Татко

Глава 3

— Хей, татко, събуди се! Хайде, татко!

Боже Господи, може би е умрял? Така ли диша винаги? Звучи ми като предсмъртно хъркане.

— Хайде, татко, ставай. Вече е осем часът.

Това е по тихоокеанско време. Татко стене и се обръща. Може би все пак не умира. Като се вземе предвид напрежението и тревогите, които му се струпаха напоследък, нищо чудно да получи инфаркт или инсулт. Поглеждам го по-отблизо: изглежда добре.

Вземам душ, като се старая да вдигам колкото е възможно повече шум. Това не е характерно за татко: обикновено става преди всички и подлага на тормоз цялото семейство. Влизам при него, загърнат в хавлия.

— Хей, татко, време е за ставане.

Човек може да помисли, че се е дрогирал. Започвам да се безпокоя. Какво ще правя, ако умре в съня си? Сядам на края на леглото и го разтърсвам.

— Татко, добре ли си?

Той простенва и отваря очи. Те не се фокусират в мен; обръща ми гръб.

— Хайде, татко! Ставай, а? Почти е осем и половина!

Най-после се надига и сяда. Известно време остава в тази поза. Но е буден, жив е.

Душът го ободрява. Потегляме веднага и закусваме по пътя. Така успяваме да използваме утринния хлад. Господи, защо не ме остави да шофирам: хабим тази мощна кола, като пълзим с шейсет километра в час! Шофира така, като че ли това е някакво наказание. Приведен над волана, намръщен, не забелязва дърветата и синьото небе. Дори не поглежда встрани: стиска волана напрегнато в очакване на най-лошото.

С такава мощна кола човек може просто да се облегне назад и да даде възможност на проклетото возило да върви само. Всички добри шофьори казват, че човек трябва да бъде отпуснат пред волана, за да придобие усет за пътя. Престъпление е мощна кола да се кара с такава скорост.

Моля го още веднъж след закуска, преди да тръгнем отново.

— Съжалявам, Бил.

— Но защо не? Имам шофьорска книжка.

— Престани, Бил. Не можем да си позволим никакви рискове, не си струва.

Отново потегляме. Извръщам глава, за да не гледам баща ми, начинът му на шофиране ме влудява. Той притежава бързи реакции, добър шофьор е, но има нещо в него, което ме невротизира. Прекалено предпазлив е: напрягаш се само като го гледаш. Да се возиш с него е кошмар.

Татко е добър в малките неща. Хората обикновено си мислят, че художниците са безгрижни и вътрешно освободени. Да, но това не се отнася за него. Стиснат е като оная работа на вещица. Да сбърка Брайс с Цион, представи си! Минахме край страхотния мотел, който търсеше през цялото време, но той дори не го забеляза. Намисли ли си нещо, е като кон с капаци.

Може би действително започва да оглупява. Сигурно това е то, остаряването: човек се затваря все повече в себе си.

И двамата ми родители напоследък реагират като старци.

Мама държи на спокойствието и на тишината, противопоставя се на всичко вълнуващо или ново. Прави сцена винаги щом пръдна или се уригна на масата. Те не са в крак с времето, не се приспособяват към него.

И, о, Боже, тази раздяла с дядо — истински кошмар! Татко остава верен на себе си: поема мълчаливо нещата и се яде отвътре. А баба е лигла! Обзалагам се, че никога не си е мръднала пръста за някого, без да очаква нещо в замяна. Животът за нея е като сложна партия шах.

Татко отново пуска радиото. Само кънтри музика и пращене. Между градовете няма нищо забележително — повечето време пътуваме през пустош. Иска ми се да спрем някъде и да купим касета с истинска музика: „Стоунс“, Дилън или „Дорс“, нещо свястно.

Останали са ми сто и петдесет долара, но в никакъв случай не мисля да харча от тях за някаква си тъпа касета. Имам нужда от всеки цент и не желая да се моля за пари. Той все още не е казал нищо. Знае, че няма да се върна в училище, но си мълчи.

О, Боже! Трябва да задминем камион. Няма да опита, докато пътят не е чист чак до хоризонта. По дяволите, зад нас няма нищо на разстояние поне един километър!

За десети път поглежда в страничното огледало. Тръгваме! Пълзим бавно край огромен камион. Съчувствам на шофьора, който ни гледа озадачено отгоре, докато го изпреварваме със скорост малко по-голяма от неговата. Сигурно си мисли, че ни работят само три цилиндъра. Ако татко кара нормално, ще го задминем за три секунди. Но не — ние едва се придвижваме, може би пестим гориво, знам ли?

Господи, защо се нервирам?