Сътворението

1.

В началото бе огънят. Сякаш целият божи свят бе в пламъци. Бяхме пили от свещената хаома и всичко изглеждаше безплътно, сияйно и свято, също като искрящия на олтара огън.

Това се случи в Бактра. Бях на седем години. Стоях до дядо си Зороастър. Стисках в ръка ритуалното снопче пръчки и съсредоточено наблюдавах как Зороастър пали огъня. Щом слънцето залезе и огънят запламтя на олтара, магите запяха един от онези химни, които Зороастър бе научил направо от Ахура Мазда, Премъдрия господ. Когато навършил тридесет години, дядо ми се обърнал към Премъдрия господ с молба да му посочи праведния път, по който с делата си човек може да постигне пълно съгласие с доброто — да е истински пречистен тук и във вечността. Тогава станало чудото.

Премъдрият господ се явил пред Зороастър. Премъд-рият господ казал на Зороастър точно какво трябва да направи, за да може той, а и целият човешки род да се пречистят, преди да е свършило времето на дългото царство. Точно както Премъдрият господ осветява е огъня пътя към Истината, който трябва да следваме, ако не се поддадем на Лъжата, така и Зороастър, и всички онези, които следват истинската вяра, палят свещения огън на недостъпно за лъчите на слънцето място.

Все още виждам как сиянието на огнения олтар озарява редицата златни делви, пълни със свещената хаома. Все още виждам магите, които пеят химни в чест на Премъдрия господ. Все още си спомням до кой стих бяха, стигнали в химна, когато изведнъж от север нахлу смъртта.

Пеехме стихове, разказващи за края на този свят, „когато гласовете на всички хора ще се слеят в един мощен глас и той ще прослави Премъдрия господ и тогава Премъдрият господ ще е завършил докрай делото си, защото творението му ще е достигнало съвършенство и не ще е необходимо той да прави нищо повече“.

Действието на хаомата бе настъпило и имах чувството, че съм се отделил от тялото си. По тази причина не съм сигурен какво точно се случи. Все още виждам как за сетен път дядо ми поднася към устните си делва с хаома, а ръцете му както винаги потреперват. Изпълваше ме със страхопочитание. А и кой ли не изпитваше страхопочитание към Зороастър? Струваше ми се необикновено висок. Но нали бях дете. По-късно научих, че Зороастър бил среден на ръст и склонен към пълнеене.

Спомням си, че на огнената светлина вълните на дългата му бяла брада проблясваха, сякаш бяха струйки злато. Спомням си, че на огнената светлина кръвта му изглеждаше като разтопено злато. Да, много ясно си спомням убийството на Зороастър на огнения олтар.

Как се случи това?

Провинцията Бактрия се намира на североизточната граница на империята. Столицата й Бактра е точно по средата на пътя между Персия и Индия, както и между варварските племена от север и онези древни цивилизации, обърнали поглед към южните морета.

Макар от няколко седмици да се носеше слух, че северните племена са в настъпление, никой не организира защитата на Бактра. Предполагам, че хората са се чувствували спокойни, защото наш сатрап — или губернатор — беше Хистасп, бащата на Великия цар Дарий, Жителите на Бактра мислеха, че никое племе не би се осмелило да нападне управлявания от бащата на Дарий град. Оказа се, че грешат. Докато Хистасп и по-голяма част от армията бяха на път за Суза, тураните[1] нападнаха града. Ограбиха го и опожариха всичко, което не можаха да вземат като плячка.

[1] Урало-алтайци. — Б. пр.

Ние, събрани край огнения олтар, не знаехме нищо и в един миг видяхме, че тураните са се промъкнали безшумно сред нас. Те са огромни мъже с румени лица, руси коси и светли очи. Изведнъж изпадналите в транс маги нададоха викове на ужас. Опитаха се да избягат, но до един бяха изклани.

Демокрит иска да знае какво е хаома. Нямам представа. Само на магите е позволено да приготвят хас а аз не съм маг, тоест потомствен жрец. Знам само, че това тайнствено, свещено, извисяващо духа питие се прави от едно растение, което вирее в персийските планини — чувал съм, че приличало иа растението, което вие, гърците, наричате ревен.

През изминалите години се разказваха всякакви нелепи истории за смъртта на Зороастър. И тъй като той беше безмилостен противник на старите деви — боговете-дяволи, поклонниците на тези мрачни духове приписват на един или друг дявол заслугата за убийството на пророка на Премъдрия господ. Измислици. Онези руси зверове от север чисто и просто бяха дошли да ограбят и опожарят един богат град. Те нямаха й представа кой е Зороастър.

Не помръднах от отреденото ми в началото на обреда място. Продължих да стискам снопчето пръчки. Сигурно още съм бил в транс от хаомата.

Самият Зороастър изобщо не обърна внимание на убийците. Продължаваше обреда, без да отмести поглед от пламъците на олтара. Признавам, че макар да стоях неподвижен на мястото си, вече не гледах в огъня, както изисква обредът.

Зашеметен наблюдавах клането край мен. Не се страхувах, вероятно пак поради въздействието на хаомата. Всъщност жълтите пламъци, в които се превръщаха къщите наоколо, ми се сториха изненадващо красива гледка. Зороастър продължаваше да подклажда свещените пламъци на олтара, а в това време устните му под бялата брада за сетен път отправяха заветните въпроси:

„Питам те, о Господи, кажи ми Истината: Кой от тези, сред които проповядвам, служи на доброто и кой — на злото?

Кое от двете е вярно? Дали сам аз съм грешен, или е грешен онзи, който със зла воля ме държи далеч от теб, Спасителю? Как бих могъл да не смятам него за грешен?“

Зороастър падна на колене.

Оттогава минаха вече близо седемдесет години и толкова пъти съм разказвал историята за онова, което последва, че понякога се чувствувам като дете, което ходи на училище и просто повтаря до безкрайност някакъв заучен наизуст текст, без да разбира добре смисъла му.

„Но друг път, унесен в спомени, наистина отново виждам огъня, усещам дима, гледам как едрата ръка на ту-ранския воин вдига високо секирата и изведнъж я стоварва върху врата на Зороастър. И докато златната кръв блика и шурти, устните на стареца продължават да нашепват молитва, а варваринът го гледа тъпо в почуда. После Зороастър извисява глас и чувам всяка дума, която произнася. Обикновено Зороастър задаваше обредни въпроси на Премъдрия господ. Но този път сам Премъд-рият господ говори с устата на умиращия си пророк: «… защото Зороастър Спитама се отказа от съблазните на вечния живот до края на безкрайното време, тъй както ще благословя всички, които следват Истината.»

Туранската секира удари отново. Зороастър полетя напред, падна върху олтара и със сетни сили успя да събере пред гърдите си онова, което бе останало от сина на Премъдрия господ — жарта от огъня.

Аз също щях да бъда заклан, ако един маг не бе успял да ме изведе на безопасно място. По една щастлива за мен случайност той бе закъснял за обреда и не бе пил хаома. Двамата прекарахме нощта сред димящите развалини на пазара в центъра на града.

Малко преди да се зазори, варварите ся отидоха, натоварени с плячката, която можеха да отнесат. Опожариха всичко освен градската крепост, където бяха намерили убежище майка ми и няколко души от нашето семейство.

Не си спомням много ясно следващите дни. Сатрапът Хистасп веднага се върна в града. По пътя заловил няколко турани. Майка ми разказваше, че ме накарали да огледам пленниците и да се опитам да разпозная убиеца на Зороастър. Не съм успял. Във всеки случай това са неща, за които нямам ясен спомен. Тогава все още се намирах в онова състояние на границата между съня и действителността, предизвикано от хаомата. Все пак си спомням, че видях туранските пленници, побити на остри колове край развалините на градската врата.

След няколко седмици Хистасп лично заведе майка ми и мен в императорския двор в Суза, където не бяхме особено добре приети. Всъщност, ако не беше Хистасп, сега едва ли щях да съм жив и да се наслаждавам на всеки миг от завидната си старост в този толкова прекрасен град, който не съм и мислил да посещавам, а какво остава да живея в него.

Демокрит намира, че Атина е чудесен град. Но ти не си виждал цивилизования свят, Демокрите. Надявам се, че един ден ще пътуваш и ще надвиеш гръцкото си тесногръдие. От три месеца Демокрит живее с мен. Аз го поучавам, а и той се опитва да ме поучава. Все пак успях да го убедя, че когато умра — много скоро, струва ми се, — трябва да замине на изток. Засега обаче не може да преодолее гръцката си същност и си остава в повечето отношения атинянин. Запиши и това.

Обичах стария Хистасп. Дори когато бях дете, той се държеше с мен като възрастен. Сякаш виждаше в мое лице светец — седемгодишен светец! Наистина бях последният жив човек, чул предсмъртните думи на Зоро-астър, а те пък бяха първите думи, изречени от Премъд-рия господ чрез човешка уста. По тази причина до ден-днешен онези маги, които следват пътя на Истината, а не на Лъжата, гледат на мен като на не съвсем земно същество. От друга страна, аз не съм в истинския смисъл наследникът на Зороастър въпреки многобройните добронамерени (и злонамерени) опити да бъда избран за глава на ордена.

Демокрит ми напомня, че още не съм обяснил какво е маг. В безкрайното си изложение в Одеона Херодот, естествено, представи всичко в погрешна светлина.

Магите са потомствените жреци на мидийците и персите, също както брахманите са потомствените жреци в Индия. С изключение на гърците всички арийски племена имат жреческа каста. Макар гърците да са запазили арйи-ския пантеон с боговете и обредите му, те са изоставили потомствените жреци. Не знам как е станало, но са проявили повече мъдрост от нас или пък са по-облагодетелствувани от съдбата.

Персийският обичай изисква всички религиозни обреди да се изпълняват от магите. Това предизвиква огромно недоволство. Макар повечето маги да не са зороас-трийци, обичаят ги задължава да участвуват в свещените обреди. Дядо ми положи всички усилия, за да накара цялото съсловие да се отрече от дяволопоклонничеството и да приеме единобожието. Но усилията му останаха напразни. И до днес от десет маги най-много един, следва Истината. Другите многословно се кланят на Лъжата.

Баща ми беше третият, най-младият син на Зороас-тьр- Като офицер от конницата по време на Скитския поход се бе сражавал рамо до рамо с Великия цар Дарий. Ранили го в една битка близо до река Дунав. Върнал се в Бактра и там умрял. Бил съм много малък и не си го спомням- Описват го като мургав човек, истински Спи-тама. Очите му били с цвета и блясъка на оникс. Наследил бил вълшебния глас на Пророка, поне така твърди майка ми Лаида. Тя е гъркиня…

Демокрит се учудва, че говоря за нея в сегашно време. Наистина е чудно. Но фактът си е факт. Сега Лаида живее на остров Тасос — точно срещу крайморския град Абдера, където се е родила в семейството на йонийски гърци.

Бащата на Лаида бе верен поданик на Великия цар — тогава още не бе измислена тази отвратителна дума «ми-допоклонник», тъй като всички гръцки градове в Мала Азия и повечето градове на Хелеспонтa[1] и тракийското крайбрежие с радост плащаха данък на Великия цар. Бедите започнаха по-късно по вина на атиняните.

[1] Древното име на Дарданелите. — Б. пр.

Демокрит се интересува на колко години е сега Лаида и как се е случило,.че се е омъжила за баща ми. Ще започна с последния въпрос. Запознали се малко след като Дарий заел трона. Времената били размирни. Имало въстания във Вавилон, в Персия, в Армения. Дарий се нуждаел от пари, войници, съюзници. С такава задача изпратил и баща ми като посланик в бляскавия двор на Поликрат, тирана на Самос.

Дълги години Поликрат бил съюзник на египетския фараон срещу Персия. Но щом видял, че Египет вече не е в състояние да се справи с войските ни, взел (или се престорил, че взема) наша страна.

Задачата на баща ми била да получи от Поликрат пари и кораби. Водили се дълги и неприятни преговори. Плъзнел ли слух, че Дарий е изгубил някоя битка, баща ми получавал заповед да напусне Самос. И всеки път, преди да отплава, при него идвал пратеник от двореца с поръка да го задържи. Тиранът току-що се бил допитал до оракула и… С други думи, Дарий не бил изгубил, а спечелил битката.

По време на тези трудни преговори на баща ми много помагал Магакреон от Абдера, собственик на голям брой сребърни мини в Тракия. Мегакреон бил верен приятел на Персия и мъдър съветник на хитрия Поликрат. Лаида, тогава единадесетгодишна, била негова дъщеря. Когато баща ми поискал да се ожени за нея, Мегакреон проявил изключителна благосклонност. Но не и Дарий. Да-рий не одобряваше смесените бракове, макар че сам той няколко пъти се бе женил за чужденки — по политически причини.

В крайна сметка Дарий дал съгласието си при условие, че баща ми веднага вземе още една жена персийка. Но станало така, че баща ми повече не се оженил — нито за персийка, нито за друга. Умрял в същия месец, в който съм се родил. Тогава Лаида била на тринадесет години.,. Значи сега ще е на около осемдесет и осем. Ето отговора на първия ти въпрос.

Лаида живее щастливо на Тасос, а къщата й гледа към Абдера. Това означава, че северните ветрове непрекъснато духат насреща й. Но на Лаида никога не й е студено. Тя е като скитите. Има — по-точно имаше — руса коса и сини очи, като моите. Или като моите, преди синьото да се превърне в бяло.

Пак се отклоних от разказа си, но този път вината не е моя, а твоя, Демокрите.

Докъде бях стигнал? Да, до средата на пътя между Бактра и Суза. Между стария живот и новия.

Беше нощ, Спомням си ясно тази сцена. Току-що бях влязъл в шатрата на Хистасп, сатрап на Бактрия и Партия[1], Тогава мислех, че Хистасп е на възрастта на дядо ми, а той трябва да е бил най-много петдесет и пет годишен. Беше нисък, широкоплещест, енергичен човек, сакат е лявата ръка. На младини, по време на някаква битка, прерязали мускула му до самата кост.

[1] Древна страна на територията на днешен Североизточен Иран, — Б. пр.

Хистасп седеше на голям сандък за пренасяне на багаж. От двете му страни горяха факли. Щом понечих да се просна по корем пред него, той ме хвана със здравата си ръка и ме настани на един стол. — Какъв искаш да станеш?

Когато се обръщаше към децата, или поне към мен“ говореше по същия прям начин, по който говореше и с всички останали, включително и със сина си, Великия цар.

— Бих искал да стана войник.

Не бях се замислял много по въпроса. Знаех сам, че за нищо на света не искам да стана жрец. Обърни внимание — казвам жрец, а не маг. Макар всички маги да са жреци — това се предава по наследство, — не всички жреци са маги. Ние, Спитама, определено не сме маги. Трябва също да отбележа, че още от детинство религиозните церемонии винаги са ме отегчавали, а от неспирното зубрене на свещени текстове получавах главоболие. Всъщност понякога изпитвах чувството, че главата ми е като делва, в която наливат химните на дядо ми. Между, другото китайците вярват, че душата и умът на човека се намират не в главата, а в стомаха. Без съмнение това обяснява защо толкова много се вълнуват от приготвя-нето и поднасянето на храната. А може би обяснява и защо паметта им е по-добра от нашата. Знанията им се съхраняват не в ограничената по размер глава, а в стомаха, който има способност да се разширява.

— Значи искаш да станеш войник. Защо не? Ще те изпратим на училище в двореца заедно с другите момчета на твоя възраст. Ако покажеш способности в стрелбата с лък и в другите дисциплини…

Хистасп не довърши думите си. Много често губеше нишката на мисълта си. Свикнал бях с недоизказаните му изречения. С дългите паузи в разговорите ни.

Докато чаках да продължи, гледах безделно в пламъка на един от факлите. Хистасп прие това като предзнаменование.

— Виждаш ли? Не можеш да откъснеш очи от Пре-мъдрия господ.. И това е съвсем естествено.

Бързо отместих погледа си. Макар и седемгодишен, разбирах какво ще последва. И то последва.

— Ти си внук на най-великия човек, живял някога на земята. Не искаш ли да последваш пътя му?

— Да. Бих искал. Мъча се да съм като него. — Бях се научил да играя ролята на малък жрец. И я играех добре. — Но бих искал също така да служа на Великия цар.

— Няма по-възвишено дело на земята от това, на което можеш да се посветиш единствено ти. Ти не си като Другите. Бил си там в храма. Чул си гласа на Премъдрия господ.

Макар щастливата случайност, ако мога да се изразя така, че съм присъствувал на убийството на Зороастър, да бе породила траен интерес към мен у всички, които следват Истината и отричат Лъжата, понякога си мисля, че животът ми щеше да протече с много по-малко усложнения, ако се бях родил обикновен персийски благородник, небелязан от бога. Когато някой от нашите маги ми целуне ръка и ме помоли да разкажа, за кой ли път, какво точно е изрекъл Премъдрият господ, аз се чувствувам като измамник. Вярвам в Премъдрия господ, разбира се. Но не съм фанатик. Освен това никога не ме е задоволявало обяснението (по-скоро отсъствието на обяснение) в учението на Зороастър, когато говори за това как е бил създаден Премъдрият господ. Какво е съществувало преди Премъдрия господ? Пропътувах целия свят, за да търся отговор на този най-важен от всички въпроси. Демокрит иска да знае дали съм го намерил. Имай търпение, Демокрите.

Сигурно поради това, че в жилите ми тече йонийската кръв на Лаида, аз съм по-склонен към съмнения по религиозните въпроси, отколкото е обичайно за един пер-сиец, произхождащ от святото семейство Спитама. А сред всички йонийци абдерските са най-малко склонни към съмнения. Всъщност една стара поговорка гласи, че срещнеш ли невероятен глупак, той трябва да е от Абдера. Очевидно тракийският въздух е имал затормо-зяващо въздействие върху умовете на онези елински преселници, чиито потомци сме ние с Демокрит.

Демокрит ми напомня, че най-блестящият от всички софисти е от Абдера и е наш братовчед. Може би трябва да споменем още, че Абдера се смята за родното място и на най-великия сред живите художници — Полигнот, който покри с рисунки дългата колонада на агората — тукашния пазар. Никога няма да я видя.

Хистасп още веднъж ми разказа какво благоговение изпитва пред дядо ми. Докато говореше, разтриваше безжизнената си ръка.

— Аз го спасих от магите. Не, не е точно така. Премъдрият господ спаси Зороастър. Аз бях само негово оръдие.

Хистасп се впусна да разказва една дълга история, от която никога не се отегчаваше и която аз никога не слушах.

— Великият цар Кир току-що ме бе направил сатрап на Бактрия. Млад бях. Вярвах във всичко, на което ме бяха учили магите. Почитах девите, особено Анахита и Митра. Често пиех хаома за удоволствие, а не заради свещените й свойства и нито веднъж не проявих благочестие чрез жертвоприношения на Премъдрия господ, защото не знаех кой е той. Тогава Зороастър дойде в Бактра… Изгонили го бяха от родната му Рагa[1]. Пътувал на изток, от град на град. Щом почнел да проповядва Истината, магите го принуждавали да си замине. Така се озова в Бактра. Магите настояваха да го изгоня. Но аз бях любопитен да чуя какво ще каже. Накарах магите да спорят със Зороастър в мое присъствие. Той говори седем дни. Един по един обори доводите им. Разобличи боговете им — доказа, че са дяволи и служители на Лъжата. Доказа, че сътворението е дело единствено на Премъдрия господ. Но заедно с този единствен творец на света съществува и Ариман, злият дух. Той е Лъжата, с която Истината трябва вечно да се бори…

[1] Град в древна Мидия, чиито развалини се намират при село Рай, Южно от Техеран. — Б. пр.

Сега, като обърна поглед назад, преценявам, че по темперамент Хистасп е бил роден за маг или за жрец. Не друг, а той е трябвало да бъде внук или син на Зороастър. Хистасп беше духовният наследник на дядо ми, което в крайна сметка е същото. Той приел учението на Зороастър, като заповядал и на магите да сторят това. Привидно те се подчинили, но тайно и до ден-днешен не са престанали да почитат дяволите.

Зороастровото появяване било като земетресението, което неотдавна изравни Спарта със земята. Той заявил на магите, че боговете, на които се молят, всъщност са дяволи. Освен това им обяснил, че начинът, по който изпълняват различните обреди — особено жертвоприношението, — е не само безбожен, но и възмутителен. Обвинил ги, че в името на религията правят оргии. Например магите имали обичай да разсичат жив вол, като през това време се наливали със свещената хаома. После запазвали за себе си онези части от вола, които по право принадлежат на Премъдрия господ. Естествено, те дълбоко ненавиждали Зороастър. Но благодарение на Хистасп бактрийските маги били принудени да променят много свои обреди.

Едва сега, като си припомням сцената в шатрата на Хистасп, разбирам надеждите и. опасенията му, когато ме е изпращал в двора на сина си, Великия цар.

Няколко години преди това Дарий много тържествено бе приел вярата в Премъдрия господ и неговия пророк Зороастър. След убийството на дядо ми Хистасп реши да ме изпрати на Дарий, тъй че, като съм постоянно пред очите му, той да не забравя Зороастър. Трябваше да получа същото образование, което получават синовете на шестте благородни семейства, помогнали на Дарий да се възка-чи на трона.

— Ще срещнеш много врагове в Суза — говореше ми Хистасп, сякаш се обръщаше не към дете, а към мъдър държавник. — Повечето маги са поклонници на дяволите. Особено магите от древна Мидия. Те следват Лъжата. Освен това са много влиятелни в двора. Синът ми е прекалено снизходителен към тях.

Хистасп открито посочваше грешките на сина си, с което ужасяваше старомодното персийско дворянство. Но всъщност нито той, нито Дарий бяха израснали в двора. В интерес на истината гибелта на синовете на Кир Велики е сложила край на Ахеменидите — основния клон на императорското семейство. Техният далечен родственик, младият Дарий, завзел трона с помощта на Шестте — и на Премъдрия господ. После Дарий поканил Зороастър да му служи в Суза. Но дядо ми не пожелал да напусне Бактра. Ако бе приел, той сигурно щеше да живее по-дълго, а аз. нямаше да бъда изложен на толкова голяма опасност през всичките онези години.

Хистасп постоянно повдигаше и натъкмяваше безжизнената си ръка.

— Синът ми се кълне, че следва Истината. Той е пер-сиец и не може да лъже.

Сега, след като ми се наложи да стана историк, или антиисторик, трябва да отбележа, че за нас, персите, няма нищо по-лошо от лъжата, докато за гърците тя е най-изтънченото удоволствие. Според мен това се дължи на обстоятелството, че гърците са принудени да си продават неща един на друг, за да преживяват, а всички търговци са, разбира се, нечестни. Тъй като по традиция на персийските благородници е забранено както да купуват, така и да продават, не им е необходимо и да лъжат.

Хистасп не можеше да се примири с липсата на религиозна страст у сина си.

— Знам, че градовете, които управлява, са над хиляда и всеки си има различни богове. Докато Дарий възстановяваше нашите огнени храмове, Зороастър бе доволен. Когато обаче възстанови и храма на Бел-Мардук[1] във Вавилон, дядо ти много се разтревожи. Аз също. Но синът ми смята, че след като владее всички тези земи, трябва да приеме и всичките им религии, дори и най-ужасните.

[1] Главният от вавилонските богове; божество на есенното слънце, бог на заклинанията и предсказанията; в старовавилон-ския период почитан като покровител на Вавилон.- Б. пр.

Хистасп бавно прокара здравата си ръка през пламъка на факела — стар фокус на магите — и продължи:

— Дворът на Великия цар е разделен на много воюващи фракции. Бъди нащрек! Служи само на Великия цар и на Премъдрия господ! Всяка от спечелилите влияние царски жени си има свои привърженици. Избягвай ги! Стой настрана от гърците в двора! Мнозина са бивши тирани, които новите демокрации са свалили. Те непрекъснато се мъчат да вкарат сина ми във война с техните врагове в Гърция. Лоши хора са и могат да те подведат, защото говорят много убедително. Понеже майка ти е гъркиня…

Хистасп не се доизказа. Той мразеше майка ми, защото не бе персийка, и щеше да мрази и сина й, ако той не бе избраникът на самия Премъдър господ. Фактът, че едно дете, при това наполовина грък, бе избрано да чуе гласа на Премъдрия господ, вероятно е озадачавал Хистасп. Наистина трудно е да разгадаеш пътищата господни. По този въпрос всички сме единодушни.

— Докато станеш на възраст за училище, ще те пускат в харема. Отваряй си очите. Наблюдавай жените. Важни са три от тях. Най-старата е дъщеря на Гобрий. Дарий се ожени за нея, когато беше на шестнадесет години. От този брак има трима синове. Най-големият се казва Артобазан. Той вече възмъжа. Очаква се да наследи Дарий. Но Великият цар е като омагьосан от втората си жена Атоса, която е и царица, защото е дъщеря на Кир Велики. И тъй като му роди трима синове, когато Дарий вече бе Велик цар, тя има претенции, че най-големият от тях е единствен законен наследник. Освен това, като внук на Кир, момчето наистина е с царска кръв. Казва се Ксеркс.

Така за пръв път чух името на човека, който щеше да ми стане приятел за цял живот, по-точно до края на неговия живот.

Хистасп ме гледаше загрижено. Борех се със съня — с всички сили се мъчех да си дам вид, че слушам внимателно.

— Атоса е тази, на която трябва да се харесаш — продължи Хистасп, макар че току-що ме бе предупредил да избягвам жените на Дарий. — Но не си създавай врагове сред другите жени и евнусите. Нужно е да си хитър като лисица. В името на Премъдрия господ трябва да оцелееш. Това няма да е лесно. Харемът е нечестиво място. Там се ширят астрология, магьосничество, дяво-лопоклонничество и всевъзможни пороци, които намират добра почва сред жените. А сред всички тях най-лоша е Атоса. Тя е убедена, че е трябвало да се роди мъж, за да стане Велик цар като баща си Кир. Но тъй като не е мъж, мъчи се да поправи това с магии. Има собствен параклис, където се моли на дяволската богиня Анахита. С Атоса, от една страна, и магите — от друга, животът ти няма да е лесен. Магите ще се опитат да те накарат да приемеш Лъжата. Не се поддавай! Никога не забравяй, че представляваш Премъдрия господ на земята и си изпратен от него в Суза да следвашпътя на Истината, да продължаваш делото на Зороастър, най-светия човек, живял някога!

Всичко това надхвърляше възможностите на едно дете, което се бореше със съня и искаше да стане войник единствено защото войниците прекарват по-малко време в училище, отколкото магите и жреците — или софистите.

2.

Потеглихме за Суза в мразовито време. Пътувахме с камилски керван, увити във вълнени наметки. Камилата е единственото превозно средство, с което така и не можах да свикна. На гърба на това неприятно същество може да ти стане точно толкова лошо, колкото и на борда на клатушкащ се кораб. Щом наближихме града, майка ми започна да си шепне някакви гръцки заклинания.

Между другото Лаида е магьосница. Призна ми го няколко години след пристигането ни в двореца.

— При това съм тракийска магьосница — обясни ми тя. — Ние сме най-могъщите масьосници в света.

Отначало помислих, че се шегува. Но не се шегуваше.

— Ако не беше така — често повтаряше тя, — нима щяхме да останем живи в Суза?

Може и да е била права. Макар че през цялото време се занимаваше с тракийските тайнства, майка ми ревностно провъзгласяваше сина си за истинския наследник на единствения пророк на Премъдрия господ — а Зороастър, разбира се, беше смъртен враг на същите тези дяволи, на които тя тайно се кланяше. Лаида е хитра жена.

Призори стигнахме до река Карун. Бавно, една по една, камилите прекосиха реката по дървения мост, а дъските му се огъваха и пъшкаха. Под нас не се виждаше вода, а само лед, а отсреща блестеше Суза, огряна от слънцето. Не си бях представял, че може да съществува толкова голям град. Цяла Бактра можеше да се разположи на един от пазарите му. Наистина повечето къщи в Суза бяха порутени и изградени или от кирпич, или — колкото и да е чудно — изкопани под земята и покрити с палмови клонки, за да спират парещия летен зной и сковаващия зимен студ. Но затова пък дворецът на Дарий, по онова време току-що завършен, е несъмнено най-вели-чествената сграда в света. Разположен е на висок хълм и се издига над Суза така величествено, че си съперничи с планините Загрос.

Суза се простира между две реки в плодородна равнина, оградена от всички страни с планини. От дълбока древност градът е столица на Аншан — област, която владеели първо еламитите, а после мидийците. В Югозападен Аншан се намират персийските планински земи, чийто племенен вожд бил Кир Ахеменидски, наследствен владетел на областта. Когато се решил да тръгне на поход извън пределите на Аншан, Кир завзел Мидия, Лидия и Вавилон. Синът му Камбиз покорил Египет, Затова сега всички земи от Нил до Инд са персийски -благодарение на Кир и Камбиз. И благодарение на Дарий и на сина му Ксеркс, и на неговия син — днешния ми господар Артаксеркс. Между другото от възцарява-нето на Кир до днес са изминали само сто и седем години и аз съм жив свидетел на по-голямата част от този прекрасен век.

През лятото в Суза е толкова горещо, че понякога по пладне можеш да видиш из улиците змии и гущери, изпечени на слънцето. Но когато наближи този сезон, дворът се премества двеста мили на север в Екбатана[1], където навремето индийските царе са издигнали най-неудобния дворец в света. Тази сграда, построена изцяло от дърво, заема повече от една квадратна миля и е разположена сред висока прохладна равнина. През месеците, когато в Суза е студено, Великият цар местеше двора си двеста двадесет и пет мили на изток във Вавилон — този най-древен и най-пленителен град. Но по-късно Ксеркс предпочете Персепол пред Вавилон. Така че сега дворът прекарва зимата в прародината на персите. Ние, старите придворни, много тъгуваме по пленителния Вавилон.

[1] Столицата на древна Мидия. — Б. пр.

Пред вратите на Суза ни посрещна царски съгледвач. Дворът по всяко време разполага с най-малко двадесет съгледвачи — по един за всяка провинция или сатрапи. Този служител е нещо като главен инспектор или наместник на Великия цар. Задачата на нашия царски съгледвач беше да се грижи за членовете на царското семейство. Той почтително поздрави Хистасп. След това ни осигури военен ескорт, една необходимост в Суза, където улиците така криволичат, че ако се движи без придружител, чужденецът мигом ще се изгуби — в някои случаи завинаги.

Бях запленен от огромния прашен пазар. Докъдето ти стига погледът, се виждаха палатки и шатри и всеки продавач бе украсил сергията си с пъстри знамена. Имаше търговци от всички краища на света. Имаше още жонгльори, акробати, ясновидци. Под звуците на свирки се виеха змии. Танцуваха забулени и незабулени жени. Чародейци правеха заклинания, вадеха зъби, възвръщаха мъжествеността. Изпаднах в захлас от невероятните цветове, звуци, аромат…

До новия дворец на Дарий се стига по широк прав булевард, от двете страни на който са подредени огромни статуи на крилати бикове. Фасадата на двореца е облицована с гледжосани керамични блокове, а по тях има барелефи, изобразяващи победите на Дарий от единия до другия край на света. Тези изящно оцветени релефни изображения в естествена големина са изваяни върху самите плочи. Такова великолепие не може да се види в нито един гръцки град. Макар фигурите да си приличат — всички са показани в профил по стар асирийски обичай, — все пак могат да се разпознаят лицата на различни царе, както и на някои от приближените им.

На западната стена на двореца, срещу паметника на някакъв древен мидийски цар, има изображение на баща ми в двора на Поликрат в Самос. Баща ми държи в ръка клинописно послание, върху което се вижда печатът на Дарий. Обърнал е поглед към Поликрат. Малко зад стола на тирана се вижда прочутият лекар Демокед. Според Лаида изображението няма прилика с баща ми. Но Лаида не обича строгите правила на нашето традиционно изкуство. Като дете, в Абдера, често наблюдавала Полигнот, когато работел в ателието си. На нея й допада реалистичният гръцки стил. На мен пък не ми допада.

Дворецът в Суза е построен около три вътрешни двора и гледа на изток. Пред главния вход царският съгледвач ни предаде на началника на дворцовата стража, който ни придружи до първия вътрешен двор. Там, вдясно, върху каменна основа се издига портик с високи дървени колони. Под портика бяха строени царските гвардейци — наричат ги „безсмъртните“, — които ни отдадоха почести.

Минахме през коридори с високи тавани и излязохме във втория вътрешен двор. Той имаше още по-внушителен вид. И въпреки че бях дете, изпитах облекчение, когато видях там изображение на слънцето — символ на Премъдрия господ, — оградено със сфинксове.

Накрая влязохме в така наречения царски двор. Хистасп бе посрещнат от дворцовия управител и главните служители на канцеларията — всъщност това са хората, които на дело управляват империята. Всички дворцови управители и повечето чиновници са евнуси. Докато възрастният управител — мисля, че се казваше Багопат — поздравяваше Хистасп, няколкомаги поднесоха към нас съдове с димящи благовония. Пееха неразбираемите си молитви и внимателно се взираха в мен. Знаеха кой съм. Не бяха дружелюбно настроени.

Когато церемонията свърши, Хистасп ме целуна по устата.

— Докато съм жив, ще бъда твой закрилник, Кир, сине на Похурасп, сине иа Зороастър. — После се обърна към дворцовия управител, който покорно се поклони. — На теб предавам това момче.

Когато Хистасп си тръгна, с мъка сдържах сълзите си.

Един дребен служител ни съпроводи до покоите ни в харема, който бе същински малък град в големия град на двореца. Въведе ни в празна стаичка, която гледаше към някакъв кокошарник.

— Това са покоите ви, господарке — захили се ев-нухът.

— Очаквах да ми предоставят къща — отговори Лаида вбесена.

— Когато му дойде времето, господарке. Царица Атоса се надява, че ти и детето ти ще се чувствувате добре тук. Ако искаш нещо, трябва само да заповядаш и ще бъде изпълнено.

Това бе първият ми урок по дворцови маниери. Обещават ти всичко — после не ти дават нищо. Независимо от многобройните заповеди, жалби и молби на Лаида продължихме да живеем в тази мизерна стаичка, която гледаше към потънал в прахоляк заден двор с пресъхнала чешма, обитаван от десетина пилета, собственост на придворните на царица Атоса. Цвърченето на пилетата дразнеше майка ми, но на мен ми бе приятно. И без това нямах друга компания. Демокрит ми казва, че сега в Атина внасят пилета. И ги наричат — както и се очак-ва! — персийски птици.

Въпреки официалната протекция на Хистасп двамата с Лаида живяхме като затворници повече от година. Нито веднъж не ни прие Великият цар, чието пристигане и заминаване всеки път се придружаваше от проглуши-телно думкане на барабани и звънтене на дайрета. Пилетата изплашено се втурваха напред-назад, което беше много комично, а лицето на майка ми добиваше трагичен израз. По-лошото бе, че когато дойде лятото, не ни взеха с двора в Екбатана. Не си спомням друг път в живота си да съм страдал толкова от горещината.

От жените в двора не видяхме нито една, с изключение на Артистона, чистокръвна сестра на царица Атоса, а следователно и дъщеря на Кир Велики. Очевидно бяхме възбудили любопитството й. Трябва да кажа, че тя наистина беше извънредно красива, точно както я описваше мълвата. Това учуди Лаида, която бе убедена, че всички видни личности се славят тъкмо с онези качества, които безспорно им липсват. Според магьосниците всичко е илюзия. Може би са прави. Аз също смятам до известна степен за илюзия твърдението, че Артистона е единствената жена, която Дарий е обичал. Всъщност той не обичаше нищо друго на земята освен самата земя, с други думи, обичаше властта си над всички земи. С Ксеркс бе точно обратното. Той обичаше повече хора, отколкото бе благоразумно. Затова изгуби властта си над земята — над всички земи.

Двама съвсем млади евнуси гърци, едва ли не на моята възраст, придружаваха Артистона. Един безчестен тър-говец от Самос, който се занимаваше с доставка на отвлечени гръцки момчета, ги бе продал в харема. Тъй като гърците се кастрират най-неохотно от всички, те са най-търсените евнуси. Самоският търговец много забогатя.

Всъщност сред евнусите най-приятни и най-способни са вавилонците. Всяка година петстотин вавилонски момчета с радост се подлагат на кастриране, за да могат да служат в харема на Великия цар и неговите благородници. Повечето от тези момчета са необикновено интелигентни. И необикновено амбициозни. В края на краищата, ако не се е родил благородник, човек може да се издигне в двора единствено като стане евнух. Не е тайна, че и до днес истинска власт в персийския двор има не тронът, а харемът, където заговорничат амбициозни жени и хитри евнуси. Днес евнусите са не само прислуга и охрана на жените и конкубините, но и съветници на Великия цар, държавни-министри, а понякога генерали и сатрапи.

Артистона носеше мантия с втъкани златни нишки и държеше жезъл от слонова кост. Лицето й бе свежо, с естествена руменина и имаше винаги недоволен израз.

Понеже Лаида е гъркиня, а аз — половин грък, Артистона заповяда на момчетата да говорят на гръцки.

— Няма нужда от преводач, господарке — намеси се Лаида. — Синът ми е внук на истинския пророк.

— Знам. — Артистона ме посочи с жезъла си. — А ядеш ли огън?

Бях толкова смутен, че не можах да й отговоря. Лаида се ядоса.

— Огънят е син на Премъдрия господ, господарке. Опасно е човек да се шегува с божественото.

— Така ли? — Бледосивите очи се отвориха широко. Приличаше на баща си Кир Велики, който бе много красив човек. Мога да твърдя това със сигурност, защото съм виждал балсамираното му тяло в свещена Пасаргада[1]. — Бактрия е толкова далеч.

[1] Ранна столица на древна Персия, на североизток от Персе-пол построена от Кир Велики. — Б. пр.

— Бактрия е родина на бащата на Великия цар, господарке.

— Бактрия не му е родина. Просто е сатрап там. Той е Ахеменид, от свещена Пасаргада.

Лаида, облечена с избеляла вълнена мантия и обкръжена от пилета, не се изплаши от дъщерята на Кир и най-любимата жена на Дарий. Но Лаида винаги е била безстрашна. Дали защото е магьосница?

— И Дарий дойде от Бактрия, за да царува над империята на баща ти — отвърна Лаида. — В Бактрия Зороастър за пръв път говори с гласа на Премъдрия господ, по чиято воля мъжът ти, Великият цар, царува над всички земи. Господарке, пази се да не си навлечеш гнева на Единия бог.

При тези думи Артистона неочаквано вдигна дясната си ръка, закри лице със златния си ръкав, сякаш искаше да се предпази, и си отиде.

Лаида обърна към мен искрящите си от гняв очи.

— Никога не забравяй кой си. Никога не се отричай от Истината и не се поддавай на Лъжата. Никога не забравяй, че сме по-силни от всички дяволопоклонници.

Думите на Лаида ме поразиха. Още тогава знаех, че тя ни най-малко не се интересува от религия. Според мен тесалийското магьосничество не може да се смята за религия. Но Лаида е много съобразителна и практична жена. В Бактрия тя се бе постарала да научи хиляда химни и обреди, за да убеди Зороастър, че следва Истината. А на мен се опитваше да втълпи мисълта, че не съм като другите, че съм избран от Премъдрия господ постоянно да бдя над Истината.

Като дете вярвах на Лаида. Но сега, когато животът ми е към края си, съвсем не знам дали съм изпълнил поверената ми от Премъдрия господ мисия, ако изобщо приемем, че съм бил натоварен с такава мисия. Трябва също да призная, че през седемдесетте години от смъртта на Зороастър до днес из различни краища на този огромен свят срещнах толкова много лица на бога, че вече не съм сигурен в нищо.

Да, Демокрите, знам, че обещах да ти обясня сътворението на света. И ще го направя — доколкото то е познаваемо. Виж, на въпроса, дали съществува злото, е далеч по-лесно да се отговори. Всъщност учудвам се, че не си се сетил какъв е произходът на Лъжата, която — нека ти подскажа — обуславя Истината.

3.

Скоро след появяването на Артистона изклаха всички пилета в нашия двор. За разлика от Лаида аз тъгувах по тях.

Беше ранна пролет, когато ни посети един дребен чиновник от канцеларията. Идваше по заповед на дворцо-вия управител, за да съобщи, че ще посещавам дворцо-вото училище. Вероятно е нямало място за мен предната пролет, преди дворът да се изнесе от Суза. Но сега той заяви, че сам щял да ме придружи до училището.

Лаида се възползува от този необясним обрат в отношението към нас и настоя да ни преместят да живеем на по-добро място. Но чиновникът отговори, че това било невъзможно. Нямал нареждане. Тогава Лаида поиска аудиенция е царица Атоса. При това небивало искане ев-нухът едва се сдържа да не избухне в смях.

И така нещастната Лаида остана да живее като затворник, докато аз ходех в дворцовото училище.

Дворцовото училище е разделено на две. Синовете на императорското семейство и на Шестте учат отделно от синовете на по-нисшите благородници и младите гости на Великия цар — така наричат заложниците. Когато разбра, че не съм в първия отдел, Лаида изпадна в ярост. Всъщност тя нямаше представа какъв късмет сме имали и двамата, че изобщо сме останали живи.

Ходех с радост на училище. Учехме в просторна стая, чиито прозорци гледаха към ограден със зид парк. Там всеки ден се упражнявахме в стрелба с лък и в езда.

Учителите ни бяха маги от старата школа. Мразеха Зороастър и се бояха от влиянието му. По тази причина както учителите, така и учениците перси ме отбягваха. Единствените ми приятели бяха гостите на Великия цар, защото в известен смисъл аз самият бях гост — бях половин грък.

Скоро се сприятелих с едно момче на име Милон, чийто баща Тесал бе доведен брат на Хипий, господствуващия тиран в Атина. Въпреки че Хипий продължаваше делото баща си, великия Пизистрат, той и семейството му бяха омръзнали на атиняните. Нищо чудно. Известно е, че на атиняните не може да им се угоди — окаже ли се, че нещо е наистина хубаво, те веднага започват да кроят планове да го заменят с нещо лошо. За това начинание не са необходими кой знае какви усилия, пък и няма опасност те да не се увенчаят с успех.

В моя клас бяха и синовете на Хистией, тирана на Милет. Самият Хистией също бе задържан като гост но простата причина, че бе станал твърде богат и силен –. макар и да бе доказал верността си по време на Дарие-вото нашествие в Скития.

За да прехвърли персийската армия в Скития, Дарий построил понтонен мост през Хелеспонта. Когато го отблъснали при Дунава — където бил ранен баща ми, — много йонийски гърци искали да изгорят моста и да оставят скитите да разкъсат Дарий. Ако успеели да го убият или пленят, йонийските градове щели да се обявят за независими от Персия.

Но Хистией се противопоставил на този план: „Дарий е нашият Велик цар“, заявил той на останалите тирани. „Клели сме му се във вярност.“ Освен това тайно ги предупредил, че без подкрепата на Дарий йонийската аристокрация ще се съюзи с тълпата и ще свали тираните — по същото време в Атина вече се готвело подобно нещо и били на път да свалят последния от Пизистра-тидите. Тираните се вслушали в съвета на Хистией и мостът останал непокътнат.

Дарий се върнал благополучно в Персия. В знак на благодарност дал на Хистией няколко сребърни мини в Тракия. И изведнъж се оказало, че със своето господство над Милет и богатите си тракийски владения Хистией вече не е обикновен градски тиран, а могъщ цар. Както винаги Дарий постъпил предвидливо. Поканил Хистией и двамата му синове в Суза и ги задържал като гости. Хистией бе умен човек с неспокоен дух и не бе създаден за смирената роля на гост… Споменавам всичко това, за да обясня войните, които Херодот нарича „Персийски“.

В училище прекарвах повечето време сред гръцките заложници. Магите ни забраняваха да говорим на гръцки, а ние точно това правехме, щом наблизо нямаше учители.

В един студен зимен ден двамата с Милон седяхме на замръзналата земя и наблюдавахме как съучениците ни хвърлят копия. Облечени бяхме по персийски — с дебели панталони, отдолу с три чифта гащи — и не чувствувахме студа. Аз и досега се обличам добре и съветвам гърците да правят същото. Но е невъзможно да ги убедиш, че няколко ката тънки дрехи не само топлят през зимата, но и държат прохладно през лятото. Когато не ходят голи, гърците са облечени с пропити от пот вълнени дрехи.

Милон бе наследил от баща си ако не дарба, то поне вкус към интригите. Обичаше да ми обяснява кой с кого заговорничи в двора.

— Всички искат наследник на трона да бъде Артобазан, защото той е най-големият син на Дарий. Артоба-зан е още и внук на Гобрий, който не се е отказал от мисълта, че той, а не Дарий, е трябвало да бъде Велик цар. Но останалите петима благородници избрали Дарий.

— Нищо друго не са можели да направят. Дарий е Ахеменид. Племенник на Кир Велики.

Милон ме погледна със снизхождение. Точно така, със снизхождение. Дори и децата в Суза се опитваха да имитират този поглед. Искаха да създадат впечатление, че знаят тайни, неизвестни на останалите.

— Дарий е точно толкова роднина на Кир, колкото сме ти или аз — отговори Милон. — Естествено, всички персийски благородници са сродени помежду си. Така че той може би наистина има ахеменидска кръв, също както имам и аз от персийската си майка, а ти от баща си. Но всъщност това за теб май не важи, защото Спита-ма не са истински благородници. Не са дори и перси, нали?

— Нашето семейство е по-велико от всяко друго бла-городно семейство. Ние сме свещени. — В мен явно заговори внукът на пророка. — Избрани сме от Премъдрия господ, чиито слова бяха отправени към мен…

— Наистина ли можеш да ядеш огън?

— Да — отвърнах аз, — мога и да бълвам огън, когато съм божествено вдъхновен или много сърдит. Но щом Дарий не е роднина на Кир, как тогава е станал Ве-лик цар?

— Защото със собствените си ръце убил съветника маг, който се представял за син на Кир и всички му вярвали.

— Може би магът наистина е бил син на Кир. Още от детска възраст интуитивно се досещах какви са законите на властта.

Изведнъж лицето на Милон доби типично гръцко изражение, по-точно дорийско. Сините му очи станаха кръгли. Розовите му устни се разтвориха.

— Възможно ли е всички да лъжат?

— Хората често лъжат. — Сега беше мой ред да го погледна отвисоко. — Виж, аз не мога да лъжа, защото съм внук на Зороастър. — Бях изпълнен с чувство за превъзходство и го дразнех. — Но другите могат и го правят.

— Наричаш Великия цар лъжец, така ли?

Видях опасността и ловко се измъкнах от нея.

— Не съм казал такова нещо. Но много се учудих, когато току-що чух ти да го наричаш лъжец. В края на краищата той казва, че е Ахеменид и син на Кир, а ти твърдиш, че не е.

Милон съвсем се обърка и се изплаши.

— Не е възможно един персийски благородник, какъвто е бащата на майка ми, да лъже. Нито пък е възможно атински тиран, какъвто съм аз…

— Искаш да кажеш тиран, какъвто беше чичо ти.

— Той все още е. Атина все още е наша, защото тя не представляваше нищо, преди дядо ми да стане тиран. Всички го знаят, независимо от това какво говорят демагозите в събранието. Както и да е, Великият цар е Ахеменид, щом така твърди. Не може да лъже. Всъщност исках да кажа само, че всички сме Ахемениди. Поточно, че сме сродени с тях. Особено Гобрий и семейството му, Отан и семейството му…

— Вероятно не съм те разбрал добре.

Оставих го да се измъкне. В Суза човек трябва да е изкусен царедворец, преди още да му е поникнала брада. Дворът е изключително опасно място. Една погрешна стъпка — и те чака смърт, а и по-лошо.

Неведнъж бях слушал историята как Дарий свалил от трона мнимия син на Кир. Но тъй като никой не бе посмял да каже в мое присъствие, че Дарий не е роднина на Кир, от глуповатия Милон научих нещо важно.

Фактът, че Дарий също бе узурпатор като мага, чието място бе заел, обясняваше много неща за фракциите в двора. Сега разбрах защо тъстът на Дарий, Гобрий, е искал да стане Велик цар. Той бе по-възрастен от Дарий. Беше един от Шестте и имаше точно толкова благородна кръв, колкото и Дарий. Само че Дарий го бе надхитрил. Гобрий бе приел Дарий за Велик цар, при условие че внукът му Артобазан ще наследи трона. Но Дарий побързал да вземе за жена Атоса, дъщерята на Кир. Две години по-късно, на същия ден, в същата година, в която съм роден и аз, се родил синът им Ксеркс.

Ако родствената връзка на Дарий с Ахеменидите бе слаба, то за произхода на сина му Ксеркс нямаше съмнение. Той бе внук на Кир Велики — бе Ахеменид.

С раждането на Ксеркс дворът се разделил на две фракции между царица Атоса и дъщерята на Гобрий. Шестте били склонни да поддържат Гобрий, докато останалите благородници, както и магите поддържали Атоса. Майка ми твърди, че Дарий умишлено насърчавал всички да заговорничат помежду си, защото смятал, че така ще са достатъчно заети един с друг и няма да им дойде наум да заговорничат против него. Това звучи доста наивно, а Дарий бе всичко друго, но не и наивен. Все пак факт е, че той привидно насърчаваше ту едната, ту другата групировка.

Суза бе арена на още една сериозна битка. Тъй като сред магите бяха мнозинство онези, които почитат девите, те с всички сили тормозеха малцината последователи на Зороастър. Последователите на Лъжата имаха подкрепата на царица Атоса. Последователите на Истината трябваше да имат подкрепата на Великия цар. Но Дарий гледаше да се измъкне. Говореше с любов за дядо ми, а даваше пари на евреите, да строят своя храм в Йерусалим, или на вавилонците, за да поддържат храма на Бел-Мардук, и така нататък.

Въпреки че бях твърде млад, за да взимам участие в тази религиозна война, присъствието ми в двора дълбоко обиждаше поклонниците на девите. Поради факта, че царица Атоса бе близка с тях, ни държаха с Лаида като затворници до мръсния кокошарник на харема. От това ни избави Хистасп. Очевидно той бе писал на сина си и се бе поинтересувал как вървя в дворцовото училище. В резултат на това писмо бях изпратен в училището. Пак това писмо спаси Лаида и мен от загадъчната болест, наречена треска, която убива безпощадно хората със силни врагове в двора.

През една ясна пролетна утрин животът ми отново се промени, и то благодарение на една чиста случайност — ако изключим съдбата, единственото божество, в което вие, гърците, изглежда, наистина вярвате.

Бях в клас. Седях, кръстосал крака, в дъното на стаята — винаги се опитвах да изглеждам невидим и обикновено успявах. Учителят маг ни отегчаваше е някакъв религиозен текст. Вече не си спомням кой. Вероятно един от онези безкрайно дълги химни, прославящи плодородието на Анахита, която гърците наричат Афродита. Всички в двора, естествено, знаеха, че царица Атоса е поклонничка на Анахита, а магите винаги угодничат пред силните.

Учителят даде знак и класът започна да пее възхвала за Анахита. Всички пееха с изключение на мен. Винаги мълчах, когато ме караха да пея възхвали за девите, а учителят маг се правеше, че не ме забелязва. Но тази сутрин нещата се развиха по-различно от всеки друг път.

Внезапно магът спря да стене и да вие. Класът за-млъкна. Старецът гледаше право в мен. Дали случайно, или по волята на съдбата? Никога няма да узная. Знам само, че изтълкувах погледа му като предизвикателство. Станах, бях готов за… Не знам за какво. За битка, предполагам.

— Ти не пееш с нас химна, Кир Спитама.

— Не, учителю. Не пея.

Към мен се обърнаха изумени лица. Милон зяпна от учудване — така си и остана, с отворена уста. Проявил бях върховно непочитание.

— Защо?

Заех позата, която хиляди пъти бях виждал да заема дядо ми пред огнения олтар в Бактра: внимателно поставяш единия крак пред другия, а ръцете си протягащ право напред, с обърнати нагоре длани.

— Учителю — произнесох аз, като се стараех колкото мога по-добре да имитирам гласа на Зороастър, — покланям се само на безсмъртното, блестящо, безкрило слънце. Защото, когато изгрее слънцето, земята, създадена от Премъдрия господ, се пречиства. Пречиства се водата в ручеите. Пречиства се водата в кладенците. Пречиства се водата в морето. Пречистват се всички божи същества.

Магът направи жест да прогони злото, а съучениците ми ме гледаха, без да помръднат, ужасени и изплашени. И най-глупавите разбираха, че призовавам безкрилото слънце от небесата за свой свидетел.

— Ако слънцето не изгрее — това бе последната част от заклинанието, — тогава девите ще унищожат всички неща в материалния свят. Но този, който поднася жертвоприношения на безсмъртното, безкрило, блестящо слънце, той ще устои на мрака и на девите, и на смъртта,, която се промъква невидима…

Магът шепнеше заклинание, за да обезвреди моето.

Дори и да исках, не можех да спра. Високо провъзгласих Истината и я противопоставих на Лъжата:

— И защото сте поклонници на Ариман и на злото, аз призовавам слънцето да бъдете унищожени — първо, през дългото царство, а после…

Не успях да завърша проклятието си.

Магът побягна с писък и останалите го последваха.

Спомням си, че дълго стоях сам в класната стая, разтреперан като пролетен лист, брулен от вятъра. Не знам как съм се прибрал до нашия двор, обитаван от духовете на закланите пилета.

Знам само, че мълвата за случилото се се разнесе от единия до другия край на двореца в Суза и малко преди залез-слънце ми бе заповядано да се явя пред царица Атоса.

4.

За двореца в Суза се твърди, че никой не знае къде водят всичките му коридори. Сигурно е така. Говори се още, че в него има точно десет хиляди стаи, в което много се съмнявам. Ако чуе тази история, Херодот вероятно ще напише, че стаите са двадесет хиляди.

Спомням си, че ме поведоха по дълги, стори ми се, безкрайно дълги, слабо осветени коридори с дъх на му-хъл и злокобно червен под. При това нито веднъж не напуснахме очертанията на женските покои, до които скоро нямаше да имам достъп. Щом станат седемгодишни, персийските момчета напускат харема и вече са под опеката на мъже от семейството им. Тъй като единствената ми роднина в Суза беше Лаида, позволиха ми да остана в женските покои, докато навърша девет години — това се смята за доста напреднала възраст. Всъщност в нашия случай не може да се каже, че сме живели в харема. В онази мизерна пристройка срещахме само слугини и не видяхме нито една дама.

Пред покоите на царица Атоса ме посрещнаха двама необикновено високи и стройни вавилонски евнуси. Единият ми нареди, преди още да се появи царицата, да падна по лице на пищния индийски килим. А щом влезе, да пропълзя до нея и да целуна десния й крак. Ако не ми заповяда да стана, да лежа така по лице, докато ме отпрати.

Тогава трябвало да пропълзя обратно по килима до вратата. И в никакъв случай да не я поглеждам. Това е начинът, по който просителят е длъжен да се обръща към Великия цар или неговия заместник. Членовете на царското и на благородните семейства се покланят ниско на суверена, като в знак на подчинение целуват дясната му ръка. Ако пожелае, Великият цар позволява на дадена облагодетелствувана персона да го целуне по бузата.

Дворцовият протокол при Дарий беше особено строг, както често става, когато монархът не е престолонаследник по рождение. Макар дворът на Дариевия син Ксеркс да се отличаваше с далеч по-голям блясък от този на баща му, дворцовият протокол там бе много по-свободен. Като син и внук на велики царе, Ксеркс нямаше нужда да напомня на света за величието си. Все пак често съм си мислил, че ако и той се чувствуваше несигурен на трона като баща си, щеше да живее дълго като него. Но както обичат да ни напомнят атиняните в онези свои трагедии, които така разточително се поставят в театъра, човек не може да избяга от съдбата си. Така му е било писано на плешивия — когато е на върха на славата си, орелът да изпусне костенурка на главата му.

Лаида казва, че на осем години съм се държал превъзходно, както подобава на истинския наследник на Зороастър и така нататък. Макар тя, естествено, да е пристрастна, и други твърдят, че съм бил необикновено смел и уверен в себе си. Ако съм създал такова впечатление, то трябва да съм бил изкусен актьор, защото всъщност през повечето време изпитвах ужас, а ужасът ми бе най-голям в онази мразовита вечер, когато лежах по лице на килима с червено-черни шарки в покоите на царица Атоса и с разтуптяно сърце очаквах влизането й.

Стаята бе малка и в нея имаше само трон от слонова кост със сребърно столче за краката и малка статуя на богиня Анахита. В мангала пред статуята горяха благо-вония. Щом вдъхнах тежкия упоителен въздух, неудържимо се разтреперих. Знаех къде се намирам — в ръцете на поклонник на девите.

Срещу мен безшумно се отвори украсена с резба врата от кедрово дърво. Чу се шумоленето на дрехата й. Царица Атоса влезе и седна на трона. Запълзях към нея, като търках нос в неравните гънки на килима. Накрая видях два златни пантофа, поставени един до друг на столчето.

В паниката си целунах левия пантоф. Но царицата сякаш не забеляза грешката ми.

— Стани!

Атоса имаше плътен, почти мъжки глас. При това го-вореше на онзи изискан персийски език от времето на най-стария двор в Аншан, с акцент, който вече рядко се чуваше в Суза, а и където и да било другаде. Когато човек слуша Атоса, казваха старите придворни, все едно, че отново чува гласа на покойния Кир.

Въпреки че внимавах да не поглеждам към царицата, все пак успях да я зърна с крайчеца на окото си. Бях поразен. Тя бе не по-едра от мен и приличаше на фино изработена крехка кукла, на чийто врат най-неуместно бе поставена голямата глава на Кир, а извивката на ахе-менидския й нос толкова силно ми напомни един петел, с когото се бяхме сприятелили в задния двор, че почти очаквах вместо с ноздри, да завършва с две цепнатини, като клюн.

Косата, или перуката на Атоса, бе боядисана в червено, а големите й червеникавосиви очи бяха очертани не както обикновено с бяло, а с подобен на косата й огненочервен цвят. Въпреки че страдаше от някаква неизлечима болест на очите, тя до края на живота си не ослепя. Щастлива жена! Лицето й бе покрито с дебел пласт бяло мазило, което — всички казваха — прикривало мъжка брада. Ръцете й бяха малки и отрупани с пръстени.

— Носиш името на баща ми, Великия цар. Етикетът в стария двор не позволяваше на член от императорското семейство да задава въпроси. Непри-викналият към дворцовия живот човек би останал напълно озадачен от разговора, защото преките въпроси винаги имаха тон на изявление, а отговорите често звучаха като въпроси.

— Нося името на Великия цар.

Веднага изредих всички титли на Атоса, както задължителните, така и онези, които е допустимо да се пропуснат. Лаида ме бе обучила много внимателно.

— Познавах баща ти — каза царицата, щом свърших. — Дядо ти не познавах.

— Той бе пророкът на Премъдрия господ, който е единственият създател.

Два чифта очи погледнаха за миг усмихнатата статуя на Анахита. Между Атоса и мен като синя змия се вие-ше кълбестият благовонен дим.

— Така си заявил и в класната стая. Уплашил си учи-теля си. Сега кажи ми истината, момче. Върху него тегне ли проклятие?

Това беше истински въпрос, каквито задават в днешния двор.

— Не, Велика царице. Нямам такава способност… Или поне не знам да имам. — Не възнамерявах да се отказвам от нито едно оръжие. — Просто служа на Премъдрия господ и на неговия син, огъня.

Наистина ли съм бил толкова умен, такова дете-чудо на осем години? Не. Но бях добре подготвен от Лаида, която твърдо бе решила не само да оцелее, но и да възтържествува в Суза.

— Моят баща, Великият цар Кир — каза Атоса, — почиташе слънцето, а следователно и огъня. Но почиташе и останалите висши богове. Той възобнови храма на Бел-Мардук във Вавилон. Построи храмове на Индрa[1] и Митра[2], И бе любимец на богиня Анахита.

[1] В древноиндийската митология бог на гърма и мълнията, предводител на боговете, често изобразяван като мъж на бял слон. В една от четирите си ръце държи мълния. — Б. пр.

[2] Древноирански бог на слънцето и светлината, култът към когото широко се разпространил в Мала Азия, а по-късно и в Римската империя. Изобразяван най-често като младеж с фригийска шапка, притиснал с коляно бик. — Б. пр.

Атоса посочи с глава бронзовата статуя. Вратът на идола бе окичен с венец от свежи летни цветя. Възприех това като някакво зловещо чудо. Все още не бях научил, че в Суза цяла зима отглеждат цветя на закрито — един въведен от мидийците разкош.

Атоса ме разпита за дядо ми. Разказах й всичко, което знаех за пророчествата му. Описах смъртта му. Особено силно впечатление й направи фактът, че лично съм чул гласа на Премъдрия господ.

Въпреки че следваха Лъжата, Атоса и нейните маги бяха принудени да признаят Премъдрия господ за нео-бикновено могъщ бог, ако не по друга причина, то, защото сам Великият цар бе провъзгласил от единия до другия край на света, че короната и победите му са дар от Премъдрия господ. И понеже трудно би могла да се противопостави на мъжа си Дарий, Атоса се отнасяше към този въпрос с напълно понятна предпазливост.

— Тук Зороастър е почитан — заяви тя с известна несигурност в гласа — и, разбира се, ти и майка ти сте ни…

На това място Атоса произнесе една изискана староперсийска фраза, която изобщо не може да се преведе на гръцки, но означава нещо като „най-скъпи, сякаш сте ни кръвни роднини“.

Поклоних се ниско и се чудех какво трябва да отговоря. Лаида не ме бе подготвила за такава любезност.

Но Атоса не очакваше отговор. Известно време необикновените й червеникавосиви очи останаха приковани в мен.

— Реших да ви преместя в по-добро жилище. Кажи на майка си, че много се изненадах, когато разбрах, че живеете в стария дворец. Станала е грешка. Виновниците са наказани. Кажи й още, че ще я приема, преди дворът да отпътува за Екбатана. Решено е също, че ще бъдеш записан в първия отдел на дворцовото училище. Ще учиш заедно с великите принцове.

Сигурно съм показал радостта си, защото на царицата сякаш не й стана приятно. Години по-късно, когато бяхме вече приятели, Атоса сподели, че всъщност не тя, а самият Дарий решил да подобри положението ни. Очевидно, някое от посланията на Лаида бе стигнало до Хистасп. Хистасп изпратил гневно писмо на сина си, който заповядал да ни бъде оказано дължимото внимание със съответните почести.

— Разбира се, нямах никакво намерение да се подчиня на Великия цар — сподели с мен Атоса двадесет години по-късно, като най-чаровно ми се усмихваше с черните си зъби. — Тъкмо обратното. Канех се да заповядам да убият и теб, и майка ти. Нали знаеш, че бях изцяло под влиянието на тези проклети маги. Чудя се, как съм могла да им вярвам? Тровят съзнанието ни и ни настройват против Премъдрия господ и Зороастър, и Истината! Та аз всъщност бях поклонничка на Лъжата!

— И все още си.

Когато бяхме насаме, винаги се държах дръзко с Атоса. Това я забавляваше.

— Какво говориш! — Атоса едва сдържаше усмивката си. — Всъщност тогава ви спаси случката в класната стая. Преди това почти никой не бе чувал нито за теб, нито за майка ти. Но щом се разнесе слухът, че внукът на Зороастър е в двореца и отправя проклятия срещу магите… Вече щем не щем трябваше да ти обърнем внимание, пък и не можеше току-тъй да бъдеш убит. Не можеше, да речем, да ви намерят с майка ти удушени и хвърлени на дъното на някой кладенец — убийството, което всъщност имах наум, защото треската отнема много време. Другите жени на Дарий веднага щяха да обвинят мен и той щеше ужасно да се разгневи. Бях принудена да взема ново решение. Тъй както Лаида се мъчеше да спаси собствения си живот и твоя, аз пък се мъчех да направя най-големия си син наследник на Дарий. Ако изпаднех в немилост, наследник на Персийската империя щеше да бъде не моят син, а Артобазан, който, също като Дарий, няма нито капка царска кръв.

— Или като Кир Велики — добавих аз.

В разговор със старата Атоса човек можеше да си позволи някои волности — без да прекалява, разбира се.

— Кир беше наследствен вожд на всички планински родове — отговори невъзмутимо Атоса. — Беше Ахеменид по рождение. Законен господар на Ашан. Що се отнася до останалата част от света, над която царуваше… Той завоюва всички онези земи, тъй че те по право му принадлежаха. И ако синът му Камбиз не бе… умрял, нямаше да имаме Велик цар Дарий. Но това е минало. Днес Ксеркс е Велик цар и се оказа, че всичко е било за добро.

Естествено, заключението на Атоса бе прибързано. Накрая се оказа, че нищо не е било за добро. Но това е злощастната природа на нещата — всичко има край, а краят никога не е добър.

С Лаида се преместихме в новия дворец. Едва тогава разбрахме, че сме били настанени в част от кухнята на стария дворец. Въпреки че вече посещавах първия отдел на училището, с моя връстник Ксеркс се запознах едва през лятото, след като дворът се премести в Екбатана.

Първият отдел на дворцовото училище се оказа съвсем като втория, с тази разлика, че там нямаше гърци. Мъчно ми беше, че няма с кого да говоря на гръцки. Младите персийски благородници не се отнасяха зле с мен, но не ме и предразполагаха да се чувствувам у дома си. В интерес на истината аз и не бях у дома си. Първо, не бях благородник. Второ, фактът, че съм внук на Зороастър, ми бе отредил особено място, поради което и учителите, и учениците се притесняваха от мен.

Заради проклятието, което бях отправил към стария маг, всички вярваха, че съм обладан от свръхестествени сили и макар известно време да твърдях, че с нищо не съм различен от другите, скоро разбрах, че тайната на силата — в този случай на магията — се крие не в съществуването й, а в ореола около нея. Ако съучениците ми желаеха да ме смятат за магьосник, защо трябваше да им преча? Открих още, че имам полза неочаквано да ми се явява Премъдрият господ. Винаги когато правех така, учителите маги потръпваха и не ме караха да рецитирам онова, което не желаех да рецитирам. В последна сметка нито едно от тези представления не ми навреди. Ако човек не е под закрилата на някое високопоставено семейство в двора, то тогава най-добре да е протеже на Премъдрия господ.

Атоса удържа на думата си. Преди дворът да замине за Екбатана, тя прие Лаида. Беше й безкрайно приятно, че Лаида не я отегчи с трактати на тема Истината срещу Лъжата. Лаида притежава дарбата да усеща какво хората най-много искат да чуят. Способна е да очарова всекиго. Въпреки че самата тя би приписала това си качество на магьосничеството, мисля, че просто е по-интелигентна от повечето хора — а това е най-голямата магия.

И тъй като царицата беше голяма почитателка на магьосничеството, Лаида я снабди с всевъзможни питиета, заклинания и подобни тракийски глупости — да не говорим за изтънчените любовни еликсири и отрови, които й даде. Но въпреки покровителството на царицата положението й в двора се крепеше на обстоятелството, че е майка на внука на Зороастър — най-непримиримия враг на всички деви и, естествено, на магите. Ето защо, когато ги заварвах да нашепват заклинания, вперили поглед в някой димящ казан, приемах обяснението на Лаида, че просто експериментират поредното екзотично лекарство. От самото начало бях разбрал, че в двора, ако искаш с думите ти да не стане някаква… точно така, да не стане някаква магия и те мигновено да се превърнат в острие на нож, забито в теб изневиделица в мрака, или в глътка бавнодействуваща отрова, трябва просто да не ги изричаш.

5.

Дворът отпътува за Суза на четири групи. Тъй като харемът се движи най-бавно, жените и евнусите тръгват първи. Излишно е да споменавам, че Лаида замина на носилка заедно със свитата на царица Атоса. Тя вече беше важна дама в двора. Веднага след харема потегля съкровищницата и покъщнината на Великия цар. После е ред на чиновниците от канцеларията с техните безбройни свитъци с документи. Накрая, на коне или в бойни колесници, тръгват на път министрите, благородниците и Великият цар. Благодарение на Милон пътувах в бойна колесница, теглена от четири коня.

Скоро след моето записване в първия отдел на дворцовото училище Тесал настоя синът му Милон да бъде прехвърлен в същия клас, посочвайки, че племенникът на атинския тиран е равен с всеки персийски благородник или жрец. Така Милон дойде в нашия клас и имах с кого да говоря гръцки. Когато стана време да тръгваме за Екбатана, Тесал настоя да пътувам с него и сина му.

Напуснахме Суза при изгрев-слънце. Двете реки бяха придошли — бързите им пенливи води отнасяха снеговете, които вече се топяха в планините Загрос. Но след по-малко от месец тези бързи реки щяха да се превърнат в глътни потоци. Не познавам друго място на света, където да е толкова, горещо през лятото и толкова студено през зимата, както в Суза, а съм живял в Индия и съм прекосявал високите Хималаи.

Колесницата, теглена от четири коня, караше самият Тесал. Той беше спечелил състезанието с колесници на Олимпийските игри и на тази тема беше също така неудържим, както Калий. Не знам какво толкова има в тези игри, провеждани всеки четири години в Олимпия, но съм забелязал, че стане ли дума за тях, и най-интелигентният грък се побърква. Струва ми се, че ако Тесал би имал възможност да избира дали да бъде тиран на Атина, или да спечели лавровия венец на Тридесет и деветата олимпиада, би предпочел венчето от маслинови клонки.

За тежкоподвижните носилки и фургони на харема пътуването от Суза до Екбатана отнема над десет дни. За две малки момчета и шампион по надбягване с колесници то трае само четири дни. Между другото тогава за пръв път се запознах с превъзходната система от пътища, която изграждаше Дарий. От Суза пътищата на Дарий тръгват на север, на югозапад и на изток. На всеки десет-петнадесет мили има поща, а също хан и конюшни. Около пощите често изникват малки селца.

Още при първото ни спиране през хилядите отрупани с розови и бели цветове овощни дръвчета зърнах дървените къщички на ново селище. Земята по високите места край Суза е необикновено плодородна. Заради ранга на Тесал ханджията ни настани в стая ниски тавани и глинен под. Не толкова високопоставените спяха в конюшнята, под навеса за добитък или на земята под звездното небе.

Въпреки че обикновено хората с висок ранг пътуват със собствени шатри, с покъщнина и свита от роби, Тесал искаше да пътуваме „като истински войници“. Защото и двамата сме щели да станем войници.

— Да, ама Кир няма да става войник — каза Милон. — Ще стане жрец. Постоянно се моли и измисля проклятия.

Макар че едва ли помнеше родния си град, Милон отлично бе усвоил подигравателния атински маниер на говорене. Сигурно се предава с кръвта.

Тесал ме изгледа с известен интерес.

— Ти потомствен маг ли си?

— Не, не съм. Аз съм персийски…

— Не е персиец. Мидиец е.

Това бе проява на нетактичност от страна на Милон. В двора не бе прието да се споменава, че пророкът, изпратен от Премъдрия господ, за да промени вярата на персите, сам не е персиец, а мидиец от Рага. Независимо от желанието на някои хора от нашето семейство да представят рода ни за персийски, Зороастър нямаше персийска кръв. Не мисля, че сме и мидийци. Подозирам, че произхождаме от някакъв съвсем древен род, асирийски или халдейски[1], може би дори вавилонски. С изключение на мен Спитама са много тъмни и имат много темпераментен и екзотичен вид, така че едва ли са мидийци. Аз, разбира се, не съм типичен представител на семейството. Рус съм, защото приличам на Лаида. Приличам на грък.

[1] Семитски племена, преселили се в края на второто и началото на първото хилядолетие пр.н.е. от северноарабската пустиня в Южна Вавилония. Постепенно били асимилирани от вавилонци-те. — Б. пр.

Тесал запали въглища в мангала. После ни опече войнишки хляб от лющено жито, смесено с вода. Получи се нещо, което не само приличаше, но и определено имаше вкус на изсъхнали кравешки изпражнения.

— Ти носиш в себе си богато наследство — каза Тесал.

Тесал беше красив мъж. На младини се оженил за персийка от Милет. Макар по онова време атиняните да не били така зле настроени към смесените бракове, всички в Атина смятали, че ако член на управляващата династия е решил да се ожени за персийка, то тя трябва да е най-малко от императорския род.

Казват, че Тесал обичал жена си по съвсем нетипичен за атиняните начин. Без съмнение той бе човек с необикновено силни страсти. А любовта му с бъдещия тирано-убиец Хармодий, макар и кратка, била толкова пламенна, че променила атинската история.

Едва ли днес някой разбира какво точно се е случило тогава. Елпиника, която обикновено е добре осведомена по тези въпроси, мисли, че както Тесал, така и доведеният му брат Хипарх били влюбени в Хармодий, красив млад атлет от Танагра. Естествено, Хармодий се чувствувал поласкан, че го обичат двамата братя на атинския тиран. Пък и не му били чужди флиртовете от този род. Официалният му любовник бил друг танагриец, кавалерийски офицер на име Аристогейтон. Както обикновено завършват подобни истории в Атина, всички се скарали помежду си. Аристогейтон се разгневил на тиранските братя, а Тесал се сърдел на своя брат, задето се опитал да му отнеме момчето… Цялата работа е невероятно заплетена и представлява интерес само за атиняните. От друга страна, резултатът от тази бъркотия всъщност промени историята.

Хипарх обидил девствената сестра на Хармодий. Според разпространената тогава версия по време на една церемония публично заявил, че се надява тя да не е чак такава развратница като брат си. Хармодий се разярил и отишъл при стария си любовник Аристогейтон. Двамата се заклели, че заедно ще отмъстят за тази обида. По време на големия атински фестивал Хармодий и Аристогейтон убили Хипарх и се опитали — но не успели — да убият тирана Хипий. Въпреки че самите убийци незабавно били наказани със смърт, тиранската власт била разклатена и Хипий изпаднал в такова затруднено положение, че се принудил да изпрати Тесал в Суза, за да сключи съюз с Дарий. Но нещата в Атина били стигнали вече твърде далеч. Поради една любовна свада династията на Пизистрат паднала, а на агората издигнали статуя на любовниците. Между другото, когато Ксеркс завладя Атина, той донесе статуите със себе си в Суза, където, по мой съвет, бяха поставени под семейния па-метник на Пизистратидите. И днес човек може да види младите убийци, отправили поглед нагоре към жертвите на своята ревност и глупост — благородните тирани, изгонени от града, който никога вече няма да се радва на дългия и славен мир, така достойно поддържан от тях.

Пялата тази история е много странна. Само в Атина може да се случи подобно нещо — политиката да се смесва с любовните страсти.

Демокрит ми напомня, че в персийския двор любимите жени и конкубини на Великия цар често са доста влиятелни. Това е вярно. Но когато нашите царици имат власт, това се дължи не толкова на женския им чар, колкото на факта, че управляват трите къщи на харема и че царицата съпруга има голям собствен доход, независим от този на Великия цар. И накрая, самата царица може да действува направо чрез евнусите. Макар да не познавам по-податлив на женската красота мъж от Ксеркс, не си спомням нито един случай, в който личните му страсти да са повлияли на официалната политика. Е, имаше един такъв случай в края на живота му. Ако не умра много скоро, ще ти разкажа и за него.

Докато ядяхме войнишкия хляб, положих всички усилия да убедя Тесал, че аз също искам да стана войник.

— Това е най-хубавото занимание. И е необходимо. Светът е много опасен за онзи, който не знае да се бие. — Тесал разрози въглените в мангала. — Или не може да поведе армията. Или да събере достатъчно силна армия — прибави тъжно той.

Всички знаехме за неуспеха на Тесал, когато се опита да убеди Дарий, че трябва да се притече на помощ на Хипий. По онова време Дарий не обръщаше особено внимание на гръцкия свят. Въпреки че владееше гръцките градове в Мала Азия и бе върховен господар на някои острови, като Самос, Великият цар не се интересуваше много от западния свят, особено след поражението си при Дунава.

Независимо от силното си влечение към изтока, като се изключи един поход до река Инд, Дарий до края на царуването си така и не успя да насочи цялото си внимание на изток и на изток от изток. И той, като Кир преди него, бе вечно нащрек заради онези светлокожи северни воини на коне, които непрестанно заплашват границите ни. Но нали те — това сме ние. Преди хиляда години първите арийци нахлули от север и поробили чернокосите хора, както все още понякога наричаме първите обитатели на Асирия и Вавилония. Сега тези племена са цивилизовани — това сме ние, днешните мидийци и перси, и племенният ни вожд е Великият цар. Междувременно нашите братовчеди от степите ни дебнат хищно и само чакат подходящ момент.

Тесал започна да оплаква съдбата на Атина и макар да бях дете, знаех, че го прави с определена цел. Царица Атоса бе приятелка на майка ми и казаното на мен щеше да стигне до ушите й.

— Хипий е добър приятел на Персия. Враговете на Хипий в Атина са врагове на Персия и приятели на Спарта. — На светлината от мангала намръщеното лице на Тесал изглеждаше румено. — Хипий се нуждае от помощта на Великия цар.

Навън пред хана някой извика:

— Път за Пощата на Великия цар!

Чу се тропот, после дрънчене, докато оседлаваха новия кон, с който вестоносецът щеше да продължи нататък. Още по онова време царските вестоносци успяваха да пропътуват разстоянието от хиляда и петстотин мили между Сарди и Суза за по-малко от седмица. Дарий винаги казваше, че не войските, а пътищата му крепят империята.

— Един ден Спарта ще сключи съюз с враговете на брат ми в Атина. И тогава ще нападнат Персия.

Дори дете на моята възраст можеше да прецени, че това е абсурдно. Персия беше един цял огромен свят. Нямах точна представа за Спарта, но знаех, че там живеят гърци, че е малка, слаба държава и се намира далече. Знаех още, че персите винаги побеждават гърците. Това си беше природен закон.

— Сега само брат ми Хипий е пречка за войната между Персия и Спарта.

Не вярвам Тесал да е бил особено интелигентен. И тъй като умря, преди аз да порасна, не можах да го опозная достатъчно добре. Затова пък съм имал много взаимоотношения с брат му Хипий по време на дългото изгнание на този тиран в Персия. Хипий бе не само обаятелен, но и образован.

— Защо Спарта е толкова опасна? — попитах аз.

— Защото войната е единственият смисъл на живота им. Спартанците не са като другите хора. Спарта е казарма, а не град. Те искат да завладеят цяла Гърция. Завиждат на Атина. Мразеха баща ни Пизистрат, понеже бе обичан от целия народ и от всички богове. Всъщност самата богиня Атина заведе баща ми на Акропола и пред всички граждани даде на него и на потомците му властта над своя град.

Нямах представа дали Тесал вярва в тази история, убеден съм, че днес никой атинянин не вярва в нея. А дали са вярвали навремето? Съмнявам се.

Истината е, че Пизистрат и приятелите му успели да убедят едно високо момиче на име Фия да се облече като Атина. Познавам внука й, който много обича да разказва как баба му придружила Пизистрат по свещения път до храма на Атина на Акропола. Мнозинството от хората и без това подкрепяли Пизистрат и затова се престорили, че наистина мислят Фия за Атина. Останалите замълчали — от страх.

Когато му дошъл редът, Пизистрат бил изгонен от Атина. Отишъл в Тракия, където притежавал сребърни мини. Известно време разработвал мините си в съдружие с дядо ми Мегакреон. Щом натрупал ново състояние, подкупил водачите на аристократическата партия на Ликург. След това подкупил и партията на търговците, водена от Мегакъл. И понеже сам бил начело на простолюдието, успял отново да стане тиран на Атина, където живял дълго и щастливо до смъртта си. Наследили го синовете му Хипий и Хипарх.

За подбудите на убийците на Хипарх има две теории. Ами! Как ще са две! Сигурно са хиляда! Едни мислят, че убийците са действували по политически съображения. Други — че са били просто двама обезумели влюбени. Аз подозирам второто. Елпиника също. Както спомена тя съвсем наскоро, и двамата младежи нямали връзки с прочутото семейство, което обединявало около себе си аристократите — противници на тиранията. Имам предвид, разбира се, потомците на прокълнатия… буквално прокълнатия Алкмеон[1], който убил няколко души, потърсили убежище в един храм. Поради това светотатство Алкмеон бил прокълнат, и то с такава клетва, която се предава от баща на син поколения наред. Между другото Перикъл е Алкмеонид по майчина линия. Горкият човек! Макар да не вярвам в многобройните гръцки богове, склонен съм да вярвам в силата на проклятието. Така или иначе, внукът на Алкмеон, Клистен, който по онова време живеел в Делфи, повел опозицията срещу ползуващия се с голям авторитет Хипий.

[1] Алкмеон — герой от гръцката митология, смятан за ро-доначалник на знатния род на Алкмеонидите, към който прина-длежали политическите дейци Клистен, Мегакъл, Перикъл и др. Алкмеонидите били белязани с позорното „Килоново петно“ заради убийството при олтара на богиня Атина на участниците в опита за преврат, организиран от Килон през 632 г. пр.н.е. — Б. пр.

— Клистен е опасен човек. — Тесал гледаше мрачно. — Освен това е неблагодарен като всички Алкмеониди. Когато наследи баща ни, Хипий направи Клистен магистрат. А ето че Клистен отиде в Спарта, за да убеждава спартанците да нападнат Атина. Очевидно му е ясно, че нас, тираните, само чужда армия може да ни изгони. Никой атинянин не би сторил това. Атиняните ни обичат. А не обичат Алкмеонидите.

Предвижданията на Тесал се оказаха верни, макар самият той да бе пристрастен. Година по-късно Клистен влезе в Атина със спартанската армия и Хипий бе свален. Тогава Хипий се закле във вярност на Великия цар и се настани заедно със семейството си в Сигейон, един нов град близо до развалините на Троя.

Хипий бе близък с жреците на Аполон в Делфи. Бе посветен в онези Елевзински мистерии, в които Калий носи потомствения си факел, и сам бе участвувал в ръководенето им. Твърдяха, че никой сред гърците не знае повече за оракулите от него. Можеше да предсказва бъдещето. Веднъж, когато бях още съвсем млад и зелен, го попитах с присъщата на възрастта си арогантност дали е предсказал собственото си падане от власт.

— Да — отвърна той.

Очаквах да каже още нещо. Но той замълча.

Когато са поставени пред някаква политическа или нравствена загадка, атиняните обичат да цитират своя мъдрец Солон. Ще постъпя по същия начин. Навремето Солон с право обвинявал самите атиняни, а не тирана Пизистрат за възхода на тиранията. Той казвал… Какво казвал, Демокрите?

Демокрит е готов да цитира точните думи на Солон: „Вие сами сте направили тези хора велики чрез вашата подкрепа и затова сте изпаднали в порочно робство. Всеки от вас поотделно постъпва като лисица, но взети заедно, умовете ви са безплодни. Защото се поддавате на думите, поднесени изкусно от един хитрец, а не виждате какво дело се върши.“

Според мен не може да се очаква по-добър анализ на характера на атиняните, при това направен от техен сънародник! Бих си позволил само една поправка. Никой не е изпадал в порочно робство. Народът обичаше тираните и ако не беше спартанската армия, Клистен никога нямаше да свали Хипий. По-късно, за да укрепи властта си, Клистен бе принуден да прави най-различни политически отстъпки на тълпата, която навремето бе подкрепяла тираните. И какво излезе от това? Прословутата атинска демокрация! По онова време единственият политически съперник на Клистен бе Изагор, водачът на аристократическата партия.

Днес, половин век по-късно, нищо не се е променило, освен че на мястото на Клистен стои Перикъл, а на мястото на Изагор — Тукидид. Що се отнася до наследници-те на Пизистрат, те си живеят щастливо като земевладелци близо до Хелеспонта. Всички, с изключение на моя приятел Милон. Той загина при Маратон, сражавайки се за честта на рода си — и на Великия цар.

Онази вечер на път от Суза за Екбатана станах страстен привърженик на Пизистратидите. Естествено, не споменавам това свое увлечение пред днешните атиняни, защото от половин век насам тях ги учат да мразят рода, който дедите им са обичали.

Веднъж, много деликатно, повдигнах този въпрос пред Елпиника. Тя прояви учудващо разбиране.

— Тяхното управление бе най-доброто, което някога сме имали. Но атиняните предпочитат хаоса пред реда. При това ненавиждат великите си сънародници. Виж какво направи народът с брат ми Кимон.

Жал ми е за Перикъл. Всички са единодушни, че е велик човек, затова непременно ще свърши зле. Елпи-[ика предвижда, че до една-две години ще бъде изгонен чрез остракизъм.

Докъде бях стигнал? Да, разказвах ти за Екбатана.

Дори и сега, когато повечето спомени в главата ми не извикват образи — слепотата по тайнствен начин е зали-чила тази част от паметта ми, — все още виждам удивително красивия път, по който се влиза в Екбатана.

Пътят върви нагоре към тъмната гора. После, точно когато ти се струва, че градът е изчезнал или че си се изгубил, той е пред теб като видение — град-крепост ограден със седем концентрични стени, всяка с различен цвят. В самото сърце на града златна стена опасва хълма, на който се издига дворецът.

Индийските планини са покрити с гъсти гори, затова дворецът е построен изцяло от кедър и от кипарис. По тази причина в стаите се носи тежка миризма на старо дърво и често избухват пожари. Но фасадата е обкована с плочи от зелена мед, като плетеница на доспехи. Някои мислят, че мидийците са направили това, за да попречат на неприятеля да опожари двореца. Подозирам, че е предназначено само за украса. Гледката е изключително красива, когато, озарена от слънцето, бледозелената мед блесне на фона на тъмнозелените иглолистни гори, покриващи планините отвъд града.

Докато влизахме в Екбатана, имах възможност да се наслаждавам на тази приказна красота цели девет часа — толкова трае преминаването през всичките седем врати. Нищо не може да се сравни с шума и бъркотията, които предизвиква влизащият в някоя от столиците персийски двор.

През дългите часове, прекарани пред вратите на Екбатана, научих от Тесал някои гръцки фрази, които и до днес с удоволствие употребявам.

6.

По мое време животът в училище бе напрегнат. Ставахме преди изгрев-слънце. Учеха ни да си служим с всички видове оръжия. Учеха ни дори на земеделие и ско-товъдство, наред с математика и музика. Можехме да четем и дори — ако е необходимо — да пишем. Учеха ни да строим не само мостове и крепости, но и дворци. Хранеха ни оскъдно веднъж на ден.

Когато персийският благородник навърши двадесет години, вече почти няма неща, които да не е способен да прави сам — ако му се наложи. В началото образователната система била много по-проста. Учели момчето да язди, да стреля с лък, да казва истината — и толкова. Но по времето на Кир станало ясно, че персийското дворянство ще трябва да знае много не само по военните въпроси. Накрая, по времето на Дарий, образованието ни съзнателно бе насочено към една-единствена цел — да управляваме по-голямата част от света.

Но имаше една страна от управлението, която държаха в тайна от нас: харемът. Въпреки че много от учителите ни бяха евнуси, на никого от нас не казаха ни дума за вътрешните машинации в харема — този тайнствен свят, завинаги затворен за всички перси, с изключение на Великия цар. И на мен. Често съм си мислил, че относително дългият ми престой в харема е бил от голяма полза за по-нататъшната ми кариера.

Когато накрая ме преместиха в сградата на великите принцове, бях прекарал в харема близо три години. Обикновено отделят младия благородник от майка му най-малко три години преди започване на пубертета и го изпращат в дворцовото училище. Аз бях изключение. Така че опознах не само жените на Дарий, но и евнусите, които действуват в тясна връзка със своите колеги от първата и втората стая на канцеларията.

Демокрит иска да знае какви са тези стаи. Първата стая се намира в дъното на първия вътрешен двор на всеки дворец, който Великият цар обитава в момента. Стотина чиновници, разположени на дълги маси, получават, кореспонденцията на Великия цар и всички петиции. След като тези документи бъдат сортирани, чиновниците от втората стая решават кои от тях да се представят на Великия цар или, по-често, кое писмо или петиция на кой държавен съветник или блюстител на закона да се даде. Втората стая упражнява огромна власт. Излишно е да споменавам, че тя е в ръцете на евнусите.

Години по-късно Ксеркс обичаше да ме дразни, като казваше, че притежавам цялата изтънченост и хитрост на евнух от харема. Аз пък го дразнех, като възразявах, че ако сам той бе останал по-дълго в харема, може би щеше да научи държавническото изкуство от майка си. Ксеркс се засмиваше — и се съгласяваше с мен. А още по-късно вече никак не беше смешно.

Тук трябва да отбележа, че преди царуването на Дарий омъжените жени от управляващата класа се движели с мъжете и било съвсем в реда на нещата, да речем, богата вдовица да управлява имотите си, нищо, че не е мъж. При Кир жените не били отделени, освен, разбира се, по време на менструацията им. Но Дарий имал свои Разбирания по въпроса. Той забранил на жените си да се показват на публични места. Естествено, благородниците последвали примера му и също затворили жените си. Днес нито една персийска дама няма право да се срещне или да говори с друг мъж освен със собствения си съпруг. Щом се омъжи, тя вече не може да вижда нито баща си нито братята си — нито дори синовете си, след като напуснат харема.

Не ми е ясно защо Дарий така решително отстрани благородните дами от обществения живот. Знам, че се страхуваше от тяхната намеса в политиката. Не разбирам защо си е въобразявал, че ако са затворени в харема, ще са по-малко опасни. Всъщност поради това, че започнаха да действуват скрити от погледа на обществото, властта им нарасна. При пълна конспирация те използуваха евнусите, а евнусите използуваха тях. През царуването на Ксеркс много от важните държавни постове се заемаха от евнуси, които упражняваха властта си в тясно сътрудничество с някоя от царските жени. Това не-винаги бе хубаво — меко казано.

Но дори и при строгите закони на Дарий правилата имаха изключения. Царица Атоса приемаше когото пожелае — мъж, жена, дете, евнух. Колкото и да е чудно, около нея никога не възникна скандал — по мое време. Години по-рано се носил слух, че има любовна връзка с Демокед, лекаря, който изрязал гърдата й. Съмнявам се. Познавах Демокед. Беше достатъчно умен, пък и достатъчно грижи си имаше, за да не се замесва в история с царска жена.

На младини Атоса предпочитала евнусите пред мъжете. Така е с повечето дами. В края на краищата, ако по време на кастрацията евнухът е достигнал полова зрялост, той е способен да има нормална ерекция. Красивите евнуси са обект на голямо съперничество сред дамите в харема. Нашите Велики царе проявяват мъдрост, като не обръщат внимание на подобни явления. Отделянето на жените има за цел не толкова да запази моралните им добродетели, колкото да не поставя под съмнение бащинството на децата им. А това какво прави една дама със своя евнух или с друга дама, не засяга господаря й, ако е мъдър човек.

Друго изключение от правилата на харема беше Лаида. Тъй като тя беше единственият ми близък човек в двора, виждахме се редовно в покоите й, които винаги се намираха в непосредствена близост с харема. Лаида беше темпераментна жена и не се чувствуваше длъжна да прибягва до евнуси или жени. Доколкото ми е известно, забременя най-малко два пъти. И в двата случая направи аборт, което в Персия е углавно престъпление. Но Лаида е храбра като лъвица. Всеки можеше да я издаде, но ни-кой не го направи. Самата тя би обяснила факта с това, че е омагьосала двора. Може и да е било така. Със сигурност омая тирана Хистией, с когото имаха дълга любовна връзка.

Не знам защо нямам спомен от първата си среща с най-важната фигура в живота ми, Ксеркс. И той не можеше да си спомни тази среща. Но и как да си я спомни? Ксеркс беше велик принц, за когото вече говореха като за наследника на Дарий, докато аз не бях нито благородник, нито жрец. Бях някаква аномалия в двора. Никой не знаеше нито какъв ранг имам, нито как да се държи с мен. Въпреки това имах двама могъщи покровители — Хистасп и Атоса.

Няма съмнение, че сме се срещнали с Ксеркс през онова лято в Екбатана. Няма съмнение, че сме се видели на първия официален прием, на който присъствувах: сватбата на Дарий с една от племенниците му. Това събитие се е запечатало ярко в паметта ми, защото тогава за пръв път видях Великия Дарий.

Седмици наред целият харем се вълнуваше. Дамите не говореха за нищо друго освен за женитбата. Едни одобряваха брака на Дарий с племенницата му — единаде-сетгодишната внучка на Хистасп, — други смятаха, че този път Великият цар е трябвало да се ожени извън императорското семейство. Безкрайни, за мен отегчителни, дискусии огласяха и трите къщи на харема.

Демокрит иска да знае какво представляват трите къщи на харема. Мислех за всеизвестно, че харемът е разделен на три части. Така наречената трета къща се обитава от царицата или царицата майка. Ако има царица майка, тя е по-висока по ранг от царицата съпруга. Втората къща е за жените, които Дарий вече е познал. В първата са девствениците — новите поколения, които се обучават. Учат музика, танци, разговор.

В деня на сватбата пред двореца имаше военен па-рад. Бях много огорчен, че докато всичките ми съученици стояха пред вратата на двореца в свитата на Великия цар, аз трябваше да наблюдавам шествието от покрива.

Притиснат от тълпата жени и евнуси, гледах като омагьосан сложните упражнения, изпълнявани от десетте хиляди „безсмъртни“ — така се нарича личната гвардия на Великия цар. На блестящото слънце доспехите им напомняха сребърни люспи на току-що уловена риба. А когато всички едновременно хвърлиха нагоре копията си, сякаш внезапно вдигналият се облак от дърво и метал предизвика слънчево затъмнение.

За нещастие от мястото, където бях застанал, притиснал буза в една грапава дървена колона, не виждах Великия цар, скрит от златния навес точно под мен. Затова пък добре виждах младоженката. Тя седеше на табуретка между двата стола — на майка й и на царица Атоса. Бе хубаво дете, очевидно уплашено до смърт от всичко, което става наоколо. Докато траеше парадът, ту майка й, ту Атоса се навеждаха и й прошепваха нещо. Не знам какво й казваха, но то никак не я успокояваше. Момичето придобиваше все по-уплашен вид.

Сватбата на Дарий с малката му племенница се състоя по-късно този ден в съвсем тесен кръг. След това имаше прием в главната зала на двореца, на който присъствувах заедно със съучениците си. През царуването на Дарий дворцовият церемониал толкова се усложни, че почти винаги нещо се получаваше не както трябва. В Китай, щом някъде направят грешка, цялата церемония трябва да започне отначало. Ако и ние в персийския двор трябваше да съблюдаваме същото нравило, нямаше да ни остане време да управляваме света.

Склонността към безредие в персийския двор отдавам на голямото количество вино, което персите изпиват при тържествени случаи. Това води началото си от времето, когато са били диво планинско племе, чиято страст били безкрайните пиянски празненства. Забележи, че казвам те, а не ние. Спитама са мидийци, а може и да произхождат от някакъв още по-древен народ. И, разбира се, Зороастър мразеше пиянството. Това е една от причините, поради които магите толкова го ненавиждаха. Магите се наливат не само с вино, но и със свещената хаома.

Още си спомням страхопочитанието, което ме обхвана, когато за пръв път видях лъвския трон на пиедестала. Този трон, изработен за лидийския цар Крез, има за облегалка лъв в естествена големина, с обърната наляво златна глава, с блестящи изумрудени очи и оголени зъби от слонова кост. Над трона, на дълга верига, виси хоризонтална плоча от ковано злато, а от двете страни на пиедестала в изящни сребърни мангали гори санталово дърво.

Стените на ападаната — това е колонната зала в Екбатана — са украсени с гоблени, които изобразяват събития от живота на Камбиз. Макар завладяването на Египет да е отразено доста подробно, загадъчната смърт на Великия цар Камбиз тактично е пропусната. Стоях със съучениците си вдясно от трона. Най-близо до него бяха великите принцове, после синовете на Шестте, а след тях момчетата, гости на Великия цар. Аз бях поставен на границата между гостите и благородниците, между Милон и Мардоний — най-младия син на Гобрий от сестрата на Великия цар.

Вляво от трона стояха шестимата благородници, с помощта на които се бе възцарил Дарий. Макар неотдавна един от първоначалните Шест да бе екзекутиран за държавна измяна, на най-големия му син бяха позволили да представлява семейството, което си оставаше завинаги благородно и почитано.

Според известната в цял свят версия, когато Камбиз бил в Египет, един маг на име Гаумата се представил за Мардос, брата на Камбиз. После, на връщане от Египет, Камбиз умрял, а Гаумата завзел трона. Но младият Дарий, с помощта на Шестте, убил мнимия Мардос, оженил се за Атоса, вдовица както на Гаумата, така и на Камбиз, и станал Велик цар. Това е известната в цял свят версия.

От Шестте особено интересен ми се стори Гобрий — висок, леко прегърбен човек. Косата и брадата му бяха боядисани в кървавочервено. Лаида ми обясни, че бръснарят сбъркал боята и тази грешка се оказала фатална. Фатална за бръснаря, разбира се! Екзекутирали го. Главно поради това комично първо впечатление Гобрий, така и не успя да ми внуши онова страхопочитание, което, вдъхваше на другите по онова време.

Често съм се чудил какви ли чувства е изпитвал Гобрий към Дарий. Предполагам, че го е мразил. И несъмнено му е завиждал. В края на краищата Гобрий е имал същото право или също толкова малко право върху трона, колкото и Дарий. Но не той, а Дарий станал Велик цар — факт, срещу който нищо не можеше да направи. Сега Гобрий искаше внукът му Артобазан да наследи Дарий. По този въпрос дворът не бе единодушен. Шестте предпочитаха Артобазан. Атоса и семейството на Кир искаха да наложат Ксеркс. Самият Дарий бе както винаги потаен. Престолонаследникът все още не бе определен.

Внезапно се чуха удари на барабани и цимбали Украсената с резба кедрова врата срещу трона широко се отвори и на прага застана Дарий. Беше с кидар — висока кръгла шапка от филц, каквато носят само Великият цар и принцът престолонаследник. В долната си част кида-рът бе опасан с лента в бяло и синьо — символ на върховната власт, принадлежала на Кир и на десет поколения мидийски царе преди него.

Само за миг зърнах Великия цар и се проснах по очи на земята. Великите принцове и висшите благородници останаха прави, като се поклониха дълбоко и всеки от тях целуна дясната си ръка. Излишно е да споменавам че и аз, като останалите, тайно поглеждах към Великия цар, макар че да правиш това, без той да ти е позволил, е сериозно престъпление.

Тогава Дарий беше тридесет и осем годишен. Не беше висок, но имаше красива фигура. Мускулите на стройните му крака се подчертаваха от тесния ален панталон под пурпурната мидийска мантия, върху която със златни конци бе извезан сокол, готов да се спусне към плячката си. Като приближи до трона, видях кожените му обувки, боядисани с шафран и стегнати със закопчалки от кехлибар.

В дясната си ръка Дарий държеше златна пръчка — символ на могъществото и властта му над държавата. В лявата си ръка държеше златен лотос с две пъпки — символът на безсмъртието.

Брадата на Великия цар не бе боядисана. Беше дълга, естествено къдрава и лъскава като козината на червеникава лисица, а лицето му беше изящно изрисувано. Очертаните около миглите тъмни линии придаваха блясък на ясносините му очи. За легендарния Кир се говореше, че бил най-красивият мъж в Персия. Макар и да не се славеше с подобно качество, Дарий все пак представляваше величествена гледка, докато с плавни движения преминаваше между двадесетте и две колони на ападаната, подобно на дебнещ жертвата си лъв.

След Дарий вървеше виночерпецът, с тюрбан на главата, следван от дворцовия управител, който носеше личната покривка на царя и ветрилото за гонене на мухи. Придружаваха го още Хистасп, бащата на детето, за което току-що се бе оженил, и най-големият му син Артобазан — як двадесетгодишен младеж, чиято брада си беше естествено яркочервена, почти същият цвят като злощастно боядисаната брада на дядо му Гобрий. Артобазан вече бе началник на северната граница.

Докато вървеше към трона, Дарий закачливо потупа Гобрий със златния си скиптър; после, макар че Гобрий бе по-възрастният от двамата, направи жест, с който му разрешаваше да го целуне. Това бе знак на особено бла-горазположение. Свел очи, със скръстени ръце, така че всяка да е скрита в противоположния ръкав, Гобрий целуна Дарий. Между другото не е позволено никому да показва ръцете си пред Великия цар, освен при поклон илиако трябва да върши някаква конкретна, нямаща нищо общо с дворцовия ритуал работа. Причината е съвсем ясна. Тьй като никой няма право да носи оръжие в присъствието на Великия цар, всички придворни и просители биват претърсвани, преди да влязат при него. После, за допълнителна сигурност, те са длъжни да крият ръцете си. Този, наред с още много други древни мидийски обичаи, бил възприет от Кир.

Като стигна подножието на изобразяващия лъв трон, Дарий плесна с ръце. Всички се изправиха. Започна изреждането на титлите на суверена. Колкото и често да съм слушал тази древна церемония, тя всеки път ме вълнува. Не че имам много шансове да я чуя отново.

Като най-висш благородник от Шестте, Гобрий пръв приветствува Великия цар:

— Потомък на Ахеменидите!

Дрезгавият глас на Гобрий прозвуча почти враждебно. Това несъмнено бе неволен израз на истинските му чувства.

Беше ред на Хистасп:

— С благословията на Премъдрия господ Велик цар!

Тоза беше предизвикателство към магите — последователи на Лъжата, а тъкмо такива бяха мнозинството маги, присъствуващи в залата този ден. Не можех да ги видя от мястото си, но по-късно ми казаха, че щом чули името на Премъдрия господ, разменили някакви тайни знаци помежду си.

Един по един, от различни краища на залата, братята на Дарий изредиха тържествено титлите му. От четирите си жени Хистасп имаше двадесет синове. Всички те бяха живи тогава и в този ден вероятно до един са били в Екбатана. Добре, че Дарий имаше и много титли. След произнасянето на всяка от тях във въздуха се разнасяха удари на барабани и звън на цимбали.

Най-големият брат на Дарий извести:

— Цар на Персия! Следващият брат:

— Цар на Мидия! Следващият:

— Цар на Вавилон!

От тази титла Ксеркс се отказа, когато бе принуден да сложи завинаги край на това древно царство. От другата страна на залата прозвуча:

— Фараон на Египет!

Както и Камбиз преди него, Дарий се смяташе за земното превъплъщение на египетския бог Ра и следователно законен бог-цар на Египет. Боя се, че в религиозните дела Дарий се оказа не по-малък опортюнист от Кир. Но Кир никога не бе провъзгласявал, че е получил света в дар от Премъдрия господ, докато Дарий бе оповестил публично, че единствено волята на Премъдрия господ го е направила Велик цар. Това не му попречи по-късно да заяви на египтяните, че неговият праотец Ра е по-велик бог от Премъдрия господ! Радвам се, че успях да убедя Ксеркс да не се нарича фараон. Затова днес Египет не е нищо повече от обикновена сатрапия и онези дяволски богове-царе на Нилската долина са премахнати завинаги.

Една след друга бяха изредени всички титли на Дарий. Звучаха победоносно. И защо не? От царуването на Кир до царуването на Дарий по-голямата част от света бе станала персийско владение и нашият Велик цар вече бе известен на всички не просто като един от многото царе, а като цар на тази голяма земя, надлъж и шир.

За всеобщо учудване напред излезе най-големият син на Дарий, Артобазан, и произнесе с тих глас единствената по рода си титла: — Цар на царете!

Фактът, че именно Артобазан бе избран да изрече върховната титла, пък макар и тихо, бе възприет като знак за изключително благоволение и в същия миг стана ясно, че плановете на царица Атоса се осуетяват.

7.

Лаида започна връзката си с Хистией скоро след като се настанихме в двореца в Екбатана. Хистией беше мургав мъж и винаги бе намръщен. Всъщност никога не съм хранил симпатии към този човек. Беше много не-щастен и около него витаеше някаква натрапчива мрачна атмосфера. Трябва да призная, че имаше всички основания да е нещастен. Като тиран на Милет бил на върха на славата си, когато получил нареждане да дойде в Суза бил задържан като гост на Великия цар. С други думи, станал пленник. Междувременно богатият град Милет бил управляван от зет му Аристагор,

Когато Лаида приемаше някой мъж, това винаги ставаше в присъствието на двама евнуси. Тези евнуси бяха не само много стари, но и необикновено грозни и Лаида бе убедена, че с проявата на подобна сдържаност при избора им е укрепила особеното си положение на вдовица, като му е придала пълна почтеност в очите на дамите от харема. Всъщност излишно е било да се тревожи за репутацията си. Още от началото дворът я разглеждаше като нещо съвсем чуждо и не прилагаше към нея общоприетите закони на харема. След Атоса тя бе най-свободната дама и никой не обръщаше внимание на действията й, защото нямаше роднинска връзка с Великия цар. Освен това Лаида много внимаваше да не настройва против себе си царските жени. И накрая, като майка на внука на Зороастър тя имаше свое място и в религиозния живот на двора — обстоятелство, което не се притесняваше да използува. Носеше екстравагантни дрехи — нито гръцки, нито персийски. На обществено място се държеше като същество от друг свят, а в частния си живот даваше да се разбере, че срещу подходящо възнаграждение е готова да прави хороскопи, да приготвя любовни еликсири, да снабдява с бавнодействуващи отрови. Много хора ползуваха услугите й.

В Екбатана Хистией се появи с бръсната глава — знак, че е в траур за Сибарис[1], един тясно свързан с Милет град. В началото на годината Сибарис бе напълно разрушен от армията на Кротон.

[1]Древен град, основан от гръцки колонисти на Тарантския залив в Южна Италия, който се прочул с богатството и разкоша си. През 510 г. пр. н, е, бил нападнат от съседния град Кротон и Разрушен. — Б. пр.

Обикновено Хистией седеше намръщен на дървения стол срещу сгъваемото столче, на което сядаше Лаида в дворчето на покоите си, а немощните евнуси дремеха на слънце. От време на време ми позволяваха да отида при тях. Предполагаше се, че присъствието ми ще придаде почтен вид на отношенията им. Инак рядко бях с Лаида. През онова лято в Екбатана по-голямата част от времето прекарвах във военно обучение заедно с великите принцове.

— Имаш късмет, че учиш тук. — Хистией всеки път правеше усилие да разговаря с мен. — Когато пораснеш, ще си подготвен да заемеш всякакъв пост.

— Той вече има пост. Ще бъде глава на Зороастрий-ския орден и върховен жрец на цяла Персия.

По онова време Лаида се бе посветила на намерението си да ми осигури този висок и нежелан от мен пост, който отгоре на всичко бе и напълно въображаем. Няма зороастрийски върховен жрец на цяла Персия. Ние не сме жречество, а орден.

— В случай че се откаже, може да стане сатрап, държавен съветник и какво ли не още.

Хистией изпитваше типичното за йонийските гърци презрение към всяка религия.

— Но какъвто и да станеш — продължи той мрачно, — не забравяй майчиния си език!

Това напътствие ми се видя излишно, тъй като с Хи-стией говорехме само на гръцки.

— Разговарям на гръцки с Милон — казах любезно аз. — Забранено ни е, но говорим.

— Милон, сина на Тесал ли?

Кимнах.

— Той е най-добрият ми приятел.

— Направих всичко, което бе по силите ми, за това семейство — заяви Хистией. Изглеждаше по-мрачен от всякога. — Посъветвах Великия цар да изпрати флота в Атина, преди старите земевладелци да са извикали спартанската армия, което те несъмнено ще направят. Естествено, по-добре е да се помогне на Хипий сега, докато още е тиранин, а не после, когато ще е много късно. Персия трябва да действува бързо, но за съжаление… — Хистией замълча. Не можеше открито да критикува Великия цар. — Дори предложих сам да отида като адмирал. Но…

Последва дълго мълчание. Чуваше се тихото похъркване на евнусите. Ние с Лаида също знаехме онова, което знаеха всички: Дарий уж имаше доверие на Хистией, но все го държеше под око.

Към нас се присъедини Демокед, който твърдеше, че учи Лаида на медицина. Сега подозирам, че тя го е учила на магии — има ли значение, след като двете са едно и също нещо. Когато сатрапът на Сарди убил тирана на Самос[1], неговият лекар Демокед станал роб. По-късно, по време на един престой в Сарди, Дарий паднал от коня и скъсал мускулите на десния си крак. Макар да прекарваше живота си на бойното поле, Великият цар не беше добър ездач.

[1] Поликрат бил хванат в клопка от персийския сатрап Оройт, затворил и убил — около 522 г. пр, н. е, — Б. пр.

Повикали египетски лекари. В резултат на сложните им процедури и монотонни припявания Дарий напълно окуцял с единия крак. Това го разярило.

Тогава някой си спомнил, че прочутият лекар Демокед е роб в Сарди и работи в един склад. Демокед беше не само хитър, но и хладнокръвен човек. Съобразил, че ако Дарий открие способностите му като лекар, той никога няма да успее да откупи свободата си и да се завърне в родния Кротон в Сицилия. Когато дошли да го повикат, заявил, че не разбира нищо от медицина.

— Имате грешка — казал той. — Сигурно ме бъркате с друг Демокед.

Дарий заповядал да приготвят нагорещени железа и клещи. Хладнокръвието веднага отстъпило на хитростта и Демокед се заел с лечението. Приспал Дарий за два дни. През това време масажирал крака, прилагал изкуството си. На третия ден Дарий оздравял и най-лошите опасения на Демокед се сбъднали. Назначили го за лекар на цялото императорско семейство. Дори получил изключителната привилегия да посещава жените в харема по всяко време на деня и нощта без присъствието на евнуси.

Именно Демокед спасил живота на царица Атоса.

Когато голямата болезнена бучка на едната й гърда започнала да се разраства, Демокед умело изрязал гърдата. За най-голямо учудване на всички Атоса оздравяла. Разочарованието, което изпитали египетските лекари, можело да се сравни само с разочарованието на останалите жени на Великия цар.

Макар да й било неприятно, че е загубила гърдата си Атоса разбирала, че ако се била подложила на обичайното египетско лечение (мазило от кобилешко мляко змийска отрова и стрита на прах слонова кост, което се поставя на болното място и убива пациента по-бързо от сабя), щяла да умре. Обстоятелството, че доживя до дълбока старост, промени не само моя живот което е незначителен факт, но и съдбата на целия свят, което съвсем не е незначително. Ако Атоса бе умряла тогава синът и Ксеркс нямаше да наследи баща си. Не е тайна че възцаряването на Ксеркс беше изцяло дело на майка му.

Една любопитна подробност. Щом й изрязали гърдата по лицето на Атоса започнали да никнат косми Махала ги всеки ден с египетски депилатоари, но те пак пониквали Накрая започнала да поставя на лицето си маска от олов-но белило, за да скрие червените петна по кожата си, възпалена от депилатоарите. Представляваше наистина смущаваща гледка. Майка ми казваше, че след опера-цията Атоса била вече по-скоро мъж, отколкото женя След като спасил живота на Атоса, Демокед си издей-ствувал да го изпратят в Италия с някакво поръчение на Великия цар. В Тарент напуснал кораба и бързо се отправил към родния си град Кротон, където се оженил за дъщерята на Милон, най-прочутия борец в гърцкия свят и — да, още един победител в Олимпийските игри Същият този Милон е генералът, който командувал ар-мията, разрушила Сибарис.

Но Демокед скоро се отегчил от живота в родния Кротон. Нали бил прекарал по-голяма част от живота си на служба в бляскави дворци — при Пизистрат в Атина, при Поликрат в Самос и при самия Велик цар в Суза Вече бил свикнал с дворцовия живот и не могъл да понесе провинциалния. Смирено помолил Дарий да му позволи да се върне с младата си жена в Суза. Великият цар на драго сърце му простил и Демокед се върнал в Персия Там всички го почитаха освен старата му приятелка Атоса. Необяснимо защо Атоса не можеше да понася жената на Демокед. При положение че момичето тъй и не научи повече от десетина персийски думи, едва ли е било в състояние да отегчи цицата. Лаида смята, че Атоса е ревнувала. Ако е така, то слухът, че е имала любовна история с лекаря, който изрязал гърдата й, е верен

Демокед се поклони ниско на бившия милетски ти-ран, след което двамата се целунаха в устата, както в Персия е прието да се поздравяват приятели с еднакъв ранг. Когато единият е с по-висок ранг, той подава само бузата си, а другият я целува. Строго погледнато, Хистией трябваше да подаде бузата си — като тиран на Милет стоеше по-високо от Демокед. Но гърците, гости на Великия цар, обикновено пренебрегват различията в ранга.

Демокед беше ревностен привърженик на Хипий.

— Познавам Хипий още като дете. Оттогава се виждаше, че е необикновена личност. Той е умен и едновременно с това справедлив, рядко съчетание за тиран. — Демокед се усмихна с беззъбата си уста. — В наши дни само Атина и Милет имат късмет с тираните си.

— Имаха късмет! — Хистией приличаше на черен буреносен облак. — Говори ли с Великия цар за Хипий?

— Опитвам се да му говоря. Но него Гърция не го интересува. Все за Индия приказва и за онези страни на изток от изток.

— Много земи делят Индия от Персия. — Хистией разреди с вода виното, което му бе донесла Лаида. — А по море Атина е съвсем близо до Милет.

Демокед кимна, после добави:

— А по море Италия е съвсем близо до Гърция. Всички знаете, че бях изпратен в Кротон да подготвя идването на Великия цар. Но той така и не дойде и аз се върнах вкъщи.

Говореше глупости. Естествено, не можеше да си признае, че всъщност бе изоставил службата си при Великия цар. Официално бягството му винаги се описваше като дипломатическа мисия, която получил от втората стая на канцеларията.

— Великият цар няма амбиции на запад. — Демокед дълго кашля в една кърпа. Рядко съм срещал лекар, който сам да не е постоянно болен.

— Като изключим Самос — отвърна Хистией. Повдигна вежди и за миг намръщеният израз изчезна от лицето му. — Този западен остров беше гръцки.

— Поликрат му създаде доста трудности. -Демокед разгледа кърпата си, явно търсеше следи от кръв. Погледнах и аз. Всички погледнахме. Но нямаше кръв и всички освен Демокед останахме разочаровани. — Аз, естествено, се разбирах с него — добави той. — Повечето хора го намираха за…

— Продажен, суетен, глупав — каза Лаида. — Все забравям, че и ти беше в двора на Самос. — Демокед се усмихна. В устата му се мъдреха три долни зъба, крепящи се на белезникави венци. Горни зъби изобщо нямаше. Преди ядене слагаше в устата си парче дърво, издълбано по такъв начин, че да прилепва към небцето. Така беше в състояние да сдъвче, макар и доста бавно, всичко освен много жилаво месо и много твърд хляб. Сега, на стари години, доста размишлявам за зъбите и последиците от липсата им. — Да, помня те като дете с баща ти — каза Демокед. — От Тракия бяхте, ако не се лъжа. Да, разбира се. Богатият Мегакреон. Сребърните мини. Да, точно така.

— Запознах се с мъжа си в двора на Поликрат — рече Лаида и лицето й доби тъжно изражение. — Това а единственото хубаво нещо, което си спомням от онова време. Мразех Самос. И Поликрат мразех. Той си беше чисто и просто един пират. Дори не се посвени да заяви на баща ми, че когато връщал на приятелите си откраднатите товари, те били по-щастливи, отколкото щели да бъдат, ако изобщо не им ги бил взимал.

— Истина е, че беше пират — съгласи се Демокед. — Но това не му пречеше да е личност. Помня времето, когато дворът на Самос беше по-бляскав от този на Пи-зистрат. Помниш ли Анакреон? Поета Анакреон? По не-гово време може и да не си била родена. Преди да дойде в Самос, живеел в онази най-дива провинция Тракия,

— Анакреон живееше в Абдера, в гръцка Абдера — заяви Лаида с категоричен тон.

Двамата мъже избухнаха в смях.

— Преди да дойде в Самос, Анакреон живееше в най-просветената страна Тракия — каза Демокед, като се поклони на Лаида. — След това се премести в Атина. Беше любимец на клетия Хипарх. Тъжна история, нали? И все пак има едно нещо, за което Поликрат заслужава уважение: винаги гледаше на запад. Беше истински господар на морето, а искаше да бъде господар и на всички острови.

— Може би точно ти трябва да говориш с Великия цар за островите — обърна се Демокед към бившия тиран. — Той беше доволен, естествено, когато Самос стана негов. И още по-доволен бе, когато цялата флота на Самос стана негова. А щом имаш на разположение чудесна флота…

Демокед замълча и погледна Хистией.

— Още когато бях в Милет — заговори Хистией бавно, почти мечтателно, — можех без усилия да завладея Наксос.

Демокед кимна.

— Красив остров. Плодородна земя. Предприемчиви хора.

Погледнаха се многозначително.

Така започнаха Гръцките войни. Тъй като бях дете, жадно слушах разговора на възрастните, ала не разбрах значението на този двусмислен диалог. Години по-късно ми стана ясно как, едва ли не от скука, тези двама гръцки интриганти поставиха началото на един успешен заговор, в резултат на който Великият цар бе въвлечен в гръцките дела.

Но това е сегашната ми преценка за миналото. Тогава ми беше по-интересно да слушам разказа на Демокед за чудотвореца Питагор.

— Запознах се с него в Самос — каза старият лекар. — По онова време още бях бижутер, като баща си. Баща ми, преди да изпадне в немилост, беше личен бижутер на Поликрат. При Поликрат човек рано или късно изпадаше в немилост. Както и да е, Питагор беше, всъщност е — видях го отново, когато бях в Кротон — необикновен човек. С интересни идеи. Той вярва в преселението на душите.

Въпреки че на персийските деца е забранено да задават въпроси на възрастните, аз се ползувах с известна свобода.

— Какво е преселение на душите? — попитах.

— Колко прилича на дядо си! — възкликна Лаида, с което искаше да придаде особена важност на зададения от мен най-обикновен въпрос. Тя не пропускаше случай да подчертае приписваната ми голяма прилика със Зороастър.

— Това означава, че при смъртта душата се преселва в друго тяло — отговори Демокед. — Никой не знае откъде идва тази идея…

— От Тракия — заяви Хистией. — Всички налудничави магьоснически идеи идват от Тракия.

— Аз съм тракийка — каза твърдо Лаида.

— Тогава знаеш точно какво искам да кажа. — Хистией почти се усмихна.

— Знам, че от всички земи моята родина е най-близо както до небето, така и до ада — отговори Лаида с особения си магьоснически глас. — Така пеел Орфей когато слизал в подземното царство.

На това място замълчахме.

— Не знам как е стигнал Питагор до тази идея — продължи след малко Демокед. — Знам обаче, че е прекарал година-две в храмовете на Египет. Може тъкмо оттам да е взел идеята. Не мога нищо да твърдя. Чувал съм, че египетските ритуали имат извънредно силно въздействие върху податливите на внушение хора. За щастие аз не спадам към тях. Но той беше такъв човек. Спомням си, че Поликрат му бе дал писмо до своя приятел, фараона — стария Амазис[1]. Така че на Питагор сигурно са му показали най-различни тайни ритуали, неизвестни на повечето хора. Но после Камбиз нападна Египет, Амазис умря, а нещастният Питагор бе взет в плен и независимо от твърденията му, че е приятел на тирана Поликрат, персите го продадоха на един бижутер във Вавилон. За щастие бижутерът бил много мил с него. Разрешил му да учи при магите.

[1] Амазис — известен още като Яхмос II, с когото Поликрат поддържал приятелски връзки, — Б. пр.

— Виж, това вече не е хубаво — заяви твърдо Лаида.

— Мъдрите хора, където и да попаднат, съумяват да почерпят някаква полза. — Демокед имаше практичен ум! — Както и да е, когато най-сетне откупи свободата си от бижутера и се върна в Самос, Питагор беше направо друг човек. Дойде да живее при мен, а не в двореца. Разказа ми, че се научил да чете и да пише египетските йероглифи. Научил бе и персийски. Имаше нови теории за същността и устройството на онова, което сам нарече вселена.

Да, именно Питагор въведе тази дума, а днес софисти-те в Атина я употребяват по хиляда пъти на ден, без да са наясно какво точно е имал предвид създателят й.

Доколкото разбирам Питагор — а теорията му е толкова сложна, че се съмнявам дали има някой, който да я разбира напълно, — той смяташе, че единицата е основата на всички неща. От единицата произлиза числото, от числото — точките, от точките — свързващите ги прави, от правите — равнините, а от равнините — телата. От телата произхождат четирите елемента: огън, вода, земя въздух. Тези елементи се смесват и образуват вселената, която е вечно жива и променяща се — една сфера, съдържаща в центъра си по-малка сфера, земята.

Според Питагор от всички тела най-красива е сферата, а от всички геометрични фигури най-божествена е окръжността, при която всички точки се съединяват и тя няма нито начало, нито край. Аз лично никога не съм разбирал математическите му теореми. Демокрит твърди, че ги разбира. Щом казваш, радвам се за теб, Демокрите.

След това Демокед разправи как Поликрат се скарал с Питагор и изпратил стрелците си да арестуват мъдреца.

— За щастие успях да убедя главния инженер на

Поликрат да скрие Питагор в онзи тунел[1], който строяха близо до града. По-късно, когато се стъмни, качихме Питагор на един кораб за Италия. Дадохме му писмо до моя приятел, а сега и тъст, Милон от Кротон…

[1] Става дума за прочутия подземен акведукт, проектиран и построен от Евпалин, известен инженер от втората половина на VI в. пр.н.е. Тунелът бил дълъг повече от километър и снабдявал града с вода. — Б. пр.

— Аха, Милон, опустошителят на Сибарис. Хистией отново гледаше намръщено. В интерес на истината Милон си беше опустошител. След като разгроми сибаристката армия, той отби една река, така че целият град потъна под водитей.

— Какво да ви кажа, познавам Милон още от детската му възраст — рече учтиво Демокед. — Всъщност бих могъл да съм му дядо. Когато спечели първото си състезание на Олимпийските игри…

Демокрит смята, че разрушаването на Сибарис е станало няколко години по-късно. Не съм съгласен. Трябва обаче да отбележа, че когато възстановявам разговор, воден преди шестдесет години, най-вероятно смесвам неща, казани при различни срещи…

През онези години Демокед ми говореше много за Питагор. Това означава, че разказът ми е достоверен — в смисъл, че повтарям точно онова, което съм чул. Хроно-логическата последователност обаче е друг въпрос. Не съм си водил дневник. Знам със сигурност, че чух името на Питагор през първото лято в Екбатана. Дори си спомням нещо още по-важно, а именно че през същия ден Хистией и Демокед обсъждаха господаря на морето Поликрат. Разменените погледи и многозначителното мълчание по-късно ме накараха да стигна до извода, че именно на тази среща двамата са се съюзили с цел да въвлекат Дарий във война с гръцкия свят. Тактиката им бе да съблазнят Великия цар с единствената титла, ко-ято не притежаваше — Господар на морето. Освен това положиха всички усилия да го убедят, че трябва да под. крепи тирана Хипий — и чрез война, ако е необходимо Естествено, впоследствие войната стана необходима главно поради интригите на двама гърци в Екбатана през един летен ден, когато нямаха какво друго да правят.

— Жена ти ми каза, че Питагор си е построил училище в Кротон, от цял свят идвали да учат при него — рече Лаида, която имаше добри чувства към жената на Де-мокед, защото тя не представляваше заплаха за нея.

— То не е училище в истинския смисъл на думата. По-скоро е… Всъщност той заедно с още няколко други светци са се отделили в една къща, където водят, според определението на Питагор, благочестив живот.

— Не ядат боб. — Хистией си позволи да се засмее. И до днес най-сигурният начин да разсмееш атиняните е да споменеш Питагоровата забрана да се яде боб. Атиняните намират това табу за ужасно смешно, особено когато в театъра атинският комик придружава шегата си с шумно пърдене.

— Питагор вярва, че бобовите зърна съдържат човешки души — обади се Демокед. — А и не може да са отрече, че те наистина приличат на човешки зародиши.

Демокед беше човек на науката, тьй че проявяваше интерес към всяка теория за сътворението.

— Питагор отказва да яде и месо — добави той. — Страх го е, че може, без да иска, да изяде някой прародител или приятел, чиято душа се е преселила именно в това животно.

— Колко дълго, според Питагор, душите могат да се преселват от едно същество в друго? — попитах аз.

Двамата гърци ме изгледаха с истинско любопитство. Бях задал въпрос от първостепенно значение. За момент престанах да бъда дете — бях внукът на Зороастър.

— Не знам. Кир Спитама — отговори Демокед, като произнесе името ми с почитанието, което му се полага.

— До края на времето на дългото царство? Или престават да се преселват още преди това? — Бях искрено завладян от тази, според мен, поразителна нова представа за смъртта и прераждането, и… какво още? Несъмнено нищо не може да се роди след края на безкрайното време.

— Не мога да говоря от гледна точка на Зороастровото виждане… Имам предвид от гледна точка на неговата истина. — Демокед не възнамеряваше да поставя под съмнение религията на Великия цар. — Мога да ка-жа само, че според Питагор всеки човешки живот трябва да има за цел освобождаването на божествената искра, която живее в човека, за да се присъедини тя отново към единната вселена, която той вижда като движещ се етер… като съвършено и хармонично цяло.

— „Аз съм дете на земята и звездното небе…“ — извиси глас Лаида.

Изслушах търпеливо нейната много дълга и много загадъчна песен, описваща сътворението на света според тракийските магьосници.

Щом песента свърши, Демокед отново подхвана темата.

— Целта на Питагоровото учение е човек да излезе от непрекъснатия цикъл на смърт и прераждане. Той вярва, че това може да се постигне чрез себеотрицание, обреди, пречистване, чрез пости, изучаване на музика, математика. Независимо дали е вярно като учение, или не, благодарение на Питагор и школата му днес Кротон владее почти цялата южна част на Италия.

— Не е заслуга на Питагор — възрази Хистией. — По-добре е да благодариш на тъста си Милон. Той е велик воин.

Колкото и да е необичайно за един грък, Хистией не проявяваше ни най-малък интерес към философията — Дума, измислена от Питагор, за да назове истинската любов към мъдростта.

Пак Питагор, с помощта на Демокед — поне така твърдеше Демокед, — установи, че човешкият мозък е център на цялото ни мислене. Не съм виждал доказателствата за тази теория, нито пък ще ги разбера, ако ги видя. Но вярвам, че това е така. Навремето спорих по този въпрос с китайците, които мислят, че център на умствената дейност е стомахът, тъй като стомахът е по-чувствителен от другите части на тялото поради бълбукането на газо-ве в него. Демокрит ми напомня, че вече съм споменавал това. Бъди по-търпелив с мен, Демокрите. Пък и нали повторението е тайната на ученето.

— Според мен заслугата за успеха на Кротон се крие в добродетелите на неговите граждани. — Демокед се изкашля в кърпата си. — Те вярват, че учителят им е бог, какъвто той може би е.

— А Питагор мисли ли се за бог? — попита съвсем на място Хистией.

Демокед поклати глава.

— Доколкото разбирам, Питагор вярва, че всички неща са взаимно свързани, че всички ние сме част от единния космос, че всеки от нас участвува в цялостната божественост. Но не можем отново да се присъединим към цялото, докато не сме се освободили от плътта, в която сме затворени като в гроб.

— Защо? — попита Лаида.

— За да се издигнем над болката на този свят, над усещането за непълнота…

— Орфей слезе в ада — каза Лаида с чувството, че прави уместна забележка.

Може и да е била уместна. Знам твърде малко за култа към Орфей — един тракиец, който слязъл в ада, за да отведе мъртвата си жена. Той се върнал, но тя — не. Мъртвите обикновено не се връщат. По-късно бил на-казан: — предполагам, за безбожие[1].

[1] Според мита Орфей пренебрегнал Дионис, като смятал за най-висш бог Хелиос. Разгневеният бог изпратил менадите, които го разкъсали в планината Родопа. — Б. пр.

Култът към Орфей открай време има много поклонници из дивите земи, особено в магьосническа Тракия. Впоследствие започнал да се разпространява и в гръцкия свят. От малкото, което знам за орфизма, имам чувството, че той е само един недодялан вариант на красивата и наистина древна легенда за героя Гилгамеш[2]. Гилгамеш също слязъл в ада, за да върне мъртвия си възлюбен Ендику. Не, Демокрите, Гилгамеш не е грък, но все пак е голям герой и както повечето герои искал прекалено много. Не съществувало нищо, което той да не може да победи освен самото нищо — смъртта. Героят искал да живее вечно. Но дори и славният Гилгамеш не можел да промени естествения ред. Когато се примирил с тази основна истина, постигнал покой… и умрял.

[2] Гилгамеш- митологически шумерски цар, герой на шу-мерския епос, — Б. пр.

Научих историята на Гилгамеш във Вавилон. Много отдавна той бил култова фигура по цял свят. Днес е забравен навсякъде освен във Вавилон. Времето на дъл-гото царство е наистина много дълго. Бедата на гърците е, че нямат представа колко стар е този свят. Те, изглежда, не разбират, че всичко, което ще се случва, вече се е случило, като изключим края. В Индия вярват, че краят е настъпвал многократно, тъй като той идва всеки път, когато циклите на сътворението изгасват… и отново се запалват.

Демокрит сметна за нужно да ми даде пояснение относно орфизма. Излиза, че последователите му също вярват в преселението на душите — според тях това е процес, който завършва само когато духът е пречистен чрез обреди, и прочие. Сигурно си прав, Демокрите. Все пак ти си роден в Тракия. Освен това успя да ме убедиш, че Лаида независимо от осведомеността си по окултните изкуства никога не е разбирала култа към Орфей.

— Не съм чувал Питагор да твърди, че е посещавал Хадес, обаче ми разказа една наистина любопитна история — обади се Демокед. Изглеждаше много обезпокоен, сякаш не одобряваше онова, което сам се готвеше да разкаже. — Скоро след завръщането му от Вавилон се разхождахме покрай вълнолома, който Поликрат току-що бе построил на пристанището. Изведнъж Питагор спря и ме загледа втренчено. Гледаше ме отгоре, защото е много по-висок от мен. „Спомням си! Спомням си всичко!“, възкликна той. Нямах представа за какво говори. „Всичко за какво?“, попитах. „За предишните си съществования“, отговори той. Звучеше съвсем убедително. Разказа ми, че в едно предишно превъплъщение е бил син на бога Хермес от простосмъртна жена. Хермес толкова обичал сина си, че обещал да му даде всичко, което пожелае, освен безсмъртие. Само боговете са безсмъртни. Така че момчето поискало другото най-хубаво нещо: „Нека при всяко ново превъплъщение да си спомням кой съм бил и какво съм правил в предишните си съществования.“ Хермес се съгласил. „И ето — продължи Питагор — сега мога да си спомня какво е да си птица, воин, лисица, ахеец в Троя. Всичко, което съм бил, съм и ще бъда, докато отново се присъединя към цялото.“

Бях поразен от разказа на Демокед и неведнъж съм съжалявал, че не съм имал щастието лично да познавам Питагор. Когато една съперническа групировка го изгони от Кротон, той намери убежище в храма на Метапонт, Където бавно се самоуби чрез глад. Тогава бях на двадесет години и можех да отида да го видя. Казват, че до по-следния си ден приемал посетители. Интересно дали това е бил наистина последният му ден? Или и днес бро-ди из атинските улици, а главата му е пълна със спомени от хилядите предишни прераждания.

Демокрит ми казва, че в Тива има питагорейско учи-лище, доскоро ръководено от един кротонец на име Ли-зий. Демокрит много се вълнува от приписваните на Ли-зий думи: „Хората умират, защото не могат да свържат началото с края.“

Да, това наистина е мъдро. Животът на човека може да се представи като права низходяща линия. Но когато душата, или частицата божествен огън у всеки от нас, се присъедини към първоначалния източник на живота, тогава се осъществява идеалната фигура: правата линия се затваря и началото се свързва с края.

Тук трябва да кажа, че като малък съвсем не бях дете-чудо. В никакъв случай не искам да създам впечатлението, че съм бил пророк, чудотворец или философ в ранна възраст, нито пък когато и да било по-късно. Такава ми е била съдбата и трябва да си призная, това мое положение в обществото съвсем не ми е било неприятно независимо от враждебността на магите, последователи на Лъжата, многократно компенсирана от добрината, която проявяваха към мен трима велики царе — Дарий, Ксеркс, Артаксеркс.

Макар никога да не съм имал склонност към религията или магиите, по природа съм умозрителен. Освен това се чувствувам длъжен да опозная други религии и фило-софски системи, да разбера до каква степен се различават от пътя на Истината, която ми бе предопределено да следвам по рождение.

Неведнъж през целия си дълъг живот с учудване съм откривал в другите религии елементи, които дотогава са били за мен неповторими откровения на Премъдрия господ, отправени към Зороастър. Но сега разбирам, че Премъдрият господ може да говори на всички езици в света и че на всички езици в света думите му рядко биват разбирани или следвани. Но те си остават едни и същи. Затова са истина.

8.

През детството си водех два живота: религиозен живот вкъщи с Лаида и магите, последователи на Зороастър, и друг — в училище. Бях по-щастлив в училище, където дружах с Ксеркс и братовчед му Мардоний, сина на Гобрий. Тримата бяхме на една и съща възраст. С изключение на Милон всичките ми съученици бяха перси. По неизвестна за мен причина синовете на Хистией не посещаваха първия отдел на училището. Това бе явно пренебрежение и не вярвам Хистией, който бе амбициозен човек, да го е приемал безболезнено.

Макар да бе сурово, военното обучение ми бе приятно — ако не за друго, то поне защото в него не участвуваха никакви маги. Обучаваха ни най-добрите измежду „безсмъртните“. Което ще рече най-добрите воини в света.

Онова утро, когато за първи път усетих присъствието на Ксеркс, е по-живо в паметта ми от днешното. Но тогава бях млад. Виждах. Какво виждах ли? Слънцето като златен диск на фона на бледата синева. Тъмнозелените кедрови гори. Високите планини със снежни върхове. Жълтите поля, край които пасяха кафяви елени. Детството е пълно с цветове. Старостта… Тя ни лишава от цветове — в моя случай и от зрение.

Започнахме похода преди изгрев слънце. Вървяхме по двама, всеки с копие в ръка. Неизвестно защо ме сложиха до Ксеркс. Той не ми обърна внимание. Излишно е да пояснявам, че аз го разгледах внимателно. Като дете на харема, знаех, че ако съмишлениците на Атоса победят съмишлениците на Гобрий, един ден той ще стане Велик цар.

Ксеркс беше високо момче с бледосиви очи, които блестяха изпод тъмните му, сключени под права линия вежди. Макар да бе още малък, по румените му страни бяха поникнали тъмнозлатистите къдри на мека брада, В полово отношение той беше преждевременно развит.

Дори и да съзнаваше каква роля му е отредила съдбата, Ксеркс не го показваше. Държеше се като един от многото синове на Великия цар. Имаше очарователна Усмивка. За разлика от повечето хора запази до края всичките си зъби.

Не го заговорих, нито пък той мен.

По обед ни заповядаха да спрем до един горски извор.

Позволиха ни да пием вода, но не и да се храним. Кой знае защо, вместо да се излегна до другите на поляната, тръг-нах да бродя из гората.

Внезапно зелените лаврови клони пред мен се разтвориха. Видях зурла. Разкривени бивници. Замръзнах с копие в ръка, неспособен да помръдна, а огромното четинесто тяло се измъкна изпод лавровия плет.

Глиганът ме подуши. Отстъпи. В този миг самият звяр бе не по-малко изплашен от мен. После изведнъж някак особено се извъртя, сякаш реши да ме заобиколи, и описвайки дъга, се спусна към мен.

Полетях високо във въздуха. Още преди да падна обратно на земята, установих, че в гърдите ми няма капчица въздух.

Помислих, че съм умрял, но после открих, че макар да не мога да дишам, мога да чувам — чух как глиганът издаде звук, подобен на човешки вик, и тъкмо тогава копието на Ксеркс се заби дълбоко във врата на животното. Най-сетне поех глътка въздух и видях как окърваве-ният глиган се завлече до лавровия плет, където се препъна, падна и умря.

Всички се спуснаха към Ксеркс, за да го поздравят. На мен никой не обърна ни най-малко внимание. За щастие не бях ранен. Всъщност никой не ме забеляза освен Ксеркс.

— Надявам се, че си добре — каза той. Бе застанал пред мен, гледаше ме и се усмихваше.

Аз също го гледах отдолу.

— Ти ми спаси живота.

— Знам — отвърна той лаконично.

В такъв миг човек има нужда да каже много неща, но не може да ги изрази, тьй че и двамата предпочетохме да замълчим. А и по-късно никой от нас не спомена и дума за този епизод.

През годините неведнъж съм имал възможност да забележа, че когато някой спаси живота на друг, той често изпитва чувство за собственост към спасения. С нищо друго не мога да си обясня факта, че Ксеркс ме избра за свой най-добър приятел. Скоро след нашето горско приключение по негово настояване се преместих в къщата на принцовете.

Продължих да ходя при Лаида, но вече не живеех с нея. Тя беше много щастлива, че съм близо до Ксеркс — поне така твърдеше. Години по-късно ми призна, че приятелството ни я е тревожело: „Тогава всички мислеха, че Артобазан ще наследи Дарий. Ако беше станало така, щяха да убият Ксеркс заедно с всичките му приятели.“ Дори и да съм съзнавал опасността, не ми е останал никакъв спомен за нея. Беше вълнуващо да имаш другар като Ксеркс. Всичко му се удаваше. Беше отличен ездач. Служеше си изкусно с всички видове оръжие. Макар па не проявяваше особен интерес към уроците на магите, можеше да чете доста добре. Струва ми се, че не се научи да пише.

Всяка година, по реда на годишните времена, следвахме Великия цар от Суза в Екбатана във Вавилон и обратно в Суза. Двамата с Ксеркс предпочитахме Вавилон пред другите столици. Че кой млад човек не го предпочита? Докато бяхме ученици, целият ни живот се управляваше от офицери, маги и евнуси. При това дворът си бе двор независимо в кой град се намира, което важеше и за дворцовото училище. Нямахме повече свобода от робите, които работят в сребърните мини на дядо ми. И все пак във Вавилон усещахме, че извън строгите ограничения на Дариевия двор съществува един прекрасен живот. Изпълнени с копнеж, ние — Ксеркс, Мардоний и аз — се питахме какво ли би било, ако посетим града, когато дворът не е във Вавилон. Когато станахме двадесетгодишни, желанието ни се сбъдна.

Мардоний имаше бърз ум. Всички мислеха, че Дарий много го харесва. Казвам „мислеха“, защото човек никога не можеше да е сигурен в истинските чувства на Дарий към някого. Той беше изкусен манипулатор и притежаваше непреодолим чар. В същото време бе и най-непроницаемият човек на света. Никой не знаеше какво точно е отношението на Дарий към него и на какво може да разчита, а в случаите, когато това най-сетне му ставаше ясно, често беше вече твърде късно. Без съмнение Дарий се съобразяваше с факта, че Мардоний е син на Гобрий — един, меко казано, опак човек — и потенциален съперник.

Затова се държеше мило както със сина, така и с бащата.

Според ритуала на рождения си ден Великият цар измива главата си в присъствието на членове и близки на царското семейство и изпълнява техните желания. Онази година в Суза на Ксеркс бе отредено да държи сребърната кана с розова вода, а на Мардоний — да изсуши с копринена кърпа косата и брадата на Дарий.

— Какво ще си поискаш, Мардоний? — попита Ве-ликият цар.

— Губернаторството на Вавилон през третия месец от годината, Велики царю.

Въпреки че изискванията на протокола забраняват на Великия цар да показва учудване, според Ксеркс баща му явно се учудил.

— Вавилон ли? Защо Вавилон? И защо само за един месец?

Но Мардоний не отговори. Просна се в краката на Дарий — поза, която според етикета означава: аз съм твой роб, постъпи с мен както желаеш.

Дарий втренчено изгледа Мардоний. После обиколи с поглед препълнената зала. И макар че на никого не е позволено да го гледа право в лицето, Ксеркс вдигна очи към него. Когато срещна погледа на сина си, Дарий се усмихна.

— Не съм виждал толкова скромен човек — каза Дарий, като се престори на извънредно учуден. — Разбира се, много хора са направили състояние за по-малко от месец. Но със сигурност не във Вавилон. По отношение на парите чернокосите хора са много по-хитри от нас, персите.

— Ще отида с него, Велики царю, ако изпълниш това като мое желание — заяви Ксеркс. — Ще пазя добродетелта на Мардоний.

— А кой ще се грижи за твоята добродетел? — попита сериозно Дарий.

— Кир Спитама, ако изпълниш неговото желание. Помоли ме да ти го предам. — Ксеркс бе репетирал това много пъти под ръководството на Мардоний. — Той ще се грижи за нашето религиозно обучение.

— Кир Спитама се е заклел да накара върховния жрец на Бел-Мардук да поеме пътя към Истината — каза Мардоний с набожно изражение.

— Тук явно има някакъв заговор — рече Дарий, — но трябва да постъпя така, както постъпват всички царе на този ден. Мардоний, син на Гобрий, поверява ти се управлението на моя град Вавилон за третия месец от новата година. Ксеркс и Кир Спитама ще те придружат. Но защо третия месец?

Естествено, Дарий добре знаеше какво сме си наумили.

— Висящите градини на Ефрат ще са цъфнали, Ве-лики царю — отвърна Мардоний. — Това е прекрасно време от годината.

— А обстоятелството, че през същото това време Великият цар е много далеч в Суза, го прави още по-прекрасно.

Дарий избухна в смях — плебейски навик, който зарази до последния си ден. Съвсем не намирах този смях за противен, по-скоро обратното.

9.

Вавилон е не толкова красив, колкото смайващ град. Постройките му са направени от едни и същи сиви тухли, изпечени от ефратска кал. Но храмовете и дворците са с египетски размери и, разбира се, по онова време градските стени бяха толкова широки, че според вавилонците върху тях спокойно можеше да завие колесница с четири коня — нещо, което те не пропускаха да припомнят при всеки разговор. Не че някога съм виждал колесница, пък н каквото и да било друго върху стената. Дори стража нямаше — такъв мир цареше там по онова време благодарение на Великия цар.

Има някаква особено завладяваща магия в един град, който съществува повече от три хиляди години. Макар често да е бил разрушаван във войни, жителите му, известни просто като „чернокосите хора“, всеки път го издигат отново — съвсем същия, какъвто е бил, или поне така твърдят. Градът се намира в центъра на огромен квадрат, разделен на две почти равни части от бързите, тъмни води на река Ефрат. Първоначално бил добре защитен от външна стена, вътрешна стена и дълбок ров. Но когато за втори път трябвало да усмирява града, Дарий разрушил част от вътрешната стена. Години по-късно, след като потуши едно въстание, Ксеркс разруши почти изцяло стените и засипа рова. Мисля, че днес е малко вероятно вавилонците пак да ни създават неприятности. По природа чернокосите хора са лениви, чувствени, покорни. Векове наред ги е управлявало едно извънредно покварено и вътрешно разединено духовенство. От време на време жреците от един храм подстрекават народа срещу жреците от друг храм и избухват размирици, подобни на летни бури — и като летни бури бързо отминават. Но такива периодични безредици дразнят управниците.

Макар да се радвам, че не съм се родил във Вавилон трябва да призная, че няма друго място на света, което така да задоволява вкусовете на младите хора, особено на онези, възпитани в строгата персийска традиция.

При залез-слънце влязохме през Вратата на Ищар[1], наречена така в чест на една богиня, доста подобна на Анахита или Афродита, с тази разлика, че е не само жена, но и мъж. И в двата си образа Ищар е сексуално ненаситна и култът към нея определя духа на целия град. Вратата на Ищар се състои всъщност от две врати — една във външната и една във вътрешната стена на града. Те са огромни, покрити са с плочи от син, жълт и че-рен емайл и изобразяват най-различни чудновати и ужасни зверове, включително и дракони. Гледката е по-скоро страховита, отколкото красива. От деветте врати на града — всяка от тях носи името на някой бог — тази на Ищар е най-важната, защото води направо в сърцето на Вавилон, на левия бряг на реката, където се намират храмовете, дворците, съкровищниците.

[1] Главната богиня на вавилонците и асирийците — богиня на плътската любов и плодородието, на раздора и войните, олицетворение на планетата Венера, — Б. пр.

От вътрешната страна на първата врата Мардоний бе посрещнат от действителния губернатор на града и свитата му. По понятни причини самоличността на Ксеркс, както и моята бяха запазени в тайна. Ние бяхме просто спътници на губернатора през третия месец от годината.

След ритуалното посрещане с хляб и вода ни ескортираха по Пътя на процесиите. Това е внушителен булевард, застлан с плътно подредени гладки късове варовик. Сградите от двете му страни са облицовани с гледжосани плочки, върху които са изобразени лъвове.

Вляво от Пътя на процесиите се намира храмът на някакъв бог-дявол. Отдясно е така нареченият Нов дворец, построен от цар Навуходоносор, според местните жители, за петнадесет дни. Навуходоносор е последният от вавилонските царе герои, който изгонил египтяните от Азия. Освен това покорил Тир и Йерусалим. За нещастие, като много вавилонци, той бил религиозен фанатик. Предполагам, че е нямал друг избор: жреците на Бел-Мардук управляват града и никой вавилонски цар не е истински владетел, докато не „хване Бел за ръце“, което означава, че трябва да стисне ръцете на златната статуя на Бел-Мардук във великия храм. Всички — и Кир, и Камбиз, и Дарий, и Ксеркс — са хващали Бел за ръцете.

Последните години на Навуходоносор били посветени най-вече на религиозни церемонии, в които той изпълнявал ролята на жертвена коза. При един случай паднал на четири крака и започнал да пасе трева от висящите градини. За разлика от обикновената коза не го постигнала участта наистина да бъде принесен в жертва. Умрял петдесетина години преди нашето посещение във Вавилон, напълно побъркан. Не съм срещал вавилонец, който да не разказва за него с удоволствие. Той е последният им истински цар. Между другото произхожда от древен хал-дейски род[1], тъй както — в това съм сигурен, доколкото може да бъде сигурен човек, без да има доказателства — и семейство Спитама.

[1] Халдейската династия, царувала във Вавилон от 626 до 539 г. пр.н.е. — Б. пр.

Тридесет години след смъртта на Навуходоносор Кир бил радушно посрещнат във Вавилон от антижре-ческата партия — сдружение на международни търговци и сарафи, свалило последния цар, някаква личност на име Набонид. Този ексцентричен монарх се интересувал само от археология, поради което най-често се намирал не във Вавилон, а дълбоко в пустинята, където правел разкопки, за да търси изгубените градове на Шумерия. И тъй като царят бил изцяло погълнат от миналото, жреците взели в ръце настоящето. Поели управлението на държавата и я тласнали по пътя на разрухата или, поточно казано, на славата, защото била завладяна от Кир.

Дадоха ни великолепни покои в Новия дворец. Точно под нас имаше каменен мост, свързващ левия и десния бряг на реката. Всяка нощ дървената част на моста се вдигаше, за да не могат крадците да преминат от единия бряг на другия.

Навуходоносор беше построил тунел под реката. Това забележително инженерно съоръжение е широко около шест метра и почти толкова високо. Поради постоянно просмукващата се влага от Ефрат подът и стените са отвратително кални, а въздухът вони не само от воловете, теглещи каруците, но и от димящите смолисти факли, които предлагат под наем на пътника при влизането му. Докато стигнахме до другия край, вече не можех да дишам, а Ксеркс имаше чувството, че са го погребали жив. Все пак тунелът се използува от половин век насам без злополуки.

Нашите покои се намираха на последния етаж в че-тириетажната сграда на Новия дворец и можехме да гледаме града отвисоко. От централната лоджия чудесно се виждаше онова, на което вавилонците викат зикурат, или високо място. Зикуратът, за който става дума, се нарича „Къщата, подпираща небето и земята“. Това е най-голямата постройка в света и в сравнение с нея дори най-високите египетски пирамиди изглеждат джуджета, поне така твърдят вавилонците. Не съм ходил в Египет.

Седем огромни, изградени от тухли кубове се издигат един върху друг. Най-големият служи за основа, а най-малкият за връх. Всеки от тях е посветен на отделно божество и затова е различно оцветен. Дори на лунната светлина успяхме да различим призрачно светещите нюанси на синьото, зеленото и червеното — цветовете, с които се свързват местните богове на слънцето, луната и звездите.

Близо до зикурата се намира храмът на Бел-Мардук — група огромни сгради с мръсносив цвят и прашни правоъгълни дворове. Отвън храмът не е особено красив, като се изключат огромните бронзови врати, които водят към залата на бога. Всъщност храмът е забележителен само с едно — твърдят, че с нищо не се е променил от три хиляди години насам. Истинският бог или дух на този град е безсмъртието. Всичко остава непроменено.

Жалко, че толкова малко атиняни са ходили във Вавилон. Биха могли да се научат на смирение при мисълта за дълготрайността на времето и краткотрайността на нашите незначителни дни, да не говорим за делата ни. При наличието на толкова много история не е чудно, че чернокосите хора живеят изцяло за удоволствие — тук, в настоящето. Общо взето, Вавилон сякаш е устроен специално за да не допада на амбициозните. Убеден съм, че на никой от нашите велики царе не му е било приятно да отсяда с двора си там. Накрая Ксеркс прекрати този ежегоден обичай, останал от времето на Кир.

Губернаторът на града бе подготвил банкет за нас сред висящите градини на Новия дворец. Тези прочути градини били направени за Навуходоносор. Първо, строителите издигнали няколко колонади, достатъчно здрави, зада издържат пръст с дълбочина около два метра. После посадили дървета и цветя, за да направят удоволствие на една царица, обладана от носталгия — представете си, носталгия по Екбатана! Накрая монтирали механични помпи. Непрестанно, ден и нощ, водите на Ефрат напояват висящите градини. Затова те са зелени и прохладни дори през най-горещите летни дни. Трябва да кажа, че да седиш сред борова горичка на покрива на дворец, около който растат палми, е неописуемо удоволствие. За пръв път в живота си бяхме свободни хора и в спомените ми онази вечер е една от най-вълшебните, които съм преживял. Излегнали се бяхме на кушетки, а над нас се виеше гъста глициния, сребриста на лунната светлина. И до днес, щом усетя уханието на глициния, си спомням Вавилон — и младостта. Така е, Демокрите, видът на среброто или пък досегът с него не извикват никакви спомени в паметта ми. Не съм нито търговец, нито банкер.

Губернаторът на града носеше златен тюрбан на главата си и държеше в ръка жезъл от слонова кост. Макар да знаеше кой е Ксеркс, успяваше да не издава страха, който Великият цар и синовете му най-често внушават. Като грижовен домакин, беше ни предоставил десетина момичета, добре обучени в изкуството на Ищар.

— Сатрапът Зопир е в дома си на реката, млади Господари — каза губернаторът. — От няколко месеца е болен. Иначе щеше лично да ви посрещне.

— Предай му нашите почитания — отвърна Мардо-ний.

Той играеше ролята на губернатор с голямо удоволствие, а ние с Ксеркс се преструвахме, че раболепни-чим, като използувахме най-изисканите дворцови маниери. По-късно и тримата отбелязахме какъв късмет сме имали, че не ни е приел сатрапът, който щеше да е длъжен да целуне пратениците на Великия цар, а Зопир, както знаехме, нямаше нито устни, нито нос, нито уши.

Когато Дарий обсадил Вавилон за втори път, градът се държал близо две години. Накрая Зопир, син на един от Шестте и офицер от персийската армия, попитал Великия цар много ли държи на Вавилон. Струва ми се, че след деветнадесетмесечна обсада отговорът е доста ясен. Щом Дарий потвърдил, че градът е изключително важен за него, Зопир заявил, че ще поднесе Вавилон на Великия цар като подарък.

Зопир извикал един касапин и заповядал да му отреже ушите, устните и носа. После една нощ избягал при вавилонците. Посочил обезобразената си глава и казал: „Вижте как постъпи с мен Великият цар!“ Повярвали му. При това положение, естествено, не можели да не му повярват.

Минало време и Зопир бил приет във висшия съвет на жреците, управляващи града. Когато хранителните запаси взели да се изчерпват, предложил да пожертвуват повечето от жените, за да остане достатъчно храна за войниците. А една вечер, докато вавилонците празнували някакъв религиозен празник, Зопир отворил Вратата на Нанар и Вавилон отново бил превзет.

Възмездието на Дарий не закъсняло. Три хиляди мъже били разпънати на кръст зад градските врати. За да насели отново града, Дарий докарал хиляди жени от различни краища на света. По време на нашето посещение тези чужденки бяха изпълнили задачата си и по-голямата част от населението беше под шестнадесетгодишна възраст.

Както изисква обичаят, Дарий още веднъж хванал за ръце Бел и още веднъж станал законен цар на Вавилония, както наричали страната тогава. След това направил Зопир доживотен сатрап. Колкото и да е чудно, само преди няколко години срещнах внука му в агората. Бил търговец и както се изрази, вече не бил персиец. Отговорих му, че винаги ще си остане внук на онзи, когото Дарий нарече „най-великия персиец след Кир“. Е, не можем да отговаряме за потомците си. Колкото и иронично да звучи, внукът също се казва Зопир. Син е на Мегабиз, доскоро най-добрия персийски генерал.

— А къде се намира съкровището на царица Нито-крида? — попита закачливо Мардоний, който беше във весело настроение.

— Кълна се, че не е в гробницата й, Господарю — отвърна губернаторът, и то толкова сериозно, че не се сдържахме и избухнахме в смях.

— Както установи и Великият цар. — Ксеркс пиеше бира чаша след чаша. Той беше способен да пие повече от всеки друг, при това не му личеше. Трябва също да отбележа, че на двадесетгодишна възраст бе изключително красив и през онази вечер на лунната светлина сивите му очи проблясваха като лунни камъни, а току-що поникналата му брада лъщеше като козината на скитска лисица.

— Как е било възможно — попитах аз — владетелят на страната да бъде жена?

— Това, Господарю, е, защото някои наши царици в миналото са се правели на мъже. Пък нали и богиня Ищар е едновременно и мъж, и жена?

— Искаме да посетим храма й — заяви Ксеркс.

— Може би прочутото съкровище е скрито там — добави Мардоний.

Сега, като си спомням всичко това, осъзнавам колко добре е разбирал Дарий младия Мардоний. Онази шега, че е възможно да се натрупа състояние за по-малко от месец, е имала сериозен смисъл. Още тогава Великият цар е знаел нещо, което аз прозрях едва години по-късно, а именно че приятелят ми Мардоний е много алчен човек.

Ксеркс поиска да види гробницата на царицата, намираща се над една от градските врати. Там на вътрешната й стена са издълбани думите: „Ако някой от бъдещите владетели на моята страна се нуждае от пари, нека отвори гроба ми.“

И тъй като Дарий винаги се нуждаеше от пари, навремето заповядал да отворят гробницата на царицата. Освен тялото й, балсамирано в мед, вътре имало само ка-менна плоча с надпис: „Ако не беше толкова алчен и на-хален, нямаше да станеш гробоосквернител.“ Дарий собственоръчно хвърлил тялото на царицата в Ефрат. Не постъпил много тактично, но бил крайно ядосан.

Губернаторът ни увери, че съкровището на Нито-крида е само легенда. Но той не спомена един друг факт, а именно че изложеното в храма на Бел-Мардук злато сигурно съставлявяше по-голямата част от златото в света.

Години по-късно Ксеркс извади всички златни предмети от храма, включително и статуята на Бел-Мардук. После претопи златото и изсече дарейки[1], за да покрие разходите по Гръцките войни. Естествено, днешните вавилонци непрекъснато повтарят, че неприятностите, стоварили се по-късно върху Ксеркс, се дължат изцяло на това светотатство. Глупости. В действителност и Кир и Дарий, и младият Ксеркс правеха твърде много отстъпки по отношение на местните богове в империята. Смятам, че нашите Велики царе водят мъдра политика, като разрешават на хората да почитат своите божества, и все пак никога не трябва да признават друг бог освен Премъдрия господ. „Половин Истина се равнява на цяла Лъжа“ — това са думи на Зороастър.

[1] Дарейка, или дарик — единна персийска монета с тегло 8,416 г злато, — Б. пр.

Зопир се оказа безупречен домакин. Остана в къщата си на реката и изобщо не го видяхме. Преоблечени като обикновени мидийци, ние свободно опознавахме града. Излишно е да споменавам, че стражата никога не бе далеч от Ксеркс. Царица Атоса се бе погрижила за това. Всъщност тя дори отишла при Дарий и го помолила да задържи Ксеркс у дома. Но даденото от Великия цар обещание не може да се вземе обратно, затова Атоса настояла поне да й бъде позволено сама да избере охраната на Ксеркс. А мен накара да се закълна, че ще следя Мар-доний. Смяташе, че е способен да убие Ксеркс — колкото и да се опитвах, не можах да я убедя в противното. „Баща на момчето е Гобрий — повтаряше тя. — Племенник му е Артобазан. Няма нужда от повече доказателства. Това е заговор! Щом остане сам във Вавилон, синът ми ще…“ Но за разлика от друг път Атоса грешеше. Мардоний бе верен на Ксеркс. И което е по-съществено, не обичаше баща си и бе безразличен към племенника си Артобазан.

Като всички посетители на Вавилон, и ние отидохме направо в храма на Ищар, където проституират жените. Според един древен закон на тази земя веднъж в живота си всяка вавилонка трябва да отиде в храма на Ищар и да чака, докато някой мъж й предложи пари, за да спи с него. Първият, който й плати, я притежава. В други храмове на богинята ролята на проститутки се изпълнява от млади мъже и момчета. Смята се, че мъжът, посетил катамит[1] от храма, си е спечелил специалната благословия на богинята. Вавилонският мъж има повече късмет — не е задължен веднъж в годината да бъде проститутка. Само на жените се пада тази чест.

[1] Момче, издържано от педераст (от гр.). — Б. пр.

Тримата застанахме на портата с широко отворени очи. Вътре имаше може би хиляда жени — с най-различен ръст, телосложение, възраст, класа, — насядали на земята под палещото слънце. Навеси нямаше. Портикът в другия край на двора е запазен за евнусите, които следят дали посетителите спазват начертаните на земята линии. Всеки мъж е длъжен да следва определена линия. Иначе би настъпила ужасна бъркотия. Жените са насядали между линиите.

Колкото и да е чудно, вавилонските мъже рядко посещават храма. Предполагам, че са свикнали с него. Освен това сигурно изпитват известно неудобство при вида на ясените, сестрите или дъщерите си, изпълняващи своето задължение към богинята. За щастие от всички краища на света пристигат достатъчно мъже, които помагат на ва-вилонките да заслужат благословията на Ищар.

Тримата тръгнахме един след друг по една от линиите, която водеше към група седнали момичета. Предупредили ни бяха, че жените с щастлив вид са всъщност проститутки, които се преструват, че отново служат на Ищар. Колкото и да са привлекателни понякога, те трябва да се избягват. За предпочитане са момичетата със сериозно и малко тъжно изражение, сякаш отделили се от тялото си, което поднасят на богинята.

Повечето мъже, които посещават двора на свещения храм, са ужасно грозни и си помислих, каква ли радост изпитва, да речем, някой недодялан пекар, който срещу една сребърна монета може да притежава красивата дъщеря на знатен господар? Та дори и за трима красиви персийски принцове (надувам ранга си!) това бе вълнуващо удоволствие. И тъй като бяхме млади, към нас се отправиха много подканващи погледи.

Според обичая мъжът прави избора си, като пусне монетите в скута на жената. Тогава тя става, хваща го за ръка и го въвежда в храма, където са наредени стотици дървени прегради, така че се образуват редици от килии без врати. Ако не намерят празна килия, лягат направо на пода. Въпреки че евнусите следят да не се навъртат зяпачи, край красивите жени или мъже често се събира публика — за кратко време. Обстоятелствата са такива, че светкавичната скорост при службата на Ищар е нещо като правило. Преди всичко, за да се неутрализира разнасящата се наоколо натрапчива миризма на полов секрет, в мангалите се изгаря толкова много тамян, че застоялият въздух е наситеносин и ако човек трябва да прекара по-дълго време там в чест на богинята, може и сам да посинее.

Повечето чужденци се събличаха голи, но ние, благо-възпитаните перси, не свалихме нито една дреха, което особено развесели гърците. Мигновено облагочестихме три момичета от доста добър произход — поне така ни се стори. Изглеждаха доволни от нас. Но когато Мардоний попита своето момиче дали ще се видят пак, тя му отговори съвсем категорично, че ако направи това, ще бъде завинаги прокълната от Ищар. После учтиво му благодари за стореното.

Момичето, което избрах аз, изглеждаше много смутено от цялата работа. Каза, че се е омъжила неотдавна. Първоначално искала да изпълни задължението си към Ищар като девица, но майка й я посъветвала да не бърза. Очевидно много вавилонски девственици имат нещастни преживявания в ръцете на грубияни — чужденци. Общо взето, момичето беше доволно. Пооправихме дрехите си след краткотрайния акт, по време на който двама руси северняци много се забавляваха и постоянно повтаряха на неграмотен гръцки: „Чудна работа, как го правят с всички тези дрехи на себе си?“

— Най-ужасното е — каза момичето, докато вървяхме към двора, — че може да хванеш някоя болест. Не знаеш кой ще ти се падне. Майка ми ме посъветва, когато приближи някой много мръсен човек, да правя ужасни гримаси и да се лигавя като идиот. А ако видя мъж, който изглежда чист, да се усмихвам. Много се радвам, че постъпих така.

Почувствувах се поласкан — несъмнено това беше и нейната цел.

— Особено грозните жени трябва да идват тук дни, понякога месеци наред и да чакат някой да ги купи — каза ми тя, докато стояхме на двора и прочиствахме дробовете си от поетия тамянов дим. — Слушала съм истории за семейства, принудени да платят на непознат мъж, за да пожелае жената. Това е нередно, разбира се. Но в очите на богинята не е толкова безбожно, колкото изобщо да не се направи.

Разделихме се с приятелски чувства. Цялото изживяване беше много хубаво, докато след седмица установих, че ми е предала въшки. Обръснах се при слабините, нещо, което оттогава насам редовно правя.

Районът около храма на Ищар е пълен с публични домове, които нямат нищо общо с религиозния ритуал. Тези заведения обикновено се намират над винарски изби или бирарии. Собствениците им почти винаги са жени. Всъщност вавилонките от нисшите съсловия са по-свободни от всички останали жени в света. Могат да притежават имот. Въртят по-голяма част от търговията на пазара. Дори съм ги виждал да работят в тухларните или да чистят тинята от каналите наравно с мъжете.

Щом напуснахме храма на Ищар, ни пое един помощник на сатрапа Зопир. Служеше ни за водач, а зад нас на дискретно разстояние вървеше охраната на Ксеркс и не ни изпускаше от очи.

Във Вавилон главните булеварди са успоредни един на друг. По-малките улици се пресичат с тях под прав ъгъл. Виждал съм подобни градове само в Индия и Китай, никъде другаде. Гледката е много красива, особено когато си застанал в сянката на зикурата и пред очите ти се простира дългият прав оживен булевард — чак до ниската желязна врата на брега на реката.

По протежението на една широка улица се бяха наредили страдащи от всевъзможни болести хора. Щом ни видяха, започнаха високо да изреждат симптомите на болестта си. Нашият водач ни обясни:

— Вавилонците не вярват на лекари. Затова болните идват тук. Забележат ли човек, който им вдъхва доверие е вида си, казват му от какво страдат. И ако човекът знае някакъв лек, обяснява им какъв е.

Докато се разхождахме, доста минувачи спряха да говорят с болните и назоваха билки или корени, които според тях ще им помогнат.

— Демокед би се възмутил — каза Ксеркс. — За него медицината е изкуство.

— По-скоро магьосничество. — Мардоний направи знак за пропъждане на злото.

В подножието на широка стълба, която води към входа на Къщата, подпираща небето и земята, ни посрещна върховният жрец на Бел-Мардук. Той беше своенравен старец, когото срещата с персийски принцове ни най-малко не вълнуваше. Великите царе идват и си отиват, а жречеството на Бел-Мардук е вечно.

— В името на бога Бел-Мардук, приближете се. Старецът протегна към нас ръце. Мардоний понечи да хване ръцете му, но той веднага ги отдръпна. Нашият водач изобщо не ни обясни какво се очаква да правим. Мисля, че и самият той не знаеше. Върховният жрец произнесе една неразбираема реч на древния вавилонски език. После, на първата площадка на зикурата, внезапно ни напусна.

До върха на Къщата, подпираща небето и земята, има хиляда стъпала. Спряхме по средата, а от нас се стичаше пот като от коне. Отдолу се виждаше градът — правилен квадрат, очертан от високи стени и разделен на две от мътната река, течаща между двата укрепени бряга. А зеленият облак на висящите градини плуваше над прашния, изграден от сиво-кафяви тухли град, сякаш бе мираж в пустиня.

Водачът ни обясни сложната система от канали, която не само напоява най-плодородната земя в Персийската империя, но и предоставя удобен начин за транспорт. Водите, които текат в желаната от теб посока, осигуряват най-евтиното придвижване, въпреки неудобството да се пътува в кръгла вавилонска лодка. Между другото никой вавилонец не успя да ми обясни защо тези лодки трябва да са кръгли, нито пък защо ги правят толкова неустойчиви.

Продължихме задъхани към върха на зикурата, където стража от двама души пазеше вратата на малък храм от светложълти тухли.

— Какво е това? — попита Мардоний.

— Олтарът на Бел-Мардук — с нежелание отговори водачът.

В качеството си на авторитет по религиозните въпроси поисках да узная какво има вътре.

— Все пак, ако вътре има изображение на бога, редно е да го почетем — обясних лукаво аз.

Зороастър би се ужасил, ако можеше да чуе внука си да говори така почтително за един бог-дев. От друга страна, би одобрил изкусното ми лицемерие. Винаги е казвал, че не ние сме направили света такъв, какъвто е.

— Няма никакво изображение. Вече видяхте единственото истинско изображение на Бел-Мардук.

Сутринта водачът ни бе завел в големия храм. Вътре имаше огромна златна статуя на мъж, застанал до голяма маса, също от чисто злато, на която, както ни поръчаха, положихме цветя. Дясната ръка бе по-гладка и по-блестяща от останалите части на статуята, защото това е ръката, която всеки вавилонски цар е хващал в продължение на кой знае колко векове. Тихичко произнесох молитва към Премъдрия господ да свали този идол. Двадесет години по-късно молитвата ми бе изпълнена.

Нежеланието на водача ни да говори за олтара на върха на зикурата възбуди любопитството ни до такава степен, че накрая Ксеркс заяви:

— Ще влезем вътре!

Не може да се противоречи на наследника на Великия цар, затова водачът каза нещо на мъжете от стражата. Те мрачно отвориха вратата към олтара и ние се озовахме в помещение без прозорци. Вътре беше хладно и това ни освежи след дългото изкачване. Само една висяща лампа осветяваше единствения предмет в стаята — огромно легло.

— Кой спи тук? — попита Ксеркс.

— Богът Бел-Мардук. — Водачът имаше нещастен вид.

— Виждал ли си го някога? — попитах аз.

— Не. Разбира се, че не.

— А жреците виждат ли го? — Открай време обичам да задавам такива въпроси.

— Не знам.

— Тогава откъде знаеш, че богът наистина спи тук? — попита Мардоний.

— Така са ни казали.

— Кой ви е казал? — Ксеркс го удостои със сивия си пронизващ ахеменидски поглед.

— Жените, Господарю — прошепна водачът. — Всяка вечер при залез-слънце тук водят по една жена. Тя е избрана от Ищар, жената на Бел-Мардук. В полунощ богът идва в тази стая при жената и я обладава.

— Как изглежда той? — попитах аз с нескрито любопитство.

— Жените не казват. Не смеят. Пазят тайната завинаги. Такъв е законът.

— Хубав закон — заяви Ксеркс.

Щом се върнахме в Новия дворец, Мардоний заповяда на губернатора на града да извика двамата жреци, които се грижат за олтара на върха на Къщата, крепяща небето и земята.

Когато жреците дойдоха, Ксеркс ги попита:

— Кой всъщност се явява при жената в олтара?

— Самият Бел-Мардук, Господарю — отговориха жреците в един глас.

Когато и Мардоний за трети път получи същия отговор, нареди да донесат една тетива, от онези, с които удушаването е мигновено. Въпросът бе зададен за четвърти път и узнахме, че всяка вечер от седмицата ролята на Бел-Мардук се изпълнява от различен жрец.

— Точно както си мислех — заяви доволно Ксеркс. — Довечера — продължи снизходително той — ще освободя един жрец от това задължение. Довечера аз ще бъда Бел-Мардук.

— Но ти не си жрец — извикаха ужасени пазителите на зикурата.

— Но мога да се преструвам, че съм Бел-Мардук, не по-зле от вашите жреци. Всичко това е въпрос на подходящ костюм, нали?

— Но жрецът е Бел-Мардук. Той се превръща в бога. Богът влиза в него!

— А той на свой ред влиза в момичето, така ли? Разбирам. Създава се затворен кръг на пълна свещеност. — Ксеркс много го биваше за такива неща. — Бъдете спокойни, богът ще влезе в нея. В края на краищата баща ми е държал ръцете на Бел-Мардук. Казвам ви го поверително, за да ви успокоя.

— Все пак това е светотатство, принце-господарю.

— Все пак това е волята ми.

После Ксеркс им съобщи, че и ние с Мардоний ще бъдем с него в олтара. Жреците изпаднаха в ужас, но не можеха да направят нищо.

Пълзяха по корем и ни молеха поне да се появим като богове. Ксеркс щеше да бъде облечен като Бел-Мардук, господаря на всички богове, Мардоний — като бога на слънцето Шамаш, а аз като бога на луната Нанар — почитан в Ур бог-дев. После жреците ни помолиха да не говорим на жената — без съмнение, защото би било неподходящо Бел-Мардук да се обръща към вавилонската си невеста на персийски.

Тук няма да е лошо да спомена, че вавилонците почитат шестдесет и пет хиляди богове. Тъй като само върховният жрец знае всичките шестдесет и пет хиляди имена, той е принуден да прекарва доста време с приемника си, който трябва да ги научи от него.

Малко преди полунощ се изкачихме на върха на зикурата. Костюмите бяха готови и стражата ни помогна да ги облечем. Момчетата трябва да са били специално избрани за вечерта на светотатството, защото бяха дружелюбни и съвсем не приличаха на намусените пазачи през деня.

На главата си носех сребърния кръг на пълнолунието.

В ръка държах сребърен жезъл с полумесец. На Мардоний поставиха корона със златния кръг на слънцето. Ксеркс носеше златни вериги и къса златна брадва, необходими инструменти за един господар на шестдесет и пет хиляди непокорни богове.

Щом се приготвихме, стражата отвори вратата към олтара и влязохме вътре. На леглото лежеше момиче, по-младо и от нас. Беше необикновено красива, с гарвано-вочерна коса и мъртвешки бяла кожа, съвсем във вавилонски стил. Момичето беше голо, като изключим ленения чаршаф, подобен на онези, с които увиват мъртъвците. Щом видя тримата великолепни висши богове на Вавилония, тя облещи очи и припадна.

Шепнешком обсъдихме какво да предприемем. Мардоний беше на мнение, че момичето може да се съживи, ако Ксеркс легне до нея на леглото. Ксеркс се съгласи да й окаже тази чест — да я свестява с тялото си. На мен бе възложено да дръпна ленения чаршаф, което и направих. Момичето не само имаше прелестни форми, но и бе успяло да припадне в най-съблазнителна поза.

Ксеркс нетърпеливо скочи в леглото.

— Вавилонците се любят без дрехи — подметна закачливо Мардоний.

— Но не и боговете им — смутено отвърна Ксеркс.

— Особено боговете им. Нали ти си първият мъж, а тя — първата жена. Още не сте измислили дрехите.

Както съм отбелязвал и по-рано, персите не само че не се събличат един пред друг, но и техните жени и кон-кубини никога не ги виждат съвсем голи — противно на гърците, които са прилично облечени пред жените си, освен когато участвуват в игрите, а са безсрамно голи един пред друг. Но това бе изключителен момент. В края на краищата никога повече нямаше да ни се удаде възможност да играем на богове във Вавилон, където голата плът е вездесъща, дори и на върха на Къщата, крепяща небето и земята. Освен това бяхме млади. Ксеркс се съблече. Бях поразен от изключителната красота на тялото му. Очевидно бе наследил съвършените пропорции на Кир, а не фигурата на Дарий, който беше късокрак, с дълъг торс.

Ксеркс непринудено легна върху момичето, което вече бе в пълно съзнание. Мардоний и аз гледахме двете осветени от лампата фигури и наистина ни се струваше, че са първият мъж и първата жена на земята. Трябва да призная, че има нещо доста особено във Вавилон и неговите древни обичаи.

Помогнахме на Ксеркс да се облече. После той тържествено вдигна брадвата на Бел-Мардук. Но преди да отвори уста, момичето проговори на безупречен персийски:

— Сбогом, Ксеркс, син на Дарий Ахеменида. Ксеркс едва не изпусна брадвата. В същия миг съобразителният Мардоний каза на вавилонски:

— Това е Бел-Мардук, момиче. А аз съм богът на слънцето Шамаш. Там стои богът на луната…

— Знам всеки от вас кой е. — За тринадесетгодишно момиче тя бе удивително хладнокръвна. — И аз съм персийка. По-точно половин персийка. Виждала съм те в Суза, Велики принце. И теб, Мардоний. И теб, Кир Спитама.

— Жреците ли ти казаха кои сме? — мрачно попита Ксеркс.

Момичето седна на леглото.

— Не — отвърна тя без всякакво страхопочитание. — Майка ми е жрица на Ищар и тази година е неин ред да избира момичетата за олтара. Днес ми каза, че е дошло време да бъда обладана от Бел-Мардук. Така и стана. Чисто съвпадение.

По-късно научихме, че майката на момичето е вави-лонка, а баща и — персиец. Част от годината прекарвала в Суза, а останалото време във Вавилон, където баща й имал делови връзки с банкерите „Егиби и синове“ — това веднага я издигаше в очите на алчния за пари Мардоний. Майката на момичето бе племенница на последния вавилонски цар Набонид, което събуди интерес у Ксеркс. Беше интелигентна и нямаше никаква склонност към суе-верия, което пък предизвика моето възхищение.

Двадесет години по-късно Ксеркс се ожени за нея. Това беше, разбира се, възхитителната Роксана, „…която взимаме за жена — заяви Ксеркс в Персепол, — за да покажем обичта си към вярното нам царство Вавилон и към династията на Навуходоносор“.

Всъщност Ксеркс се ожени за нея, защото любовната им връзка, започнала така фантастично на върха на зи-курата, продължи по един много приятен начин, макар и тайно до смъртта на Дарий. Щом се ожениха, Ксеркс престана да спи с нея. Но до края бяха в добри отношения. С чисто сърце мога да кажа, че от многобройните жени на Ксеркс Роксана беше най-очарователната. И без съмнение, най-добрата актриса.

— Прекрасно знаех какво ще се случи още преди вие тримата да влезете в олтара — ми призна Роксана след много години в Суза. — Когато върховният жрец предупреди майка ми, че безбожният принц се кани да се представи за Бел-Мардук, тя изпадна в ужас. Беше много набожна и доста глупава жена. За щастие, подслушах разговора им. Щом жреците си отидоха, заявих, че желая да направя върховното жертвоприношение. Казах й, че ще отида в олтара. „За нищо на света!“, извика тя. А когато настоях, ме удари. Тогава я заплаших, че ако не ми разреши да отида, ще разкажа на всички за безбожието на Ксеркс. И още как жреците се представят за Бел-Мардук. Тя ме пусна и така бях похитена от Ксеркс и станах персийска царица.

Роксана преувеличаваше. Тя не бе царица. В действителност сред царските жени бе седма по ранг. Но нейната компания винаги правеше удоволствие на Ксеркс, както и на всички нас, които имахме възможност да я посеща-ваме в харема. Тя продължи традицията на Атоса да приема когото пожелае, само че в присъствието на евнуси, и то чак след менопаузата.

За учудване на всички царица Аместрида не мразеше Роксана. Жените са непредсказуеми.