Татко

Глава 23

Когато завиваме по алеята към дома на моите приятели, виждаме Рита на вратата. В ръката си държи телеграма. Представих си Джаки, когато тичаше към мен в студа на Морван. Предчувствам нещо лошо както тогава.

Спирам. Били, който ме следва, се блъска в мен. Продължавам бавно да вървя.

— Пристигна веднага след като тръгнахте; от Калифорния е.

Не знам защо я отварям още там, на стъпалата. Рита отстъпва и е от вътрешната страна на прага. Били стои до мен. Чете се лесно.

Подавам телеграмата на Били.

— Дядо ти е починал, Бил. Ще трябва да се връщаме.

Само това можах да изрека.

Минавам край Рита и отивам в двора им. Плача. Не мисля, че някога в живота си съм ридал с такова отчаяние. Стоя в задния им двор, облегнал глава на стената и плача, докато повърна.

Плача заради много неща и те са различни форми на самосъжаление. Плача, както плачеше момчето в онзи разказ „Бимини“ на Хемингуей. Неговата голяма риба му избяга, след като се беше приближил толкова много до нея. Моят татко избяга от мен. Нямах волята, куража, упорството, да положа последни усилия, за да го върна обратно в света на живите.

Ридая още, защото той ще ми липсва много — няма да чувам гласа му, да виждам характерните за него движения, да усещам миризмата му, да го докосвам. Той си е отишъл — няма го.

Ридая още, защото ме е страх. Страх ме е от смъртта. Страхувам се да бъда сам; в естествения ход на нещата аз съм този, който следва да умре след него.

Тези са някои от причините, за които знам, че плача; но има и други, и те не са толкова егоистични. Плача за мама, за Джоан, за Джаки, който никога няма да познава дядо си, за него той ще бъде само име. Плача за Врон, която много обичаше татко. Но най-много плача, защото голяма част от мен си е отишла.

Чувам шум и виждам Рита зад мен. Обръщам се и ние се вкопчваме един в друг. Тя е дребна, по-дребна от Джоан, по-дребна е и от мама, но силна, притиска ме към себе си по-силно, отколкото аз нея. Вцепенявам се. Не искам да напусна това убежище, този източник на сила и утеха. Това е обратна връзка, нейната сила и енергия се вливат в мен, умиращо дърво, което тегли жизнени сокове от имел.

Най-сетне преставам да плача. Рита ме повежда към къщата, в кухнята. Сядаме, смутени, изтощени. Пат все още е на работа. Били е на горния етаж. Не мога да говоря с нея. Колкото пъти се опитам, избухвам в плач. Пита ме дали да направи резервации за Лос Анджелис. Кимам. Пътуването ни дотук вече няма смисъл.

Самолетът отлита в седем. Рита казва, че ще ни откара до летището. Освен това ще съобщи на Джоан номера на полета ни. Двамата с Били мълчаливо събираме вещите си. Знае, че не съм в състояние да говоря; самият той се е затворил в себе си. Сега той ми е най-близкият мъжки роднина, а дори не мога да го докосна.

Рита ни откарва на летището половин час преди отлитане. Паркирането е невъзможно, така че тя ни оставя там. Бързо си вземаме нещата, махаме с ръце. Чувствам се отдалечен, някак без опора, свободно плуващ в пространството, движа се механично.

Вече сме на опашката пред гишето за билети, когато осъзнавам, че Били определено се влачи някак странно зад мен, много разстроен за нещо свое. Питам го какво се е случило. Клати глава, нищо не казва. Но става все по-неспокоен. Най-накрая изплюва камъчето.

— Как смяташ, татко? Имам среща в Париж с Деби след три дни. Кое ще бъде по-добре — от Калифорния ли да изпратя телеграма до „Америкън Експрес“ или да се обадя на родителите й оттук; те може да знаят адреса й. Трябваше да се срещнем с нея на острова под плачещата върба. Не ми се иска напразно да ме чака.

Пред нас има още трима души.

— Искаш ли наистина да дойдеш на това погребение, Бил?

Поглежда ме в очите за пръв път от получаването на телеграмата насам.

— Боже мой, татко! Той е твой баща; разбира се, че ще дойда! Едва ли някой ще ме оправдае, че не съм бил на погребението на дядо си.

— Аз ще те разбера и оправдая, Бил; това се отнася и за майка ти. Погребението на татко не е твой проблем. Ще намеря някакво обяснение.

Пред нас има още двама души.

— Не искам да те оставям така, татко.

— Това няма значение, Бил. И на мене нямаше да ми се иска да се връщам в Калифорния, ако бях на твое място; бих предпочел да посрещна момичето си под онова дърво там.

— Сигурен ли си в това?

Кимам. Усмихва се и протяга ръка. Стискаме си ръце. Това се случва за пръв път. Ръцете му приличат толкова много на моите — имам странното усещане, че правя ръкостискане със себе си. Обръщам се към жената на гишето и си купувам един билет. Няма проблеми с анулирането на резервацията за Били. Трябва да се кача на самолета след петнайсет минути; отиваме да сложа етикет на багажа си.

— Били, ето ти четиристотин долара. Толкова щяха да бъдат разноските ти за отиване и връщане от Калифорния. Провери дали можеш да попаднеш на анулиран чартърен полет или на резервен; обзалагам се, че ще намериш нещо под сто долара, особено като студент; така ще ти останат пари.

Давам му четирите стодоларови банкноти, които получихме от дамата в публичния дом. Били ме изпраща до входа и ние отново си подаваме ръце. И двамата бързаме, и двамата се опитваме да се разделим, преди нещо в нас да се пречупи.

Вървя през дълги, тесни, покрити с червена пътека коридори с ниски тавани. Чувствам се по-добре. За пръв път се качвам навреме в самолет.

Детството на Били приключи. Може би като привилегирован зрител ще мога да видя бъдещия му живот. Моето време с татко приключи; близостта ни накрая, сега остава вътре в мен, скрита завинаги.

Изпълнявам механично всичко, свързано с пътуването със самолет: слагам на място ръчния си багаж, сядам на мястото си до прозореца, закопчавам колана. Раздават ни слушалки; слагам ги. Искам да убия следващите пет или шест часа, просто да ги оставя да се случат без мое участие. Искам да стана предмет, багаж, който се пренася срещу високо заплащане на далечно разстояние. В сектора за непушачи съм до прозорец пред крилото; това е любимото ми място. Няма много пътници. Никой не сяда до мен.

Излитаме. Обзема ме приятно чувство, когато се отделяме от земята. След първоначалното ускорение се чувствам безтегловен, умиращ бавно. В напускането на земята има нещо странно, нещо освобождаващо.

Поглеждам надолу. Пенсилванската магистрала лъкатуши през планините. Съвсем доскоро двамата с Били се борехме с всеки километър, пълзяхме по нея, всяка минута излагахме живота си на опасност, обзети от постоянно напрежение, чувство на несигурност, отговорност. Сега летя, плъзгам се, впускам се, нося се над нея — и всичко това е като смърт в сравнение с живота. Чувствам се като отстранен от борбата с живота, понесен някъде без усилия от моя страна.

Отпускам глава върху пластмасовия двоен прозорец. От слушалките ми се носи първата симфония на Малер. Слушам я сега, а той я е сътворил преди раждането на татко.

Носят питиетата — пия; носят подноса с храна — ям; но съм сред облаците, част от сложните фантазии на Густав Малер върху френска детска песничка. Когато пускат филма, подчинявам се на искането на стюардесата да спусна транспаранта, но си оставям мъничка пролука, през която да надзъртам навън. Наблюдавам шарките по земята, докато се носим над тях, дългите сенки, насочени назад, назад, откъдето идваме, назад, където накрая се надявам да се върна.

Наносните, заливани от приливи земи на Източния бряг, преминават в планинската верига на Апалачите; Апалачите се преливат в Средния Запад, плоската равнина, безкрайните редици, напоителните системи, правоъгълните ниви. Малко от това беше видимо за нас, докато препускахме бясно през тези места, заобиколени от всички страни от царевица на нивото на очите, пшеница или пасящи говеда.

Приближаваме се до огромното възвишение на Скалистите планини: високи, розови скали се протягат към нас от земята. От другата им страна минаваме през бурно завихряне на въздуха и гъсти облаци. Долу вали.

Опитвам се да се съвзема, да направя план. Не съм готов за онова, което ме очаква от другата страна на Международното летище на Лос Анджелис.

Ето ме в този момент, петдесет и две годишен и в добро здраве. Имам интелигентна, разумна и любяща жена, три хубави деца. Работя точно това, което искам, и съм добър в своята област. Защо тогава не се смея на глас и от сърце?

Късметлия човек съм, младежките ми мечти се осъществиха. Татко си изгради свой сън, раздели живота си. Може би мама е избрала най-невъзможната вероятност. И в това се състои трагедията й.

Все още страдам за татко, за тъжната пътека на живота му. Благодарен съм за онзи кратък, последен светъл период, дарен и на него, и на нас — нещо, за което не бяхме мечтали. Радвам се, че се случих с него тогава; надявам се, че съм извлякъл поука от тези кратки, но ярки дни.

Може би е време да започна да се уча да старея. Ако ми провърви, ще имам около двайсетина години на разположение.

Трябва да намеря начин да се подготвя и приспособя към физическата слабост, болката, умствената немощ, отслабената памет, намалената чувствителност и острота на възприятията, липсата на толерантност — толкова неща, които сега ме ужасяват.

Трябва да се подготвя за неизбежните потискащи стени, които бавно ще се издигат между мен и другите; трябва да бъда готов да приема бавното, но сигурно отдалечаване на децата ми, докато в най-добрия случай остане само толерантността. Ще трябва да се науча да приемам без обида болката, с която ще слушам как порасналите ми внуци се вбесяват от най-скъпите за мен душевни и морални ценности, докато техните идеи на свой ред ще измъчват мен.

Трябва да се подготвя за смъртта на дългогодишни приятели, роднини; погребенията, на които ще ходя отсега нататък, ще зачестяват… Трябва да се науча освен това да живея с тези, които останат около мен и които сигурно ще бъдат скучни и безинтересни. Трябва да бъда готов да наблюдавам дегенерирането на моето поколение — на Врон, на Джоан, на Марио…

И всичко това ще се случва с мен. Ще се превърна в досаден, отегчителен човек за другите, ще преча на разговорите им, ще се повтарям, ще схващам бавно, но бързо ще разбирам нещата погрешно, ще говоря нелогично. И всичко това вероятно ще бъде невидимо за мен. Дори няма да осъзнавам собствения си упадък. Той ще се прокрадва тайно, незабелязано, като безшумно пропълзяване на змия, без ясно доловими стъпки…

Всяка сутрин ще се събуждам по-стар. Способностите ми за преценка ще бъдат хванати в капана на количествения натиск. Ще мисля, че светът се е променил, че се променя по-бързо, че става по-мрачен, по-слабо стимулиращ, по-неразумен и като цяло — по-невъзприемлив. Лесните неща ще станат трудни, а трудните — невъзможни.

От друга страна, трябва да се науча да се възползвам от предимствата на възрастта. Татко ми даде добър пример. Вероятно няма да ми се налага да работя, да се занимавам с много от нещата, които не желая да върша. Ще се откажа от преследването на успех, жени, работа, власт, благополучие. Практически никой няма да зависи от мен. За пръв път от детството си ще вкуся отново от свободата, свободата да бъда себе си. Вероятно ще спя по-малко, ще имам повече време за бленуване, за мислене, за четене — ако очите и умът ми все още държат…

Ще имам време да лъкатуша по пътищата и завоите на живота си, да преживявам отново добрите моменти, да преработвам или да се опитвам да коригирам лошите. Надявам се още да мога да разбера нещо за смъртта, да проникна във видимата й неочакваност и безвъзвратност, да се науча да я приемам като източника, причината за живота, както го познаваме.

Познавам се достатъчно добре обаче, за да знам, че ще направя всичко възможно да отлагам до края осъществяването на тези мои мъдри решения. Няма да разхлабя хватката си с живота, няма да се предам лесно. Това може да затрудни остаряването и смъртта ми. Ще се намесят безразсъдността ми, манталитетът ми, жаждата ми за живот. Вече се занимавам с медитация и йога. Като се върна във Франция, ще започна да правя редовно гимнастика и да тичам за здраве. Определено ще внимавам с храната.

Знам, че алтернативата на старостта е да умреш млад, а аз не съм готов и за това. И все пак ще трябва да се науча да старея, преди да е станало твърде късно.

Пустините са розови и виолетови на цвят, дълги сенки оформят сини дупки сред тях. Внезапно виждам Египет, земята на фараоните с гробниците на владетелите. И докато гледам надолу тази тиха пустота и мъртъв пейзаж, в мен леко и тихо потичат мисли за смъртта, каквито никога не съм имал досега.

Сега към нас протягат каменни юмруци масивните планини на Сиера Невада и ние започваме снижаване, теглени надолу; моторите сменят тона си: следва дълго спускане. Виждам благоустроени жилищни квартали с ясната плетеница на улиците им. В огърлицата от къщи проблясват лазурът и тюркоазът на плувните басейни.

В далечината диша океанът. Обгръща ме вцепеняващо спокойствие. Чувствам някак, че съм готов за всичко онова, което ме очаква долу.

Може би поне за част от него.