Сътворението

1.

Две години след възцаряването на Ксеркс бях акредитиран като посланик във всички царства, херцогства и държави на далечната страна, наречена Китай — свят, който никой персиец не бе виждал. Пътуването, което се бях надявал да осъществя с Фан Чъ, сега щях да направя с керван, финансиран от „Егиби и синове“. Двама китайци бяха назначени за мои преводачи, а за военен ескорт получих бактрийски конници и пехотинци.

Излишно е да споменавам, че втората стая на канцеларията беше против мисията ми, но думата на Великия цар е закон, а за да се оправдае „прахосването на средства“, както смяташе ковчежникът, ми бе възложено официалното откриване на търговски път между Персия и Китай — задача, която можеше да се сравни с построяването на стълба до луната. Но аз горях от желание да опитам. Предпочитах да пътувам по-дълго и сравнително по-безопасно през Индия — щях да видя и Амбалика, и синовете си, — но в писмото на Фан Чъ ясно се посочваше, че северният път е най-краткият, макар и най-опасен подстъп към Китай. И така, тръгнах на север. Това се оказа глупаво. Но нали глупостта е качество, присъщо на младостта? Демокрит ми казва, че той също би тръгнал за Китай по най-краткия път. Ето още едно доказателство, че съм прав.

Фан Чъ ми бе съобщил, че тъй като претопеното желязо е почти непознато в Китай, за висококачествения персийски метал и опитните майстори от Персия ще има отличен пазар. „Егиби и синове“ бяха на същото мнение. Съгласиха се да финансират кервана — независимо от мрачната вероятност никога да не се върнем, която Ширик изчисли на сметалато си. Все пак той се съгласи да поеме риска.

— Ако успееш да откриеш северния път, най-после ще имаме истински „копринен път“.

По традиция всички пътища за Китай по суша се наричат „копринени пътища“. За претопеното желязо „Егиби и синове“ искаха хиляда и една стоки, като се почне от коприната и се свърши с драконови кости за лечебна цел. За мой късмет нищо друго не облекчаваше стомашните болки на горкия Ширик освен отвара от стрити драконови кости от Китай. По тази причина освен търговски той имаше и личен интерес от успеха на мисията ми.

Тръгнах от Бактра по посока на изгряващото слънце през първите дни на пролетта. Описанието ми на това дълго пътуване на изток е заключено в железен сандък в книгохранилището в Персепол и само Великият цар има ключ от този сандък, стига да не го е изгубил. За по-малко от година открих път за Китай, неизвестен никому на Запад. Но тъй като съм персиец и царски приятел, нямам никакво намерение да запознавам гърците с подробности около тази експедиция. И без това, ако човек не ползува картите и чертежите за разположението на звездите, които съставихме, ще получи само бегла представа за едно пътуване, състояло се преди… Колко време е минало оттогава? По моя сметка преди тридесет и осем години.

Прекосихме река Окс и после дълго се движихме през обширни пасбища. Там живеят северните племена. Нападнаха ни неведнъж, но не ни причиниха зло, защото ескортът ми се състоеше от хиляда бактрийски войници. А самите бактрийци са близки роднини на онези свирепи номади, които населяват степите. И пустинята. Пустинята! Имам основание да мисля, че Източната пустиня е най-голямата в света. И несъмнено крие най-големи, смъртни опасности. Всичките ни коне измряха — за щастие повечето камили издържаха. Но не и хората. От две хиляди камилари, войници, служители, потеглили от Бактра в онова ясно пролетно утро, след прекосяването на пустинята оцеляха само двеста. Самото пътуване ни се стори безкрайно — то бе прекъсвано единствено от появяването на краткотрайни, мъчителни и най-невероятни миражи. Неочаквано съзирахме в далечината бърз планински поток или водопад, или гъсти гори, върху които се сипе бял сняг. Неизменно някои от мъжете се хвърляха в несъществуващо животворно езеро или поток. Някои от тях умираха, защото се нагьлтваха с горещ пясък и се задушаваха.

Макар Източната пустиня да е пълна с оазиси, за да ги откриеш, трябва да имаш сигурен водач. Нямахме подходящ водач. Пустинните племена се погрижиха да ни създадат това затруднение. И ако не знаехме, че Китай се намира в посока на изгряващото слънце, бяхме направо загубени. Пътуването продължи един месец повече, отколкото е — необходимо, и ни струваше много човешки жертви. Към края, за да избегнем не само жегата, но и миражите, пътувахме само нощем. Щом слънцето изплуваше зад равния сив хоризонт, си изкопавахме дупки в пясъка. И покрили главите си с кърпи, заспивахме като пребити.

Въпреки дългите ми разговори с Фан Чъ, географията на Китай ми бе почти непозната. Знаех наистина, че повечето китайски държави се намират между реката Яндзъ и Жълтата река, но нямах представа на какво разстояние една от друга са тези реки, нито в кое море се вливат. Фан Чъ ми бе казал, че неговата родина Лу се намира по долината на Жълтата река. Това бяха всички сведения, с които разполагах за Китай и пределите му. Накрая пустинята премина в пасбища. Жълти пастири ни разглеждаха от безопасно разстояние. Имаше множество потоци и изобилие от дивеч, затова преживявахме доста добре. Точно когато се застуди, стигнахме, както после се оказа, до най-западната точка на Жълтата река, чиито дълбоки, черни води си проправят път през ниски, вечнозелени хълмове — пейзаж, напомнящ арийската родина на дедите ни.

Разположихме се на стан в една бамбукова горичка до самата река. Докато хората ми се къпеха и ловяха риба, проверих състоянието на кервана. Загубили бяхме хора и коне, но благодарение на издръжливостта на камилите разполагахме с по-голямата част от желязото и с достатъчно оръжие, за да се браним, стига насреща ни да не излезе цяла армия. През седмицата, в която станувахме край реката, пуснах напред десетина пратеници. Върна се само един, и то като пленник на цяла армия, която ни обсади.

Около хиляда конници на понита се взираха в нас със същото учудване, с което се взирахме ние в тях. Бях свикнал с жълтата кожа на Фан Чъ, но кожата на тези хора имаше цвят на тъмна мед. Лицата им бяха кръгли, носовете сплескани, очите полегати и дръпнати. Носеха дебели памучни дрехи и причудливи ездачески шап-ки. Всеки ездач сякаш се бе сраснал с късокракото си пони. И така, през онзи навъсен ден, когато падна първият сняг, видях новосъздадената конница на херцогство Цин — най-западната китайска държава.

Близо шест месеца моите китайски придружители ми бяха преподавали основите на сложния си език. Благодарение на това можех да разговарям с водача на конницата. Нямаше кой знае какво да си кажем. Бяхме негови пленници, тъй че ни отведоха под стража до Ян, столицата на Цин.

Не си спомням много от това пътуване освен изненадата, че водачът не бе чувал за Персия. А когато му казах, че желязото е предназначено за Лу, той се изсмя и се изплю — по този начин демонстрира презрението на Цин към Лу.

Дотогава си бях представял, че градовете на жълтите хора ще приличат на градовете в Гангската равнина. Вместо това с изненада открих, че хората в Ян са тихи, дори мрачни и са облечени еднакво, с дълги сиви куртки. Улиците на града напомнят военен лагер. Във всичко гражданите следват точно установени правила. Мъжете са длъжни да ходят от едната страна на улицата, а жените, принадлежащи към нисшите съсловия — от другата. Жените от висшите класи са отделени. Дори на централния пазар цари зловеща тишина, благодарение на шайка инспектори, които постоянно проверяват кантарите на продавачите и монетите на купувачите. Нарушителите на някой от многобройните закони биват или умъртвявани, или осакатявани. Може би на половината население липсваше я ухо, я нос или пък ръка. Никой не се усмихваше на публично място, дори и войниците, които бяха навсякъде.

През първите дни в Цин се чудех дали Фан Чъ не ме е заблуждавал нарочно. Това не беше онзи Китай, за който ми бе разказвал. По-късно разбрах, че Цин не само не прилича на останалите земи от Средното царство, но и няма нищо общо с която и да било друга страна в света, като изключим може би Спарта.

Спътниците ми от кервана бяха затворени в един празен склад зад градските стени, а мен отведоха — горе-долу почтително — в ниска дървена постройка в центъра на града и ме затвориха — твърде непочтително — в тясна килия.

Никога не съм изпадал в такова отчаяние. Можех да се изразявам на китайски, но никой не искаше да ме слуша. Безмълвни хора ми носеха храна. Стараеха се да не ме поглеждат, защото видът ми явно ги плашеше. Сините очи смущават китайците. Светлата кожа ги отвращава. За щастие косата ми не е червена, иначе веднага щяха да ме принесат в жертва на някой от така наречените звездни богове.

Не се отнасяха зле с мен. Просто не ме забелязваха. Хранеха ме веднъж на ден или с ориз, или с нещо като месна супа. Но ако заговорех на прислужниците, те сякаш не ме чуваха. Отначало си мислех, че са глухонеми.

След време ме повика не херцогът на Цин, към когото бях акредитиран, а главата на съвета на министрите — любезно старче, което ми приличаше на китаеца от кантората на Ширик във Вавилон. Министър-председателят се казваше Хуан еди-кой си. Забравил съм второто му име. Тъй и не можах да се оправя с китайските имена. Благородниците имат едно име за официални случаи, друго — в личния си живот, а още и тайно име, и прякор — плюс различните им титли. Освен това всеки се облича според ранга си. Някои носят лисича кожа, други агнешка, трети червена коприна. Високопоставените китайци слагат пояс или колан, на който висят различни украшения със скъпоценни камъни, сочещи сана им, семейството, родното място. Това е доста практично. От пръв поглед разбираш какъв е непознатият и знаеш как да се държиш с него.

Приемната на Хуан напомняше вътрешността на изящно изработена кутия от полирано дърво. Повечето държавни сгради в Китай са целите от дърво, а къщите на бедните са от непечени тухли и с тръстикови покриви. Само крепостите са от камък, и то съвсем грубо издялан. Всички сгради са съобразени с четирите посоки на света: север, юг, изток, запад. Всяка посока е свързана с нещо: например, ако спиш с глава на север, ще умреш и тъй нататък.

Тогава не знаех, че съм затворен в дома на министър-председателя. Като главен държавен чиновник на херцог Пин, Хуан ръководеше съвет от шестима министри, представляващи шестте благородни фамилии, които упправляват Цин. Знаеше се, че херцог Пин е пристрастен към една силна напитка, приготвяна от ферментирало просо, и поради това прекарва по-голямата част от своето царуване затворен в двореца си, в компанията на конкубини и приятели. Веднъж в годината се появяваше в семейния храм на дедите си, където поднасяше жертвоприношение на небето. Като се изключи това събитие, влиянието му върху държавните дела бе нищожно и той още приживе можеше да мине за един от отдавна умрелите си предшественици.

Излишно е да споменавам, че при първата ми среща с министър-председателя всичко това все още ми беше неизвестно. Той ме поздрави — както тогава ми се стори — извънредно любезно. Всъщност, както по-късно разбрах, се държеше с мен като с роб, за когото е платил голяма сума.

Хуан ми даде знак да приклекна до него. Въпреки че с времето научих добре китайски, този език не престана да ми създава затруднения. Преди всичко няма глаголни времена. Никога не знаеш дали нещо вече сее случило, случва се сега или ще се случи. Освен това, тъй като съществителните не са нито в единствено, нито в множествено число, не можеш да бъдеш сигурен точно колко фургона с коприна ще получиш за претопеното желязо. В интерес на истината, независимо от объркания си език, китайците са отлични търговци и в повечето случаи — честни.

След като изредих всички титли на Великия цар, се заех да опиша с малко, но изразителни думи неговото могъщество. Хуан ме слушаше учтиво.

— Сигурно си дошъл, за да търгуваш с нас — рече той накрая.

Всеки път, когато казваше нещо, кимаше с глава, сякаш за да потвърди съгласието помежду ни.

— Да, искам да търгувам с всички страни на Китай. Той отново поклати глава, този път в несъгласие.

Това ме обезпокои.

— Да. Да. Но от друга страна, не. Има само един Китай. Има само едно Средно царство. Каквито и разногласия да съществуват в Средното царство, те са временни и злощастни и… — Той ме погледна победоносно и завърши: — И несъществуващи.

— Да. Да — отговорих аз, като се стараех да подражавам на всяко негово кимване. — Но знам, че тук в Цин има херцог, херцог има и в Лу, и друг във Вей…

— Вярно. Вярно. Но всеки херцог царува само по волята на сина на небето, който единствен има пълномощие, защото той единствен е потомък на Жълтия император.

Нищо не разбрах от думите му, но въпреки това продължих.

— Да, Господарю Хуан. Знаем за този могъщ монарх. И Великият цар му изпраща поздрави чрез моята скромна персона. Но къде, ако разрешиш да попитам, се намира той?

— Където е. Къде на друго място? — Главата на Хуан подскачаше нагоре-надолу. Изглеждаше безпричинно весел.

— Тогава ще отида при него. Ще отида, където е той.

— Да. Да — рече Хуан с въздишка. Погледнахме се втренчено. През следващите няколко години щях да чуя най-различни вариации на тема император, който е и не е там, където е и не е. В действителност през последните триста години не е имало истински император от небето. Херцогът на Чжоу си приписваше тази титла, но всички се отнасяха с презрение към него.

Когато става дума за миналото, китайците говорят почти толкова неясно, колкото и индийците. Но всички са единодушни, че много отдавна е имало императорска династия, известна под името Шан. Няколко поколения императори притежавали пълномощието на небето или, както бихме казали ние, Страшната царска слава. Но преди седем или осемстотин години пълномощието им било отнето, както става винаги — рано или късно. Едно варварско племе от запад завладяло Средното царство и установило нова династия, наречена Чжоу.

Първият император от династията Чжоу се казвал Вън. Наследил го синът му У. Две години след като получил пълномощието — тоест, след като заклал и последния си съперник от династията Шан, — У заболял тежко и нищо, дори и бульон от драконови кости, не могло да спре болестта. Накрая по-младият му брат Тан, херцогът на Чжоу, се кандидатирал пред небето за заместник на У. Между другото китайското небе се различава от арийското, а и от всяко друго небе, за което съм чувал. То е мрачно място, управлявано не от бог или богове, а от мъртвите предци, като се почне от първия човек, наречен Жълтият прародител или император. По тази причина добродетелният Тан не отправил молбите си към някакъв китайски бог, съответствуващ на Премъдрия господ, а се обърнал към трима императорски предшественици. Тук трябва да отбележа, че религията на тези хора е много чудна, ако не заради друго, то защото всъщност не е никаква религия. Макар че така наречените звездни богове доста приличат на нашите дяволи, култът към тези второстепенни божества играе много малка роля в благополучието на държавата, което зависи главно от поддържането на хармония между небето и земята. Това става, като строго се спазват ритуалите в чест на предците.

Тримата мъртви императори били толкова очаровани от предложението на Тан да заеме мястото на брат си, че позволили на У да оздравее. Най-хубавото било, че в замяна на добрината си не поискали живота на Тан. За много китайци Таи е герой, какъвто е и баща му Вън. Като образец на войнолюбие и жестокост У невинаги буди възхищение. Излишно е да споменавам, че херцозите на Цин смятат себе си за преки потомци на У и не признават претендента от Чжоу, който е потомък на Вън. Гражданите на Цин винаги говорят за хегемония с убеждението, че тя законно им принадлежи. В този случай под хегемония се разбира върховната власт върху всички враждуващи държави, от които е съставено Средното царство. Засега небето дотолкова е възлюбило китайците, че отказва да даде пълномощието на херцозите Цин. Както открих по-късно, владетелите на Цин са омразни на всички китайци, включително и на потисканите граждани на самия Цин. Като казвам владетелите, нямам предвид херцозите. Имам предвид съвета на шестте, който управлява страната. А от шестте имам предвид най-вече Хуан, безспорно един от най-забележителните, както и най-зли хора, които съм срещал.

Останах в плен шест месеца. Спътниците ми бяха продадени в робство, а желязото конфискувано. Успях да спася живота си, като убедих Хуан, че само аз знам как се топи желязната руда. Знаех доста за производството на желязо, защото бях гледал как работят леярите, които водех със себе си в Магадха. По онова време Персия бе най-напредналата страна в това отношение, а Китай най-изостаналата. Сега, благодарение на мен, жителите на Цин са добри леяри.

Не се отнасяха зле с мен. Често вечерях насаме с Хуан. Понякога го придружавах, когато посещаваше други благородници. Но тъй и не ме представиха на херцога.

Щом прецених, че животът ми не е в опасност, започнах да задавам на Хуан почти толкова въпроси, колкото ми задаваше и той. Той възприемаше това като варварска прямота, която му се струваше забавна. Но самите въпроси невинаги го забавляваха.

— Защо не смените херцога? Той и без това не управлява.

— Колко ужасно! — Хуан сякаш бе потресен от тази идея. Той бързо начерта с пръст на пода до килимчето, на което седеше, някаква магическа фигура. Може би против уроки?

Намирахме се в ниска стая с изглед към градината, където една редица сливови дръвчета цъфтяха с бледи, ароматни цветове.

— О, ужасно варварско! Наистина ужасно варварско! Дори за човек, който идва отвъд пустинята! — взе да повтаря той.

— Моля за извинение, Господарю Хуан. — Гледах смирено в лъскавото дърво на пода между нас.

— Толкова ужасно е да чуеш подобна мисъл. Ето че треперя и, о, как ме заболя умът. — Хвана се за сто маха, където според китайците се намира умът. — Нашият херцог е свещен, защото произхожда от император У. Той и само той притежава пълномощието на небето. Това трябва да е известно дори и на един варварин.

— Знам, Господарю Хуан. Но както и самият ти си казвал, Средното царство все още не е негово. Равновесието между земята и небето, това огромно духало, както го наричат вашите мъдреци, все още не е пълно.

— Вярно. Вярно. Но равновесието, разбира се, е пълно.

Да, точно така се изрази. До края на можах да свикна с този навик на китайците да смесват бъдеще, минало и настояще, произтичащ от липсата на глаголни времена.

На пръв поглед Хуан твърдеше, че пълномощието на небето вече принадлежи на херцог Цин. Всъщност искаше да каже, че един ден то ще бъде негово, защото вече е негово и е било негово, защото е този, който е. Има много тънкости в китайския език. И безкрайна бъркотия.

— Но междувременно съществува император и в Лоян.

— Той не е император. Той е херцогът на Чжоу.

— Все пак е потомък на бащата на У, Вън. А Лоян е свещената столица на Средното царство.

— Въпреки това той е само един от петнадесетте херцози на Средното царство. А от тези петнадесет херцози само единадесет са потомци на някой от двадесет и петте синове на Жълтия император, който измисли огъня, а потомците му спасиха света от потоп и после получиха от небето великия план в девет части, който по-късно стана притежание на император У, също негов потомък, и се предаваше от поколение на поколение, за да стигне до Него, който гледа на юг. — Хуан почтително се поклони по посока на херцогския дворец.

„Този, който гледа на юг“ е описателен израз за получилия пълномощия от небето император. Не знам защо. Сигурно някой астролог ще може да обясни. Често съм си мислил, че трябва да има нещо общо с арийската, или северната звезда. Във всеки случай при тържествени поводи императорът винаги застава на север от хората.

Щом получи пълномощието, императорът се превръща в живо отражение на небето — това мрачно седалище на дълга редица от императори, стигаща до Жълтия прародител, който създал всички неща, като счупил някакво гигантско яйце, чиято горна част станала небе, а долната — земя. А хората могат да поддържат хармония между двете части на разделеното цяло само като омилостивяват небето. Излишно е да споменавам, че религиозните обреди имат огромно значение за китайците. Като много изостанали народи, и те вярват, че няма да получат есенна реколта, ако например пролетното ритуално представление на открито е преминало не както трябва — а това е необикновено сложна церемония, в която участвуват много актьори, танцьори, певци и музиканти, както и владетелят, защото единствено той може да говори с царствените си предшественици, докато те съзерцават отгоре него и делата му и се усмихват… или се мръщят.

— В такъв случай херцог Пин вече е получил небесната повеля.

Сведох ниско глава, когато произнасях името на херцога, и още по-ниско, когато споменах небето.

— Да. Да.

Хуан се усмихна. Но херцог Пин, разбира се, не бе получил небесната повеля, а същото се отнасяше и за претендента от Лоян. Това кризисно положение непрекъснато съществува в Китай. Ето защо няма китайски владетел, който да не мечтае за хегемонията и небесната ловели — винаги в този ред. Все пак много се съмнявам, че някой от тези владетели ще успее един ден да подчини съседите си, както направи това Кир, пък дори и Аджаташатру.

Доколкото знам, Средното царство е по-голямо от Гангската равнина, но по-малко от Персийската импе-рия. Преди сто години северната държава Цзин почти взела надмощие. После южната държава Цю се изравнила по мощ с Цзин и поради това небето продължавало да им отказва пълномощието. Така стояха нещата, когато бях в Китай, и не ми се вярва да са се променили. Колкото и да се твърди обратното, никой китайски владетел не би желал Средното царство да се обедини, освен ако това не стори самият той. Такова е там равновесието — или по-скоро липсата на равновесие.

Още в началото на пленничеството си успях да изпратя вест на Фан Чъ в Лу. В него бе единствената ми надежда да се завърна някога в Персия, но нямах представа дали ще има власт да ме освободи, защото никой не ми бе обяснил в какво точно положение се намирам. Ако бях роб, можеше да ме откупи. Но винаги когато споменавах из Хуан, че мога да бъда освободен срещу откуп, той отговаряше:

— Как така! Ти си почетен гост.

После плясваше с ръце и ме отвеждаха в килията. Вратата не заключваха, защото беше невъзможно да избягам. С външността си в Цин се откроявах така, както би изглеждал някой негър в Суза. Дори повече. В Суза има стотици чернокожи, а доколкото знам, аз бях един-ственият бял човек в Китай.

Когато започнах да говоря по-добре китайски, Хуан ме разпита за управлението на Персия. Не проявяваше никакъв интерес към Великия цар, особено когато ставаше дума за неща като определянето на пазарните цени и лихвения процент върху заемите или контролирането на населението от тайната служба, но разказите ми за Персия и индийските царства слушаше с желание.

Спомням си една вечеря, на която Хуан ме представи като почетен гост — той винаги с удоволствие ме показваше на другите благородници. На тази вечеря присъствуваха почти всички министри от съвета. Коленичихме върху килимчетата, а прислужниците сновяха насам-натам и поставяха столче до всеки гост. Винаги се изкушавах да седна на столчето, но точно това не е позволено на официална китайска вечеря. Столчето е само за да се облягаш на него. Тъй като дори и на китайците им е неудобно да седят коленичили с часове, то се използува, за да прехвърляш част от тежестта си върху него.

Пред всеки гост имаше внушителен брой чинии и чаши. На един министър се полагат осем чинии. На мен се полагаха шест. В чинията отляво има месо с кокал, а до нея купичка с ориз; отдясно е чинията с нарязано месо и купичката със супа. Това подреждане е закон. Около тези чинии се поставят други. В тях има кълцано и печено месо, парен лук, туршия и така нататък. През зимата варената риба се сервира отдясно, и то тьй, че коремът й да е обърнат към домакина. През лятото коремът й е обърнат наляво. Гърлото на каната трябва да сочи към домакина. И още куп подобни правила.

Ритуалът на една китайска вечеря е не по-малко сложен от религиозна церемония. Например, ако човек е с по-нисък ранг от домакина — за какъвто минавах аз, — той е длъжен да вземе чиния с ориз, просо или някаква друга зърнена храна, а после да се поклони на въпросния домакин и да откаже да яде, като се преструва, че си тръгва. Тогава домакинът се изправя на крака, моли госта да остане и той остава. Не съм чувал някой гост наистина да си е отишъл. Но понеже съм убеден, че всичко, което може да се случи на този свят, вече се е случвало, то сигурно и това е ставало. Нямаше да ми е приятно, ако се бе случило с мен.

Трябваше да се спазват и други тънкости, но вече съм ги забравил. Затова пък едва ли ще забравя чудесните ястия, които се поднасят в къщите на китайските благородници. Дори готовата храна, която се продава на пазара, е първокласна, а да вечеряш на река Вей в лунна лятна нощ на лодка, завързана за някоя върба, е удоволствие, което не бих сравнил с нищо на света. Но щом приключат всички тези церемонии, китайската вечеря може да предложи не по-малко софистика, отколкото подобни угощения тук, в Атина. Разбира се, китайските правила за поведение са по-строги от атинските. Навсякъде са по-строги от атинските. Въпреки това понякога и на Хуановата трапеза се разменяха доста остри и прями реплики. Към края на вечерята дори възникваха спорове, може би под влияние на голямото количество просено вино, което се изпиваше.

Спомням си с какво удоволствие вкусих за пръв път от прословутото печено прасенце — едно донякъде недостойно име за такова блюдо. Прасенцето се пълни с фурми и се пече, оваляно в кал и слама; щом се изпече, калта се разчупва, месото се нарязва и се пържи в стопена мазнина; после нарязаното месо се вари с подправки три дни и три нощи и се сервира с мариновано говеждо и оцет. В цяла Лидия няма такова вкусно нещо. Боя се, че тогава преядох на Хуановата трапеза — нещо, което не е прието в Китай, макар всички да го правят.

Хуан обясни как се приготвя прасенцето, а аз най-искрено изразих възторга си от това произведение.

— Сигурно и във вашата страна вечеряте така — каза той, като кимаше одобрително.

— Не, никога — отвърнах аз, като кимах по същия начин. — Вие сте постигнали съвършенството, към което ние само се стремим.

— О, не, не! — възкликна Хуан и се обърна към другите гости: — Независимо от странното си име и присъщата си бледност Кир Спитама е много остро оръжие. — На китайски „остро оръжие“ означава умен човек.

Останалите ме погледнаха с искрен интерес. Нищо чудно, защото едва ли някой от тях бе виждал бял човек. Винаги се учудваха, когато заговоря на техния език. Може би очакваха, че щом съм варварин, ще грухтя като прасе.

Един благородник любезно ме разпита за Персия. Къде се намира? Колко е далеч? Когато обясних, че е на хиляда мили от Чампа — пристанище, за което всички бяха чували, — десетина глави закимаха с изумление.

— Той твърди — продължи Хуан с почти беззъбата си усмивка, — че в неговата страна всички хора са подчинени на държавата и единствено държавата е мерило за доброто и злото.

Благородниците кимаха и се усмихваха. Кимах и се усмихвах и аз. Излишно е да споменавам, че нищо подобно не бях казвал на Хуан.

— Но несъмнено дори и в една варварска държава законите на небето имат предимство пред законите на държавата — възрази един стар благородник.

Хуан погледна гредата на тавана, сякаш тя бе небето.

— Щом е получил пълномощието, владетелят е всевластен — рече той и ми се усмихна. — Нали такъв е редът в твоята щастлива страна?

— Да, Господарю Хуан. — Нямах намерение да противореча на човека, чийто пленник бях.

Старецът отново се обади, като този път се обърна към мен. Беше доволен, че му се удава възможност да ме използува, за да изрази несъгласие с министър-председателя.

— Все пак сигурно има небесни закони, на които и вашият владетел се подчинява? — рече той.

— Не — отвърна Хуан вместо мен. — Няма такива закони, докато пълномощието е негово. Тези западни варвари вярват, както вярваме и ние, че държавата е верига, започваща от отделния човек, който е свързан със семейството, което е свързано със селото, което е свързано с държавата. Всяка брънка от тази верига трябва да бъде здрава. Всяка брънка допринася за цялото, което е държавата. В щастливата страна на нашия почетен гост — Хуан кимна към мен — хората вече не са такива, каквито са били в началото, когато всеки е живеел само за себе си и се е получавало така, че събереш ли двама души, вече имаш две различни представи за доброто и злото. Много лошо нещо. Защото никой не може да отрече, че цялото страдание на този свят идва от разногласието между хората по въпроса какво е добро и какво зло. Оказва се, че варварите в Персия са по-мъдри от нас. Да. Да. Те вярват, че ако бъде позволено всекиму да прави каквото си ще, не може да има никакъв ред, никаква хармония, никаква държава. И затова, щом получи пълномощието на небето, мъдрият владетел трябва да заяви на народа си, че това, което той мисли за добро, е добро за всички, а онова, което мисли за зло, е зло за всички. Но, разбира се, винаги се намират хора, които не се подчиняват на владетеля. Ето защо персийският цар е казал: „Надигне ли се глас срещу официалното добро, всеки, който чуе този глас, трябва да съобщи на висшестоящия.“ Колко мъдро е това правило! Колко мъдро наистина! Всеки е длъжен да докладва на владетеля или на неговите служители за всяко провинение и дори за всеки намек или подозрение, че може да бъде извършено зло. И какъв е резултатът? Абсолютно щастие. Защото западните варвари са премахнали безре-дието и разногласията. Всеки служи на държавата, която се крепи на… как беше този прекрасен израз, Кир Спитама? О, да! Крепи се на принципа на съгласие с висшестоящия!

Хуан ми се поклони така, сякаш аз бях въображаемият персийски монарх, измислил тази порочна система на управление. Няколко години по-късно узнах, че вечерята у Хуан е влязла в историята. Поколения наред благородниците на Цин спорели за това как трябва да се управлява държавата. Хуан не виждаше друг начин освен чрез пълно поробване на населението на Цин, към каквото никой преди него не се е стремил — нито в Китай, нито където и да било другаде, дори в Спарта. Както разбрах впоследствие, насърчавали всеки да следи всички останали. Разтрогнали семейства, за да могат да прехвърлят работоспособните мъже от армията в селското стопанство, от селското стопанство в пътните строежи и къде ли не. Тъй като търговците и занаятчиите имат навика да се местят свободно от място на място, Хуан предложил тези дейности да бъдат обявени за незаконни. Накрая, за да установи пълното господство на държавата, започнал тайно да действува за унищожаване на собствената си класа — аристокрацията. Излишно е да споменавам че благородниците от Хуановото съсловие не бяха особено очаровани от теориите му. На вечерята неведнъж изразиха несъгласието си. Години по-късно несъгласието им станало не толкова учтиво и Хуан бил убит от една враждебна групировка. Но той вече бил постигнал своето. Наистина търговците и занаятчиите продължили да преуспяват, а аристокрацията запазила властта си, но обикновените мъже и жени били принудени да живеят в казарми, а животът им бил изцяло в ръцете на държавата. Ако някой се противопоставел на Хуановото небесно управление, разсичали тялото му на две и излагали останките му от двете страни на градските врати.

Докато ядяхме печеното прасенце, старецът се обърна към Хуан, пак чрез мен:

— По времето на прадедите ни всеки човек е живял така, както е диктувала вътрешната му природа, а в света е имало много добро и почти не е съществувала вражда. Несъмнено вашият персийски цар би искал поданиците му да живеят както са живели дедите им, в хармония е небето и със себе си.

Хуан плесна радостно с ръце.

— Зададох на този мъдър варварин същия въпрос, а той ето какво ми отвърна, надявам се, че ще го цитирам точно…

— О, несъмнено! Несъмнено, Господарю Хуан! — Приличах на една от онези индийски птици, които са научени да говорят.

— Каза ми, че в далечното минало хората са били добри един към друг, защото са били малко, а е имало много неща. Сега хората са много, а нещата са малко. Дори в отдавна отминалото време на император Юй животът е бил толкова суров, че самият Юй работел на полето, докато му опадали космите на краката. А днес има десет пъти повече хора, отколкото по времето на Юй. И затова, в името на общото благо, трябва да ги управляваме така, че да не си пречат един на друг. Как да стане това ли? Признавам, че самият аз не съм достатъчно съобразителен, за да измисля решение. Но вашият мъдър персийски цар ми даде отговора. — Хуан направи поклон към мен, с което ме принуди да се поклоня толкова ниско, че червата ми изкуркаха. Китайците гледат много сериозно на стомашните звуци. Молех се на бога шумовете от претъпкания ми корем да не бъдат изтълкувани като бунтарство.

— „Възползувайте се от човешката природа — казал персийският цар. — Хората се привличат и отблъскват от различни неща, затова можете да ги управлявате чрез награди и наказания. Това са лостовете, с които владетелят поддържа властта си.“

— Но ако с тези… лостове владетелят не постигне онова, което желае, тогава какво би препоръчал персийският цар?

Старецът ме гледаше втренчено. Очите му бяха кръвясали. Вените на слепоочията му пулсираха. Той мразеше Хуан. В това нямаше съмнение.

— „Сила“ е думата, която използува мъдрият пер-сиец — започна Хуан. — Силата е онова, което държи масите в подчинение.

Въпреки чудесните ястия не си спомням по-ужасна вечеря от онази. Хуан използуваше мен, за да отправи предизвикателство към останалите благородници. За щастие благородниците в Цин не възприеха всички сурови правила на Хуан, а самият той никога не стана нещо повече от онова, което дълги години е бил — пръв сред равни. Но в резултат от усилията му животът на обикновените хора толкова се бе променил, че нищо друго освен падането на държавата не можеше да ги спаси от робството, на което ги бе обрекъл. Спартанците поне са възпитавани да обичат държавата си и да приемат скотския живот, който водят, като нещо необходимо. Хората от Цин, меко казано, не обичат господарите си.

Вечерята свърши с това, че всички призоваха небето да дари херцога с дълъг живот. Страстните им молби малко ме учудиха. В края на краищата херцогът нямаше никаква власт. Въпреки това благородниците плачеха с истински сълзи при мисълта, че той може да умре. Отдадох емоциите им на просеното вино. Но три месеца по-късно, когато херцог Пин наистина умря, разбрах, че сълзите им са били истински.

В този съдбовен ден се събудих призори от камбанен звън. Последва неравномерно думкане на барабани. От единия до другия край на града се носеха ридания.

Бързо се облякох и излязох на двора тъкмо когато Хуан се качваше в колесницата си. Беше облечен в стари дрехи и приличаше на просяк. Колесничарят извика и стовари камшика си върху четирите коня и колесницата се понесе.

Според един от икономите херцогът издъхнал малко преди изгрев-слънце. Изпил много вино, а сетне повикал евнуха, за да му помогне да повърне. Евнухът това и сторил. Само че херцогът не повърнал вино, а кръв.

— О, това е ужасен ден за Цин! Черен ден, наистина черен! — повтаряше икономът.

— Толкова много ли го обичаха?

— Да, небето го обичаше. Та нали иначе нямаше да бъде този, който гледа на юг? Сега е мъртъв!

Икономът зарида. Изглежда, всички в Цин плачеха. Това ме озадачи. Знаех, че херцог Пин не се радва на особена популярност. Дори нещо повече, беше само една марионетка в церемониите, а конците дърпаха шестте семейства. На какво тогава се дължеше тази дълбока скръб?

Успях да открия причината на погребалната церемония. Стоях сред Хуановите слуги на площада, в чийто център се издига херцогският дворец. Като се изключат стърчащите отпред пилони, сградата не можеше да се мери с двореца на министър-председателя. Окачените знамена означаваха, че обитателят на двореца притежава пълномощието на небето. В онзи ден те бяха черни и червени и в това имаше нещо особено зловещо. Не подухваше никакъв ветрец и дебелият плат висеше унило под палещото слънце. Денят бе необикновено задушен. По-стоянно отварях широко уста, като се прикривах зад ръкава си, но все не ми достигаше въздух. Отдадох го не само на жегата, а и на тежкото дишане на десетте хиляди мрачни мъже и жени, които стояха безмълвни, вперили поглед във вратата на двореца. Жителите на Цин може би са най-кротките и най-покорните хора в света, но тогава тази неподвижна тълпа ме безпокоеше — сякаш предвещаваше земетресение.

Вратите на двореца се разтвориха. Появиха се Хуан и членовете на Държавния съвет, следвани от дванадесет войници, които носеха на раменете си блестящ лакиран паланкин. На паланкина бе положен херцогът. Трупът му бе облечен в алена коприна и обсипан с хиляди скъпоценности. На гърдите му имаше прекрасен диск от тъмнозелен нефрит, символ на небесната благословия.

От двореца потегли дълга процесия слуги, които носеха ковчежета, облечени с коприна, златни триножници, кожени барабани, статуетки от слонова кост, паравани от пера, сребърно легло. С тези разкошни предмети трябваше да се обзаведе гробницата на херцога, а разноските за това бяха главозамайващи. Знам точно колко. Хуан ми бе наредил да направя пълен опис на всичко, което ще се внесе в гробницата, тъй че сумата да бъде предвидена в бюджета и представена на Държавния съвет, когато съветът бъде свикан от новия херцог.

В далечния край на площада Хуан и другите министри застанаха начело на погребалния кортеж, който се оказа дълъг цяла миля. Зад колесниците на благородниците се движеше фургон, теглен от осем бели коня. Тялото на херцога бе привързано за една дъска, като по този начин се създаваше впечатление, че той сам държи юздите. Ефектът беше доста отблъскващ. Предназначените за гробницата предмети бяха натоварени в други колесници заедно с неколкостотин жени от харема, които плачеха и стенеха зад воалите си.

Докато процесията прекоси града и стигне до южната градска врата, измина повече от час. Там Хуан извърши жертвоприношение за няколко местни дяволи. След това поведе колесниците по криволичещ път към долината, където в могили, подобни на тези в Сарди, погребват царете.

Неочаквано някакъв висок, слаб човек ме покани да се кача в лакиран червен фургон.

— Имам слабост към белите хора — каза той. — По едно време притежавах трима, но двамата умряха, а третият е болен. Можеш да ми целунеш ръка. Аз съм херцог Шъ, братовчед на покойния херцог Цин, както и на херцозите на Лу и Вей. Но нали всички ние, херцозите, сме сродени помежду си чрез общия си прародител, император Вън. Ти откъде си?

Помъчих се да му обясня. Херцогът не знаеше нищо за Персия, но бе пътувал на запад повече от всички, които познавах в Цин.

— Прекарах цяла година в Чампа — рече той. — Не бих казал, че ми хареса. Времето не е нито много горещо, нито много дъждовно. А жителите са с доста тъмна кожа, което не е по вкуса ми. Надявах се, че ще са бели като тебе. Там научих, че ако искам да намеря бели хора, ще трябва да пътувам още поне половин година, а не можех да си представя как ще преживея толкова дълго време извън света. — Той хвана с два пръста бузата ми и се вгледа: — Ето, кожата ти почервенява! — възкликна той. — Точно като на другите ми роби. Много ми е интересно да гледам как червенината се появява и изчезва. Мислиш ли, че Хуан ще се съгласи да те продаде на мен?

— Не съм сигурен, че съм роб — отвърнах аз много внимателно.

— О, роб си, сигурен съм в това. Ти си варварин, макар и да не замяташ дрехата си наляво. Всъщност трябва да го правиш. Така е по-забавно за нас. И косата ти трябва да е разпусната. Не се мъчи да си придаваш много благороден вид, защото няма да си интересен. Все едно, ти несъмнено си роб. Живееш в къщата на министъра. И правиш каквото ти нареди. Според мен това означава, че си роб. Нямам представа защо Хуан не ти го е казал. Много лошо от негова страна. Толкова е плах. Може би си мисли, че е невъзпитано да ти каже в очите, че си роб.

— Според мен аз съм военнопленник.

— Война? Каква война? — Херцог Шъ се изпрани във фургона и се огледа наоколо. — Не виждам никакви армии.

Сивозелените поля наистина бяха спокойни, а погребалната процесия се виеше като безкрайна змия, пълзяща безшумно между назъбените варовикови хълмове, ограждащи гробниците.

— Дойдох като посланик на Великия цар. Херцогът прояви умерен интерес към моята история.

Макар да не знаеше нищо за Персия, той бе много добре осведомен за Магадха. Смая се, когато му казах, че съм женен за дъщерята на Аджаташатру.

— Познавам няколко души от това семейство, сред които е и чичото на Аджаташатру. Беше царски наместник в Чампа. — Херцогът се оживи, дори се развесели. — Сигурен съм, че за тебе бих могъл да получа чудесен откуп от царя, затова трябва да те отвлека от Хуан. После ще те продам на тъста ти. Разбираш ли, все не ми стигат парите.

— Мислех си, че владетелят на Шъ би трябвало да бъде щедро подпомаган от… небето! — отвърнах аз.

Малко по малко възприемах сложните обноски на китайците. Нито една дума не означава точно това, което изглежда на пръв поглед, а жестовете на ръцете и тялото са невероятно заплетени. Така и не успях да ги усвоя.

— Шъ, на което съм херцог, вече не е някогашното Шъ, затова кракът ми не стъпва там. Предпочитам да пътувам с двора си, да посещавам безбройните си братовчеди и да събирам драконови кости. Сигурно си чул, че притежавам най-богатата колекция от драконови кости в света. Е, да знаеш, че това, което си чул, е истина. Така е. Но понеже костите винаги пътуват с мен, трябва да поддържам десет хиляди фургона, а това струва скъпо. Виж, ако успея да те продам на царя на Магадха, наистина ще стана много богат.

Херцог Шъ бе ексцентрична личност, която много забавляваше китайците. Беше се родил като Шъ Чу-лян, незаконен син на херцога на Лу. Но понеже бил недово-лен от неясното си положение, започнал да се нарича херцог Шъ. Шъ обаче не е страна. Думата означава „свещена земя“ — могила, която се издига в покрайнините на всяка китайска държава. На херцога му харесваше ла се преструва, че някога някъде е имало държава с име Шъ и той е нейният потомствен херцог. Според собствената му версия Шъ била погълната от хищни съседи и престанала да съществува. Сега от нея бил останал само той — странствуващият й херцог. Дали наистина имаше херцогски ранг — по линия на Лу, — е неизяснена тънкост, чието обсъждане доставяше голямо удоволствие на китайските благородници. От друга страна, фактът, че по произход бе потомък на император Вън, задължаваше всички китайски суверени да го приемат като свой почитан братовчед. И понеже постоянно пътуваше от двор в двор, херцогът успяваше да преживява с много малко средства. Поддържаше двадесетина стари слуги, четиринадесет коня, също в толкова напреднала възраст, шест, а не десет хиляди фургона — между другото „десет хиляди“ е китайска хипербола, означаваща „безброй“ — и една колесница със счупена ос.

Имаше хора, които твърдяха, че херцогът е страхотно богат, но много стиснат. Други вярваха, че е беден и живее от търговия с драконови кости. Той събираше тези огромни, подобни на скални отломъци трофеи в западните земи, където те се срещат в доста големи количества. После ги продаваше на лекарите на изток, където драконите са рядкост. За щастие никога не срещнах това страшно чудовище. Но херцогът твърдеше, че е убил над тридесет.

— Когато бях млад, разбира се — добави той. — Боя се, че вече не съм онова, което бях.

Херцогът рисуваше портрети на тези зверове и при случай ги продаваше.

Докато погребалната процесия се приближаваше към високата могила, издигната според жителите на Цин в чест на император У, херцогът предложи да измислим как да ме отвлече от Хуан.

— Сигурно имаш някакво влияние върху него. Ина-че досега да те е убил. Хуан, като повечето плахи хора, се отегчава бързо.

— Струва ми се, че нямам никакво влияние върху министъра. Използува ме да върша някои дребни работи. В момента водя сметките му.

— Значи си добър математик, така ли? — Херцогът ме погледна и примигна. Залязващото слънце светеше право в очите ни. То сякаш бе изгорило въздуха. Никога не ми е било толкова трудно да дишам, колкото по време на онези горещини в Цин.

— Да, Господарю. — Горях от желание да ме купи, затова бях готов на всякаква лъжа. — Та нали моят народ построи пирамидите, с което показа познанията си в небесната математика?

— Чувал съм за тях, — Това подействува на херцога.- Добре, ще измисля нещо. И ти мисли. Жалко, че не си престъпник, защото за престъпниците винаги има амнистия, когато на трона се възкачва нов херцог. Но и така можем да убедим новия херцог да те освободи, стига Хуан да се съгласи, в което се съмнявам. От друга страна, ако си свободен човек, как тогава ще те продаде? Това прилича на гатанка, нали?

Съгласих се. Бях готов да се съглася с всичко, което казва този очарователен луд. Той бе единствената ми надежда да напусна Цин, откъдето имах непреодолимо желание да се измъкна. А по време на погребалната церемония при могилата на император У това мое желание стана още по-непреодолимо — ако такова нещо изобщо бе възможно.

Процесията образува полукръг пред оформената като конус могила, в която вероятно почиваше легендарният У или поне някой несъмнено древен монарх, защото бе покрита с нискостеблен бор, символ на царското величие, а е добре известно, че за да се развие това дърво и да достигне онази изящна форма, предизвикваща възхищение у китайците, са необходими хиляда години.

Колесниците се подредиха според сана на собствениците си, затова ние с херцог Шъ се озовахме доста близо до министър-председателя, откъдето чудесно се виждаше всичко. Зад нас в мълчаливи редици се нижеха няколко хиляди души от простолюдието и после се скриваха от погледа зад ниските сребристосиви хълмове.

Не знам точно какви церемонии съм очаквал да видя. Мислех си, че ще има жертвоприношения, и наистина имаше. Запалиха огньове на югозапад от могилата и заклаха много коне, овце, свине и гълъби.

В разпределението на жертвоприношенията, както и във всичко останало, правителството бе проявило изобретателност. На всеки се дава рабош, който му осигурява определено количество печено месо от принесените в жертва животни и птици. По този начин има достатъчно за всички и същевременно липсва онази безсрамна невъздържаност, която помрачава вавилонските, пък и персийските тържества. Казват, че това нововъведение, което по-късно бе възприето от всички китайски градове, е заслуга на Хуан. Опитах се да накарам и магите да възприемат този принцип, но те не се съгласиха. Предпочитат необуздания хаос, който съпътствува всичките им просму-кани от хаома обреди.

Новият херцог застана на север от нас. Изглеждаше на възрастта на предшественика си, ако не и по-стар.

Но според херцог Шъ той не бе син, а братовчед на покойника. Министрите бяха отхвърлили всички синове на херцог Пин в полза на един невзрачен пръв братовчед — известен с глупостта си и много подходящ от тяхна гледна точка, както забеляза херцог Шъ.

— Винаги ли министрите избират суверена?

— Този, който е получил небесната повеля, избира за министри само свои верни слуги.

Гласът на херцога изведнъж стана пронизителен. По-късно, когато го опознах, разбрах, че това наистина са двама души, обитаващи едно и също тяло, а ако не е така, то той явно е в състояние да се държи по два съвсем различни начина. Когато говореше тихо, той се проявяваше като находчив и откровен човек. Друг път поведението му бе съвсем загадъчно, а гласът му ставаше монотонен, тънък и писклив. При първата ни среща ясно ми показа, че нито времето, нито мястото са подходящи да се обсъжда ненормалното положение на неговите братовчеди херцози. Скоро след това узнах, че с малки изключения всички те нямат никаква власт, а владенията им се управляват от наследствени министри, понякога с помощта на други наследствени чиновници. Пълномощието на небето е само един прекрасен сън за нещо, което би могло да бъде, но не е и може би никога не е било.

Новият херцог на Цин извиси глас и се обърна към предците си. Не разбрах нито дума от онова, което каза. Докато говореше на небето, слугите мъкнеха сандъци, триножници, мебели и ги вкарваха в нещо като естествена пещера, разположена под висока варовикова скала. През цялото време свиреше музика. Изпълняваше се от около триста музиканти едновременно и въздействието й върху слуха на чужденеца бе непоносимо. По-късно китайската музика започна да ми харесва. Най-много обичах да слушам едни камъни с различна големина, които при удар с чук издават прекрасни звуци.

Щом херцогът свърши обръщението към предците си, дванадесет мъже хванаха паланкина с тялото на предшественика му и го понесоха високо на раменете си. Музиката спря. В пълна тишина паланкинът премина покрай новия херцог и бе внесен в пещерата. Щом трупът се скри от погледите, всички въздъхнаха. Ефектът бе зловещ — като първия полъх, предвещаващ лятна буря. Погледнах херцог Шъ. Свил се бе в единия край на Фургона като посърнала птица. Мъжете, които внесоха тялото в пещерата, не излязоха оттам. Вместо това към входа й потегли бавно шествие от сто забулени жени. Едни бяха съпруги на покойния херцог, други — конку-бини, танцьорки, робини. Жените бяха последвани от дълга редица мъже и евнуси — водеше ги старият благородник от вечерята с печеното прасенце. Част от мъжете бяха офицери от стражата. След тях вървяха музиканти с инструментите си, следвани от готвачи и прислуга, носещи бамбукови масички, върху които бяха подредени най-разнообразни ястия. Пещерата поглъщаше един по един всички тези хора — тя очевидно бе огромна, издълбана във варовика зала.

Щом и последният от редицата — окача се, че това са петстотин мъже и жени — потъна в пещерата, новият херцог пак заговори на предците си в небето. Този път горе-долу разбирах какво казва. Възхваляваше ги, всеки поименно, което отне доста време. После ги помоли да приемат предшественика му па небето. Наричаше херцог Пин „Най-състрадателния“. В Китай никога не се споменава истинското име на покойния поради разумното съображение, че ако чуе името си, духът му може да пожелае да се върне на земята и да обладае човека. Херцогът обеща, че ако приемат „Най-състрадателния“, няма да пропусне нито един от ритуалите, които поддържат хармонията между небето и земята. Помоли всички предци да благословят сирака. Нямах представа за кого говори. По-късно научих, че владетелят често нарича себе си Сирака, или Самотника, тьй като, естествено, баща му или предшественикът му е покойник. Главната си жена нарича „онази особа“, а за народа тя е „онази особа на херцога“. Самата тя говори за себе си като за „момченцето“. Не знам защо. Особени хора са тези китайци.

От вътрешността на пещерата прозвуча музика. Очевидно имаше пир. Стояхме така един час — ние обърнати на север, а новият херцог на юг. Цял час слушахме музиката, идеща от пещерата. После един след друг инструментите замлъкнаха. Последният звук бе звън на бронзова камбана. Сега всички очи бяха приковани към входа на пещерата. Херцог Шъ целият трепереше до мен. Отначало помислих, че е болен. Но той просто бе възбуден.

Щом стихна камбаненият звън, херцог Шъ дълбоко въздъхна. Въздъхнаха и всички останали, сякаш по предварителна уговорка. Изведнъж от пещерата излязоха хората, които бяха внесли паланкина. В дясната си ръка всеки държеше меч; от всеки меч капеше кръв.

Мъжете тържествено поздравиха новия си господар, който вдигна глава към небето и нададе вълчи вой. От юг всичките му поданици отговориха със същия вой. Никога не съм изпитвал такъв ужас. Тези, които бях взел за хора, всъщност са били преоблечени вълци. И сега пред очите ми те се връщаха към истинската си природа. Дори херцог Шъ се присъедини към виенето. Оголи неестествено дългите си зъби с обърната муцуна към небето.

Понякога в сънищата си Есе още чувам онова ужасно виене и преживявам страшния миг, в който дванадесетте опръскани с кръв мъже излязоха от пещерата, след като бяха изпълнили дълга си. Петстотин мъже и жени бяха убити, за да служат труповете им на господаря във вечността.

Макар жертвоприношението на хора ла се среща и по нашите земи, никога не съм виждал то да се извършва в такива мащаби, както в Китай. Казаха ми, че когато умре истински син на небето, биват умъртвявани около хиляда придворни. Това обясняваше защо в края на онази вечеря с печеното прасенце министрите толкова ожесточено се молеха за здравето на херцога. В действителност според обичая в Цин в жертва се принася само един член на Министерския съвет и той се избира с жребий. По прищявка на съдбата и на ловкия измамник Хуан, старият министър, който му се бе противопоставил по време на вечерята, бе изтеглил злощастното клонче от бял равнец.

Затвориха пещерата. Последваха музика, танци, пиршество. По-късно щяха да построят могила, за да покрият входа на гробницата. Излишно е да споменавам, че хер-цогската гробница е много силно изкушение за крадците и доста скоро след погребението красивите скъпи предмети, положени до ковчега, отново влизат в обращение.

Хуан отказа да ме продаде на херцог Шъ.

— Как бих могъл да продам един посланик, който е свободен да отиде където пожелае? — каза той.

— В такъв случай, Господарю Хуан, може би е дошло време да отида с херцог Шъ?

Това мое нахалство накара господаря ми да се усмихне.

— Нима искаш да рискуваш живота си в компанията на човек, който търси дракони из пустошта, влиза в разпри с разбойници, общува с вещици? О, опасно е да се движиш с херцог Шъ. Как бих могъл да изложа на такива опасности, и то в чужда страна, един човек, когото съм обикнал? Не, не, не!

И толкова. Но аз вече бях решил да замина. Съобщих на херцога решението си и той неочаквано прояви изобретателност.

— Ще те предреша! — прошепна той.

Намирахме се на седмичната аудиенция с министьр-председателя. На просителите, дошли от всички краища на Цин, позволяваха да се доближат до Хуан, който седеше в дъното на ниска стая. Златните триножници от лявата и от дясната му страна символизираха властта.

Министър-председателят приемаше всеки просител със спокойна учтивост; която не издаваше свирепите му възгледи. Беше достатъчно прозорлив, за да знае, че не можеш да поробиш един враждебен народ, ако най-напред не го очароваш. Непременно трябва да го убедиш, че твоята кауза е негова кауза и че оковите, които си му изковал, са необходимо украшение. Великите царе в известен смисъл винаги са разбирали това. От Кир до сегашния ни просветлен господар Артаксеркс най-различните народи в империята са оставени да живеят така, както винаги са живели и Великият цар не иска от тях нищо друго освен годишни данъци, срещу които им осигурява ред и законност. Хуан бе успял да убеди всепризнатия за див и варварски народ на Цин, че макар някога да е имало златен век, когато хората си били свободни да живеят както желаят, този век е завършил с това — и как обичаше да употребява този израз, — „че вече имало твърде много хора и твърде малко неща“.

В действителност Китай е сравнително рядко населен и много кътчета от тази богата земя са пусти. Като изключим пет-шест града с население около сто хиляди жители, Китай е страна на оградени с каменни стени села, пръснати из хълмистата равнина между двете реки. Голяма част от Китай е покрита с гъсти гори, особено на запад, а на юг има джунгли, подобни на индийските. По тази причина китайците, с изключение на добре дисциплинираните и строго наблюдавани хора от Цин, често се местят от едно място на друго. Ако стопанството бъде унищожено от наводнение, собственикът и семейството му нарамват ралото и камъка за огнището, който са наследили от дедите си, и се преселват на друго място, където започват нов живот и плащат данъци на друг господар. Най-видните пътници се наричат ши. Тази дума, както и хората, за които се отнася, няма съответствие на гръцки и персийски. За да разбере какво представляват ши, човек трябва да разбере цялата китайска система.

На върха е императорът, или синът на небето. В момента той е бил и може би ще бъде, но със сигурност не е! Като казвам това, изведнъж разбирам колко умни са китайците, като не използуват в езика си сегашно, минало и бъдеще време. След императора има пет благородни-чески степени. Най-високата е херцог. С малки изключения, като лудия херцог Шъ, херцозите са титулярни и понякога действителни управници на държави, с други думи, съответствуват на нашите царе и тирани. И както нашите царе и тирани признават Великия цар за върховен господар, от когото произтича властта им, така и всеки от тези херцози е получил на теория своята власт от сина на небето, който не съществува. Ако съществуваше, тоест ако някой имаше хегемония над Средното царство, това вероятно щеше да е херцог Чжоу, прекият потомък на император Вън, установил господството на Чжоу над Средното царство. Със сигурност нямаше да е херцогът на Цин, който произхожда от жестокия син на Вън, У. Най-големият син на херцога е маркиз и когато баща му умре, той наследява титлата, ако не го сполети нещастен случай, което е много често явление. Останалите синове на херцога също са маркизи и докато най-големият син на маркиза запазва тази титла, по-малките синова преминават в следващата по-ниска благородническа степен, техните синове в следващата, а синовете на синовете им стават барони. Синовете на бароните — най-нишият аристократически сан — се наричат ши. Днес, близо седем века след установяването на хегемонията на Чжоу, потомците му наброяват десетки хиляди и онези от тях, които нямат сан, са ши, или да ги наречем рицари, запазили само една наследствена привилегия — рицарят отива на война с колесница, стига, разбира се, да може да си я купи. През последните години броят на рицарите значи-телно нарасна. Тези полублагородници са навсякъде. Мнозина от тях се занимават с администрация. Други са офицери в армията. Голям брой стават учители. Една малка част се посвещават, също като зороастрийците, на мисията да запазят непроменени религиозните обичаи, чрез които се поддържа хармонията между небето и земята. В крайна сметка рицарите управляват повечето китайски народи, като служат на потомствените чиновници, които са успели да заграбят ако не божествения произход, то поне властта на херцозите.

По пътищата на Китай е пълно с амбициозни рицари. Ако някой от тях не сполучи да се добере до пост, да речем, в полицията на Лу, той заминава за Вей, където има вероятност услугите му да бъдат по-високо оценени от местните управници, отколкото в родината му. И тьй като човешкото поведение е нелогично, изгледите на рицаря за добър пост са толкова по-големи, колкото по-далеч е той от родното си място.

Ето защо във всеки миг хиляди рицари са в движение. И тъй като обикновено поддържат тесни връзки помежду си, те образуват нещо като свое собствено Средно царство. Вместо от сина на небето сега Китай се управлява от десет хиляди рицари и въпреки че държавите постоянно воюват помежду си, рицарите често успяват да смекчат свирепостта на господарите си — освен в Цин, където почти нямат влияние върху Хуан и неговите управници. Накрая в класовата система се е появил нов елемент. Сега съществува нова категория — не може да се нарече класа, — известна като кавалери. Кавалер може да стане всеки, стига да спазва небесните правила, но това е сложна работа и за нея ще говоря по-късно, когато разказвам за Учителя Кун, или както още го наричат Конфуций. На него се приписва идеята за кавалера — представа, която много допада на рицарите и почти на никой друг. Докато Хуан приемаше молбите и изслушваше оплакванията на хората, херцог Шъ и аз крояхме планове за моето бягство.

— Трябва да си обръснеш главата — каза херцогът, като си даваше вид, че се възхищава на изработения от пера параван. — Ще ти дадем женски дрехи. Ще пътуваш като моя конкубина.

— Бяла конкубина?

— Точно такава конкубина би се понравила на херцог Шь и това го знае целият свят. — Херцогът се развесели. — Но няма да рискуваме. По-добре ще е да си почерниш лицето. Ще ти изпратя едно багрило, което самият аз употребявам. И, разбира ре, ще се забулиш.

— Няма ли да обискират свитата ти? — Знаех колко строги проверки се правят не само при градските врати на Ян, но и по постовете из целия Цин. Хората непрестанно търсеха начини да се измъкнат от съвършено рационалното управление на Хуан.

— Няма да посмеят! За тях съм равноправен суверен! Но ако посмеят… — Херцогът направи общоприетия жест, който означава подкуп.

Изведнъж установихме, че до нас е застанал Хуан. Притежаваше дарбата безшумно да се появява, сякаш за да покаже, че е вездесъщ. Често ми напомняше сянката, която бързо движещият се облак хвърля върху земята.

— Господарю херцог… Уважаеми посланико! Виждам, че ви харесва моят параван от пера.

— Да — отвърна му съвсем спокойно херцог Шъ, — и тъкмо се канех да обясня на госта какво е значението му.

Погледнах паравана и едва сега наистина го видях. Осем черни птици на фона на буреносни облаци.

— Несъмнено знаеш значението му, Годподарю херцог. — Хуан се обърна към мен. — Всичко свързано с нашето херцогско семейство, а то е и негово семейство, е известно на Господаря Шъ.

— Съвсем вярно. Прадядото на покойния Най-състрадателен беше мой прачичо. Веднъж приел група музиканти от север. Те му казали, че знаят цялата музика, изпълнявана в двора на император У. Херцог Пин не можел да повярва. А и кой не би се усъмнил? Всеки знае, че по-голямата част от свещената музика на най стария двор на Чжоу е или безнадеждно изопачена, или напълно забравена. Но маестрото, който не бил сляп — подозри-телна подробност, тьй като всеки истински маестро трябва да бъде сляп, — рекъл: „Ще докажем, че можем да добли-жим небето до земята.“ Започнали да свирят. Музиката звучала странно и сякаш идела от друг свят. Друг свят, но не небесен. От юг прелетели осем черни птици и затан-цували по терасата на двореца. После над града се раз-вихрила буря. Плочите от покрива на двореца те разхвърчали. Ритуалните съдове се изпочупили. Херцог Пин се разболял и цели три години нищо не поникнало в Цин, дори и стръкче трева.

Хуан ми се усмихна и каза:

— Господарят херцог добре знае тази тъжна, тази поу-чителна история. Самият аз гледам много сериозно на нея. Всъщност затова винаги държа този параван близо до себе си, така че никога да не се изкушавам от неподходяща музика. Никога повече не искаме да видим как осем черни птици се спускат към нас от юг.

Същата вечер икономът на херцога подкупи един от слугите на Хуан да влезе при мен в килията в полунощ.

Получих бръснач, боя за лице и женски дрехи. Преобразих се бързо в необикновено висока китайка. Последвах слугата и докато се промъквахме през слабо осветените коридори на двореца, изтръпвах от ужас при всяко про-скърцване на дъските по пода. Минахме покрай двамата спящи — всъщност упоени — войници от стражата и излязохме през една странична врата, която водеше към оградена със стени градина. Там ме чакаше икономът на херцог Шъ. За щастие нощта бе безлунна и беззвездна, защото небето бе забулено от черни дъждовни облаци. Движехме се като призраци през криволичещите тесни улички. Видехме ли към нас да приближава нощен патрул, бързо се скривахме в някой вход — бронзовите фенери хвърляха на пътя снопове светлина, като огнени копия. Тъй като на гражданите е забранено да напускат дома си от залез до-изгрев-слънце, Ян приличаше на град, обитаван от мъртъвци. Икономът имаше разрешение да излиза, но аз нямах. Не знам какво обяснение бе подготвил, в случай че ни спрат. За щастие скоро над града се разрази буря с такъв тътен, сякаш задумкаха десет хиляди барабана.

Добрахме се под поройния дъжд до градската врата, където ни чакаха фургоните на херцог Шъ, готови за път. Икономът вдигна дъските от пода на единия от фургоните и ми даде знак да се скрия в дупката, която бе с по-малки размери от моите. Щом се вмъкнах вътре, заковаха дъските отгоре. Грохотът от бурята бе толкова силен, че не можах да чуя заповедта за потегляне на херцогската свита, но почувствувах как фургонът се разтресе под мен, когато кочияшът подкара мулетата и с тропот излязохме през вратата.

Както очаквах, след два дни полицията ни настигна при прохода Ханку. Фургоните бяха щателно претърсени и скривалището ми бе открито. Но аз не бях вътре. Херцогът бе взел предпазни мерки и бе поставил съгледвачи по пътя от града. Знаеше, че щом разбере за бягството ми, Хуан ще се досети кой го е организирал. Съгледвачите изпращаха сигнали от поет на пост с помощта на полирани бронзови щитове, които отразяваха слънчевата светлина.

Щом научихме, че полицията приближава, аз се скрих — качих се на едно дърво, а фургоните продължиха пътя си. Когато полицията ги настигнала, херцогът се държал превъзходно. Напомнил им, че е братовчед на новия им херцог, както и пряк потомък на Жълтия император, на император Вън и на всички останали. Казал, че независимо от всичко ще им разреши да претърсят фургоните, като се надява, че предците му на небето ще се смилят и няма да ги накажат много строго за това светотатство. Полицията претърсила фургоните. Внимателно оби-скирала всички от свитата на херцога — както мъжете, така и жените — и явно се изненадала, че ме няма. В страна като Цин, където всички са под надзор, никой не може да изчезне без съдействието на властите. Накрая конвоят получил разрешение да продължи пътя си, но за мой ужас през следващите пет дни полицията придружаваше фургоните и остана с херцога чак до издялания от камък паметник, който бележи границата между Цин и Чжоу.

Трябваше да се пазя не само от полицията, но и от глутница вълци, която ме дебнеше настойчиво — очите им светеха като жълто-зелени огньове в нощта. Спях по дърветата, с дебела тояга в ръка, и проклинах женския си костюм, заради който не се предвиждаше да нося оръжие. Видях черна мечка. Видях кафява мечка. Може и те да са ме видели, но не проявиха никакъв интерес. Знаеше се, че тези тъмни гори са свърталище на разбойници, но аз не срещнах жива душа. И ако от време на време не чу-вах шума от херцогския конвой, щях да изгубя всякаква връзка с човешкия свят.

Стигнех ли до езеро или поток, пропълзявах до брега и пиех вода, както пият животните — на четири крака. Хранех се с неизвестни за мен ядки, корени, плодове. Често ми прилошаваше. Веднъж ми се стори, че виждам дракон, чието туловище проблясва в горския полумрак. Но драконът се оказа причудлива скала от блестящ зелено-бял нефрит — най-красивия от всички камъни.

Стоях в един шубрак от клонести дървета на мястото, където се събират реките Вей и Тай, и гледах как полицията поздравява херцог Шъ и поема обратния път към гората. На отсрещния бряг на Тай се простираха обработваемите поля на Чжоу. Преминаването от Цин в Чжоу беше като преминаване от нощ в ден.

На другия бряг херцогът бе посрещнат с почести от началника на граничния пункт, който прегледа небрежно документите му и благосклонно посочи към Лоян, столицата на Средното царство. Моето собствено влизане в Чжоу не бе така официално. Преплавах река Тай на грубо стъкмен сал от върбови клони.

Херцогът много се учуди, когато ме видя.

— Каква приятна изненада! — плесна той с ръце. — Сега ще получа откупа от Магадха. О, колко се радвам! А и колко съм учуден! Бях сигурен, че ако не те разкъсат вълците, хората-вълци ще го сторят.

Тогава за пръв път чух — разбира се, вече в Чжоу — какво мислят цивилизованите китайци за варварите от Цин.

Херцогът ми даде да ям от собствените си запаси и ми подари една от своите широкополи дрехи, направена от рехава фина тъкан, както и връхно наметало от черна агнешка кожа. Свалихме всички херцогски емблеми и заприличах на истински рицар — ни повече, ни по-малко. Все пак чувствувах се неловко. За пръв път от детските си години насам нямах брада. Съвсем приличах на евнух. За щастие много китайци не носят брада, тъй че не биех на очи.

2.

За пръв път, откакто бях пристигнал в Китай, се радвах на живота. Все още бях пленник, но не бях роб, а херцогът бе очарователен спътник и гореше от желание да ми покаже истинския Китай.

— Не трябва да съдиш за Средното царство по Цин, който почти не е част от него, въпреки че херцозите му произхождат — донякъде незаконно — от император У. Отгоре на всичко тези недодялани провинциалисти жадуват за хегемония! Но небето е великодушно и пълномощието още не е дадено никому. Когато това стане, сигурен съм, че избраникът ще бъде моят любим братовчед, херцогът на Чжоу. Ще видиш колко е обаятелен. Но има един недостатък. Държи се сякаш вече е синът на небето, което е върховна дързост. Разбира се, всички херцози Чжоу страдат от тази илюзия, понеже последната небесна повеля наистина е била отредена на техния прародител. Но това се е случило преди триста години и пълномощието било изгубено, когато една нечестива групировка от варвари и благородници го убила. Синът на императора избягал тук в Чжоу и се провъзгласил за император. Но, разбира се, не успял да установи хегемония. Останал си само херцогът Чжоу и по тази причина и до днес това, което имаме, е само сянката на сина на небето в Лоян — столица-сянка на съвсем действителното Средно царство. Херцогът на Чжоу е почти император. Но това не е достатъчно, нали? Особено като се има предвид, че Чжоу е най-слабото херцогство и рано или късно някои съседи — вероятно хората-вълци — ще го превземат. А дотогава ние ще гледаме към Лоян със сълзи в очите, с надежда в стомасите.

После херцогът ми разказа за прабаба си, която била прабаба и на сегашния херцог на Чжоу. Тази безкрайно горда жена винаги говорела за себе си като за „момченцето“. Един ден в онази част от двореца, където живеела, избухнал пожар и всички дами избягали с изключение на „момченцето“. Херцогинята си седяла в приемната и невъзмутимо гадаела с пръчици от бял равнец. Когато слугинята помолила господарката си да напусне горящия дворец, старата дама отговорила: „Момченцето не може да напусне двореца, ако момченцето не е придружено от сина на небето или роднина от мъжки пол с ранг, не по-нисък от маркиз, а освен това момченцето не може да се покаже извън двореца без придворна дама, по-възрастна от момченцето.“ После продължила да гадае бъдещето — любимо занимание в Китай.

Слугинята се втурнала да търси някой с достатъчно висок ранг, който да спаси херцогинята. Но в двореца нямало мъж с по-висок ранг от граф. И нямало по-стара дама от херцогинята. Тогава графът и слугинята покрили лицата си с мокри кърпи и влезли в горящия дворец, където старата дама продължавала да си седи на копринения килим и да нарежда пръчиците от бял равнец.

„Моля произхождащата от сина на небето да дойде с мен“ — казал графът, който бил неин племенник. Херцогинята много се ядосала.

„Това е нечувано. Не мога да напусна покоите си, ако не ме придружава по-възрастна жена и мъж от семейството ми, чийто ранг не е по-нисък от маркиз. Каквото и друго да сторя, ще е неблагоприлично.“

И така херцогинята изгоряла в името на благоприличието — изключително важно качество за китайците.

Смъртта на тази дама е източник на безкрайни спорове в Китай. Някои я разглеждат като фигура, достойна за възхищение и подражание. Други я намират за смешна. „Всъщност тя не беше нито девица, нито млада невеста — каза ми веднъж Фан Чъ. — Беше стара жена, която нямаше защо да се тревожи кой я придружава. Липсваше и скромност. Беше суетна като всички от династията Чжоу. А суетата никога не е благопристойна в очите на небето.“

Когато наближихме покрайнините на Лоян, човешкият поток се увеличи. Всички бързаха към столицата. Богатите пътуваха в колесници или на носилки. Бедните селяни носеха стоката си на гръб. Богатите селяни и търговците седяха до кочияша в теглени от волове фургони. Хората от простолюдието бяха добре облечени и усмихнати за разлика от мрачните жители на Цин, чиито черти всъщност много се различават от чертите на източните китайци. Хората от Цин обикновено имат бронзов цвят на лицето и сплескани носове. Хората от Чжоу и държавите от вътрешността са по-бледи, а чертите им по-изящ-ни. Но всички са чернокоси, с тъмни очи и кръгли лица и по телата им почти няма косми. Колкото и да е чудно, военната класа в Чжоу, която завладяла Средното царство горе-долу по същото време, по което арийците нахлули в Персия, Индия и Гърция, ги нарича „чернокосите хора“. Откъде са дошли Чжоу? Когато зададеш този въпрос на китайците, те сочат на север. Интересно дали нямаме общ произход?

Влязохме в Лоян през висока каменна порта, вградена в дебела стена от груби тухли. Веднага се почувствувах като у дома си. Хората се смееха, крещяха, пееха, кашляха, плюеха. Купуваха и продаваха, пазаряха се и спираха да похапнат пред сергиите, отрупани с най-разнообразни ястия, а сергии имаше на всяка улица.

Херцогът купи варен шаран от един търговец близо до централния площад.

— Тук се продава най-хубавият шаран в цял Китай — рече той, като откъсна парче и ми го подаде.

— Никога не съм ял по-вкусна риба — казах аз съвсем чистосърдечно.

Херцогът се усмихна на търговеца.

— Когато пристигна в Лоян, винаги идвам първо при теб. Не е ли така? — Херцогът говореше изискано, макар устата му да беше пълна.

Човекът се поклони ниско и пожела на херцога дълъг живот. После херцогът купи голям, навит на руло лист, в който имаше изпържени в собствения им мед пчели. Изказа се с възхищение за това лакомство, но на мен то не ми хареса. След онези дни в Лидия не обичам мед.

Херцог Шъ винаги наемаше стаи в голяма къща срещу двореца.

— Тази къща беше собственост на един близък на семейството ми — каза херцогът, без да доуточнява — нали в известен смисъл всеки му беше близък. — Впоследствие я купи един търговец и сега дава стаите под наем на много високи цени. Но това не важи за мен. За мен има специални цени, защото съм член на императорското семейство.

Макар херцогът да не се държеше с мен като с пленник, аз бях пленник и добре го знаех. Когато пътувахме, настаняваше ме или в своята стая, или в стаята на иконома си. Непрекъснато ме държаха под око — или той, или някой от свитата му.

След Цин Лоян ми се стори очарователно място и дълго време не разбирах, че както градът, така и страната са пред икономическа разруха. Съседните държави бяха заграбили по-голямата част от Чжоу. Само съмнително божествената фигура на херцога възпираше владетелите на Чъи и Вей да не превземат самия Лоян. Всички малко или много подхранваха илюзията на херцога, че той е синът на небето, а в същото време крадяха от земята му и тайно му се присмиваха.

Лоян изглеждаше така, както изглежда всяка голяма столица, открила с изненада, че току-що е изгубила империята, която я е хранила. Вавилон имаше същия овехтял и малко тъжен вид. Независимо от това в Лоян непрестанно звучеше музика, имаше игри, фокусници и, разбира се, церемонии.

Присъствувахме на новогодишните обреди, които се изпълняват в родовия храм на херцозите Чжоу. Тази сграда, построена преди три века — скоро след идването на сина на последния император, — сигурно е била необикновено красива като нова.

Храмът има висок, стръмен покрив, направен от изящни плочки, чиято глазура е оцветена с вълнообразни зелени и златни линии. Дървените колони са украсени с плетеница от цветове на водни растения — единствено синът на небето има право да използува този мотив. Основите на храма са каменни, а стените са от потъмняло дърво и по тях висят всякакви оръжия — старинни и нови. На теория целият арсенал на страната се държи в родовия храм на владетеля. На практика оръжието в тези храмове е само символично. Когато бил просто родов вожд, владетелят си осигурявал надмощие чрез пряка собственост върху цялото оръжие. Но това било много отдавна, когато обществото представлявало едно семейство, подчиняващо се на бащата, който пък бил син не само на собствения си баща-вожд, а и на небето.

В единия край на огромната зала има чудновата статуя от теракота, изобразяваща мъж, малко по-едър от естествен ръст, облечен като воин от династията преди Чжоу. В подножието на статуята има надпис: „Колкото по-малко казваш, толкова по-лесно е да се поправиш.“ Защо в родовия храм на Чжоу е трябвало да се постави такова предупреждение, е пълна загадка — освен, разбира се, ако това е съвсем недвусмислено изявление и трябва да се разбира буквално.

Сегашният син на небето се оказа пъргав четиридесетгодишен мъж с дълга заострена брада. На гърба на пищната му церемониална роба със златен конец бе изброди-ран дракон. В ръката си държеше голям диск от зелен нефрит с дръжка от слонова кост — веществен израз на капризното небесно пълномощие.

Херцог Чжоу стоеше сам в северния край на залата, с гръб към олтара. От двора го отделяха левият и десният церемониалмайстор. Това са двамата най-висши служители в страната. След тях идват потомствените жреци; следват музикалните и церемониалните наставници, придворните, гостите на Чжоу. Поради високия ранг на херцог Шъ — който по своята достоверност не отстъпваше на ранга на така наречения син на небето — имахме възможност да наблюдаваме една почти безкрайна церемония, а моят господар непрестанно мърмореше под носа си: „Цялата работа е скалъпена! Скандално!“

Когато засвириха музиката на приемствеността, херцогът особено много се възмути:

— Тази музика може да се изпълнява само в присъствието на онзи, който притежава и пълномощието, и хегемонията! О, това е истинско светотатство!

Музиката на приемствеността е композирана преди повече от хиляда години. Докато се изпълнява, танцьори в необикновени костюми разиграват мирното наследяване на трона от някакъв легендарен император, наречен Шун. Ако се изпълни правилно и внимателно, тази музика би трябвало да свърже небето и земята в пълна хармония. Демокрит иска да знае как е възможно музиката да се помни хиляда години. Същото искат да знаят и много китайци, които твърдят, че през вековете истинската музика е била опорочена или пък напълно забравена, а онова, което днес се изпълнява в Лоян, е пародия на оригинала и по тази причина небето е оттеглило пълномощието си. Не знам. Мога да кажа само, че за ушите, а и за очите на човек от запада това музикално представление е твърде необичайно.

Когато музиката и пантомимата свършиха, херцог Чжоу се обърна към Жълтия император с молба да благослови Средното царство. След това синът на небето възобнови властта на всички велможи в Китай. Тази част от церемонията бе колкото внушителна, толкова и безсмислена.

Херцог Чжоу тържествено даде знак на велможите да се приближат. Петнадесет разкошно облечени мъже се понесоха към него. Тук трябва да отбележа, че в Китай, когато човек с по-нисък ранг се представя на някой по-висшестоящ, той навежда глава, повдига рамене и накланя тялото си така, че да изглежда колкото е възможно по-дребен в присъствието на великия човек.

Петнадесетте фигури в бляскави одежди спряха на няколко крачки от херцога. След това левият и десният церемониалмайстор му поднесоха петнадесет бронзови плочки, покрити с красивото и както се оказа, до края недостъпно за мен китайско писмо.

Херцогът взе първата плочка. После се обърна към възрастен мъж в сребърна дреха:

— Приближи се, любими братовчеде. С рачешки движения старецът пристъпи към него. — Волята на небето е да продължиш да ни служиш като верен слуга. Вземи това. — Херцогът му връчи плочката. — То е символ на небесната воля да служиш и на нас, и на небето, като херцог Вей.

Гледах изумен. В прашната зала, чиито потъмнели греди бяха проядени от термити, се бяха събрали всички херцози на Китай в очакване синът на небето да поднови властта им. Има единадесет херцози на вътрешните държави и четирима на така наречените външни държави. Докато всеки херцог приемаше емблемата на властта и подновяването й, свиреше музика, а жреците припяваха. Херцог Шъ се подсмихваше. Не посмях да го попитам защо. Отначало помислих, че просто е ядосан, защото ако неговото владение Шъ изобщо е съществувало, то вече не му принадлежи. Но когато херцог Цин прие с раболепна благодарност знака на властта, с изумление забелязах, че това не е същият човек, когото бях видял да надава вълчи вой пред могилата на император У.

— Та това не е херцогът — прошепнах аз.

— Разбира се, че не е — изсмя се моят ексцентричен господар.

— Тогава кой е?

— Актьор. Всяка година петнадесетте херцози се представят от актьори. Всяка година синът на небето се преструва, че възобновява властта на истински херцози. О, това е скандално! Но какво да прави бедният ми приятел? Истинските херцози не искат да дойдат в Лоян.

— Но нали твърдиш, че всички те го смятат за син на небето?

— Така е.

— Тогава защо да не му окажат тази чест?

— Защото не е син на небето.

— Не разбирам.

— И той не разбира. Наистина не може да разбере. А всичко е просто. Докато се преструват, че той е син на небето, никой от тях не може да претендира за пълномощието. Ето защо това представление е толкова необходимо. Тъй като всеки херцог мечтае да заграби един ден пълномощието, те всички са съгласни, че засега е най-добре да се държат така, сякаш херцог Чжоу наистина е онзи, за когото се представя. Но рано или късно някой херцог ще вземе надмощие и тогава Лоян ще изчезне като сън, а Жълтата река ще почервенее от кръв.

Докато херцозите-актьори се оттегляха, синът на небето обяви:

— Тук на север стои Самотният! Пълномощието на небето е тук!

После музикантите вдигнаха страхотен шум и стотина мъже с разноцветни пера на главите и животински опашки започнаха да танцуват — толкова особени бяха техните танци, че можех да ги сравня само с онова, което съм виждал във Вавилон, а там има какво ли не. Насред този вихър от ярки цветове и странни звуци синът на небето се оттегли.

— Това е музиката на четирите посоки на света — каза херцогът. — Привържениците на старите обичан я ненавиждат. Но те ненавиждат всичко ново. Лично аз предпочитам новата музика пред старата. В някои среди тя се смята за ерес, но така или иначе, живеем в еретични времена. Ето ти и доказателство. Няма херцог в Шъ.

Не си спомням колко време останахме в Лоян. Но помня, че за пръв път, откакто бях попаднал в плен, се чувствувах почти свободен. Херцогът често ме канеше да вечерям с него, тъй като му бе приятно да ме показва. Не се радвах на особен успех. Китайците, а към тях, естествено, принадлежат и лоянските придворни, почти не се интересуват от света отвъд това, което наричат четирите морета. А още по-малко ги вълнува някакъв човек с особен вид, който говори езика им с неприятен акцент — два явни недостатъка, които не допринасят за доброто впечатление. За мое учудване и за разочарование на херцога почти никой не прояви любопитство към западния свят. Щом нещо не е в Средното царство, то не съществува. В китайските очи ние сме варварите, а те цивилизованите хора. Установил съм, че ако човек пътува дълго из широкия свят, лявото става дясно, горе става долу, север става юг.

На мен обаче разпуснатостта, царяща в западналия лоянски двор, много ми допадна. Единственото желание на придворните бе да се забавляват. Безсрамно злословеха един за друг. Хранеха се обилно от напукани чинии, пиеха от нащърбени чаши и се разхождаха с изискана походка в овехтелите си дрехи.

Скитайки из града, човек усещаше, че едно време Лоян е бил величествена, макар и малко примитивна столица и че славата на града е отминала безвъзвратно. Приближените на сина на небето изпълняваха своите церемонии подобно на призраци — според херцог Шъ те дори не знаеха как да ги изпълняват. Същите тези призраци, превърнали се в похотлива плът, се отдаваха на удоволствия, сякаш подозираха, че е дошъл краят им и дворът, в който служат, е само избледняващата сянка на един завинаги изчезнал свят.

Посетихме Залата на светлината — строена преди столетия сграда, посветена на Премъдрия господ, искам да кажа, на небето. Интересно, че тези две понятия ми се струват взаимозаменяеми, макар че заговорех ли на китайските жреци за Премъдрия господ, те ставаха неспокойни, сменяха темата, започваха да разказват за Жълтия император, за царските потомци, за пълномощието… все за това пълномощие! Те сякаш не искат или не могат да възприемат представата, че във вселената има първично и водещо начало. Не подозират, че се води война между Истината и Лъжата. Вместо това се стремят да поддържат хармонично равновесие между мъглявата небесна воля и безметежната земна глупост. Вярват, че това може да се постигне, като старателно съблюдават сложните церемонии за омилостивяване на предците.

Херцогът бе възмутен, защото Залата на светлината се оказа пълна с музиканти, жонгльори и продавачи на храна. Атмосферата бе жизнерадостна, но едва ли можеше да се нарече религиозна.

— Не ми е ясно защо той допуска това!

— А какво трябва да се върши тук? — попитах аз. Гледах запленен как група джуджета изпълняват сложни акробатически номера и възхитените зрители хвърлят дребни монети на дребните артисти.

— Нищо — отвърна той. — Това би трябвало да е убежище, където човек може да размишлява върху идеята за светлината. И, разбира се, тук се извършват религиозни церемонии. Подозирам, че херцогът събира наем от продавачите. И все пак, не намираш ли, че е възмутително?

Херцогът получи отговор не от мен, а от един мелодичен глас зад гърба ни.

— Много възмутително, Господарю херцог! Много печално! Но нали такава е природата на човека?

Собственикът на този пленителен глас се оказа белобрад мъж с необикновено големи за китаец очи, излъчващи едновременно доброта и тъга. Двете неща често са едно и също, както обичаше да казва този забележителен човек.

— Ли Дзъ! — възкликна херцогът, като в тона, с който поздрави мъдреца, успя със завидно чувство за мярка да вложи едновременно и уважение, и снизхожде-ние.

Може би още не съм споменал, че „дзъ“ на китайски значи учител или мъдрец, тъй че занапред ще наричам Ли Дзъ Учителя Ли.

— Това е зетят на царя на богатата Магадха — каза херцогът на Учителя Ли. Той рядко забравяше моето родство с царя, като се надяваше, че един ден това ще го направи богат. — Дошъл е при нас да се облагороди. А сега, запознай се с най-мъдрия човек в цялото Средно царство — обърна се херцогът към мен. — Той съхранява архивите на династията Чжоу, Учител е по всичките три хиляди изкуства…

Херцогът обсипа Учителя Ли с щедри похвали. Като повечето обеднели благородници, изпитваше нужда да компенсира външната липса на блясък и великолепие с разточителни комплименти и изтънчени обноски.

Учителят Ли прояви към мен интерес, излизащ от границите на любезността към един чужденец. Той бе първият китаец, който се досети, че не бих могъл да произхождам от Магадха. Макар да не бе чувал за Персия, знаеше, че отвъд река Инд има земя, населена със синеоки хора. И тъй като искаше да научи онова, което знаем ние, покани херцога и мен на обед в покрайнините на града — на мястото за жертвоприношения в чест на земята.

— Самотният с радост ми позволи да използувам стария павилион — рече той. — Обедът ни ще е скромен и ще говорим за дао.

Думата „дао“ означава „пътят“, но има и много други тънки нюанси, които открих по-късно.

Нашият по-прозаичен път към изхода минаваше покрай група полуголи танцьорки. Според мен те изобщо не танцуваха, а по-скоро се излягаха из Залата на светлината и чакаха някой да купи услугите им. Херцогът бе възмутен от това светотатство.

— Никога не съм допускал, че един син на небето, колкото и да е… — Той мъдро не довърши мисълта си.

Учителят Ли спокойно допълни изречението:

— …състрадателен. Да, Сиракът е дълбоко състрадателен. Единственото му желание е да направи хората щастливи. Не се стреми към невъзможното. Не е посветен в тайните на у-вей.

Китайският израз „у-вей“ означава да не правиш нищо. А за Учителя Ли да не се прави нищо е тайната не само на управлението, но и на човешкото щастие. Дали Учителят Ли наистина има предвид съвсем нищо? Не, Демокрите. Учителят Ли има предвид нещо още по-необикновено. Сега ще се опитам да ти обясня.

Вървяхме по многолюдните улички на Лоян. Не знам защо, но се чувствувах съвсем като у дома си. Може би защото бях прекарал дълго време сам, в гората на дивия Цин. Жителите на Чжоу сигурно са най-жизнерадостните хора на земята и ако съзнават тъжния факт, че държавата им е в упадък, то прикриват това доста умело. Също така като повечето активни хора те несъзнателно упражняваха у-вей. Да, Демокрите. Това е един парадокс, на който скоро ще се спра.

Местността за жертвоприношения в чест на земята е парк, разположен на север от града, недалеч от могила от пръст, каквито има в покрайнините на всеки китайски град. Тези могили са известни под името „шъ“, или свещена земя, и са символ на държавата. Намират се винаги близо до горичка, а дърветата в тази горичка освен че са характерни за областта, са и свещени. В Чжоу свещеното дърво е кестенът.

През третия месец от годината в парка се изнася така нареченото пролетно терасно представление. Всъщност това не е обикновено представление, а редуващи се песни, танци и церемонии. Ако пролетното представление е неуспешно — което ще рече неточно в ритуалите, — реколтата ще бъде лоша или пък изобщо няма да има реколта. Терасата представлява насип от пръст, където поклонниците сядат, за да наблюдават церемониите. Единствено на този празник е позволено на мъжете и жените да са заедно. Тъй като за всички китайци пролетното представление е най-важното събитие в годината, големите богаташи угодничат пред небето — и пред народа — и финансират празненствата, както се прави и в някои гръцки градове. Отначало тези обреди, посветени на плодородието, приличали на ритуалите, които и досега се изпълняват във Вавилон, където мъже и жени проституират, за да има добра реколта. С времето китайското пролетно представление е добило съвсем благоприличен характер, но затова пък — както твърдят херцогът и Учителят Ли — е станало много неточно. Лично аз не мога да изкажа някакво мнение. Кой знае защо, през годините, които прекарах в Китай, нито веднъж не присъствувах на тази церемония, но и да бях присъствувал, нямаше да разбера дали представлението е минало добре или зле.

Докато вървяхме покрай могилата, херцог Шъ с облекчение отбеляза, че по нея няма нито стръкче трева.

— Ако свещената земя не се поддържа съвсем чиста… — Херцогът направи знак за прогонване на злото. После се поклони пред земния олтар, който е квадратен, защото китайците вярват, че самата земя е квадратна, както вярват и че небето е кръгло. На юг от всеки град има кръгъл небесен олтар.

Учителят Ли ни преведе по тесен каменен мост до красив павилион, построен върху варовикова скала, край която извиваше бързо, пенливо поточе. Трябва да кажа, че не съм виждал нищо по-необикновено и по-красиво от китайската природа. Възвишенията имат всевъзможни причудливи форми, а китайските дървета са нещо, което не можеш да срещнеш никъде на запад. Освен това, където и да пътува човек, пред очите му изневиделица изникват водопади и дефилета, приказни пейзажи, чийто прохладен синьо-зелен безкрай е колкото примамливо вълшебен, толкова и пагубен, защото Китай е страна, обитавана от дракони, духове и разбойници. Макар и да не видях духове, нито дракони, видях доста разбойници. Красивият и привидно безлюден китайски пейзаж крие много опасности за пътника. Но когато човек тръгне да обикаля по тази земя, вижда, че докоснат ли се хората до нещо, те непременно го развалят.

Павилионът беше построен от жълти тухли и имаше стръмен керемиден покрив. Във всяка цепнатина растеше мъх, а от увитите с паяжини греди висяха прилепи. Старият слуга, който приготви обеда ни, се държеше с Учителя Ли като с равен. На нас не обръщаше внимание, но това не ни обиди. Лакомо гълтахме прясната риба, а наоколо се носеше шумът от падащата върху скалите вода.

Бяхме коленичили на груби рогозки, а Учителят Ли говореше за значението — за едно от значенията — на дао.

— Дао буквално значи път — каза той. — Широк прав път. Или криволичеща пътечка.

Забелязах, че ръцете на Учителя Ли са сякаш изваяни от крехък алабастър, и тогава разбрах, че е много по-стар, отколкото бях помислил отначало. По-късно научих, че е прехвърлил стоте.

— Къде започва пътят, твоят път? — попитах го аз.

— Моят път би трябвало да започва с мен. Но аз нямам път. Аз съм част от Пътя.

— А той какво е?

Херцог Шъ затананика доволно и взе да си чисти зъбите. Подобни разговори му доставяха удоволствие.

— Той е, каквото е. Първичното единство на целия свят. Първата стъпка, която прави човек по пътя, е да бъде в хармония със законите на вселената, с Неизменното, както го наричаме.

— Как се постига това?

— Представи си, че Пътят е вода. Водата винаги залива ниските места и прониква във всичко.

Изпитах смущаващото усещане, че отново се намирам в Гангската равнина, където сложните неща се предават така просто, че стават съвсем неразгадаеми.

За мое учудване Учителят Ли прочете мислите ми.

— Скъпи мой варварино, мислиш, че нарочно говоря неясно. Но не мога иначе. В края на краищата учението за Пътя се нарича безсловесно учение. Ето защо, каквото и да кажа, е безсмислено. Ти можеш да знаеш това, което аз знам за Пътя точно толкова, колкото и аз мога да по-чувствувам болката в лявото ти коляно, което непрекъснато местиш по рогозката, защото още не си свикнал с нашия начин на седене.

— Но ти долавяш болката ми и без да я чувствуваш. Така че може би и аз ще мога да съзра Пътя, без наистина да го следвам, както го следваш ти.

— Много добре — обади се херцогът и се оригна, за да покаже задоволството си не само от обеда, но и от нас. Китайците смятат оригването за най-искрената проява на стомаха-ум.

— Тогава представи си, че Пътят е състояние, в което няма противоположности или различия. Нищо не е горещо. Нито студено. Нито дълго. Нито късо. Такива понятия са безсмислени, ако не се сравняват с други неща. За Пътя всички те са едно цяло.

— Но за нас са много неща.

— Така изглеждат. Всъщност между нещата няма истински различия. Не съществува нищо друго освен прах, който приема временни форми, но винаги си остава прах. Важно е да се знае това. Също толкова важно е да се знае, че е невъзможно да въстанеш срещу природата. Животът и смъртта са едно и също нещо. Първото не можа да съществува без второто. Но и второто не може да съществува без първото. Така че никое от тях не съществува отделно, а само във взаимоотношение с другото. Не съществува нищо друго освен неизменното.

Макар представата за първичното единство да ми се струваше приемлива, не можех да пренебрегна различията, които Учителят Ли така безгрижно удави в морето на неизменното.

— Но несъмнено човек трябва да бъде съден за постъпките си — казах аз. — Има добри и лоши постъпки. Истината и Лъжата…

Говорех като внук на Зороастър. Когато свърших, Учителят Ли ми отвърна с една непонятна притча.

— Мъдри думи — рече старецът и направи любезен поклон. — Естествено, в относителното поведение на един живот има пристойни и непристойни постъпки, и съм убеден, че ще сме на едно мнение, що се отнася до това кое е правилно и кое не. Но Пътят стои над тези неща. Ще ти дам един пример. Представи си, че си леяр на бронз…

— Всъщност той е леяр на желязо, Учителю Ли, едно полезно изкуство, което варварите са усъвършенствували. — Херцогът ме погледна така, сякаш той собственоръчно ме бе създал от единната първична прах.

Учителят Ли пренебрегна забележката на херцога.

— Ти си леяр на бронз. Искаш да излееш камбана и си приготвил матрицата за разтопения метал. Но когато се мъчиш да излееш огнения метал, бронзът отказва да потече. Казва: „Не, не искам да бъда камбана. Искам да бъда меч, като превъзходния меч на император У.“ Като леяр ти би се ядосал на непослушния метал, нали?

— Да. Но металът не избира калъпа си. Изборът е на леяря.

— Не. — Това „не“, произнесено тихичко, имаше същото съкрушително въздействие като подхвърленото кълбо на Госала. — Не можеш да въстанеш срещу Пътя, тъй както и ръката ти не може да въстане срещу рамото ти, нито пък металът срещу калъпа си. Всички неща са част от вселената, която е неизменното.

— Какви са основните й закони? И кой е създателят им?

— Вселената е единството на всички неща. А да приемеш Пътя, означава да приемеш съществуването на това единство. Жив или мъртъв, ти си завинаги част от неизменното, чиито закони са просто законите на битието. Когато животът идва, той идва, защото му е време. Когато си отива, това е също естествено. Да приемеш спокойно всичко, което се случва, значи да застанеш над скръбта и радостта. Ето така трябва да следваш Пътя — като постигнеш у-вей.

Отново бях озадачен от този израз, който буквално означава да не правиш нищо.

— Но как би могъл нашият свят да съществува, ако всички бездействуват? Все някой трябва да излива бронза, за да имаме камбани, мечове.

— Като казваме да не се прави нищо, имаме предвид нищо, което не е естествено и спонтанно. Ти стрелец ли си?

— Да. Обучаваха ме за воин.

— И мен ме обучаваха. — Учителят Ли по нищо не приличаше на воин. — Забелязал ли си колко лесно улучваш целта, когато си сам и разсеяно се упражняваш? -Да.

— Но ако се състезаваш с други, за да спечелиш някаква златна награда, не ти ли е по-трудно да улучиш мишената, отколкото ако си сам и не се състезаваш? -Да.

— Когато много настойчиво искаш да постигнеш нещо, ти си напрегнат. Когато си напрегнат, не показваш най-доброто, на което си способен. Трябва да избегнеш такъв вид напрежение, ето какво имаме предвид с у-вей. Или, казано с други думи, да престанеш да се самонаблюдаваш. Да бъдеш естествен. Случвало ли ти се е някога да режеш животно за месо? -Да.

— Трудно ли ти е било да отделиш частите на тялото?

— Да. Но аз не съм месар или маг, искам да кажа, жрец.

— И аз не съм. Но съм гледал как работят месарите. Те са винаги бързи, винаги точни. Това, което е трудно за нас, за тях е съвсем просто. Защо? Веднъж попитах главния готвач на Самотния на какво се дължи това, че той нарязва на парчета цял вол за същото време, за което аз изчиствам само една рибка. „Наистина не знам, отвърна той, струва ми се, че сетивата ми замират, а духът ми — или каквото е там — поема работата.“ Ето какво разбираме под у-вей. Не бива да се прави онова, което е неестествено, което не е в хармония със законите на природата. Четирите годишни времена идват и си отиват, без да предизвикват тревоги, защото те следват Пътя. Мъдрият човек размишлява върху този ред и започва да разбира присъщата на вселената хармония.

— Съгласен съм, че е разумно да приемеш естествения свят. Но и най-мъдрият човек трябва да прави всичко, което е по силите му, за да подкрепя доброто и да се противопоставя на злото…

— О, скъпи мой варварино, тази идея „да се прави“ е причината за всички злини. Не прави! Това е най-доброто, което можеш да сториш. Хвърли се в океана на битието. Забрави представите си за доброто и злото. Нито едно от двете не съществува освен във взаимоотношение с другото, затова не обръщай внимание на това взаимоотношение. Остави нещата да се оправят сами. Освободи духа си. Стани спокоен като цвете, като дърво. Защото всички неща се връщат към корена си, макар и да не разбират това. Тези неща, тази пеперуда, това дърво никога не излизат от състоянието на първичната простота. А ако станат съзнателни като нас, ще загубят своята естественост. Ще изгубят Пътя. За човека съвършенството е постижимо само в утробата. Тогава той е като необработен камък. преди скулпторът да се заеме да му придава форма и с това да го развали. В този живот човек, който има нужда от други хора, е завинаги окован. А онзи, от когото другите имат нужда, е обречен на тъга.

Но аз не можех да възприема пасивността в учението на Учителя Ли, както и не можех да разбера притегателната сила в нирваната на Буда.

Попитах Учителя Ли за действителния свят — или за света на нещата, тъй като думата „действителен“ обикновено вдъхновява даоисткият мъдрец да зададе множество съдържащи в себе си и отговор въпроси за природата на действителното.

— Ясно ми е за какво говориш. Или поне започва да ми става ясно — добавих бързо аз. — Все още не следвам Пътя, но ти ми даде възможност да надзърна в него. Задължен съм ти. Сега нека да поговорим за практическата страна на нещата. Държавите трябва да се управляват. Как ще стане това, ако владетелят практикува у-вей?

— Има ли такъв съвършен владетел? — Учителят Ли въздъхна. — Ако си погълнат от света на нещата, обикновено не можеш да се отдадеш на Пътя.

— Ние, херцозите, едва успяваме да надникнем в пътя, който следвате вие, мъдрите хора. — Херцог Шъ имаше много самодоволен и малко сънлив вид. — Но ние почитаме вашето пътуване. Съжаляваме, че заемаме такова високо положение, което ни принуждава да сме активни. Очакваме от вас да ни кажете как да управляваме народа си.

— В идеалния случай, Господарю, управляващият владетел-мъдрец трябва да изпразни умовете на хората и да напълни стомасите им. Да отслаби волята им и да заздрави костите им. Ако на хората им липсва познание, ще им липсва и желание. Ако им липсва желание, няма да правят нищо, което е неестествено за хората. Тогава доброто ще се възцари навсякъде.

Като държавнически подход това не се различаваше кой знае колко от законите на жестокия Хуан.

— Но ако човек придобие познание и стане така, че пожелае да промени съдбата си или дори самата държава, как би трябвало владетелят-мъдрец да постъпи с този човек? — попитах аз много почтително.

— О, владетелят би трябвало да го убие. — Учителят Ли се усмихна. Двата му дълги предни зъби бяха раздалечени, а в междината се виждаше черният венец. Изведнъж ми заприлича на спящите прилепи, надвиснали над главата му.

— Значи следващите Пътя нямат нищо против да се отнема човешки живот, така ли?

— Защо да имат нещо против? Смъртта е толкова естествена, колкото и животът. Освен това умрелият не е изгубен. Не. Напротив. На умрелия вече нищо лошо не може да му се случи.

— Ще се прероди ли духът му?

— Прахът без съмнение ще се съедини отново. Но може би не това имаш предвид под „прераждане“.

— Когато духовете на умрелите отидат при Жълтия извор, какво става? — попитах го аз.

В Китай, когато някой умре, хората от народа казват, че е отишъл при Жълтия извор. Но ако ги попиташ къде се намира и какво представлява това място, получаваш объркан отговор. Доколкото можах да разбера, представата за Жълтия извор е много древна, той, изглежда, е нещо като вечно преддверие на ада, подобно на гръцкия Хадес. Няма страшен съд. Добрите и лошите споделят една и съща съдба.

— Струва ми се, че Жълтият извор е навсякъде. — Учителят Ли погали дясната си ръка с лявата. Може би беше някакъв магически жест. — Ако е така, никой не може да отиде при него, защото всъщност вече е там. Но, разбира се, човек се ражда, живее, умира. Макар и да е част от цялото, действителността на краткото му съществуване го кара да се съпротивлява на целостта. Ние следваме Пътя, за да не се съпротивляваме на цялото. На всички ни е ясно, или почти на всички — каза той, като ми се поклони, — че когато тялото се разложи, умът — той потупа стомаха си — изчезва заедно с тялото. Онези, които не познават Пътя, намират това за тъжно, дори за страшно. Ние не се плашим. Тъй като се отъждествяваме с космическия процес, не се съпротивляваме на неизменното. Изправен пред живота, или пред смъртта, съвършеният човек не прави нищо, така както и истинският мъдрец не създава нищо. Той просто размишлява за вселената, докато се слее с нея. Това наричаме „тайнственото поглъщане“.

— Да не се прави нищо… — започнах аз.

— …е огромен духовен труд — довърши Учителят Ли. — Мъдрият човек няма амбиции. Затова няма и неуспехи. Който няма неуспехи, винаги успява. А който винаги успява, е всесилен.

— Това наистина не би могло да се оспорва, Учителю Ли — казах аз.

Вече бях свикнал с този затворен кръг от аргументи, който при атиняните е нещо като колелото на доктрината при будистите.

За мое учудване херцогът възрази на Учителя Ли по въпроса как е най-добре да се управлява.

— Без съмнение, последователите на Пътя винаги са били против смъртното наказание — започна той, — защото никой няма право да произнася такава страшна присъда над друг човек. Нима налагането на смъртно наказание не е точно обратното на у-вей?

— Много последователи на Пътя са съгласни с теб, Господарю. Лично аз смятам този въпрос за несъществен. В края на краищата природата е безмилостна. Давят ни наводнения. Умираме от глад. Отнасят ни епидемии. Природата приема това равнодушно. Трябва ли човекът да е различен от природата? Разбира се, че не трябва. Все пак споделям възгледа, че може би е по-добре да оставим света да следва своя път и изобщо да не го управляваме, защото истински доброто управление е невъзможно. Всеки знае, че колкото повече добри закони въвежда владетелят, толкова повече крадци и разбойници създава. И всеки знае, че когато владетелят взима от хората големи данъци, те гладуват. А той винаги го прави и те винаги гладуват. Затова нека да живеем в пълна хармония с вселената. Да не създаваме никакви закони и да бъдем щастливи.

— Без закони няма щастие — заявих твърдо аз.

— Може и да е така — отвърна весело Учителят Ли.

— Сигурен съм, че съществува правилен начин да се управлява. А неправилните са известни на всички.

— Няма съмнение. Макар че кой знае? — Учителят Ли се огъваше като тръстика във всеки спор.

Започнах да губя търпение.

— Какво — попитах — все пак може да знае един човек?

Получих отговора незабавно:

— Може да знае, че да си тъждествен с Пътя, е да си като небето, което значи — недосегаем. Може да знае, че ако овладее Пътя, няма да бъде унищожен, въпреки че тялото му ще престане да съществува. Пътят е като чаша, която никога не е празна и никога няма нужда да се пълни. Всички сложности се свеждат до простота. Всички противоположности се сливат, всички контрасти преминават в хармония. Пътят е спокоен като самата вечност. Трябва само да се придържаш към единството. Учителят Ли замълча. Това бе всичко.

— Кажи ми, Учителю Ли. кой е създал Пътя? Старецът сведе очи към скръстените си ръце.

— Не знам чия рожба е.

3.

Така и не ме представиха на сина на небето. Явно етикетът не предвиждаше церемония за приемане на варварски посланик, който отгоре на всичко е и роб. Все пак присъствувах на няколко церемонии, ръководени от херцога на Чжоу. Понеже непрекъснато си придаваше божествен вид, символичната роля много му прилягаше. Това е благоприятно обстоятелство, казваше моят господар, защото е по-глупав от повечето хора.

Често ходехме на разходка с Учителя Ли и учениците му. Очевидно задълженията му като архивар на Чжоу не бяха тежки. Винаги намираше време да разговаря с нас и надълго и нашироко ни разясняваше учението си. С лекота отхвърли догмата на дядо ми за доброто и злото, тъй като според него първичното единство изключва такова дребнаво разграничаване. Предпочетох да не споря с него. Но му разказах за Госала, Махавира, Буда, Питагор. Видя му се интересен само Буда. Четирите благородни истини го възхитиха, а победата на Буда над сетивата му се стори нещо съвсем близко до у-вей.

— Не разбирам само как е толкова сигурен, че след смъртта си ще бъде угасен? — попита Учителят Ли.

— Това е, защото той е постигнал пълното просветление.

Намирахме се близо до земния олтар. Силен вятър брулеше листата на дърветата. Наближаваше зима. Десетина младежи рицари стояха на почтително разстояние от нас.

— Ако мисли, че го е постигнал, значи не е. Защото все още мисли.

Тази елементарна игра на думи достави голямо удоволствие на младежите и те се изсмяха одобрително.

— Мъдрост! Мъдрост! — възкликна херцогът.

Не защитих Буда. В края на краищата нито китайският Път, нито Благородните истини на Буда са ми допадали някога. И двете изискват отричане от света, който познаваме. Разбирам, че това може да бъде силно желано, но не разбирам как може да се постигне. Все пак съм благодарен на Учителя Ли, защото с представлението, което изнесе онзи следобед пред земния олтар, той несъзнателно даде такава посока на по-нататъшните събития, че направи възможно завръщането ми в Персия.

Учителят Ли седеше на един камък. Учениците го бяха наобиколили. Един от тях се обади:

— Учителю, когато Облакът-дух видял Хаоса, попитал го какъв е най-добрият начин да се постигне хармония между небето и земята, а Хаосът отвърнал, че не знае,

— Мъдър е Хаосът — каза Учителят Ли и одобрително поклати глава.

— Много мъдър — съгласи се младежът. — Но Облакът-дух казал: „Хората взимат пример от мен. Трябва да направя нещо, за да възстановя равновесието в техните дела.“

— Самонадеяна мисъл — рече Учителят Ли.

— Много самонадеяна — потвърди младежът и продължи: — Облакът-дух попитал: „Какво да правя? Нещата на земята вървят много зле.“ И Хаосът се съгласил, че основните закони на света постоянно се нарушават, а истинската природа на нещата постоянно се покварява. Но казал, че причината за това е…

— …грешка на управляващите — довърши Учителят Ли този очевидно древен диалог. — Да. Това е било… и си остава мъдра забележка.

— Но Облакът-дух не бил доволен… — продължи младежът.

— …и никога не е. — Пронизващият вятър издуваше наметалото на Учителя Ли и развяваше кичурите бяла коса на главата му. — Трябвало е да повярва на Хаоса, че идеята да се прави нещо е причината за всички злини на този свят. Спри! — Внезапно гласът на Учителя Ли прозвуча като звън на бронзова камбана, ударена с чук във ветровито време.

— Но кого да следваме, Учителю Ли, Хаоса или Облака-дух? — Младежът си даваше вид, че задава истински въпрос, а не участвува в литанично пригласяне.

— В този случай трябва да следваме Хаоса. Особено когато казва: „Храни ума си! Спри, не прави нищо и нещата сами ще се уредят! Не питай за имената на нещата! Не се мъчи да разбереш неведомите пътища на природата! Всички неща се развиват от само себе си!“

— Прекрасно! — обади се херцог Шъ.

— Вашата дума „Хаос“… — започнах аз.

— …означава още и „небе“ — продължи Учителят Ли.

— Разбирам — отвърнах аз, макар че нищо не разбирах.

Тъй като нещата не могат да се развиват безредно, небето би трябвало да бъде пълната противоположност на Хаоса. Но не възнамерявах да влизам в спор със стария учител. Той имаше предимството, че е наясно със значението на всички думи в своя език, а в това, Демокрите, се крие тайната на силата. Не, после ще ти обясня какво искам да кажа.

Един младеж „изглежда“ не се възхити толкова, колкото останалите от възхвалата на бездействието и излезе напред с наведена глава. Беше слабо момче и цялото му тяло трепереше — не можех да кажа дали от студ или от страхопочитание.

— Но все пак, Учителю Ли, не трябва да се пренебрегва стремежът на Облака-дух към хармония между небето и земята. В края на краищата за какво друго се молим на земята, тук, пред този олтар?

— О, трябва да спазваме благоприличието. — Учителят Ли се загърна в наметалото си и подуши мразовития, предвещаващ сняг въздух.

— Нима Хаосът се отнася неодобрително към тези обреди?

— Не, не. Хаосът ще ги приеме като толкова естествени, колкото… годишните времена. Не бива да се прави онова, което е неестествено, а ритуалът е естествен, тъй че всичко ще бъде за добро.

— Тогава, Учителю, съгласен ли си, че ако владетелят само за един ден се подчини на ритуала, всички хора под небето биха отвърнали на неговата доброта?

Учителят Ли се взря в младежа и се намръщи. Другите ученици гледаха с широко отворени очи. Дори херцогът неочаквано се заслуша. Казаното бе ерес. Младежът трепереше неудържимо, сякаш го изгаряше треска.

— Каква е тази доброта, за която говориш? — Гласът на Учителя Ли, доскоро ласкав, сега звучеше остро.

— Не знам. Знам само, че чрез правилен ритуал може да се постигне доброта. А за да процъфтява държавата, източникът на доброта трябва да е владетелят. Тя не може да се вземе от другите.

— Синът на небето отразява небето, което, както знаем, е всички неща. Но тази доброта, какво е тя, ако не у-вей?

— Тя е нещо извършено, както и неизвършено. Тя е да не постъпваш с друг човек така, както не би желал да постъпват с теб. А ако си способен да се държиш по този начин, няма да възбуждаш към себе си съпротива, нито…

Учителят Ли доста безцеремонно и гръмко се изсмя.

— Цитираш Учителя Кун! Макар сигурно да знаеш, че ние двамата с него сме толкова различни един от друг, колкото светлата страна на хълма от тъмната.

— И все пак, светлата страна на хълма или тъмната, това е все същият хълм — рече благо херцогът.

— Но този факт съвсем не се дължи на Учителя Кун, или Конфуций, както го нарича простолюдието. Трябва да отидеш във Вей, моето момче. — Учителят Ли се изправи, подпомогнат от двама ученици. Треперещият младеж мълчеше и гледаше в земята. — Или там, където се намира Конфуций. Той не се задържа дълго време на едно място. Винаги го посрещат с уважение. Но после започва да произнася речи и да досажда на чиновниците, дори и на владетелите. Веднъж се опита да наставлява самия син на небето! О, това бе ужасно! Но не е чудно, защото той е суетен и глупав човек, който не мисли за нищо друго, освен как да се добере до висок пост. Жадува за светски отличия и власт. Преди много години заемаше някаква дребна служба в Министерството на полицията в Лу. Но понеже беше само рицар, не можеше да стане това, което желаеше — министър. Затова се премести в Гей. Но там министър-председателят го прецени като, цитирам точно думите му, „непрактичен, самодоволен, с много чудатости, сред които и манията да се занимава с подробностите около древните церемонии“. — Учителят Ли се обърна към херцог Шъ: — После, струва ми се, братовчед ти… — Учителят Ли се усмихна по посока на леденостудения вятър — покойният херцог на Вей, му даде някаква службица. Херцогът кимна.

— Братовчед ми. Несравнимият, наистина го назначи на някакъв пост. Но после Несравнимият умря. Поточно… — той се обърна към мен — сполетя го същата участ, която неотдавна сполетя и Най-състрадателния в Цин. И двамата нямаха сили да се откажат от просеното вино. Само че колкото Несравнимият беше очарователен, точно толкова Най-състрадателният бе недодялан. Всъщност Конфуций напусна Вей преди смъртта на Несравнимия — добави херцогът, като се обърна към Учителя Ли.

— Чухме, че имало кавга между Конфуций и министрите на Несравнимия. — Учителят Ли вдигна наметалото на главата си. На всички ни беше студено.

— Дори и да е имало кавга, нещата са се загладили. Вчера синът на небето ми каза, че Конфуций е отново във Вей и че нашият млад братовчед, херцог Чу, изключително високо го цени.

— Неведоми са пътищата небесни — отвърна Учителят Ли.

Премръзнах. И се отегчих от толкова много приказки за човек, когото съвсем не познавах. Фан Чъ обичаше да цитира Конфуций, но си спомнях много малко от онова, което ми бе говорил. Трудно е да се отнесеш сериозно към мъдреца на друг свят, особено чрез посредник.

— Херцог Ай е поканил Конфуций да се завърне в Лу — каза треперещият младеж. Лицето му бе сиво като облак в зимно небе.

— Сигурен ли си? — Херцогът благоволи да погледне младежа.

— Да, Господарю. Току-що идвам от Лу. Исках да остана и да видя Конфуций, но трябваше да се върна вкъщи.

— Съжалявам — прошепна Учителят Ли. Злобата правеше старческото му лице почти младежко.

— И аз, Учителю — отвърна откровено младежът. — Възхищавам се на Конфуций заради всички онези неща, които не прави.

— Да, забележителен е с онова, което не прави. — Херцогът говореше съвсем сериозно и аз внимавах да не се разсмея.

Учителят Ли улови погледа ми и се усмихна съучастнически.

— Кажи ни, кои от нещата, които не прави, най-много възхищават? — попита го той.

— Има четири неща, които той не прави и които най-много ме възхищават. Не приема нищо за дадено. Никога не самонадеян. Нито твърдоглав. Нито себичен.

Учителят Ли прие предизвикателството на младежа.

— Макар да е вярно, че Конфуций приема малко неща за дадени, той със сигурност е най-самонадеяният, най-твърдоглавият и най-себичният човек между четирите морета. Срещал съм се с него само веднъж. Отначало ми се видя почтителен, докато не почна да ни чете лекции за правилното изпълнение на тази или онази церемония. Слушах го и си мислех: при тази самонадеяност, при това важничене, кой би могъл да живее под един покрив с него? В негово присъствие и най-снежкобялото помътнява, и най-забележителните дарби изглеждат незадоволителни.

Последните думи бяха в стихове, изречени красиво. Учениците изръкопляскаха. Не ръкопляскаше само треперещият младеж. Притъмня и небето стана съвсем черно. Настъпи нощ. И истинска зима.

През целия път до вкъщи херцогът говореше ласкаво за Конфуций:

— Никога не съм бил негов ученик, разбира се. Санът не ми позволява. Но често го слушах, когато бях в Лу. Виждах го и във Вей. Сега си мисля, не се ли видях с него и във…

Докато херцогът бъбреше несвързано, в ума ми аз въртеше само едно: да го накарам да отидем в Лу, където ще намеря Фан Чъ, ако още е жив, и той ще ме освободи.

През следващите няколко дни проявявах такъв интерес към Конфуций, че херцогът се зарази.

— Той наистина е най-мъдрият човек между четирите морета. Всъщност той е истински божествен мъдрец, както и кой много близък приятел. Учителят Ли е превъзходен, разбира се. Но както сигурно си забелязал, не е от този свят, защото вече се е слял с Пътя, докато Конфуций е водач на нас, останалите, към Пътя. — Херцогът беше толкова доволен от последното си изявление, че го повтори.

— О, какво ли не бих дал да седя в краката на божествен мъдрец! — казах аз възторжено и въздъхнах. — Но Лу е толкова далеч.

— Съвсем не е далеч. Пътува се десетина дни на изток, по реката. Всъщност пътуването е съвсем леко. Но ние с теб отиваме на юг през голямата равнина на Янцзъ до пристанището Куайчъ и оттам… в земята на златото!

Все пак вече бях посял семето и продължих ежедневно да се грижа то да покълне. Херцогът се изкушаваше.

— В края на краищата — разсъждаваше той — в Лу има няколко пристанища, по-лоши от Куайчъ, но все пак могат да свършат работа.

Очевидно там можеше да се намери кораб, който отива в Чампа. Тръгването от Лу щеше да удължи пътя по море, но щеше да го съкрати по суша. Херцогът призна, че с този конвой от драконови кости не му се пресича голямата, гъмжаща от крадци равнина. Трябваше да признае също, че в Лу има добър пазар за тази стока.

С всеки следващ ден херцогът все повече се изкушаваше от мисълта да отиде в Лу.

— Чичо съм на херцог Ай по кръвна линия. Той е очарователен младеж и е на трона вече единадесет години. Завареният ми брат, баща му, беше изключително музикален. Но за другия ми заварен брат, чичо му, не можеше да се каже такова нещо. Чичото беше херцог, докато един ден, както знаеш, бароните го изгониха. Е, ти не знаеш, разбира се. Откъде да знаеш?

Вървяхме из черничева горичка недалеч от хълма, където захвърлят нежеланите новородени бебета. Докато се разхождахме, скимтенето на умиращите бебета се смесваше с крясъците на прелетните птици. Китайците убиват уродливите момчета и много момичета още щом се родят. По този начин контролират броя на населението, което и без това не дава признаци за голямо нарастване. Тъй и не разбрах защо в една голяма, богата и рядко населена страна толкова строго се спазва обичаят да изоставят новородените.

Естествено, това е необходимо и се практикува навсякъде — никое общество не се нуждае от такова изобилие от плодовити жени, особено гръцките държави, където земята е извънредно бедна и не може да изхранва многобройно население. И все пак рано или късно всеки гръцки град се пренаселва. Стане ли това, стотици хора биват изпращани да основат нова колония — в Сицилия, Италия или Африка, докъдето стигнат корабите им. Затова днес гръцките колонии се простират от Черно море до Херкулесовите стълбове — само защото земите в Атика и в по-голямата част от Егейските острови са толкова не-плодородни. Гърците обичат да се хвалят, че успехите им във военното дело и спорта се дължат на избирателния начин, по който убиват не само нежеланите момичета, но и несъвършените момчета. Оставят живи единствено сил-ните и, разбира се, красивите — поне така се твърди. Но Демокрит мисли, че през последните години атиняните като че ли са станали по-нехайни. Според него повечето мъже в града са изключително грозни и податливи към какви ли не обезобразяващи болести, особено кожни. Самият аз не знам. Сляп съм.

Когато попитах Фан Чъ защо китайците винаги настояват, че в техния прекрасен, ненаселен свят има прекалено много хора, той ми отговори с израза, който вече бях чул от диктатора Хуан: „Когато бяхме малцина, а имаше много неща, цареше всеобщо щастие. Сега нещата са малко, а хората — много…“ Предполагам, че зад всичко това се крие някаква религиозна причина. Но така и не успях да я открия. Ако решат да не ти кажат нещо, китайците са майстори на изтънчените и отегчителни безсъдържателни отговори.

Херцогът се впусна в спомени за заварения си брат херцог Чжао, прогонен от Лу преди тридесетина години.

— Беше човек с неприятен нрав. И много по-стар от мен. Не беше любимец на баща ни, но всички знаеха, че е престолонаследникът. Признаваха го дори и потомствените министри. Чжао винаги се отнасяше към мен с уважение. Всъщност, а това е важно да се запомни, когато бяхме насаме, винаги ми казваше, че стоя по-високо от него, защото моята титла, която наследих по линия на майка си, херцогиня Шъ, е най-старата титла в Средното царство.

Още тогава знаех, че господарят ми си е измислил не само династия, но и страна. В действителност той бе син или на третата жена, или на първата конкубина на стария херцог на Лу. Никой не можеше да каже със сигурност коя точно е била майка му. Но всички бяха съгласни, че най-вероятно са щели да го направят маркиз, ако не е предпочел да се самопровъзгласи за херцог на несъществуваща свещена земя.

Чудатият ми господар се загледа в хълма, където сред десет хиляди дребни бели скелета лежаха няколко синкавосиви бебета. Из ясния зимен въздух кръжаха лениви лешояди. Казах си наум една молитва за умиращите.

— Понякога незначителни неща предизвикват големи катастрофи — заяви херцогът и замълча.

Гледах го в очакване. В Средното царство човек никога не знае дали казаното е поговорка или глупост. За слуха на чужденеца двете неща звучат еднакво и има опасност да ги сбъркаш.

— Да — продължи херцогът, като оправи окачените на колана си украшения от нефрит, злато и слонова кост. — Боят с петли промени историята на Лу. Бой с петли! Небето никога не престава да ни се подиграва. Един барон от семейство Чъ имаше чудесна бойка птица. Сродник на херцогската фамилия имаше друга такава птица. И ето че решиха да изправят петлите си един срещу друг. Боят се състоя отвъд Високата южна врата на Лу. О, какъв трагичен ден! Самият аз съм свидетел. Бях там. Бях много млад, разбира се. Момче.

По-късно научих, че херцогът не е присъствувал на прочутия бой с петли. Но понеже толкова често бе повтарял, че е очевидец на това прославено събитие, сигурен съм, че е повярвал в собствената си история. Трябваше да минат много години, за да свикна с това, че хората могат да лъжат и без цел. На персите не е позволено да лъжат, затова те, общо взето, не лъжат. Ние се ужасяваме, ако не се казва истината, която е свързана с Премъдрия господ. Гърците не познават такова чувство и лъжат с въображение. Китайците лъжат за удобство. Повечето евнуси и херцог Шъ лъжат за удоволствие. Но аз съм несправедлив към херцога. За него истината и фантазията бяха така преплетени една в друга, че той, убеден съм, изобщо не правеше разлика между тях. Живееше в свой измислен свят, обърнат под остър или прав ъгъл, както би казал Питагор, спрямо неизменното.

— Барон Чъ покрил ноктите на своя петел е невидима, но бързодействуваща отрова. След кратка схватка херцогската птица падна мъртва. Няма нужда да та казвам, че имаше много изблици на негодувание през онзи слънчев ден край Високата южна врата. Беше се събрал половината град, присъствуваше и самият херцог Чжао. Семейство Чъ изпадна във възторг. Но за хер-цогското семейство не можеше да се каже същото. Докато баронът събираше спечелените пари, станаха най-различни сбивания. После злосторникът се прибра да спи в двореца Чъ. През нощта се разкри, че е използувал отрова. Разярен, херцогът се яви лично, заедно със стражата си. Заповяда Да арестуват барона. Но злосторникът вече се бе измъкнал от къщи, преоблечен като слуга, и бе избягал на север в Гей. Херцог Чжао тръгна да го преследва. После…

Херцогът внезапно млъкна и седна на един пън. Изглеждаше мрачен, обзет от предчувствия.

— Лоши времена настанаха за Средното царство — понижи глас, сякаш някой можеше да ни чуе, макар че бяхме съвсем сами. — Семейство Чъ се притече на помощ на сродника си. Семейство Мън направи същото. Както и семейство Шу. Това са трите баронски семейства, конто незаконно държат властта в Лу. Войските им нападнаха армията на брат ми при Жълтата река. Да, избраният от небето херцог на Лу, потомъкът на херцог Тан от Чжоу, бе нападнат от собствените си слуги и бе принуден да преплува Жълтата река и да поиска убежище в херцогство Гей. И въпреки че се отнесе добре с него, херцогът на Гей не му помогна да възвърне законните си владения. Чъ са всемогъщи, армията им е най-силната в Средното царство. Те се разпореждат в Лу! Всъщност… О, настръхвам само като го спомена! Представи си, главата на това семейство неведнъж е носил херцогските емблеми! Какво светотатство! Какво светотатство! Още в същия миг небето би трябвало да изрази ясно волята си! Но небето остана безмълвно. И моят беден брат издъхна в изгнание.

Херцогът тъкмо се канеше да закрие очите си е ръкав, когато вниманието му бе привлечено от ято черни птици. Загледа се в тях, сякаш търсеше предзнаменование. И да го е открил, нищо не каза. Все пак се усмихна и аз изтълкувах това като добро предзнаменование… за себе си.

— Кой наследи брат ти, Господарю?

— Нашият по-млад брат, Милостивият. После и той умря и го наследи синът му, моят прелестен племенник, херцог Ай.

— А семейство Чъ?

— Сега те във всичко му се подчиняват. Какво друго биха могли да сторят? Обратното би означавало да се противопоставят на небесната воля. Ще видиш как се гърчат в присъствие на наследника на славния Тан!

Ликувах! Значи все пак отивахме в Лу!

Напуснахме Лоян през пролетта. Бадемите бяха разтворили първите си пъпки, а ръждивокафявите поля неусетно ставаха жълто-зелени. Цъфтящият навред дрян образуваше розови облачета, сякаш спуснали се от небето. Когато дърветата се разлистват, всичко изглежда възможно. За мен пролетта е най-хубавият сезон в годината.

Пътувахме по суша. Един-два пъти херцогът направи опит да продължи с речна баржа, но течението бе много бързо. Между другото тези баржи могат да се движат както надолу, така и нагоре по реката. За да пътува срещу течението, баржата се завързва с въжета за впряг волове, които я теглят нагоре. Воловете вървят по специален път, издълбан в мекия крайречен камък. По такъв начин дори в тесните дефилета речното плаване продължава през цялата година, с изключение на ранната пролет, когато поради внезапните наводнения пътуването е опасно.

Бях очарован от красивата природа. Почвата там е богата. Горите са като вълшебни. А най-хубаво от всичко бе, че докато пътувахме, сребристата река бе винаги наблизо. Нощем тихият й ромон се сливаше с приятни, успокояващи сънища.

Понякога пътят ни извеждаше до самия бряг на реката. Тя бе осеяна с островчета с причудливи форми, сякаш спуснати от някой бог или дявол. Много от тях приличаха на миниатюрни варовикови планини, покрити с кипариси и борове. На всеки остров имаше най-малко едно светилище на местното божество. Някои от тези светилища са изящни постройки от лъскави плочки, други са по-грубовати, останали още от времето на Жълтия император — поне така ни казваха хората.

Почивахме си в една бамбукова горичка сред бледо-зелени листа и жълти цветове, когато икономът на херцога внезапно нададе страшен вик:

— Господарю! Дракон!

Херцогът скочи със сабя в ръка и зае позиция до задното колело на фургона си. Всички се изпокриха в горичката, с изключение на десетината рицари, които бяха пожелали да пътуват с нас от Лоян. Те също извадиха сабите си. Бях уплашен, но същевременно и любопитен.

Херцогът подуши въздуха.

— Да — прошепна той. — Наблизо е. Много е стар. И свиреп. Последвайте ме!

Докато си преправяше път през храсталака, младите бамбукови клонки се навеждаха пред него, сякаш огънати от някакъв небесен вятър. После го изгубихме от погледа си. Но чухме пронизителния му вик: „Смърт!“ Последва шум от чупещи се клони — някакъв голям звяр препускаше през горичката в обратна посока.

Миг след това се появи херцогът. Бледото му лице блестеше от пот.

— Избяга, нямах късмет! Да бях на кон, сега щях да държа главата му. — Херцогът изтри лицето си с ръкав. — Разбира се, всички тези зверове ме познават и това още повече ме затруднява.

— Но те са само животни — отвърнах аз. — Как може животните да са чували за някого?

— Как те познава кучето ти например? То също е животно, нали? Все едно, драконите са съвсем различни. Не са нито хора, нито зверове, а нещо напълно различно. Освен това живеят почти вечно. Говори се, че някои от тях са връстници на Жълтия император. И познават врага си, както току-що видя. Щом ме зърна, се уплаши и избяга.

По-късно един от рицарите ми каза, че видял така наречения дракон, който всъщност се оказал воден бизон.

— Бях на първия фургон, до иконома. Той или е сляп, или нарочно излъга, че е видял дракон.

После младият рицар ми разказа една смешна история за херцога. Историята беше наистина много забавна и докато напуснах Китай, чух още поне десет нейни версии.

— Както знаеш, херцог Шъ е пристрастен не само към драконовите кости, но и към самите дракони.

— Да — отвърнах. — Убил е много.

Младият рицар се усмихна.

— Така твърди. Но в Средното царство са останали много малко дракони, ако изобщо ги има някъде другаде освен в главата на херцог Шъ.

Това ме озадачи. В края на краищата почти във всяка страна има дракони и много благонадеждни очевидци са описали срещите си с тях. Когато бях дете, в Бактрия имаше един прочут дракон. Ядеше деца и кози. Накрая или умря, или си отиде.

— Но ако драконите са толкова малко — попитах аз, — как си обясняваш голямото количество драконови кости, събрани от херцога, особено на запад?

— Това са стари, много стари кости. Едно време между четирите морета трябва да е имало милиони дракони, но това е било по времето на Жълтия император. Малкото кости, които могат да се намерят днес, са престояли толкова години, че са се превърнали в камък. Но както знаеш, твоят херцог е луд на тема живи дракони.

— Не е толкова луд. Доста добре живее от продажбата на драконови кости.

— Разбира се. Но манията на херцога за живи дракони е нещо друго. Преди години посетил Чу, една дива земя на Якцзъ, където все още се срещали тези зверове. Естествено, разчуло се, че прочутият ловец на дракони е отседнал в столицата и се е настанил в стая на втория етаж в малка странноприемница. Една сутрин на разсъмване херцогът се събудил с усещането, че някой го наблюдава. Стреснал се, станал, отишъл до прозореца, а там стоял дракон с оголени в приятелска усмивка зъби и го гледал втренчено. Ужасен, херцогът хукнал надолу по стълбите. В преддверието се спънал в нещо, което приличало на навит килим. Но не било килим. Било опашката на дракона, която го поздравявала, като потупвала по пода. Херцогът се строполил като по косен на земята. Това, доколкото ми е известно, е най-близкият контакт на херцог Шъ с жив дракон.

Не се осмелих да попитам херцога дали тази история отговаря на истината, но той сам спомена за нея през първия ни ден в Чу-фу.

Столицата на Лу много прилича на Лоян, но е значително по-стара. Построена е по плана, наподобяващ правоъгълна решетка, характерен за основаните от династията Чжоу градове. Но между четирите широки, прави булеварда има безброй странични улички — толкова тесни, че двама души не могат да се разминат, без да се долепят до някоя стена, като в същото време рискуват върху тях да се излее съдържанието на нощните гърнета. Въпреки това миризмата в китайските градове е по-скоро приятна, защото на всеки ъгъл има мангал, на който врят пикантни ястия, а както в частните, така и в обществените къщи гори благовонно дърво.

Самите жители излъчват особена миризма, но както споменах и преди, не бих я нарекъл неприятна. Китайската тълпа лъха по-скоро на портокали, отколкото на пот. Не знам защо. Може би този аромат е свързан с жълтата им кожа. Забелязал съм, че не ядат много портокали и се къпят доста по-рядко от персите, чиято пот мирише много по-силно. Разбира се, нищо не може да се сравни с уханието на вълнените гащи, които атинските младежи обуват всяка есен, за да ги свалят през следващата. Демокрит ми казва, че младежите от висшето общество се мият всеки ден, когато ходят в гимназиона. Казва, че освен зехтина, с който се мажат, за да лъщи кожата им, използуват и вода. Но защо, след като веднъж са се измили, навличат отново тези мръсни вълнени гащи? По такива въпроси, Демокрите, не оспорвай здравите сетива на слепеца

Херцогският дворец не е много по-различен от двореца на сина на небето, което ще рече, че е стар и занемарен, а знамената пред главния вход са изпокъсани и прашни.

— Херцогът не е в двореца. — Господарят ми четеше езика на знамената с такава лекота, с каквато аз чета, по-точно четях акадското писмо. — Все пак трябва да известим дворцовия управител за пристигането си.

С учудване забелязах, че преддверието на двореца е неохранявано, като се изключи стражата от двама дремещи войници пред входа на вътрешния двор. Въпреки уверенията на господаря ми в обратното, херцогът на Лу е точно толкова лишен от власт, колкото и синът на небето. Но херцог Чжао поне изпълнява символична роля, а дворецът му в Лоян винаги е пълен с поклонници от всички краища на Средното царство. Макар твърдението на херцога, че притежава пълномощието на небето, да е лъжа, това не възпира простолюдието. Те пак идват, за да видят Самотния, да получат благословията му, да му принесат в дар пари или стока в натура. Говори се, че херцог Чжао се издържа изцяло от подаянията на верноподаниците си. Макар да е по-заможен от братовчед си в Лоян, херцогът на Лу не може да мери богатството си с никое от трите управляващи семейства в Лу.

Докато чакахме дворцовия управител, херцогът ми разказа своята версия на историята с дракона. Беше много сходна с разказа на младия рицар, само че главният герой не беше самият херцог, а някакъв надут придворен и поуката бе следната: „Не се поддавайте на лъжлив ентусиазъм. Като се преструвал, че обича нещо, което не познава, един много глупав човек се изплашил до смърт. Във всички неща следвайте единствено истината!“ Херцогът понякога изказваше забележителни афоризми, но от друга страна, все още не съм срещал вдъхновен лъжец, у когото истината като добродетел да не предизвиква подчертано лирично настроение.

Дворцовият управител поздрави херцога, като по всякакъв начин засвидетелствува уважението си, а мен изгледа с любезно учудване. После съобщи, че херцог Ай е на юг.

— Но го очакваме всеки момент — каза той. — Пратениците го откриха вчера. Можеш да си представиш колко сме разстроени, Господарю.

— Само защото знатният ми племенник е отишъл на лов? — Херцогът повдигна вежда, което е знак, че иска да получи още информация.

— Мислех, че знаеш. От три дни сме във война. И ако херцогът не извести за това предците си, ще я изгубим. О, положението е критично, Господарю! Както виждаш, в цялата страна цари хаос.

Помислих си за спокойната делнична тълпа, която току-що бях видял по улиците на столицата. Очевидно хаосът е относително нещо в Средното царство, а както вече споменах, китайската дума за хаос означава още и небе — и сътворение.

— Нищо не сме чули, Дворцови управителю. Война с кого?

— С Гей.

Стане ли дума за хегемонията — а това рано или късно се случва, — непременно се отбелязва, че пълномощието на небето най-вероятно ще получи народът на север от Жълтата река. Първоначално богатството на Гей дошло от солта. Спокойно може да се каже, че днес тя е най-богатата и най-напреднала китайска държава. Между другото първите китайски монети са сечени там, което значи, че Гей е нещо като Източна Лидия.

— Армията на Гей е пред Каменните врати. (Това е границата между Гей и Лу.) Естествено, нашите войски са в бойна готовност. Но не можем да извоюваме победа, преди херцогът да отиде в храма на предците и да извести Жълтия император, а после и нашия основател, херцог Тан. Едва след като ги е уведомил, можем да получим благословията им.

— Съветвахте ли се с черупката на костенурката-пророчица?

— Черупката е подготвена. Но само херцогът може да разтълкува знамението от небето.

Навсякъде в Китай в критични моменти покриват с кръв черупката на костенурка. После главният авгур допира нагорещена бронзова пръчка до вътрешната страна на черупката, докато по кървавата повърхност се появят пукнатини или шарки. На теория само владетелят може да тълкува тези знаци от небето. В действителност единствено главният авгур знае как да разчита фигурите по черупката, а това занимание е още по-сложно от обичайния вид гадателство в Средното царство, което се състои в хвърляне на пръчици от бял равнец. Пръчиците се хвърлят произволно, а получените по този начин многоъгълници се сверяват с един древен текст, наречен „Книга на промените“. Полученото разяснение доста напомня на това, което предлага Пития в Делфи, с тази разлика, че книгата не иска злато срещу предсказанията си.

Дворцовият управител ни увери, че щом изпълни церемониалните си задължения, херцог Ай ще приеме своя чичо и херцог. Херцогът чичо направи недвусмислени намеци, че не би отхърлил поканата да отседне в двореца, но дворцовият управител предпочете да не разбере това. Херцогът си тръгна в лошо настроение.

По-късно отидохме на централния пазар, където икономът на херцога вече преговаряше с продавача на драконови кости. Не знам защо толкова ми харесваха китайските пазари. Сигурно е имало значение и това, че бяха част от една толкова далечна земя. Вярно е, че пазарът си е пазар навсякъде по света. Но китайците имат по-голямо въображение от другите народи. Изложените за продан храни приличат на изящни рисунки или скулптури, а такова изобилие на стоки никъде не може да се види: кошници от Цин, знамена от Чън, копринени конци от Гей — десет хиляди неща.

Херцогът беше достатъчно високопоставен, за да не разговаря направо с търговците за своята стока, но все пак отвръщаше на поклоните им с низ от загадъчни жестове. В същото време мърмореше под носа си:

— Знаех си, че трябва да идем на юг. Ако има истинска война, няма да ни е много лесно. И което е по-лошо, племенникът ми ще е толкова зает, че не ще има възможност да се погрижи за мен както подобава. Няма да ме приеме официално, няма да ми окаже почести, няма да има къде да отседнем.

Последното най-много го вълнуваше. Мразеше да плаща за квартира, пък и за каквото и да е друго.

Забелязах, че войната изобщо не занимава хората на пазара.

— Защо не се вълнуват? — попитах аз херцога, докато си пробивахме път през многолюдния пазар, където всички неща под ниското небе изглеждаха ярки като в оживяла приказка.

По някаква причина китайското небе сякаш е по-близо до земята — може би постоянно се взира в херцозите и се мъчи да реши кому да даде пълномощието.

— А защо да се вълнуват? Гей и Лу са почти винаги във война. Много е досадно за херцога и двора, разбира се, но всъщност не засяга простолюдието.

— Но нали е възможно някои от тях да загинат? Или градът да бъде опожарен?

— Не, войните тук не са такива. Това не е Цин, който е населен с хората-вълци и войната означава кръвопролитие. Не. Ние сме цивилизовани. Двете армии ще се срещнат при Каменните врати. Ще има една-две схватки. Неколкостотин души ще бъдат убити или ранени. Други ще попаднат в плен и ще ги държат за размяна или откуп. После ще се сключи договор. Ние, китайците, много обичаме да сключваме договори. В момента между държавите в Средното царство има десет хиляди договора и тъй като всеки от тях непременно ще бъде нарушен, на негово място ще трябва да се подпише нов договор.

Всъщност нещата в Средното царство не са нито толкова добре, нито толкова зле, колкото ми ги представяше херцогът. Шестдесет години по-рано министър-председателят на слабата държава Сун свикал мирна конференция. Десет години Средното царство живяло в мир. Макар напоследък често да избухват незначителни войни, на думи всички продължават да зачитат условията на примирието от Сун, което обяснява защо все още нито един владетел не е решил, че е дошло време да заграби хегемонията.

Херцогът предложи да отидем в големия храм.

— Сигурен съм, че там ще заварим семейство Чъ, което извършва своите обичайни светотатства. С небето може да разговаря само законният наследник на херцог Тан. Но семейство Чъ прави каквото си иска, а барон Кан, главата на семейството, си въобразява, че е херцогът.

Големият храм на херцог Тан е много по-стар и не по-малко внушителен от храма в Лоян. Херцог Тан основал Лу преди шест века. Храмът бил издигнат в негова памет скоро след смъртта му. Разбира се, точната възраст на всяка стара сграда в цял свят е предмет на спорове. Понеже повечето китайски храмове са изградени от дърво, почти съм сигурен, че подобно на птицата феникс и най-древният храм е само поредното прераждане на отдавна изчезналия оригинал. Но китайците, също като вавилонците, твърдят, че тъй като винаги много внимателно и точно възпроизвеждат първоизточника, всъщност нищо не се променя.

Пред храма видяхме хиляда пехотинци, строени в бойна готовност. Носеха кожени куртки. Бяха преметнали през рамо брястови лъкове. На коланите им висяха дълги мечове. Край войниците се трупаха деца, уличници, продавачи на цветя. В далечния край на площада, на огъня в олтара, се печаха принесените в жертва животни. Настроението бе по-скоро празнично, отколкото войнствено.

Херцогът попита един от стражата пред вратата на храма какво става. Войникът отговори, че барон Кан е вътре и говори на небето. Когато зае мястото си до мен сред тълпата, херцогът вече беше в много лошо настроение.

— Това е наистина ужасно. И е светотатство. Той не е херцогът.

Бях любопитен да узная какво точно става в храма. Господарят ми се постара да ми обясни.

— Мнимият херцог разказва на предците, които съвсем не са негови предци, че страната е нападната. Заявява, че ако небето и всички предци му се усмихнат, ще спре неприятеля пред Каменните врати. Междувременно им предлага всички обичайни жертвоприношения, молитви, музика. После главнокомандуващият ще си изреже ноктите…

— Какво ще направи?

Херцогът ме погледна с известно учудване.

— Вашите генерали не си ли режат ноктите преди битка?

— Не. Защо да правят такова нещо?

— Защото когато умре някой познат, преди погребението винаги си режем ноктите, в знак на почит. И по-неже на война хората умират, нашият командуващ генерал, така да се каже, предварително се подготвя за погребение, като облича траурна одежда и си изрязва ноктите. После повежда армията си през вратата, която е свързана с лоши предзнаменования — тук това е Ниската северна врата, — и се отправя към бойното поле.

— Мислех, че един генерал търси само добри предзнаменования.

— Точно така — отговори херцогът малко раздразнено. Като повечето хора, които обичат да обясняват, и той мразеше да му задават въпроси. — Залагаме на противоположностите, както прави и небето. Тръгни през вратата, която носи нещастие, за да се върнеш през вратата, която носи щастие.

По време на странствуванията си бях разбрал, че повечето религиозни обреди изглеждат безсмислени, ако човек не е посветен в тайнствата на култа.

— Той ще отправи и тринадесет молитви към числото тринадесет.

— Защо тринадесет?

Херцогът купи от един търговец малко пържено гущерче. Не ми предложи да опитам, което възприех като лошо предзнаменование. Самият той несъмнено го е възприел като добро.

— Тринадесет — започна херцогът, като същевременно дъвчеше гущерчето — е важно число, защото човешкото тяло има девет отверстия (тогава си припомних ужасния разказ на Сарипутра за тези отвори) и четири крайника. Девет и четири прави тринадесет, което е равно на един човек. Щом окаже почит на числото тринадесет, генералът ще отправи молитва за освобождаване на хората му от петната на смъртта. Петното на смъртта — добави бързо той, преди да съм успял да задам въпрос — е онази част на тялото, най-малко защитена от небето и поради това най-уязвима за смъртта. Преди много години ми казаха къде е моето петно и оттогава най-внимателно го пазя. Всъщност…

Но не ми беше съдено да чуя подробностите около неговото петно на смъртта. В този миг бронзовата врата широко се отвори. Палки от нефрит заиграха по барабаните. Екнаха камбани. Войниците развяха пъстри копринени знамена. Всички очи се отправиха към входа на храма, където стоеше потомственият диктатор на Лу.

Барон Кан бе нисък дебел мъж. Лицето му бе гладко като черупка на яйце. Бе загърнат с траурно наметало.

Той се обърна тържествено с гръб към нае и три пъти се поклони на предците в храма. После отвътре излезе висок красив мъж. Той също бе в траурна одежда.

— Това е Чжан Цю — каза херцогът, — управителят на семейство Чъ. Той ще поведе армията на Чъ през Каменните врати.

— Лу няма ли армия?

— Има. Армията на Чъ.

Както на повечето китайци, на херцога му бе чужда представата за национална армия. Почти във всяка страна родовете имат собствени войски. И тъй като най-могъщият род има съответно най-много войска, той притежава и най-голяма власт в страната. Единственото изключение от това правило е Цин, където барон Хуан бе успял да обедини в една армия не само войските на останалите благородници, но и всички годни да воюват мъже в страната. Резултатът е военна държава, подобна на спартанската — аномалия в Средното царство.

За да си осигурят победа, диктаторът и неговият генерал изпълниха пред погледите на тълпата низ от тайнствени обреди.

— Кой ще спечели войната? — попитах аз.

— Гей е по-богата и по-силна държава от Лу. Но Лу е особено свята и древна страна. Всичко, което за хората от Средното царство е мъдро и добро, се свързва с основателя на този град, херцог Тан.

— Но за да спечелиш една война, едва ли е достатъчно да си мъдър, добър и да имаш древни традиции.

— Разбира се, че не е достатъчно. Тези неща се решават от небето, не от хората. Ако останеше на хората, вълците от Цин щяха да поробят всички ни. Но небето държи вълците настрана. Подозирам, че тази война ще е кратка. Гей, дори и да може, което е съмнително, не ще се осмели да наруши равновесието в света, като завладее Лу. Чжан Цю е чудесен генерал. Освен това е предан ученик на Конфуций. Дори отиде в изгнание с него. Но преди седем години Конфуций му каза, че дългът му е тук, и оттогава той е управител на Чъ. Според мен има много добри качества, въпреки че не е благородник. Ето защо винаги съм бил учтив с него. — За херцога учтивостта бе израз на най-висока почит.

Диктаторът прегърна генерала си. После на всеки войник поднесоха от жертвеното месо. Когато печените мръвки изчезнаха, Чжан Цю с висок глас даде заповед, която не можах да разбера. От другия край на площада към нас се понесе колесница с двама души.

Излишно е да споменавам, че херцогът се познаваше с офицера в колесницата. Той винаги повтаряше, че в Средното царство нямало особа, на която да са били представени толкова много хора.

— Това е вторият главнокомандуващ. Също ученик на Конфуций. Всъщност делата на семейство Чъ се водят от протежетата на Конфуций, затова след толкова години барон Кан изпрати да го повикат. — Херцогът се загледа във втория главнокомандуващ, който поздравяваше диктатора. — Не си спомням името му. Но е опасен човек. Веднъж го чух да казва, че никой не трябва да живее от чужд труд. Бях поразен. За щастие Конфуций също бе поразен. Спомням си отговора му, който често цитирам: „Трябва да правиш онова, което положението ти в обществото ти е предопределило, също както простолюдието трябва да прави онова, което му е предопределено. Ако си мъдър и справедлив, онези, които изправят снага с вързани на гърба си бебета, ще се уповават на теб. Затова не си губи времето, не се мъчи сам да си отглеждаш ориза. Остави това на селяните.“ Конфуций отбеляза и друго важно нещо…

Вече не го слушах. Бях разпознал втория главнокомандуващ. Беше Фан Чъ. Трескаво мислех. Дали веднага да отида при него, или да чакам завръщането му след войната? Ами ако го убият? Съзнавах, че в такъв случай ще прекарам остатъка от живота си като роб на лудия херцог на „свещената земя“. Още в Лоян ми бе станало ясно, че херцогът е толкова вятърничав, че не бих могъл да го убедя да предприеме дългото и опасно пътуване до Магадха.

Щях да остана роб до края на живота си и да пътувам от място на място, да ме показват като опитомена маймуна и да ми щипят бузата, за да видят китайците как почер-венява или избледнява. Между такъв живот и смъртта избрах смъртта — или бягството. Направих избора си там, на многолюдния площад пред големия храм на Лу.

Пробих си път през тълпата, пропълзях между войниците и се хвърлих към Фан Чъ. Но преди да успея да го заговоря, двама души от стражата на Чъ ме сграбчиха под мишниците. Бях само на няколко крачки от барон Кан, който ме гледаше с безизразно лице. Чжан Цю се намръщи. Фан Чъ примигна.

— Фан Чъ! — извиках аз.

Моят стар приятел ми обърна гръб. Обзе ме ужас. Според китайския закон сега бях избягал роб. Очакваше ме смърт.

Стражата вече ме влачеше, когато се сетих да извикам на персийски:

— Така ли постъпваш с посланика на Великия цар?

Фан Чъ рязко се извърна. За миг впери поглед в мен. После се обърна към Чжан Цю и му каза нещо, което не успях да чуя. Чжан Цю даде знак на стражата и ме пуснаха. Приближих се до Фан Чъ, като се превивах по китайския маниер. Не бях изпитвал такъв страх от времето, когато бях дете и се гърчех по килима на царица Атоса.

Фан Чъ слезе от колесницата и сърцето ми, което бе замряло, заби отново. Той ме прегърна и прошепна на персийски:

— Как? Какво? Говори бързо!

— Плениха ме в Цин. Сега съм роб на херцог Шъ Получи ли съобщението ми?

— Не.

Фан Чъ ме освободи от прегръдката си. Отиде до херцог Кан и му се поклони ниско. Размениха няколко думи. Макар яйцевидното лице на барона да не издаваше никакви чувства, яйцевидната му глава едва забележимо кимна. После Фан Чъ се качи на колесницата си. Чжан Цю яхна черен жребец. Последва команда. Почти тичешком войските на семейство Чъ прекосиха площада и поеха пътя си към носещата нещастие Ниска врата.

Барон Кан бе вперил поглед в армията си. Не знаех какво да правя. Страхувах се, че са ме забравили. Когато и последният войник се изтегли от площада, до мен застана херцог Шъ.

— Каква сцена! Чувствувам се унизен! Ти се държа като дивак! Ела! Веднага! — Сграбчи ме за ръката. Но аз не помръднах, сякаш краката ми бяха заковани с гвоздеи в утъпканата червеникава земя.

Внезапно диктаторът погледна към нас и херцог Шъ възвърна дворцовите си обноски.

— Скъпи барон Кан! Какво удоволствие за мен е да те видя в този неповторим ден! Когато всичко предвещава победата на моя любим племенник, херцога на Лу!

Китайският етикет е изключително строг. Макар моят господар да не бе нищо повече от един обеднял мошеник, всеки китайски, двор го приемаше като херцог. И макар че едва ли има херцог в Средното царство, на когото потомствените министри да не гледат с презрение, няма херцог, към когото да не се отнасят както на публично място, така и насаме като към божествена личност и истински потомък на Жълтия император.

Барон Кан изпълни задължителния минимум от движения на тялото, които един нискостоящ барон, пък бил той и господар на държавата, трябва да направи в присъствието на херцог.

— Твоят племенник, моят господар, ще бъде тук с настъпването на нощта. Предполагам, че ще отседнеш при него.

— Всъщност не съм сигурен. Преди малко разговарях с дворцовия управител. Изглеждаше много развълнуван, което е естествено. Днес, така или иначе, е денят на костенурката, а това не е обикновено събитие. Но и чичото на херцога не го посещава всеки ден, тъй че и този случай е необикновено събитие, нали, бароне?

— Изглежда, небето е решило да ни глези, херцоже. Ще бъдеш добре дошъл, ако отседнеш в моята безрадостна колиба.

— Много любезно от твоя страна, бароне, наистина много любезно. Сам ще намеря твоя управител. Оттук нататък нямай грижа за мен. Ще се оправя. Да вървим — подкани ме херцогът.

В този миг вдигнах очи към барон Кан, но той сякаш не ме забелязваше и гледаше херцога.

— Твоят роб ще остане с мен — каза той.

— Колко любезно! Естествено, надявах се, че ще му разрешиш да спи в двореца, но нямаше да го правя на въпрос.

— Ще остане в двореца, херцоже. Като мой гост. Така получих свободата си. Херцог Шъ щеше да се пръсне от яд, но не можеше да направи нищо. Барон Кан беше диктатор и думата му бе закон.

Един почтителен помощник-управител ме заведе до. стаята ми в двореца Чъ.

— Господарят ще те приеме довечера след сеанса с костенурката — каза той.

— Роб ли съм? — попитах. Исках да съм наясно от самото начало.

— Не. Ти си почетен гост на барон Кан. Можеш да ходиш където пожелаеш, но тъй като херцог Шъ вероятно ще се помъчи да те отвлече…

— Разбирам. Никъде няма да мърдам. Ако нямаш нищо против, ще стоя тук.

Диктаторът изпрати да ме повикат едва след полунощ. Прие ме любезно — доколкото можех да преценя. Нито лицето, нито тялото му издаваха някакви чувства. След като изпълних необходимия брой поклони, гърчове и ръкомахания, той ми даде знак да седна на килимче от дясната му страна. Зад параван от пера две жени свиреха тъжна музика. Сигурно бяха конкубини. Стаята се осветяваше от една-единствена бронзова лампа, в която гореше ароматично масло или както го наричат китайците „парфюм от орхидеи“. Макар и маслото да не е по-лучено от орхидеи, тъй като те не миришат на нищо, то наистина излъчва нежния аромат на някакво цвете и е много скъпо.

— Както виждаш, поставих те на почетното място от дясната си страна — каза баронът.

Сведох глава. Но бях малко озадачен. В Средното царство почетното място е отляво на домакина. Баронът се досети какво ме е смутило.

— В мирно време почетното място е отляво. По време на война то е отдясно. Ние сме във война, Кир Спитама. — Произнесе чуждото име с лекота. Славеше се с това, че имал най-добрата памет в цял Китай. — Вече не си роб — добави той.

— Благодаря, Господарю барон…

Баронът ме прекъсна с изискано движение на ръката.

— Фан Чъ ми каза, че си роднина на Великия цар отвъд западната пустиня. Каза още, че си му станал приятел. Така че трябва да ти отвърнем със същото, което си направил за нашия приятел и роднина.

Очите ми се насълзиха. Малко е да се каже, че бях трогнат.

— Ще съм вечно благодарен…

— Да, да. Като твой домакин не съм направил нищо повече от това да следвам мъдростта на Конфуций.

— Където и да отида, чувам хвалебствия за този божествен мъдрец — отговорих аз. — Възхищават му се почти колкото и на теб…

Сега баронът ми разреши да го лаская толкова дълго, че осъзнах до каква степен безизразното му лице е произведение на изкуството, без да споменавам с колко труд се постига. Като повечето властелини, и барон Кан бе ненаситен за хвалебствия и в мое лице намери такъв изкусен панегирист, какъвто не бе срещал между четирите китайски морета. Всъщност доставих му такова удоволствие, че веднага изпрати да донесат вино — тяхното вино се прави от ферментирали сливи. Докато пиехме, зададе ми множество въпроси за Персия, Магадха, Вавилон. Бе запленен от разказа ми за дворцовия живот в Суза. Искаше да знае подробно как се управляват сатрапиите. Възхитен бе, че владея изкуството за топене на желязо. Надяваше се, че ще обуча неговите леяри. Поиска да му опиша персийските бойни колесници, доспехи и оръжия.

Баронът внезапно замълча и после започна да се извинява.

— Недопустимо е двама образовани мъже да говорят толкова дълго за война. Войната е дейност, която трябва да се остави на глупаците. На тях тя и без това им се удава.

— Но при сегашните обстоятелства е естествено да водим такъв разговор, Господарю барон. Твоята страна е във война.

— Ето още една причина да насоча мислите си към нещата, които имат истинска стойност. Като например как един ден да осигурим на страната пълен мир. Случи ли се това, сладка роса с вкус на мед ще поръси земята.

— А случвало ли се е някога такова нещо, Господарю барон?

— Всички неща са се случвали. Всички неща ще се случат. — Така каза, поне доколкото разбрах. Човек никога не е сигурен какво точно означават думите в език, който няма времена. — Докога ще имаме честта да се радваме на присъствието ти? — попита той.

— Бих искал да се върна в Персия колкото е възможно по-скоро. Естествено…

Не довърших изречението, тъй като никой освен него не можеше да го довърши.

— Естествено — повтори той, но не продължи, а смени темата: — Видях херцог Шъ в двора тази вечер. — Нещо наподобяващо усмивка започна да разчупва долната част на яйцето. — Херцогът беше много разстроен. Каза, че освен роб си му и приятел. Спасил те бил от хората-вълци. Надявал се да пътува с теб до Магадха, където тъстът ти е цар. И още, че вие двамата заедно, като партньори, ще успеете да отворите постоянен търговски път до Чампа и Раджагриха.

— Имаше намерение да иска откуп за мен. Не е ставало дума за търговски път.

Барон Кан кимна дружелюбно.

— Да — потвърди той неофициално. Между другото има два вида „да“ в китайския език. Едното е официално, а другото неофициално. Възприех като добър знак това, че бе избрал да се държи неофициално с мен. — Бих искал да науча повече за цар Аджаташатру. В началото на царуването си той писа на сина на небето в Лоян. Копия от писмото бяха изпратени до всички херцози. Твоят страшен тъст съобщаваше, че желае да търгува с нас. Предполагам, че все още не се е отказал.

— Не, разбира се. Всъщност той се надява, че аз ще осъществя връзката.

Сам не повярвах на ушите си, че съм могъл да изрека такова нещо. Очевидно продължителното близко общуване с херцог Шъ ме бе направило фантазьор като него. Освен това сливовото вино се оказа изненадващо силно и опияняващо. Говорих надълго и нашироко за мисията си да сплотя в един свят Персия, Китай и Индия. Обрисувах с подробности околовръстен кервански път от Суза през Бактра, Цин, Лу, Чампа, Шравасти и Таксила до Суза. Дрънках глупости. Но баронът бе любезен. За разлика от повечето владетели слушаше внимателно. С присъщата си сдържаност правеше бързи преценки по време на бавни речи. Също така бързо откриваше неизказаната важна дума и фалшивата нотка. Започнах да му се възхищавам дори да го харесвам. Но не престанах да се страхувам от него.

Когато най-после, за голямо свое облекчение, млъкнах баронът отговори, че търговският път, който съм начертал, е и негова мечта. Това бе любезно от негова страна. Впрочем за същото мечтаят и много пътешественици от няколко века насам. Баронът заяви, че знаел много малко за Персия и Запада, но имал някаква представа за царствата в Гангската равнина. После ги описа доста подробно, като завърши с думите:

— Сега Аджаташатру е световен монарх. Покорил е Кошала. Като се изключат няколко малки планински републики, той има хегемония… — Замълча и после добави: — Над Индия.

— Аджаташатру е наистина прекрасен воин, справедлив владетел.

Сливовото вино ме вдъхнови да употребявам епитети които повече биха подхождали да се изсекат в камък за поука на селяните, отколкото да красят, ако мога така да се изразя, разговора ми с човека, който, както личеше по всичко дотук, бе моят освободител.

— И все пак вижда ми се чудно, че монархът на Персия, а напоследък и монархът на Индия са получили небесната повеля — каза баронът, когато най-накрая престанах да дрънкам.

— Мислех, че такава повеля може да получи само синът на небето, господарят на Средното царство — казах аз.

— И ние винаги сме мислили така. Но сега започва да ни става ясно колко много свят има отвъд четирите морета. И вече подозирам, че сме само едно зърно в големия хамбар. Все пак според мен е добро предзнаменование, че пълномощието на небето е дадено отново, пък било то и на варвари в далечни земи.

— Може би то ще дойде и при херцога на Лу — дръзнах да отговоря аз.

— Може би — рече баронът. — Или ще бъде дадено на някой друг.

Един слуга ни поднесе яйца, престояли под земята няколко години. Ядохме ги с малки лъжички. Това е истински деликатес. По-късно, и в Суза, и в Халикарнас, много пъти заравях яйца, но те просто изгниваха. Или китайската почва е различна от нашата, или китайците обработват яйцата по начин, който пазят в тайна.

Баронът направи така, че повече да отговарям, отколкото да задавам въпроси. Любопитството му към запада бе ненаситно. Но той поначало беше любопитен човек. Приличаше на грък.

Когато се осмелих да го попитам какво е показало гадаенето с костенурката, той поклати глава.

— Трябва да ме извиниш, но не мога да говоря за това. — Все пак по тона му личеше, че сеансът е минал отлично. — Отношенията ни с Гей обикновено са добри. Но когато те дадоха убежище на херцог Чжао, на този… трябва да призная, лош човек, между двете страни се породи известно напрежение. Според нас бе много нелюбезно от тяхна страна да приютят врага ни толкова близо до Каменните врати, където той може да служи като повод за конфликти и всякакъв вид недоволство. Протестирахме. Но старият херцог на Гей бе упорит човек. А и обичаше да причинява неприятности. Затова продължи да насърчава бившия херцог. — Баронът леко въздъхна и шумно се оригна. — За щастие, когато му дойде редът, херцогът умря. След смъртта му всичко тръгна към добре между нашите две страни. Или поне така си мислехме. Но после… О, живеем в много интересни времена! — Китайците придават на думата „интересен“ почти същия смисъл, в който гърците използуват думата „катастрофален“. — Херцог Тин наследи брат си Чжао, а моят недостоен баща получи поста министър-председател, една работа, която нито му подхождаше, нито пък самият той желаеше, тъй както не я желая и аз. — Така се изразяват китайските велможи. Също като евнуси, които се готвят да претършуват килера на харема. — Когато умря дядо ми, един от секретарите му, едно нищожество на име Ян Хо, се провъзгласи за министър-председател. Но той беше само рицар и това бе много нередно. О, бяхме дълбоко разочаровани.

Баронът остави лъжицата. Заслушахме се в хода на лукавата му стомашна мисъл. След това ни поднесоха сладко от кайсии. В Китай от всички плодове най-високо се ценят кайсиите. Никога не съм ги обичал. Но се правех, че поглъщам с наслада всичко, което диктаторът ми предлага.

Както става обикновено, истинските причини за дълбокото разочарование узнах не от барон Кан, а от други. Ян Хо завзел властта. В продължение на три години бил истински диктатор. Подобно на много други незаконни владетели бил приет много възторжено от простолюдието. Дори се опитал да сключи съюз с херцога против трите баронски семейства. Често повтарял: „Служа на херцог Тин като негов пръв министър, за да може династията Чжоу да възвърне законната си власт над Лу. Когато това стане, небето ще благослови с пълномощието си нашия херцог, наследника на богоподобния Тан.“

Херцог Тин бил достатъчно благоразумен, за да се държи на колкото е възможно по-голямо разстояние от узурпатора. На разстояние, в истинския смисъл на думата. През цялото време бил на лов. Връщал се в столицата само когато трябвало да говори на предците си. Да призная, ако бях на негово място, щях да сключа съюз с Ян Хо. Мисля, че двамата заедно са можели да унищожат баронските семейства. Но херцогът бил плах човек. Освен това липсвали му въображение и опит за да си представи, че е истинският владетел. Пет поколения наред семейството му било управлявано от трите семейства. Затова ходел на лов.

Накрая Ян Хо прекрачил границата на допустимото. Опитал се да убие бащата на барон Кан. Тогава Чъ се сплотили около водача си, а Ян Хо избягал в Гей с по-голямата част от държавната хазна. Правителството на Лу поискало бунтовникът да бъде върнат заедно с откраднатата хазна. Искането не било удовлетворено и отношенията между Гей и Лу се влошили.

Барон Кан ме увери, че дори и в този час Ян Хо крои планове за връщането си, за да създаде, както той се изрази, „Чжоу на изток“, тоест да реставрира първия небесен император. Ян Хо трябва да е притежавал дарбата да внушава своите идеи на хората. Без съмнение имаше много почитатели в Лу, особено сред привържениците на „стария ред“. Но доколкото знам, Ян Хо тъй и не се завърнал. Семейство Чъ е много могъщо, а барон Кан е много хитър и опасен враг — или по-точно беше. Когато се запознах с него, вече осем години заемаше поста министър-председател. И макар да бе абсолютен диктатор, продължаваше да се страхува от Ян Хо. Безпокоеше го още и неотдавнашният бунт на един от най-способните му офицери, началника на замъка Пи.

Благородниците започнали да си строят собствени крепости много отдавна, още когато се разпаднала империята на Чжоу. В началото тези замъци имали за цел да ги запазят от крадци и вражески армии. Постепенно обаче се превърнали в материална изява на могъществото на благородническото семейство. И така всяко семейство, чрез женитби, коварство и открито неподчинение, се мъчи да се сдобие с колкото може повече укрепени места. По онова време Чъ разполагаха с най-много крепости в Лу, поради което управляваха около един милион хора в несигурен съюз със съперниците си, семействата Мън и Шу. Излишно е да споменавам, че херцогът няма замъци. Всъщност не притежава нищо друго освен двореца си, за чиято поддръжка все няма достатъчно пари. Ян Хо обещал да промени всичко това; дори се канел да разруши замъците Чъ. Подозирам, че именно тази заплаха, а не покушението срещу стария барон, предизвикала падането на Ян Хо.

Десетина години преди моето пристигане в Лу началникът на замъка Пи въстанал срещу господарите си Чъ.

Пет години устоявал крепостта. Не бе тайна, че барон Кан го смятал за главния подбудител на войната между Гей и Лу, макар други да вярваха, че това е заслуга на Ян Хо Във всеки случай началникът на замъка също се бе представил за привърженик на херцогската фамилия.

И той желаеше да създаде „Чжоу на изток“.

Баронът намекна за това въстание. Както винаги не бе особено откровен.

— Очевидно по волята на небето не ни е отредено да водим напълно спокоен живот. А ние умилостивяваме небето и изпълняваме всички традиционни обреди. За нещастие имаме зложелатели на север…

Баронът замълча, за да разбере дали съм схванал двусмислието. Схванал го бях. Гей е на север от Лу, а изразът „на север“ означава също и „небесен император“.

— Виждам, че познаваш обичаите ни — каза той. — Имам предвид, разбира се, Гей, който дава убежище на враговете ни. Чудно защо. Ние не сме приели нито един противник на тяхното правителство. Хората са голяма загадка, не си ли съгласен?

Съгласих се, макар че всъщност за мен хората винаги са били проста загадка. Не ги вълнува нищо друго освен собственият им интерес. Затова пък начините, по които тълкуват или обясняват някой факт, да речем сътворението, често ми се струват неразгадаеми.

Докато седяхме в слабо осветената стая, а наоколо се разнасяше нежна музика — толкова нежна, че до нас стигаха не самите звуци, а ехото от тях, — осъзнах, че баронът възнамерява да ме използува. Неяснотата в думите му имаше за цел да ме изпита. Като че пъхаше нагорещената пръчка в черупката на костенурката с надеждата, че ще разчете тайнственото съобщение, което неминуемо се появява от другата страна на покрития й с кръв гръб. Не помръдвах — също като черупка на костенурка.

— Мечтаем да възстановим династията Чжоу — каза малко ненадейно той.

— А това скоро ли ще стане?

— Кой би могъл да каже? Във всеки случай на първо място е хегемонията, а после идва пълномощието. — Внезапно яйцето се разчупи от две успоредни бръчици в горната си част. — Има хора, които вярват, че процесът е обратим. Аз самият не мисля така, но много мъдри, а и недотам мъдри хора са убедени в това. Според тях, ако законният херцог получи светското надмощие, което някога е имал, ще последва и повелята на небето. Неотдавна някои авантюристи насърчиха тази погрешна идея. Затова армията ни е сега при Каменните врати. Не е трудно да се справиш с авантюристи. — Горната част на яйцето възвърна гладкостта си. — Ние не се страхуваме от изменниците. Изпитваме страх… и уважение към нашите божествени мъдреци. Познаваш ли учението на Конфуций?

— Да, Господарю барон. Фан Чъ ми разказа доста за него, когато бяхме на запад. И, разбира се, всички образовани мъже говорят за това. Дори Учителят Ли.

Започвах да усещам накъде духа вятърът.

— Дори Учителят Ли — повтори той. Сега на долната част на яйцето се появиха две трапчинки. Диктаторът се усмихваше. — Тези двама мъдреци не се обичат — започна тихо той. — Конфуций се връща в Лу по моя молба. Отсъствува близо четиринадесет години. През това време пропътува почти всички земи между четирите морета. Не знам защо продължава да твърди, че в изгнание го е изпратил моят уважаван баща, министър-председателят. Но уверявам те, това не е истина. Конфуций сам отиде в изгнание. Той е човек, който не търпи нередностите. Когато херцог Гей подари на баща ми няколко религиозни танцьорки (употребеният от барона израз „религиозни танцьорки“ е доста сходен с онова, което вавилонците наричат „обредни проститутки“), Конфуций реши, че баща ми не трябва да приема такъв подарък, защото е непристоен. Изтъкна традиционната причина: предназначението на тези танцьорки е да отслабят волята на онзи, който ги притежава. Баща ми най-любезно му обясни, че възприема подаръка като знак, че правителството на Гей желае да се извини, задето е дало убежище на изменника Ян Хо. Тогава Конфуций напусна всичките си постове. Беше главен магистрат в град Чун-фу, очарователно място, което трябва да посетиш, докато си тук. Освен това беше заместник на интенданта по строежите… не, не греша, заемаше този пост, но после го повишиха. Беше заместник-министър на полицията, една важна длъжност, която изпълняваше много компетентно.

Наблюдавах барона, докато той сякаш говореше на стената зад мен. Вече бе съвсем ясно накъде духа вятърът. Знаеше, че съм приятел на Фан Чъ. Фан Чъ бе ученик на Конфуций, какъвто бе и управителят на Чъ, Чжан Цю. Започнах да свързвам всички тези-неща. — А Конфуций в Гей ли отиде?

— Да.

Пиехме сливово вино. Слушахме музика. Подавахме си един на друг парче гладък нефрит, за да изстудяваме ръцете си.

Не вярвам някога да е имало на света човек, който да е заемал сред хората място, подобно на това, което заемаше Конфуций в Средното царство. По рождение той бе първият рицар на Лу. Това го поставяше веднага след държавните министри. Но казваха, че семейството му било бедно. Баща му бил нисш офицер в армията на Мън. Както всички баронски семейства, семейство Мън държеше училище за синовете на служителите си. За Конфуций се говореше, че бил най-блестящият ученик в историята на училището. Изучавал „Оди“, „Историите“, „Книга на промените“. Станал специалист по миналото, за да бъде полезен в настоящето. Като син на първия рицар получил и военно образование. Бил отличен стрелец, но с напредването на възрастта зрението му отслабнало.

Конфуций издържал себе си и семейството си, като работел на държавна служба — между другото оженил се на деветнадесетгодишна възраст. Мисля, че отначало бил чиновник към държавните хамбари. Сигурно е водил точно сметките, защото постепенно се издигнал до най-високия държавен пост за един рицар — поста, който заемал в Министерството на полицията.

Малко е да се каже, че Конфуций не се радвал на всеобщи симпатии Той възбуждал омраза и ненавист не само сред колегите си — чиновници, но и сред висшите държавни служители. Причината за това била проста. Конфуций бил досадник. Знаел точно как и точно защо трябва да се прави нещо и никога не се притеснявал да изкаже мнението си пред висшестоящите. Все пак, колкото и да бил досаден, бил твърде полезен, за да го пренебрегнат. На петдесет и шест години станал заместник-министър на полицията и това би трябвало да се смята за връх в една завидна кариера. Не го обичали, но го уважавали. Бил всепризнат авторитет по небесната империя на династията Чжоу. Твърдяха, че бил прочел „Книга на промените“ толкова пъти, та се наложило неколкократно да сменят ремъка, който държи страниците от бамбукови ленти. Късал кожения ремък, също както късал и нервите на колегите си в администрацията на Лу.

По-късно Конфуций станал учител. Никой не можа да ми обясни кога и как е започнало това. Сигурно е станало постепенно. С годините помъдрял и натрупал знания и младите хора започнали да го посещават и да го питат за различни неща. На петдесетгодишна възраст той вече имал близо четиридесет ученици, млади рицари като Фан Чъ, които седели при него с часове и го слушали.

Макар в доста отношения да бих могъл да го оприлича на днешните атински философи, които виждаме на всяка крачка — е, аз само ги слушам, — Конфуций всъщност не взимаше пари от младежите и за разлика от твоя очарователен приятел Сократ не задаваше въпроси, за да води младите към мъдростта. Конфуций отговаряше на въпроси. И повечето негови отговори черпеха от една несъмнено бездънна памет. Знаеше цялата устна и писмена история на династията Чжоу. Знаеше и историята на техните предшественици, Шан. Много китайци вярват, че Конфуций е божествен мъдрец — един от онези редки, изпратени от небето учители, които нанасят толкова много вреда, — но самият той твърдо отричаше не само божествеността си, но и мъдростта си. Независимо от това славата му се бе разпространила и извън границите на Лу. При него идваха хора от всички краища на Средното царство. Приемаше ги любезно. Разказваше им за онова, което е, и за онова, което трябва да бъде. Именно описанията му на онова, което трябва да бъде, по-късно му причиниха неприятности.

В началото Конфуций бил подчинен на семейство Мън. После постъпил на работа при Чъ. Но въпреки покровителството на баронските семейства той постоянно им напомнял, че са си присвоили правата на херцозите. Искал това да се поправи, като най-напред се възстановят ритуалите на Чжоу в първоначалния им вид, а след това бъдат върнати на законния херцог незаконно завзетите от бароните права. Едва тогава небето щяло да бъде удовлетворено и щяло да дари пълномощието си.

Тези приказки не били много приятни на бароните. Все пак Чъ продължавали да угаждат на мъдреца. Освен това при раздаването на служби учениците му се ползували с предпочитание. Но бароните също нямали кой знае какъв избор — възпитаниците на Конфуций до един били прекрасно обучени във военното и административното дело. И накрая, Конфуций се стараел да поддържа мира между държавите и бароните не можели да го обвинят за това — поне открито.

Конфуций често бил изпращан на мирни конференции, където неизбежно поразявал участниците с ерудицията си по небесните въпроси. Но въпреки дългогодишната си работа като администратор и дипломат той така и не се научил да проявява такт. Барон Кан ми даде един известен пример за грубостта му.

— Малко преди за първи път да напусне Лу, Конфуций присъствува на едно тържество в семейния храм на предците. Като видя, че баща ми е наел шестдесет танцьорки, изпадна в ярост. Заяви, че щом херцогът не може да си позволи повече от осем танцьорки, то и баща ми няма право да наема повече от шест. О, как се възмущаваше Конфуций, как се караше, а на баща ми му беше много забавно.

В действителност случката изобщо не била забавна. Конфуций съвсем ясно заявил на стария министър, че понеже безцеремонно е заграбил правата на суверена, неизбежно ще изпита гнева на небето. Баронът му отговорил да си гледа работата и мъдрецът си отишъл. На излизане го чули да казва: „Който може да търпи този човек, значи може да търпи всекиго!“ Трябва да се каже, че дори и дядо ми нито веднъж не посмя да стигне толкова надалеч.

Конфуций се помъчил да убеди херцог Тин да разруши крепостите на трите баронски семейства. Ако можел, херцогът несъмнено щял да го стори. Но бил безсилен.

Въввсеки случай, макар и за кратко време, двамата наистина заговорничели против трите семейства. А почти сигурно е, че именно те предизвикали бунта в крепостта Пи. Скоро след като началникът на замъка Пи избягал в Гей, Конфуций се отказал от всичките си постове и напуснал Лу.

Разказват се най-различни истории за последвалите събития в Гей. Но всички са единодушни, че както Ян Хо, така и началникът на Пи се помъчили да привлекат Конфуций на своя страна. И двамата обещавали да свалят бароните и да върнат на херцога законното му място.

Всеки молел Конфуций да стане министър-председател. Говори се, че предложението изкушило Конфуций. Но от цялата работа не излязло нищо, защото Ян Хо и началникът на замъка не обединили силите си. Фан Чъ беше сигурен, че ако тогава двамата не действували поотделно, щели да изгонят бароните и да възстановят властта на херцога. Но те се страхували един от друг не по-малко, отколкото от бароните.

Конфуций не останал дълго в Гей. Макар разговорите му с бунтовниците да завършили с неуспех, херцогът на Гей бил възхитен от него и го поканил да влезе в правителството. Конфуций се изкушавал. Министър-председателят на Гей обаче нямал желание да назначи в администрацията си такъв педантичен и съвършен човек и предложението било оттеглено.

През следващите няколко години Конфуций скитал от страна в страна и търсел работа. Нямал никакво желание да бъде учител по професия. Но тъй като в живота винаги получаваме онова, което не желаем, където и да отидел Конфуций, не можел да се отърве от кандидати за ученици. Много млади рицари и дори благородници изгаряли от желание да учат при него.

Макар на пръв поглед да проповядваше възстановяването на стария ред, Конфуций всъщност беше водач на едно съвсем радикално движение, целящо ни повече, ни по-малко да свали умножаващото се, всемогъщо и покварено дворянство, за да може отново да се възцари син на небето, който да застава на юг от покорните си слуги. При това мнозинството от тези слуги трябваше да бъдат рицари, отлично обучени в новия конфуциански ред.

Такава беше атмосферата около завръщането на седемдесетгодишния Конфуций в Лу. Макар да се смяташе, че лично той не представлява опасност за режима, идеите му толкова безпокояха благородниците, че барон Кан реши да прекрати скитанията на мъдреца. Изпрати послание от името на херцога. Помоли мъдреца да се завърне в родината си, като му намекваше, че ще получи висок пост. Конфуций се хвана на въдицата. И вече бе на път от Вей за Лу.

— Да се надяваме, че нашата малка война с Гей ще свърши преди пристигането му — каза моят домакин.

— Дано е такава волята на небето — благочестиво отвърнах аз.

— От Конфуций ще чуеш много за волята на небето. — Последва дълго мълчание. Притаих дъх. — Ще живееш тук, близо до мен.

— Честта…

Не ме оставиха да довърша.

— А ние ще се погрижим по някакъв начин да се върнеш в родината си. Междувременно… — Баронът погледна нежните си, малки ръце.

— Ще ти служа във всичко, Господарю барон.

— Да.

Така, без да разменим и дума повече по въпроса, се споразумяхме, че докато съм в Лу, ще следя Конфуций и тайно ще докладвам на барона, който се страхуваше от Ян Хо и от началника на замъка, хранеше дълбоки подозрения към началника на собствената си стража Чжан Цю и изпитваше ужас от моралната сила на Конфуций и учениците му. Понякога е разумно да застанеш лице с лице пред онова, от което се страхуваш, а не да го избягваш. Ето защо баронът бе изпратил да извикат Конфуций. Искаше да научи най-лошото.

4.

Столицата на Лу ми напомни за Лоян. Разбира се, всички китайски градове донякъде си приличат. Имат невероятно тесни криволичещи улички, шумни пазари, тихи паркове, където се издигат олтари на небето, дъжда и земята. Град Чу-фу е по-древен от Лоян и мирише на изгоряло дърво от огнищата, които не са угасвали повече от половин хилядолетие насам. Тогава още не знаех, че Лу се смята за доста изостанала страна в сравнение с такива преуспяващи държави като Гей, на чиято столица се гледаше с почти същото страхопочитание, с което ние навремето гледахме на Сарди. И все пак херцогът на Лу бе наследникът на легендарния Тан, чието име не слиза от устата на китайците, точно както гърците непрестанно говорят за своя Одисей. Но докато Одисей е прочут с хитростта си, Тан е необикновено благороден и пожертвователен, образец не само на идеалния китайски владетел, но и на идеалния кавалер — понятие, което Конфуций бе измислил или заимствувал отнякъде. Макар повечето кавалери да са рицари, не всички рицари са кавалери. Когато искаше да каже нещо важно, Конфуций неизменно го приписваше на Тан. Но той и без това обичаше да казва: „Не правя нищо друго, освен да повтарям онова, на което са ме учили. Нищо не съм измислил сам.“ Предполагам, че вярваше в това, и допускам, че в известен смисъл е било истина. Всичко, което може да се каже, вече е било казано и ако човек познава записаната история, винаги ще намери благородно оправдание за действията си или афоризъм, към който да ги отнесе.

Две седмици след като се настаних в двореца Чъ, войната между Лу и Гей свърши. Чжан Цю и Фан Чъ спечелиха забележителна, което ще рече, неочаквана победа. Дори успяха да превземат град Лан от другата страна на границата. Съобщено бе, че Ян Хо и началникът на Пи са били забелязани да се сражават в армията на Гей срещу сънародниците си. В това отношение китайците са като гърците. Верността към себе си е по-силна от патриотизма им.

Демокрит ми се присмива. Току-що ме попита за онези персийски авантюристи, които са се клели във вярност към Великите си царе, а после са ги сваляли. Има известна разлика. Истина е, че и ние сме имали не един узурпатор. Но не съм чувал за случай, в който недоволен персийски благородник да е постъпил в чужда армия, за да нахлуе в родината си.

Бях приет като гост на семейство Чъ. Дадена ми бе титлата „Почетен гост“. Посещавах херцогския двор. Макар херцог Ай да нямаше никаква власт, барон Кан не само се стараеше да му засвидетелствува подчинението, което изисква церемониалът, но дори се допитваше до него по държавни въпроси. И въпреки че не е известен случай, в който баронът да е последвал съвета на херцога, на пръв поглед отношенията им бяха отлични.

Когато победоносната армия на Чъ се завърна в столицата, присъствувах на прием в Дългата съкровищни-ца — една сграда точно срещу херцогския дворец. Числях се към свитата на министър-председателя и тогава за пръв път облякох дворцовата мантия — чудновата копринена дреха, спускаща се в полукръг и захваната с широк кожен колан, на който са прикачени различните знаци на ранга, изработени от злато, сребро, слонова кост и нефрит. Излишно е да споменавам, че на моя колан нямаше нищо друго освен една малка сребърна топка, по която можех да бъда разпознат като почетен гост.

Свитата от петдесетина души последва барон Кан в главната зала на Дългата съкровищница. В миналото тази сграда е била не само крепост на съкровищницата, но и на самите херцози. Там потърсил убежище херцог Чжао, когато се опитал да възвърне властта си. Но войските на трите семейства надвили стражата и подпалили съкровищницата. Чжао преживял пожара, но сградата изгоряла. Дълго спорили дали да построят отново този символ на херцогската власт. Накрая барон Кан дал разрешение и една година преди пристигането ми в Лу Дългата съкровищница възкръснала от пепелта.

Херцог Ай стоеше в северния край на сградата. Беше слаб, добре сложен мъж с типична стойка на ловец — краката му услужливо се бяха закривили, тъй че да следват точно извивката на коня. Носеше изумителна синя мантия със златни украшения — одежда, която някога е принадлежала на легендарния Тан.

Семействата Мън и Шу вече бяха дошли. Там бе и херцогското семейство със свитата си. Забелязах херцог Шъ, който гледаше кръвнишки. Поне така погледна, като ме видя.

Барон Кан се поклони на херцога. Пожела му дълъг живот. Поздрави го за победата му над Гей! После му представи Чжан Цю. В отговор херцогът произнесе едно слово с толкова небесни и архаични думи, че почти нищо не разбрах.

Докато херцог Ай говореше, аз разглеждах дългата, просторна зала, за която казваха, че е точно копие на изгорялата. Срещу Ай се намираше висока, доста грубо изработена статуя на херцог Тан; това беше единствената украса, ако не се смятат придворните. С ослепителните си облекла те бяха наистина прелестна гледка и залата приличаше по-скоро на майска градина, отколкото на сборище от коварни и амбициозни хора.

Словото от север бе последвано от музика и ритуални танци. И много просено вино, от което всички пиха прекомерно. По едно време херцогът се измъкна незабелязано — това бе жалък остатък от властта, която му бе отнета. Навсякъде етикетът изисква никой да не напуска залата преди владетеля, но владетелят на Лу всъщност не бе херцог Ай, а барон Кан.

Щом херцогът си отиде, гостите се раздвижиха. Кла-няха се, кривяха се, суетяха се. Винаги съм намирал китайския етикет за мъчителен и нелеп. Но пък и Фан Чъ не остана много очарован от нашите порядки във Вавилон.

Накрая, както и очаквах, херцог Шъ ме намери. Беше пиян.

— И хиляда години да живея…

— Моля се да е така — побързах да го прекъсна аз с поклони и гърчове, достойни за истински херцог.

— Дано никога не ми се случи отново да срещна такава неблагодарност!

— Бях беззащитен, Господарю херцог. Бях пленник.

— Пленник! — Той посочи сребърната топка на колана ми. — Почетен гост! Ти… когото спасих от сигурна смърт… си роб. Мой роб! Платил съм за теб. Хранил съм те. Отнасял съм се с теб като с човек. А ти измени на своя благодетел, на своя спасител!

— За нищо на света не бих постъпил така! Дължа ти вечна благодарност! Но барон Кан…

— Той е жертва на някаква магия. Долавям признаците. Обаче вече съм предупредил моя племенник, херцога Под наблюдение си. Една погрешна стъпка, и…

Така и няма да узная къде би ме отвела тази погрешна стъпка, защото Фан Чъ застана между нас.

— Скъпи приятелю — обърна се той към мен. — Господарю херцог — каза на бившия ми господар.

— Днес е честит ден — измърмори в отговор херцогът и се отдалечи. Повече не го видях. Все пак бях искрен, когато казах, че му дължа вечна благодарност, задето ме спаси от хората-вълци в Цин.

Фан Чъ поиска да му разкажа подробно всичко, което ме бе сполетяло. Обясних му надълго и нашироко. През цялото време той клатеше глава и мърмореше: „Това не е пристойно! Не е пристойно!“ Описах му многобройните превратности, на които бях станал жертва в Средното царство. Когато останах без дъх, Фан Чъ рече:

— Както ти се погрижи за моето връщане, така и аз ще се погрижа да се завърнеш в Персия. Обещавам ти.

— Барон Кан също обеща да ми помогне, благодарение на теб.

Фан Чъ погледна мрачно — изражение, което човек рядко можеше да види на това весело лице.

— Няма да е лесно, разбира се. Поне засега.

— Мислех си, че не е изключено да намеря кораб, който отива до Чампа и оттам…

— Малко кораби пътуват до Чампа. А и тези, които тръгват рядко пристигат там. В случаи че пристигнат, пристигат без пасажери.

— Говориш за пиратски кораби, нали?

Фан Чъ кимна.

— Още през първата нощ в открито море ще те ограбят и ще те хвърлят през борда. Не. Трябва да отплаваш на свой собствен кораб или на правителствен кораб, който превозва стоки. За нещастие държавата няма пари. — Фан Чъ обърна длани нагоре и разпери ръце, после направи китайския жест за празнота, нищета, бедност. — Първо, Ян Хо отнесе по-голямата част от хазната. После, разноските за всичко това. — Фан Чъ посочи дългата зала, пълна с придворни, които приличаха на оклюмали цветя. — А като се прибавят и неприятностите, и накрая тази война с Гей, която едва не загубихме…

Китайците много обичат сдържаните изрази. Обожават загадъчните реплики.

— Вие спечелихте прекрасна победа, прибавихте нови територии към Лу.

— Но спечеленото не е равно на похарченото. Барон Кан ще бъде принуден да наложи нови данъци. Това означава, че ще трябва доста да почакаш, докато съберем пари да те върнем у дома. Може би догодина.

Положих всички усилия да изглеждам доволен. Всъщност бях напълно отчаян. Бяха изминали пет години, откакто бях напуснал Персия и бях тръгнал на път.

— По егоистични причини много се радвам, че си тук. — Фан Чъ се усмихна. Лицето му приличаше на есенна луна. — Сега мога да ти се отплатя за всичко, което направи за мен във Вавилон.

Естествено, отвърнах му, че не съм направил нищо и така нататък. После го попитах:

— Има ли в Лу банка, подобна на „Егиби и синове“?

— Не. Има обаче най-различни търговци, вносители, износители, морски капитани, алчни хора.

По един или друг повод в този разговор стана дума за Конфуций. Забравил съм във връзка с какво. Но добре си спомням, че щом споменах името му, очите на Фан Чъ заблестяха от удоволствие.

— Помниш ли онези истории, които ти разказвах за Учителя Кун? — попита той.

— О, да! Да! Как бих могъл да забравя? — Ентусиазмът ми не бе пресилен. Имах да изпълнявам задача. Фан Чъ ме хвана за ръка и ме поведе сред тълпата от придворни. Макар обноските им да бяха все така изискани, гласовете им звучаха малко по-високо, отколкото е редно. Всичко напомняше за персийския двор, с едно-единствено изключение: китайският владетел — в този случай владетели — се оттегля при първия признак, че виното го е хванало, а Великият цар стои до края. Сега Херодот се опитва да ни внуши, като се позовава на този древен персийски обичай, че Великият цар решавал политическите си проблеми в пияно състояние. Всъщност вярно е тъкмо обратното. Всяка дума, изречена по време на царския гуляй, се записва от писари и всяка заповед, издадена от суверена в нетрезво състояние, бива внимателно разгледана на безпристрастната светлина на утрото. Ако решението не е съвсем последователно, то бива дискретно забравено.

Вървях след Фан Чъ из претъпканата зала. Забелязах как барон Кан се измъкна през една странична врата. Посрещаше победата на войските си със същото спокойствие, с което приемаше и всичко останало. В много отношения той бе пример за отличен владетел. Остави у мен трайно възхищение, колкото и чудновати да ми изглеждаха и той, и неговият свят.

Чжан Цю, заобиколен от почитатели, стоеше под доста зловещата статуя на херцог Тан. Стигаше ми един поглед, за да се уверя, че всички са от рицарската класа, включително и самият генерал. Фан Чъ ме представи на своя командир. Разменихме обичайните любезности. След това Фан Чъ много почтително ми посочи висок, слаб, бледолик старец, с големи уши, изпъкнало чело, рядка брада и с доста особена захапка — по-подходяща за хранителните потребности на тревопасния заек, отколкото на месоядния човек. Двата му предни зъба бяха толкова дълги, че дори когато устата му бе затворена, жълтите им върхове оставаха навън, опрени върху долната устна.

— Учителю Кун, позволи ми да ти представя моя приятел от Персия, зет на двама царе…

— И почетен гост — уточни Конфуций. Видял бе колана ми и бе разпознал оскъдния белег на несигурния ми ранг.

— Първи рицарю! — отвърнах аз. Вече отлично се справях с разчитането на коланите.

Разменихме си обичайните любезности. Макар да говореше с педантична точност, Конфуций създаваше впечатление че е напълно откровен. Човек трябва да знае китайски, за да разбере колко трудно е това.

После ме представиха на някои ученици на Учителя.

Всички те бяха споделили изгнанието му. Сега отново бяха у дома. Изглеждаха доволни от себе си, особено един прегърбен старец, който се оказа син на Конфуций, макар да не изглеждаше по-млад от баща си. От разговора не си спомням почти нищо, освен че се въртеше изключително около победата на Чжан Цю, която той скромно приписа на конфуцианското учение. Мисля, че сериозно вярваше в това.

Няколко дни по-късно Фан Чъ ме заведе в къщата на Учителя — безлична постройка близо до олтарите на дъжда. Жената на Конфуций отдавна бе умряла, затова за него се грижеше овдовялата му дъщеря.

Сутрин Конфуций говореше с всеки, който отиде да го види. По тази причина още от ранни зори вътрешният двор на къщата се изпълваше с млади и недотам млади хора и Учителят често се принуждаваше да отведе цялата група в черничевата горичка близо до олтарите на дъжда.

Следобед Конфуций приемаше приятелите и учениците си. Двете неща бяха едно и също, защото той никога не преставаше да бъде учител, а приятелите му — ученици. Непрекъснато му задаваха въпроси за политиката и религията, за доброто и злото, за живота и смъртта, за музиката и ритуалите. На всеки зададен въпрос той обикновено отговаряше с цитат от херцог Тан. После, ако събеседниците му бяха по-настоятелни, нагаждаше цитата към зададения въпрос.

Помня ясно първото си посещение в къщата му. Стоях в дъното на вътрешния двор. Между мъдреца и мен имаше стотина ученици. Както вече споменах, Конфуций взимаше много малко или пък изобщо не взимаше пари от тези млади хора. Подаръци приемаше, при условие че са скромни. Обичаше да казва: „Не съм отказал на никой, който е поискал наставление от мен, независимо колко а беден, дори когато не може да донесе нищо друго освен късче сушено месо.“ Като естествена последица от това Конфуций никога не си губеше времето с глупаци. „Уча само онези, които изгарят от желание, от възторг, които искат да научат онова, което знам.“ Наричаше и учениците си, и последователите си „деца мои“, сякаш наистина бяха деца.

Имах съвсем бегла представа за текстовете, които цитираше, тъй че не бях идеалният, горящ от възторг ученик. И въпреки това открих, че. чуя ли бавния, малко писклив глас на Учителя, се заслушвам внимателно, макар да разбирам само половината от неговите цитати. Но когато решеше да тълкува някой древен текст, той беше ясен като водите на река Хоасп.

Спомням си въпроса, който му зададе един ентусиазиран и превъзбуден младеж:

— Ако нашият господар херцогът помоли Учителя Кун да служи в правителството, какво ще направи Учителят Кун?

Фан Чъ прошепна на ухото ми:

— Това може би не е случайно.

Конфуций погледна за миг младежа. После цитира някаква древна максима:

— Искат ли те, иди. Отхвърлят ли те, скрий се. Фан Чъ бе възхитен от елегантния отговор. Но аз не бях в особен възторг. На всички бе известно, че Конфуций цял живот се мъчи да намери владетел, който в най-добрия случай ще го остави да управлява държавата, а в най-лошия — ще следва точно съветите му. Макар че старецът бе вече седемдесетгодишен, амбицията му да управлява си оставаше все така силна.

— Би ли разтълкувал цитата, Учителю? — попита нервно младежът. Чудех се дали барон Кан не го е накарал да зададе този въпрос. — Мнозина вярват, че са те повикали да ръководиш държавата.

Конфуций се усмихна. Повечето от зъбите му си бяха на мястото.

— Дете мое, знам какво си мислиш. Мислиш си, че крия нещо от теб, някаква тайна. Вярвай ми, нямам тайни. Ако имах, нямаше да съм аз.

— Отлично — прошепна Фан Чъ.

От онази сутрин си спомням още един разговор. Намръщен младеж с глуповато изражение на лицето заяви.

— В моето село хората говорят, че си много учен, но се чудят защо всъщност не си постигнал нищо на този свят, нито пък си спечелил истинска слава.

Учениците поеха дълбоко въздух. Фан Чъ настръхна, Конфуций се разсмя. Искрено се забавляваше.

— Приятелите ти са съвсем прави. Наистина досега не съм блеснал с нищо. Затова пък никога не е късно, нали? Ще започна да се упражнявам. Още днес. Но в какво? Стрелба с лък? Надбягване с колесници? Да, ще участвувам в надбягването, щом се подготвя. Всички си отдъхнаха и се засмяха.

Същия ден следобед пак отидох при Конфуций. Този път там бяха само неколцина от най-близките му приятели. Стори ми се, че моето присъствие не го безпокои.

Може би казва истината, помислих си аз, като твърди, че няма тайни. Но ако имаше тайни, моята задача бе да ги разкрия и да докладвам на барон Кан.

Конфуций седеше на килимче в гостната. От двете му страни бяха най-старият му ученик Дзъ-лу и най-любимият му ученик, младият, но болнав Йен Хуей. Зад тях се мяркаше синът му, който наистина преждевременно се бе състарил, а отпред седеше Цзъ-лу — синът на сина му. Конфуций се отнасяше към внука си като към син, а към сина като към познат, защото синът бе глупак.

Това, изглежда, е закономерност в семействата. Качествата на бащата — добри или лоши — обикновено липсват у сина му.

Учениците открито обсъждаха намеренията на барон Кан по отношение на Конфуций. Това правеше и Учителят.

— Върнах се у дома, защото ме увериха, че съм необходим — каза той, — а да си необходим, означава да служиш на държавата, независимо като какъв, Йен Хуей поклати глава.

— Защо трябва Учителят да губи ценното си време в чиновнически дела? — Йен Хуей говореше толкова тихо, че всички трябваше да се наведем напред, с ръка на ухото. — Не е ли по-добре да приказваш с нас или с младите рицари, които идват да те видят, или пък с държавните чиновници, които идват да се съветват с теб? Защо ще се нагърбваш с Министерството на полицията, когато ти единствен можеш да обясниш на хората обичаите на предците и да ги поведеш към добротата?

Дзъ-лу побърза да възрази.

— Десет хиляди пъти си чувал Учителя да казва: „Онзи, който не заема никаква длъжност в държавата, не може да обсъжда политиката й.“ Е, барон Кан повика Конфуций. Това означава, че има нужда от него. Означава, че хармоничното състояние на нещата, за което мечтаем още от времето на Чжоу, наближава.

Последва дълъг спор. Конфуций слушаше всеки участник в спора така, сякаш очакваше, че думите му ще сьдържат поразителна мъдрост А обстоятелството, че ничие изказване не бе особено мъдро, изобщо не го учудваше. Дзъ-лу бе злобно старче и нямаше вид на човек, който ще си избере да стане спътник на мъдрец — за разлика от благия, съзерцателен и сдържан Йен Хуей.

Фан Чъ се изказа за дълбоката почит на барон Кан към Конфуций; дори неотдавна министър-председателят споменал, че има възможност Конфуций да бъде назначен за главен съдия. Повечето от присъствуващите приеха това като заслужена почест. Всички предпочетоха да пренебрегнат факта, че тъй като бе само рицар, Конфуций не можеше да заема такъв висок пост.

Когато най-после отвори уста, Учителят започна отдалече.

— Знаете, че на петнадесетгодишна възраст се посветих на учението. На тридесет бях здраво стъпил на земята. На четиридесет вече не страдах от… объркване. На петдесет знаех какви са заповедите на небето. На шестдесет им се подчиних. Сега съм на седемдесет. — Учителят се загледа в ръба на килимчето, върху което бе седнал. Внимателно заглади невидима за нас гънка. — Сега съм на седемдесет — повтори той. — Мога да следвам повелите на собственото си сърце, защото желанията ми вече не прекрачват границите на доброто.

Никой не знаеше как точно да тълкува думите му. Оказа се, че не е било и необходимо, защото точно тогава влезе Чжан Цю.

— Нашият господар желае Учителят да се яви при него в двореца — съобщи той новината.

Привържениците на Цзъ-лу изпаднаха във възторг. Бяха убедени, че Конфуций ще получи пост. Йен Хуей гледаше тъжно. Скоро и всички останали взеха да гледат тъжно, тъй като Чжан Цю добави:

— Имах предвид нашия господар, херцог Ай. Конфуций се усмихна на учениците си. Съзнаваше, че ги е разочаровал.

— Деца мои — каза нежно той, — ако от цялата „Книга на песните“ трябва да посоча едно изречение, за да обобщя учението си, бих избрал: „Нека няма зло в помислите ви!“

Рядко виждах барон Кан насаме. Победата над Гей бе изпразнила държавната хазна и министър-председателят прекарваше дните си в търсене на хитроумни начини да налага нови данъци, чието плащане не по-малко хитроумните жители на Лу обикновено успяваха да избегнат. Спомних си за разорителните разходи по Гръцките войни, които принудиха Дарий да наложи толкова високи данъци, че Египет вдигна въстание.

Накрая, след няколко срещи с Конфуций, докладвах лично на барон Кан в Дългата съкровищница. Заварих го да седи пред голяма маса, отрупана с бамбукови ленти, върху които бяха изписани държавните сметки. На друга маса чиновниците подреждаха още ленти. Зад барона статуята на херцог Тан се взираше в тавана.

— Извини ме — рече баронът, без да става. — Днес правим опис на държавните сметки. Боя се, че настъпват тревожни времена.

В Китай, както и в Индия, всяка държава поддържа резерв от зърно. Когато зърното на пазара не достига, резервът се продава с малка печалба. Когато реколтата е богата, зърното се задържа. Държавата съхранява още и оръжие, селскостопански сечива, платове, волове, коне и фургони не само като стоки, които да продава при нужда, но и като резерв за лоши или, както казват китайците, „интересни“ времена. Не бе тайна, че в Лу имаше недостиг от всичко, включително и от не особено умело изсечените монети.

Пристъпвах на пръсти, като свивах рамене и клатех глава с престорено смирение и учудване — такъв е обичаят, когато човек се явява пред висш сановник. Баронът ми даде знак да седна на ниското столче до него.

— Почетни гостенино, надявам се, че дните ти в този недостоен град не са много безрадостни.

Китайците са способни да говорят такива неща с часове. За щастие барон Кан никога не отделяше повече от минута за общоприетите излияния; обикновено не си губеше времето в празни приказки. Напомняше ми Дарий — там предвид пресметливостта на Дарий. Не Дарий Великия цар.

— Бил си при Конфуций четири пъти. Кимнах. Никак не се учудих, че са ме следили.

— Херцог Ай го прие няколко пъти, което е много уместно.

— Но ти не си го приемал, Господарю барон. Поставих въпроса си в изявително наклонение — полезно персийско изкуство, непознато дотогава в Средното царство.

— Войната. — Баронът посочи чиновниците около дългата маса. Това означаваше, че още не е говорил насаме с Конфуций.

— Според мен той мисли, че си го повикал, за да го използуваш.

— И според мен е така.

Баронът изглеждаше много сериозен — сигурен признак, че се забавлява. За тригодишния си престой в Лу се усъвършенствувах дотам, че можех да разгадавам израза на лицето му с голяма лекота. Към края вече рядко си говорехме. Нямаше нужда. Разбирахме се чудесно Още в самото начало ми показаха, че ще трябва наистина много усилено да работя, за да извоювам свободата си и да се измъкна от прелестната клетка, в която бях затворен.

Докладвах му. Повторих всички думи на Конфуций, които представляваха някакъв интерес, както и почти всичко, казано от Фан Чъ за Учителя. Когато свърших, баронът заяви:

— Трябва да му станеш интересен.

— Не знам дали това е възможно.

Позволих си да се усмихна, което е забранено. В присъствието на висшестоящ придворният трябва винаги да изглежда смирен и уплашен, а това не е особено трудно, тъй като няма китайски двор, в който да не цари несигурност.

Най-съществената черта на династията Чжоу бе стремежът й да смекчава разрушителната човешка природа чрез сложни ритуали, обреди, правила за поведение, музика. Всеки царедворец трябва да знае и да прилага всичките триста предписания на основния ритуал. Килимчето, върху което седи, трябва да е изпънато. Завивките, трябва да са точно един път и половина по-дълги от ръста на спящия. Истинските имена на мъртвите не трябва да се споменават и така нататък. В допълнение към тези триста основни предписания истинският кавалер трябва да знае и да прилага три хиляди второстепенни обреда. Времето, прекарано с педантичен китайски благородник, е много смущаващо изживяване за чужденеца. Спътникът ти непрестанно прави тайнствени знаци с ръце, ту гледа нагоре към небето, ту свежда поглед към земята, да не говорим, че върти очи и шепне молитви и се втурва да ти помага, когато не се нуждаеш от никаква помощ, а те оставя на произвола на съдбата, когато малко помощ няма да ти бъде излишна. Дори мълчанията на барон Кан загадъчните му фрази и това кои точно лицеви мускули използуваше или не използуваше в момента, бяха част от правилата за поведение на благородника, малко опростени за улеснение на чужденеца. Но помежду си властниците — навсякъде по света — обикновено пренебрегват голяма част от формалностите, които спазват на публично място. Насаме Дарий обичаше да плюе. И се смееше като войник.

— Трябва да му станеш интересен.

Така баронът ми заповяда да шпионирам Конфуций.

— Какви въпроси трябва да засегна, за да… за да му стана интересен?

Така приех поръчението.

— Ти си внук на божествен мъдрец. Това ще му е интересно.

Последва дълъг и отегчителен списък на тъй наречените интересни въпроси, след което баронът пристъпи към същността:

— Въпросът за Гей е особено важен за него, както и за мен. Вярвам, че много скоро ще получим необикновени новини от Гей. Когато това стане, нямам представа как ще реагира той. Все пак е близък на херцог Цян. Често се е срещал и с началника на Пи…

— Този изменник! — извиках аз възмутено.

— Ако трябва да го назовем с истинското му име, да. Знам също, че началникът е предложил на Конфуций поста министър-председател на Лу, ако му помогне да предаде родината си.

За пръв път слушах с истински интерес.

— А Конфуций съгласил ли се е?

— Това ти трябва да разбереш. Несъмнено началникът е изложил силни доводи в полза на „възвръщането“, както би се изразил той, на цялата власт в ръцете на херцога на Лу, който, както знаем, никога не е изгубвал и прашинка от властта, поверена му от небесните предци.

Вярата, че наследственият владетел е всемогъщ, заема централно място в благородническите три хиляди и триста ритуални обреда. Всичко, което диктаторът вършеше, беше от името на херцог Ай.

— Това ли бе причината за войната? „Възвръщането“, както неправилно го наричат те, на херцога?

— Да. Началникът убеди херцог Дзиен, че е дошъл моментът за нападение. Естествено, Гей желае да отслаби мощта ни, дори да ни присъедини към своите владения.

Но тогава, преди около година, Конфуций прекоси Жълтата река и се засели във Вей. Не знам защо. Бих искал да науча. Дали се е скарал с началника, както обикновено постъпва с всички? Или е било хитрост, за да ни накара да повярваме, че няма връзка с враговете ни в Гей и войната, която водихме неотдавна?

За пръв път чувах барона да говори толкова откровено.

— Нима мислиш, че Конфуций е таен агент на начал-ника?

— Не е изключено и да е агент на херцог Дзиен. Но дори да е така, този факт сам по себе си не би ме вълнувал, ако към него не се прибавяше и обстоятелство-то… — Баронът ме погледна право в очите, нещо, което един китайски благородник никога не бива да прави. — … че неговите ученици заемат постове във всички министерства на правителството ни. Най-добрият ми генерал е ревностен конфуцианец. Твоят добър приятел и мой заместник-управител Фан Чъ би дал живота си за своя учител. А аз бих предпочел да не се правят такива жертви. Надявам се, че ме разбираш.

— Да, Господарю барон.

Барон Кан се страхуваше, че в съюз със силите на херцог Дзиен конфуцианците в собственото му правителство могат да го свалят, особено сега, когато нямаше средства да води нова война. Той бе повикал Конфуций в Лу не само за да го държи под око, но и за да го обезвреди в случай, че се наложи пак да воюва. В известен смисъл аз бях най-подходящ за агент на барона. Бях варварин. Не дължах вярност никому освен на него, защото единствено той можеше да ме върне в родината ми. Макар че ми имаше точно толкова доверие, колкото и аз на него, и двамата нямахме голям избор в тази работа. Приех поръчението добросъвестно. Щях да се помъча да предизвикам интерес у Конфуций, макар че това не бе особено лесно — светът извън четирите морета не интересува китайците. За щастие Конфуций се оказа единственото изключение. Светът на варварите от четирите посоки, тоест хората, които живеят на север, юг, изток и запад от Средното царство, неудържимо го привличаше. Когато се чувствуваше угнетен, казваше: „Мисля, че просто ще се кача на един сал и ще отплавам.“ Това е китайски израз, който означава „ще се заселя в някоя дива, необитавана част на света“.

— Как бих могъл да остана насаме с него? — попитах барон Кан.

— Заведи го на риба — отвърна баронът и отново се зае с тъжната задача да спасява една държава, изправена пред финансов крах.

Както обикновено баронът излезе прав. Конфуций бе страстен рибар. Не си спомням точно как успях да го накарам да отидем на потока, който течеше през върбовата горичка на север от олтарите на дъжда, но се озовахме там в едно ясно утро в началото на пролетта — само двамата, всеки въоръжен с бамбукова пръчка, копринен конец, бронзова кукичка и ракитено кошче. Конфуций никога не ловеше риба с мрежа.

— Та това не е никакво удоволствие! — казваше той. — Мрежата има смисъл само ако си изкарваш прехраната с риболов.

Облечен в стара ватена дреха, Конфуций седеше с кръстосани крака на влажния тревист бряг. Аз седях на един камък до него. Все още си спомням как сребърната повърхност на тихата рекичка отразяваше слънчевата светлина, а на бялото пролетно небе освен забуленото слънце като призрачен череп се очертаваше и лунният сърп.

Край реката бе съвсем безлюдно. Между другото за пръв път имах възможност да наблюдавам Учителя, без наоколо му да има ученици. Беше много приятен човек. Съвсем не приличаше на проповедник. Всъщност той ставаше неприятен само когато някоя високопоставена особа се държеше по непристоен начин.

Конфуций се оказа отличен въдичар. Щом рибата захапеше въдицата, той съвсем лекичко подръпваше конеца насам-натам, сякаш не човешка ръка, а самото течение го поклащаше. После рязко дърпаше въдицата — точно когато трябваше.

— Да можеше човек да прекара живота си така, ден след ден — каза той след дълго мълчание.

— В риболов, това ли имаш предвид, Учителю? Старецът се усмихна.

— Да, и това, почетни гостенино. Но имах предвид реката, която никога не спира, която винаги съществува.

— Учителят Ли повтаряше, че всичко е част от неизменното.

Най-добрият начин да предизвикаш някого към непредпазливи изказвания е да споменеш съперника му. Но Конфуций нямаше намерение да се занимава с Учителя Ли. Вместо това ме попита за Премъдрия господ. Отговорих му както винаги в подобни случаи изчерпателно. Останах с впечатление, че повече се интересува от ежедневието на добрия зороастриец, отколкото от битката между Истината и Лъжата. Прояви любопитство и към различните системи на управление, с които се бях запознал по време на пътешествията си. Описах му ги доколкото можах.

Бях поразен от личността на Конфуций, въпреки че не се и опитвах да оценявам огромните му познания, за които бе почитан в цялото Средно царство. Нямах представа от ритуалите, одите и историите, които той знаеше наизуст, затова не можех да се наслаждавам на лекотата, с която цитира тези древни творби. Всъщност невинаги разбирах кога цитира и кога прави умозаключения, основани върху някой стар текст. Обикновено говореше просто, за разлика от толкова много гърци, които със заплетени изречения така усложняват простите неща, че после да могат с още по-заплетени изречения победоносно да ти обяснят онова, което сами са успели да представят неясно.

С удивление открих колко често мнението на този мъдрец традиционалист противоречи на общоприетото. Например попитах го какво е предсказало последното гадаене по черупката на костенурката, а той отвърна:

— Черупката поиска да я съберат с костенурката.

— Това поговорка ли е, Учителю?

— Не, почетни гостенино, това е шега. — И показа в усмивка двата си дълги предни зъба. Като повечето хора с лоши зъби, той имаше неприятности със стомаха, с което, предизвикваше дълбоко възхищение. В Китай шумните смущения в тази област на тялото са признак за блестящ, вечно буден ум.

Конфуций обсъди обединяването на държавата.

— Вчера херцог Ай ме попита какво да прави. Аз пък го попитах дали държавата е събрала всички десятъци за тази година, а той отвърна, че ги е събрала, но не е останало нищо, защото войната струвала много скъпо.

— Всички десятъци трябва да се увеличат — казах аз, като си представях мрачната фигура на барона на работното му място в Дългата съкровищница.

— Но това е много неразумно — противопостави се Конфуций, — а и несправедливо. В края на краищата, щомв добри времена владетелят се ползува от изобилието, то в лоши времена ще трябва да се примири с факта, че не може да харчи колкото си иска.

Докладвах този коментар на барона, защото допусках, че Конфуций се старае да отслаби държавата, за да бъде нападната от Гей. Баронът каза, че това е възможно, но малко вероятно.

— Той открай време разсъждава така. Мисли, че хората дължат на държавата определена част от дохода си и нищо повече. И винаги се ядосва, когато правителството променя този според него свещен договор.

Конфуций ми разказа за един мъдрец, когото познавал на младини. Оказа се, че той бил министър-председател на едно от най-слабите херцогства. Този човек събрал и съгласувал всички закони в Средното царство и наредил да ги запишат върху бронзова плоча. Нещо подобно направи и Дарий, когато ни даде нашия кодекс със закони. Мъдрецът — казвал се Дзъ Чан — извършил и редица икономически промени за ужас на консерваторите. Но реформите му излезли толкова сполучливи, че днес той е един от най-уважаваните хора в Китай. Конфуций не пестеше похвалите си, когато говореше за своя ментор.

— Дзъ Чан притежаваше и четирите добродетели на идеалния кавалер. — Една риба дръпна конеца и Учителят първо лекичко разклати пръчката си по посока на течението, а после, по-рязко, срещу него. — Хвана се! — възкликна той.

— Какви са четирите добродетели? — попитах аз. Между другото на изток от река Инд всичко се номерира.

Докато внимателно изтегляше конеца, Конфуций изреди тези ценни качества:

— Идеалният кавалер е винаги учтив в личния си живот. Прецизен е в отношенията си с владетеля. Дава на простолюдието не само това, което му се полага, но и повече. Най-после, той е справедлив както към онези, които му служат, така и към държавата.

— Изглежда, че Дзъ Чан е божествен мъдрец — забелязах аз учтиво.

В действителност бях по-склонен да причисля мъдреца към онези образци на посредствеността, които глупаците винаги най-подробно цитират.

Конфуций подържа рибата на плиткото, за да се изтощи.

— Съмнявам се, че в наше време ще видим истински божествен мъдрец — каза той. — Затова пък можем да се надяваме, че ще срещнем идеален кавалер.

— Ти си известен като такъв мъдрец, Учителю. Ако не и като нещо повече. — Говорех му, както се говори на владетел.

Но за разлика от повечето видни личности Конфуций не възприемаше себе си безрезервно.

— Онова, за което ме смятат, и онова, което съм, са две различни неща. Подобно на рибата, която е едно нещо във водата и друго нещо в чинията. Учител съм, защото никой не иска да ми възложи делата на държавата. Аз съм като кратуната — окачват ме на стената за украшение, но не ме използуват.

В думите му не долових горчивина. Измъкна рибата на суша. Беше костур, доста голям. Ловко го откачи от куката, пусна го в кошничката, приготви нова стръв и отново хвърли въдицата. Всичко това му отне точно толкова време, колкото е нужно на един обикновен човек, за да отговори на въпрос, чийто отговор знае.

Изразих пред Конфуций възхищението си от вещината му като рибар, а той се засмя и рече:

— Не заемам висок пост. Затова пък притежавам много умения.

— Говори се, че херцогът на Гей ти е предложил висок пост.

— Да, но старият херцог. И то преди много години. Неотдавна говорих със сина му. Херцог Дзиен е сериозен човек. Но аз нямам влияние в Гей.

— Това е ясно, Учителю. — Започнах да изпълнявам поръчението на барон Кан. В същото време и рибата започна да кълве.

— Защо да е толкова ясно, почетни гостенино? Конфуций беше един от малцината мъдреци, които задават въпроси, защото наистина искат да научат онова, което не знаят. Мъдреците на този свят обикновено мамят слушателя с внимателно построени въпроси, чиято цел е да изтръгнат отговори, отразяващи собствените им непоколебими възгледи. Това се прави много лесно, както отбеляза и ти, Демокрите, онзи ден, когато накарах Сократ да отговаря на моите въпроси! Сред вечния мрак, в който живея, те чувам как се усмихваш. Е, един ден ще разбереш, че съм прав. Мъдростта не се е родила в Атика, но не е много сигурно дали няма да загине тъкмо тук. — Имах предвид неотдавнашната война, Учителю, на която ти щеше да се противопоставиш — отвърнах аз.

— Когато войната започна, не бях в Гей. — Конфуций погледна изопнатата ми въдица. — Дърпай по течението, но съвсем лекичко — посъветва ме той.

Разклатих пръчката, но не толкова лекичко и, естествено, изпуснах рибата.

— Лошо — рече той. — Необходимо е само едно леко движение. Но аз цял живот съм ловил риба в тази река. Познавам течението. Чудя се как някой би могъл да си помисли, че съм подстрекавал хората към война.

Конфуций знаеше точно какви въдици му пускам. Не можеше да бъде измамен. Беше в свои води. Не се и опитах.

— Някои мислят, че си искал началникът на Пи да възвърне херцога на власт — казах му аз направо.

Конфуций кимна и отпусна въдицата.

— Съвсем вярно е, че говорих с началника. Вярно е, че той ми предложи пост. Вярно е, че отказах. Той е авантюрист, не е сериозен човек. — Старецът ме погледна ненадейно. Очите му бяха по-светли, отколкото на повечето китайци. — Вярно е също, че никога няма да има истинско равновесие между небето и земята, докато не възстановим старите церемонии, музиката, обноските, династията. Живеем в лоши времена, защото самите ние не сме добри. Предай това на барон Кан.

Знаеше, че бях изпратен да го шпионирам, но никак не се тревожеше. Всъщност използуваше ме като средство за общуване с министър-председателя.

— Какво нещо е добротата, Учителю? — Всеки, който се подчини на ритуалите, е добър.

Над главите ни закръжи рояк мушици.

— Не мърдай — нареди ми той. — Ще отлетят.

Седяхме неподвижни. Мушиците не отлетяха. Започнаха да влизат в устата ми. Но Учителят не ги забелязваше.

— Един кавалер или един владетел, а тези две понятия може и да се покриват — Конфуций отново се Усмихна, като откри предните си зъби, — не трябва да върши нищо в противоречие с ритуала. Трябва да се отнася към всички по един и същ любезен начин. Никога не бива да постъпва с друг човек така, както не би желал да постъпват с него.

— Само че, когато владетелят наказва някого със смърт за извършено престъпление, той несъмнено не би искал да му отвърнат със същото.

— Вероятно човекът, който е наказан със смърт, е нарушил ритуала. Извършил е зло в очите на небето.

— Ами онзи, който служи на родината си по време на война?

Сега и двамата се борехме с мушиците. Той използуваше ветрилото си, а аз широкополата си сламена шапка. Най-после мушиците започнаха да се оттеглят на групи, като войскови части.

— Войната изисква друг вид ритуали. Но в мирно време владетелят трябва да бъде нащрек и да не допуска четирите грозни неща.

Пак цифри! От мен се очакваше да попитам какви са тези четири грозни неща. Това и сторих. Междувременно отлетя и последната от наистина грозните мушици.

— Те са следните: първо, да пращаш човек на смърт, преди да си го научил кое е добро. Това се нарича зверство. Второ, да изискваш някаква работа да се изпълни в определен срок, без да си предупредил този, който трябва да я изпълни. Това е потисничество. Трето, да даваш неясни заповеди, а да изискваш съвсем точно изпълнение. Това значи да си мъчител. И накрая, да даваш някому неохотно онова, което му принадлежи по право. Това е да си жалък и дребнав.

Едва ли можеше да се отрече грозотата на тези неща, затова замълчах. Той и не очакваше отговор.

— Какво точно разбираш под ритуал, Учителю? Думата „ритуал“ непрекъснато се използува в Китай и означава много повече от обикновен религиозен обред.

— Древните обреди на Чжоу ни пречистват, а жертвоприношенията към предците свързват земята и небето в пълна хармония, стига владетелят да е добър, а обредите да се изпълняват точно.

— Наблюдавах церемониите в чест на предците в Лоян, но да си призная, видяха ми се много объркани.

Още една риба се хвана на въдицата на Конфуций. Бамбуковата пръчка се изви като дъга. Рибата бе тежка, но рибарят имаше лека ръка.

— Човек, който разбира жертвоприношенията към предците, може да се справи с всичко под слънцето със същата лекота, с която аз… ще уловя… — Конфуций силно дръпна въдицата нагоре и една тлъста платика прелетя над главите ни. И двамата се засмяхме. Винаги приятно да видиш едно прекрасно изпълнение — … тази риба! — Конфуций завърши изречението си в мига, в който рибата падна в люляковия храст. Станах и му я донесох.

— Всички церемонии, посветени на предците, са нещо като ловене на риба — ако дръпнеш много силно, ще скъсаш конеца или ще счупиш пръчката. Дръпнеш ли много леко, ще изпуснеш рибата, а и въдицата.

— Значи, за да си добър, трябва да постъпваш съобразно волята на небето?

— Разбира се — отвърна старецът и прибра последния си рибарски трофей.

— Какво представлява небето? — попитах го аз. Конфуций постави нова стръв. Този път движенията му бяха по-бавни. Не отговори веднага. Първо хвърли въдицата. Забелязах, че дневната луна вече я няма, а слънцето се бе издигнало високо в бялото небе.

— Небето раздава живота и смъртта, добрата и лошата съдба.

Знаеше, че не е отговорил на въпроса ми. Не казах нищо. Той продължи:

— Небето е там, където живее Първият прародител. Когато принасяме жертва на небето, принасяме жертва нему.

Хванах змиорка. Помислих си, че това същество, което се мъчеше да се изплъзне от ръцете ми, въплъщава поведението на Конфуций по въпроса за небето. Учителят говореше неопределено — по простата причина, че сам не вярваше в небето, точно както не вярваше и в така наречения Върховен прародител.

Конфуций беше атеист. Сигурен съм в това. Но вярваше в силата на ритуала и церемонията, създадени от отдавна погребаната династия Чжоу, защото бе привърженик на реда, равновесието и хармонията в човешките дела. И понеже народът вярваше във всевъзможни звездни богове, а управляващата класа — в прекия си произход от поколения божествени прародители, които следят всяка тяхна стъпка от небето, Конфуций се стремеше да използува древните поверия, за да създаде хармонично общество. Въздигаше в култ династията Чжоу, защото — независимо от обаятелните думи, които приписваше на херцог Тан — все пак последният син на небето принадлежеше към Чжоу. Ето защо за създаването на обединено Средно царство бе необходимо да се намери нов син на небето, за предпочитане от същата династия. Но тьй като Конфуций с основание се страхуваше, че може да се появи неподходящ владетел, непрестанно говореше за добродетелите на старата династия. Почти съм убеден, че Конфуций сам бе измислил голяма част от онова, което проповядваше, макар Фан Чъ да се кълнеше, че просто тълкува древните текстове.

— В такъв случай ги тълкува с единствената цел да му послужат при днешните обстоятелства — казах аз на Фан Чъ.

Фан Чъ не виждаше нищо лошо в това. Когато чу шегата на Конфуций за черупката на костенурката, той се намръщи.

— Това е непристойно.

— Защо?

— Изкуството да се предсказва бъдещето произлиза от предците. Те са ни оставили и „Книга на промените“, която Учителят дълбоко почита.

— И все пак това с костенурката му беше смешно, Фан Чъ се натъжи.

— Не е тайна, че Учителят не се интересува много от предсказанията, поне не толкова, колкото подобава. Дори заявил, че човек сам твори бъдещето си, като следва законите на небето.

— Макар че не вярва в него. Фан Чъ се възмути.

— Ако мислиш така, значи не си го разбрал. Естествено, ти си варварин — добави той с усмивка. — Служиш на този много особен бог, който сътворил злото, за да има оправдание да измъчва останалите си творения.

Не удостоих това богохулство с отговор.

Изглежда, Конфуций бе единственият китаец, който никак не се интересуваше от света на призраците, демоните и духовете. Човек оставаше с впечатлението, че не вярва в тях. Няколко пъти го попитах за това, но не получих задоволителен отговор.

Спомням си, че точно когато се мъчех да откача змиорката от въдицата, рекох:

— Какво ще кажеш за умрелите? Къде живеят те? Има ли съд за тях? Възкръсват ли? Или пък се раждат отново? — Змиорката така се извиваше, че беше невъзможно да извадя кукичката от устата й. — Все пак би трябвало да има някакво достойнство, което ще бъде възнаградено на небето. Ако няма, тогава защо…

— Я ми дай аз да откача рибата — прекъсна ме Учителят и със сръчно движение подхвърли змиорката от въдицата в кошчето. После изтри ръцете си в тревата и отново се обърна към мен: — Добре ли познаваш живота?

— Не съм сигурен дали разбирам какво точно ме питаш. Познавам собствения си живот. Пътувал съм из чужди земи, срещал съм най-различни хора…

— Но не си видял всички племена, всички хора, нали?

— Разбира се, че не съм.

— Тогава, почетни гостенино, щом като още не разбираш живота, как можеш да разбереш смъртта?

— Ти разбираш ли живота, Учителю?

— Естествено, не. Знам някои неща. Обичам да уча. Мъчех се да проумея този свят. Изслушвах всички. Отделих настрана онова, което изглежда съмнително, а към останалото подхождах предпазливо.

— Вярваш ли в божественото откровение?

— А какво разбираш под божествено откровение? Разказах му за онова време — когато чух гласа на Премъдрия господ. Описах му прозрението на Питагор, просветлението на Буда, мистичните преживявания на нашите маги — породени от хаомата, разбира се, но все пак истински видения. Старецът слушаше и се усмихваше. Поне така ми се струваше: връхчетата на двата му предни зъба винаги стърчаха навън, поради което лицето му обикновено изразяваше лека насмешка.

Когато свърших, Конфуций изтегли въдицата от водата и старателно я прибра. И аз направих същото, само че не толкова старателно. За миг си помислих, че е забравил за какво говорим. Но когато се изправи — с малко помощ от моя страна, тъй като го боляха ставите, — Учителят съвсем ненадейно каза:

— Слушал съм много истории, подобни на тези, които току-що ми разправи, и те силно ме вълнуваха. До такава степен, че накрая не ми оставаше нищо друго, освен да се заема с медитация. Един ден не ядох, после цяла нощ не спах. Съсредоточих се напълно. И какво мислиш стана?

За пръв път се обърна към мен без официалното „почетни гостенино“. Беше ме приел.

— Не знам, Учителю.

— Нищо. Абсолютно нищо. Умът ми бе съвършено празен. Не видях нищо. Не разбрах нищо. Ето защо мисля, че е по-добре човек да изучава осезаемите неща в осезаемия свят.

Вървяхме бавно през горичката край олтарите. Всички минувачи познаваха Конфуций и го поздравяваха. Той им отговаряше благо, любезно, сдържано.

При олтарите изневиделица се появи простоват рицар.

— Учителю! — извика той възторжено.

— Дзъ-Кун — каза Конфуций. В тона му не долових нищо повече от обикновена вежливост.

— Имам голяма новина!

— Каква е тя?

— Спомняш ли си, когато те попитах съществува ли едно-единствено правило, което може и трябва да се следва от сутрин до вечер, всеки ден?

Конфуций кимна.

— Спомням си, да. Отговорих ти: „Никога не постъпвай с другите така, както не би желал да постъпят с теб!“

— Това беше преди повече от месец и сега, благодарение на теб, Учителю, нямам желание, повярвай ми, нямам никакво желание да постъпвам с другите така, както не бих искал те да постъпват с мен!

— Скъпи мой — отвърна Конфуций, като потупа Дзъ-Кун по рамото, — още не си го постигнал!

5.

Докладвах на барон Кан. Не знам с какво впечатление остана от моя разказ за първия ми разговор с Конфуций. Слушаше мрачно. После поиска да си спомня всичко казано за бившия началник на Пи, който, изглежда, го интересуваше повече от херцога на Гей.

Когато дръзнах да отбележа, че изобщо не мога да ся представя как човек като Конфуций ще се опита някога да свали властта, барон Кан поклати глава.

— Ти не познаваш този велик човек така, както го познавам аз. Той не одобрява съществуващия ред. Нали чу как се изрази за моя многоуважаван баща, потомствения министър-председател: „Който може да търпи този човек, значи може да търпи всекиго!“ Каза го на всеослушание преди първото си заминаване оттук. — Защо баща ти не го е осъдил на смърт?

Баронът описа кръг с ръце.

— Защото е Конфуций. Налага се да търпим лошия му нрав. Освен това знае законите на небето и сме принудени да го почитаме. Но сме принудени и внимателно да го следим.

— Нима този седемдесетгодишен старец може да е опасен, Господарю барон?

— О, да. Аналите на Средното царство са пълни със злонамерени старци, които са се опитвали да направят държавата на пух и прах.

После баронът ми нареди да науча неговите леяри как се претопява желязото. Нареди ми още да се виждам с Конфуций колкото може по-често и редовно да му докладвам. Получих ежедневен достъп до барона, което означаваше, че мога да посещавам двора му, когато пожелая. По неизвестна причина така и не ме поканиха на приемите, давани от семейства Мън и Шу. Но в херцогекия двор бях винаги добре дошъл.

Получавах скромна заплата, живеех в хубава, макар и студена къща близо до леярната и имах двама слуги и две конкубини. Спокойно може да се каже, че китайките са най-прекрасните жени в света, а и най-изтънчените, когато трябва да доставят удоволствие на мъжете. Силно се привързах към моите две момичета. Когато Фан Чъ разказа на Конфуций за плътските ми изживявания, Учителят се засмя.

— Цял живот търся човек, чието желание да се извиси нравствено е толкова силно, колкото и половият му нагон — рече той. — Тъкмо си мислех, че в лицето на нашия варварин най-после съм намерил този човек, но доколкото разбирам, трябва да продължа да търся.

Общо взето, по онова време Конфуций не се смееше много. Скоро след завръщането му нещата тръгнаха зле. Бях в двора, когато херцог Ай съобщи официално:

— Моят скъп, любим братовчед, херцогът на Гей, е бил убит.

В разрез с етикета в залата се чу въздишка. Макар да не въздъхна и да не направи нищо непристойно, първият рицар изведнъж пребледня.

Стана ясно, че някакво баронско семейство в Гей бе решило да завземе властта, тъй както семейство Чъ я бе отнело от херцозите на Лу. Приятелят и покровител на Конфуций бил убит пред собствения си семеен храм. Когато херцог Ай свърши словото си, Конфуций в качеството си на първи рицар поиска разрешение да се обърне към владетеля. Разрешиха му.

— Моля да ми бъде простено, че преди да дойда тук, не съм си измил главата и крайниците, както подобава на просител — рече той, — но не знаех, че ще се окажа в такова положение в този страшен ден.

Макар гласът му да потрепваше от напрежение, старецът произнесе убедителна реч, в която посочи, че убийството на законен монарх е предизвикателство към небето и трябва да бъде наказано.

— Всъщност, ако незабавно не се отмъсти за убийството, много вероятно е всички народи да изгубят небесното благоразположение — заключи той.

Отговорът на херцога звучеше тържествено:

— Споделям ужаса на първия рицар от убийството на братовчед ми. Ще направя всичко, каквото мога, за да отмъстя за него. — Херцогът наистина влагаше в думите си ярост, както подобава на човек без власт. — Сега предлагам да поставиш този въпрос пред съвета на Тримата.

Конфуций отиде направо при барон Кан, който му отговори рязко, че никой в Лу не може да направи нищо за убийство, станало в Гей. Конфуций едва сдържаше гнева си. И съзнаваше, че е безсилен.

Същата вечер Фан Чъ дойде на гости в моя дом при леярната. Докато двете момичета ми поднасяха питки от пържен ориз — в онова следвоенно време живеехме скромно, — Фан Чъ сподели с мен тревогата си.

— През цялото време от войната насам очаквахме това да се случи — каза той.

— Убийството на херцога ли имаш предвид?

Фан Чъ кимна.

— Той искаше да възвърне цялата власт на херцог Ай. Но като изгуби войната, изгуби и подкрепата на собствените си барони. И ето, с малко помощ отвън, те го убиха.

— Помощ отвън, така ли?

Изведнъж си спомних думите на барона, че ще последват нови събития.

Фан Чъ вдигна пръст към устните си. Дадох знак на момичетата да се оттеглят. Когато останахме сами, Фан Чъ ми разказа, че барон Кан влязъл в заговор с бароните в Гей. Целта им била да убият херцога. Вече ми беше ясно защо той толкова настояваше да науча какво би направил или би се опитал да направи Конфуций и, още по-важно, до каква степен Чжан Цю и Фан Чъ ще се повлияят от справедливия гняв на Учителя си в случай, че бъде убит владетел, при това негов личен приятел. Барон Кан не без основание живееше в постоянен страх от държавна измяна. По време на властвуването му един чиновник се бе провъзгласил за диктатор, началникът на собствения му замък бе въстанал, а и херцог Гей бе нахлул в страната. Баронът наистина бе дълбоко подозрителен човек, но при това положение кой би могъл да го упрекне?

— Помъчих се да го успокоя — казах аз. — Но баронът едва ли гледа на мен много сериозно.

— Не се знае. Ти идеш отвън.

— А кога мислиш, че ще мога да се прибера… там вътре?

Въпреки че дните ми в тази очарователна, макар и малко опасна страна бяха изпълнени с приятни преживявания, често ме измъчваше самота. И днес ясно си спомням какво особено усещане ме обзе една есенна сутрин. Първото момиче ме бе помолило да отида на пазара рано сутринта, за да огледам два скъпи фазана. Спомням си, че утрото бе много студено. Въздухът все още бе напоен с нощната мъгла. Спомням си, че самият пазар беше — и сигурно си остава — приказен. Нощем фургони и каруци с продукти се стичат в града. После изящно подреждат зеленчуците и ядивните корени не според цената, а според цвета, размера и красотата им. В кръгли бъчви държат жива риба — сладководна и морска — както и октоподи, скариди и раци. Продават се екзотични и скъпи деликатеси: мечи лапи, желирани птичи гнезда, хриле от акула, паунов черен дроб, заровени яйца от времето на Жълтия император.

Щом слънцето се покаже над пазара и мъглата започне да се вдига, търговията навлиза в разгара си. Гледката е наистина прелестна. Когато отивах там, изпитвах радост, бях щастлив, сякаш съм част от нея. Но тази сутрин, докато стоях пред ракитените кафези, пълни със златисточервени фазани, изведнъж ме обзе самота. Никога не се бях чувствувал толкова далеч от истинския свят. Стоях там, сред хора от чужда раса, чийто език едва разбирах, чиято култура бе съвсем различна от всичко, което познавам. Ако наистина съществуват арийският Дом на дедите или царството на Хадес, убеден съм, че в това пред. дверие на ада човек ще изпита същото вълнение, което изпитвах тогава, докато гледах фазаните с премрежени от сълзи очи. Спомних си онзи пасаж от Омир, в който ду. хът на Ахил тъгува по предишния си живот под слънцето, което никога вече няма да види. В този миг бих предпочел да бъда овчар в планините зад Суза вместо син на небето. Рядко изпадах в подобни състояния на слабост, но болката, която изпитвах в такива мигове, бе много мъчителна. Все още ми се случва да сънувам, че съм на пазара, заобиколен от жълти хора. Опитвам се да избягам, но пътят ми е препречен от кафези с фазани. Фан Чъ ме успокои:

— Ще тръгнем заедно. Скоро. Тази идея допада на барона, в което няма нищо чудно. Та аз открих път до Индия, най-вероятно стария „копринен път“, за който сме чували. Можем да тръгнем още утре, само че…

— Няма пари, така ли? Фан Чъ кимна.

— Положението е по-сериозно, отколкото мислиш. Хазната на Чъ е празна. А херцогската хазна е винаги празна.

— А Мън и Шу?

— И те са зле. Миналогодишната реколта беше лоша. Войната бе катастрофално скъпа, а не спечелихме нищо освен Лан, най-бедния град в Гей.

— Казваш, че тук няма банкери. Но сигурно има богати търговци, които може би ще пожелаят да дадат заем на държавата.

— Не. Нашите богаташи се правят на бедни. Така че никой не дава пари на заем, защото… защото животът тук е толкова несигурен.

Толкова несигурен, колкото където и да било другаде, помислих си аз. Все пак вярно е, че във Вавилон и дори в Магадха имаше дълги периоди на относителен мир и стабилност, благодарение на което бяха станали възможни и сложните банкови операции. Средното царство е много разпокъсано, за да може да се развие някаква по-сложна система за отпускане и получаване на заеми.

— Утре… — Фан Чъ произнесе тази дума мрачно, макар пред него да бяха сервирани „Четирите годишни времена“, блюдо, чието приготвяне бе отнело на момичетата четири дни и което събужда у човека желание да го съзерцава още четири. — Утре барон Кан ще обяви новите данъци. Ще важат за всички. Никой няма да бъде освободен. Това е единственият начин да измъкнем пари от богатите.

— И да разорите всички останали. Това ми се видя тревожно. Военен данък бе наложен няколко месеца по-рано, за ужас на всички граждани. Тогава Конфуций предупреди правителството, че данъкът е прекалено висок. „Най-лошото е — каза той, — че като взимате толкова много за държавата, намалявате възможностите на хората да създават богатство. Дори раз-бойниците в горите не взимат от търговеца повече от две трети. Защото и разбойникът има интерес търговецът да преуспява, за да има какво да се краде от него.“ Попитах Фан Чъ дали са се съветвали с Конфуций.

— Не. Барон Кан не желае да изслуша още едно нра-воучение. Чжан Цю ще разлепи съобщението по стените на Дългата съкровищница.

— Надявам се, че баронът знае какво прави.

— Знае какво трябва да направи — отвърна Фан Чъ. Фан Чъ съвсем не бе доволен от случилото се. Освен от негодуванието, което новият данък ще възбуди сред народа, правителството се безпокоеше и от реакцията на Конфуций. Страхопочитанието, което вдъхваше този немощен старец, не преставаше да ме удивлява. Макар никой владетел да не желаеше да му даде поста, който иска, нито пък да следва съветите му, било то политически или религиозни, всички държавни служители търсеха благословията му. Все още не мога да проумея как един учен, без политическа власт или богатство, бе успял да си създаде такъв авторитет. Несъмнено небето му бе дало пълномощие, без никой да знае.

В деня, когато новите данъци влязоха в сила, отидох в къщата на Конфуций. Десетина ученици се бяха подредили около Учителя в полукръг, а той седеше облегнат на дървената колона пред входа към вътрешната стая. Старецът, изглежда, имаше болки в гърба, защото притискаше ту едната, ту другата си плешка към твърдата дървена повърхност. Никой не спомена последното данъчно облагане. Възгледите на Конфуций по този въпрос бяха добре известни. Но имахме повод да подхванем разговор за погребения и траур, за умрелите и за онова, което им дъл-жим. Дзъ-лу седеше отляво на Учителя. Йен Хуей бе отдясно. В другата част на къщата умираше синът на Конфуций. Смъртта витаеше във въздуха.

— Ясно е, че строгото спазване на траура никога не е излишно — рече Конфуций. — Поне това дължим на паметта на умрелите. Дори бих се придържал и към древното правило, че човек, който сутринта е ридал на погребение, не бива още същата вечер да извиси глас и да запее.

Макар всички да се съгласиха, че и най-педантичното спазване на погребалните ритуали не е излишно — например, че ако някой е ял чесън или пил вино, не може да извършва жертвоприношение за мъртвите, — имаше известно разногласие по въпроса колко трябва да продължи траурът за родител в сравнение с траура за дете, приятел или съпруга.

— Убеден съм, че една година е напълно достатъчна, когато жалиш за баща — заяви един млад ученик. — Но Учителят настоява, че трябва да се спазва пълният тригодишен траур.

— Не настоявам за нищо, дете мое. Просто се придържам към обичая.

Макар Конфуций да беше благ както винаги, не можех да не забележа, че отправя доста неспокойни погледи към болнавия Йен Хуей.

— А според обичая не трябва ли да преустановиш цялата си всекидневна работа, когато си в траур за баща си?

— Такъв е обичаят — отговори Конфуций.

— И все пак, Учителю, нали ако човек не изпълнява всички религиозни обреди в продължение на три години, обредите ще започнат да отмират. Но ако не изпълнява музика, ще изгуби умението си. Ако не засее нивите си, няма да получи реколта. Ако не сече гората, няма да има дърва за огъня, когато старите изгорят. Не мислиш ли, че да не прави тези полезни неща една година, е повече от достатъчно?

Конфуций отмести погледа си от Йен Хуей към младия ученик.

— След една година траур — попита го той — ще ти бъде ли удобно да ядеш най-хубавия ориз и да носиш дрехи от красив брокат?

— Да, Учителю.

— В такъв случай прави го. Непременно. Помни само — тихият му глас леко се повиши, — че ако истинският кавалер чуе музика по време на траур, та ще дразни слуха му. Хубавото ястие ще му е безвкусно. Удобното легло ще мусе стори каменна постеля. Ето защо за него е лесно е естествено да се въздържа от такива луксове. Но ако ти наистина се чувствуваш добре, като си угаждаш, прави го!

— Знаех, че ще ме разбереш, Учителю. С голямо облекчение ученикът се извини и си отиде. Щом излезе, Конфуций поклати глава.

— Какво безсърдечие! Бащата на този човек умря преди година и той вече иска да прекрати траура. А като дете прекара първите си три години в скута на родителите си. Човек би помислил, че най-малкото, което ще направи, е също толкова време да жали за баща си.

Макар Конфуций да ме насърчаваше, рядко му задавах въпроси в присъствието на други хора. Предпочитах да го разпитвам насаме. Освен това бях установил, че е най-общителен, когато е с въдица в ръка. Тогава дори ми задаваше въпроси и внимателно изслушваше отговорите. Ето защо и за самия мен бе изненада, когато от устата ми се отрони въпрос пред другите ученици. Сигурно ми е подействувало напрежението в обстановката. Синът на Конфуций умираше. Йен Хуей бе болен. Учителят бе толкова разярен от новите данъци, че вероятно предстоеше и разцепление сред учениците му. За да изместя темата на разговора, както и за да науча нещо, попитах:

— Забелязах, че в някои части на Средното царство при смъртта на владетеля биват убивани мъже и жени. Пристойно ли е това в очите на небето, Учителю?

Изведнъж всички впериха погледи в мен. Въпросът ми беше явно непристоен, защото не съществува общество на земята, което да не спазва някой древен обичай, предизвикващ дълбоко смущение у здравомислещия съвременен човек.

Конфуций поклати глава, сякаш да осъди с физическо движение една постъпка, която е принуден най-малкото да обясни, ако не и да оправдае.

— От времето на Жълтия император обичаят изисква, когато умират велики хора, да взимат със себе си верните си слуги. На запад обичаят продължава да се спазва, както сам си видял в Цин. Ние на изток не се придържаме строго към тази традиция. Но то е заради херцог Чжоу, чиито думи по този повод поставят целия въпрос в малко по-друга светлина.

Винаги когато Конфуций споменаваше херцог Чжоу, човек можеше да е почти сигурен, че самият той се готви да разклати някой обичай от името на легендарния основател на Лу, чиито слова, изглежда, никога не противоречаха на собствените му възгледи.

— Тъй като нашите владетели желаят да бъдат обслужвани и в гроба си така, както са били обслужвани в двореца, което само по себе си е благопристойно желание, в пълно съответствие с традицията, обичаят изисква да бъдат умъртвени много мъже и жени, коне и кучета. Това е правилно в известни граници. Граници, които херцог Чжоу така прекрасно осветли, както осветли и всичко останало. Той отбеляза факта, че човешкото тяло бързо се разлага и плътта скоро се превръща в пръст. Не след дълго и най-красивата конкубина, живяла някога на земята, ще изгуби формите си и ще се превърне в обикновена глина. „Когато тези принесени в жертва мъже и жени се превърнат в глина — казал херцог Чжоу, — те изгубват първоначалния си вид и функция. Затова нека да заменим нетрайната плът с истински глинени статуи, изпечени така, че да траят вечно. И в двата случая великият господар е обграден с глина. Но ако статуите около него са направени от глина, която запазва формите си, неговият дух навеки ще съзерцава верните си слуги.“ Учениците останаха доволни. Дали херцог Чжоу е казал някога такова нещо, нямаше значение. Конфуций твърдеше, че го е казал, и това бе достатъчно. Несъмнено нито един интелигентен китаец не би отрекъл, че масовото жертвоприношение на хора е разточително и безсмислено — при това осъдено според Конфуций от династията Чжоу.

— Разбира се — отбеляза Дзъ-лу, — хората от Цин не ценят достатъчно човешкия живот.

— Така е — съгласих се аз. — Всъщност, когато попитах диктатора на Цин защо се чувствува задължен да убива толкова много хора за дребни престъпления, той отвърна: „Ако си измиеш хубаво косата, непременно ще изгубиш няколко косъма. Ако изобщо не си миеш главата, ще изгубиш цялата си коса.“

С учудване установих, че повечето присъствуващи бяха съгласни с Хуан. Но от друга страна, хората в Средното царство са склонни да одобряват смъртната присъда за престъпления, които у нас се наказват с осакатяване или дори само с бой.

Погребенията, траурът, дължимото към покойниците е тема, от която китайците се вълнуват повече и от нас. Изясних си причината за това едва когато Дзъ-лу ненадейно попита Учителя:

— Знаят ли мъртвите, че се молим за тях? И аз като всички други бях забелязал, че Конфуций ненавижда въпросите, които нямат отговор.

— А не е ли достатъчно, че ние знаем какво правим, когато ги почитаме? — отвърна той.

— Не. — Цзъ-лу бе най-старият и най-ревностен ученик на Конфуций, затова ни най-малко не се притесняваше да противоречи на мъдреца. — Ако призраците и духовете не съществуват, не виждам защо да си правим труда да ги умилостивяваме и да им служим.

— Но ако съществуват — Конфуций се усмихна, — тогава какво?

— Ще трябва да ги почитаме, разбира се, но…

— И тъй като не знаем със сигурност, не е ли по-добре да постъпваме така, както са постъпвали дедите ни?

— Дори и да си прав, разноските по погребението могат да разорят едно семейство — упорствуваше Дзъ-лу. — Трябва да има някакъв друг, по-разумен начин да се служи и на мъртвите, и на живите.

— Мой стари приятелю, преди да си се научил да служиш правилно на живите, как би могъл да се надяваш, че ще им служиш, когато умрат?

Може би неволно Конфуций извърна очи към Йен Хуей, който го гледаше и се усмихваше. Внезапно под отпуснатата кожа и най-малката подробност по черепа на младежа стана видима.

— Освен това — продължи Конфуций — светът, който има значение, е този свят, светът на живите. Но понеже обичаме и уважаваме хората, които са били преди нас, съблюдаваме обредите, посветени на единството ни о предците. Истинското значение на тези ритуали е трудно-разбираемо, дори и за мъдреца. За народа всичко това е неразбираемо. Той гледа на тези церемонии като на задължение и смята, че чрез тях ще умилостиви някакви страшни призраци, а не е така. Небето е далеч. Човекът е близо. Почитаме мъртвите за благото на живите.

Конфуциевата уклончивост по въпроса за небето винаги ме поразяваше. Канех се да му задам още въпроси, но ни прекъсна влизането на Чжан Цю и Фан Чъ. Те клекнаха в дъното на стаята като закъснели ученици.

Известно време Конфуций гледа втренчено Чжан Цю. После попита:

— Защо закъсняхте?

— Държавни дела, Учителю — отвърна тихо Чжан Цю.

— Макар и да не заемам никакъв пост, ако тази вечер имаше държавни дела, щях да знам.

Последва неловко мълчание.

— Одобряваш ли новите данъци? — попита след малко Конфуций.

— Тази сутрин поставих съобщението за новите данъци на стената на Дългата съкровищница по заповед на барон Кан.

— Това е добре известно.

За пръв път връхчетата на дългите му зъби не се показваха. Старецът така бе стиснал заешката си уста, че лицето му придоби несвойствено суров израз — сякаш бе някой дявол-бог на светлината.

Чжан Цю имаше изнервен и отчаян вид.

— Като управител на семейство Чъ съм длъжен да се подчинявам на министър-председателя.

Конфуций почти изпадна в гняв, доколкото това чувство изобщо му бе познато.

— Във всичко ли?

— Имам задължения, Учителю. А и ти винаги си се придържал към правилото, че човек трябва да служи на законния си господар.

— Дори и когато той иска от него да извърши светотатство?

Чжан Цю се озадачи.

— Нима това е светотатство, Учителю?

— Да, светотатство. Миналата пролет барон Кан отиде на връх Тай. Принесе нефрит в дар на планинския дух. И тьй като това може да прави само суверенът, извърши светотатство. Ти помагаше ли му при церемониите на връх Тай?

— Да, Учителю.

— Тогава си извършил светотатство. — Конфуций рязко затвори ветрилото, което използуваше за официални случаи. — Започна ли да събираш новите данъци?

Чжан Цю кимна, като гледаше в пода.

— Това, което вършиш, е несправедливо. Данъците са прекомерно високи. Хората ще страдат. Трябваше да се опиташ да възпреш барон Кан. Трябваше да го преду-предиш за последиците от действията му. — Предупредих го, че данъците са… че ще предизвикат недоволство.

— Когато владетелят отказва да постъпи справедливо спрямо народа си, неговият служител е длъжен да подаде оставка. Твоят дълг е бил ясен. Трябвало е да напуснеш поста управител на фамилия Чъ.

В стаята всички ахнаха от изненада. Бях свидетел на нещо, което никога не се беше случвало. Конфуций се отрече от свой ученик. При това този ученик бе един от най-влиятелните хора в държавата. Чжан Цю се надигна. Поклони се ниско на Учителя и си отиде. Фан Чъ остана. Конфуций се усмихна мило и смени темата.

Известно време Лу като че ли бе на прага на революцията. Спомних си как реагира Египет на Дариевите военни налози. Винаги има граница, отвъд която не можеш да насилиш хората, и когато владетелят прехвърли тази граница, или трябва да пороби всички, или да намери някакъв хитър начин да отстъпи.

Конфуций стана център на настроените срещу Чъ рицари, които служеха при херцога или при семейства Мън и Шу. Макар да бяха недоволни от данъците, бароните не се осмелиха да се противопоставят на барон Кан. И те като херцог Ай подхвърляха загадъчни забележки. И също като херцог Ай не направиха нищо. Армията на Чъ бе не само силна, но и вярна на диктатора. При това в деня на обявяването на новите данъци барон Кан повиши заплатите на всички свои войници. В трудни времена верността струва скъпо.

През този напрегнат период прекарвах дните си в леярната. Барон Кан не ме викаше и аз не се появявах в двора. Излишно е да споменавам, че не посещавах Конфуций. Избягвах и херцогския двор, който открай време бе център на недоволство. Всъщност не виждах никой друг освен Фан Чъ, който от време на време ми гостуваше. Той бе единствената ми връзка с опасния дворцов свят.

Фан Чъ обичаше да идва в леярната и да гледа как леят желязото. Гледаше и се възхищаваше. А аз се възхищавах на китайските работници. Никога не съм виждал хора, които толкова бързо усвояват нещо ново. Официално аз ръководех държавното производство на желязо, но след първите няколко месеца имах много малко работа. Леярите вече знаеха всичко, което знаят персийските им събратя. Бях излишен.

Фан Чъ ме посети седмица след въвеждането на данъците. Предадох работата на главния си помощник и излязох от горещата леярна, уморен от ослепителния блясък на разтопен метал. Навън ме обгърна хладината на теменужената привечер и очите ми се премрежиха от едрите, бавно падащи снежинки. Докато вървяхме към дома ни, научих последните новини. Оказа се, че барон Кан е овладял положението. Данъците се плащаха и държавата почти не бе застрашена от вътрешни размирици.

— Но Учителят отказва да приеме Чжан Цю. И барон Кан.

Излязохме на улицата на грънчарите Шан. Шан се наричат заварените от Чжоу чернокоси жители, които били завладени от северните племена. Преди нашествието на Чжоу в Средното царство Шан били жреци и администратори, учители по четене и писане. Днес нямат никаква власт. Правят грънци. Но напоследък доста конфуциански рицари произхождат от това племе. Така чернокосите хора постепенно си възвръщат властта и това, както изглежда, става не само тук, а навсякъде по света. Зороастър, Буда, Махавира, дори Питагор съживяват старите религии на доарийския свят и божественият кон на арийците навсякъде малко по малко умира.

— Не е ли опасно за Конфуций да предизвиква барон Кан? — попитах аз.

Стояхме пред грънчарска сергия. Магазините на Шан се осветяват от един-единствен фенер и на неговата светлина жълтите, червените и сините гледжосани грънци припламват като въглени в пещ. Погледнах Фан Чъ — отблясъците играеха по лицето му като пъстроцветна дъга.

Той ми се усмихна.

— Тук е „Чжоу на изток“. Или поне така твърдим. Нищо не заплашва божествения ни мъдрец. Нищо, каквото и да каже.

— Той казва, че не е божествен мъдрец.

— Скромен е. Най-сигурният признак за божественост. Но е жесток. Чжан Цю страда.

— Може да сложи край на страданията си, като напусне поста си.

— Няма да го напусне.

— Значи предпочита да страда.

— Предпочита властта пред добротата. Това не е рядко явление. Но освен че иска да има власт, иска да бъде и добър което е вече рядкост. Мисли, че това е възможно. Учителят не е съгласен.

Фан Чъ купи печени кестени. Кестените пареха — първо, докато ги обеля, си изгорих пръстите, а после и езика, През цялото това време меки, лепкави снежинки падаха като ледени перца от унилото сребристо небе върху унилата сребриста земя.

— Трябва да говориш е него — каза Фан Чъ, Устата мубеше пълна с кестени.

— С кого? С Чжан Цю ли?

— С Конфуций. Ти си неутрална фигура, чужденец. Ще те послуша.

— Съмнявам се. Освен това какво да му кажа?

— Ще му кажеш истината. Страната страда, защото няма хармония между владетеля и божествения мъдрец. Е, ако Конфуций приеме Чжан Цю…

Отговорих, че ще направя каквото мога. А между другото попитах още веднъж за заминаването си.

Фан Чъ не ми даде големи надежди.

— Нищо не може да се направи тази година. В хазната все още има недостиг. Но знам, че барон Кан се интересува от пътя за Индия по суша.

— Твоя „копринен път“ ли има предвид?

— Моя „копринен път“. Само че едно такова пътуване е сериозно начинание.

— Остарявам, Фан Чъ.

И до днес свързвам безкрайната самота със сипещ се сняг, с парещи кестени.

— Опитай се да сдобриш барон Кан с Конфуций. Ако успееш да направиш това, ще получиш каквото искаш.

Макар и да не му вярвах, отговорих, че ще направя каквото мога.

Следващият ден бе последен от старата година, затова отидох в семейното светилище на Конфуций. Оказа се, че съм избрал най-неподходящия момент. Първо, обредът на Прогонването бе в разгара си. Мога да кажа със сигурност, че това е най-шумната церемония в света. Всички тичат насам-натам, свирят с рог, удрят барабани, дрънкат звънци. Поверието гласи, че само чрез вдигане на възможно най-голям шум ще бъдат прогонени злите духове от старата година и така ще се отвори път за добрите духове от новата година. По време на този обред Конфуций обикновено обличаше царедворски дрехи и заставаше на върха на източните стълби към семейното светилище. Чак когато врявата станеше наистина непоносима, той започваше да говори утешително на семейните духове. Предупреждаваше ги да не се плашат и да не се учудват на непоносимия шум. Молеше ги да останат по местата си.

Но за мое учудване Конфуций не бе заел обичайното си място на стълбите пред светилището. Реших, че може да е болен. Забързах към дома му. По-точно, опитвах се да бързам — на всяка крачка ме спираха кълчещи се заклинатели и техните помощници — „лудите“.

Заклинателят ходи от къща на къща и срещу определена сума прогонва злите духове. Придружават го четирима изключително шумни мъже, които се наричат „луди“. Дали тези същества наистина са луди, е без значение. Сигурно е, че се държат колкото е възможно по-комично и по-уродливо. На главата и раменете си носят меча кожа, а в ръце държат шиш и щит. Щом влязат в къщата, „лудите“ с проглушителните си викове докарват и слугите до лудост, а заклинателят се втурва да обикаля стаите и крещи, наричайки с обидни имена злите духове, обитаващи зимника, стрехите и килерите.

Белосаната фасада на дома на Конфуций бе изпоцапана с минзухареножълта боя. Така и не можах да разбера какво е значението на тези петна. Входната врата бе открехната. Влязох. Очаквах да видя някаква религиозна церемония. Но във вестибюла, където бе студено като в гроб, нямаше нито жреци, нито дори ученици.

Докато прекосявах преддверието, чух, че из къщата се носи ридание. Помислих, че това е заклинателят, и спрях, за да си припомня какво гласи етикетът за такива случаи. Позволено ли бе да се влиза в чужда къща, докато трае обредът на Прогонването?

Помогна ми един ученик, който се бе вмъкнал във вестибюла след мен.

— Синът е умрял — прошепна той. — Трябва да поднесем съболезнованията си на бащата. — И ме поведе навътре.

Конфуций седеше в траурно облекло на просто килимче, облегнат на дървената колона. В стаята имаше доста ученици. Всички изглеждаха по-скоро стъписани, отколкото печални.

Поздравих Учителя, който отговори с обичайната си любезност. И двамата направихме жестовете, предвидени за този най-скръбен случай. Когато коленичих до Дзъ-лу, той прошепна:

— Няма утеха за него!

— Какво би могло да го утеши, когато загубата на първородния син е най-голямата скръб? — отвърнах аз с общоприетия израз.

— Той понесе по-голяма загуба — промълви Дзъ-лу.

Отначало не разбрах какво иска да каже. Според установената представа най-лошото нещо, което може да сполети човек, е да изгуби първородния си син. Присъединих се към припяването. Повтарях молитвите. Произ-насях успокоителните слова. Но Конфуций вече не само изпълняваше ритуалните вопли, а истински плачеше.

Накрая Дзъ-лу се намеси почтително, но твърдо:

— Учителю, ти не проявяваш никаква сдържаност. Не намираш ли, че това е непристойно?

Конфуций спря да плаче. По страните му блестяха сълзи — като следи от охлюви.

— Непристойно? — повтори той.

И преди Дзъ-лу да успее да отговори, зарони нови сълзи. Едновременно с това заговори с изненадващо равен глас:

— Ако нечия смърт заслужава безутешни ридания, това е неговата.

В този миг осъзнах, че Конфуций не вярва в задгробния живот. Когато, следвайки ритуала, говореше за небето като дом на предците, самият той не вярваше, че съществува такова място. И все пак се учудих, че е така сломен от смъртта на един син, който не означаваше много за него. Всъщност синът често бе източник на неудобство за бащата. Неведнъж бе разобличаван, че взима пари от учениците на Конфуций и ги задържа за себе си. Отгоре на всичко беше глупав.

В този миг заговори някакъв старец, когото не бях виждал по-рано:

— Учителю, нека да взема каляската ти, за да направя от нея достоен ковчег на сина си.

Все повече и повече се озадачавах. Кой беше този старец? Кой беше покойният му син? Изведнъж Конфуций спря да плаче.

— Не, приятелю, не мога да ти я дам. Ти си съкрушен, което е естествено. Аз съм не по-малко съкрушен, защото загубих сина си, какъвто и да бе той, а сега загубих и твоя син, най-добрия и най-мъдрия сред всички млади хора.

Чак тогава разбрах, че и Йен Хуей е умрял. Учителят бе получил два удара от… по волята на небето.

Бащата на Йен Хуей започна да вие и досадно да нарежда:

— Тогава не е ли най-важно този блестящ младеж да получи всички възможни почести? Не беше ли той най-мъдрият ученик на най-мъдрия човек?

Конфуций примигна и раздразнението измести скръбта. Противно на общоприетото мнение старите хора менят настроенията си по-бързо от младите.

— Твоят син бе фиданка, която успях да отгледам, докато разцъфти. Но дървото не живя достатъчно дълго, за да даде плодове.

Конфуций замълча. Въздъхна дълбоко. После заговори с безизразен глас:

— Не мога да разреша каляската ми да се използува за ковчег, понеже, когато погребвах собствения си син — не че искам да сравнявам двамата, — не направих това. Първо, защото щеше да е непристойно, и второ, защото съм първият рицар и като такъв не мога да ходя пеш до гроба. Обичаят ми налага да се возя в колесница. Такъв е законът, значи нямаме избор.

Недоволството му бе очевидно и бащата на Йен Хуей не се осмели да настоява повече. Но Дзъ-лу се осмели:

— Учителю, нали все пак трябва да погребем Йен Хуей с всички възможни церемонии. Можем да намерим подходящо дърво за ковчег, без да те лишаваме от каляската ти. Непременно трябва да отдадем всички почести на Йен Хуей. Дължим това на небето. Дължим го на предците. Дължим го на теб, който си го учил.

Настъпи дълго мълчание. После Конфуций наведе глава и прошепна на себе си:

— Небето открадна от мен онова, което бе мое. Едва бе изречено това богохулство, и небето отговори.

Един заклинател се втурна в стаята, последван от четиримата „луди“. Докато танцуваха наоколо, дрънкаха със звънци, удряха барабаните си и крещяха обиди към всички зли духове от старата година, Конфуций се измъкна от стаята. А аз забързано се отправих през града към двореца Чъ.

Открих Фан Чъ в онази част на двореца, която отговаря на втората стая на канцеларията у нас. Тук държавните дела ежедневно се извършват от светлокожите ри-цари Чжоу и чернокосите кавалери Шан. Така и не разбрах колко от тези чиновници са конфуцианци. Подозирам, че бяха мнозинство.

Фан Чъ вече бе чул за случилото се.

— Това е много печално, разбира се. Йен Хуей беше забележителен човек. Ще ни липсва на всички.

— А синът?

Фан Чъ направи неопределен жест.

— Ако не друго, тази скръб ще ни даде време да отдъхнем.

Чжан Цю се присъедини към нас. Изглеждаше изтощен, но въпреки това ме поздрави точно както се полага на почетен гост. И той бе чул новините.

— Да можех да отида при него. Знам, че страда. Какво каза той?

Повторих думите на Конфуций за небето. Чжан Цю поклати глава.

— Това е непристойно, както сам той ще признае, когато болката премине.

— Преди години — каза Фан Чъ — в никакъв случай не би изрекъл такова нещо, колкото и съкрушен да е от волята на небето.

Чжан Цю, както и Фан Чъ явно повече се разстроиха от думите, изплъзнали се неочаквано от устата на Конфуций, отколкото от смъртта на съвършения Йен Хуей.

— Ще присъствуваш ли на погребението? — попитах Чжан Цю.

— Разбира се. Ще бъде нещо грандиозно. Бащата се е погрижил за това.

Учудих се.

— Но Учителят каза, че церемониите за Йен Хуей трябва да бъдат също толкова скромни, колкото са били за сина му.

— Очаква го разочарование — отвърна Чжан Цю с безизразен глас. — Вече видях скиците. Бащата ми ги показа тази сутрин. Почетни гостенино. — Той ме докосна леко по ръката с показалеца си, което бе жест на доверие. — Както знаеш, не съм желан в къщата на Учителя. Независимо от това наложително е да го видя колкото може по-скоро.

— Той ще бъде в траур най-малко три месеца — каза Фан Чъ. — И никой няма да може да разговаря с него по… други въпроси.

— Ще трябва да намерим начин. — Показалецът му отново докосна ръката ми, леко като пеперуда. — Ти си варварин. Ти си жрец. Ти си му интересен. Но преди всичко никога не си го ядосал или подразнил с нещо. Ако искаш да ни направиш добро, имам предвид на страната, а не само на семейството, на което служа, помъчи се да уредиш среща между него и барон Кан.

— Но нали баронът може да го повика? Като първи рицар той е длъжен да отиде.

— Но като божествен мъдрец не може да бъде повикан.

— Той отрича… — започнах аз.

— В Средното царство — прекъсна ме Чжан Цю — той е божествен мъдрец. Настойчивостта, с която отрича своята божественост, само доказва, че наистина е това, което сме убедени, че е. Барон Кан има нужда от Конфуций.

Чжан Цю ме погледна в очите, което често е признак, че човек лъже. Но управителят нямаше причина да ме лъже.

— Имаме много, много неприятности.

— С данъците ли?

Чжан Цю кимна.

— Те са прекомерни. Но без тях не можем да плащаме на армията. Без армията…

Чжан Цю се обърна към Фан Чъ, който ме осведоми каква е най-новата заплаха за държавата:

— До замъка Пи има една свещена местност, наречена Чуан-юй. Самият херцог Тан й е дал автономия. Макар да се намира в границите на Лу, това място винаги е било независимо. Крепостта Чуан-юй е почти толкова величествена, колкото и замъкът Пи.

Започнах да разбирам.

— Значи бившият управител на Пи…

— Той… подстрекава Чуан-юй. — Жизнерадостната усмивка, озарила лицето на Фан Чъ, противоречеше на напрежението в гласа му. — Много скоро ще се наложи да се справяме с още едно въстание.

— Барон Кан иска да разруши крепостта. — Чжан Цю опипваше отличителните знаци на колана си. — „Ако ние не го направим сега, ще трябва да го направи синът ми или внукът ми — казва той. — Не можем да позволим такава силна крепост да остане в ръцете на врага ни. Естествено, Конфуций ще се противопостави на нападение срещу това свещено място, както би се противопоставил на нападение срещу всяко свещено място.“

Чжан Цю ме погледна за втори път. Изпитах силно безпокойство. Ако не за друго, то защото подобно на много рицари Цжоу и той имаше жълти очи — очи на тигър.

— Като министри на барона ние сме съгласни с него. Като ученици на Конфуций не сме съгласни — добави той.

— Наистина ли мислите, че някой може да убеди Конфуций да извърши нещо толкова… непристойно?

Разбирах дилемата им и не виждах изход.

— Трябва да опитаме. — Фан Чъ се усмихна. — Ти трябва да опиташ. Кажи му, че ще му бъде предложен висок пост. В противен случай…

— В противен случай баронът и без това ще срине замъка — казах аз.

— Да — потвърди Чжан Цю. — Но аз не се тревожа толкова за замъка, колкото за последните дни на Конфуций. Години наред се стремяхме към една цел: да дадем власт на божествения мъдрец, за да може той да оправи нещата.

— А сега казваш, че може да дойде на власт само ако позволи на барона да извърши нещо нередно — отвърнал рязко аз.

Чжан Цю бързо премина в нападение:

— Основателно или не, баронът мисли, че когато се е свързал с коварния началник на Пи, Конфуций е действувал за свалянето на Чъ. Основателно или не, тон мисли, че неотдавнашната война е била подбудена от Конфуций. Основателно или не, мисли, че един ден Конфуций може да използува престижа си в Средното царство, за да се провъзгласи за син на небето.

— Ако само едно от тези неща е вярно — казах аз, като не пропуснах да подкрепя думите си с приетата дворцова усмивка, — вашият божествен мъдрец се е провинил в държавна измяна.

— Да — отговори Чжан Цю без усмивка. — За щастие спечелихме войната и нашият стар враг, херцогът на Гей, е мъртъв.

Чак тогава разбрах каква е била крайната цел на заговора.

— Барон Кан… — Щях да кажа „е убил херцога“, но реших да проявя известно благоразумие. — Барон Кан е успял да спаси държавата — довърших вяло. Фан Чъ кимна.

— Сега остава да се направи само едно: да се изкоренят бунтовниците в Чуан-юй. След това можем да спим спокойно. И тъй като бунтовниците в Чуан-юй са пос-ледната надежда за враговете на барона, тяхната крепост е единствената пречка между нас и пълния мир.

— Но първо Учителят трябва да се съгласи да бъде разрушена.

— И да се съгласи, и да не се съгласи, стените на Чуан-юй ще паднат. Но ако той искрено даде съгласието си, мечтата на десет хиляди мъдри мъже ще се сбъдне. Конфуций ще бъде поканен да ръководи държавата. Винаги е повтарял: „Дайте ми три години и ще оправя нещата.“ Тъй че, преди да е станало късно, искам той да разполага с тези три години. Всички го искаме.

До края не успях да разбера Чжан Цю. Бях убеден, че е предан на Учителя. Та нали бе доказал верността си, когато няколко години по-рано бе отишъл на изгнание с Конфуций? От друга страна, Чжан Цю бе не по-малко верен и на барон Кан. Надяваше се да изгради мост между… да, между небето и земята, а при положение че аз помогна за изграждането на този мост, щеше да уреди и заминаването ми. До това споразумение стигнахме в двореца Чъ онази вечер в края на мрачния ден, в който Конфуций упрекна небето за смъртта на Йен Хуей.

Докато Фан Чъ ме изпращаше до преддверието на двореца Чъ, аз разсъждавах върху безсърдечния начин, по който се бе отнесъл Конфуций към бащата на Йен Хуей. Защо Йен Хуей да не бъде изпратен с подобаващо погребение? И защо Конфуций да не наруши обичая и да не отиде пеш вместо с колесница?

— Струва ми се, че не си схванал същността на най-мъдрия човек, живял някога на земята — отговори Фан Чъ.

— И как бих могъл, след като самият аз съвсем не съм мъдър?

Направих всички обичайни жестове на смирение.

— За Конфуций само нравствеността има значение в живота. Това означава, че щом личното желание или интерес противоречи на правилната постъпка, то това желание или интерес трябва да отстъпи. Като човек той иска да почете Йен Хуей. Но като привърженик на правилното не може да извърши постъпка, противоречаща на поведението, което смята за правилно.

— И затова на бедния Йен Хуей е отредено бедно погребение.

— Да. Всеки има определени задължения към суверена, родителите, приятелите, човешкия род. Но тези задължения понякога си противоречат. Очевидно дългът към суверена стои над дълга към приятеля. Разбира се, има най-различни двусмислени положения. За Конфуций нашият законен суверен е херцог Ай. За нас това е барон Кан. В известен смисъл Конфуций е прав. В известен смисъл ние. Нито той ще отстъпи, нито пък ние можем да отстъпим. Оттам идва бедата.

— А кой в последна сметка определя кое е правилно?

Стигнахме до парадния вход на двореца.

— Небето, почетни гостенино.

— Какво е небето, заместник-управителю Фан Чъ?

Приятелят ми се усмихна.

— Небето е това, което е правилно.

И двамата се разсмяхме.

Мисля, че на практика конфуцианците са атеисти. Те не вярват нито в задгробния живот, нито в Страшния съд. Не се интересуват нито как е бил сътворен този свят, нито с каква цел. Вместо това се държат, като че ли този живот е всичко, което съществува, и да се изживее правилно, е единственото нещо, което има значение. За тях „небето“ е просто дума, с която описват правилното поведение. И понеже простолюдието отнася всичко непостижимо за разума към небето — понятие толкова старо, колкото и самите китайци, — Конфуций умело го бе из-ползвал, за да придаде божествен авторитет на предписанията си за поведението на хората един към друг. А пък за да въздействува на образованите както от Чжоу, така и от Шан, той се бе потрудил да стане най-образованият човек в Средното царство. Затова нямаше текст от книгите на Чжоу, който той да не може да цитира в своя полза, Но независимо от силната ми неприязън към атеизма и раздразнението ми към много от строгите конфуциански норми, никога не съм срещал друг човек с такава ясна представа как трябва да се вършат личните и обществените дела. Дори Демокрит намира за интересен моя несъмнено неточен спомен за неговите думи. Ако човек е решил да изхвърли от съзнанието си създателя на всички неща, то-гава е добре да го замени с много точна представа за това какво се разбира под доброта в човешките отношения.

6.

Положих всички усилия да помиря мъдреца, комуто бе крив светът, и диктатора, изпълнен с подозрение към него. Отначало нямах голям успех. Първо, защото Конфуций бе все още в траур за сина си и за Йен Хуей. Второ, неговото собствено здраве се влошаваше. Независимо от всичко той продължаваше учителската си дейност. Освен това му се искаше да напише историята на Лу.

— Мисля си дали няма да е полезно да покажа как и защо десет поколения херцози са лишени от власт — сподели той с мен.

Попитах го каква според него е главната причина за упадъка на херцогската власт и възхода на потомствените министри.

— Това започнало, когато първите херцози предоставили на аристокрацията събирането на данъци. — В анализите си Конфуций бе винаги обективен. — С течение на времето благородниците започнали да задържат данъците за себе си, а всеки знае, че който владее хазната, владее и държавата. Известно е също, че никоя династия не трае повече от десет поколения. Известно е и че когато властта премине в ръцете на бароните — на лицето на стареца се появи заешката усмивка, — те рядко я задържат за повече от пет поколения. Струва ми се, че днес, след като са били на власт пет поколения наред, Чъ, Мън и Шу вече далеч не са онова, което са били.

Не се осмелявах да уговарям Конфуций направо. Опитвах се да действувам чрез Дзъ-лу, защото единствено той говореше пред Конфуций онова, което мисли.

— Всъщност ако не го бях спрял тогава — каза ми Дзъ-лу, — щеше да се съюзи с началника на Пи. Повярва на този негодник и на обещанието му, че ще създаде „Чжоу на изток“. Предупредих Конфуций, че ще е глупак, ако поддържа каквито и да било връзки с началника. Ако един ден се установи „Чжоу на изток“, това ще стане естествено и ще се дължи на Учителя, тъй като той обясни на всички, че такова нещо е не само желателно, но и възможно.

Бях успял да убедя Дзъ-лу, че е дошло време Конфу-ций да се помири с барон Кан.

— Недей да се тревожиш — каза Дзъ-лу. — Аз ще се справя с него.

След дълги преговори Конфуций прие поканата да посети барона в неговата така наречена горска колиба. В един слънчев летен ден, придружени от рота войници, напуснахме града във фургон, теглен от четири коня.

— Надявам се, че няма да има нищо против, ако го приема в старата ловна хижа на баща ми — ми бе казал баронът, когато уточнявахме последните подробности. — Дано скромната обстановка да допадне на чувството му за мярка. А ти, Кир Спитама, почетни гостенино — добави той. — ни направи услуга, която няма да забравим скоро. — Както обикновено яйцевидното му лице не издаваше никакви чувства.

Пътуването през гората бе приятно. Над главите ни кръжаха всевъзможни птици, току-що прелетели от далечния юг. Дърветата скоро се бяха разлистили, а дивите цветя изпълваха въздуха с онези нежни ухания, които винаги ме карат неудържимо да кихам.

Вечерта ядохме превъзходни ястия от дивеч и току-що уловена риба. Спахме в палатки. Не видях нито дракони, нито демони, нито разбойници. Затова пък на другата сутрин срещнахме самотен отшелник-мъдрец — като повечето самотни отшелници-мъдреци, той не спираше да говори. Изглежда, нищо не развързва езика повече от обета за мълчание. Косата и брадата на този човек не бяха мити от години. Живееше в една хралупа недалеч от горската пътека, поради което бе добре познат на пътниците в този край. Скачаше насам-натам като индийска маймуна и се присмиваше на непознатите. Приятно му бе да сравнява простото съвършенство на живота си със светската суета на всички останали. Китайските отшелници-мъдреци са не по-малко отегчителни от своите събратя в Гангската равнина. За щастие все още не са толкова многобройни.

— А, Учителю Кун! — поздрави той Конфуций, който бе слязъл от колесницата, за да се облекчи благовъзпитано в черничевата горичка.

Конфуций отвърна учтиво на поздрава.

— Кажи ми, Учителю Кун, съществува ли по-голямо престъпление от това да имаш твърде много желания?

— Да имаш само едно лошо желание, е престъпление.

Конфуций говореше благо. Свикнал бе с обидите на отшелниците. И те като Буда искаха да отхвърлят света, който той желаеше само да подобри. Те се бяха оттеглили от този свят, а той — не.

— Има ли по-голяма беда от непостоянството?

— Да си недоволен от ролята, която ти се полага в живота, може да се нарече беда.

Отшелникът-мъдрец никак не остана доволен от буквалните отговори на реторичните си въпроси.

— Има ли по-голямо нещастие от алчността?

— Не зависи ли това от предмета й? Да си алчен за онова, което е добро, едва ли е нещастие в очите на небето.

— Знаеш ли що е небе?

— За теб, който следваш Учителя Ли — Конфуций явно познаваше неприятеля си, — то е Пътят, който не може да бъде описан с думи. И от уважение към Учителя Ли, няма да го описвам с думи.

Отшелникът-мъдрец не остана възхитен и от този отговор.

— Учителю Кун, нали ти вярваш в първостепенната важност на жертвоприношението за предците, тъй както го изпълнява синът на небето?

— Съвсем вярно.

— Но вече няма син на небето!

— Имало е. И ще има. Междувременно жертвоприношението за предците продължава да се извършва, макар и несъвършено в отсъствието на Самотния.

— Какъв е смисълът на жертвоприношението за предците?

За мое учудване Конфуций се стъписа. Вероятно това, което чу, бе за него най-рядкото нещо на тази стара земя — нов въпрос.

— Какъв е смисълът на жертвоприношението за предците ли? — повтори той.

— Да. Как е започнало? Какво означава? Обясни ми, Учителю Кун.

— Не мога. — Конфуций изгледа дивака така, сякаш онзи бе отсечено дърво, случайно препречило пътя му. — Човек, който наистина разбира жертвоприношението, може да се справи с всички неща под небето ей така. — И Конфуций опря показалеца на дясната си ръка върху разтворената длан на лявата.

— Щом като не разбираш най-важното от нашите жертвоприношения, как знаеш каква е волята на небето?

— Аз просто предавам мъдростта на предците. Нищо повече.

Конфуций се опита да заобиколи изпречилото се на пътя му дърво. Но отшелникът-мъдрец явно нямаше намерение да го пусне. Той понечи да хване Учителя за лакътя.

— Това е непристойно — каза Фан Чъ, като отмести протегнатата му ръка.

Докато Конфуций се настаняваше в колесницата, лицето на дивака изразяваше по-скоро омраза, отколкото хладнокръвната пасивност, която поклонниците на неизменното проповядват.

Не издържах на изкушението и го подразних.

— Как се е появило всичко това? — попитах. — Кой е създал вселената?

За миг реших, че дивакът не ме е чул. Изобщо не ме погледна. Погледът му бе вперен в изкривения гръб на Конфуций. Но тъкмо се канех да си тръгна, и той каза или, не знам, може би цитира:

— Духът на долината никога не умира. Нарича се тайнствена жена. Вратата към тайнствената жена се нарича корен на небето и земята. Той се намира в нас през цялото време. Колкото и да черпиш от него, той не пресъхва.

— Означава ли това, че сме произлезли от водите на някаква първоначална утроба?

Въпросът ми остана без отговор. Вместо това отшелникът изкрещя към Конфуций:

— Учителю Кун, ти вярваш ли, че на злото трябва да се отплаща с добро?

Конфуций не го погледна, но все пак отговори:

— Ако отвръщаш на злото с добро, тогава кажи ми, как ще отвърнеш на доброто? Със зло ли?

Бях вече в колесницата. Чух как Конфуций измърмори под носа си: „Човекът е слабоумен.“

— Като Учителя Ли — каза Дзъ-лу.

— Не — намръщи се Конфуций. — Учителят Ли е хитьр. Той е лош. Твърди, че щом обредите в чест на предците са изгубили смисъла си, верността и добросъвестността са на изчезване и започва безредието. Според мен той проповядва едно наистина безредно учение!

Струва ми се, че през живота си не съм виждал по-красиво жилище от горската колиба на бащата на барон Кан. Учудих се, че спътниците ми също за пръв път посещават това имение, което старият диктатор си бе построил на петдесетина мили от столицата.

В средата на широка горска поляна бяха изградени тераси, така че, като се изкачва човек към най-високия павилион, изпитва чувството, че плува над някакво зелено море, оградено на юг с верига от виолетови острови планини, покрити с вечен сняг.

В подножието на най-ниската тераса ни посрещна дворцовият управител, който ни съпроводи до върха. „Горската колиба“ се състои от зали, помещения, галерии и павилиони, построени на четири изкуствени тераси, и е заобиколена с прекрасни градини. Където и да застанеш — вътре или вън, — виждаш все небе, цветя, дървета. И градините, и дворецът са дело на архитекти от Чу — южна страна на река Янцзъ, прочута из цялото Средно царство с красивите си сгради, градини, жени и… дракони, както за свой ужас бе установил херцог Шъ.

Декоративни езерца отразяваха прозрачното сияние на ясното обедно небе. Светлозелени водорасли на повърхността на езерцата приличаха на изящна мрежа, в която са хванати цветовете на лотосите. На брега цъфтяха жълти орхидеи, които напомняха разтворили криле пеперуди. Градинската прислуга бе облечена в леопардови кожи. Не знам защо. Знам само, че гледката бе не само необикновена, но и загадъчно красива — както ми обясниха, много характерна за градините на Чу.

На най-горната тераса имаше двуетажна постройка, изградена от полиран до блясък червен камък. С учтиви гърчове дворцовият управител ни въведе в зала, заемаща от край до край постройката. Всички бяхме поразени от красотата на тази зала, подредена с изтънчен вкус — всички с изключение на Конфуций. Той изглеждаше по-мрачен от всякога.

Полираният до блясък сиво-зелен камък на вътрешната облицовка ярко контрастираше с червената фасада. В центъра на сградата се издигаше огромна колона от черен мрамор, обработен така, че да наподобява дърво. Колоната поддържаше тавана, чиито радиални греди от тиково дърво приличаха на отрупани с всевъзможни позлатени плодове клони.

Точно срещу главната врата бе спусната завеса, която скриваше същинския вход към двореца. Докато се оглеждахме омаяни, невидими ръце или въжета дръпнаха завесата и откриха барон Кан. Домакинът ни бе облечен просто, но според правилата. Той поздрави Конфуций пак според правилата, но не дотам просто — киманията с глава, кършенето на рамене и въздишките нямаха край. Явно беше, че предстои изключително тържествен, много официален и важен случай.

Щом Конфуций даде всички полагащи се по правилата отговори, баронът ни въведе в дълга галерия с изглед към няколко стъпаловидни градини. Тук десетина изумително красиви момичета от Чу ни поднесоха разкошен обед. Тези момичета са неделима част ако не от архитектурата, то от обзавеждането и всички ние бяхме заслепени, с изключение на Конфуций. Той седеше на почетното мя-сто и педантично правеше изискващите се по правилата забележки. Но погледът му избягваше прислугата. Никой от нас не бе предполагал, че някъде в Лу може да съществува такъв разкош. Макар дворецът на Чъ в столицата да бе голям, той се отличаваше със строга сдържаност, подходяща за един административен център на обедняла държава. По известни само нему причини диктаторът се решил да ни покаже една страна от своя живот, която малцина са имали честта да видят. Бяхме поразени, точно както бе очаквал от нас. Конфуций бе ужасен. Дали баронът не бе очаквал и това? Не мога да кажа със сигурност.

Обедът беше много вкусен и доста прекалихме с виното, което имаше цвят на малахит и вкус на мед. Междувременно ни поднасяха блюдо след блюдо по южняшки обичай. Това означава, че горчиви ястия се редуват със солени, след това кисели, след това люти и накрая сладки. Помня, че имаше варена костенурка, гъска с кисел сос, задушена патица, печено яре със сос от сладки картофи, сушено месо от жерав с кисели репички … и прочутата горчиво-кисела супа от У.

С изключение на барон Кан и Конфуций всички се натъпкахме по най-отвратителен начин. Мъдрецът и диктаторът ядоха умерено и не пиеха, а отпиваха виното на малки глътки.

В паузите между отделните блюда млади момичета от Шън изпълняваха прелъстителни танци под звуците на цитра, тръби, камбани и барабани. После една прелестна красавица от У изпя няколко любовни песни, прекрасни старинни песни, които дори Конфуций бе принуден да похвали. Общо взето, той ненавиждаше всяка музика, композирана след времето на Чжоу. Спомням си откъслечно разговора, останал в паметта ми заедно с блясъка и аромата на чудесния ден, ястията музиката, жените.По време на вечерята баронът се обърна към Конфуций:

— Кажи ми, Учителю, кой от твоите ученици най-много обича знанието?

— Този, който умря, Министър-председателю. За нещастие Йен Хуей живя малко — отвърна Конфуций, изгледа строго присъствуващите свои ученици и добави: -Сега няма кой да заеме мястото му.

Баронът се усмихна.

— Естествено, ти най-добре преценяваш, Учителю. Все пак бих казал, че Дзъ-лу е мъдър.

— Така ли? — Конфуций оголи предните си зъби.

— Мисля също, че е подходящ за държавен пост. Съгласен ли си с това, Учителю?

По този начин — не кой знае колко деликатно — баронът започна да подкупва Конфуций.

— Дзъ-лу работи добре — отвърна Учителят. — Ето защо би трябвало да заема някакъв пост.

Дзъ-лу прояви благоприличие, като си даде вид, че е смутен.

— Какво ще кажеш за Чжан Цю?

— Той е гъвкав — каза Конфуций без колебание. — И това ти е известно, защото той вече заема пост.

— А Фан Чъ?

— Умее да върши работа, както също ти е известно. Пиршеството вече не доставяше удоволствие на Чжан

Цю и Фан Чъ, а баронът се забавляваше за тяхна сметка. Освен това по някакъв неразбираем за останалите начин баронът намираше общ език с Конфуций.

— Твоите ученици ми служат добре, Учителю.

— Да можеше и на доброто да се служи така добре, Министър-председателю!

Баронът предпочете да остави хапливата забележка без отговор.

— Кажи ми, Учителю, кой е най-добрият начин да направиш един народ почтителен и верен?

— Имаш предвид друг начин, не като му даваш пример, така ли?

Изведнъж разбрах, че Конфуций не само е обладан от надигащ се гняв, но и че няколкото хапки, които бе погълнал, започват да дразнят стомаха му. Баронът слушаше внимателно, сякаш Конфуций още не бе отговорил нищо.

— Уважавай достойнството на хората. — Конфуций се намръщи и се оригна. — Тогава и те ще те уважават.

Повишавай онези държавни служители, които са достой-ни, а недостойните обучавай!

— Колко вярно и колко прекрасно казано! — възкликна баронът с престорено възхищение, сякаш за пръв път чува такова нещо.

— Радвам се, че мислиш така. — Конфуций бе по-раздразнен от всякога. — Без съмнение, никога не трябва да се прави обратното. — А какво имаш предвид под „обратното“?

— Не се опитвай да учиш достойните. Не повишавай недостойните.

За щастие разговорът бе прекъснат, за да чуем една скръбна балада от Цаи. Но когато тя свърши, баронът възобнови своите почтителни и същевременно предизвикателни въпроси.

— Както знаеш, Учителю, от времето, когато ти така отлично служеше като заместник-министър на полицията, престъпността страшно нарасна. Какво би направил, за да спреш тази епидемия от беззаконие?

— Ако хората не бяха алчни, Министър-председателю, нямаше да се намери човек, когото би могъл да накараш да ограби някого. По простата причина, че нямаше да има какво да се краде.

Баронът не обърна внимание на тази… необузданост. Няма друга дума, с която да се опише реакцията на Учителя. Конфуций явно бе дълбоко възмутен от цялата пищност, с която баронът намираше за уместно да парадира, докато в същото време държавата тънеше в нищета.

— И все пак лошо е да се краде, Учителю. А тези от нас, които управляват… как да постъпваме, за да принудим народа да се подчинява на закона?

— Ако сам ти вървиш по честния път, кой би тръгнал по нечестния?

По това време всички бяхме много притеснени, а и доста пияни. Но баронът не показа признаци на огорчение.

— Аз вярвам, Учителю, че всеки от нас е поел този път, който на него му се струва честен. Що се отнася до онези, които предпочитат нечестния… кажи, какво да прави владетелят с тях? Да ги убива ли?

— Предполага се, че ти си владетел, Министър-председателю, а не касапин. Ако искрено желаеш доброто, и хората ще го желаят… Благородникът е като вятъра, а народът — като тревата. Щом вятърът задуха над поляната, тревата се превива.

Конфуций бе успял да възвърне обичайната си ведрост.

Баронът кимна. Останах с впечатление, че следи думите на Учителя много внимателно. И все пак с каква цел? За да го обвини в държавна измяна? Чувствувах се много неловко. Всички се чувствуваха така с изключение на Конфуций, чийто ум, за разлика от стомаха му, в момента не изпитваше затруднения.

— Но народът разбира ли поведението на благородника?

— Не. Но чрез добрия пример може да бъде накаран да го следва.

— Разбирам.

Баронът започна да хълца, което китайците разглеждат като външна проява на вътрешна мъдрост. Дори Конфуций вече нямаше толкова строг вид, тъй като бе установил, че противникът му го слуша внимателно.

— Кажи ми, Учителю, възможно ли е владетел, който не следва този път, да донесе мир и благоденствие на народа си?

— Не, Министър-председателю. Не е възможно.

— А какво ще кажеш тогава за покойния херцог на Вей? Такъв порочен човек! Той се бе оставил да бъде манипулиран от своята конкубина, жена, която, струва ми се, ти веднъж си посетил.

При тази особено неприятна саркастична забележка Конфуций свъси вежди.

— Ако някога съм постъпил лошо, моля се на небето да ми прости.

— Сигурен съм, че ти е простило. Но обясни ми, защо небето не наказа този порочен човек? Той доживя до дълбока старост и умря богат и доволен преди десет години.

— Покойният херцог сметна за уместно да се възползува от услугите на най-добрия външен министър, най-благочестивия жрец и най-способния пьлководец в Средното царство. Това бе тайната на успеха му. В избора на служителите си той следваше законите на небето. Това е качество, което се среща рядко — добави Конфуций и изгледа втренчено диктатора.

— Смея да отбележа, че малко владетели са имали щастието да разполагат с такива способни и добродетелни служители, с каквито разполагаше покойният порочен херцог — отвърна иронично баронът.

— Смея да отбележа, че малко владетели са притежавалидарбата да разпознават добрите и добродетелните — заяви Конфуций с възхитително и убийствено спокойствие.

Всички бяхме доста изнервени с изключение на Учителя идиктатора. На тях този двубой, изглежда, им доставяше удоволствие.

— Кога е добро едно управление, Учителю? — Когато тези, които са наблизо, го одобряват, а онези, които са далеч, се приближават.

— Тогава ни прави чест, че ти, който беше далеч, сега си се приближил. — Това бе наистина ловък ход. — Молим се на небето твоето присъствие сред нас да означава одобрение на политиката ни.

Конфуций отправи към министър-председателя твърде нелюбезен поглед, а после прибегна към един от своите банални и доста лукави отговори:

— Който не заема пост в държавата, не обсъжда политиката й.

— Твоите… „деца“ заемат високо положение. — Баронът посочи Чжан Цю и Фан Чъ. — Те ни помагат да издаваме добри закони, разумни заповеди…

В този миг Конфуций си позволи да прекъсне диктатора:

— Министър-председателю, ако настояваш да управляваш хората със закони, разпоредби, декрети и наказания, те просто ще ти се изплъзват и ще правят каквото си знаят. Но ако управляваш с морална сила и личен пример, те сами ще дойдат при теб. Ще бъдат добри.

— Какво, Учителю, е доброта?

— Тя е онова поведение, което небето ни е повелило да следваме и което следват божествените мъдреци.

— И понеже ти самият си божествен мъдрец…

— Не! Аз не съм божествен мъдрец. Аз съм несъвършен. В най-добрия случай съм само кавалер. В най-добрия случай съм само с един крак на правия път. Господарю барон, добротата е признание на сходството във всички неща и дори този, който само се е насочил към добротата, ще осъзнае това сходство и ще открие, че не е в състояние да мрази никого.

— И лошия ли?

— Особено лошия. Да се стремиш към справедливост, е мисия за цял живот. Всъщност основната черта на истинския кавалер е праведността, която той постига чрез ритуала, като смирено си я постави за цел и добросъвестно я довежда докрай. Ясно е, че придобиването на богатство и власт чрез неправедни средства е толкова далеч от идеала на кавалера, колкото плаващите в небето облаци.

По неправедност баронът не отстъпваше на повечето владетели. Той обаче сведе глава, сякаш се прекланя.

— И все пак в какво се състои праведността за смирения слуга на държавата? — попита той, свел очи към коприненото килимче, върху което седеше.

— Ако още не си го разбрал, не мога да ти го обясня. — Конфуций седеше с изпънати назад рамене. — Но тъй като съм сигурен, че дълбоко в корема си и ти като всеки кавалер знаеш кое е правилно, ще ти припомня, че праведността включва две неща: уважение и вярност към другите.

— Какво да правя, Учителю, за да уважавам другите?

— Да не постъпваш с тях така, както не би искал да постъпват с теб. Това е просто. Що се отнася до верността, нея дължиш на суверена си, ако е праведен. Ако не е, трябва да отдадеш верността си другиму, въпреки че сигурно ще страдаш от това.

— Кажи ми, Учителю, срещал ли си някога човек, който да се е отдал изцяло на добротата, който истински да ненавижда злото?

Конфуций разглеждаше ръцете си. Винаги ме поразяваха необикновено дългите му показалци. Отговори с тих глас:

— Не се сещам за нито един човек, който да е успял, макар и един-единствен ден, да посвети всичките си сили за добро.

— Несъмнено самият ти притежаваш съвършена доброта.

Конфуций поклати глава.

— Ако притежавах съвършена доброта, сега нямаше да съм тук с теб, Министър-председателю. Храним се изобилно сред разкош, докато народът ни гладува. Това не е добро. Не е праведно. То е непристойно.

На всяко друго място по света главата на Конфуций щеше веднага да се раздели с тялото му. Всички изпаднахме в ужас. Но колкото и да е чудно, оказа се, че Конфуций е постъпил по възможно най-мъдрия начин.

Като атакува диктатора открито от морални позиции, той ясно му показа, че политически не представлява никаква опасност за семейство Чъ. В най-лошия случай можеше да мине за стар досадник. В най-добрия — за украшение на режима. Опърничавият мъдрец, който намира недостатъци на всички, често е най-безопасният човек в едно царство — нещо като дворцовия шут, на когото, общо взето, никой не обръща внимание. Барон Кан се опасяваше, че Конфуций и учениците му са се съюзили с Гей и че тайно действуват за свалянето на баронските семейства и за възвръщането на херцогската власт. Но с поведението си в горската хижа Конфуций убеди диктатора, че той няма защо да се бои от него.

Баронът подробно обясни на Конфуций защо държавата се нуждае от нови приходи. Освен това се извини за разточителството в дома си, като изтъкна, че бил построен не от самия него, а от баща му и повечето неща били подарък от правителството на Чу.

Конфуций не отговори. Бурята бе преминала. Постепенно всички се включихме в разговора, а движенията на танцьорките ставаха все по-еротични. Не си спомням как съм си легнал тази нощ. Спомням си само, че на другата сутрин се събудих в спалня с червени стени, украсени с още по-яркочервена дърворезба и инкрустации от черен кехлибар. Щом седнах в леглото, едно красиво момиче дръпна дългите сини завеси от коприна. Поднесе ми леген, на дъното на който бе изобразен издигащ се от пламъците златен феникс — чудесно предзнаменование, помислих си аз, докато повръщах. Не съм имал друг случай, в който да ми е било толкова зле — и не съм попадал в по-красива обстановка.

Следващите няколко дни бяха като в идилия. Дори Конфуций изглеждаше спокоен. Първо, защото барон Кан с много почести го бе назначил за държавен министър и сега можеше да се очаква, че най-после „кратуната“ ще бъде свалена от стената и ще влезе в работа.

Или поне така си мислеха всички с изключение на Дзъ-лу.

— Това е краят — каза ми той. — Дългият път беше дотук. Учителят никога няма да получи възможност да управлява.

— Но нали е държавен министър?

— Барон Кан е любезен и хитър. Конфуций доби пу-блично признание. Но никога няма да го използуват. Това е краят.

Последния ден в горската хижа ме повикаха в кабинета на барон Кан. Баронът бе много благоразположен.

— Ти ни служи добре — каза той. За миг по гладката повърхност на яйцето пробягна нещо като усмивка. — Нашият божествен мъдрец вече не е в противоречие с нас и това до известна степен се дължи на твоите услуги. Сега има мир в една земя, чиито граници са спокойни като вечния сън на връх Тай.

Както обикновено елиптичният стил на диктатора се нуждаеше от разтълкуване. По-късно Фан Чъ ми обясни, че същата тази сутрин пристигнала вест: войските на Чъ превзели свещения град Чуан-юй и разрушили крепостта. А най-приятната вест от гледна точка на диктатора бе, че отвъд границата не последва никаква реакция. Непокорният началник на Пи бе стар човек. Бунтовникът Ян Хо, изглежда, бе умрял. Новият херцог на Гей бе зает с вътрешните си работи. За момента Лу — и диктаторът му — бяха спокойни. И макар тогава да не го знаехме, с приема за нас в горската хижа барон Кан бе отпразнувал и успеха на една дълго и мъчително провеждана вътрешна и външна политика. Назначаването на Конфуций за държавен министър бе символичен жест, лишен от съдържание и целящ да зарадва Конфуциевите поклонници и да пресече недоволството на рицарите и кавалерите, които осъществяват управлението на държавата.

— Задължени сме ти също и за това, че ни показа западния начин за производство на метал. Твоето име — нищо, че е варварско — вече е записано със златни букви в аналите на Лу.

Погледна ме така, сякаш току-що бях получил от ръцете му златно съкровище.

Благодарих му със сълзи на очи за оказаната ми висока чест. Известно време ме слушаше, докато една след друга завъртах елегантните китайски фрази, като грънчар, който изписва орнамент върху чиния. Когато най-после спрях, да си поема дъх, баронът каза:

— Искам отново да установя „копринения път“ за Индия.

— Отново, Господарю барон? Баронът кимна.

— Да. Малко хора знаят, че по времето на Чжоу. когато синът на небето е гледал на юг от Шънсъ, се е водела редовна търговия по суша между нас и варварите от Гангската равнина. След това настъпил този дълъг… застой. Без истински син на небето много неща не били вече същите. Макар „коприненият път“ да не бил напълно изоставен, редовната търговия спряла преди почти триста години. А аз, също както и моят безукорен баща, винаги съм поддържал добри отношения с Чу, тази красива страна на юг от нас. Може би са ти харесали градините Чу, които сме направили тук. Но те са нищо в сравнение с цялата земя Чу, която е една огромна градина, напоявана от реката Янцзъ.

Баронът се впусна в подробности около историята на Чу. Преструвах се, че слушам, а сърцето ми се мяташе като птичка в кафез.

Накрая диктаторът стигна до същността на въпроса. — Сега, когато в страната цари вътрешен и външен мир, донякъде благодарение и на теб, скъпи приятелю, нашият херцог ще сключи договор с херцога на Чу и заедно ще финансираме сухопътна експедиция до Индия, а ти ще носиш дарове от нашия владетел до царя на Магадха.

В същия миг, като с магическа пръчка, стаята се изпълни с търговци. Двама от тях бяха индийци — единият от Раджагриха, а другият от Варанаси. Разказаха ми, че са дошли в Китай по море. Малко на юг от Куайчъ претърпели корабокрушение. Щели да се удавят, ако не ги спасили две от множеството русалки, с които е пълно Южното море. Тези същества живеят както на морското дъно, така и на сушата — или поне по безлюдните скали, където тъкат красиви платна от водорасли. Русалките са известни с благоразположението си към мъжете, а когато плачат — обикновено след като някой моряк ги е изоста-вил, — сълзите им се превръщат в прекрасни перли.

Подробно обсъдихме експедицията. Въпреки създаденото от барон Кан впечатление, че пътуването се урежда единствено като награда за оказаните от мен услуги на семейство Чъ, скоро открих, че това е само една най-обикновена китайска хипербола. Всъщност поне веднъж годишно от Гей тръгваше керван към Лу. После продължаваше на юг за Чу. При всяко спиране керванът поемаше нова стока. Скоро осъзнах, не без горчивина, че съм можел да напусна Лу години по-рано. Но за да бъда справедлив към диктатора, трябва да отбележа, че той искаше да заслужа пътуването си. Смятам, че като владетел имаше качества, достойни за възхищение. Несъмнено беше така.

Не си спомням много за остатъка от времето, което прекарахме в горската хижа. Спомням си, че за разлика от Чжан Цю и Фан Чъ — те направо сияеха — Конфуций изобщо не се радваше на високия пост, който бе получил. Дзъ-лу изглеждаше не по-малко мрачен. Нямах представа защо. Разбрах причината едва когато стигнахме до градските врати. Докато колесницата преминаваше през вътрешната порта, войникът попита един от нашата охрана:

— Кой е знатният старец вътре?

— Държавен министър — услужливо отговори човекът от охраната. — Първият рицар Конфуций.

Войникът се засмя.

— Аха, значи този, дето винаги повтаря, че макар и да нямало смисъл, непрестанно трябвало да опитваме.

Лицето на Конфуций не промени изражението си, но цялото му тяло се разтрепери, сякаш имаше треска. Глухият Дзъ-лу не бе чул думите на войника, но забеляза реакцията на Учителя.

— Трябва да се грижиш за здравето си, Учителю. Сега е лош сезон.

— Кой ли сезон не е лош? — Както се оказа, Конфуций наистина бе болен. — А и какво значение има здравето ми?

Конфуций се бе предал не толкова пред министър-председателя, колкото пред неумолимия закон на времето. В горската хижа се бе примирил с факта, че никога няма да ръководи държавата. Продължаваше да се надява, че по някакъв начин ще го използуват. Но мечтата да сложи ред в родната си страна бе умряла.

7.

Останалата част от лятото мина в подготовка за заминаването. Търговците от Лу, които желаеха да търгуват с Индия, получиха нареждане да съберат стоките си в главния склад. Срещнах се с всеки от тях и се постарах доколкото мога да им бъда полезен. Обещах, че в Магадха ще направя всичко възможно да им издействувам привилегии за пазара на различни суровини и продукти. Макар търговията а Индия все още да не бе разпространена, китайските търговци имаха много ясна представа какви стоки ценят индийците. Винаги съм смятал, че всеки народ има своя памет, съвсем независимо от устните и писмените хроники. Определен вид сведения се предават от поколение на поколение. Въпреки че не бяха изминали три столетия от прекратяването на редовната търговия между изтока и запада, повечето китайски търговци сякаш по рождение знаеха, че коприната, перлите и кожите, параваните от пера, нефритът и драконовите кости се ценят на запад, където изобилствуват така желаните от източните хора злато, рубини и подправки.

Началник на експедицията бе един маркиз от Ген. През онези летни дни дойде да ме види. Погрижих се да му направя зашеметяващо впечатление, като не пропуснах да спомена за роднинските си връзки с Аджаташатру, който според последните сведения сега бе господар на цялата Гангска равнина с изключение на република Личхави. По молба на маркиза се съгласих да посреднича между експедицията и правителството на Магадха. Не бях наясно дали още се ползувам а благоволението на вилнеещия си тъст, но това бе въпрос, който, естествено, сметнах за благоразумно да не повдигам. Можех ли да знам дали Амбалика и синовете ми са все още между живите? И дали Аджаташатру не се е побъркал? Несъмнено, стига да иска, той можеше да ме накаже със смърт за дезертьорство или просто за собствено удоволствие. Осведомените китайци споменаваха името му с тревожен глас.

— Не е имало по-кръвожаден цар — каза Фан Чъ. — През последните няколко години е опожарил най-малко десет града, заклал е десетки хиляди мъже, жени и деца.

Тъй като знаех, че Аджаташатру е далеч по-опасен, отколкото подозират китайците, опитвах се да ги убедя, че не е толкова лош и напразно се страхуват. Все едно, трябваше да поемем риска. А и бях почти сигурен, че Аджаташатру ще е доволен, ако „коприненият път“ осигури редовни доставки. Ето защо той едва ли би попречил на търговията, като ограбва и убива почтените търговци.

Поне така повтарях — на себе си и на разтревожения маркиз от Гей.

Скоро след завръщането ни от горската колиба Конфуций легна болен. Седмица по-късно из Средното царство се разнесе мълвата, че божественият мъдрец умира.

Щом чухме тази новина, забързахме с Фан Чъ към дома на Учителя. На улицата пред къщата се бе събрала тълпа от мълчаливи, напрегнати и тъжни млади хора. Дзъ-лу бе издал заповед, че само най-старите ученици могат да бдят над смъртното ложе. Пуснаха ме, защото бях с Фан Чъ.

В преддверието чакаха тридесетина ученици. Носеха траурни одежди. Усетих дима от ароматните листа, които горяха в спалнята. Макар миризмата им да е приятна за хората, злите духове не могат да я понасят — или поне така вярват китайците. В спалнята звучеше над-гробна песен.

Щом чу песента, Фан Чъ се разплака.

— Това значи, че наистина умира. Тази песен се пее, когато духът напуска тялото.

В Китай се молят на небето и на земята да се погрижат за умиращия, защото иначе той се връщал и обладавал онези, които не са пожелали да умилостивят от негово име двете половини на първоначалното яйце. Китайците вярват, че всеки човек носи два духа в себе си. Единият е духът на живота, който изчезва след смъртта на тялото. Другият е духът на личността, който продължава да съществува, докато го помнят и почитат с жертвоприношения. Ако духът, останал в паметта, не е почитан както трябва, може да последва ужасно отмъщение. Дори и в този печален час не можех да не си помисля колко объркана е всяка религия. Самият Конфуций не вярваше в духове и призраци. Вероятно и учениците му не вярваха в тях. Въпреки това в часа на смъртта му Дзъ-лу настоя да бъдат изпълнени всички церемонии, дори и най-старите и отдавна излезли от употреба. Все едно в часа на своята смърт дядо ми да помоли богиня Анахита да се застъпи за него пред пазителите на Арийския дом на бащите!

Учениците във вътрешния двор подеха надгробната песен. Почувствувах се неловко. Всичко това ми беше — чуждо и все пак изпитвах истинска печал, защото бях започнал да се възхищавам от този мъдър и непоколебим старец.

После песента затихна. Дзъ-лу излезе в предната стая. Имаше ужасен вид, сякаш сам той умираше. Зад него застана Чжан Цю.

— Учителят изпадна в безсъзнание. Краят е близо. — Гласът му секна. — Но ако дойде в съзнание, трябва да му окажем почит. — Дзъ-лу посочи един от учениците, който държеше в ръце голям вързоп. — Това са одеждите, които е редно да носят приближените на велик министър. Трябва да ги облечем! Бързо! Дзъ-лу, Чжан Цю, Фан Чъ и още четирима ученици навлякоха дрехите, които не им бяха съвсем по мярка. После един по един влязоха в спалнята, пеейки възхвала за великия държавен министър. Никой не ме спря, затова ги последвах.

Конфуций лежеше върху обикновен килим, с глава на север — където е жилището на мъртвите. Беше много блед. Дишаше неравномерно. В мангала горяха благовония.

Щом Дзъ-лу и останалите приближени започнаха да поклащат глави и да пъшкат, Конфуций отвори очи. Стресна се като човек, когото са събудили от сън.

— Дзъ-лу!

Гласът му бе изненадващо силен. Учениците прекъснаха оплакването.

— Велики министре, тук сме да ти служим в смъртта, както ти служихме в живота — каза Дзъ-лу. — Изпълнихме обредите на изкуплението. Повикахме небесните духове там горе и земните духове тук долу…

— Моето изкупление започна много отдавна. — Сякаш силите му се възвърнаха и бледостта започна да изчезва от лицето му. — Нямам нужда от обреди. Каквото съм направил през живота си, е или добро в очите на небето, или не. Всичко това е… излишно. — Старецът примижа и видя одеждите на учениците си. — Откъде ви дойде наум да се облечете така?

— Облякохме се като приближени на велик министър — проплака Дзъ-лу.

— Но аз не съм велик министър! — Ти си държавен министър…

— Това не означава нищо, както всички добре знаем. Самовеликият министър може да има приближени, облечени в такива дрехи. — Конфуций затвори очи. — Това е пародия, Дзъ-лу. — Очите му отново се отвориха. Сега бяха светли и живи. И гласът му стана по-силен. — Като се преструвате, че съм нещо, което не съм, кого лъжете? Двора ли? Там отлично знаят всичко. Или небето? Не! Предпочитам да умра — по устните му пробягна усмивка, — както изисква скромното ми положение.

Дзъ-лу мълчеше. Чжан Цю наруши неловкото мъл-чание.

— Учителю, донесъл съм ти специално лекарство. — Подаде му малко запушено шишенце. — Подарък от барон Кан, който се моли да оздравееш.

— Благодаря му за молитвите. И за лекарството.

Конфуций с усилие повдигна ръка, сякаш за да вземе шишенцето. Но когато Чжан Цю се опита да го сложи в ръката му, той я сви в юмрук и каза:

— Не съм сигурен какво има в шишенцето, затова не смея да го взема. Освен това — добави той и предните му зъби се показаха в познатата заешка усмивка — министър-председателят би трябвало да знае, че един кавалер не може да приеме лекарство от лекар, чийто баща и дядо не са служили на семейството му.

Конфуций не умря. Към края на лятото изпрати на барон Кан молба за подходящо министерство. Когато получи отговор, че в момента няма свободно място, разбра, че кратуната ще си остане завинаги украшение на стената.

Поне външно Конфуций не показваше с нищо, че е сломен, и продължаваше да разделя времето си между изучаването на текстовете на Чжоу и учениците си. Твърди се, че училището му е първото в Средното царство, което не е свързано с никое от благородните семейства. Самият Конфуций бе получил образованието си в частното училище на семейство Мън. Сега той бе просветителят на цялата рицарска класа, както и на някои благородници. И което е по-важно, той бе създателят на кавалерите. Преди Конфуций никой от по-нисшите на рицарите съсловия не е могъл да се надява, че ще при-добие ранга — не, не ранга, — качеството кавалер. Конфуций бе постановил, че всеки, който следва правилния път, може да стане кавалер. Лишените от права учени от племената Шан бяха доволни от това. Но за аристокрацията от Чжоу не можеше да се каже същото.

Конфуций също така отделяше доста време, за да сложи в ред хрониките на Лу. Мислеше, че е важно да се знае какво точно е станало през онези години, когато херцозите загубили властта си. Прекара много щастливи часове, докато се ровеше из потъналите в прах хроники, предоставени му от херцог Ай. В Китай по-значителен брой книги имат само великите семейства. Според Конфуций повечето от тези книги се намират в пълен безпорядък, защото писането — те пишат от горе на долу, а не от една страна на друга — се извършва върху бамбукови ленти, завързани с кожен ремък, който е промушен през върха на всяка лента. С времето ремъкът се протрива и тогава лентите се разбъркват. Конфуций мечтаеше да подреди колкото може по-голяма част от литературата на Чжоу. Това означаваше, че трябва да отдели химните на предците от дворцовите песни. С други думи, грандиозно начинание. Нямам представа дали е живял достатъчно дълго, за да изпълни тази задача. Съмнявам се.

Срещнах го за последен път пред олтарите на дъжда, Разхождаше се с неколцина млади ученици. Когато ме видя, се усмихна. Присъединих се към групата и се заслушах в думите му. Макар и да не каза нищо, което да не съм чувал вече, беше ми интересно — обичах да го наблюдавам как приспособява мъдростта си към различни хора и ситуации. Най-много мразеше онези, които механично повтарят наученото, сякаш са индийски птици.

— Напълно безполезно е да учиш и да не се замисляш върху наученото. Да мислиш, без да учиш, е опасно.

От друга страна, не обичаше и словесните жонгльори. Спомням си как веднъж един младеж така изопачаваше думите му, че ги обръщаше против него. Учителят слушаше спокойно. Но когато си тръгнахме, изпъшка:

— Как мразя празнословието! — Нямаше да му хареса в Атина.

Мисля, Демокрите, че дори твоят учител Протагор би се съгласил с правилото на Конфуций, че е абсолютно необходимо да се мисли върху наученото. Конфуций вярваше още, че един учител трябва винаги да преосмисля старото от позицията на новото. Това е очевидно. За съжаление също толкова очевидно е, че много малко учители са способни да правят нещо друго, освен безкритично да повтарят старите максими. Според Конфуций истинската мъдрост се състои в това да знаеш колко не знаеш, както и да си наясно до каква степен не знаеш онова, което знаеш. Предай това на приятеля си Сократ — или на онзи Демон, с когото той обича да си говори. Демокрит мисли, че съм несправедлив към Сократ. Ако е така, то е, защото съм познавал велики и мъдри хора, каквито не се срещат в този град — нито пък в тази епоха.

— Учителю, заминавам — казах аз, когато Конфуций и учениците му стигнаха до брега на реката. — Искам да се сбогуваме.

Конфуций се обърна към учениците:

— Вървете си вкъщи, деца мои.

После ме хвана под ръка — интимен жест, с който рядко удостояваше дори и Дзъ-лу. Вървяхме така, докато стигнахме до мястото, където преди три години за пръв път отидохме сами на риба.

— Надявам се, че понякога ще мислиш за нас тук, когато си… там.

Каза „там“, за да избегне китайския израз „земята на варварите“. Това бе проява на особена учтивост.

— Ще мисля. Често. Научих много неща от теб, Учителю.

— Наистина ли? Ще се радвам, разбира се, ако това е вярно. Но ние сме толкова различни.

— Небето над Персия и Китай е едно и също. Искрено го обичах.

— Но повелите не са едни и същи! — Старецът показа заешките си зъби. — Ето защо ти още вярваш в Премъдрия господ и в Страшния съд, и в онзи огнен… край на нещата.

— Да. Но все пак пътят на праведността за нас… за всички на земята… е и твой път.

— Пътят на небето — поправи ме той.

Бяхме стигнали до водата. Този път той седна на камъка, на който тогава бях седял аз. Коленичих до него.

— Вече не ходя за риба. Изгубих това умение.

— Губи ли се някога умението?

— Какво ли не се губи? Освен идеята за доброто. И ритуалът. Знам, че тайно се присмиваш на нашите три хиляди и триста обичая. Не, не отричай. Разбирам те. Затова бих искал и ти да ни разбереш. Помисли, без ритуали любезността става досадна. Предпазливостта се превръща в страхливост. Дързостта става опасна. Непреклонността се превръща в безсърдечие.

— Учителю, никога не съм ти се присмивал. Но понякога се озадачавах. И все пак ти ме научи какъв е истинският кавалер — или поне какъв трябва да бъде. Такъв, какъвто си ти.

Старецът поклати глава.

— Не. — Гласът му беше тъжен. — Истинският кавалер е добър. Затова никога не е нещастен. Той е мъдър. Затова никога не е объркан. Смел е. Затова никога не се страхува. Голяма част от живота ми премина в страх, объркване, нещастие.

— Учителю, ти си прославен…

— Всеки среден колесничар е по-прославен от мен. Не съм известен. Но не виня небето, нито дори хората. — Конфуций отмахна един бял кичур от изпъкналото си чело. — Бих искал да вярвам, че на небето хората биват възнаградени за това как са живели и към какво са се стремили. Ако е така, доволен съм.

От близките овощни градини се чуваха птичи крясъци. И крясъци на жени, които пропъждаха изгладнелите птици.

— Учителю, вярваш ли в небето?

— Земята е факт. — Старецът почука с пръст покритата с мъх земя.

— Небето факт ли е?

— Така са ни учили Чжоу, а преди тях и Шан.

— Но ако оставим настрана техните учения, техните ритуали, ти вярваш ли?

— Преди години, когато бях в Гей, видях и чух Танца на приемствеността.

Бях поразен. За пръв път осъзнах какво значи съвършена красота, съвършена доброта. Цели три месеца след това бях зашеметен. Най-после имах представа за небето, защото се бях докоснал до съвършенството, до добротата — и то тук, на земята.

— Но откъде е дошла тази музика? Кой я е създал?

Конфуций стисна ръце и дългите му палци се кръстосаха.

— Ако ти кажа, че е дошла от небето, ще ме питаш кой е създал небето. А на този въпрос няма да отговоря, защото не е необходимо да знаем онова, което не можем да знаем. С толкова много неща трябва да се справяме тук. А в името на небето сме създали определени ритуали, които ни позволяват да надминем себе си. В името на небето сме длъжни да спазваме определени обичаи, поведение, начин на мислене, които допринасят за хармонията, за праведността, за добротата. Думи, които е трудно дори да се обяснят. — Старецът свъси вежди. — Единственото най-голямо препятствие по моя път, по пътя на всеки човек, е езикът. Важни думи се замъгляват от прекалено много значения и от недостатъчно значения. Ако зависеше от мен, щях отново да определя значението на всяка дума.

Конфуций замълча, после се усмихна закачливо.

— Щях да се постарая всяка дума да съответствува на първоначалното си значение, което са й дали Чжоу.

— Но има някои церемонии, Учителю… Например, какво ще кажеш за онова, което направи Дзъ-лу, когато ти беше тежко болен?

Конфуций се намръщи.

— Тези дрехи бяха истинско светотатство.

— Аз говоря за молитвите към небето и към земята, когато самият ти не вярваш в духове.

— Отлична забележка! — отвърна Учителят. — Аз съм привърженик на ритуала, защото успокоява живите, изразява уважение към мъртвите, напомня ни единството ни с онези, които са били преди нас. В края на краищата те ни превишават по численост с милиони. Ето защо не вярвам в призраци. Ако духовете витаеха наоколо, нямаше да има място за живите. Щяхме да виждаме дух на всяка крачка.

— Но какво ще кажеш за всички онези, които твърдят, че са срещали духове на умрели?

За миг Конфуций ме погледна изкосо, сякаш за да прецени дали заслужавам доверието му.

— Говорил съм с много хора, които мислят, че са виждали духове на умрели, и винаги им задавам един и същ въпрос: „Духът гол ли беше?“ Отговорът неизменно гласи, че духът е носел дрехите, с които е бил погребан. Е, добре, знаем, че и коприната, и ленът, и агнешката кожа са неживи, неодушевени. Знаем също, че когато човек умре, дрехите му изгниват, също както изгнива и самият той. Как е възможно тогава духът отново да ги облече?

Не знаех как точно да приема тези думи.

— Може би духът само ни се струва облечен — отговорих неубедително.

— Може би само ни се струва, че виждаме дух. Може би той изобщо не съществува освен в съзнанието на изплашения човек. Преди да се родиш, ти си бил част от първичната сила.

— Нещо подобно ни учи и Зороастър.

— Да. Спомням си — отвърна пренебрежително Конфуций. Тъй и не успях да събудя у него интерес към Истината. — Когато умреш, ти отново се присъединяваш към първичната сила. А щом нямаш спомен или усещане за първичната сила отпреди раждането си, възможно ли е тогава да помниш дори и част от това кратко човешко съществуване, когато умреш и се върнеш към първичната сила?

— В Индия вярват, че отново се превъплъщаваш на земята в някой друг или в нещо друго.

— Безкрайно?

— Не. Продължаваш да се превъплъщаваш, докато свърши този цикъл на сътворението. Изключение прави единствено онзи, който е получил просветление. Само той угасява себе си, преди да е свършил цикълът.

— А щом веднъж… угасне, къде отива?

— Трудно е да се обясни.

Конфуций се усмихна.

— Така и предполагам. Аз винаги съм бил убеден, че духът, който дава живот на човешкото тяло, след смъртта неминуемо се връща към първичното единство, от което е дошъл.

— Може би за да се роди отново? Или за да бъде съден?

Конфуций сви рамене.

— За каквото и да е. Но едно е сигурно, угасналият огън не може да се запали отново. Докато животът гори в теб, семето ти може да породи ново човешко същество, но когато огънят угасне, никой не може да те съживи. Мъртвите, скъпи приятелю, са студена пепел. Те нямат съзнание Но това не е причина да не почитаме паметта им, себе си, потомците си.

Говорихме за предсказанията. Макар и да не вярваше в тях, Конфуций намираше, че тези обреди и ритуали са полезни за хората. По въпросите, свързани с усъвършенствуването на човека във взаимоотношенията му с другите, той ми приличаше на някой градинар, който непрестанно оформя и подкастря дърветата си, за да дадат по-добър плод.

Говорихме за държавата.

— Примирих се — каза Конфуций. — Сега приличам на вазата на херцог Тан в храма на предците. Виждал ли си я?

Отговорих, че не съм я виждал, и той ми разказа, че самият херцог поставил вазата в храма по време на основаването на Лу.

— Когато е празна, стои изправена и е много красива. Но щом я напълнят, вазата се накланя на една страна и цялото й съдържание се излива на земята, което не е красиво. Та аз съм като тази празна ваза. Може да не съм пълен с власт и слава, но съм изправен.

Накрая, в сянката на древните олтари на дъжда, Конфуций ме удостои с ритуалната — не би могла да бъде друга — прегръдка, с която бащата притиска до се-бе си сина, когото никога вече няма да види. Когато се разделих със стареца, очите ми бяха премрежени от сълзи. Не знам защо така се натъжих. Не вярвах в това, в което вярваше и той. И все пак ми се струваше, че у него виждам съвършенната доброта. Сега мога да кажа, че през всичките си странствувания не съм срещал никой, който да може да се сравнява с него.