Сътворението

1.

С годините, докато растяхме и възмъжавахме, Ксеркс, Мардоний и аз все повече се привързвахме един към друг, а не обратното. За Великите царе и техните наследници е доста по-трудно да си спечелят приятели, отколкото врагове. По тази причина дружбата от младини остава за цял живот, стига принцът да не е луд, а приятелят — завистлив.

Минаха години и Хистасп вече оставаше в двора по-дълго, отколкото в Бактрия. Хистасп винаги оказваше благотворно въздействие върху Дарий. Всъщност убеден съм, че ако беше живял още няколко години, щеше да неутрализира гръцката фракция в двора и да ни спести тези отегчителни и скъпи войни.

Когато навърших двадесет години, Хистасп ме направи началник на личния си военен щаб в Суза. Тъй като не разполагаше с войска извън сатрапията си, тази длъжност бе само почетна. Хистасп искаше да съм близо до него, за да му помагам да следва пътя на Истината, а не на Лъжата. Чувствувах се като измамник. Не бях религиозен. Всички задължения, свързани със Зороастрий-ския орден, прехвърлих на чичо си, който по онова време вече се бе настанил в един дворец в Суза и редовно палеше свещения огън за самия Дарий. Сега, след като е вече покойник, мога да кажа, че чичо ми по душа бе търговец. Но беше най-големият син на Зороастър и това само по себе си решаваше съдбата му.

Независимо от постоянния натиск, на който ме подлагаше Хистасп да развивам духовните си и пророчески дарби, възпитанието, получено в двора на Великия цар, бе проникнало тъй дълбоко в мен, че не бях в състояние да мисля за нищо друго освен за военна служба и интриги или пък за пътешествия до далечни земи.

В двадесет и първата година от царуването на Дарий, по време на зимното слънцестояние, Хистасп ме извика ври себе си в двореца в Суза.

— Отиваме на лов.

— Започна ли ловният сезон, Господарю?

— Всеки сезон си има свой дивеч.

Старецът изглеждаше мрачен. Не го попитах нищо повече.

Макар отдавна да бе прехвърлил седемдесетте и постоянно да боледуваше — двете състояния се свеждат до едно и също, — Хистасп отказваше да го носят на носилка дори и през най-студените зимни дни. Когато напускахме Суза, стоеше до колесничаря си изправен, с опънати назад рамене. Бавно падащите снежинки се лепяха по брадата му и на бялата зимна светлина лицето му блестеше. Аз бях на кон. Освен мен Хистасп нямаше друг ескорт. Отбелязах, че това е необичайно.

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре — отвърна Хистасп. После заповяда на колесничаря; — Карай по пътя за Пасаргада!

Но не отидохме в Пасаргада. Малко преди пладне стигнахме до една ловна хижа, разположена сред покрита с гъсти гори долина. Хижата била построена от последния мидийски цар и впоследствие възстановена от Кир. Дарий обичаше да си мисли, че когато е в тази хижа, никой не знае къде е. Но, разбира се, харемът винаги бе осведомен точно къде и с кого е Великият цар във всяка минута от денонощието. С изключение на този ден.

Съвсем тайно Великият цар бе пристигнал в хижата предишната вечер. По всичко личеше, че дори и прислугата не бе предизвестена. Голямата зала бе студена. Мангалите току-що бяха запалени. Килимите, по които стъпва Великият цар — кракът му не трябва да докосва земя или непокрит под, — бяха постлани толкова набързо, че сам се заех да ги оправям.

На един подиум бе поставен персийският трон: висок златен стол и пред него столче за краката. Пред подиума бяха наредени шест табуретки. Това бе необичайно. В двора никой няма право да седи пред Великия цар. Все пак бях чувал да се говори за тайни съвети, по време на които на високопоставените личности е позволено да седнат в негово присъствие. Излишно е да споменавам колко развълнуван бях от мисълта, че ще видя Великия цар в неговата тайна и най-истинска роля — главатар на войните от онзи планински род, който бе завзел света.

Посрещна ни синът на Хистасп, Артаферн, сатрапът на Лидия. Макар този могъщ човек да живееше като цар в Сарди, столицата на богатото и древно лидийско цар-ство, което Кир завзе от Крез, тук той бе обикновен слуга на по-младия си брат, Великия цар. Когато Артаферн прегърна баща си, старецът попита:

— Той тук ли е?

От начина, по който се произнася думата „той“, ние в двора разбираме дали става въпрос за Великия цар, или не. В случая „той“ определено се отнасяше за някой друг.

— Да, Господарю мой и татко. Сега е с другите гърци.

Още тогава ми беше ясно, че тайните срещи с гърците означават неприятности.

— Знаеш моето мнение — каза Хистасп, като разтри безжизнената си ръка.

— Знам, Господарю мой и татко. Но трябва да ги изслушаме. На запад нещата се променят.

— Кога ли не са се променяли? — каза недоволно Кистасп.

Мисля, че Артаферн се бе надявал да остане за минута васаме с баща си, но преди да успея да се извиня и да са оттегля, разговорът бе прекъснат от дворцовия управител.

— Ще приемат ли Господарите гостите на Великия цар? — попита той, като се поклони ниско на двамата сатрапи.

Хистасп кимна. Пръв влезе гостът с най-нисък ранг, Това бе моят стар приятел, лекарят Демокед. Той винаги изпълняваше длъжността преводач, когато Дарий приемаше важни гърци. След него влезе Тесал от Атина. По-сле Хистией — той нямаше нужда от преводач. Лекотата, скоято говореше персийски, не отстъпваше на изобретателността му в персийските интриги.

Последен от гърците влезе слаб, побелял мъж. Движеше се бавно, тържествено, сякаш свещенодействуваше. Държането му се отличаваше с онова възвишено спокойствие, присъщо само на родените да управляват. Ксеркс притежаваше това качество. Дарий — не.

— Хипий, син на Пизистрат, тиран на Атина по волята на народа — обяви дворцовият управител.

Хистасп бавно прекоси залата, приближи се до тирана и го прегърна. В миг Демокед се озова до тях и започна бързо да превежда церемониалните фрази. Хистасп винаги се отнасяше с истинско уважение към Хипий. Хипий бе единственият гръцки владетел, когото старецът можеше да понася.

В хижата появяването и оттеглянето на Великия цар става безшумно. Няма барабани, цимбали и флейти. Тъй че, докато се усетим, Дарий вече седеше на трона. От дясната му страна се бе изправил Ксеркс, а от лявата — главнокомандуващият генерал Датис.

Макар че бе само на петдесет и няколко години, Дарий вече показваше признаци на остаряване. Често се оплакваше от болки в гърдите. Задъхваше се. И понеже Демокед не даваше никакви сведения за своя пациент, никой не знаеше какво точно е здравословното състояние на Дарий. Все пак за по-сигурно, както и за да спази древния мидийски обичай, Дарий вече бе поръчал да му се построи гробница край Персепол, на около двадесет мили от свещената Пасаргада.

През този ден Дарий бе навлечен с дебели зимни дрехи. Освен синьо-бялата лента не носеше никакви белези на царската власт. Постоянно опипваше затъкнатия в колана си кинжал. Характерно за него бе, че не можеше да стои съвсем неподвижен — още един признак, че за разлика от Ксеркс и Хипий не се бе родил владетел.

— Вече приветствувах тирана на Атина — заяви той. — Тъй като останалите са винаги около мен, не се нуждаят от приветствие в моя дом.

Дарий нямаше търпение за церемонии, ако това, което трябваше да се извърши, не бе самата церемония.

— А сега да започнем. Участвувате във военен съвет. Седнете.

Лицето на Дарий гореше, сякаш имаше треска. Това често се случваше в студените дни.

Всички седнаха, с изключение на Ксеркс, Датис и мен.

— Хипий току-що пристигна от Спарта.

Това бе за всички зашеметяваща новина и Дарий отлично го знаеше. Без помощта на спартанската армия земевладелците и търговците никога не биха успели да изгонят ползуващия се с популярност Хипий.

Дарий наполовина изтегли сребърния кинжал от алената му ножница. Все още виждам блестящото острие, останало в онази част от спомените ми, където нещата са видими.

— Говори, Тиране на Атина!

Макар че бе принуден всяка минута да спира, за да даде възможност на Демокед да преведе думите му, Хипий произнесе една не само внушителна, но и убедителна реч.

— Велики царю, благодарен съм ти за всичко, което направи за династията на Пизистратидите. Ти ни разреши да останем господари на земите в Сигейон, собственост на рода ни. Ти беше най-добрият повелител на света. И ако небето ни принуждава да сме гости на някой владетел на земята, щастливи сме, че сме твои гости.

Докато Хипий говореше, Хистией гледаше втренчено Дарий с хипнотизиращия поглед на някоя от онези индийски змии, които, преди да нападнат уплашения заек, го приковават с очи. Но Дарий не беше уплашен заек. Въпреки че прекара в двора цели десет години, Хистией така и не схвана характера на Великия цар. Ако го бе схванал, щеше да знае, че лицето на Дарий не издава абсолютно нищо. По време на съвет Великият цар приличаше на свое подобие, издялано от камък.

— Ала сега, Велики царю — продължи Хипий, — искаме да се завърнем в нашия град, от който преди седем години ни изгониха шепа атински аристократи, успели да си осигурят подкрепата на спартанската армия. За щастие съюзът между враговете ни и Спарта се разпадна. Цар Клеомен се допита до оракула на атинския Акропол и получи отговор, че съюзът с враговете на нашето семейство е бил печална грешка за Спарта.

Гърците дълбоко вярват в неясните предсказания на своите понякога покварени оракули. Възможно е оракулът, който винаги е бил на страната на Пизистратидите, наистина да е убедил спартанския цар. Но ми се струва по-вероятно, че не му е допаднала групировката на атинските земевладелци, по това време оглавявана от един Алкмеонид на име Клистен, чийто възторг към демокрацията едва ли е бил особено по вкуса на консервативния спартански цар. Във всеки случай Клеомен свикал конгрес с представители на всички гръцки държави. Конгресът се провел в Спарта. Клеомен отправил обвинение срещу Клистен. Между другото чувал съм, че бил готов да приеме за тиран дори човек като аристократа Изагор, всъщност всеки друг, но не и Клистен.

В Спарта Хипий красноречиво защитил своята кауза. Но не успял да убеди другите гърци, които отказали да образуват съюз срещу Атина и посочили разумния довод, че след като самите те се страхуват от спартанската армия, не желаят в Атина да дойде на власт проспартанско пра-вителство. Всичко изглеждало съвсем просто. Но гърците рядко казват открито онова, което мислят. Особено хитър бил представителят на Коринт. В присъствието на Хипий той заклеймил всички тирани, добри и лоши. Изправени пред мнозинството, спартанците били принудени да се закълнат, че няма да извършат революционни промени в Атина.

— Тогава, Велики царю — продължи Хипий, — заявих пред конгреса, че съм дългогодишен ученик на оракулите и смятам за свой дълг да предупредя коринтците, че няма да мине много време и градът им ще бъде разрушен от същата тази атинска фракция, която сега подкрепят.

Предсказанието на Хипий се сбъдна. Не се учудвам — всеки, който познава непостоянството на гърците, би могъл да предвиди, че два съседни града рано или късно ще се скарат, че по-силният ще разгроми по-слабия и ако не отбие някоя река към разрушения град, както постъпи Кротон със Сибарис, то най-малкото така ще опетни името на победения, че истината за войната никога няма да стане известна. Гърците съвсем спонтанно следват Лъжата. Такава е природата им.

— Велики царю, ако подкрепиш възстановяването на династията ни, ще получиш помощта на Спарта. Тя ще се отрече от клетвата си и ще последва цар Клеомен. А узурпаторите — те са и твои врагове — ще бъдат изгонени от града, който оскверниха с неблагочестивостта си.

Хипий замълча. Дарий кимна и Хипий седна. Дарий обърна глава към Датис. Главнокомандуващият генерал се бе подготвил добре. Говореше бързо — на персийски с мидийски акцент, — а Демокед също така бързо превеждаше.

— Тиране — каза Датис, — според спартанския закон в страната винаги има двама царе. Двамата са равни по ранг. Преди поход царете хвърлят жребий кой да възглави армията. Какво ще стане, ако командуването във войната с Атина се падне не на съюзника ти, цар Клеомен, а на врага ти, цар Демарат?

Хипий бе подготвил отговора си не по-зле.

— Както каза, генерале, в Спарта има двама царе. Единият ме подкрепя, другият — не. Този, който е про-тив мен, скоро няма да бъде цар. Така е предсказал ора-кулът в Делфи.

Докато превеждаха това, Хипий гледаше в пода. Да-рий не промени каменното си изражение. И той, като останалите присъствуващи, не се вълнуваше много от гръцките оракули. В миналото бе подкупил не един от тях.

Хипий стигна до най-същественото:

— Демарат ще бъде свален от спартанския престол защото е незаконороден. Самият Клеомен ми каза, че има доказателства за това.

Като чу превода на тези думи, Дарий за пръв път са усмихна:

— Интересно е да се знае по какъв начин се доказва дали човекът е законороден, или не тридесет години след като е бил заченат?

Преводът на Демокед посмекчи Дариевата груба шега. Но колкото и да е чудно, Хипий се оказа абсолютно прав. Доказа се, че Демарат е незаконороден, и той бе свален от престола. Тогава дойде направо в Суза, където вярно служи на Великия цар — и на Лаида. Скоро след това Клеомен съвсем полудя и умря. Умря от загуба на кръв, защото не можеше да се удържи да не се хапе. Демарат винаги с голямо удоволствие описваше необикновения край на съперника си.

Дарий плесна с ръце и виночерпецът му донесе прева-рена вода от реката, която тече през Суза. Където и да се намира, Великият цар пие вода единствено от река Хоасп, но не я предлага никому. Освен това пие само хелбонско вино, яде само жито от Асиса и използува само сол от Амонския оазис в Египет. Не е известен произходът на тези обичаи. Вероятно са наследени от мидийските царе, на които Ахемеиидите подражават в толкова много неща.

Докато Дарий пиеше, Демокед внимателно го наблюдаваше — постоянната жажда е признак за кожна треска. Дарий често пиеше много вода и често имаше треска. И все пак беше силен мъж и издържаше всички изпитания на бойното поле. Но няма двор по света, където да не си задават постоянния, макар и неизказан въпрос: Още колко ще живее монархът? През онзи зимен ден в ловната хижа до Пасаргада Дарий имаше пред себе си още тринадесет години и е било излишно да придаваме такова значение на количеството вода, което изпива.

Дарий обърса брадата си с опакото на покритата си с белези, едра и силна ръка.

— Тиране на Атина… — започна той. И млъкна. Демокед отвори уста да превежда. И той млъкна. Великият цар бе проговорил на гръцки.

Дарий погледна нагоре, към кедровите греди, които крепяха пропукания таван. Студеният вятър нахлуваше в хижата. Въпреки че персийските благородници са планинци и от тях се очаква да издържат на жега и студ, всички в залата, с изключение на дебело облечения Дарий, трепереха.

Великият цар започна да импровизира, нещо, което не го бях чувал да прави, защото дотогава го бях придружавал само при онези церемониални случаи, където въпросите и отговорите са превърнати в ритуал и наподобяват антифоните на дядо ми.

— На първо място е северът — каза той. — Там се крие опасността. Там загина моят предшественик Кир в битка с племената. Затова отидох на Дунава. Затова отидох на Волга. Затова изклах всички скити, които се изпречиха на пътя ми. Но дори и Великият цар не може да ги убие до един. Те още са там. Ордите чакат. Чакат, готови да тръгнат на юг. И някой ден ще го сторят. Ако това стане по време на моето царуване, още веднъж ще ги посека, но…

Дарий замълча. Присви очи, сякаш оглеждаше бойното поле. Може би отново преживяваше поражението си — след толкова години мога да употребя точната дума — в скитските гори. Ако Хистией не бе убедил йоний-ските гърци да не изгарят моста между Европа и Азия, персийската армия щеше да загине. Дарий до края на живота си бе благодарен на Хистией. Но и до края на живота си не престана да го подозира. Ето защо мислеше, че като гост на Великия цар Хистией няма да е толкова опасен, колкото ако се намира в родния си Милет. Това се оказа грешка.

Виждах как Хистией гори от желание да напомни на всички за своята съдбоносна роля в Скитската война, но не се осмелява да заговори без разрешение — за разлика от брата на Великия цар Артаферн, който по време на съ-вет можеше да говори когато поиска.

Между другото всичко това разкри много истини пред мен. Преди всичко разбрах, че макар да бях израснал в персийския двор, нямах представа как се управлява Персия. Когато ми разказваше за баща си, Ксеркс споменаваше само общоизвестни неща. Понякога Хистасп мърмореше неодобрително по адрес на сина си, но не казваше нищо конкретно.

Едва на тази среща в хижата започнах да разбирам какъв човек е Дарий и макар да бе вече стар — самият аз сега съм толкова стар, че бих могъл да имам син на неговата възраст, — успях да зърна в него онзи пламенен, проницателен младеж, свалил така наречения узурпатор маг и станал господар на света, запазвайки верността на шестте благородници, които му бяха помогнали да завземе трона.

Дарий даде знак на виночерпеца да се оттегли. После се обърна към Артаферн. Двамата братя никак не си приличаха. Артаферн бе едно доста по-грубо копие на баща си Хистасп.

— Велики царю и братко!

Артаферн се поклони. Дарий затвори за миг очи. Нищо повече. Когато се събират главите на персийските родове, често онова, което не се казва с думи, представлява истинската същност на срещата. Години по-късно Ксеркс ми обясни, че Дарий използувал най-различни жестове, за да предаде волята си. За съжаление не съм му служил толкова дълго, че да науча този изключително важен код.

— Вярвам, че Хипий е наш приятел — започна Артаферн. — Такъв беше и баща му, комуто разрешихме да владее Сигейон. Вярвам, че е в наш интерес да осигурим връщането на династията на Пизистрат в Атина.

Лицето на Тесал светна от удоволствие. Но лицето на Хипий остана толкова безизразно, колкото и лицето на Дарий. Беше предпазлив човек, свикнал с разочарованието.

И Артаферн го разочарова, като внезапно заговори за друго:

— Преди две седмици в Сарди при мен дойде Аристагор от Милет.

Хистией вдигна глава, с гръб, опънат като струна. Малките му тъмни очи следяха всеки жест на сатрапа.

— Както знае Великият цар — това бе използуваната в двора фраза, чиято цел е да подготви Великия цар за нещо, което той не знае или е забравил, или пък не иска да знае, — Аристагор е племенник, а също така и зет на нашия верен приятел и съюзник, който днес ни е почел тук с присъствието си. — Артаферн вдигна дясната си ръка и посочи Хистией. — Тиранът на Милет, който предпочете — а и кой ли не би предпочел — близостта до Великия цар пред родината си.

Мисля, че на това място Дарий се усмихна. За съжаление брадата около устните му бе толкова гъста, че не можех да съм сигурен.

— Аристагор управлява Милет от името на тъста си — продължи сатрапът. — Той твърди, че ни е толкова верен, колкото е верен и на самия тиран. Вярвам му. Та нали Великият цар неизменно подкрепя тираните от онези гръцки градове, които му принадлежат.

Артаферн замълча. Обърна се към Дарий. Размениха погледи — може би код?

— Ние храним най-топли чувства към Аристагор — каза Дарий и се усмихна на Хистией, — защото ти, наши приятелю, храниш най-топли чувства към него.

— Велики царю, племенникът ми е отличен воин. Той е морски военачалник с доказани качества.

Историята на света можеше да тръгне в съвсем различна посока, ако на това място някой бе попитал къде, кога и как Аристагор е доказал качествата си на военачалник.

Сега ми е ясно, че Артаферн и Хистией са били в съюз помежду си. Но тогава бях съвсем млад и неопитен. Представите ми за Милет, Сарди и Атина се свеждаха до това къде горе-долу се намират. Знаех само, че Персия води политика в подкрепа на гръцките тирани. И още, че онези тирани, към които бяхме най-благосклонни, непрекъснато бяха прогонвани от намиращата се във възход класа на търговците в съюз с благородниците — ако думата не е неподходяща за това гръцко съсловие. По тези земи, щом притежаваш два коня и градина с едно маслиново дръвче, Можеш да претендираш, че си благородник.

— Аристагор смята, че остров Наксос е уязвим — заяви сатрапът. — Кълне се, че ако Великият цар му пре-достави флота, ще прибави Наксос към империята ни.

Изведнъж си спомних онзи ден в Екбатана, преди години, когато Демокед и Хистией си говореха за Наксос, н колкото и да бях неопитен, бързо направих връзката.

— Щом владеем Наксос, ще държим в ръцете си и цялата верига от острови, наречени Цикладите. А щом държим в ръцете си тези острови, Великият цар ще бъде и господар на морето, както е господар на всички земи.

— Аз и така съм господар на морето — отвърна Да-рий. — Владея Самос. Морето е мое.

Артаферн раболепно се поклони.

— Говоря за островите, Велики царю. Ти си всемогъщ разбира се. Но ще ти са необходими острови, ако трябва да стигнеш, стъпка по стъпка, до вътрешността на Гърция, за да могат нашите приятели отново да владеят Атина. — Артаферн ловко свърза амбицията на Аристагор да покори Наксос с връщането на Пизистратидите на власт — официалната причина за свикване на висшия съвет.

Последва дълго мълчание. Дарий замислено придърпваше и загръщаше дебелото си вълнено наметало.

— Търговията в нашите гръцки градове върви лошо — заяви накрая той. — Корабостроителниците бездействуват. Приходите от данъците намаляха. — Дарий впери поглед в наредените на стената срещу него копия. — Когато Сибарис падна, Милет изгуби италианския пазар. Това е сериозен въпрос. Къде ще продава сега Милет всичката тази вълна, която купуваха италианците? — Дарий погледна Хистией.

— Друг такъв пазар не можем да намерим — отвърна тиранът. — Затова обръснах главата си, когато Сибариа потъна под водата.

Бях много учуден, че Дарий е осведомен за нещо толкова прозаично като милетската търговия с вълна. По-късно открих, че прекарва дните си в тревоги около пътищата на керваните, световните пазари, търговията. До този момент бях споделял разпространеното заблуждение, че зад кулисите Великият цар е същият, какъвто го виждаме на сцената — свещен, величествен, безплътен. Беше точно обратното.

Всъщност още там, в студената стая на ловната хижа, Дарий вече бе схванал нещо, което бе убягнало на останалите. Те искаха да го направят господар на морето, а той — да съживи замрялата индустрия на йонийските гръцки градове в Мала Азия. Дарий винаги предпочиташе златото пред славата — очевидно поради неоспоримата логика, че с първото може да се купи второто.

— Колко кораба са необходими за завладяването на Чаксос? — попита той.

— Анаксагор смята, че ще може да превземе острова, ако има в готовност сто бойни кораба.

Артаферн се изразяваше точно. Не му липсваха думи и винаги се държеше като човек, който знае верния отговор на всеки въпрос. Това не му пречеше да е безкрайно некадърен, което се доказа от последвалите събития.

— С двеста кораба — отбеляза Дарий — той може да стане господар на морето. От мое име, разбира се. — Този път усмивката му съвсем ясно се виждаше. Беше очарователна.

— Кълна се, че ще ти служи вярно, както съм ти служил и винаги ще ти служа аз, Велики царю.

Хистией говореше самата истина, което също се доказа от последвалите събития.

— Убеден съм в това — отвърна Дарий. После заповяда: — Да бъдат построени сто нови триери[1] в доковете на йонийските ни градове. Да бъдат готови до пролетното равноденствие. След това да отплават за Милет, където към тях ще се присъединят още сто кораба от самоския ни флот. Брат ми, сатрапът на Лидия, ще се грижи за изпълнението на този план.

[1] Бойни кораби с три реда гребци (от гр.). — Б. пр.

— Във всяко нещо се подчиняваме безпрекословно на волята ти, Велики царю — произнесе ритуалния отговор Артаферн.

Артаферн внимаваше да не покаже радостта си, за разлика от Хистией, който направо грейна от удоволствие. Само атиняните бяха мрачни. Наксос е твърде далеч от Атина.

— Флотата поставяме под командуването на нашия най-верен адмирал…

По суровото лице на Хистией се разля широка усмивка.

— … и братовчед Мегабет. — Дарий не можа да издържи на изкушението и впери поглед в Хистией, чиито устни рязко се свиха.

— Втори главнокомандуващ ще бъде Аристагор. Това бе началото на Гръцките войни.

Хистасп и аз останахме в ловната хижа два дни. Всеки ден Дарий устройваше огромни пиршества. Макар Великият цар да обядваше сам или с Ксеркс, по-късно идваше при нас и пиехме вино. Планинците се гордеят с голямото количество вино, което са способни да изпият, ватова не се учудих, когато забелязах, че с напредването на вечерта към виното на Великия цар прибавяха все по-малко и по-малко вода от реката Хоасп. Но Дарий беше типичен представител на рода си и издържаше на пиене. Колкото и да пиеше, не правеше глупости. Само от време на време неочаквано заспиваше. Тогава виночерпецът или колесничарят го отнасяха до леглото. Планинците пиеха повече от родените в равнината гърци. С изключение на Хипий, който разбираше, че мисията му е пропаднала, и от виното придобиваше все по-тъжен и по-тъжен вид. Това е почти всичко, което си спомням от този прочут съвет. Спомням си още, че на Ксеркс много му се искаше да участвува в похода срещу Наксос, но се съмняваше дали ще му разрешат да замине.

— Аз съм престолонаследникът — сподели той с мен, докато яздехме рамо до рамо през една студена и ясна зимна утрин. — Всичко вече е решено. Но никой не трябва да знае. Поне засега.

— В харема всички знаят — отвърнах аз. — Само за това говорят.

Така беше.

— И все пак остава си слух, докато Великият цар не го обяви, а той няма да го обяви, преди да тръгне на война.

Според персийския закон, преди да замине на война, Великият цар трябва да назове наследника си. В противен случай, ако бъде убит, ще настъпи хаос, подобен на хаоса, последвал неочакваната смърт на Камбиз.

Докато препускахме на конете си и студеният зимен вятър освежаваше главите ни след изпитото предната вечер вино, аз изобщо не подозирах, че по онова време Персийската империя е била на върха на величието си. Сега намирам известна ирония във факта, че в разцвета на младостта си и в зенита на персийския златен век, страдах от постоянни главоболия и неприятности със стомаха в резултат на безкрайните банкети и гуляи. Няколко години по-късно просто обявих, че като внук на пророка имам право да пия само при ритуални поводи. Поради това мъдро решение доживях до старини. И понеже дългият живот е зла участ, сега разбирам, че е трябвало да пия повече хелбонско вино.

2.

През лятото на следващата година двамата с Мардоний тръгнахме от Вавилон на път за Сарди. Пътувахме с четири кавалерийски и осем пехотински роти. Когато напуснахме града през Вратата на Ищар, жените от харема ни махаха от покрива на Новия дворец. Всъщност и евну-сите ни махаха.

Ние, младите офицери, изпитвахме голямо страхопочитание към десетината мъже — ужасно стари в нашите очи, — които се бяха сражавали с Дарий от единия до другия край на света. Дори срещнах един висш офицер, който лично познаваше баща ми. За съжаление той не можа да си спомни нищо интересно за него. Нашата малка армия беше под командуването на Дариевия брат Артан. Този невзрачен човек по-късно се разболя от проказа и бе принуден да живее сам в пустинята. Казват, че прока-жените притежават голяма духовна сила. За щастие, не съм бил достатъчно близо до такъв човек, за да се уверя в това.

Никога не съм се чувствувал така добре, както през онези седмици, докато пътувахме от Вавилон за Сарди. Мардоний бе очарователен спътник. И на двамата ни липсваше компанията на Ксеркс, затова прехвърляхме един на друг много от обичта, която всеки от нас изпитваше към отсъствуващия ни приятел.

Вечер опъвахме палатките си до някоя от пощенските станции, разположени на всеки тринадесет мили по дългия хиляда и петстотин мили път от Суза до Сарди[1]. После отивахме да гуляем. Дори взе да ми се услажда палмовото вино — една силна напитка, много разпространена във Вавилон.

[1] Т. нар, „Царски път“ започвал от Суза, минавал през Месопотамия, Асирия и Армения до Сарди, столицата на Лидия, и стигал до град Ефес на Егейското крайбрежие на Мала Азия, Бил най-големият път от прочутата пътна система на Дарий, описана подробно от историка Ксенофонт. — Б. пр.

Спомням си как една вечер с Мардоний и няколко момичета, които пътуваха с обоза, решихме да пробваме колко палмово вино можем да изпием. Седяхме на върха на така наречената Мидийска стена — една древна постройка, на път да се превърне отново в калта, от която бяха направени тухлите и асфалтът за изграждането й. Все още виждам как вървя отгоре и, а над мен свети кръглата златна луна. Все още виждам как лежа в подножието й, а в очите ми блести кръглото златно слънце — всъщност една нощ паднах от стената и само благодарение на мекия пясък се спасих. На Мардоний му беше много смешно. А аз няколко дни се чувствувах зле от палмовото вино.

Тръгнахме нагоре по Ефрат — реката оставаше от дясната ни страна, а ние се движехме към морето. За пръв път осъзнах колко огромна е империята ни и колко разнообразна е природата й. Яздехме през горещите и обилно напоявани земи на Вавилония, през пустините на Месопотамия, през високите гористи местности на Фригия[1] и Кария[2]. На всеки няколко мили пейзажът се променяше. Жителите — също. Жителите на речните равнини са дребни, енергични хора, доста тъмнокожи и с едри глави. В планините хората са високи, светли, по-флегматични и с дребни глави. В крайбрежните гръцки градове се срещат необикновени смесици от различни раси. Макар да преобладават йонийските и дорийските гърци, в много случаи те са се смесили с русите траки, с тъмните финикийци, или с бледите като папирус египтяни. Физическото разнообразие на човешкия род е точно толкова удивително, колкото и еднообразието на човешката природа.

[1] Една от най-значителните историко-географски области в Северозападна Мала Азия, преживяла голям икономически я политически разцвет от средата на II хил. пр. н, е. до Троянската война, През 546 г. пр.н.е. влязла в границите на ахеменидската държава, — Б. пр.

[2] Древна област в Югозападна Мала Азия с главен град Халикарнас. — Б. пр.

По понятни причини не продължихме по Царския път за Милет. Отклонихме се при Халикарнас, най-южния от гръцките градове на Великия цар. Жителите на Халикарнас са дорийци и по традиция са верни на Персия.

Цар Лигдам ни прие любезно и ни настани в морския си дворец — влажна, сива, приличаща на казарма постройка, надвиснала над брега. С Мардоний деляхме една стая с изглед към зеления планински остров Кос в далечината. През цялото време стоях на прозореца. За първи път в живота си виждах морето. Сигурно имам моряшка кръв в жилите си — дали от Лаидините прадеди? — защото не можех да откъсна поглед от бушуващата виолетова стихия. Гонени от есенните ветрове, мощните вълни се разбиваха в подножието на двореца с такъв грохот, че нощем не можех да спя — без да искам, се заслушвах в затишието, докато една вълна се оттегля, а друга се готви да връхлети и тогава чувах бълбукането и шепота на морската пяна под прозореца ми.

Мардоний се надсмиваше над моето опиянение от морето.

— Почакай, ще те питам какво ще правиш, когато корабът потегли! Непременно ще ти стане лошо. На магите винаги им става лошо.

Още от детството ни Мардоний обичаше да ме нарича „Магът“. Не се дразнех особено много, защото беше мило момче.

По онова време толкова бях свикнал с Мардоний, че в известен смисъл изобщо не го познавах. Приемах характера му, без да се замислям, и не го изучавах така, както човек обикновено изучава поведението на новите си по-знати или на важни личности, които има честта да наблюдава от разстояние.

Тъй като на Мардоний му бе съдено да се прочуе в цял свят, може би трябва да се помъча да си спомня какъв беше той, когато бяхме млади и преди всичко по онова време в Халикарнас, когато започнах да разбирам, че не е проста обикновен млад благородник, чиито единствени достойнства са семейният ранг и отличието да е сътрапезник на Ксеркс.

Открай време знаех, че Мардоний притежава способността бързо да се ориентира и да извлича полза от всяко положение, в което попадне. Освен това действуваше много потайно и никому не бе ясно какви са подбудите му. Човек рядко имаше дори и най-бегла представа какво е намислил. Никога не изпадаше в откровение. Но в Хали-карнас успях до известна степен да го опозная. Ако бях следил поведението му по-внимателно, може би щях да започна да разбирам що за човек е. Ако го бях разбрал… Е, няма смисъл да се разсъждава какво е можело да се случи.

Ето какво всъщност се случи.

Въпросната вечер, когато ни прие цар Лигдам, бяхме двадесет души. Лигдам, невзрачен на вид човек, прехвърлил петдесетте, се бе излегнал на една кушетка в дъното на залата. От дясната му страна бе седнал братът на Великия цар Артан; отляво седеше Мардоний, вторият по ранг от присъствуващите перси. Останалите бяхме наредени в полукръг пред трите важни особи. Робите донесоха на всеки от нас трикрака масичка, обсипана с всевъзможни рибни блюда. Тогава изядох първата стрида в живота си и видях, но не посмях да опитам, сепия, сварена в собствения й мастилен сок.

Банкетната зала беше дълго помещение в малко мрачния дорийски стил, който, поне на мен така ми се стру-ва, винаги създава чувство за нещо недовършено. Подът бе посипан с плесенясала тръстика, от която непрестанно се просмукваше морска вода. Не е чудно, че владетелите на Халикарнас са предразположени към онзи вид заболявания, при които се схващат ставите.

Точно зад Лигдам бе поставен стол и на него седеше царската дъщеря Артемизия. Беше слабо русокосо момиче. Понеже мъжът й бе постоянно болен, тя вечеряше с баща си, сякаш му беше син или зет. Говореше се, че има брат, който е луд. По тази причина според дорийския закон самата тя се смяташе за наследница на царя. И аз, като всички останали, не можех да сваля очи от нея. Преди всичко за пръв път вечерях в присъствието на жена, като изключим Лаида. Персийските ми сънародници се вълнуваха от този факт не по-малко от мен.

Въпреки че говореше само когато баща й я попита нещо, Артемизия внимателно слушаше разговора и се държеше скромно. Седях много далеч от нея и не можах да чуя нито дума от онова, което казва. Затова пък научих как се яде морски таралеж, наблюдавайки как тя изящно изважда месото от сърцевината на бодливата обвивка. До ден-днешен, случи ли ми се да ям морски таралежи, винаги се сещам за Артемизия. Наистина аз отдавна вече не ям морски таралежи. С тези бодли те направо са опасни за слепите. Може би това обяснява защо от толкова години не съм се сещал за Артемизия.

Изпихме доста вино — по дорийския обичай, който много прилича на тракийския. Пълен с вино рог обикаля гостите. Всеки отпива колкото може на един дъх и го подава на съседа си. Последните капки в рога се поръсват върху главата на следващия поред пияч. Смята се, че този недодялан жест носи щастие.

Когато си легнах, Мардоний не беше в стаята. На разсъмване, когато се събудих, беше на леглото до мен и спеше дълбоко. Събудих го и му предложих да отидем на пристанището. Не вярвам да има по-красиво място на света от Малоазийското крайбрежие. Брегът е скалист и осеян с причудливи заливчета. Хълмовете са покрити с гъсти гори, а крайморските равнини са плодородни и добре напоявани. В далечината се синеят островърхи планини, сякаш някой нарочно ги е изваял, за да бъдат храмове на огъня, прослава на Премъдрия господ. Но в онези времена Премъдрият господ бе непознат в този красив, макар и духовно беден край на света.

Пристанището бе пълно с всевъзможни кораби, а въздухът миришеше на онази черна смола, с която моряците мажат корпусите на палубите. Щом рибарските лодки пуснат котва на пристанището, моряците хвърлят на брега мрежите, пълни с мятаща се, блестяща риба, и търговците на кея започват да се пазарят. Глъчката е оглушителна и жизнерадостна.

Малко преди обед, или в самия разгар на пазара — гръцки израз, който за пръв път чух в Халикарнас, — от вълнолома към нас се запъти висок моряк. Тържествено поздрави Мардоний, а Мардоний ме представи и така се запознах със Скилакс. Мардоний се изненада, че не съм чувал това име, но със срам трябва да призная, че не знаех нищо за човека, който тогава беше най-добрият мореплавател в света. Скилакс бе грък от близката Кария и Дарий често го изпращаше на различни експедиции. Именно Скилакс картографира южната част на Индийския океан, както и западните части на Средиземно море. Пак той убеди Дарий да построи канала между Средиземно и Арабско море. Когато стана Велик цар, Ксеркс поиска от Скилакс да обиколи по море цяла Африка. За съжаление по онова време кариецът беше вече много стар за такова пътешествие.

— Ще има ли война? — попита Мардоний.

— Това ще кажеш ти, Господарю.

Скилакс погледна към Мардоний с присвити очи. Както на повечето моряци, очите му бяха винаги присвити, сякаш от прекомерно взиране в слънцето. Кожата на лицето му бе черна като на нубиец, а вратът му беше бял като морска пяна.

— Но ти си грък и тъкмо ти би трябвало да знаеш. — Мардоний винаги се държеше насмешливо с онези, които, макар и за кратко време, поставяше наравно със себе си. — Какво прави Аристагор?

— Не е идвал тук. Казват, че е на север. Не ми се вярва да дойде толкова на юг. Ние сме дорийци. Имаме си собствен цар. Тук няма тирани.

— А колко голяма е флотата му? Скилакс се усмихна.

— Колкото и кораби да има Аристагор, до един ще успее да ги потопи.

— Нали е господар на морето?

— Не, Аристагор не е господар на морето. Но ако Хистией беше в Милет — лицето на Скилакс доби сериозно изражение, — той щеше да бъде господар на морето.

— Наистина ли го мислиш за толкова способен? Като всички млади придворни от нашето поколение,

Мардоний беше убеден, че по-възрастните в двора са по правило по-посредствени от нас във всяко отношение. Този вид суетна глупост е присъща на младостта.

— Познавам го добре. И Великият цар го познава. Дарий постъпва правилно, като го държи близо до себе си. Хистией би могъл да се окаже опасен.

Скилакс се извини, че има работа, и ние с Мардоний тръгнахме нагоре по стръмните тесни улички, които водеха от многолюдното, миришещо на риба пристанища към Морския дворец на Лигдам.

Обсъждахме предстоящата война. Нямахме никакви новини, затова приличахме на ученици, каквито всъщност доскоро и бяхме, и също като ученици говорехме за великите дела, които ни предстои да извършим.

Щастие е, че бъдещето си остава винаги загадъчно за нас.

Когато стигнахме до Морския дворец, Мардоний спря и се обърна към мен.

— Един човек иска да говори с теб — каза той. — Някой, който искрено се интересува от Премъдрия господ.

Макар никога да не се осмеляваше да се подиграва открито с религията на Ахеменидите, Мардоний притежаваше дарбата на Атоса да говори на тази тема с изтънчена арогантност.

— Аз съм последовател на Истината — казах строго, както говоря винаги когато очакват от мен да отразявам мъдростта на Премъдрия господ.

За мое най-голямо учудване се озовахме в покоите на Артемизия. Въведоха ни две старици — по онова време в дорийските дворове нямаше евнуси. Артемизия стана да ни посрещне. Като я разгледах отблизо, установих, че тя съвсем не е грозна.

— Седнете — каза Артемизия и даде знак на стариците да се оттеглят. — Трябва да ви предам поздравите на мъжа си. Той искаше да ви приеме, но не се чувствува добре.

Артемизия посочи украсената с резба дървена врата, лепната като нескопосана кръпка на голата каменна стена. Единствените изкуства, които дорийците владеят, са войната и кражбата.

После Артемизия ми зададе няколко банални въпроса за Премъдрия господ. Чак след десетия си банален отговор се досетих, че Мардоний е прекарал предишната нощ с Артемизия, а сега ме използува, за да може да я посети и през деня, под благовидния предлог, че царската дъщеря иска да разговаря за религия с внука на пророка.

Изпитах раздразнение и престанах да отговарям на въпросите й. Но тя сякаш не забеляза това. Не сваляше очи от Мардоний, като че искаше в същия миг да го погълне, тъй както предишната вечер гълташе един след друг морските таралежи.

Щом разбра, че няма да му помогна, Мардоний сам й заговори за религия, а тя почтително слушаше. Скоро Мардоний изчерпи известните му религиозни текстове. А той знаеше за Премъдрия господ толкова малко, колкото аз — за любимия му Митра.

Накрая тримата просто седяхме мълчаливо. Докато влюбените се съзерцаваха един друг, аз пък се преструвах, че съм унесен във видение за света в края на времето на дългото царство. Много добре го правя. По-добре от братовчед си, сегашния наследник на Зороастър, който винаги изглежда така, сякаш се кани да ти продаде един камилски товар килими.

Цар Лигдам влезе, меко казано, без церемонии: всъщност той буквално се промъкна в стаята. Скочихме изненадани на крака. Възможно е да е знаел, че Артемизия и Мардоний са прекарали любовна нощ на пода на същата тази стая, но във всеки случай с нищо не го показа. Вместо това се обърна към нас с цялата тържественост, подобаваща на домакин, който знае как да приема сътрапезниците или, по-точно, сътрапезника на Великия цар. Мардоний споделяше трапезата на Дарий. Аз — не. По-късно, разбира се, щях да бъда сътрапезник на Ксеркс до последните му дни.

— Кир Спитама е внук на Зороастър — каза Артеми-зия. Тя съвсем не изглеждаше смутена от тази ситуация. Очевидно Мардоний не бе първият, който й се бе наслаждавал.

— Знам, знам — отвърна благо цар Лигдам. — Уве- домиха ме, че си приела тези доблестни млади принцове. Явно те толкова са те очаровали, че си забравила уговорката ни да яздиш с мен в парка. Артемизия взе да се извинява.

— Прости ми, забравих. Съжалявам. А не може ли и те да дойдат?

— Разбира се. Ако желаят.

— Къде да дойдем? — попита Мардоний.

— Отиваме на лов за елени — отвърна Артемизия. — Елате с нас.

И така, този необикновен ден завърши с лов на невидими елени, в който ние с Мардоний участвувахме заедно с Лигдам и Артемизия. Тя яздеше пред нас доста демонстративно, с развято на вятъра наметало и копие в ръка.

— Не ви ли прилича на богиня Артемида? — попита Лигдам с нескрита гордост от своята дъщеря амазонка.

— Тя е по-красива и по-бърза от Артемида — отвърна Мардоний, като избягваше погледа ми.

Артемида е върховен дявол, затова направих знак за прогонване на злото и той се оказа много успешен. В същия миг един нисък клон повали Артемизия от коня. Бях най-близо до нея и можах да я чуя как изруга като кавалерист. Но щом Мардоний наближи достатъчно, взе тихичко да плаче. Мардоний нежно й помогна да се качи обратно на коня.

Когато се отдалечавахме от морския бряг на път от Халикарнас за Сарди, поговорихме доста за Артемизия. Мардоний призна, че я е съблазнил.

— Или обратното — добави той. — Много решителна е. Интересно дали всички дорийки са такива?

— Не познавам нито една. Лаида е йонийка. Яздехме рамо до рамо през дефиле, обрасло с гъсти гори. Същата нощ в планината бе паднала слана и замръзналите съчки и шума пукаха и се разтрошаваха под конските копита. Пред нас и зад нас, в колона по двама, конниците си проправяха път през стръмната, скована от студ местност.

Ние с Мардоний винаги яздехме в средата на колоната, точно зад командира ни Артан. Ако влезем в бой, Артан щеше да поведе атаката от средата, защото тогава предните редици стават ляв фланг, а задните — десен. Есте-ствено, имам предвид бой в открито поле. Нападне ли ни някой в това тясно високопланинско дефиле, щеше да ни избие до един. Но тогава не мислехме за опасността, поне не за опасност от военен характер.

— Искам да се оженя за нея — внезапно заяви Мардоний.

— Тя вече е омъжена. — Стори ми се уместно да го отбележа.

— Мъжът й скоро ще умре. Според нея това е въпрос на седмици или месеци.

— Да не възнамерява да… ускори нещата? Мардоний кимна. Беше съвсем сериозен.

— В мига, в който й кажа, че мога да се оженя за нея. ще бъде вдовица. Обеща ми това там, на пода.

— С такава жена бих се чувствувал неспокоен. Мардоний се засмя.

— Щом се омъжи за мен, ще влезе в харема и вече няма да излезе оттам. Моята жена няма да приема мъже. Нито пък ще ходи на лов за елени.

— Защо искаш да се ожениш за нея?

Мардоний се обърна и ме удостои с цялата прелест на усмихнатото си мъжествено лице.

— Защото искам Халикарнас, Кос, Низирос и Калим-на. Когато баща й умре, Артемизия ще бъде пълновластна царица на тези земи. Такъв е дорийският закон. И майка й е била дорийка, от Крит. Артемизия може да претендира и за Крит, така ми каза. И ще го направи, ако мъжът й е достатъчно силен.

— Значи ще бъдеш господар на морето.

— Точно така, ще бъда господар на морето.

— Великият цар никога няма да разреши подобен брак — заявих делово. — Нали видя какво стана с Хи-стией? Получи сребърните мини и веднага го повикаха в Суза.

— Но той е грък. А аз съм персиец. При това съм пле-менник на Дарий. И син на Гобрий.

— Да. И тъкмо по тези причини не можеш да се оже-ниш за Артемизия.

Мардоний не отговори нищо. Знаеше, разбира се, че съм прав, и никога не се осмели да повдигне въпроса пред Дарий. Но години по-късно, когато Артемизия беше пъл-новластна царица, той поиска от Ксеркс разрешение да се ожени за нея. Това много развесели Ксеркс, който дори реши да подразни Мардоний.

— Планинците — каза Великият цар от трона — не трябва да смесват кръвта си с тази низша раса.

Ксеркс знаеше, че колкото и да е непочтителен, Мардоний няма да се осмели да му напомни как самият той съвсем безгрижно, а често и незаконно, бе смесвал ахеменидската си кръв с безброй чужденки. Интересно е, че всички потомци на Ксеркс от жените му чужденки завършиха зле. Но да бъдем справедливи, не им бе даден голям шанс да покажат качествата си. При приемника му повечето бяха убити.

3.

Пристигнахме в Сарди в началото на есента.

Цял живот бях слушал за този приказен град, основан — или по-скоро повторно основан — от Крез, най-богатия човек на земята, чието поражение във войната с Кир е послужило за тема на хиляди балади, пиеси, легенди, дори на милетски разкази за разврат и невъздържаност.

Вече не си спомням какво съм очаквал да видя. Сигурно постройки от чисто злато. Вместо това се озовах в един съвсем незабележителен град с около петдесет хиляди жители, натъпкани в къщи от кал и слама. Тъй като улиците не са нищо повече от криволичещи пътеки, в Сарди човек може да се изгуби дори по-лесно, отколкото в също тъй неприветливите Суза и Атина.

Щом свършихме работата си по настаняването на войниците в един лагер южно от града, двамата с Мардоний скочихме на конете и отидохме в Сарди, където веднага са изгубихме. Лошото беше, че градските жители не говореха нито персийски, нито гръцки, а не вярвам да има човек на света, който да говори лидийски освен самите лидий-ци.

Яздихме, както ни се стори, с часове ту в една, ту в друга посока. Непрекъснато рискувахме да си разбием главите в някой балкон… особено когато бе замаскиран с висящо пране. Бяхме единодушни, че жителите на Сарди са необикновено красиви. Мъжете сплитат косите си на дълги плитки и се гордеят със светлата си и нежна кожа. Никой мъж от по-висшите съсловия не показва лицето си на слънце. И все пак лидийската конница е най-добрата в света. Тя е опората на персийската армия.

Накрая слязохме от конете и ги поведохме покрай реката, която тече не само през центъра на града, но и през центъра на огромния пазар. Усъмниш ли се, че си изгубил пътя, следвай реката — твърди се, че това са думи на Кир Велики.

Пазарът в Сарди е по-голям дори от пазара в Суза. Десет хиляди шатри и сергии, оградени с тухлени стени, предлагат цялото изобилие на света. Докато се разхождахме наоколо, зяпнали като двама карийски селяни, никой не ни обърна внимание. Персийските офицери не предизвикват сензация в Сарди.

Търговци от всички краища на света излагаха стоката си. Имаше амфори и кратери от Атина. Памучни платове и рубини от Индийската сатрапия. Килими от Персийските планини. Покрай мътната река растяха палмови дръвчета, на които бяха завързани стотици злонравни камили. Докато освобождаваха едни от екзотичните им товари, на гърбовете на други трупаха лидийски стоки — червени смокини, дванадесетструнни арфи, злато… Да, Сарди е град на златото, защото мътната река е пълна със златоносен пясък. Пръв започнал да промива златото и да прави украшения бащата на Крез. Започнал да сече и първите златни монети.

По хълмовете отвъд Сарди има мини за най-редкия метал в света — среброто. Навремето притежавах сребърна монета, за която се смяташе, че е изсечена преди повече от век. Ако наистина е било така, то тя е била от времето, когато е царувал дядото на Крез. Така че сеченето на монети по днешните ни представи наистина води началото си от Лидия, както твърдят лидийците. Моята лидийска монета имаше релефно изображение на лъв, но бе толкова изтрита, че релефът почти се бе загладил. Откраднаха ни я в Китай.

— Колко са богати! — възкликна Мардоний. Имаше вид на човек, който е способен собственоръчно да ограби целия пазар.

— Това е, защото не харчат пари да си построят по-прилични къщи.

Все още бях разочарован от грозотата на легендарния град.

— Предполагам, че предпочитат да си харчат парите за удоволствия — отвърна Мардоний.

Мардоний направи знак на един лидийски търговец, който дойде при нас и се съгласи да ни стане водач. Бавно си пробивахме път из пазара и изведнъж се почувствувах изтощен от изобилието на ярки багри и силни миризми, към които се прибавяше досадният брътвеж на сто различни езика.

Точно зад стената на пазара има малък парк със сенчести дървета. В далечния му край се намира старият дворец на Крез — двуетажна постройка от непечени тухли и греди. Там живее персийският сатрап на Лидия.

Докато вървяхме след дворцовия управител по прашния коридор към тронната зала, Мардоний клатеше глава:

— Ако аз бях най-богатият човек на света, със сигурност бих се справил далеч по-добре.

Артаферн седеше на стол до трона, който винаги стои празен, щом Великият цар не е в залата. С учудване установих, че тронът е точно копие на лъвския трон на Великия цар, само че отвратителна изработка — от електрон[1].

[1] Природна сплав на златото с около 50% сребро (гр.), — Б. пр.

Артаферн имаше аудиенция с група лидийци, но щом видя Мардоний, стана и го целуна по устата. Аз целунах сатрапа по бузата.

— Добре дошли в Сарди. — Повече от всякога Артаферн ми заприлича на баща си Хистасп. — Ще ви настаним тук при нас.

После Артаферн ни представи лидийците. Най-възрастният сред тях се оказа Ард, синът на Крез. С течение на времето опознах добре този старец. Той беше наистина една пленителна останка от миналото.

През следващите няколко дни често се срещахме с Артаферн и с гърците. Всички гръцки авантюристи, изглежда, се бяха събрали в Сарди. Излишно е да споменавам, че до един очакваха да бъдат наети. И Артаферн ги нае не само защото са отлични войници и моряци, но защото са колкото продажни, толкова и интелигентни.

Демокрит е твърде учтив, поради което не изразява несъгласието си. Но аз съм видял онази страна от характера на гърците, която те обикновено прикриват един пред друг. Видял съм ги в персийския двор. Чул съм ги как молят Великия цар да нападне родните им градове, защото никой грък не може да понесе успеха на друг грък. Ако през онези години нямаше гърци в Персия, нямаше да има и Гръцки войни — Ксеркс щеше да разшири империята ни и да завоюва цяла Индия чак до Хималаите, а може би и отвъд тях. Но няма смисъл да разсъждаваме повече, защото темата „Онова, което би могло да се слу-чи“ и без това отдавна е изчерпана.

На първото заседание на съвета по време на престоя ми в Сарди присъствуваше и Хипий. Придружаваха го Тесал и моят стар приятел от училище Милон.

Хипий си спомни срещата ни в ловната хижа предишната зима.

— Оттогава задълбочено чета творбите на дядо ти — рече той.

— Радвам се, че следваш Истината, Тиране.

Казах това от учтивост. Не споменах, че по онова вре-ме за учението на дядо ми можеше да се прочете извънредно малко. Днес, разбира се, хиляди волски кожи са изписани с молитви, химни и диалози, за които се твърди, че са на Зороастър.

— Знаем, че Аристагор все още е в Кипър с флотата си. Знаем, че атинските демагози са му изпратили двадесет кораба. В момента тези кораби сигурно вече са близо до Кипър. Трябва да си възвърнем Милет, преди двете флоти да са се съединили.

— Градът е добре укрепен. — Артаферн не бързаше да се обвързва с каквато и да било стратегия. Беше привърженик на принципа, че най-важното качество на държавника е да знае кога да не прави нищо.

— Милет е възникнал като колония на Атина — каза Хипий, — затова дори и днес много милетци хранят топли чувства към моето семейство.

Това бе чиста измислица. Ако Милет изобщо е бил колония на Атина, то това е било много преди Пизистра-тидите. Във всеки случай в Милет нямаше голям брой поклонници на тиранията, както се убеди и Аристагор, когато се опита да обяви независимост. Висшите съсловия в града се съгласиха да въстанат срещу Персия само при условие че Аристагор им разреши да установят демокрация по атински образец. Така че авантюристът бе принуден да удовлетвори желанието им. Както скоро щяхме да се уверим, ерата на тираните бе изкуствено продължена от политиката на Великия цар спрямо неговите гръцки градове. Очевидно управляващите класи не можеха да търпят нито тираните, нито техния съюзник, народа. Затова днес формата на управление във всички гръцки градове на думи е демокрация, а в действителност — олигархия. Демокрит мисли, че със сегашната атинска власт нещата стоят по-сложно. Не споделям мнението му.

Мардоний подкрепи предложението на Хипий. Видя в него възможност да се отличи като военачалник.

— Това е шансът ми да покажа на какво съм способен — заяви той една вечер, след като бяхме изпили доста от сладкото лидийско вино. — Ако ми поверят атаката срещу Милет, другото лято ще си бъдем у дома.

Мардоний бе прав, като каза, че войната е шансът му да покаже на какво е способен. Но не се върна у дома през следващото лято. Войната с йонийските въстаници продължи шест години.

След едноседмичен спор в съвета Артаферн се съгласи да предостави за нападението на Милет половината от персийската армия и половината от лидийската конница. Мардоний бе назначен за втори командуващ след Арто-базан, най-големия син на Дарий и съперник на Ксеркс. На мен бе наредено да остана в щаба на сатрапа в Сарди.

Първата лоша вест пристигна по време на един обред в храма на Кибела[1]. Възприех това като справедливо наказание. В края на краищата защо трябваше да участвувам в обредите на един дяволски култ. Но Артаферн бе задължил целия щаб да се яви с него в храма.

[1] Фригийска богиня, Велика майка на боговете, възраждаща умрялата природа и даряваща плодородие. Култът към Кибела бил широко разпространен в Мала Азия; през VI в, пр. н. е, проникнал в Гърция, а по-късно и в Рим. В гръцката митология Кибела често била отьждествявана с богиня Рея. Митовете за Кибела били свързани с любовта й към красивия млад бог Атис, Траурният празник на оплакването на Атис заема главно място в мистериите с оргаистичен характер, които според преданието Кибела учредила след смъртта на своя любим. — Б. пр.

— Трябва да предразполагаме лидийците — обясни той. — И те като нас са роби на Великия цар.

Гледах с отвращение как жриците танцуват с евнусите. Не винаги беше лесно да се познае коя е жрица и кой евнух, защото и едните, и другите носеха женски дрехи. Всъщност евнусите обикновено бяха по-хубаво облечени от жриците. Никога не съм разбирал преклонението, което толкова много изостанали народи изпитват пред Анахита, или Кибела, или Артемида — няма значение с какво име наричат тази ненаситна богиня-майка.

В Сарди, на празника на богинята, младежите, които желаят да й служат, отрязват гениталиите си и тичат по улиците, като ги размахват в ръка. Други, по-малко амбициозни поклонници на богинята, вярват, че да бъдеш поръсен с кръвта на новопроизведения евнух, носи щастие. Това не е трудно. Много кръв се лее. Накрая, изтощен, самоскопилият се евнух хвърля отрязаните си части в някоя къща през отворената врата, а собственикът е длъжен да приеме нещастното създание в дома си и да се грижи за него до оздравяването му.

Няколко пъти съм наблюдавал тази церемония във Вавилон и Сарди. Младежите изглеждат напълно побъркани, затова предполагам, че предварително пият хаома или взимат друго умопомрачително средство, като онзи мед от Колхида например, който предизвиква халюцинации. Иначе не бих могъл да си представя, че човек с ума си може да служи на някой дявол по такъв ненормален начин.

Тогава в Сарди видях как някакъв нещастник хвърли гениталиите си към една отворена врата. За зла участ на улучи. После бавно умря на пътя от загуба на кръв, защото е светотатство да се притечеш на помощ на бъдещия жрец на Кибела, който, така да се каже, не е успял да намери подходящ дом за своя орган.

Обредите в чест на Кибела продължаваха безкрайно. Благовонният дим бе толкова гъст, че почти скриваше от погледа голямата статуя на богинята, която е поставена — беше поставена — в центъра на един портик в гръцки стил. От едната й страна имаше лъв, а от другата — две виещи се змии.

Старият Ард, изправен до върховната жрица, изпълняваше някакъв ритуал — не си спомням точно какъв, — отреден на последния представител на лидийската династия за тържествения случай. Сардийците бяха истински екзалтирани, а Артаферн и Хипий усилено се мъчеха да прикрият отегчението си. Милон се прозяваше.

— Ненавиждам всичко това — каза той с присъщата си детинска откровеност.

— И аз. — Нямах никакво намерение да се преструвам.

— Те са по-неприятни дори и от онези маги в училище.

— Имаш предвид магите, последователи на Лъжата, нали? — казах аз с чувството, че трябва да проявя бла-гочестивост.

Милон се захили.

— Щом все още си огнепоклонник, защо си блякъл войнишки дрехи? — попита той.

Преди да успея да измисля отговор, с който да го сразя, се чу тропот и се появи някакъв кавалерист. Слезе от коня и го завърза в двора на храма, което само по себе си бе светотатство. Артаферн го изгледа свирепо, а човекът се приближи и му подаде съобщение. Докато четеше съобщението, Артаферн придоби още по-свиреп вид. Йонийската флота се бе съединила с атинската и сега двете флоти бяха хвърлили котва близо до Ефес. Още по-лошо, от Милет на юг чак до Византион на север, всички йонийски градове открито бяха въстанали срещу Великия цар.

Една седмица по-късно Артаферн даде банкет в двореца на Крез. Не си спомням по какъв повод. Спомням си оба-че как в полунощ един от гостите забеляза, че в града има пожар. В Сарди имаше толкова паянтови постройки, че тази вест не обезпокои никого. Там всеки ден изгарят къщи, които веднага биват издигани отново. Емблемата на Сарди не би трябвало да е лъв, а феникс.

Докато Хипий за сетен път ни напомняше за любовта на всички гърци към неговото семейство, едно след друго запристигаха съобщения. Гръцките войски слезли на брега в Ефес. Напредвали към Сарди. Били пред градските врати. Нахлули в града. Подпалили го.

Артаферн съвсем се обърка и което бе по-страшно, не можеше да го скрие. А това бе явен признак, че е неспособен да бъде главнокомандуващ в една, както вече се очертаваше, голяма война. От друга страна, кой би предположил, че тази сган от йонийски и атински гърци ще има дързостта да навлезе дълбоко в персийска територия и да подпали столицата на Лидия?

Артаферн обяви тревога. Унищожителните пламъци превръщаха нощта в ден. Ясно се виждахме един друг, докато тичахме към парка, където се събираха войските. Всички бяха готови за бой. Но къде беше неприятелят? Междувременно златисточервени пламъци озариха небето и доскоро прохладният нощен въздух се нажежи, сякаш бе знойно лято в Суза.

Накрая се появи един от адютантите на Артаферн. Съобщи ни, че трябва да се оттеглим в акропола „под строй“. За нещастие заповедта дойде много късно. Всички пътища за излизане от града бяха преградени от пламъци. Оставаше ни само една възможност: да се скрием на пазара. В най-лошия случай щяхме да плуваме в реката, докато утихне пожарът. Излишно е да споменавам, че тази спасителна идея бе хрумнала на всички останали хора в Сарди. Докато стигнем до оградата на пазара, там вече се бе насъбрала тълпа от жители на града, а също персийски и лидийски войници.

Предполагам, че краят на света ще прилича на опожаряването на Сарди. Неистови писъци, рев на животни, грохот от срутващи се една върху друга сгради, докато огънят пълзеше и изведнъж лумваше ту тук, ту там по волята на капризния вятър.

Но вятърът, който унищожи Сарди, спаси живота ни. Ако не беше духал с такава сила, пламъците щяха да ни задушат. А така имаше достатъчно въздух, за да дишаме. Освен това високата стена, която ограждаше пазара, се оказа преграда за огъня. Нищо вътре не се запали освен редицата палмови дръвчета край дълбоката река, в която се отразяваха пламъците на пожара.

Молех се на Премъдрия господ и потръпвах от мисълта за кипящия метал, когато настъпи краят на света. Никога не съм се чувствувал по-безпомощен.

— Можем да си направим сал — каза Милон — и да се спуснем надолу по течението.

— Тъкмо там ни чакат твоите атиняни. Когато минаваме покрай тях, един по един ще ни убият.

— Тогава да използуваме дънери. Ще се гмуркаме под тях, както правят онези хора ей там.

Много лидийци пляскаха във водата, като се държаха за парчета дърво или надути мехове.

— Ще трябва да хвърлим оръжието си. Предпочитах да се удавя, отколкото да изгоря, но за момента исках да изчакам колкото е възможно по-дълго, преди да взема това безвъзвратно решение. Милон поклати глава.

— Не мога да хвърля оръжието си.

Като професионален войник и наследник на тирани, той трябваше да умре в битка. Само че в случая не се очертаваше друга битка освен тази с две от четирите природни стихии.

Изведнъж в пазара нахлу лидийската конница. Гривата на един кон гореше; горяха и дългите плитки на ездача му. Сякаш по единодушно решение конят и ездачът се хвърлиха в реката.

За щастие тъкмо тогава се появи Артаферновият на-чалник-щаб. Забравил съм името му, което е неблагодар-ност от моя страна, защото тъкмо той спаси живота ни. Спомням си все пак, че беше едър човек и носеше къс камшик, който използуваше с щедра ръка, без да избира между военни и цивилни.

— Стройте се! По местата! Конницата вляво, до стената! Пехотата, по роти, край реката! Не стойте до горящите дървета! Всички цивилни, от другата страна!

За мое най-голямо учудване, отново се превърнахме в дисциплинирана армия. Помня, че си помислих: сега ще изгорим живи в безупречен строй. Но пожарът не проникна през стените на пазара. Гърците обаче проникнаха. Нахлуха вътре, като пееха с пълно гърло някакъв пеан[1]. Щом видяха персийската армия и лидийската конница строени за бой, заковаха на място.

[1] Тържествена войнствена песен, хвалебна иди победна (гр.), — Б. пр.

Сардийците се разбягаха, за да търсят прикритие, а персийският командир даде заповед за атака. Онемели, гърците изчезнаха също тъй мигновено, както се бяха появили. Конницата се опита да ги последва през криволичещите улички на горящия град, но те бяха много бързи, а пожарът — много буен.

До обед на другия ден две трети от Сарди се бяха превърнали в пепелище, което продължи да тлее още седмици. Но градът, поначало безредно построен, бе възстановен с поразителна бързина и шест месеца по-късно Сарди възвърна стария си вид, дори стана може би малко по-хубав. Пожарът се оказа в наша полза. Въпреки прогръцките настроения сред лидийците, те бяха толкова разгневени от извършеното светотатство спрямо Кибела, че по пътя за Ефес конницата им унищожи половината гръцка армия.

И все пак гръцката стратегия като цяло се оказа успешна. Гърците бяха отправили предизвикателство към Великия цар от сърцето на империята му. Опожарили бяха лидийската столица. Принудили бяха Артобазан да вдигне обсадата на Милет, за да отбранява Лидия. В същото време по море обединените флоти на Аристагор и атиняните се оказаха неуязвими и, за известно време, непобедими.

По-късно същата зима към въстанието на йонийските гърци се присъедини остров Кипър и Персия се оказа във война с една внушителна групировка, известна като Йонийската федерация.

4.

Останах в Сарди две години. Служех като щабен офицер. Няколко пъти ме изпращаха на поход във вътрешността на страната. Веднъж се опитахме — неуспешно — да завземем отново северния град Византион. Бях в Сарди, когато научих за смъртта на Хистасп. Умрял, докато ръководел строителството на Дариевата гробница. Скърбях за него. Беше чудесен човек.

В Сарди помогнах на Мардоний да отпразнува първо победата си над Кипър, който отново стана подвластен на Персия, а после и сватбата си с Артазостра, дъщерята на Великия цар. Лаида твърдеше, че Артазостра е хубаво момиче, но била съвсем глуха по рождение. По-късно тя роди на Мардоний четирима синове.

Малко преди да се върне в Суза, Хистией въстана срещу Великия цар и тъкмо тогава Лаида се сети, че е време да посети роднините си в Абдера. Тя винаги знаеше кога да изчезне и кога да се появи отново. Когато се появи отново, с труд си спомняше името му.

При завръщането си в Суза с учудване открих — то-гава още бях наивен, — че почти никой не се вълнува от йонийското въстание. Макар дворът да бе стреснат от опожаряването на Сарди, всички вярваха, че гърците скоро ще бъдат наказани. В същото време с далеч по-голям интерес се обсъждаше поредният претендент за вавилонския престол. И до днес периодично се явява някой луд от вавилонските села и твърди, че е истинският наследник на Навуходоносор. Това притеснява живите членове от царското семейство и дразни Великия цар. Въпреки вродената си леност вавилонците имат пристъпи на непокорство — особено селяните, които често прекаляват е палмовото вино.

— Изпращат ме да потуша въстанието — заяви един ден Ксеркс.

Намирахме се на игрището, където бе преминала по-голямата част от детството ни. Край нас следващото поколение персийски благородници се упражняваше в стрелба с лък. Гледах ги и с облекчение си мислех, че сме вече възрастни и съм се отървал от учителите маги.

— А въстанието голямо ли е? — попитах аз.

— Не. Царският съгледвач казва, че ще са достатъчна само няколко дни…

Ксеркс направи гримаса. Никога не го бях виждал толкова разстроен. Скоро разбрах причината.

— Затова пък Мардоний спечели истинска победа нали?

— Е, Кипър е отново наш — отвърнах аз. — Но не може да се каже, че дължим всичко на Мардоний. Планът бе на Артобазан. А и командуващият генерал…

Ненапразно бях прекарал цял живот в двора. Знаех как да разговарям с честолюбиви принцове.

— И все пак заслугата се приписва на Мардоний. В очите на всички той е герой. А аз седя тук и нищо не правя.

— Как така нищо? Нали се ожени?

Неотдавна Ксеркс се бе оженил за Аместрида, дъщерята на Отан.

— Това е нищо.

— Тъстът ти е най-богатият човек в света. Това поне е нещо.

При други обстоятелства Ксеркс би се развеселил. Но този път шегата не подействува. Беше наистина разстроен.

— Всички вие сте истински войници.

— Някои от нас имат доста скромни постижения в сравнение с други — отвърнах аз, като исках да го разсмея. Но той сякаш не ме чу.

— Аз съм почти като евнусите — каза той. — Част от харема.

— Нали заминаваш за Вавилон?

— Само защото там не ме заплашва никаква опасност.

— Ти си наследникът на Великия цар!

— Не — отговори Ксеркс, — не съм.

Бях толкова смаян, че просто онемях и го зяпнах глупаво.

— Нещата се промениха — продължи той.

— Артобазан? Ксеркс кимна.

— Справял се много добре в Кария. Поне така твърдят. Баща ми само за това говори.

— Това не значи нищо.

— Великият цар заяви от лъвския трон, че няма да определи престолонаследника, докато не сринем Атина.

— Ами ако умре преди това?

— Великият цар е всесилен. Той сам си избира кога да умре.

Ксеркс единствено пред мен си позволяваше да покаже негодуванието, което понякога изпитваше към действията на баща си. В известен смисъл той ме чувствуваше по-близък от братята си. Но това бе напълно естествено. Аз нямах царска кръв. Не представлявах опасност.

— А какво казва царица Атоса по този въпрос?

— Какво ли не! — Ксеркс се помъчи да се усмихне. — Не можеш да си представиш какво шествие от маги, жреци и магьосници минава през покоите й напоследък.

— А Дарий… минава ли през покоите й?

— Не.

Отговорът бе кратък и едва ли можеше да се смята за категоричен. Чрез евнусите в харема Атоса ръководеше голяма част от администрацията на империята, поради което често бе в състояние да влияе на Дарий от дискретно разстояние.

— Ще я посетя.

— Сигурно ще замина, преди да си говорил с нея. Нали съм тръгнал да покорявам Вавилон! — помъчи се да се пошегува Ксеркс, а после изведнъж добави: — Кир на-прави своя син цар на Вавилон, преди да умре.

Не отговорих нищо. Не посмях.

Докато се упражнявахме в хвърляне на копие, разка-зах на Ксеркс за обсадата на Милет и за опожаряването на Сарди. Но историята на Мардоний с Артемизия му бе по-интересна.

— Завиждам му — каза Ксеркс не със завист, а с тъга.

5.

Лаида изреждаше многобройните си оплаквания от Абдера, от пътуването по море, от неотдавнашните събития в двора. Станала бе доста дебела.

— Виновна е тракийската кухня! — оправдаваше се тя. — Всичко се готви със свинска мас. А той оздравя, нали знаеш? Баща ми, твоят дядо. Жалко, че не го познаваш. Чудесно се разбирахме. Излекувах го. Но Абдера е ужасно място! Роднините ни са станали по-скоро траки, отколкото гърци. С очите си видях някои мои братовчеди с лисичи шапки на главата!

Получих не само пълно описание на къщата на дядо ми в Абдера, но и подробна информация за хората от семейството, което тогава още не познавах, чрез цяла поредица вдъхновени портрети.

Типично за Лаида бе, че след три години раздяла не поиска да й кажа нещо за себе си. Всъщност, когато бяхме насаме, тя никога не проявяваше интерес към моите работи. В присъствието на други обаче — или в мое отсъствие — непрекъснато възхваляваше мистичните ми дарби и религиозния ми жар. Но нали ако не бях аз, Лаида нямаше да се числи към двора. Трябва да призная, че липсата на интерес към мен у Лаида никога не ми е причинявала болка. Достатъчно добре познавах характера й. При това бях установил, че винаги когато постига нещо за себе си, аз също имам полза от него. Сякаш бяхме двама случайни спътници, сключили съюз поради общите опасности, които ги заплашват.

Самият аз никога не съм се съмнявал, че Лаида е измамница. Тя е несъмнено най-убедителният лъжец, когото някога съм срещал. А съм прекарал живота си в царския двор, и то в обкръжението на гърци!

Казах на Лаида, че съм поискал аудиенция с Атоса, но до този момент не съм я получил. Тя направи няколко тайнствени знака — без съмнение, за да ускори часа на приемането ми от царицата.

После Лаида потвърди подозренията на Ксеркс. Откакто Артобазан се проявил на бойното поле като способен военачалник, Дарий заговорил за вероятна смяна на престолонаследника. Завладяването на Кипър от Мардоний също издигнало престижа на Гобриевото семейство.

Междувременно царица Атоса се бе оттеглила в частните си покои в третата къща на харема. Никой не знаеше какво крои, но прогнозите на Лаида бяха обнадеждаващи.

— Атоса ще намери начин да осигури престола за сина си. Та тя е по-умна от всички в двора, включително и от… — Тук Лаида театрално понижи гласа си, сякаш се боеше, че ни подслушват, за което нямаше основание, не бяхме толкова важни личности. — И от Дарий.

— Но защо тогава не дава на Ксеркс такива шансове, каквито дава на другите?

— Защото се бои от Атоса и Ксеркс като съчетание. Дарий може да е владетелят на Персия, но Атоса я управлява. И ако Ксеркс застане начело на победоносна армия в равнините на… да речем, Кария или на друго подобно стратегическо място, а Атоса е в Суза, при определено разположение на звездите…

— Имаш предвид измяна?

— Защо не? Такива неща са се случвали и преди.

И Дарий го знае. Ето защо държи Ксеркс близо до себе си. Ето защо дава възможност на другите си синове да печелят слава и победи. Но Атоса няма да остави нещата така.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Макар че ще й е доста трудно. Ти също можеш да изиграеш своята роля, като заемеш законното си място на Върховен зороастриец. Чичо ти е глупак. За един ден можеш да го изместиш.

След това Лаида изложи стратегията си, според която трябваше да стана глава на Зороастрийскня орден. Не й казах, че бих предпочел да ме ухапе една от змиите на Кибела. Не съм създаден за жрец. От друга страна, изобщо не бях наясно какво е истинското ми призвание. Не бях проявил особени способности във военното поприще. Винаги можех да стана държавен съветник или дворцов управител. За нещастие, евнусите вършат тази работа много по-добре от нас. По сърце ми беше само да служа на приятеля си Ксеркс — и да пътувам из далечни земи.

Една седмица след заминаването на мрачния Ксеркс за Вавилон получих аудиенция с Атоса. Както обикновено вратата на покоите й се охраняваше от внушителни, облечени като царе евнуси. Всеки път когато я посещавах, си спомнях ужаса, който изживях като дете, докато пълзях по килима с червени и черни шарки. Килимът сега бе съвсем протрит, но обикнеше ли нещо — или някого, — Атоса не се разделяше с него.

Атоса ми се видя непроменена. От друга страна, как ли се променя една оловна маска? Този път и прислужваше глухоням — добър знак. Можехме да говорим свободно.

Оказа ми честта да седна до столчето в краката й.

Атоса пристъпи направо към целта.

— Подозирам Гобрий в магьосничество. Мисля, че Дарий е омагьосан. Правя каквото мога, разбира се. Но не съм в състояние да развалям магии, от които нищо не разбирам. Затова сега се уповавам на Премъдрия господ.

— Чрез мен ли?

— Да. От теб се очаква да си във връзка с единствения бог — ако изключим всички други богове на небето и земята. Затова искам от теб да призовеш Премъдрия господ. Ксеркс трябва да стане Велик цар.

— Ще направя каквото мога.

— Това няма да е достатъчно. Искам да имаш власт. Искам да станеш Върховен зороастриец. Затова си тук. Да, аз наредих да те повикат в Суза. От името на Великия цар, разбира се.

— Не знаех това.

— Не трябваше да знаеш. Не съм казала никому. Дори на Лаида, макар че да си призная, тя ми даде тази идея. Откакто я познавам, все за това говори. Така или иначе, дала съм нареждане на магите — и на моите, и на твоите. Искам да кажа, на нашите. Една твоя дума, и чичо ти ще отстъпи мястото. Те всички се страхуват от теб, а е възможно и мъничко да се страхуват от мен.

Устните на Атоса бяха начервени в малко крещящ ко-раловорозов цвят. За миг усмивката й разчупи бялата маска.

— А аз се страхувам от Великия цар!

— Дарий те обича. Няма да има нищо против да станеш Върховен зороастриец. Вече сме говорили за това. Пък и в твое лице едва ли ще изгуби голям генерал.

Атоса никога не успяваше напълно да обуздае жестокостта си.

— Ще изпълня дълга си…

— Твоят дълг е тук в двора. Щом станеш Върховен зороастриец, Великият цар ще те слуша. Нали уж е последовател на Зороастър, значи ще трябва да те слуша. А това означава, че ще можеш да му въздействуваш, за да обезвредим врага.

— Гобрий ли?

— И внука на Гобрий, Артобазан, и сина на Гобрий — Мардоний, и цялата тази пасмина. Дарий е уплетен в магия и трябва да прогоним демона, който се е вселил в него.

Докато говореше, Атоса свиваше и отпускаше юмрук. Забелязах, че статуята на Анахита е отрупана с вериги и някакви чудновати механизми. Очевидно царицата енергично обсаждаше небето. А сега щеше да бъде атакуван и сам Премъдрият господ.

Не се осмелих да се възпротивя. Атоса бе опасна като приятел, но като враг бе смъртоносна. Казах й, че ще говоря с чичо си.

— Все пак не знам какво ще ми отговори. Той е много щастлив, че е Върховен…

Атоса плесна с ръце. Една от вратите се отвори и на прага застана Върховният зороастриец. Изглеждаше уплашен до смърт — не без основание. Поклони се ниско на царицата, а тя се изправи в знак на уважение към Премъдрия господ.

Тогава чичо ми запя най-прочутия химн на Зороастър: „Към коя земя, прокуден, да тръгна? Накъде ли ще ме понесат краката ми? Прогонен от семейство и род…“

С тези думи се обърнал Зороастър към Премъдрия господ в началото на мисията си. Оставих чичо си да изпее по-голямата част от химна, въпреки че Атоса, която предпочиташе недвусмислените послания от боговете пред въпросите на пророците, не скриваше досадата си.

Накрая се включих и аз в триумфалното обещание, във върховната кода, изречена от самия пророк: „Тоз, който ми е верен, нему от все сърце обещавам онова, което сам най-силно желая. Но ще погазя онзи, който иска да ме погази. О, Премъдри, стремя се да изпълнявам волята ти чрез праведност. Оттам иде твърдостта на стремленията и на мисълта ми.“

Не допускам, че всичко това е било много приятно на чичо ми. Той беше син на пророка, а аз — внук. На първо място бе той, а не аз. Но само двама души от всички хора на този свят са чували гласа на Премъдрия господ. Първият бе убит на олтара в Бактра. Вторият съм аз. Дали някога ще има трети?

Когато свърших химна, Атоса се обърна към чичо ми:

— Знаеш какво се иска от теб, нали? Върховният зороастриец бе неспокоен.

— Да, разбира се. Връщам се в Бактра. Ще оглавя огнения олтар там. Ще се заема с увековечаването на верните думи на баща ми. Ще ги запиша на волска кожа. Обработва се, след като животното бъде заклано по време на правилно жертвоприношение, при което хаомата се пие точно както ни е учил Зороастър, нито глътка повече от определеното, и то на място, където не проникват слънчевите лъчи. ..

— Добре. — Атоса прекъсна чичо ми, който бе доста словоохотлив. Каза му, че аз ще поема поста веднага. — Той ще изпълнява всички необходими обреди на олтара тук в Суза.

След това Върховният зороастриец бе освободен и Атоса каза:

— Ще… обкръжим Великия цар.

Но тъй като стените в покоите на Атоса винаги са имали внимателни уши, стана така, че Великият цар обкръжи нас. Един ден преди да бъда ръкоположен като глава на ордена, получих заповед да се явя при Дарий.

Обхвана ме ужас. В това няма нищо чудно. Не знаех дали ще ме убият, осакатят или хвърлят в затвора. Или пък ще ми окачат почетната златна верига. Животът в ахеменидския двор е пълен с изненади, особено неприятни.

Облякох жречески одежди. Това бе идея на Лаида.

— Дарий е длъжен да почита Зороастър и наследника му — каза тя. После беззвучно прокле Атоса. Но аз прочетох движението на устните й: „Изкуфяла, високомерна, ужасна жена!“ Макар в никакъв случай да не бе изкуфяла, старата царица бе постъпила непредпазливо. Доложили бяха разговора ни на Великия цар.

8.

Великият цар ме прие в работната си стая. Тази стая и досега се пази непокътната от времето, когато беше жив. Тя е квадратна, с висок таван. Единствените мебели в нея са маса от чист порфир и несъответствуващо висок дървен стол без облегалка, на който Дарий обичаше да се настанява, когато не се разхождаше, диктувайки на секретарите. Те седяха с кръстосани крака около масата на пода. Щом свършеше да диктува, чиновниците му четяха доклади от сатрапи, царски съгледвачи, държавни съветници, посланици. А документите, предназначени само за Дариевите очи, бяха написани на специален език с опростен синтаксис. Общо взето, съставянето на тези текстове изискваше доста умение и труд. Но както вече споменах, на Дарий повече му се удаваха сметките. Можеше да събира, да изважда и дори да дели наум, без видимо да използува пръстите си.

Въведе ме главният дворцов управител — старец, останал още от времето на Кир. Докато правех поклоните пред Великия цар, двамата секретари се измъкнаха покрай мен бързо и плавно като змии. Великият цар ми даваше нещо неповторимо — аудиенция насаме. Сърцето ми се разтуптя и ушите ми забучаха толкова силно, че едва успях да чуя заповедта на Дарий:

— Стани, Кир Спитама!

Изправих се с чувството, че ще припадна. Макар поч-тително да отвръщах погледа си от него, все пак забелязах, че през годините, които бях прекарал в Сарди, Дарий бе остарял чувствително. Този ден не бе имал търпение да му направят косата и изпод синьо-бялата лента — единствения царски белег по него — се подаваха побелели къдри. Прошарената му брада бе сплъстена.

Дарий доста дълго ме гледа втренчено. Десният ми крак неволно потреперваше. Надявах се, че жреческата ми одежда ще прикрие този външен израз на дълбокия ужас, който изпитвах.

— Ти ни служи добре в Сарди — лаконично заяви Дарий. Дали този полукомплимент не бе увод към зло-вещото „но“?

— Служа във всичко на Великия цар, чиято светлина…

— Да. Достатъчно — прекъсна Дарий церемониалния отговор. Отмести куп папирусни свитъци от египетската сатрапия. Познах йероглифите. После рови из куп документи, докато намери правоъгълно парче червена коприна, върху което с изящни златни букви бе изписано някакво послание — великолепен, макар и непрактичен начин за кореспонденция.

Не можех да разбера на какъв език е посланието. Със сигурност не беше нито на персийски, нито на гръцки.

— Това идва от Индия — обясни Дарий. — От царя на някаква тамошна държава, за която не съм чувал. Желае да търгува с нас. Винаги съм искал отново да се насоча към Индия. Там е бъдещето ни. На изток. Не-веднъж съм го казвал. Ясно е, че на запад няма нищо, което да си струва да притежаваме. — После продължи със същия тон: — Няма да бъдеш Върховен зороастриец. Това е моето решение.

— Да, Господарю на всички земи.

— Подозирам, че изпитваш облекчение. — Дарий се усмихна и аз наистина се успокоих.

— Моето желание винаги е било да служа само на Великия цар.

— Двете неща не са ли едно и също нещо?

— Двете неща неизменно съвпадат, Господарю. — Очевидно това нямаше да е денят на моята екзекуция.

— Хистасп не би се съгласил с теб — отвърна Дарий и после, за мое учудване, се изсмя така, както се смее планински воин. Насаме никога не прибягваше до изисканото дворцово покашляне.

— Баща ми те обичаше. Искаше да станеш Върховен зороастриец. Същото, разбира се, иска и царицата.

Отново изпитах безпокойство. Дарий явно знаеше всяка дума, разменена между Атоса и мен. Той небрежно прокара пръсти по златните букви на копринения квадрат.

— Но аз съм решил друго. Това не е твоето призвание. Винаги ми е било ясно, както е ясно и на Премъдрия господ, първия от всички богове.

Дарий замълча, сякаш очакваше да го обвиня в светотатство.

— Разбирам, Господарю, онова, което винаги е било ясно на теб. — Не можах да кажа нищо по-подходящо.

— Тактичен си за разлика от дядо си, което е хубаво. Кир щеше да отсече главата на Зороастър, ако му бе говорил така, както говореше на мен. Но аз съм… снизходителен. — Дарий прокара пръстите на грубата си войнишка ръка по златното писмо върху червената коприна. — В религиозните дела — прибави той. — В другите дела…

Замълча. Разбрах, че се мъчи да реши до каква степен може да бъде откровен с мен.

Мисля, че накрая Дарий бе толкова искрен с мен, колкото изобщо някога си е позволявал да бъде. В края на краищата тайната на абсолютната власт се крие в пазенето на тайна. Единственият човек, който трябва да знае всичко, е монархът. Може да споделя различни неща с други хора. Но цялостният поглед върху всичко трябва да е достъпен само за него. Само той е златният орел.

— Не съм доволен от войната с Гърция. Хистией мисли, че може да я спре, но аз се съмнявам в това. Сега разбирам, че войната няма да свърши, докато не унищожа Атина, а това ще отнеме много време и много пари и накрая ще съм прибавил към империята няколко каменисти къса от западния континент, където растат само онези отвратителни маслини.

Дарий споделяше типичното за персите отвращение към маслините. Нашият западен свят се дели на хора, които се хранят само с маслини, и други, които имат достъп до най-разнообразни благородни масла.

— Надявах се, че през последните си години ще мога да тръгна на изток, откъдето изгрява слънцето. Символът на Премъдрия господ — добави той, като ми се усмихна. Почти сигурен съм, че Дарий не вярваше в нищо друго, освен в собствената си съдба. — Да речем, че Гръцките войни няма да ми отнемат повече от година-две, а аз ще издържа още година-две.

— Да живее вечно Великият цар! — извиках високо, както изискваше обичаят.

— Това е и моето желание. — Насаме Дарий напълно пренебрегваше церемониите. Всъщност в онези случаи, когато сме били сами, имах чувството, че сме двама сарафи или керванджийски търговци, които се мъчат да измислят начин, за да скубят купувачите на пазара.

— Можеш ли да смяташ?

— Да, Господарю.

— Бързо ли учиш езици?

— Мисля, че да, Господарю. Научих малко лидий-ски и…

— Остави лидийския, Кир Спитама. Имам нужда от пари. Имам нужда от много пари…

— За Гръцките войни… — Бях направил непростимото. Макар да не бях задал директен въпрос, бях го прекъснал.

Но Дарий изглеждаше доста доволен, че може да води нормален разговор с мен.

— За Гръцките войни. За това, което строя в Персе-пол. За отбраната на северната граница. Мога, разбира се, да увелича налога, който плащат верните ми роби, но поради въстанието на йонийските гърци, безредиците в Кария и новия претендент за престола във Вавилон моментът е неподходящ за увеличаване на данъците. А ми трябват пари. — Дарий замълча.

В известен смисъл сигурно през цялото време съм знаел защо ме е повикал.

— Искаш от мен да отида в Индия, Господарю. — Да.

— Искаш да създам търговски връзки?

— Да.

— Искаш да изследвам устройството на индийските държави?

— Да.

— Желанието ти е да прибавиш Индия към Персийската империя?

— Да.

— Господарю, не бих могъл да мечтая за по-велика мисия!

— Добре. — Дарий взе в ръка червеното послание. — Тези хора желаят да търгуват с Персия.

— Какво имат за продан, Господарю?

— Желязо. — Дарий ми отправи очарователна дяволита усмивка. — Научих, че точно тази страна е цялата от желязо. Но както се говори, навсякъде в Индия е пълно с желязо и който завладее тези мини, ще забогатее. — Той приличаше на млад търговец, който замисля ловка сделка.

— Искаш да сключа договор, нали?

— Хиляди договори! Искам пълен доклад за финансите на всяка от страните, която посетиш. Искам да знам какво е състоянието на пътищата, как се събират данъците и дали секат монети, или си служат с размяна. Проучи как снабдяват и придвижват армиите си. Разбери какви култури отглеждат и колко реколти събират на година. Обърни особено внимание на боговете им. Моята политика винаги е била да поддържам онези религии, които имат много привърженици. Щом си дадеш вид, че почиташ местния бог, жречеството веднага минава на твоя страна. А спечелиш ли жреците, не ти трябва много войска, за да поддържаш реда. Това е от жизнено значение за нас. Ние, персите, сме малко, а светът е огромен. Сьщо както Кир и Камбиз, и аз управлявам неперсийското население чрез жреците му. Точно тук ти можеш да бъдеш много полезен. — Тонът на Дарий стана заговорнически. Той дори понижи глас. — Слушал съм разкази, че Зороастър е високо почитан от някои индийци. Така че ще бъдеш не само мой посланик, но и жрец.

— Като жрец ще бъда длъжен да проповядвам, че няма друг бог освен Премъдрия господ. Ще бъда длъжен да се боря срещу дяволите, почитани от индийците.

— Нищо подобно няма да правиш — каза твърдо Дарий. — Ще бъдеш любезен с всички жреци. Ще намираш сходства между техните богове и нашите. Няма да ги предизвикваш. Един ден ще трябва да управлявам Индия. Жреците ще ми бъдат необходими. Ето защо трябва да ги… очароваш. — Тази дума бе от речника на Атоса.

Поклоних се ниско.

— Ще ти се подчинявам във всичко, Господарю. Дарий шумно стовари обсипаната си с пръстени ръка върху масата. Появи се дворцовият управител. Водеше двама души. Единият бе индийски евнух. Другият бе мореплавателят Скилакс, с когото се бях запознал в Халикарнас. Великият цар се държеше със Скилакс почти като с равен и не обръщаше внимание на евнуха, който се тресеше от страх.

Дарий посочи голямата кожена чанта, която Скилакс държеше в едната си ръка.

— Взел си я. Хубаво. И аз ще взема моята.

Дарий отмести един гоблен, който изобразяваше Камбиз на лов за елени. Любопитно е, че не си спомням да съм виждал в двореца гоблени с образа на Дарий. Но Камбиз беше навсякъде. Доколкото знам, в Суза има само един гоблен, на който е изобразен Кир. Намира се в залата на царицата — недодялана работа, върху която и молците доста са се потрудили.

Зад гоблена се откри дълбока ниша, а вътре имаше обикновен сандък, подобен на онези, в които търговците държат парите си. Дарий отвори капака и започна да рови вътре. После извади малък меден щит. Междувременно Скилакс вече бе извадил подобен щит от кожената си чанта.

Никога по-рано не бях виждал истинска карта на пътищата. Всъщност единствената карта, която бях виждал, имаше доста фантастичен вид и покриваше цяла стена в новия дворец във Вавилон. На нея със скъпоценни камъни бяха отбелязани градовете и пристанищата на Вавилония, Мала Азия и Египет — такива, каквито са били по времето на Навуходоносор. Понеже вавилонците са добри математици, предполагам, че разстоянията са били точни.

Дарий сам постави двете медни карти на Индия една до друга на масата. След това започна да посочва съществените различия между неговата карта и тази на Скилакс.

— Няма спорове само за река Инд, която ти ми карто-графира.

Дарий проследи дългата ивица на реката, която тече от високите планини на изток от Бактрия чак до разклонената си делта там, където се влива в така нареченото Индийско море.

Скилакс каза, че неговата карта е по-нова, но се съгласи, че и на двете не може да се вярва.

Неочаквано Дарий хвърли червения копринен квадрат на пода, за да може индийският евнух да го прочете.

— От кого е това послание? И откъде е? — попита Дарий, а после се обърна към Скилакс: — Каква част от Индия всъщност успя да видиш?

— Реката, Господарю. Части от делтата. Град Таксила на север.

— Тези земи са мои, нали?

— Да, Господарю. Цялата долина на изток от Инд сега е твоята двадесета сатрапия. Границата е горе-долу тук. — Скилакс докосна едно място на картата. — На изток е земята на петте реки, която индийците наричат… как я наричаха? — Скилакс погледна към пода, където евнухът напрегнато четеше посланието.

— Пенджаб, Всемогъщи адмирале.

— Пенджаб. След това, на север, е царство Гандха-ра…

— Мое царство.

— Царят ти плаща данък, Господарю — тактично отбеляза Скилакс. След това проследи криволичещата линия на река Инд от север на юг. — Тринадесет месеца пътувах, Господарю, от високите планини до делтата. Но накрая всичко това стана твое.

— Да не говорим за годишния данък от триста и петдесет златни таланта[1] в златен пясък. — Дарий шумно се облиза — просташки жест, забранен за останалите. — Това е най-големият годишен данък измежду всичките ми сатрапии, включително Египет. А само си помисли какъв ще бъде приходът от всичко това! — Крепката му ръка се плъзна от ляво на дясно, от запад на изток, по медния диск. После се намръщи. — Но каква е тази работа? Моята карта показва две реки и три града, чиито имена не мога да прочета. И после… виж каква форма има! Моята Индия е като правилен кръг. Твоята е нещо като полуостров. И какво има тук в най-далечния край? Море ли има? Или това е краят на света и оттам падаме в пропастта?

[1] Персийският златен талант, най-голямата монетна и тегловна единица в империята, бил равен на три хиляди дарика, — Б. пр.

— Има друго море, Господарю. Има още високи планини и джунгли, а след това голяма империя, поне така твърдят.

— Китай? Да, чувал съм името. Но къде се намира той?

— През царуването на Кир, Господарю, веднъж е имало пратеници от Китай. Дошли са с коприна и нефрит,

— Знам, знам. Чел съм описа. Искам да търгувам с тях. Но е трудно да имаш работа със страна, чието местоположение е неизвестно. Скилакс, бленувам за крави! Неудържимо желая крави! — Дарий се изсмя.

Скилакс се усмихна, но не посмя да се засмее с глас.

Бях озадачен. Нямах представа в какъв смисъл бе споменал тези крави. По-късно, в Индия, щях да чуя този израз стотици хиляди пъти. Кравите са били мярката за богатство на онези арийски племена, които завзели Персия, също както завзели Асирия, Гърция, Индия. И въпреки че богатството вече не се измерва с крави, високоцивилизованите индийски потомци на тези живели много отдавна арийски крадци на добитък все още казват: „Бленувам за крави“, когато искат да кажат, че желаят богатство. Като истински арийски главатар Дарий постоянно бленуваше за крави — един израз колкото познат за Ахеменидите и индийските арийци, толкова непознат за нас останалите.

— Добре, Скилакс, дошло е време да се сдобием с още крави. Очевидно поканени сме да посетим краварника. От… къде е това място? — Дарий погледна надолу към евнуха.

— Магадха, Велики царю. Посланието е от царя им, Бимбисара. Изпраща ти поздрави от столицата си, Раджагриха.

— Какви особени имена имат. По-трудни от гръцките. Е, добре, Скилакс, знаем, че си грък. Къде е Магадха? Няма я на моята карта.

Скилакс посочи една дълга река, която започваше от северозападния и свършваше в югоизточния край на картата.

— Това е реката Ганг, Господарю. Тук, на юг от реката, се намира царство Магадха. Раджагриха трябва да е някъде тук. Всички тези неща не са отбелязани както трябва.

— Искам точна карта на цяла Индия, Кир Спитама.

— Да, Господарю.

Вълнуваше ме мисълта за приключения, но ме ужасяваше необятността на Индия: да пътуваш цели тринадесет месеца само за да се спуснеш по течението на една река.

— Какво друго съобщава този… индиец?

— Съобщава, че навремето дядо му разменил пратеници с Великия цар Кир, и още, че самият той е в тесни връзки с царство Гандхара…

— Моето царство.

— Да, Велики царю.

— Но този Бимб… как му беше името, не признава ли моята власт?

— Целият свят я признава! — Евнухът трепереше неудържимо.

— Но не и той. Това означава, че ще имаме много работа. Той иска да търгува с нас, така ли?

— Да, Велики царю. Споменава желязо. Тиково дърво. Рубини. Маймуни.

— Всичко, което ми е по сърце! — Дарий чукна по картата с показалеца си. Чу се звук, сякаш удари миниатюрен гонг. После взе червената коприна от евнуха и я доближи до лицето си. На стари години Дарий разви силно късогледство. Внимателно отлепи една златна буква от червената коприна. После достави парчето между зъбите си и както правят бижутерите, захапа метала. — Злато — заяви той щастливо. — И то от най-доброто.

Дарий изплю златото на пода и закачливо побутна с крак евнуха.

— Ще изготвиш послание до този Сарибимба. Пиши му, че Великият цар, господар на всички земи, Ахемени-дът и прочие гледа с добро чувство на своя слуга и благоволява да му изпрати като посланик човек близък до сърцето си, Кир Спитама, внук на Зороастър, арийския пророк — подчертай арийски и факта, че сме една раса, разделена само от географското разстояние. Раздяла, която лично аз намирам за непоносима. Не, това последното не го пиши. Не искаме да го плашим. Пиши му, че ще плащаме за желязото със златни монети — ако използуват монети — или в натура, ако не използуват. Направи го както е прието, списък на стоките, които нашите складове предлагат. Ти си индиец, знаеш какво ще им хареса. Откъде си?

— От Кошала, Велики царю. Това е най-древното и славно арийско царство. Намира се на север от Ганг.

— Кой е вашият владетел? Не мога наистина да го нарека цар. Има само един цар на тази земя.

— Ако все още е жив, Господарю, казва се Пасенади, свят и добър човек. Сестра му е жена и върховна царица на Бимбисара в Магадха, а майка му е…

— Спести ми подробностите. Но предай всичко на посланика ми. — Дарий ми се усмихна. Мечтите за крави му придаваха младежки вид. Разрошените посивели коси изглеждаха почти руси, а сините очи блестяха. — Приготви се, Кир Спитама. А ти там долу, трябва да го научиш да говори, както се говори в онзи край на света. Ще пътуваш с моя посланик. — Дарий подритна евнуха за довиждане. — Подготви подобно послание и за онзи там, твоя владетел. Представи посланика ми и прочее. Щом излезе евнухът, Скилакс и Дарий започнаха да обмислят плана на пътуването — моето пътуване.

— Ще тръгнете по пощенския път до Бактра. Това сигурно ще ти е приятно — обърна се Дарий към мен. — Ще видиш стария си дом. Бях там миналата година. Целият е наново построен. — Той проследи една линия на картата. — После можете да минете оттук, покрай река Окс[1] до високите планини. Ще прекосите през този проход, макар че той може и да не съществува. Така е с проходите, когато ти трябват. След това сте в Гандхара, откъдето можете да пътувате разкошно надолу по Инд до… до къде? — Дарий се обърна към Скилакс.

[1] Днешна Амударя, — Б. пр.

— Таксила. От Инд е три дни път до града, където се събират всички пътеки на керваните.

— Пътеки? Няма ли пътища?

— Ако говорим точно, не. Господарю. Но там е равнина и пътеките са добре очертани. От друга страна, джунглите са гъсти. Има много диви зверове, бандити. Ще ни е необходима рота войници. Освен това трябва да прекосим пет реки, преди да стигнем до река Ямуна. После с лодки и салове ще се спуснем до равнината на Ганг, където са шестнадесетте царства.

— Откъде знаеш всичко това? — Дарий доста учудено погледна Скилакс. — Никога не си бил на изток от делтата на Инд.

— И аз бленувам за крави, Господарю — отговори Скилакс, — за теб, разбира се.

Дарий сърдечно прегърна Скилакс. За такава прегръдка всеки от царските синове и братя би дал поне едната си ръка.

— Ще получиш своите крави, Скилакс. Грижи се за момчето — посочи ме той безцеремонно. — Ще получиш сто войници — достатъчно, за да пазят посланика, но недостатъчно, за да изплашат говедарите. Както се полага, ще получиш и придружвачи, картографи, архитекти. Евнухът… как му беше името?… ще приготви подходящи подаръци за двамата владетели. Но да е нещо по-скромно. В края на краищата като господар на всички земи съм господар и на техните. Това право ми е дадено от… от Премъдрия господ! — добави той явно за да ми достави удоволствие.

После Дарий се обърна към мен. С учудване забелязах, че сме еднакво високи. Дотогава го бях смятал за гигант. Великият цар ме погледна право в очите и аз много се смутих. Тревожеше ме мисълта, че това не е позволено, докато тъмносините му очи с леко зачервени клепачи продължаваха да ме гледат напрегнато.

— Трябва да оправдаеш надеждите ми, Кир Спитама. Давам ти една година. Най-много две. През това време искам да науча всичко, което е необходимо да знам, за да подготвя завладяването на Индия. Искам да стигна до края на света. Или до Китай. Което от двете е по-близо.

— Твоята дума е закон, Господарю.

— Индия ще бъде последният ми дар за персийския род. Затова бъди наблюдателен, хитър, възприемчив. Ще проповядваш Истината, но няма да смущаваш последователите на Лъжата.

Дарий съвсем основателно се страхуваше от усърдието на истинския зороастриец. А нямаше намерение да настрои против себе си шестнадесет индийски царства поради религиозния фанатизъм на посланика си.

— Ще постъпя както повелява Ахеменидът. — Да назовеш Великия цар с името му, е все едно да отправиш ругатня към Премъдрия господ!

— Добре.

Дарий ми подаде ръката си и аз я целунах.

Така станах благородник. Можех да обядвам на неговата маса, ако бъда поканен. Както се развиха събитията, това не се случи, но вече имах установен сан. Бях персийски благородник и знаех, че ако остана жив след изпълнението на мисията си, ще съм си осигурил състояние.