Татко

Глава 7

Продължаваме да се мъкнем с шейсет километра в час. Татко, изглежда, си мисли, че е във Франция и шофира оная негова таратайка — рено 4L.

Всъщност Америка наистина е дяволски голяма. Би трябвало да се разделим на пет или повече държави. Можем, например, на североизток да си организираме една превзета и стисната страна за пуританите и фалшивите либерали от Нова Англия, а някъде в центъра — сълзливо-сантиметална страна от фермерски тип; Югът може да бъде старомоден и робовладелски, за хора, които си падат по такива неща; Тексас ще се преобрази на военизирана, фашистка държава, а Калифорния с Орегон ще си остане страна на живота.

Ако следим картата, едва се придвижваме. Татко посочва с пръст град, наречен Гленууд Спрингс, и решава, че няма по-добро място за нощувка. Утре ще минем през Вейл, голям зимен курорт, използван от Форд като лично скривалище в годините, когато се е предполагало, че е бил президент. Околността тук е рядко красива: възрозови оголени скали с пурпурни нюанси; дори някаква синкава, почти черна скала.

Не спираме през целия следобед. Веднъж, ако щете ми вярвайте, той дори надвиши стоте километра в час.

Отново потънах в мисли за проклетото училище — може би се подготвях за предстоящата безкрайна, гадна дискусия.

„Училище — мъчилище“ — така го наричаме. Всички студенти изглеждаха толкова скучни, кротки, чудато наивни. А в същото време непрекъснато се сблъсквах с черни пояси, спечелени на състезания по карате, или шампиони по стрелба с лък или шах. Играх тенис с някакъв елегантен глупак от класа ми по биология и той ме обстрелваше с толкова силни топки, че не можах да му върна нито една. Това е достатъчно да създаде у всекиго комплекс за малоценност.

Мислех си, че в клас поне съм доста пред останалите. Задавах само интелигентни въпроси и преподавателите говореха директно на мен. Но когато се стигна до изпити, тези калифорнийски роботи ме изтриха като с мокър парцал: оказаха се сериозни конкуренти. Едва не се провалих първия семестър. Нямах представа как и колко да уча. Те учеха като луди, но по техния типичен небрежен калифорнийски маниер.

Знаеха чудесно как да си вземат изпитите. Умееха да учат резултатно за изпити. Не си даваха труда да учат нещо, което е малко вероятно да се падне. Освен това по някакви неведоми за мен пътища узнаваха какво ще се падне на изпита — абсолютни психо в това отношение. Естествено учеха само това, без да влагат кой знае каква мисъл в работата си над материала, и го предаваха разработено на изпитите.

В началото се мъчих да разбера всичко, което ми се преподава в клас. Задавах въпроси и се опитвах да мисля. Но в училището няма място за въпроси или мислене. Няма начин! Изпитите ангажират цялото ти внимание. Може би се предполага, че част от преподавания материал остава по стените на мозъците ни, след като го изстискаме обратно върху листовете хартия по време на изпити — мисля си по аналогия за изработката на гърнета в сухи гипсови калъпи.

Едно е ясно: не искам да участвам повече в целия този ужас. Не виждам какво общо може да има между това насилствено помпане със знания и борбата за оцеляване в живота извън училище. Какво толкова добро може да ти донесе едно нищожно парче хартия, доказващо, че си бил в колеж, лизал си задници и си зубрил като луд в продължение на четири, шест или осем години?

Мога да казвам, че съм бил. Кой ще се втурне да проверява? Ще казвам, че съм завършил, и то с отличие. Кой ще ме разобличи? Никой няма да позвъни и да попита. Обикновено, когато постъпваш на работа, попълваш някакъв формуляр. Ще заявя, че имам диплома, две дипломи, защо не, по дяволите? „Имам докторат по физика и химия“ — звучи превъзходно.

Убеден съм, че твърде малко хора по света могат да зададат поне един истински интелигентен въпрос в тези области. Едва ли някои от така наречените физици биха могли да ми поставят капан. Всички те се специализират толкова тясно, че никой от тях не знае какво работи другият до него. Един нищожник следи като омагьосан отделянето на кварк от някой неутрон и няма ни най-малка представа с какво се занимава специалист по оптична физика. Нито един от двамата не си спомня нещо от общата физика. Винаги мога да се измъкна с „това не е в моята област“. Трябват ми само три дни да запаметя двайсетина константи и никой няма да може да ме пипне с пръст.

Ще си намеря добър принтер да ми изкара една хубава диплома и ще си измисля някои имена за подписите отдолу. Рупърт Критчин или Парт Фейли. Или ще се сприятеля с чиновник от канцеларията на някой университет; ще уредя да ми изпратят по пощата комплект фалшиви препоръчителни писма и диплома — ще си дам успех средно 5.0; цаката му е да изглеждат впечатляващи, да респектират всекиго.

Най-вероятно е да работя някъде в промишлеността; да помагам на „Ексон“ да спечели още един-два милиарда, хич не ми пука.

Цялата история е толкова тъпа. Или си кадърен, или не — дипломата е без значение.

В Орегон се представих за „чокър“2. Написах името на фирмата върху комплект работно облекло и казах, че вече съм работил там. Никой не започна да проверява.

Е, то се знае, първите дни сгафих няколко пъти, сигурно са ме взели за пълен идиот. Но към края на седмицата вече се справях не по-зле от другите.

За беда тоя занаят е доста опасен. Бачкаш като луд за седем долара на час. На третата седмица бях ударен така, че загубих съзнание. Когато тракторът се издърпва назад и дънерите започват да се търкалят, трябва да съумееш много бързо да отскочиш встрани — иначе може да те сплескат като палачинка. Два дни по-късно отново бях проснат на земята. Отидох в канцеларията да си взема възнаграждението и да напусна. Вече се бях специализирал и те ми предложиха повече пари само и само да остана.

Човек може да си намери работа навсякъде. Правих лодки в Портланд. Казах им, че съм работил това в Лос Анджелис. Бях намерил името на фирмата за строеж на лодки в Лос Анджелис в телефонния указател в библиотеката.

Никога не съм строил лодка, дори и макет. Хваща ме морска болест само като ги гледам. Но получих работата. Поставиха ме да изтърквам с гласпапир парчета махагоново дърво и да изпилвам грубите краища на стъклопласта. По-късно се издигнах до рязане на шаблони от шпертплат. По един час на всяка една от тези операции — и човек научава всичко, което му е нужно да знае.

Едно не ми е ясно — как има хора, дето цял живот си стоят на тая работа. Не е чудно, че завършват като наркомани или висят с часове пред телевизора.

Стигаме до Гленууд Спрингс преди да се мръкне. Скалистите планини се издигат пред нас като стена. Слънцето, идващо отзад, изглежда като хванато в капан, напълно блокирано от тази страна на планината. Оттук човек остава с впечатлението, че отвъд планината царува пълен мрак чак до Източния бряг.

Намираме хотел, построен в предпланината. Не е мотел, много е стар. Фоайето му е застлано с изтъркани килими, рецепцията е от дъбово дърво и със старомоден звънец, с натискане. Има дори билярдна маса нормален размер. Не мога да си спомня някога да съм преспивал в истински американски хотел.

И стаята е старомодно обзаведена с две еднакви легла и дебело боядисани чугунени радиатори под прозорците. Тук сигурно умират от студ през зимата. В банята има истинска вана върху лъвски лапи. Редуваме се в нея — има гореща вода колкото ти душа иска. Пълня ваната до ръба и се оставям да плувам по повърхността. Правя водата толкова гореща, колкото мога да издържа, сетне постепенно я охлаждам.

Бърша се до прозореца, докато татко е в банята. От звуците, които се носят отвътре, човек остава с впечатление, че пълни само седем-осем сантиметра вода и остава в нея не повече от пет минути. Вечно бърза — по отношение на всичко.

На долния етаж си наемаме щеки за билярд. Играл съм малко в спортния салон в Коуел, не съм факир, но все пак играя добре. Играем един след друг. Татко е дяволски несръчен, сякаш крайната му цел е да пробие с тази щека масата, но ударите му са сполучливи. Не мога да се вредя от него. Кога и къде, по дяволите, се е научил да играе билярд? Сигурно в армията.

Никой от нас не може да понесе мисълта за още една пица. Срещу хотела има пицария, но от другата страна на реката откриваме ресторантче, което предлага пържоли. Заедно с тях ни поднасят и гарнитура от пръжки със зеленчуци и кочан варена царевица. Голяма рядкост е да ти сервират кочан царевица в ресторант. Но проклетата сметка е почти дванайсет долара. Как е възможно да се живее при такава цена на храната?

Когато се връщаме в хотела, татко едва си държи очите отворени. Облича налудничавата си пижама-анцуг и заспива веднага. Хърка като парен локомотив, докато не го побутнах да се обърне.

Бях си си свил списание „Mad“ от фоайето, опъвам се с него на другото легло. Пускам тихо телевизора в ъгъла. Има само един канал, който предлага каубойски филм със съответната каубойска музика. Ако живея тук, ще полудея. Доскучава ми до смърт само след десет минути; списанието е отпреди две години, чел съм го. Мисля си дали да изляза и да поскитам из града, но съм прекалено уморен за това.

Бих желал да мога да реша какво, по дяволите, ще правя отсега нататък!