Тайната на астероидния пояс

2.

Когато отвори очи, Гордън Леникс, надзирател Nо.26 на Сектор 108 от затворническата подземна станция на Итака-8, видя само размазани кръгове. Целите бяха изпъстрени с цветовете от спектъра, сменящи се за част от секундата. Болката в задната част на тила, съпровождаща размазаната картина, се усили едновременно с последователната смяна на цветовете. Той идваше бавно и мъчително на себе си след двата часа, прекарани в безсъзнание. Когато призрачните кръгове се стопиха и погледът му се избистри, съзнанието му започна да възприема гротескната картина на заобикалящия го свят. Самият той лежеше като захвърлена кукла, облечена в скафандър за ниска гравитация, просната върху скалните отломки на един от срутилите се тунели в Сектора за рудодобив.

Няколко пъти вдиша дълбоко за да опресни дробовете си, които изпитваха неприятна и болезнена тежест. И как иначе! Ударната вълна от детонацията на микроядрена капсула щеше да го разкъса, ако не беше тежкият черен скафандър, каквито носеха само надзираващите единици.

Размърда се леко, като се съсредоточи върху ръцете си, които плъзна бавно по изпъкналата част на визьора на шлема, сякаш да се увери, че все още е здрав. В противен случай щеше да отиде в онова съседно измерение, което на популярен език се нарича отвъдно. А на него все още му се живееше. Като се увери в стабилността на стъклото, регулира миниатмосферната пречиствателна система, монтирана в предната част на гърдите му, напрегна коремните си мускули и се изправи в седнало положение. Поради болките в ставите и по-слабата гравитация тялото му се стремеше да заеме неестествен наклон. След минута и втори неуспешен опит се изправи, макар и с огромни усилия и стенания. Изчака болките в различните части на тялото да отслабнат и тогава плъзна опознавателен поглед из вътрешността на тунела. От взрива всички светлинни източници в тунела, с изключение на няколко незасегнати аварийни, бяха придобили зловещ облик. Мрачният тунел, прокопан по подобие на другите близо стотина, бе назъбен и превърнат в огромна развалина. От бляскавите метални стени бяха останали множество разкъсани, стопени и деформирани от взрива метални обшивки, разпръснати по земята, която също бе на вдлъбнатини. Голяма част от стените, там, където металът не ги покриваше, взривът бе издълбал дълбоки до няколко метра дупки, наподобяващи метеоритни кратери на някоя планета.

Гордън Леникс с мъка прекрачи изпречилия му се пред краката къс обшивка и с хаотични движения вследствие на лошата си координация се спусна към дълбините на тунела. Беше се съвзел напълно. Припомни си всичко — от мига преди детонацията, до събитията секунди след него, когато видя как малката група затворници, предвождани от негов стар познайник, се промъкнаха през образувалия се от взрива отвор в стената и изчезнаха в един от тунелите, които тук бяха само два — надолу към бездната и нагоре към изходния ръкав, водещ към жилищния комплекс на астероида, където се намираше спомагателният екип, отговарящ за безопасното прехвърляне на миньорите в сектора на жилищния комплекс.

След като измина половинкилометровото разстояние до повърхността, Гордън Леникс едва не припадна от умората, която го налегна. Не беше сигурен дали няма нещо счупено, но самият факт, че все още се държи на крака, го накара да отхвърли подобна хипотеза. Сега му оставаше само едно — да се прехвърли колкото е възможно по-бързо до Главния комплекс, откъдето да информира за бунта. Трябаше да предупреди надзирателите за това. Докато се клатушкаше с тежкия скафандър към горния изходен шлюз, се запита какво ли щеше да стане, ако по някакъв начин затворниците успееха да се доберат до контролния сектор. Там се намираше главната централа за управление на Итака-8. Ако се добереха до него, последствията щяха да бъдат трагични. Той познаваше много добре избягалите затворници и го побиваха тръпки, само при мисълта за това, какво можеше да се случи с хората горе. Надяваше се силно на едно — по някакъв начин Олдброски и хората му да бяха спрени още на повърхността.

Тъй като часовникът на външната страна на скафандъра му, вграден на дясната му ръка, се беше повредил от електромагнитния удар от експлозията на микроядрената капсула, не бе в състояние да определи точното време или по-скоро колко време е бил в безсъзнание, представата му за време се свеждаше само до приблизително изчисляване на времетраенето, за което се бе изкачил. В действителност „изкачване“ бе силна дума за повишения едва с 4 градуса наклон на тунела. Самото то се извършваше по вертикала, чрез гравитационна камера, разположена в дъното на този тунел, водещ в друг хоризонтален ръкав, който пък се сливаше с жилищния сектор.

Когато стигна в края на тунела и се облегна на масивната двойносъединяваща се врата на гравитационната капсула, Гордън Леникс остави пулса си да се стабилизира. Чувстваше се необичайно тежко в скафандъра и умората му бе се засилила. Набра познатия кодов номер върху дешифриращото устройство, изчака налягането да се изравни и когато малката зелена лампа просветна обнадеждаващо, отвори вратата.

Вдигна глава, веднага щом се озова върху сферично антигравитационен диск. Във вътрешността на антиграви-тунела всичко си беше наред, установи той с радост и задейства преобразувателя върху контролното табло встрани. Нагласи гравитацията в тунела на минус 1 g и дръпна малкото червено лостче за стартиране. Силната умора в краката му внезапно се стопи в засмукването му нагоре. Височината на тунела бе двеста метра и скоростта му продължаваше да стопява разстоянието до повърхността. Дори не му се налагаше да поглежда нагоре. Програмата се изпълняваше автоматично и когато наближеше вратата на страничния ръкав, сама щеше да увеличи гравитацията на нулево g, за да спре. Осветлението тук се състоеше от разположени на еднаква височина една от друга групи от по четири лампи, хвърлящи жълти ивици върху стъклото на шлема му. Това донякъде го отпусна, но не за дълго. Движението спря по същия рязък начин, по който започна, пред масивна двойна врата от същия тип. Набра отново следващия код и влезе в хоризонтален ръкав. Обърна се и се наведе над двестаметровата пропаст. Дъното ествествено не се виждаше, но не това го изненада. Стори му се, че нещо пропука в таблото за регулиране на гравитацията. С надигащо се неприятно усещане усети бавното натежаване на краката си, докато стоеше над зейналата пропаст. Разделителната врата все още беше отворена, когато нещо в дъното проблясна като запален фенер и сякаш огромно смукало го дръпна за краката.

В пристъп на надигащ се ужас се хвърли към таблото за затваряне на вратата, миг преди чудовищното ускорение на гравитацията да го засмуче обратно в тунела. С крясък се отскубна от предпазната дръжка. Гравитацията бе толкова силна, че буквално го сграбчи за скафандъра и го издърпа до ръба на тунела. За щастие вратата се затвори, секунда преди да пропадне. Ако това беше станало, щеше да падне със скорост, надвишаваща тази на кораб, попаднал в гравитацията на Юпитер, и да се превърне на кайма.

С учестено дишане и запотено стъкло на шлема се отпусна върху металния под. Нещо бе станало с таблото там долу. Повреда или може би… саботаж! Странното проблясване, което зърна миг преди гравитацията да се усили почти със 100g, може би се дължеше на взривена микрокапсула, поставена в устройството му. А може би бе просто повреда? Каквато и да бе причината за това, от жестоката смърт го разделиха само няколко секунди.

Бавно се изправи вече в нормална гравитация и закрачи към най-близката врата. Отвори я само с натискане на малък бутон в средата. От вътрешната страна прозвуча съсък на изравняващо се налягане и вратата се плъзна встрани. Гордън направи крачка и се закова на място. Дъхът му секна.

Междинният отсек за скафандри бе оплискан с кръв и осеян с разпилените полу– и напълно изгорели тела на хората от патрулния отряд. Това си бе истинска касапница и той успя да махне шлема от главата си, миг преди да повърне в него. Внезапно обзелата го слабост подкоси краката му и той се просна на пода между обезобразените трупове. След малко успя да откъсне поглед от изхвърленото си стомашно съдържание, съвзе се и огледа скафандрите, висящи в една ниша в стената. На всеки един от тях трябваше да има предавателно устройство за връзка с Главния контролен комплекс. Заради ударната вълна неговият бе излязъл от строя.

Измъкна шлема на първия скафандър, който сграбчи, и включи предавателя. Последва равномерно пращене, сякаш сигналът се опитваше да стигне края на отворената линия, но там приемник липсваше. Долепи предавателя до устата си и натърти приглушено:

— Първи сектор! Първи сектор! Тук помощник-надзирател Гордън Леникс. Чувате ли ме?

Надяваше се да го чуят. В противен случай щеше да му се наложи да премине през цялата лабиринтова мрежа, за да се добере до Първи сектор. Не последва отговор! Изчака с напрегнат слух и повтори по-силно:

— Първи сектор! Тук Гордън Леникс. Чувате ли ме? Отговорете!

Заслуша се. Отново нищо. Сърцето му се сви. Нима навсякъде из комплекса бе като тук? Все пак, колкото и голяма да бе затворническата група, не можеше да се справи с всички патрулни групи на астероида. Трябваше все някъде да е била спряна. И желателно — избита.

Реши да опита трети път. Повтори същото и се заслуша, но сега вече без всякаква надежда. Задържа шлема няколко секунди до ухото си и понечи да го хвърли, когато предавателят изпука и в отговор чу провлачен, хриптящ глас. Гласът бе женски и някак си провлачен. Глас, който накара Гордън Леникс да настръхне, въпреки потта по тялото му. Това бе глас на агонизиращ човек.

— По… мощ! По… мог… нете ми. Моля… ви!

Гордън крясна в отговор:

— Говорете! Кажете какво се е случило? О, звезди…

— Помог… нете! Умирам.

— Успокойте се. Кажете ми какво стана? Ранена ли сте?

Последва напрегната пауза, която му се стори като цяла вечност. После долови само:

— Вси… чки са мърт… ви!…

Гордън се затича с бясна скорост към следващия ръкав.