Сътворението

1.

Завърнах се в Суза през пролетта на осмата година от Ксерксовото царуване, след шестгодишно пътешествие на изток и на изток от изток. Вече не бях онзи възторжен млад човек, който бе тръгнал от Бактрия. През вратите на Суза премина един призрак на средна възраст. Всъщност дори ле се учудих, че хората не ме забелязват, сякаш бях невидим. Съвсем не се изненадах, че никой не ме позна. В двора отдавна ме бяха обявили за мъртъв, така че за тях аз наистина бях призрак. Но по-лошото беше, че бях призрак и за самия себе си.

Чувството ми за нереалност скоро се разсея или по-скоро бе заменено от самата нереалност на света, в който се озовах. Всичко се бе променило. Не, това не е съвсем вярно. Канцеларията не се бе променила — установих го, когато във втората стая ме прие един помощник-управител, когото познавах от едно време. Тогава беше виночерпец на харема. Този човек бе сириец, известен със своята любознателност. Често го дразнеха, защото задаваше много въпроси. И се страхуваха от него, защото никога не забравяше какво са му отговорили.

— Това ще причини объркване, Царски приятелю. — Евнухът употреби единствената титла, която ми бе останала. — Естествено, радваме се да те видим, но…

Не посмя да довърши изречението.

— Искаш да кажеш, че официално съм обявен за мъртъв и имуществото ми е конфискувано от хазната, така ли?

— Не, не от хазната. Всъщност взета е само една малка част. Повечето от твоите имоти са собственост на благородната ти майка.

— Нима тя е жива?

— Жива е и е в цветущо здраве. В момента е с двора в Сарди.

— В Сарди ли? — попитах учудено. — Откога е въведен такъв ред Великият цар да се установява с двора в Сарди?

— Нищо ли не знаеш?

Втората стая на канцеларията гледа към градината. Забелязах, че тази година пролетта бе закъсняла.

— Много малко. Разбрах, че Гръцките войни са продължили и че Великият цар е опожарил Атина до основи. — Бях го научил в Шравасти от един агент на Егиби. — Това е всичко, което знам.

— Случиха се много неща — рече заместник-управителят.

Оказа се, че думите му са били твърде сдържани. Скоро след заминаването ми за Китай Ксеркс поискал от жреците на Бел-Мардук да му подарят някои златни предмети от съкровищницата си.

— Не поисках нищо, което може да се сметне за свещено — обясни ми по-късно той. — Постъпих много снизходително с тях. Не наказах никого със смърт. Е, наистина конфискувах някои златни дреболии и ги претопих за дарици. Трябваше да покрия разноските по Гръцките войни. После се върнах в Суза.

Няколко седмици след отпътуването на Ксеркс от Вавилон един от безбройните претенденти за този древен престол, подстрекаван от жреците на Бел-Мардук, се провъзгласил за вавилонски цар. Заповядал да убият нашия стар приятел, ужасяващия с вида си Зопир. После и претендентът бил убит от свой съперник, който пък успял да отблъсне персийската войска и бранил града повече от година. Накрая Вавилон бил превзет от първия генерал и зет на Ксеркс Мегабиз, син на убития сатрап Зопир.

— Разплатата на Великия цар беше страшна — каза помощник-управителят, като клатеше глава със страхопочитание. — Той претопи статуята на Бел-Мардук, за да не може никой повече да хваща ръката му. После разруши всички негови храмове, а онези от жреците, които не уби, изгони. След това срути градските стени. Срина зикурата до основи. Конфискува земите и имотите на големите търговци…

— И с Егиби ли се разправи така?

— Не — усмихна се евнухът. — „Егиби и синове“ се преместиха тук, в Суза. После Великият цар раздели страната на две сатрапии и премахна титлата цар на Вавилон. Сега се нарича просто Ксеркс, Великият цар.

Днес Вавилон е провинциален град. Така свърши хилядолетната му история.

— И сега къде отсяда дворът през зимата?

— В Персепол.

— Където всичко замръзва!

Евнухът въздъхна.

— Ние сме верни слуги — издекламира той задължителната фраза, която аз повторих.

Попитах какво е станало с тоновете вавилонско злато и той ми обясни, че било използувано за нашествието в Гърция.

— Боя се, че от това злато вече нищо не е останало — заключи той. — Тези войни бяха разорителни.

— Но успешни. Атина е унищожена.

— О, да! Да!

Само че възторгът му бе явно фалшив. Разпитах го внимателно и така научих част от историята, която е толкова добре известна тук, в Атина, че я повтарям, Демокрите, само за да получиш представа как изглеждат нещата за другата страна.

Ксеркс лично командувал нашествието. Тръгнал от Сарди. Повел със себе си три от шестте армейски корпуса, което ще рече шестдесет хиляди души, а не шест милиона или каквато там цифра е измислил Херодот, за да поласкае атиняните. С армията тръгнала и цялата флота.

Гърците изпаднали в паника. Оракулите в Делфи и Атина единодушно твърдели, че Великият цар е непобедим. Дори намеквали, че атиняните ще постъпят доста разумно, ако предадат града си и се изтеглят в Италия. После на Делфийския оракул му хрумнало да спомене, че дървените укрепления, опасващи града, могат да се окажат полезни. Именно тогава съмнително почтеният и без съмнение ненавиждан Темистокъл решил малко да извърти нещата и да изтълкува фразата „дървени укрепления“ в смисъл на „дървени кораби“.

Но евнухът от канцеларията знаеше само дворцовата версия за войната, която ми разказа.

— Преди две години, точно по същото време, Великият цар бе в Троя, където принесе в жертва на троянската богиня хиляда глави добитък.

Това ме огорчи. Тъкмо се бях зарадвал на новината, че Ксеркс се е отрекъл от титлите фараон на Египет и цар на Вавилон, с което, естествено, е отхвърлил и боговете им. А ето че веднага след това, и то не с политическа цел, а за театрален ефект, не се поколебал да извърши най-важното жертвоприношение не на Премъдрия господ, а на някаква троянска богиня, чието име евнухът дори не можеше да си спомни.

— Но смисълът на жертвоприношението бе ясно разбран, Царски приятелю. Както ти е известно, Великият цар знае наизуст почти всичко от гръцкия Омир. Тъй че след жертвоприношението той застана пред древните развалини и заяви: „Ще отмъстя за Троя, разрушена от нашествениците гърци. Ще отмъстя за моя предшественик цар Приам. Ще отмъстя за необузданата жестокост на гърците от името на цяла Азия. Както гърците нападнаха Троя, за да си вземат спартанската курва, така ще ги нападна и аз, за да измия петното на безчестието, което лежи върху нас от поколения. Атина ще изгори, както изгоря Троя, както изгоря Сарди. Атина ще изгори и аз лично ще запаля първата искра. Аз съм възмездието. Аз съм справедливостта. Аз съм Азия.“ После персийските армии преминаха Хелеспонта и влязоха в Европа.

Ксеркс бе намерил хитро обяснение за нашествието си в Гърция. Всеки грък смята едва ли не за своя лична заслуга извършеното от дедите му нападение над азиатския град Троя, поради което Великият цар потърси отговорност от всички гърци за греховете на дедите им. В това Ксеркс бе съвсем искрен. Той наистина вярваше, че рано или късно боговете — които, разбира се, не съществуват — искат строга сметка за всяко извършено спрямо тях провинение.

Отначало войната тръгнала успешно. При пълно единодействие армията и флотата стигнали до бреговете на Тесалия. По пътя убили спартанския цар с всичките му войници. Четири месеца след речта си в Троя Ксеркс бил в Атика. Атинският водач Темистокъл заповядал да евакуират града. По-голяма част от мъжете се качили на корабите, които, обяснил той, били атинските дървени укрепления. Темистокъл много внимателно се придържал към буквалния смисъл на предсказаното от Делфийския оракул и повечето атиняни предпочели да се съгласят с него. Нямали избор. Персийската войска била непобедима и се налагало или да избягат в морето, или да умрат на сушата.

В присъствието на Ксеркс град Атина бил опожарен. Така Великият цар отмъстил не само за Сарди, но и за Троя. Междувременно Темистокъл тайно влязъл във връзка с Ксеркс. Атинският водач постъпил по обичайния гръцки начин и поискал земя и пари, а Ксеркс с готовност приел да задоволи исканията на своя коварен противник. За да го увери в искреността си, Темистокъл му съобщил, че атинската флота се кани да отплава за Сицилия и Ксеркс трябва незабавно да я нападне, ако желае да извоюва пълна победа. Колкото и да е чудно, само царица Артемизия заподозряла, че това е клопка. Тя между другото осъществила желанието си и лично командувала халикарнаските войски. При все че не била добър пълководец, тя отлично познавала гръцкия начин на мислене. Пак между другото, когато влизала в бой, Артемизия носела изкуствена брада, направена по подобие на Мардониевата. А Мардоний никога не се оплаквал, колкото и да го дразнела тази извратеност.

Въпреки предупреждението на Артемизия Ксеркс дал заповед за нападение. Една трета от персийската флота била унищожена поради предателството или некадърността на няколко финикийски капитани. Когато Ксеркс справедливо наказал тези офицери, останалите финикийски и египетски командири дезертирали и Персия се оказала с половин флота. Но по суша надмощието ни било пълно и Атика била завладяна. Въпреки това двулич-вият Темистокъл получил признание от всички гърци за извоюването на една голяма морска победа. Делото, което започнало като предателство, завършило като така нареченото „спасение“ на Гърция.

Ксеркс не обвинил Темистокъл за разгрома. И защо да го обвинява? Не гърците победили, а персите изгубили поради предателството на своите капитани. Тогава Темистокъл предупредил Ксеркс, че челен отряд на атинската флота е отплавал за Хелеспонт със заповед да разруши моста между Европа и Азия. Ксеркс незабавно се отправил по суша към Византион, за да защити моста. По пътя пренощувал при дядо ми в Абдера — голяма чест, както и източник на безкрайни политически неприятности за семейството на Лаида. И до днес ги наричат „мидопоклонници“.

Ксеркс оставил в Гърция един армейски корпус под командуването на Мардоний. Втори армейски корпус пазел дългия сухоземен път от Атика до Хелеспонт. Трети корпус поддържал реда в йонийските градове.

Тъй като Мардоний все още владеел вътрешността на Гърция, всички гръцки водачи, които били против атинското управление, отишли в щаба му в Тива. Антиперсийски настроените гърци съвсем се отчаяли. Независимо от това Мардоний повторно опожарил Атина, за да даде урок на консервативната партия. От всички атиняни само те отказали да признаят Ксеркс за свой господар. Деморализираните консерватори продължили да молят Спарта за помощ, но помощ не идвала. Спартанците по традиция са ненадеждни съюзници. А в този случай по-същественото може би било, че спартанските водачи обикновено са платени персийски агенти.

Известно време всички смятали, че Мардоний е успял в мисията си. После спартанският регент Павзаний, обхванат от алчност, неочаквано открил, че луната е в благоприятно положение, и повел спартанската армия към Атика, а от Мардоний поискал да му подари сандък злато, при получаването на който щял да се оттегли. Но Мардоний жадувал за пълна победа над Спарта и съюзниците й. Не платил златото. Той също бил алчен — за слава. Като позволил на най-силната си страст — сребролюбието — да отстъпи пред славолюбието, той се самоунищожил. Човек никога не бива да изневерява на природата си.

Мардоний нападнал спартанската армия. Разгромил я. Спартанците се опитали да избягат, но открили, че пътят за отстъпление към Пелопонес е преграден от нашите войски и че всичките им хранителни припаси са станали плячка на неприятеля.

Мардоний изпълнил желанието си. Гърция била негова. Но му се искало да направи един последен победоносен жест. Яхнал бял кон и повел последната атака срещу останките от спартанската армия. В ръкопашния бой белият кон бил убит, а Мардоний — хвърлен на земята. И преди да се вдигне на крака — на сакат човек това отнема време, — един грък разбил главата му с камък. Така загинал моят приятел Мардоний, който мечтаеше за господство над морето и всички острови, който искаше да бъде господар на всички гърци. Умрял мигновено и с вярата, че е осъществил мечтата си и Гърция е негова. Доста загадъчно е, че тялото му така и не се намери. Синът му похарчи цяло състояние да търси години наред костите на баща си.

На бойното поле в Платея предателят Павзаний бил обявен за спасител на цяла Гърция. В същото време избухнало въстанието в Йония и корпусът на Мардоний, командуван от Артабаз, бил принуден да се завърне в Азия, където на нос Микале голяма част от персийската флота била унищожена. Два корпуса от персийската войска също претърпели поражение. Каква ирония на съдбата. Съюзените гърци не успели да извоюват решаващата бойна победа на собствена земя, в Европа, а това неочаквано станало на по-малко от сто мили западно от седалището на Великия цар и двора му в Сарди.

С изумление слушах разказа на помощник-управителя за всички сполетели Персия нещастия.

— Ето защо Великият цар няма да дойде в Суза преди началото на лятото, когато ще се жени синът му Дарий — добави накрая евнухът.

— Най-сетне свършиха Гръцките войни — казах аз.

Какво повече можех да кажа? Мардоний бе мъртъв.

Младостта бе отминала.

Помощник-управителят сви рамене.

— Говори се, че Павзаний иска да стане цар на цяла Гърция. Ако се опита да стори това, може би ще ни въвлече в една наистина много продължителна война.

— Или ще осигури продължителен мир.

Към нас се присъедини един престарял евнух, когото познавах още от детските си години в харема. Поздравихме се сърдечно.

— Тя ще те приеме веднага — каза ми евнухът.

— Тя? — Зяпнах го глупаво.

— Да, Царицата-майка.

— Нима е жива? — продължавах да се учудвам аз.

Атоса бе не по-малко учудена от мен. Беше се смалила до размерите на детска кукла — и също като на кукла сега главата й бе прекомерно голяма за крехкото, съсухрено тяло.

Атоса лежеше на сребърно легло пред статуята на Анахита. Проснах се пред нея, а тя само за миг вдигна ръка и отново я отпусна върху завивката. Това бе поздравът й.

— Стани.

Гласът й бе станал дрезгав като на мъж.

Взирахме се един в друг, сякаш бяхме два духа, които току-що са се срещнали в преддверието на Арийския дом на бащите.

— Учудваш ли се? Кимнах глупаво.

Атоса се усмихна и показа единствения си зъб. С труд разбирах думите й, но гласът бе запазил силата си, а очите й все така блестяха.

— Много си остарял — каза тя.

— А ти, Велика царице, си…

— …като нещо, което са забравили да погребат. Смешно е човек да живее толкова дълго.

— Твоето дълголетие е щастие за нас…

С учудваща лекота си възвърнах дворцовите обноски. Опасявах се, че съм ги забравил. Китайските и индийските диалекти така се бяха объркали в главата ми с персийските и гръцките, че често не можех да се сетя за най-обикновени фрази. И до днес се чувствувам несигурен за някои думи. Докато говоря с теб на гръцки, мисля на персийски, безнадеждно примесен с изрази от източните езици, а напоследък сънищата ми са ужасно неразбираеми. Понеже вече не виждам наяве, рядко виждам нещо и насън. Затова пък чувам гласове. И често не разбирам какво се мъчат да ми кажат.

Атоса прекрати царедворските ми излияния с поклащане на глава.

— Застани там — посочи тя едно място между леглото и статуята на Анахита. — Главата ме боли, когато я движа. Както и всичко останало.

Атоса затвори очи. За миг ми се стори, че е заспала, дори че е умряла. Но тя просто събираше сили.

— Предполагам, че не си очаквал да ме завариш жива, а Мардоний мъртъв.

— Първото е радост…

— …която не може да се опише. — Присмиваше се и на мене и на себе си. — Но второто е нещо сериозно.

— Останах с впечатление — продължих аз, като се постарах да се изразя тактично, — че Мардоний е причинил всички тези… събития в Гърция.

— Да. Той завладя Гърция. — В пукнатините на дебелото емайлово покритие на лицето й се появи нещо като нежна руменина. — После падна убит.

— От гърците ли?

Атоса силно стисна устни, което не е особено лесно, ако човек има само един зъб.

— Да се надяваме, че е така. Но не е изключено да е бил убит от някоя дворцова фракция. Трупът така и не се намери, което е много нетипично за гърците. Каквито и да са недостатъците им, в това отношение на тях твърдо може да се разчита: винаги връщат труповете на загиналите неприятелски войници.

Дори и на смъртното си ложе Атоса продължаваше да плете мрежите си. Приличаше на престарял паяк, който не е изгубил апетита си към крехка плячка.

— Ще откриеш, че дворът е много различен от онова, което беше по наше време. — Така между другото ме причисли към връстниците си. — Центърът му е харемът.

— Така беше и… по наше време.

Атоса поклати глава и потръпна от болка.

— Не. В онези дни Дарий управляваше чрез канцеларията. И аз успявах да постигна някои скромни успехи. Но не чрез харема. Аз също бях принудена да използувам канцеларията. Сега в харема има петстотин жени. Трите къщи в Персепол са толкова пренаселени, че харемът трябваше да се разшири и да включи всички административни сгради от зимния дворец. Синът ми…

Атоса замълча.

— Той винаги е бил податлив — изразих се колкото може по-тактично.

— Аместрида е силна личност. Поздравявам се за избора си. Разбира жените, евнусите и Великия цар. Но не я бива като администратор. Аз бях добре обучена. А тя не е. Съзнаваш ли, че съм последният човек, който помни баща ми Кир? — Към края на живота си Атоса скачаше от една тема на друга и изказваше гласно неща, които иначе само би си помислила. — И почти никой не помни брат ми Камбиз. Но аз го помня. И знам кой го уби.

Атоса ми се усмихна загадъчно. Бе забравила, ако изобщо някога е знаела, че Ксеркс ми е разказал истината за кървавия възход на баща си. После се върна към настоящето:

— Разчитам на теб да помогнеш на сина ми. Освен нас двамата нищо не е останало от миналото. А аз скоро ще си отида. Аместрида се интересува само от тримата си синове, което е нормално. Освен това е ревнива, а това е опасен недостатък. Мен никога не ме е вълнувало кой споделя леглото на Дарий. Не че той много се интересуваше от жени. Разбира се, аз бях специален случай. Бях не само негова жена: бях партньор на Великия цар, царица. Аместрида е различна. Много различна. Досега е убила, тайно, а понякога и не чак толкова тайно, най-малко двадесет фаворитки на сина ми.

— Защо той й позволява?

— Не ме прекъсвай! Нямаш никакви маниери! А и никога не си ги имал. Ти си гръцки маг. Или магски грък. Ще ти е приятно да чуеш, че Лаида сега е голяма сила в харема, защото успя да стане много полезна за Аместрида.

— С магии ли?

— С магии? Глупости! С отрова. — Атоса като че се развесели. — Щом Великият цар си хареса някоя, за една седмица момичето прежълтява. На втората седмица получава стомашни болки. На третата губи всякакъв апетит. На четвъртата умира — уж от естествена смърт. Майка ти е най-добрата магьосница, която познавам, а съм израснала сред халдейки. Пиянски обещания! Дават се много пиянски обещания!

Внезапният скок в мисълта й ме озадачи. Атоса пестеше секундите, необходими за да свърже изказванията си. Не й оставаше много време.

— Пиянски обещания ли?

— Да. Да — отвърна тя раздразнено. Открай време мразеше да обяснява неща, които за нея са очевидни. — Ксеркс най-често е пиян. Когато е пиян, Аместрида, или който е до него, го моли за нещо и той разрешава. На другия ден, когато е вече късно, разбира какво е направил. Великият цар не може да наруши думата си.

Това, Демокрите, е нещо, което гърците така и не успяха да проумеят. За един персиец е не само невъзможно да лъже, но и щом веднъж е обещал, не може да не удържи на думата си. Според мен повечето беди, сполетели Персия, се дължат на тази благородна черта, на този благороден обичай.

Демокрит ми напомня, че в настоящото опровержение на Херодот съм казал, че всяко решение на съвета, взето по време на пиянство, се преразглежда на другия ден на трезва глава и тогава се приема или отхвърля. Точно така е. Но аз имах предвид висшия съвет и съвещанията на блюстителите на закона, а не случаите, когато само Великият цар не е… на себе си. Има и нещо друго — всъщност точно за това става дума — при някои церемониални случаи приближените на Великия цар могат да поискат каквото им хрумне и той е длъжен да удовлетвори желанието им. Очевидно един умен… и трезвен суверен е в състояние така да маневрира, че никога да не даде онова, което не иска да даде. А и приближените нямат кой знае какво желание да го ядосват, като злоупотребяват с тази привилегия. Но ако е пиян, Великият цар губи контрол над положението. И могат да се случат ужасни неща. Когато Ксеркс се отказа от света и предпочете харема, жените и евнусите се възползуваха от безразсъдството му.

— Не знам какво влияние ще имаш върху него. Много малко, предполагам. Но тя ще те приеме.

Подхванах последната насока в мисълта й:

— Царица Аместрида приема мъже?

Атоса кимна.

— Всички признават, че аз съм й послужила за пример. Естествено, никога няма да бъдеш насаме с нея, както си сега с мен… беззащитна пред теб, лесна жертва за мъжката похот.

Атоса избухна в смях, а аз осъзнах, че съм я познавал цял живот и никога не съм я виждал да се смее. Говореше като Дарий — или като Кир? През последните дни от живота си Атоса приличаше на мъж и по-точно — на Велик цар.

— Ксеркс насърчава Аместрида да се среща с държавните съветници, с блюстителите на закона, с началниците на стражата, с всички онези, които той трябва да приема, но предпочита тя да го прави от негово име. Така не се управляват империи. Не за дълго във всеки случай. Знаещ ли, той се влюбва! Представи си! Баща ми, братята ми, Дарий — никой от тях не гледаше сериозно на жените. Жените са за удоволствие и за нищо друго — с изключение на мен. Не че аз някога съм доставяла голямо удоволствие. Не бе и необходимо. Аз съм част от управлението на Персия. Ксеркс изпитва нужда постоянно да е влюбен. Обърни внимание, че заговорих на гръцки, за да опиша едно състояние на сексуална възбуда, което не е персийско. Или поне не трябва да бъде.

Атоса толкова силно се намръщи, че белият емайл по челото й изведнъж се напука като дъното на пресъхнала през лятото река. Заговори с накъсани изречения, задъхано.

— Жената на Мазист. Неговият половин брат. Ксеркс я видял при Аместрида. В харема. В Сарди. Случайност, разбира се. Жените си говорят. Ксеркс се появява нена-дейно. Вижда жената на брат си. Влюбва се в нея. Изпраща й бележки. Подаръци. Всички знаят. Много срамно.

— А тя отвърнала ли на чувствата му?

— Не. Тя е хитра жена. И грозна. Не разбирам за какво толкова я иска Ксеркс. Само да създава неприятности. Е, успя. Аместрида е вбесена. Мазист е ужасен. Дамата е коварна. Има красива дъщеря на тринадесет години. Ксеркс уреди момичето да се омъжи за престолонаследника. Мисли, че щом това стане, майчината благодарност ще е толкова безгранична, че самата тя ще му се отдаде. Кир Спитама, синът ми ще загуби трона си! — Атоса се повдигна на леглото. Усилието й причини силна болка. Но волята й бе по-силна. — Ще ни погуби всички. Мазист е син на Дарий. Сатрап на Бактрия. Обичат го! Ксеркс ще го принуди да вдигне въстание.

— Какво може да се направи?

— Не знам. — Атоса затвори очи. Меката светлина от лампата, изглежда, дразнеше очите й. — Вече рядко идва при мен. Знае, че не одобрявам начина, по който живее. Знае също, че скоро ще заема каменното ложе в свещена Пасаргада. Затова може и да не ми се обръща внимание. — Атоса отвори очи и ме изгледа замислено. — Може би ти ще успееш да говориш с него. Моля се на богинята да те послуша. Ако трябва, ще се помоля и на Премъдрия господ — добави тя. — Но се приготви за изненади. Ксеркс не е същият човек, когото познаваш. Не е синът, когото родих.

2.

Външно Ксеркс малко се бе променил. Беше понапълнял от пиенето и брадата му бе боядисана в същия риж цвят, който бръснарят преди използуваше за брадата на Дарий. Иначе се държеше към мен точно както в детските ни години.

Трябва да отбележа, че пристигането на двора в Сарди бе като нахлуване на неприятелска армия. Харемът бе толкова огромен, че северозападният път на сто мили бе задръстен от фургони, пълни с покъщнина, сандъци със злато и сребро и, разбира се, с жените, евнусите и до-машните роби. Лаида, която неизменно пътуваше с верните си гърци — веднъж и те да са верни някому, — пристигна измежду последните.

Скоро след като дойде, Великият цар даде първата си аудиенция. Когато церемониалмайсторите ме поведоха към него, зяпна от учудване. После вдигна златния скиптър за поздрав и изрази удоволствието си от успешното приключване на мисията ми. Още същата вечер изпрати да ме повикат в спалнята му.

Толкова години бях живял в двора, но никога не бях виждал легендарната спалня на Великите царе. И като никога легендата и действителността съвпадаха. Един век по-рано самоският златар Теодор бе изваял от чисто злато клонеста лоза, която се виеше около и над леглото и сякаш раждаше не грозде, а скъпоценни камъни. Прочутият златен чинар се намира срещу леглото. Дървото е по-ниско от човешки ръст, поради което е малко разочароващо. Толкова много сме слушали, че човек може да застане под короната му. До леглото, на подставка от слонова кост, имаше огромен златен съд за благовонна вода.

Ксеркс се бе излегнал на леглото. До него на масичката бяха наредени съдове с хелбонско вино. И две златни чаши. Започнах да правя поклона, а Ксеркс рече:

— Стани. Ела при мен. Искам да те видя.

Прегърна ме нежно с лявата си ръка, а с дясната наливаше чашите.

— Не съм мислил, че ще те видя пак. Седни. На леглото. Забрави етикета. Никой не може да ни види тук освен шпионите на Аместрида. Те се взират в нас през дупки в стената. Веднъж месечно заповядвам да запушат дупките. Веднъж месечно тя нарежда да ги отпушат отново. Иска да знае с кого съм в леглото. Този път ще се озадачи!

Ксеркс се захили. Въпреки торбичките под очите изглеждаше по-млад от годините си и в добро здраве, като се изключи лекото треперене на ръцете; изглеждаше далеч по-млад от мен.

— Трябва да използуваш моя бръснар — заяви той, след като внимателно ме огледа. — Боядисай си косата. Всички знаят, че сме връстници. Поставяш ме в глупаво положение, като се разхождаш насам-натам с тази бяла коса.

Пихме. Говорихме за миналото. За Мардоний.

— О, спечелихме такава голяма победа! Цяла Гърция беше наша, с изключение на Пелопонес. Почакай, казах му, преди да замина. Спартанците или ще се предадат, или ще дойдат в Атика. Тогава ще можеш да ги подкупиш. Или пък да разбиеш войските им. Което той и направи. Победители при Платея бяхме ние! Но на Мардоний това не му стигаше. Не. Искаше да бъде световен герой. Стана безразсъден. И го убиха. Те винаги успяват. — Не разбирах какво има предвид. — А ние изгубихме единствения си шанс да разбием спартанската армия. И после тази история при нос Микале… — Гласът му прозвуча глухо.

Чудех се, но не смеех да попитам кои са тези, дето винаги успяват да убият великите герои.

— Както и да е, скоро ще се върнем…

При тази мисъл лицето на Ксеркс се оживи, за което спомогна, в буквален смисъл, виното. По онова време бузите на Ксеркс ставаха аленочервени, когато пиеше. През последните му дни вече престанаха да почервеняват, защото поначало имаха цвета на прясна кръв.

— Благодарение на моя спартански регент, Павза-ний, победителя при Платея — довърши Ксеркс мисълта си, като едновременно допи втората чаша вино. — Той иска да стане цар на цяла Гърция. С други думи, иска да бъде това, което съм аз. Моли ме за помощ. Тайно, разбира се. Сега е дошъл във Византион. Иска да се ожени за някоя моя дъщеря. После с моя помощ да окупира Атина. И така нататък.

— Доверяваш ли му се?

— Разбира се, че не! — Настроението на Ксеркс се повиши. — Но ще ни бъде полезен. Вече ми върна няколко персийски пленници, за да покаже честните си намерения. Как беше тази стара поговорка? „Страхувай се от гърците дори и когато носят дарове“. Е, не му се доверявам, но подозирам, че е способен да създаде много неприятности на сънародниците си. Хайде кажи ми сега — подметна Ксеркс закачливо, — какво си помисли, когато Атоса ти съобщи, че непременно ще изгубя трона си поради лошия живот, който водя в харема?

Обзе ме ужас — и не можах да го скрия.

— Лошият живот в харема ли? — бе всичко, което успях да кажа.

— Чудиш се откъде знам какво ти е говорила — рече Ксеркс с усмивка. — Винаги знам. Бих искал да не знам. Но нямам избор. Атоса е като времето тук, в Суза — или горещина, или студ. — Ксеркс ми наля чаша вино от следващата бутилка. Гълтах го и се чудех дали вътре няма отрова. — Да, влюбен съм в една дама, която за неща-стие е жена на брат ми и затова не мога да й заповядам да ме обича. Но мисля, че мога да я спечеля. Уредих синът ми Дарий да се ожени за дъщеря й. Момчето между другото е много красиво. Не съм виждал бъдещата му жена. Но е щастливка. Един ден ще бъде царица на Персия. И което е по-важно, каквото и да приказва Атоса, благодарността ще принуди майката да дойде в легло-то ми. Сигурно другата седмица. В деня след сватбата.

Прекарах един час със стария си приятел. Първото ми впечатление бе, че почти не се е променил. Но след като си тръгнах, осъзнах, че се е случило нещо много особено — Ксеркс нито веднъж не ме бе попитал за Индия или за Китай. Всъщност през четиринадесетте години, които му оставаха да живее, почти никога не спомена за мисиите ми. Бе изгубил всякакво любопитство към света. Вглъбил се бе в себе си. Не се интересуваше от нищо друго освен от харема и завършването на строежите, които бе започнал през младостта си.

Когато подозрителните спартанци с пълно основание наказаха Павзаний със смърт като персийски агент, Ксеркс като че ли не забеляза, че е изгубил главния си съюзник в гръцкия свят. Но по това време той вече бе успял да убеди самия себе си, че като предан син е водил войната, която баща му е желаел да води. И че не е успял трайно да задържи континентална Гръция, понеже му е липсвал късметът на Дарий. Затова пък е имал удоволствието два пъти да опожари Атина до основи. Отмъстил бе за Троя и Сарди и в последна сметка бе доволен от изхода на Гръцките войни.

Демокрит ми припомня Есхиловата пиеса „Перси“, която някой ми прочете скоро след пристигането ми в Атина. Пиесата е пълна глупост. Преди всичко нито веднъж не съм чул Ксеркс да каже нещо похвално за атиняните — нито пък за останалите гърци. Със сигурност никога не ги е нарекъл „смели“ и „безстрашни“. И — как беше този смешен стих? — „Тези печални очи видяха яростните им и прекрасни дела“. Прочети ми онази реч, на която се смях. Как… Да, поради „злочестата съдба роден съм да разбия, да погубя собствената си родина“.

В действителност Ксеркс не само не погуби собствената си родина, ами дори смяташе, че доста добре се е справил с бащиното си наследство. Искаше да даде урок на Гърците и им го даде. Имаше само едно оплакване — разноските по войната.

„И последното късче злато, което взех от Вавилон, бе похарчено в Гърция — казваше той. — Затова поуката е ясна. Никога не тръгвай на война срещу бедна държава, защото, какъвто и да е изходът, ще изгубиш!“

Тези мисли едва ли биха допаднали много на Есхил, защото за един грък е трудно да осъзнае, че Гърция е малка и бедна. И че Персия е голяма и богата. Както и че животът е кратък. Наистина кратък.

Бях на сватбата на престолонаследника Дарий и дъщерята на Мазист. Две трети от присъствуващите в двора виждах за пръв път. Но тъй като повечето бяха потомци на Шестте, разпознавах новото поколение царедворци по имената, макар лицата им да не ми говореха нищо. Освен това сватбата ми даде възможност отново да заема мястото си в двора на Великия цар — този път сред възрастните! Оказваха ми дължимото уважение като към стар приятел на застаряващия суверен, въпреки че аз самият не представлявах истински интерес за никого. Дворът бе също така вглъбен в себе си, както и Великият цар. Но всъщност бях отсъствувал прекалено дълго. Освен това нямах пари. Цели десет години се разправях с хазната, докато си възвърна имотите, а да не говорим, че с Лаида уреждането на сметките беше далеч по-сложно. Очаквах да се зарадва повече, като види, че единственият й син е жив. Но от друга страна, забелязал съм, че много родители сякаш изпитват гордост, когато надживеят възрастните си деца.

Лаида се бе настанила в моята част на къщата и преместването й в женските покои бе придружено от многобройни и недостойни оплаквания. Макар все пак да беше доволна, че ме вижда жив, Лаида изрази доста сдържано майчината си радост.

— Откъде да знаем? — повтаряше тя и гледаше тъжно как изнасят скриновете и диваните от моята стая, за да ги преместят в доста тесните женски покои. — И без това според закона, ако три години няма вест от теб, смята се, че си мъртъв.

Лаида почти не се бе променила. Беше понапълняла и това придаваше по-мек и младолик израз на лицето й, което навремето с напредването на възрастта бе започнало да изглежда твърде строго и решително.

— Очаквах гости тази вечер.

Това бе на другия ден след последните сватбени церемонии.

— Нищо не ти пречи да ги приемеш — отвърнах аз любезно. Бяхме по-скоро като стари познати, отколкото като майка и син. — Да дойда ли и аз?

— Ако обещаеш, че няма да се държиш предизвикателно — каза Лаида с известен страх в гласа.

— Значи гърци. — Това е то, помислих си аз, хората до края на живота си остават едни и същи. — Да не би все още да заговорничиш?

— Повече от всякога — отвърна Лаида с високо вдигната глава, като несъмнено мислеше за приликата си е богиня Атина. — Дошъл е дългоочакваният за всички ни миг. Никога не сме имали по-добри изгледи за успех.

— По-добри? Да, разбира се! Всъщност прекрасни! — Не можах да сдържа негодуванието си. — Изгубихме два от шестте корпуса на армията, половината флота и хазната е празна. И какво те кара да мислиш, че нашите, персийските, изгледи никога не са били по-добри?

Получих отговор. И то подробен. Първо от Лаида. А вечерта — от Демарат. Той все още бе красив мъж, макар годините да си бяха казали думата. Вече явно се чувствуваше удобно в персийски дрехи и въпреки че краката му бяха скрити в прилични персийски обувки, допусках, че се е научил да се мие. Сред гръцките емигранти, поканени на вечеря, имаше един красив младеж на име Аполонид. Ксеркс го бе харесал. Не, Демокрите, не заради красотата му, а заради способностите му като лекар. Излишно е да споменавам, че благодарение на тази му външност не го допускаха да се доближи до харема. Обикновено лекарите са единствените мъже, които имат достъп до тази част на двореца, но е задължително да са или много стари, като Демокед, или много грозни. А най-добре и двете. Евнусите не изпускат лекарите от очи, но всички бяха единодушни, че няма нужда да се предизвиква съдбата с мъже като Аполонид.

— Братовчед ми Павзаний вече показа искрените са намерения. Върна петима от славните роднини на Великия цар.

Демарат бе усвоил един цветист и доста отблъскващ персийски говор. Всъщност сега се държеше повече като персиец, отколкото като спартанец и не бях сигурен дали не предпочитам старата му недодялана персона. Спартанците не са свикнали нито на разкош, нито на относителна свобода. Когато тези две неща се съчетаят, както е в персийския двор, спартанецът се покварява.

— Но спартанците несъмнено няма да разрешат на Павзаний да сключи съюз с нас.

От самото начало бях сигурен, че Павзаний е обречен. Беше нагъл. И алчен. И глупав. Такива качества обикновено привличат вниманието на онези палави богини, които гърците с безпокойство наричат „Благите“. Става дума за фурните.

— Не познаваш Спарта — отвърна с ведро снизхож-дение бившият спартански цар. — Павзаний е регент. Може да прави каквото си иска, защото ефорите[1] са му в джоба. А те са му сигурни в джоба, докато пълни джобовете им със злато. О, той ще стане господар на цяла Гърция. От името на Великия цар, разбира се.

[1] Колегия от петима „надзорници“, избирана всяка година от народа, за да контролира дейността на царете. Ефорите имали решаваща роля в спартанската държава. — Б. пр.

Лаида беше възбудена. Нищо не предизвиква такъв младежки блясък в очите й, както един гръцки заговор. На тема гръцка политика тя е направо умопомрачена.

След вечерята конспираторите имаха височайше посещение. Познавах бегло Мегабиз от младини. Беше син на Зопир, осакатения вавилонски сатрап, когото с Ксеркс успяхме да избегнем при първото си пътуване до Вавилон. През годините, които прекарах на изток, Мегабиз така се бе отличил във военното поприще, че Ксеркс му бе дал дъщеря си Амистида за жена. Между другото Мегабиз имаше син от по-ранен брак, наречен на дядо си Зопир — същият този Зопир, който неотдавна дойде в Атина, за да създава неприятности на родината си. Вярно е, че младежът има основание да бъде озлобен към нашата царска фамилия, но това не е причина да се държи като грък.

На вид Мегабиз бе гигант — предполагам, че не се е променил. Този човек притежава способността да оцелява. Неотдавна, по време на един царски лов, спаси живота на Великия цар Артаксеркс. За нещастие никой поданик няма право да убие животно, преди Великият цар да е убил първата си плячка. Макар да бе благодарен на Мегабиз, задето му е спасил живота, Артаксеркс се разгневи поради нарушаването на древния обичай. Мегабиз бе осъден на смърт. Но Амистида се съюзи с царицата-майка Аместрида и двете заедно успяха да убедят Великия цар да изпрати Мегабиз в изгнание. Говори се, че сега е прокажен. Но тогава, когато за пръв път се срещнахме под зоркия поглед на Лаида, всичко това все още предстоеше да се случи.

Започна обичайното, което ще рече безкрайно, обсъждане на гръцките дела. Забелязах, че Мегабиз не иска да се обвързва. Забелязах още, че постоянно гледа към мен, като че ли очаква някакъв сигнал. Накрая, когато гърците започнаха да се напиват, му направих знак да дойде с мен в работната ми стая, която е точно до трапезарията. Когато излизахме, Лаида ми отправи яростен поглед — в собствената ми къща!

— Интересувам се от изтока — каза Мегабиз.

Излишно е да споменавам, че дори и лидийският оркестър не би погалил слуха ми така, както това единствено изречение.

Цял час говорихме за Индия и за Китай. Разговора, който не бе съдено да водя с Ксеркс, проведох с неговия генерал. За Мегабиз нямаше съмнение къде е бъдещето на Персия.

— В момента няма пари, разбира се. — Но гигантската глава кимаше утвърдително, вместо да се поклаща отрицателно. — Ще минат няколко години, преди да можем да подготвим нападението.

— Но ти искаш това да стане, нали?

— Не по-малко от теб.

Спогледахме се. После си стиснахме ръцете. Бяхме съюзници. В съседната стая гърците пееха милетски любовни песни.

— Какво мислиш за Павзаний? — попитах.

— Какво може да мисли човек за миналогодишния спасител на Гърция, който днес предлага да ни я продаде срещу царска жена и копринена роба. Той е като облак — днес е тук, утре го няма.

— А когато облакът отмине…

— Ще прекосим Инд.

— Дарий мечтаеше за крави.

— Тогава ние с теб ще съберем стадата за сина му — отвърна Мегабиз.

Но за нещастие на Персия Ксеркс предпочиташе да събира стада от жени. Освен това колкото повече остаря-ваше, толкова повече се усилваше желанието му за онова, което не можеше или не трябваше да притежава. И докато с Мегабиз разпалено обсъждахме източната политика, Ксеркс вече се бе влюбил в новата жена на сина си. Като не успя да прелъсти майката, сега бе решил да съблазни дъщерята.

Тъй като Аместрида — сегашната царица-майка — отдавна има огромно влияние в персийския двор, би трябвало да се опитам да поправя невярната представа за нея, която преобладава в гръцкия свят. Подобно на своята предшественица царица Атоса, Аместрида активно се занимава с политика. Като дъщеря на Отан тя има свои лични доходи, което означава, че не е финансово зависима от Великия цар. Всъщност подозирам, че в някои случаи дори е точно обратното. Макар Аместрида да приема мъже така, сякаш самата тя е мъж, около нея никога не е имало и най-малък намек за скандал — с мъж. Евнусите са друг въпрос. Във всеки случай поради страхопочитанието, което вдъхва, Аместрида не предразполага към любовни връзки. И тя като Атоса от самото начало се беше посветила на синовете си. И тя като Атоса успя да принуди Великия цар против волята си да даде на сина й титлата престолонаследник. Изглежда, че като правило всички царе по света неохотно посочват наследника си по редица причини, които са съвсем обясними, макар и не всякога разумни.

В Суза Аместрида заема така наречената трета къща на харема. При разширяването на двореца Ксеркс значително уголеми и покоите на царицата. Ето защо днес тя разполага със своя собствена канцелария, както и е множество апартаменти за придворните си дами, евнусите си и така нататък. В персийския двор царицата-майка по традиция стои по-високо от царицата-съпруга. Когато Ксеркс стана Велик цар, по правило третата къща трябваше да остане под контрола на майка му. Но Атоса предпочете старите си покои.

— Няма значение къде ще живея — каза и ми се усмихна лукаво. — Важното е да съм жива. Преотстъпвам третата къща на Аместрида.

Колкото и да е чудно, двете жени бяха в отлични отношения. Аместрида никога не забрави факта, че именно Атоса я бе направила царица, а за разлика от повечето хора Аместрида не намразва онези, които са й помогнали. Освен това съзнаваше, че старата царица все още владее канцеларията. Говори се, че нито един сатрап не е бил назначен без одобрението на Атоса. До голяма степен от нея зависеше и кой командир в коя сатрапия да бъде изпратен, за да надзирава местната администрация. Подборът на сатрапите, които са относително независими, както и на съответствуващите им командири от армията, които са пряко подчинени на Великия цар, е тънко изкуство. Една грешка — и ето ти гражданска война!

Аместрида посещаваше Атоса в покоите й най-малко веднъж на ден и двете дами разменяха мисли по държавните въпроси. Често присъствуваше и дворцовият управител Аспамитър. Той бе достатъчно прозорлив, за да служи вярно на всяка от тях.

Независимо от разочарованието ми, че източната политика за сетен път не доведе до нищо, дните ми в двора всъщност протичаха много приятно. Със смяната на годишните времена правехме обиколката си от Персепол в Суза, в Екбатана… и пак отначало. Живеех в безоблачно спокойствие. И щастливо. Не че се бях отказал от амбициите си. Исках слава за себе си. Исках слава за Ксеркс. Но Великият цар предпочиташе да води битките си не в Гангската равнина или по бреговете на Жълтата река, а в къщите на харема. И така хегемонията над света си остана мечта.

Бе изминал месец от сватбата на Дарий с дъщерята на Мазист, когато видях царица Аместрида — в деня след злочестата нощ, в която Ксеркс за пръв път прелъсти новата си снаха. Бях сам с царица Атоса. Старата Атоса вече съвсем бе изоставила преструвките, че някой трябва да бди над целомъдрието й. Но и сравнително младата Аместрида се държеше свободно като мъж. През онези златни години нашите дворцови дами бяха по-свободни от всякога. Естествено, заловяха ли някоя жена от харема насаме с мъж, очакваше я удушаване, а мъжа заравяха жив — далеч по-зла участ от тази, отредена на атинския прелюбодеец, комуто вкарват ряпа в ануса, а това може да достави по-скоро удоволствие, отколкото неприятно усещане.

Аместрида е висока, слаба, крехка жена. Има мелодичен глас, тъмни очи, бяла кожа и лесно се изчервява. Държането й е благо и нерешително. И макар на пръв поглед никак да не прилича на своята предшественица, тя вдъхва не по-малко страхопочитание от Атоса. Подозирам, че Атоса — която по-добре познавах — бе по-умна. От друга страна, Аместрида управлява Персия вече много по-дълго от Атоса. Освен това Атоса бе принудена да дели властта с Дарий, а Аместрида никога не я е поделяла с никого. Управлява сина си Артаксеркс така, както управляваше баща му Ксеркс. И се справя добре. Несъмнено до голяма степен нейна е и заслугата за дълготрайния мир в Персия, чийто грохнал символ съм аз — треперещ от студ в тази ветровита къща.

Аместрида влезе в Атосината спалня без церемонии.

— Започна — прошепна тя. После ме видя. — Кой е този?

— Зет ти Кир Спитама — отвърна Атоса любезно. — Женен беше за Пармида.

Аместрида ми заповяда да стана. Стори ми се учтива, дори стеснителна.

— Следяхме приключенията ти на изток с голям интерес — каза тя сдържано. — Трябва да ни посетиш в третата къща и да ни разкажеш повече неща.

Аместрида има не само превъзходен екип от шпиони, но и отлична памет. Знае с точност кой за какво го бива и как най-добре да го използува. В нейните очи аз представлявах източната политика — и Зороастър. Понеже и двете неща никога не са я интересували, не съм сред приближените й — според мен за добро.

Атоса ми заповяда да напусна стаята. Чаках в дългата зала, където Атосините секретари подготвяха писмата й. Един час по-късно бях повикан отново в спалнята й. Аместрида си бе отишла, а бялата емайлова маска приличаше на счупена ваза. Разказа ми какво се е случило,

— Синът ми е луд — добави тя накрая.

— Какво може да се направи?

Атоса поклати глава.

— Нищо. Нищо не е в състояние да го спре. Но сега синът му го мрази, което е опасно. А Аместрида мрази момичето, и това също е опасно. За момичето. И за майката. Аместрида мисли, че майката е виновна. Не съм съгласна. Казах й: „Познавам жената на Мазист, тя не е като другите жени. Когато е отказала на Ксеркс, отказала му е искрено.“ Само че Ксеркс е упорит. Надяваше се да я спечели с тази женитба, но не успя. А сега се е влюбил в дъщерята. Аместрида твърди, че пожелал момичето в мига, в който го посрещнал в къщата на сина си. И сега тя е негова.

Атоса се отпусна в леглото върху купчината възглавници. Искрящите й очи ме изгаряха като огъня на Премъдрия господ. С тих, но твърд глас тя произнесе епитафа: „Говоря в присъствието на Анахита, най-великата богиня. Ще оплакваме мъртвец в тази къща.“ Погледна нагоре, към лицето на богинята. Прошепна халдейска молитва. После погледна мен:

— Помолих богинята да изпълни едно мое желание — каза тя. — Следващият човек, когото ще оплакват в тази къща, построена от баща ми, да бъда аз!

Анахита отговори на молитвата й. Два дни по-късно старата царица умря, както спеше. Тъй като дворът се готвеше да замине за Персепол, всички оцениха съобра-зителността й. Бе избрала часа на смъртта си така, че за погребението нямаше нужда да се прави специално пътешествие до Пасаргада. Вместо това тялото й щеше да пътува с двора, сякаш още е жива.

3.

Ксеркс бе много по-опечален от смъртта на Атоса, отколкото очаквах.

— Тя бе последната ни връзка с началото.

Седеше в позлатената си каляска. Като царски приятел аз яздех до него. Пред нас се открояваха пурпурните планини, които бележат границите на свещена Пасаргада.

— Докато бе жива тя, не ни заплашваше опасност.

— Каква опасност, Господарю?

— Тя притежаваше сила. — Ксеркс направи някакъв магически знак. Престорих се, че не забелязвам. — Докато беше жива, можеше да отблъсква проклятието. Сега е мъртва…

— Премъдрият господ ще съди всеки от нас, когато му дойде времето.

Но моето упование в милосърдието и мъдростта на Премъдрия господ не подействува на Ксеркс. Колкото повече старееше, толкова повече се връщаше към дя-волопоклонничеството. Дори премести Атосината статуя на Анахита в своята спалня, където до златния чинар тя беше съвсем не на място. В последна сметка не оправдах надеждите на Хистасп. Така и не успях да спечеля Ксеркс за Истината.

Току-що пресметнах, че в деня на смъртта си Атоса е била седемдесетгодишна. Това донякъде ме учудва, защото тя винаги се държеше, като че ли е присъствувала на сътворението на света. С годините Атоса сякаш не толкова се състари, колкото изсъхна, като лист папирус на слънцето — лист, на който бе записана по-голямата част от историята на Персийската империя.

Смъртта на Атоса помрачи новогодишните тържества, Ксеркс бе потиснат. Царица Аместрида се бе затворила в себе си. Мазист изглеждаше неспокоен. Престолонаследникът гледаше заплашително всички наоколо си. Според Лаида само принцесата бе доволна. Лаида често посещаваше втората и първата къща на харема и с известно учудване ми съобщи, че момичето е обект на всеобща завист. То бе колкото хубаво, толкова и глупаво. Поради глупостта си направи фатална грешка. Ето какво направи: Аместрида бе изтъкала собственоръчно една роба за Ксеркс. Момичето харесало робата и помолило Ксеркс да му я подари. Като последен глупак той сторил това. Принцесата облякла робата при едно посещение в третата къща на харема. Аместрида я приела благосклонно, дори нежно. Престорила се, че не е познала добре известната й дреха. Тук трябва да отбележа, че никога не може да се разбере какво мисли или чувствува Аместрида. Състрадателна усмивка може да предхожда незабавна екзекуция, а намръщеното й лице може да е признак, че съкровеното ти желание ще се сбъдне. Но от никого не се изискваше прекалена мъдрост, за да знае, че рано или късно Аместрида ще отмъсти за обидата.

Тази година новогодишните тържества в Персепол бяха по-великолепни от друг път. В една дълга процесия самият аз водех празната колесница, в която, ако така е пожелал, седи Премъдрият господ. Макар голямата зала със стоте колони да бе все още недовършена, Ксеркс даде прием там и сатрапите от всички краища на империята, заедно с благородниците, държавните служители, родовите вождове му засвидетелствуваха почитта си, като всеки му поднесе цвете.

По-късно в тесен кръг, сред близки приятели и роднини, Великият цар си помаза главата според обичая. Това е случаят, в който присъствуващите имат право да го помолят каквото искат, а той е длъжен да изпълни желанието им. Излишно е да споменавам, че молбите рядко са нескромни. В края на краищата човек си остава роб на Великия цар.

През тази злокобна година церемонията около показването протече както обикновено. Винаги се случва нещо комично, когато царските приятели се съберат на едно място. Този път забавната част бе изпълнена от Демарат. Беше пиян и изобщо не мереше приказките си — да не говорим за дързостта му. Поиска от Великия цар правото да влиза в Сарди с особени почести и царска корона на главата, тъй като завинаги си оставал спартански цар.

За миг Ксеркс се слиса от това нахалство, което при всеки друг случай би се смятало за углавно престъпление. За щастие Мегабиз спаси положението, като отбеляза:

— Демарат няма глава, на какво ще сложи тази корона!

Всички се разсмяха и напрежението спадна.

Ксеркс обходи приятелите си и изпълни желанията им, в които нямаше нищо необикновено за подобен случай. Всички бяха доволни. После той се оттегли в харема. Между другото, когато ни напусна, бе съвсем трезвен.

Лаида беше в харема и ми разказа какво се е случило там:

— Царица Аместрида мило се усмихваше. Целуна ръцете на царя. После му прошепна нещо на ухото, сякаш бяха любовни слова. Той изпадна в ужас. Извика: „Не!“ А тя отвърна „Да“ с нежния си детски глас. Двамата излязоха от стаята. Какво са говорили или направили, никой не знае. Но когато се върнаха, Ксеркс беше блед като платно, а Аместрида се усмихваше. Бе поискала от Ксеркс жената на Мазист и той бе принуден да изпълни желанието й.

Аместрида беше достатъчно умна да не поиска истинската виновница, принцесата. Момичето имаше царска кръв. Майката нямаше. Но Аместрида и без това беше убедена, че именно майката е виновна за връзката на Ксеркс със снаха му.

Ксеркс повикал Мазист и го помолил да се разведе с жена си. Дори му предложил една от собствените си дъщери в замяна. Мазист нямал представа какво се е случило, затова отговорил, че би било нелепо да остави жена си, която освен това е и майка на вече големите му деца.

Ксеркс се вбесил и братята се скарали. На излизане Мазист извикал:

— Господарю, ти още не си ме убил!

Мазист заварил жена си вкъщи. Още била жива. Но гърдите й били отрязани, езикът й изтръгнат, а очите избодени. Мазист и синовете му избягаха в Бактрия, където вдигнаха въстание. За няколко месеца Бактрия бе умиротворена, а Мазист и цялото му семейство — наказани със смърт.

Малцина знаят, че Ксеркс никога не проговори на Аместрида, нито пък стъпи в третата къща на харема. Но колкото и да е чудно, това изобщо не се отрази върху властта на царицата. Тя продължи да се занимава с политика. Продължи и продължава да управлява Персия. И което е още по-чудно, скоро бе в отлични отношения с принцесата. Но Аместрида бе способна да очарова всекиго, особено тримата си синове. А най-мила и най-необходима бе за втория от синовете си, сегашния ни Велик цар Артаксеркс. Общо взето, Атоса добре бе избрала приемницата си.

4.

Следващите десетина години бяха най-щастливите в живота ми. Вярно, че бях човек на средна възраст. Вярно, че приятелят ми Ксеркс се бе оттеглил от света. И все пак споменът ми за онова време е прекрасен. Нямаше никакви по-значителни войни и животът в двора бе по-приятен от всякога. Никога преди или след това жените от харема не са се радвали на такава свобода. Онези, които искаха да имат любовници, не срещаха особени затруднения. Мисля, че по своеобразен начин Ксеркс се забавляваше с интригите. Несъмнено проявяваше благосклонност, стига дамите да не се държат предизвикателно.

Само царица Аместрида бе извън всяко подозрение. Искам да кажа, че нито веднъж не влезе в любовна връзка е мъж. Беше твърде умна, за да даде на Ксеркс основание да приложи арийския закон. Но затова пък имаше трайна и много дискретна връзка с евнуха Аспамитър.

Дъщеря й Амитида не проявяваше благоразумието на майка си. Амитида сменяше любовниците си, което вбесяваше мъжа й Мегабиз. Говори се, че когато се оплакал на Ксеркс, той отговорил: „Дъщеря ни е свободна да прави каквото й харесва.“

Твърди се, че тогава Мегабиз попитал: „И ако й харесва да нарушава нашите най-древни закони, ще и позволиш ли?“, а Ксеркс отвърнал: „Тя е Ахеменидка и затова е невъзможно да наруши нашите закони.“

Сега, като отправям поглед назад, разбирам, че ако не този разговор, то някой много подобен на него е ознаменувал началото на края. Престолонаследникът Дарий мразеше Ксеркс, задето бе прелъстил жена му. Мегабиз бе гневен, че Амитида му изневерява с одобрението на баща си. Освен това няколко години по-рано член на царското семейство бе прелъстил девствената внучка на Мегабиз. В този случай Ксеркс не се поколеба и веднага заповяда да набият на кол прелъстителя. Но харемът се застъпи за виновника — един мъж на име Сатасп. За да угоди на благородните дами, Ксеркс изпрати Сатасп да обиколи Африка по море, нещо, което и до днес само финикийците твърдят, че са направили. Година-две Сатасп се спотайваше някъде из Северна Африка. После се върна в Суза и заяви, че е обиколил целия континент. Никой не му повярва. Екзекутираха го.

Но Мегабиз никак не бе доволен. Той бе искал да отмъсти навремето, а не две години по-късно. Преди всичко недоволна бе и самата царица. И именно Аместрида накрая направи така, че Страшната царска слава да премине у сина й.

През лятото на двадесет и първата година от царуването на Ксеркс бях в Троадите с Лаида. Ксеркс бе подарил на Демарат доста голямо имение там и сега бившият спартански цар бе по-скоро персийски коневъд, отколкото гръцки конспиратор — тази промяна бе, общо взето, за добро. Демарат и Лаида живееха като мъж и жена, но тя отказваше да се омъжи за него. Твърде много държеше на свободата си. Освен това не желаеше да дели значителното състояние, което бе натрупала през годините чрез приятелството си с Атоса.

— Мога да ходя където си искам — често повтаряше тя, а несъмнено продължава да го повтаря и днес, ако е още жива на остров Тасос.

Намирахме се в конюшнята на Демарат, където оглеждахме новопристигналия арабски жребец. Утрото бе облачно и сиво, а южният вятър миришеше на пясък. Неочаквано при нас дойде един от слугите в голямата къща и съобщи: „Той е мъртъв!“ Така свърши това прекрасно време.

Доколкото ми е известно, ето какво се е случило. С благословията на царицата Аспамитър и началникът на стражата Артабан убили Ксеркс в леглото — лесна задача, тъй като Ксеркс от години нито веднъж не си бе легнал, без да изпие пет-шест бутилки хелбонско вино. Убили и неговия колесничар Патирамфий.

В нощта на убийството престолонаследникът Дарий бил в ловната хижа по пътя за Пасаргада. Щом получил вестта, той незабавно тръгнал към Суза и… влязъл в капана. Всички знаеха, че Дарий не само мрази баща си, но и иска, съвсем естествено, да стане Велик цар. Ето защо заговорниците разпространили слуха, че Патирамфий е убил Великия цар по заповед на Дарий и затова верният Артабан бил принуден да убие Патирамфий.

После конспираторите отишли при седемнадесетгодишния Артаксеркс и му съобщили, че брат му Дарий е виновен за убийството на баща му. Обещали да го направят Велик цар, ако се съгласи брат му да бъде екзекутиран. Имам основания да смятам, че Артаксеркс още тогава е знаел какво точно се е случило. Но Артабан владееше дворцовата стража. Артаксеркс беше безсилен. Подчинил се. На другия ден, когато Дарий пристигнал в Суза, бил арестуван от Артабан. Блюстителите на закона го осъдили като цареубиец и го екзекутирали.

Нямам представа каква точно е била ролята на царицата в екзекуцията на най-големия й син. Въпреки че е дала съгласието си за убийството на Ксеркс, не мога да повярвам, че е имала нещо общо с екзекутирането на Дарий. Предполагам, че събитията са се трупали едно подир друго и тя е изгубила контрол над тях. Знам обаче, че когато узнала от шпионите си за плановете на Артабан да убие Артаксеркс и да се провъзгласи за Велик цар, повикала Мегабиз и сключила таен съюз с него. Като главнокомандуващ армията Мегабиз бе по-силен дори и от началника на стражата Артабан. И въпреки че бе одобрил убийството на Ксеркс, Мегабиз си оставаше верен на династията.

С половин армейски корпус Мегабиз победи дворцовата стража и Артабан бе убит. После арестуваха Аспамитър. Дворцовият управител очакваше, че като любовник на царицата ще бъде пощаден. Но опитът му да заеме мястото на Ахеменидите бе предизвикал у Аместрида неудържим гняв. Тя лично заповяда да поставят Аспамитър в така нареченото корито, нещо като дървен ковчег, който покрива тялото, а крайниците и главата остават изложени на слънцето и вятъра, на насекомите и влечугите. От всяка възможна смърт коритото се смята за най-бавната и най-мъчителната — бих казал, на второ място след старостта.

Аз, Демокрит, син на Атенокрит, бих искал на това място да вмъкна в разказа на моя прачичо Кир Спитама един разговор, който проведохме около час след като ми бе продиктувал историята за смъртта на Ксеркс. Като добър зороастриец чичо ми вярваше, че е дал отговор на всички съществени въпроси. И все пак той беше твърде интелигентен, за да пренебрегне онези факти, които противоречаха на твърденията му.

Макар да съм почти сигурен, че в този случай не би желал да възпроизвеждам думите му, мисля, че дължа това не само на паметта му, но и на общия ни стремеж да запишем всичко, което той разказа.

Отидохме на разходка в агората. Беше средата на лятото и беше много горещо. Небето приличаше на нажежен до синьо метал, а мръснобелият кирпичен град изглеждаше като изоставен. Атиняните бяха по домовете си и вечеряха — или пък бяха в гимназиона, за да се скрият от горещината. Чичо ми най-много обичаше да се разхожда из града по това време. „Няма атиняни — казваше той. — Няма шум. Няма крясъци!“ Години по-късно, когато тръгнах да пътувам из Персия, се облякох като персиец и установих, че в леките дрехи, които не се допират до тялото, човек се чувствува прохладно и през най-горещия ден.

На верандата при Одеона Кир реши да седне на сян-ка. Винаги знаеше точно къде се намира в агората, а и на всяко друго място, стига да са го водили там веднъж. Настанихме се удобно на стълбите на Одеона. Срещу нас хълмът Ликабет изглеждаше по-загадъчен от всякога — назъбена скала, сякаш захвърлена от някой древен титан. Атиняните, които се гордеят с разсъдъка си, съвсем безразсъдно мразят тази планина. Твърдят, че там живеели вълци, но аз мисля, че я мразят, защото не подхожда на пейзажа.

— Откакто се бях върнал от Китай, знаех, че нещата ще завършат с кръв. По тази причина се отдалечих от двора. От Ксеркс не можех да се отдалеча. За мен той беше повече от брат. Беше като мой близнак, моето второ „аз“. Когато си отиде, от мен остана само половината.

— А с него… какво е станало?

— Великият цар сега е на моста на спасителя. Кир не каза нищо повече — и нямаше какво повече да се каже, защото, ако Зороастър е прав, то Ксеркс в този момент се пържи в море от врящ метал.

— Представи си — казах аз, — че няма мост, че няма Премъдър господ…

— Как мога да си представя такова нещо?

Но през по-голямата част от времето старецът точно това си представяше, ето защо искаше да чуе какво ще му отговоря.

— Зороастър твърди, че е имало време, когато Премъдрият господ не е съществувал. Тогава защо да не е възможно, когато умрем, да отидем там, откъдето е дошъл Премъдрият господ?

Кир засвири с уста една особена кратка мелодия, която, изглежда, имаше някакво религиозно значение, защото я свиреше винаги когато бе изправен пред противоречие или празнота в зороастрийската теория. Между другото бе запазил почти всичките си зъби. Можеше да дъвче всичко.

— На този въпрос не може да се отговори — каза той накрая.

— Тогава може би източните хора са прави и не трябва да се търси отговор на въпроса за сътворението на света.

Сега знам отговора на този въпрос, но в онези дни бях невеж. Бях в началото на търсенето, което продължава цял живот — и до чийто тъжен край бе стигнал Кир. Тъжен, защото единственият важен въпрос бе останал без отговор — за него.

Старецът посвири малко, със затворени очи. Бледата му ръка навиваше в спирала кичурче от брадата му, сигурен признак, че е потънал в мисли.

— Те грешат — отвърна той накрая. — Всичко, което виждаме, започва и свършва някъде. Като начер-тана на пясъка линия. Като… конец. Като човешки живот. Това, което се опитват да направят на изток, е да затворят линията. Да направят окръжност. Без начало. Без край. Но ако ги попиташ кой е начертал окръжността, не могат да ти отговорят. Повдигат рамене. „Съществува“, казват те. И си мислят, че обикалят ли, обикалят. Вечно. Безкрайно. Безнадеждно! Изкрещя последните думи. И потръпна от ужас при мисълта, че нещата нямат край.

— Ние, виждаме ясно начало. Ясен край. Виждаме доброто и злото като необходими, воюващи принципи. Едното се възнаграждава след смъртта, другото се наказва. Единството се постига само в края на края.

— Който е началото на… какво?

— На съвършенството. На божествеността. Непознато за нас състояние.

— Но тази представа има един недостатък. Зороастър не знае с каква цел е бил създаден Премъдрият господ.

— Важното е, че е бил създаден. Че съществува. И ще продължава да съществува. Но… — старецът отвори широко слепите си очи — има нещо, което липсва. Нещо, което през дългия си живот на този свят никъде не можах да открия.

Така, по негово собствено признание, търсенето на Кир се бе оказало неуспешно. И все пак, като ми описа с такива подробности своя неуспех, ми помогна да разбера онова, което самият той не бе могъл да разбере — същността на вселената.

Не съм сигурен до каква степен старецът вярваше в примитивната теология на дядо си. Ясно е, че един бог, който е създал живи същества с цел да ги измъчва, по същината си олицетворява злото. С други думи, Премъдрият господ не е създал Ариман. Премъдрият господ е Ариман, ако проследим докрай логиката — неуместна дума може би — на Зороастровия завет.

Прави чест на чичо ми, че онова, което бе видял на изток, дълбоко го бе разтърсило. Той продължаваше да се прави на дуалист, но в моменти на слабост издаваше съмненията си, че в края на краищата окръжността може и да е по-добър символ за нашето предопределение от правата линия, която има начало и край.

Всъщност няма нито права линия, нито кръг. Но за да разбере същността на нещата, човек трябва да излезе от сегашната детска фаза на човешкото развитие. Трябва да изхвърли боговете и дяволите заедно с представите за добро и зло, които имат значение в ежедневието, но нямат никакъв смисъл от гледна точка на онова материално единство, което съдържа всички неща и ги обединява в едно цяло. Материята е всичко. Всичко е материя.

5.

Присъствувах на коронацията на Артаксеркс в свещена Пасаргада. Отново бях великодушно провъзгласен за царски приятел, но не се възползувах от тази привилегия. Младите суверени не обичат реликви от времето на предшествениците си, затова се готвех да се оттегля в имението си на юг от Халикарнас. Общественият ми живот бе приключил. Или поне така си мислех.

Малко преди да напусна Персепол, Великият цар изпрати да ме повикат. Естествено, обзе ме ужас. Кой ли ме бе злепоставил? Този въпрос си задава всеки, когато церемониалмайсторът застане пред него, вдигне жезъла и изрече: „Господарят вика своя роб. Последвай ме.“

Артаксеркс седеше в малък кабинет в зимния дворец. Не помня защо не живееше в новия дворец на Ксеркс. Вероятно както винаги там нещо се е строяло.

Осемнадесетгодишният Артаксеркс беше красив, макар и крехък младеж. Понеже брадата му не бе още напълно поникнала, лицето му малко приличаше на момичешко. Като дете бе прекарал някаква болест, която бе засегнала лявата ръка и левия му крак. Вследствие на това дясната му ръка бе значително по-дълга от лявата. Когато искахме да говорим за Великия цар, без да споменаваме името му, го наричахме Дългоръкия.

Вдясно от трона стоеше новият началник на стражата Роксан — внушителна фигура. Беше се отличил в Гръцките войни. Вляво стоеше красивият лекар Аполонид. Той се ползуваше с голямо благоволение, задето неотдавна бе спасил живота на Великия цар от изтощителна треска.

Както винаги Артаксеркс се държеше приятелски с мен и както винаги в негово присъствие ме обземаше безпокойство, тъй като виждах Ксерксовите очи, поставени върху съвсем различно лице. Имах усещането, че скъпият ми приятел ме гледа с очите на сина си.

— Имам нужда от теб, Царски приятелю. — Гласът на момчето бе все още слаб от борбата с треската.

Изразих готовност да умра за своя господар. Артаксеркс пристъпи направо към въпроса.

— Вдовицата на Артабан е гъркиня. Заради нея Артабан приютил един гръцки изгнаник. Тъй като ти беше близък на баща ми, Великия цар, и си половин грък, искам да ми преведеш онова, което ще съобщи този човек, и после искам да ми кажеш мнението си за него.

Артаксеркс плесна с късата си лява ръка дланта на дългата си дясна ръка. Кедровите врати се отвориха и двама церемониалмайсторн въведоха при царя нисък набит мъж. Последва напрегнат миг, през който, пренебрегвайки етикета, мъжът и Великият цар впериха очи един в друг. После мъжът бавно падна на колене и също така бавно изпълни поклоните.

— Кой си ти, гръко? — попита Артаксеркс.

— Аз съм Темистокъл, син на Неокъл — дойде отговорът му от пода. — Аз съм атинският генерал, който унищожи флотата на Великия цар Ксеркс.

Артаксеркс ме погледна. Преведох малко колебливо тези поразителни думи. Но за мое учудване Артаксеркс се засмя.

— Кажи му да стане. Не се случва всеки ден да приемаме такъв славен неприятел.

Темистокъл стана. Гъстата му прошарена брада започваше три пръста по-надолу от правите черни вежди, надвиснали над тъмни, блестящи, будни очи. Личеше, че не се страхува от Великия цар, нито от когото и да било друг. Но беше тактичен, бърз, предвидлив.

— Защо Артабан не те представи на баща ми?

— Страхуваше се, Господарю.

— Но ти не се страхуваш, така ли?

Темистокъл поклати глава.

— Защо да се страхувам? Два пъти направих услуга на баща ти.

— Баща ми не смяташе загубата на една трета от флотата си при Саламин за полезна услуга.

Сега Артаксеркс се забавляваше.

— Не, Господарю. Но точно преди това сражение изпратих вест на Великия цар. Съобщих му, че гръцката флота се готви да избяга. Съобщих му, че това е единственият му шанс да нападне.

— Той нападна — отвърна Артаксеркс — и не сполучи.

— Той нападна, Господарю, и щеше да сполучи, ако не беше предателството на собствените му финикийски капитани.

Това беше и вярно, и невярно. Излишно е да споменавам, че не възнамерявах да превишавам скромните си задължения на преводач. Артаксеркс изслуша внимателно буквалния ми превод и кимна.

— Каква е втората услуга, която си направил на баща ми? — попита той.

— Предупредих го, че част от гръцката флота се кани да разруши моста между Азия и Европа.

— Това е вярно — отговори Артаксеркс.

Още веднъж версията бе едновременно вярна и невярна и много типична за този хитър грък. Понеже желаеше гърците да запазят позициите си и да победят персите, Темистокъл бе принудил Ксеркс да предприеме нападение. По този начин бе заставил гърците да се бият за живота си — и бе сполучил. После финикийците дезертираха и гърците спечелиха битката или, по-точно, персите я изгубиха. Гърците се изненадаха от собствената си победа не по-малко от персите. Предупреждението, че мостът на Хелеспонт ще бъде разрушен, бе най-сполучливият ход на Темистокъл. Целта му бе Ксеркс да напусне Европа. Така е казал и на приятелите си тук, в Атина: „В никакъв случай не разрушавайте моста. Ако попречим на Ксеркс да се върне в Персия, все едно, че сме пуснали лъв да се разхожда на свобода из Гърция. Щом пресечете отстъплението му, Великият цар ще изскочи изпод златния си чадър с меч в ръка и с най-силната армия в света зад гърба си.“

Така Темистокъл успя да служи едновременно и на Гърция, и на Персия. Но тъй като гърците не познават благодарността, Темистокъл завърши с остракизъм. По-късно, когато Павзаний се опита да го привлече към подмолната си дейност срещу Гърция, Темистокъл отказа да участвува в заговора. Най-малкото, нетипична за грък постъпка. Но може би не е имал доверие на Павзаний. За нещастие на процеса срещу Павзаний бяха изнесени някои двусмислени писма, които подсъдимият бе получил от Темистокъл, и атиняните заповядаха на Темистокъл да се завърне в Атина с цел да го екзекутират за държавна измяна. Темистокъл избяга в Персия, в дома на Артабан, чиято жена е роднина на майка му, която между другото е от Халикарнас. Според новоприетия и доста необясним закон на генерал Перикъл, който гласи, че за атински гражданин може да се смята само онзи, чиито двама родители са родени в Атина, най-големите атински пълководци — Темистокъл и Кимон — нямаше да бъдат атински граждани. Майките и на двамата бяха чужденки.

— Разкажи ни за този досаден грък, който се занимава с пиратство в нашите води — заповяда Великият цар.

— Какво пиратство, Господарю?

Темистокъл още не бе свикнал да разбира заобикол-ния начин, по който се изразяват нашите велики царе. Те винаги се преструват, че не знаят ничие име и произход. До края на живота си Атоса твърдеше, че Атина се намира в Африка, а жителите й са черни като смола джуджета.

— При Евримедон[1] — отвърна Артаксеркс с печална точност.

[1] Река в Памфилия, край брега на Мала Азия, където през 467 г. пр.н.е. Кимон спечелил решителната битка срещу персите. — Б. пр.

Великият цар знаеше мястото. Знаеха го всички перси. Гърците, които възхваляват Маратон, Саламин и Платея като славни победи, не разбират, че нито едно от тези сражения нямаше ни най-малко значение за Персия. Обстоятелството, че гърците успяха да задържат опожарените си градове в Атика, едва ли представлява истинска бойна слава. Но победата на Кимон при устието на Евримедон дълбоко разтърси Персия. Всъщност често съм си мислил, че именно пълното поражение, което Кимон нанесе на персийска земя, бе началото на Ксерксовия край. От този момент нататък политиката на харема и политиката на армията започнаха да съвпа-дат и Великият цар бе свален.

— Кимон, син на Милтиад… — започна Темистокъл.

— Нашият неверен сатрап.[2]

[2] Чичото на Милтиад, победителя в битката при Маратон, бил тиран в Тракийския Херсонес, където и Милтиад отишъл през 516 г. пр.н.е. Бил васал на Дарий до избухването на Йонийския бунт. Върнал се в Атина през 493 г. пр.н.е. и три години по-късно бил избран за стратег. — Б. пр.

Персите никога няма да забравят, че години наред Милтиад бе верен роб на Великия цар и притежател на огромни имения по Черно море.

— … и победител при Маратон.

— Къде е това? — примигна Артаксеркс с очите на баща си.

— Едно място без значение.

Като преводач можех да наблюдавам как бързо работи умът на Темистокъл. Щом схвана тактиката на Великия цар, Темистокъл незабавно се нагоди към нея.

— Във всеки случай, Господарю, този пират е и мой враг.

— Кой би могъл да одобри пиратството? — Артаксеркс хвърли поглед към Роксан, който бе настръхнал от ненавист към човека, когото наричаше „гръцката змия“.

— В Атина, Господарю, има две фракции. Едната силно желае мир с Персия. Аз съм от нея. На наша страна е и народът. Против нас са земевладелците, които свалиха тираните. Днес Кимон е това, което бях аз вчера — генералът на Атина. Когато ме осъдиха на изгнание чрез остракизъм, каузата на народа претърпя поражение.

— Но щом си бил осъден чрез остракизъм, това несъмнено означава, че народът е бил против теб.

Артаксеркс се раздвояваше между желанието да поддържа притворството, че не знае нищо за този незначителен африкански град, и присъщата на младостта страст да спечели спора и да докаже, че е умен. Ксеркс никога не правеше тази грешка. Може би е трябвало да я прави.

— Да, Господарю. Консерваторите, които са противници на Персия, настроиха народа срещу мен. Обвиниха ме, че заговорнича с Павзаний за свалянето на гръцките държави. Във всеки случай, както може би си чувал, гърците бързо се отегчават от водачите си. Аз наистина бях водач на народа, но това не означава, че народът ме е харесвал или че е одобрявал постъпките ми.

— Сега ти си изгнаник, а пиратът напада вътрешността на империята ни. Какво да правим?

— Имам един план, Господарю.

Темистокъл беше най-проницателният грък, когото познавам. Поставеше ли си нещо за цел, намираше начин да го постигне — поне в този случай стана така. Беше истински Одисей. Но преди, да разкрие плана си на Великия цар, той поиска от него една година, за да научи персийски.

— Вашият език е като някой от вашите необикновени килими — каза той. — Загадъчен, изящен, красив. Не мога да се изразявам чрез преводач, колкото и добър да е той.

Великият цар даде на Темистокъл една година. Даде му и чудесно имение в Магнезия. После му позволи да целуне дългата ръка и го Освободи.

Щом Темистокъл напусна царските покои, Артаксеркс плесна с ръце и пламнал от възбуда, извика:

— В ръцете ми е! Гъркът е в ръцете ми!

Както се оказа, Темистокъл нямаше друг конкретен план, освен да изчака остракизирането на Кимон, което стана четири години по-късно. През тези години Теми-стокъл не само се научи да говори персийски без акцент, но получи и поста губернатор на Магнезия. Освен това му бе възложено да изгради новата флота и да обучи моряците по гръцки образец. По онова време персийските кораби бяха плаващи крепости — тромави по време на битка и много лесно запалими. Темистокъл модернизира персийската флота.

Дали Темистокъл щеше да поведе похода срещу собствения си народ? Консерваторите тук, в Атина, мислят, че намеренията му са били такива. Елпиника е напълно убедена в предателството му. Но тя тачи паметта на славния си брат Кимон. Според мен Темистокъл не желаеше нищо друго, освен да живее и умре спокойно. Умря пет години след появяването си в двора. Някои твърдят, че се е самоубил. Сигурен съм, че това не е истина. Всеобща закономерност е, че великите хора не живеят дълго, след като се отделят от народа, когото са облагородили.

През десетте години, докато Кимон бе в изгнание, атинската мощ значително остлабна. Опитът за нашествие в Египет бе отблъснат от Мегабиз. Всъщност, като изключим завземането на съседния остров Егина и една-две победоносни схватки в околностите на Атина, всички начинания на така наречената „партия на народа“ завършиха с неуспех. Без Темистокъл и Кимон Атина беше — и си остава — само един незначителен град.

Когато се върна от изгнание, Кимон оглави флотата. Но той бе пропуснал най-хубавите си години. Още по-лошо, самите атиняни също бяха пропуснали тези години. Смъртта на Кимон в Кипър представляваше краят на Атинската империя, Персийската империя бе в безопасност. Ефиалт и Перикъл са бледи заместители на героите от миналото.

Недей, Демокрите, да повтаряш тези думи пред хора, които сигурно няма да се съгласят с един стар човек, видял на този свят повече, отколкото е възнамерявал да види, както и неща, които съвсем не е искал да види.

6.

Тогава си мислех, че онези последни години в Персия са просто последните от живота ми. Наслаждавах се на дните си далеч от двора. Нито веднъж не отидох в Суза. Занимавах се с писане. Описвах „копринения път“, Китай, Аджаташатру и изпращах тези документи до втората стая на канцеларията. Получавах учтиви отговори, че са получени и своевременно предадени в Книгохранилището.

Често се срещах със зороастрийците. Поради възрастта ми те вече се държаха с мен много почтително. Но така и не успях да събудя у тях интерес към нито една от идеите за съществуването или несъществуването на бог, с които се бях запознал на изток. Забелязах също — по-скоро с примирение, отколкото с тревога, — че онази ясна и чиста представа за Премъдрия господ постепенно се разчупва. Старите дяволи-богове отново си проправят път, предрешени като различни проявления на Единствения, който е Двама, но ще бъде пак Единствен в края на времето на дългото царство. Дяволите-богове не се предават лесно. Неотдавна Великият цар издигна олтар на Атра, или праведността — сякаш това качество е някакъв бог.

От остракизирането на Кимон произтече и нещо хубаво — хубаво за Персия, искам да кажа. Докато Кимон бе на власт в Атина, нямаше изгледи за мир между империята и гръцките съюзници. Но със свалянето му демократическият водач Ефиалт незабавно възстанови мощта на народното събрание. Заради усилията си той бе убит и властта премина в ръцете на младия Перикъл, чиято първа стъпка бе да сключи мир с Персия. Перикъл изпрати в Персепол делегация, оглавявана от Калий.

И така, бях на шестдесет години, когато получих заповед да се явя пред Великия цар в Персепол. Приех това съвсем спокойно. Вече бях престанал да се тревожа и да изтръпвам, когато ме повика някой властелин, а това важи и за тукашния потентат, генерал Перикъл. Смъртта е близо, царете са далеч, ако смея да пeрeфразирам Конфуций.

Не бях ходил в Персепол след коронацията на Артаксеркс. Представих се в зимния дворец и открих, че никой там не ме познава, с изключение на неколцина евnуси във втората стая на канцеларията. Разплакаха се, като ме видяха. С възрастта евнусите обикновено стават сантиментални. С мен е по-скоро обратното. И все пак истината е, че освен нас, старците, нищо не е останало от царуването на Дарий и възхода на Персия. Има много неща, за които можем да си поприказваме, пък и да поплачем.

Настаниха ме в много студена и неудобна стая в Ксерксовия дворец, който беше — и без съмнение все още си остава, недовършен, а слугите ми разквартируваха в покрайнините на царските владения.

Откровено казано, почти се надявах, че ще ме накажат със смърт за някакво въображаемо престъпление. Първо, защото зрението вече ме напускаше, а това значи, че бях принуден внимателно да слушам другите, което е повече от жестокост. Второ… бях изживял дните си. За нещастие не бях изпаднал в немилост.

Оказа се, че съм повикан не от Великия цар, от от царицата-майка, Аместрида. Тя бе обзавела великолепно третата къща на харема. Макар стаите да бяха малки, бе успяла да им придаде пищност. Стените на помещението, в което ме прие, бяха покрити с изковани от злато лотосови листа. Самата царица сякаш също бе покрита със злато. Щом церемониалмайсторите се оттеглиха, останахме сами. Изтълкувах това като признание за напредналата ми възраст.

— Ти си последният — прошепна Аместрида и се изчерви.

За трите дни, прекарани в двора, вече бях свикнал да ме превъзнасят като „последния“. Промърморих нещо с немощен глас, за да уверя царицата, че не само съм последният, но като такъв скоро и аз ще си отида. Кой, питах се, идва след последния? Може би Аместрида? Остаряла е, помислих си. Много бе отслабнала, а някогашното красиво лице бе покрито с дълбоки бръчки. Въпреки това не носеше почти никакъв грим. Сигурно гротескната маска на Атоса бе въздействувала поучително на снаха й.

— Седни — рече Аместрида, което доказваше, че в нейните очи съм едва ли не пред издъхваие.

Тъй като бях — и си оставам — доста немощен, с благодарност се отпуснах върху една табуретка до нейния стол от слонова кост. Тя миришеше на смирна. Този изключително скъп крем дълбоко бе попил в набръчканата й отпусната кожа и й придаваше особен мъртвешки блясък.

— Ти обичаше мъжа ми, Великия цар.

Очите й се напълниха със сълзи. Мисля, че беше съвсем искрена. В края на краищата възможно е да дадеш съгласието си за смъртта на човек, когото обичаш. Аз не бих могъл да го направя. Ахеменидите обаче не само могат, но и го правят.

— Ние сме последните, които го обичаха. Най-после и аз имах възможност да споделя участта си на последен с някой друг. Но предпочетох да проявя тактичност.

— Без съмнение нашият Велик цар, братята и сестрите му…

— Децата не изпитват същите чувства, които изпитваме ние — отвърна рязко тя. — Ти познаваше Ксеркс като човек и приятел. Аз го познавах като мъж. А те познаваха само Великия цар. Освен това децата са безсьрдечни. Не си ли преживял същото?

— Аз не познавам децата си.

— Имаш предвид онези двама синове, които остави в Индия?

— Да, Велика царице.

И за мен, както за всички останали в двора, тайните агенти са натрупали през годините най-различни сведения в Книгохранилището. Изведнъж се почудих защо Аместрида си е направила труда да проверява. Изпитах леко безпокойство. Макар да жадувах смъртта, на практика самото умиране си има своите неприятни страни.

— До миналата година синовете ти са били живи. Канцеларията получи доста подробен доклад от персийските търговци в Шравасти. Но жена ти Амбалика е умряла. На онзи климат жените не живеят дълго.

— Така изглежда, Господарке.

Не изпитах никакви чувства. Амбалика бе умряла за мен при последната ни среща, когато толкова делово бе уредила официалната ми смърт.

— След заминаването ти Амбалика се е оженила за брат си. Трябва да призная, че нравите им са ми непонятни. Искам да кажа, тя все още е била твоя жена. Разбира се, момичетата са по-лоши.

Аместрида се намръщи и подхвана темата за децата. Имаше предвид най-вече своите. Всеизвестно бе, че царицата-майка мрази дъщеря си Амитида, чиято страстна любов с красивия Аполонид още тогава не бе тайна за никого. Аместрида заговори и за Ксеркс, като надълго и нашироко описа спомените си и чак тогава пристъпи към въпроса.

— Гърците искат мир — рече тя. — Поне така твърдят.

— Кои гърци, Велика царице? Аместрида кимна.

— Това винаги е проблем, нали? В момента тук има две отделни делегации. Едната е от гръцкия град Аргос, много обичано от Ксеркс място, ако е възможно човек да обича нещо толкова… променливо като гръцки град. Другата е от Атина.

Сигурно съм показал учудването си Аместрида кимна.

— И ние се учудихме. Предполагаме, че са дошли с искрени намерения. Но кой би могъл да каже? Атинският пратеник е Калий, братът на Кимон.

— Значи аристократ?

— Да. Което пък значи противник на Персия И така да е, избран е да преговаря с нас от сегашното правителство, което е демократично.

Аместрида можеше да говори конкретно, по начин недопустим за Великия цар. Великият цар е длъжен през цялото време да бъде нещо като бог, който присъствува във всеки атом и не е нужно да назовава нещата с точните им имена. Но Аместрида и без това прилича на високопоставен евнух, от онези, които постоянно четат архивите на канцеларията и знаят хиляда и една подробности за хиляда и едно неща — често, без да схващат същественото, което Атоса винаги успяваше да направи.

— С аргоската делегация преговаря внукът на Хипий. — Аместрида ме дари с плахата си усмивка — Помислихме си, че може би ще е нетактично да използуваме внука на тирана като посредник пред атинските демократи. Затова ще бъдем доволни, ако с Калий се заемеш ти.

Приех поръчението.

Още в началото с Калий установихме чудесни отношения. Той ми разказваше историите си за Маратон и първите няколко пъти ги чух с голямо удоволствие. Толкова малко неща в този живот остават непроменени, че човек, който години наред упорито разказва едно и също нещо с едни и същи думи, може да ти достави само удоволствие. В този променлив свят досадният Калий е непроменлива величина.

Разведох Калий и останалите членове на делегацията из Персепол. Както се очакваше, силно впечатление им направи не само богатството на Персия — за което бяха подготвени, — но и забележителните архитектурни чудеса, дело на Ксеркс. Двама от атиняните бяха строители. Единият беше приятел на Фидий и съм сигурен, че точно зад гърба на тази къща се извършва кражба, прикрита зад много шум — строи се копие на зимния дворец в Персепол, и то като символ на атинския гений!

Нямам право да обсъждам подробностите по договора.. Те бяха тайна още в началото на преговорите преди четиринадесет години и до днес си остават тайна, въпреки че мирът е в сила вече три години — от момента на изключително навременната смърт на Кимон в Кипър. Мога само да кажа, че всяка от страните се съгласи да се придържа към своята сфера на влияние. Персия няма да се меси в Егейско море. Атина няма да се меси в Мала Азия. Противно на разпространената легенда договорът никога не бе подписан и подпечатан, защото Великият цар може да има взаимоотношения само с равни. Тъй като е цар на царете, той няма равен. Ето защо може само с поведението си да показва, че одобрява договора. По онова време в Персия все още имаше силни антигръцки настроения вследствие на онази история при устието на Евримедон и затова преговорите бяха запазени в тайна. Само Великият цар, царицата-майка и аз знаехме всички подробности.

Накрая, когато Кимон умря и генерал Перикъл твърдо пое управлението на държавата, двете страни приеха договора, а мен изпратиха тук, в Атина, като веществен символ на нашето превъзходно споразумение. Да се надяваме, че мирът ще трае по-дълго от символа, който няма намерение да изтърпи още една зима в този ужасен град, в тази къща, където вечно духа, в тази побъркана държава.

Ти ще погребеш останките ми, Демокрите. Искам колкото е възможно по-бързо да бъда върнат към първичното единство. Каква странна грешка! Цитирам Учителя Ли! Не исках да кажа първичното единство, разбира се. Исках да кажа Премъдрия господ, от когото произлизат нашите духове, към когото — пречистени от Лъжата — се връщат те в края на времето на дългото царство.

За да ти доставя удоволствие, Демокрите, ще спомена, че при последната ми аудиенция с царицата-майка бях възхитен от един двадесетгодишен евнух на име Артоксар. Той много ми помогна при изготвянето на подробностите по договора. Ако е истина, че Аместрида се наслаждава на непълноценните му услуги, поздравявам я за проявения вкус. Артоксар е не само интелигентен, но и красив. Говори се, че е имал интимна връзка с Аполонид, любовника на Амистида. Страхувам се, че един ден тези две силни жени ще се изправят една срещу друга. Когато това стане, за пръв и последен път ще изпитам признателност, че съм изгнаник в Атина.