с особени права, съществуват някои варварски аномалии. Когато за пръв път присъствувах на игрите в един от йонийските градове в Мала Азия, за мое учудване забелязах, че поощряват неомъжените момичета да ходят там и да разглеждат потенциалните си съпрузи голи, докато това е забранено на омъжените жени поради несъмнено разумното съображение, че в техните помисли не трябва да има друг мъж освен законния им съпруг. В консервативна Атина както на съпругите, така и на момичетата рядко се разрешава да напускат дома си, а още по-рядко да посещават игрите. Ел-пинкка е изключение.

Слушах как тази забележителна жена се настанява на кушетката там, където сядат мъжете, а не скромно на стол или на табуретка, както се изисква от гръцките жени в онези редки случаи, когато вечерят в мъжка компания. Но Елпиника не зачита обичаите. Прави каквото си иска и никой не се осмелява да се възпротиви … пред пея. Като сестра на Кимон, жена на Калий и леля на Тукидид, тя е най-високопоставената дама в Атина. Често е нетактична и почти никога не си прави труда да прикрие презрението си към Калий, който пък сляпо я обожава.

Не мога да преценя глупав ли е Калий, или не. Струва ад се, че за да спечелиш пари, ако ще и да намериш съкровище в някой ров, трябва да притежаваш известна интелигентност. Но прозорливостта му в търговията не може да компенсира глупостта му във всички други житейски области. Когато братовчед му Аристид, този благороден, честен и безкористен (поне за атинянин) държавник, живеел в нищета, към Калий отправяли много упреци, че не му помага.

Като разбрал, че ще си спечели име на скъперник, Калий помолил Аристид да заяви пред събранието, че настойчиво е отказвал да вземе пари от него. Благородният Аристид повторил пред събранието точно каквото поискал Калий. Калий му благодарил и не му дал пари. Тъй че сега Калий е известен не само като скъперник, но и като истински лицемер,. За Аристид се говори, че е справедлив. Не знам по какъв повод. Имам големи празнини в познанията си за града и политическата му история.

Снощи Елпиника набързо запълни една такава празнина.

— Тя е родила син. Рано тази сутрин. Той е във възторг.

Тя и той, произнесени с особена интонация, винаги означават компаньонката Аспазия и любовникът й генерал Перикъл.

Консерваторът Калий много се развесели.

— Значи момчето ще трябва да бъде продадено в робство. Такъв е законът.

— Законът не е такъв — обади се Анаксагор. — Момчето е родено свободно, защото родителите му са родени свободни.

— Не и според новия закон, гласуван от събранието по предложение на самия Перикъл. В него нещата са ка-зани ясно. Щом майка ти е чужденка… Или щом баща ти е чужденец, искам да кажа, атинянин… — Калий се обърка.

Анаксагор се намеси:

— За да бъдеш атински гражданин, и двамата ти родители трябва да са атиняни. Тъй като Аспазия е ми-летка по рождение, синът й от Перикъл никога не може да стане атински гражданин, нито да заема държавна служба. Но той не е роб, както не е робиня и майка му, както не сме роби и всички ние, чужденците.

— Прав си. Калий греши.

Елпиника е рязка и пряма. Напомня ми майката на Ксеркс, старата царица Атоса.

— Все пак — продължи Елпиника — изпитвам известно задоволство, че именно Перикъл прокара този закон в събранието. Сега не: свият закон завинаги ще ли ши собствения му син от поданство,

— Но Перикъл има и други синове. Не от тази, а от законната си жена — обади се Калий.

Той още се чувствува дълбоко обиден — или поне така твърди — от факта, че преди много години жената на най-големия му брат напуснала мъжа си, за да се омъжи за Перикъл, като по този начин озлочестила не едно, а две семейства.

— Лошите закони са капан за собствените си създатели — заяви Елпиника, сякаш цитираше някоя известна поговорка.

— Това да не са думи на Солон? — попитах аз. Солон е легендарен мъдрец, когото атиняните често цитират.

— Не — отвърна Елпиника. — Това са мои думи. Обичам да се самоцитирам. Скромността не ми е присъща. А сега да решим, кой ще оглави вечерята?

Според атинския обичай, щом вторите блюда се вдигнат от масата, компанията трябва да си избере цар на вечерта, който да реши, първо, колко вода трябва да се добави към виното — ако водата е малко, естествено, няма да се водят сериозни разговори — и второ, каква ще е темата на разговора. После „царят“ до известна степен ръководи дискусията.

Избрахме Елпиника за царица. Тя поръча три части вода, една част вино. Очертаваше се сериозна дискусия. И тя наистина се оказа много сериозна, тъй като се поведе разговор за същността на вселената. Казвам „много сериозна“, защото един тукашен закон — в този град има какви ли не закони! — забранява не само заниманията в областта на астрономията, но и всякакви разсъждения за същността на небето и звездите, слънцето, луната и сътворението на света.

Старата религия твърди, че двете най-големи небесни форми са божества, наречени съответно Аполон и Диана. Като изказва предположението, че слънцето и луната са просто огромни, въртящи се в небето огнени камъни, Анаксагор се подлага на съвсем реален риск да бъде обвинен в безбожие. Излишно е да споменавам, че по-будните атиняни непрекъснато разсъждават по тези въпроси. Но всеки миг ги дебне опасност някой от враго-вете им да ги обяви публично за безбожници и ако случайно точно през тази седмица гражданинът е спечелил б събранието гласове за непопулярност, може да бъде осъден на смърт. Атиняните не престават да ме учудват.

Но преди да навлезем в опасни води, Елпиника ме подложи на разпит за впечатленията ми от четенето на Херодот в Одеона. Внимавах да не кажа нещо в защита на политиката на Великия цар Ксеркс спрямо гърците — а и как бих могъл в такова обкръжение? Все пак споменах колко съм се ужасил от начина, по който Херодот клевети нашата царица майка. Аместрида няма нищо общо с кръвожадното чудовище, което Херодот намери за нужно да представи пред своите слушатели. Когато заяви, че тя неотдавна е погребала живи няколко персийски младежи, публиката потръпна от задоволство. Но истинската история е съвсем друга. След убийството на Ксеркс няколко семейства вдигнаха бунт. Щом бе възстановен редът, синовете на тези семейства бяха екзекутирани по общоприетия начин. Ритуалът на магите изисква мъртвите да бъдат оставени на природните стихии. Като добра зороастрийка, Аместрида се противопостави на магите и нареди мъртвите момчета да бъдат погребани. Това бе добре обмислен политически ход, който доказа още веднъж победата на Зороастър над дяволопоклонниците.

Разказах им за неизменната вярност на Аместрида към мъжа й, Великия цар. За героичното й държане по време на убийството му. За прозорливостта и твърдостта, които прояви, като осигури престола за втория си син.

Елпиника беше във възторг.

— Трябвало е да се родя персийка. Явно пропилявам живота си в Атина.

Калий се възмути:

— И така си прекалено свободна. Освен това сигурен съм, че дори в Персия на никоя жена не е позволено да се разполага на кушетката, да се налива с вино наравно с мъжете и да богохулства. Там щеше да си затворена в харем.

— Грешиш. Аз щях да водя армии, като онази, как й беше името, от Халикарнас. Артемизня ли се казваше?[1] — Елпиника се обърна към мен — Трябва да отговориш на Херодот.

[1] Покорен от Персия, Халикарнас бил управляван от тирани, понякога жени, като Артемизия, дъщеря на тирана Лигдам, която участвувала с персийската флота в битката при Саламин. — Б. пр.

— И да ни разкажеш всичко за пътешествията си — обади се Калий. — За всички онези източни градове, които си видял. За търговските пътища… Това ще бъде наистина полезно. По-точно как може да се стигне до Индия и Китай?

— Търговските пътища далеч не са толкова важни, колкото идеите за сътворението на света, с които си се запознал — намеси се Анаксагор, чието отвращение към търговията и политиката го отличава от останалите гърци. — Трябва също така да запишеш онова, което е казал твоят дядо, Зороастър. Цял живот слушам за него, но никой не ми е обяснил кой е той и каква в действителност е била неговата представа за същността на вселената.

Оставям на Демократ да предаде последвалата сериозна дискусия. Ще спомена само, че Калий се изказа така, както се и очакваше — заяви, че вярвал във всички богове. Та нали иначе не би могъл да спечели, при това три пъти, надбягването с колесници в Олимпия? А и кой е факлоносецът в Елевзинските мистерии на Деметра?

Елпиника беше доста сдържана. Тя винаги търси доказателства. Или по-точно — майсторски построени доводи. Думите са единственото доказателство, което гърците уважават. Те владеят изкуството да придават правдоподобно звучене на фантастичното.

Анаксагор се държа скромно както винаги. Той има навика да говори като човек, който „чисто и просто проявява любопитство“. Макар онзи камък, дето падна от небето, да доказа теорията му за същността на слънцето, сега той се въздържа да изтъква правотата си повече от всякога, защото „трябва да се знае още толкова много“.

Демокрит го попита за онези прословути неща, които са навсякъде през цялото време, но не могат да се видят.

— Нищо не се появява и нищо не загива — каза Анаксагор след третата чаша от силно разреденото вино на Елпиника. — То просто се съединява със съществува-щите неща или се отделя от тях.

— Но нали нищо изключва което и да е било нещо и по тази логика самото то не съществува? — попитах го аз.

— Ако думата нищо ви смущава, тогава нека опитаме с всичко. Представете си всичко като безброй семенца, които съдържат всичко съществуващо. Следователно всичко е във всичко наоколо.

— Да се повярва в това, е по-трудно, отколкото да се разбере гневът на великата богиня Деметрa[1], когато дъщеря й слязла в царството на Хадес и взела със себе си пролетта и лятото, защото тази история все пак е подкрепена с неоспорим факт — заяви Калий.

[1] Според легендата богинята на плодородието Деметра се раз-сърдила на Зевс, защото дал любимата й дъщеря Персефона за жела на бога Хадес, владетел на подземното царство и царството на мъртвите. Гневът й спрял всякакъв растеж на земята. За да спаси хората от гладна смърт, Зевс решил две трети от годината Персе-фона да живее при майка си, а една трета при мъжа си Хадес. Оттогава всяка година Персефона напуска майка си и Деметра потъва в скръб, а заедно с нея скърби и цялата природа. — Б. пр.

Тук Калий промърмори някаква молитва както подобава на висш жрец в Елевзинските мистерии.

— Не съм правил такова сравнение, Калий — отговори Анаксагор, който е винаги тактичен. — Но нали ще се съгласите, че в паница леща няма косми?

— Е, надяваме се, че няма — рече Елпиника.

— Няма и изрезки от нокти, нали така? Нито кости?

— Ще повторя онова, което каза жена ми. По-точно, надявам се, че нито едно от тези неща няма да попадне в паницата ми с леща.

— Аз съм на същото мнение. Навярно ще сме единодушни и в това, че колкото и внимателно да наблюдаваме едно зърно леща, в него няма да открием човешки косми, кости, кожа или кръв.

— Така е. Но лично аз не обичам бобови растения.

— Това е, защото Калий е питагореец — обясни Елпиника.

Питагор забрани на членовете на сектата си да ядат боб, тъй като зърната му съдържали преселващи се човешки души — индийска представа, неизвестно как стигнала до Питагор.

— Не. Просто защото предизвикват у мен гръмотевици –. отговори Калий, който намираше това за много забавно.

Анаксагор продължи, за да изясни докрай мисълта си:

— Ако човек се храни само с леща и прозрачна вода, пак ще му пораснат нокти и коса, пак ще има кости, жили, кръв. Следователно всички елементи на човешкото тяло по някакъв начин се съдържат в зърното.

Демокрит ще запише за себе си, но не за мен, казаното по време на останалата част от вечерята — то беше интересно и поучително.

Калий и Елпиника си тръгнаха първи. Тогава Анаксагор седна до мен.

— Вероятно известно време няма да мога да те посещавам — каза той. — Сигурен съм, че ще ме разбереш.

— Иначе ще те обвинят в мидопоклонничество, така ли?

Атиняните отправят такова обвинение към онези гърци, които са дружелюбни към персите и техните събратя мидийците.

— Да.

Това по-скоро ме ядоса, отколкото разтревожи.

— Тук хората са действително побъркани на тази тема — казах аз. — Ако Великият цар не искаше мир, щях да съм военен губернатор, а не посланик в Атина. — Това беше неразумно. Виното си казваше думата.

— Перикъл е уважаван човек, а аз съм негов приятел. Освен това съм роден в град, който навремето беше под властта на Великия цар и рано или късно ще ме обвинят в мидопоклонничество. Това ще е лошо за Перикъл, тъй че дано да не е скоро.

На младини Анаксагор се бе сражавал на наша страна. И двамата никога не споменавахме този епизод от живота му. За разлика от мен той не проявява никакъв интерес към политиката. По тази причина консерваторите положително ще го използуват като средство да нанесат удар на Перикъл.

— Да се надяваме, че никога няма да бъдеш обвинен в това. Ако те признаят за виновен, ще те осъдят на смърт.

Анаксагор тихо въздъхна. Може и да не е било въздишка, а смях.

— Слизането в Хадес — каза той — е едно и също, независимо кога и откъде започва.

Тогава му зададох онзи най-безпрогледен от всички гръцки въпроси, който се бе пръкнал в доста крехката глава на автора на „Перси“:

— Не е ли по-добре човек изобщо да не се е раждал?

— Разбира се, че не — отговори решително Анаксагор. — Дори само възможността да изучаваш небето е достатъчна причина да си жив.

— За съжаление не виждам небето.

— Тогава слушай музика. — Анаксагор винаги отговаря точно и на място. — Както и да е, Перикъл е убеден, че зад въстанието в Евбея стоят спартанците. Така че през този сезон врагът е Спарта, а не Персия. — Анаксагор понижи глас и почти зашепна: — Когато казах на генерала, че ще бъда тук на вечеря, той ме помоли да го извиня пред теб. От доста време иска да те приеме. Но непрекъснато го следят.

— Това е то прословутата атинска свобода.

— Има и по-лоши градове, Кир Спитама.

Когато Анаксагор си тръгваше, го попитах:

— А къде са били всички тези безкрайно малки частици, преди Разумът да ги задвижи?

— Навсякъде.

— Това не е достатъчно ясен отговор.

— Може би въпросът не е достатъчно ясен. Засмях се.

— Напомняш ми един мъдрец, когото срещнах на изток. Попитах го как се е появил светът, а той ми даде съвсем безсмислен отговор. Възразих, че от отговора му не разбирам нищо, а той ми отвърна: „Абсурдните въпроси получават абсурдни отговори.“

— Мъдър човек — рече с известно колебание Анаксагор.

— А кое е накарало Разума да задвижи сътворението?

— То е в самата природа на Разума.

— Може ли да се докаже?

— Доказа се, че слънцето е скала, която се върти толкова бързо, че се е запалила. Значи някога слънцето трябва да е било в покой, иначе щеше вече да е изгоряло, както изгоря парчето, което падна на земята.

— Тогава защо не се съгласиш с мен, че разумът, задвижил всички тези семенца, е разумът на Премъдрия господ, чийто пророк бе Зороастър?

— Трябва да ми разкажеш повече за Премъдрия господ и какво е казал на дядо ти. Възможно е Премъдрият господ да е Разумът. Кой знае? Аз самият не знам. Ти трябва да ми помогнеш да разбера това.

С Анаксагор е приятно да се разговаря. Не се само-изтъква като повечето софисти. Сещам се за моя родственик Протагор. Младежите му плащат, за да им преподава нещо, което се нарича морал. Той е най-богатият софист в Гърция — така поне твърдят останалите софисти, а те вероятно са добре осведомени.

Преди много години се запознах с Протагор в Абдера. Един ден дойде в къщата на дядо ми, за да донесе дърва. Беше млад, очарователен, остроумен. По-късно по някакъв начин получи образование. Не вярвам дядо ми да му е помогнал, макар че беше много богат човек. От няколко години Протагор не е идвал в Атина. Говори се, че преподава в Коринт, град, пълен с богати, лениви и развратни младежи, както твърдят атиняните. Демокрит се възхищава от нашия родственик и предложи да ми прочете една от многото негови книги. Отказах се от това удоволствие. Все пак не бих имал нищо против да се срещна с Протагор. И той е любимец на Перикъл.

Като се изключи една кратка официална среща в бу-левтериона, винаги съм се старал да стоя поне на половин град разстояние от Перикъл. Освен това, както каза снощи Анаксагор, Перикъл го следят непрекъснато. Макар на практика да управлява Атина, той също може да бъде съден от събранието за мидопоклонничество, а дори и за убийството на политическия си ментор Ефиалт.

Демокрит намира великия Перикъл за скучен. От друга страна, момчето се възхищава от Аспазия. Напоследък тя често го кани в къщата си, където сега живеят няколко чаровни момичета от Милет.

Понеже диктувам на Демокрит, не мога да изложа възгледите си за това как трябва да се държи един млад човек в обществото. Демокрит ме уверява, че Аспазия е все още красива въпреки напредналата си възраст и неотдавнашното раждане. Тя е около двадесет и петгодишна. И е безстрашна — добро качество, защото в този размирен град има много страшни неща, особено за жена, която спада към метеките (така тук наричат всички чужденци), при това любовница на човек, ненавиждан от старата аристокрация и многобройните й привърженици. Освен това Аспазия е заобиколена от блестящи мъже, които не вярват в боговете.

В момента един побъркан ясновидец заплашва, че ще обвини Аспазия в безбожие. Ако това стане, тя ще е в опасност. Но според Демокрит, щом чуе името на ясновидеца, Аспазия се развеселява. Поръчва на музикантите да свирят. Налива вино. Слуша разговорите. Грижи се за Перикъл и новородения им син.

3.

В началото бе огънят. Сякаш целият божи свят бе в пламъци. Бяхме пили от свещената хаома и всичко изглеждаше безплътно и сияйно, също като искрящия на олтара огън.

Това се случи в Бактра. Бях на седем години. Стоях до дядо си Зороастър. Стисках в ръка ритуалното снопче пръчки и съсредоточено наблюдавах как…

Тъкмо когато пред мен отново оживяваше гледката от онзи страшен ден, някой потропа на вратата. Понеже слугата никога не стои вкъщи, Демокрит отиде да отвори и въведе софиста Архелай и един негов ученик, млад зидар.

— Арестуваха го!

Архелай е най-гръмогласният от всички гърци, които познавам, което ще рече най-гръмогласният човек в света.

— Арестуваха Анакеагор — каза младият зидар. — Обвинен е в безбожие.

— И в мидопоклонничество — избоботи Архелай. — Трябва да направиш нещо.

— Но тук, в Атина, щом стане дума за мидиец, имат предвид не друг, а мен — отвърнах спокойно аз. — Мисля, че каквото и. да кажа, то едва ли ще повлияе благоприятно на събранието. Тъкмо обратното.

Архелай обаче не е на същото мнение. Настоява да се явя пред събранието и да кажа, че след сключването на мирния договор. Великият цар няма никакви амбиции спрямо гръцкия свят. И което е по-съществено, тъй като засега Персия и Атина са безспорно в мирни отношения, не е възможно Анаксагор да се е провинил в мидопоклонничество. Намирам този довод, както и самия Архелай за не особено остроумни.

— За нещастие — казах аз — в договора се предвижда условията му да не се обсъждат публично.

— Перикъл може да ги обсъжда! — Гласът на Архелай отекна във вътрешния двор.

— Да, но няма да го стори. Въпросът е извънредно деликатен. Освен това дори договорът да не съдържаше това условие, нищо не пречи на атиняните да осъдят Анаксагор за мидопоклонничество, а и за каквото още им дойде наум.

— Това е вярно — обади се ученикът.

Младият зидар се казва Сократ. Тъй. както е необикновено грозен, според Демокрит, той е и необикновено умен. По настояване на Демокрит миналото лято го наех Да поправи фасадата на къщата. Сократ така небрежно свърши тази работа, че сега имаме десетина нови пукнатини, през които свири леденият вятър. Затова бях принуден напълно да се откажа от предната стая. Сократ предложи да се заеме отново със стената, но аз се страхувам, че само като докосне къщата с мистрията си, цялата тази постройка от кал ще се срути върху главите ни. Като майстор може да ти скъса нервите. Ей тъй, внезапно спира насред работата — замръзва в една поза пред недоизмазаната стена и дълго гледа втренчено пред себе си, като че ли се вслушва в думите на някакъв дух, вселил се в самия него. Веднъж го попитах какво му е казал духът, а той се засмя и отговори: „Моят демон предпочита да ми задава въпроси.“

Помислих си, че това ще да е някой много посредствен дух. И подозирам, че веселият Сократ е също толкова посредствен не само като зидар, но и като софист.

Архелай се съгласи с мен, че щом консерваторите не се осмеляват да нападнат самия Перикъл, ще трябва да се задоволят с присъда над приятеля му Анаксагор. Но аз не се съгласих с неговото настояване да заявя пред събранието, че обвинението в мидопоклонничество е неоснователно.

— А и какво ги интересува моето мнение? — казах аз. — Освен това главното, в което ще го обвинят, е безбожие и то ще е справедливо обвинение. В очите на тълпата и в очите на онези, които ще го съдят, безбожник си и ти, Архелай, както и аз. Всъщност кой отправи обвинението?

— Лизикъл, търговецът на овце.

Името отекна в ушите ми като грохот от разбиваща се вълна. Лизикъл е един нагъл и безскрупулен човек, чиято цел е да направи състояние, като служи на Тукидид и на интересите на консерваторите.

— Тогава всичко е ясно — казах аз. — В събранието Тукидид ще отправя нападки срещу Анаксагор и приятеля му Перикъл. Перикъл пък ще защищава Анаксагор и своите хора.

— А ти?

— Няма да предприема нищо — заявих аз решително. — Моето положение тук е, меко казано, деликатно. Решат ли консерваторите, че е дошло време за нова война с Персия, очаква ме смърт, стига, разбира се, времето да не изпревари вашите политици.

Закашлях се тъй, че да събудя съчувствие, а после вече не можех да спра. Наистина съм болен.

— А какво ще стане, когато умреш? — попита Сократ.

Задушавах се. Сякаш мина цяла вечност, докато успея да си поема дъх.

— Едно е сигурно — отвърнах аз, — поне няма да съм в Атина.

— Но мислиш ли, че ще продължиш да съществуваш по някакъв друг начин?

Младият човек, изглежда, искрено се интересуваше какво мисля аз или по-скоро какво мислят зороастрий-ците по този въпрос.

— Ние вярваме, че всички души са създадени в началото от Премъдрия господ. Когато им дойде времето, тези души се раждат веднъж, само веднъж. От друга страна, на изток вярват, че душата се ражда, умира и се ражда отново хиляди и хиляди пъти под различна форма.

— Питагор твърди същото — рече Сократ. — Когато с Архелай бяхме в Самос, срещнахме един от най-старите негови ученици, който ни каза, че Питагор взел учението си от египтяните.

— Не — заявих аз твърдо, без да знам защо. Всъщност не знам нищо за Питагор. — Взел го е от хората, които живеят отвъд река Инд, където съм ходил…

— Това е много интересно, посланико — нетърпеливо ме прекъсна Архелай, — но не бива да забравяме факта, че нашият приятел е арестуван.

— Не бива да забравяме и факта — намеси се Сократ, — че хората умират. А онова, което става или не става с разума, населяващ плътта им, съвсем не е безинтересно.

— Какво да правим?

Архелай бе на път да се разплаче. На младини бил ученик на Анаксагор.

— Едва ли аз съм човекът, когото трябва да питате — отговорих. — Отидете при Перикъл.

— Вече ходихме. Не си е вкъщи. Не е и в булевтериона. Нито у Аспазия. Изчезнал е.

Накрая успях да се отърва от Архелай. Сега Анаксагор е в затвора и при следващото свикване на събранието Тукидид ще отправи обвинение срещу него. Предполагам, че защитата му ще поеме Перикъл.

Казвам „предполагам“, защото рано тази сутрин спартанската армия прекоси границата и влезе в Атика.

Генерал Перикъл е на бойното поле и дългоочакваната от всички война най-после започна.

Почти сигурен съм, че Атина ще загуби войната. Де-мокрит е разстроен. Успокоявам го, че няма никакво значение кой ще победи. Светът ли ще пропадне? И без това между Атина и Спарта няма кой знае каква разлика. И в двата случая победителите ще са гърци.

Не успях да отговоря докрай на приятеля ти, Демо-крите — по-точно на въпроса му какво става след смърт-та. Сега ще довърша обяснението си, за да го чуеш ти. Щом се освободи от тялото, душата се връща при Пре-мъдрия господ. Но преди това тя трябва да премине през моста на спасителя. Онези, които през живота си са следвали Истината, ще се озоват в къщата на добрия дух и ще бъдат щастливи. А онези, които са следвали Лъжата, тоест пътя на брата-близнак на Премъдрия господ — Аримаn[1], носителя на злото, — ще се озоват в къщата на Лъжата и там ще бъдат подложени на всевъзможни мъчения. Накрая, когато Премъдрият господ победи злото, всички души ще се слеят в едно.

[1] Ариман (гр. от древноперсийски Анхра Майню) — букв. дух. — Б. пр.

Демокрит иска да знае защо Премъдрият господ е трябвало изобщо да създава Ариман. Това е интересен въпрос, на който дядо ми веднъж завинаги даде отговор.

В момента на сътворението на света Премъдрият господ казал на своя брат-близнак: „И мислите ни, и делата ни, и умовете ни, и душите ни са несъвместими противоположности.“

Според Демокрит това не е отговор на въпроса му. А според мен точно това е отговорът. Казваш, Демокрите, че с това просто се изреждат противоположности, но аз смятам, че става дума за нещо много по-дълбоко. Твърдиш, че Премъдрият господ не обяснява защо е създал злия си брат. Да, така е — защото двамата са били създадени едновременно. От кого ли? Демокрите, много си досаден с това твое типично гръцко мислене. Нека да ти обясня.

В момента на сътворението съществувало само безкрайното време. После Премъдрият господ решил да измисли клопка за Ариман. И сътворил времето на дългото царство като част от безкрайното време. Сега човешкият род е затворен във времето на дългото царство подобно на муха в кехлибар. Когато то изтече, Премъдрият господ ще победи своя брат-близнак и светлината ще разпръсне мрака.

Демокрит иска да знае защо Премъдрият господ си е дал толкова труд. Защо се е съгласил да бъде създадено злото? Защото, Демокрите, не е имал избор. А кой е избрал да бъде така, питаш ти. Посветих живота си на стремежа да отговоря на този въпрос — задавал съм го на Госала, на Буда, на Конфуций и на много други мъдреци на изток и на изток от изток.

Затова настани се удобно, Демокрите. Имам добра памет и ще й дам воля. Докато чакаме в тази студена къща идването на спартанската армия — що се отнася до мен, колкото по-скоро, толкова по-добре, — ще ти разкажа всичко, което знам за сътворението на този свят, а и на всички други светове. Всичко — от самото начало. Ще ти обясня защо злото едновременно съществува и не съществува.