Татко

Глава 17

Движим се по Пенсилванската магистрала, когато дочуваме подозрителен, стържещ звук. Мисля, че сме счупили зъбна предавка или нивото на трансмисионното масло се е снижило. Татко настоява да мина на втора. Шумът е един и същ на всички скорости. Според него идва от карданния вал. Откъде, по дяволите, може да знае! За механик той е чудесен художник. Но и какво друго може да бъде?

— Бил, дръж я на втора, надявам се, че ще стигнем до някой гараж.

Следващите двайсет и четири километра изминаваме със скорост около четирийсет километра в час. Силата на стържещия звук непрестанно се увеличава; като движеща се бетонобъркачка сме. Татко нервничи като котка с новородени, напрегнато се ослушва, смъква стъклото откъм неговата страна, подава навън глава. Слага ухо на гърбицата на карданния вал. Прехвърля се дори отзад, смъква седалките и си пъха главата и там.

Чудя се дали не е по-добре да повикаме влекач. В края на краищата разноските ще се покрият от този Скарлиети, на когото трябва да предадем колата.

Довличаме се до гаража с такъв шум, че всичко живо спира работа и се вторачва в нас. Удоволствие е да видиш как такава страхотна кола сдава фронта и захърква в предсмъртна агония.

Татко се втурва да търси някого. Не изключвам мотора, страх ме е; поддържам го обаче в неутрална позиция, за да понижа, колкото мога, нетърпимото гърмене. Баща ми се връща с механик. Дават ми знак да я прекарам върху омазнена с грес платформа. Когато превключвам на първа, гърми така, като че ли ще се разпадне. Изглежда, единственото, което ни остава да направим, е да позвъним на Скарлиети да отпише тази купчина ламарина. Но ако направим това, много вероятно е някой да отпише нас.

Измъквам се от колата и механикът натиска бутона на стенда. Колата поема нагоре като слон на подемник. Механикът клати глава.

— Наистина звучи, като че ли карданът ви е разсипан на части. Молете се това да е всичко.

Когато достига необходимата височина, той спира стенда и влиза под колата. Движи се, опипва с ръка различни части, поклаща глава и мърмори. Готов съм за най-лошото. При всяко положение този клоун ще ни ограби. Заради тази кола сигурно си мисли, че сме милионери на екскурзия.

Домъква гаечен ключ. Лекарите и механиците обичат да се правят на загадъчни. Развива четири болта и започва борба да измъкне навън предния край на водещия вал. Успява и го слага на пода; вкарва ръка във вилката на диференциала и после ни я показва. Покрита е с малки, сребристи, метални стружки. Поклаща глава, но все още не казва нищо. После изтегля и останалата част от водещия вал, замъква го на работната маса и изчуква навън карето. То е прорязано, покрито със сребристи стружки и изобщо проядено. Избърсва го с омазнен парцал, който виси от джоба му.

— Е, това е. Няма да стигнете далече с това чудо.

И двамата го гледаме втренчено. Забележителна метална скулптура; изглежда като гигантски детски кранове, съединени в сферичен опорен лагер.

След куп брътвежи ни се съобщава цената на ремонта — сто и петдесет долара. Трябва да купи нов съединител в Ню Стантън. „Ню Стантън“ е името и на работилницата, но градът Ню Стантън е на около шестнайсет километра. Нямаме друг избор.

Отиваме в хотела до гаража и пропиляваме половин час в напразни опити да се свържем със собственика на колата. Трябва веднага да отговорим на механика, за да има време да сглоби съединителя през нощта. Татко излиза и му казва да започне работа, налага се да поемем риска.

Мотелът е в същия колониален стил: отново тухли и дървени колони. Има и ресторант. Механикът заявява, че колата ще бъде готова сутринта.

— Отивам да видя кое колко струва, Бил. Изглежда, тази нощ ще ни струва твърде скъпо. Наблюдавай ги, докато разглобяват онова нещо, за да можем да си спестим малко пари следващия път.

Връщам се в гаража и сядам на празен варел от масло. Двама механици на моята възраст развиват останалите болтове, почистват и смазват леглото на водещия вал.

Татко се връща. Ангажирал е стая — двайсет и пет долара. Седим в гаража, наблюдаваме работата на момчетата и преди да разбера какво става, той се впуска в атака.

Първо споменава колко се радва, че не е механик. Казва го просто така, но аз търся някакъв скрит подтекст. Той е облегнат на стената, а аз все още седя на варела. Момчетата работят усърдно. Мръсна работа! От колата непрекъснато капе масло, а в очите им пада мръсотия.

— Но поне правят нещо съществено и са добре платени, татко.

Знам, че говоря просто така; никога няма да стана, а и не мога да бъда механик. Достатъчно е човек да наблюдава как работи един истински механик, за да прецени дали може да се справи с тази работа.

— Обзалагам се, че нито едно от тези момчета не печели повече от седем долара на час. Ако работиш четирийсет часа на седмица, петдесет седмици на година, годишният ти доход ще възлезе на не повече от петнайсет хиляди долара, а като платиш данъците и социалната осигуровка, ще ти останат не повече от дванайсет хиляди. С тези пари днес в Америка е невъзможно да се издържа семейство, Бил. Спасението е да отвориш собствен гараж; тогава се превръщаш в бизнесмен. Винаги си мръсен, този вид мръсотия, която никога не можеш да измиеш; тя прониква в кожата, под ноктите. Колкото и да внимаваш, ще си докараш премазани пръсти и дори ръце. Ще ти кажа и още нещо: вечерта ще бъдеш като труп. Когато работеше в завод, баща ми се връщаше обикновено по нощите мръсен и смазан от умора.

Няма начин да се избегнат обясненията. Господи, с какво ги предизвиках!

— Бил, какво ще правиш във Франция тази година?

Започва се. О’кей.

— Смятам да се преместя в горската къщурка, ще я довърша и ще се опитам да пиша.

— Как ще живееш? Имаш ли спестени пари?

Казвам му за сто и петдесетте долара.

— Това е нищо, Били; със сто и петдесет долара няма да изкараш и две седмици.

Налага се да му кажа, че и Деби може да дойде.

Мълчи доста дълго време. Наблюдаваме бедните нещастници, които сега почистват боклуците, изстъргани от кардановия вал. Ядосан е, но не знае откъде и как да ме започне.

— Господи, Бил, сто и петдесет долара няма да ви стигнат доникъде!

— И баща й ще даде своята лепта. Не му е приятно, че тя напуска училище, но ще й дава пари, за да не гладува.

Татко отново се умълчава. Надявам се, че е приключил с въпросите си. Ако сам не ми предложи помощ, няма да го моля. Известно време следим мълчаливо спектакъла пред нас; после той подхваща отново.

Говори с извинителен, но твърд глас, сякаш вади трън, забит под нокътя.

— Бил, деветнайсетгодишен си, не си дете; длъжен си да намериш начин да печелиш пари. Не знам какво да предложа. Трудно е да се намери работа във Франция без документи. Не виждам как ще се справиш.

— Един фермер наема хора за събиране на цвекло и обеща да ме вземе. Ще спечеля четири хиляди франка за два месеца. Като прибавим и парите на Деб, ще имаме достатъчно.

Трябваше да спра дотук.

— Ще използвам и парите, които ми изпрати, когато бях в Санта Крус. Дявол да го вземе, ще работя върху себе си; писането на книги е творчество.

Вдига глава и ме поглежда право в очите.

— Бил, вероятно е много лошо просто да си седиш и да знаеш със сигурност, че няма начин да не получиш пари — готови пари, неизработени от теб. Имаме приятели, които живяха точно по този начин през целия си живот — от парите на родителите си. И това ги съсипа. Те и сега показват детинска зависимост, примесена с арогантно невежество. Никога не станаха част от реалния свят.

Приключваме дотук. Няма нужда да бъда обиждан.

Почти шест часът е, когато гаражът най-сетне затваря. Вечеряме на невероятно високи цени и се отправяме към стаята си. Чуват се само колите, които профучават по автострадата. Гледаме филм със заглавие от сорта на „Вторник е, това тук трябва да е Амстердам“. Разказва ни за пътуване из Европа. Смеем се. И двамата имаме нужда от малко разтоварване след трудния разговор в гаража.

Филмът свършва към единайсет и двамата рухваме. Изтощен съм от наситения със Sturm und Drang7 ден. Загасяме светлините и гласът му се понася в мрака.

— Виж какво, Бил. Надявам се, че не се сърдиш заради разговора ни.

Прави пауза. Мълча. Нека да мисли, че съм заспал. Не искам повече да говорим за това.

— Безпокоя се, Бил, че можеш да поемеш нещата откъм лесната им страна. Налице има голям натиск от всички посоки да „се приемат нещата леко“, да „се успокои топката“, да бъдеш подъл, мазен и незабележим. Не искам в никакъв случай да се превърнеш в безделник от втората половина на двайсетия век. Това е врагът за мен. Не ме безпокоят обикновените комунисти — руснаци, китайци, кубинци, нацистите, калвинистите, баптистите, католиците или куклуксклановците или обикновените догматици, но истинският враг за мен, истински опасните хора, са богатите безделници; точно те управляват и пречат от векове на творческата мисъл и прогреса.

Чудя се дали очаква от мен да кажа нещо. Не, по-добре е да си държа езика зад зъбите.

— Ще ти предложа нещо, Бил. Налага се да сменя покрива на воденицата. Ако двамата с Деби се заемете с тази работа, ще ви дам петстотин долара. Ако и двамата сте усърдни, това няма да ви отнеме много време, а и ще бъде нещо като почивка от писането. Пътешествието към себе си и вътре в себе си може да се окаже толкова изморително, че катереното по покрива да ти се стори като пикник. По този начин ще изкараш зимата и ще има какво да предложиш на издателите.

Ето какво е измислил. Знае много добре, че се плаша от височини. Вероятно ще падна през този изгнил, наклонен покрив и ще си счупя врата. Мълча, но той още не е свършил.

— И още нещо, Бил. За мен ще бъде от значение да не демонстрирате връзката си с Деби; не обърквай представата си за право и криво. Разбрахме ли се?

Тъкмо мисля, че вече ще ме остави на мира, но той отново започва.

— Бил?

Не отговарям.

— Онова, което се случи с татко и мама, беше ужасно преживяване за мен. Едва сега си давам сметка, че съм бил в нещо като шок през последните три или четири месеца.

Изчаквам.

— Дълго се опитвах да вървя срещу течението, а аз не съм добър в това. Ако съм бил прекалено критичен, прости ми.

Чакам и се надявам, че най-сетне е свършил.

— Чувствам се ужасно, може би не трябваше да изоставям мама и татко… Но и не издържам повече на дългата раздяла с майка ти и Джаки. И за тях тези месеци не са били лесни. Трябваше да си тръгна.

По дяволите, не знам какво да кажа! Продължавам да се преструвам на заспал. Лежа кротко. Не спи; познавам по дишането му. Лежа неподвижно и се вслушвам. Мисля си: „Ето какво означава да бъдеш жив…“