Тайната на астероидния пояс

3.

Капитан Джулитас влезе обратно в капитанския мостик след проверка на обезпечаващите системи в камерите за дезинфектиране на екипажа. Пред погледа на един от нежеланите му гости, който стискаше недвусмислено смъртоносното оръжие в ръката си, той самият програмира камерите за хигиеничното почистване на бегълците. Въпреки привидната им чистота, Джулитас знаеше, че чистоплътността им не е от най-идеалните. Имайки предвид факта, че са били подложени на работа в минералните мини на Итака-8, славещ се с не особено ласкави отзиви за хигиената на затворниците, разбираше защо толкова бързаха да се подложат на тази процедура.

Седналият в командирското кресло Олдброски се завъртя и махна с ръка на съпровождащия. Онзи тутакси се оттегли зад затварящата се врата.

— Камерите са готови — каза Джулитас и се облегна на десния пулт до илюминатора. — Можете да се дезинфектирате, а ако щете — и обезпаразитите.

Летан Олдброски се усмихна.

— Благодаря, но чак от обезпаразитяване нямаме нужда. А що се отнася до дезинфектирането — то ще почака още малко.

Джулитас вдигна рамене. Ако се вълнуваше от хигиената на бегълците, то беше дотолкова, доколкото тя беше свързана с тази на кораба.

— Защо не седнете? — Олдброски посочи мястото от дясната му страна. — Няма смисъл да стоите така, като имаме предвид времето пред нас до навлизането ни в орбита около Церера.

Джулитас мудно се тръшна в посоченото място. Олдброски прибра бавно оръжието си в кобура и се облегна. След кратка пауза подхвърли:

— Вие не ме харесвате, нали? — Джулитас вдигна вежди. Онзи продължи: — Всъщност много ви се иска да ме изхвърлите през въздушния шлюз…

— Не разбирам накъде биете — отвърна Джулитас и отегчено скръсти ръце. — Но мисля, че и дума не може да става за положителни чувства, когато някой като вас узурпира кораба ни и държи оръжие под носа ми. Нима смятате, че не бих искал да се отърва от вас по най-бързия начин?

— Знам, че няма да се колебаете, стига разбира се, да ви се представи тази прекрасна възможност.

— До Церера има достатъчно време за това — отвърна Джулитас със сериозно изражение, контрастиращо с усмивката върху лицето на събеседника му. — Все някога ще се появи възможност.

— Харесвате ми, капитане. Казвате това, което мислите и което бихте направили, независимо от положението, в което се намирате. Други на ваше място щяха да ме увещават да не ги ликвидирам. Но вие или сте отчаян, или много глупав.

— Няма да ни ликвидирате по време на полета, защото имате нужда от нас. По-скоро ще го направите, след като достигнете целта на този полет.

Усмивката на Летан се стопи.

— Няма да е необходимо да ви убиваме. Ако ни съдействате, щом стигнем до астероида, ще ви оставим да разполагате със съдбите си. Повече никога няма да ни видите, нито пък ще чуете нещо за групата ни. Но дотогава животът ви е в наши ръце и ще правите това, което ви заповядвам, ако желаете душите ви да не се отделят от телата ви преждевременно.

Джулитас се тросна ядосано:

— Нищо няма да постигнете със заплахи. Досега съм попадал в много рисковани ситуации, в които животът ми е висял на косъм от смъртта и винаги съм успявал да измъкна кожата си цяла.

Олдброски се надигна от мястото си.

— Кое ви кара да вярвате, че и този път ще успеете? Нима си мислите, че съм чак толкова зависим от вас? Знаете, че и аз разбирам нещичко от космонавигация…

— Но не дотолкова, че да можете да стигнете до Церера без моя помощ.

Олдброски го изгледа враждебно, после, отпускайки се в пилотското кресло, потъна в размисъл. След продължително мълчание прокара език по устните си и изненадващо тихо, скаш някой да не го чуе, запита:

— Отговорете ми честно, капитане. Вярвате ли в легендата за Аритан-11?

Джулитас го изгледа с изненада и премига няколко пъти, преди да смотолеви объркано:

— Аритан-11? Имате предвид онези станции, за които се твърди, че са спряли нашествието на извънземните?

Олдброски кимна утвърдително. Джулитас вдигна рамене.

— Ха! Та това е само мит. Една легенда от миналото. Опит за нашествие от страна на извънземни, както е известно, е имало, както е известно и че той е бил пресечен по някакъв начин, макар да не е ясно точно как. Във всеки случай съществуването на бойни суперстанции е измислица, опит за обяснение на случилото се преди толкова много години…

— Така ли мислите? — Онзи гледаше изпитото лице на капитана. — Кажете ми какво знаете за тази… измислица.

— Почти нищо. Като дете бях чувал за някаква тайнствена космическа станция, въртяща се в нестационарна орбита около Херкулина-2. Спомням си, че тогава астрономите имаха голям проблем с измерването на орбиталната й траектория, тъй като… тъй като…

— …тъй като не можеха да повярват, че следва зигзагообразна траектория, — довърши мисълта му Олдброски — и че се промъква през астероидния пояс, настъпвайки бавно и сигурно към Марс.

Джулитас кимна колебливо.

— Хм. Така е. Празни приказки. Само глупак може да твърди, че станция, разположена в центъра на Астероидния пояс, може да се промъкне към периферията и да напусне пространството му.

— Не го ли вярвате?

Летан зададе въпроса толкова сериозно, че Джулитас се замисли. Какво ли се въртеше в главата на този човек? Дали не бе луд? С умопомрачено съзнание от може би дългогодишната работа в минните тунели на Итака-8? Сигурно действително е луд. Никой здравомислещ човек, избягал допреди по-малко от два часа от затворнически астероид, няма да посмее да се насочи към най-мащабното място, където броят на патрулните кораби бе по-голям от броя на населението в периферните астероиди. А и самият факт, че разпитваше за някаква станция-фантом, родила се в главата на побъркан астроном, жаден за слава и величие или некадърен капитан на търговски кораб, който в полутрезво състояние бе сбъркал траекторията на стара изоставена космическа станция, с тази на случайно открит малък астероид, говореше достатъчно красноречиво за надеждността на мозъчните връзки в главата на събеседника му.

Джулитас реши да бъде по-внимателен. Ако действително мъжът пред него имаше психически отклонения, то тогава трябваше да смени ролята.

— Защо да вярвам в нещо, съществуването на което се базира на някакви си бръщолевения на древните астрономи и капитани, чиито мозъци не са можели да направят разлика между траектория и орбита?

— Трябва да отбележа, че невежеството и ограничеността ви са на високо ниво. — каза Олдброски със саркастичен тон. — Смятах ви за по-умен и съобразителен човек, но ето че сега вие сам оправдахте първоначалното ми мнение за вас.

— Съжалявам, ако съм ви заблудил — Джулитас небрежно сви рамене. — Но и аз промених мнението си за вас.

— О, мога ли да го чуя?

— Разбира се. Смятам, че сте най-обикновен пират, чийто живот не струва пукната монета и чиито цели и фантазии са толкова безмерно абсурдни, че не си струва дори да се изпикая върху тях. Това удовлетворява ли ви?

Приготви се за изблик на ярост насреща си, но за негово учудване и леко облекчение, Олдброски само вдигна длани и изпляска три-четири пъти с преиграна развеселеност.

— Браво, капитан Джулитас! Великолепно. Несравнимо. Вие не само, че сте невежа, но сте и голям кретен. Опасявам се, че безсилието на отговора ви е предизвикано от неспособността на доста поизносените неврони в черепната ви кутия да мислят рационално и мащабно. Съзнанието ви така се е ограничило от жалкото ви сноване между шибаните астероиди, че липсата на каквото и да било развлечение и на необходимост от мислене са си казали своето. Да продължавам ли?

— Не. Бяхте прекалено ясен.

— Радвам се, че принципно се съгласихте с мен. А сега, ако нямате нищо против, ще конкретизирам още малко главния въпрос. Вярвате ли в съществуването на Аритан-11?

Въпросът прозвуча по толкова решителен и твърд начин, сякаш от това зависеше животът на всички на кораба.

— Не! Твърдо не.

— Много добре. Какво ще кажете, ако ви докажа, че Аритан-11 не е просто една легенда, а реално съществуваща станция, чиято траектория на движение продължава да бъде зигзагообразна и която се приближава все повече до перихелия на най-външния астероид от пояса?

— Да ми докажете? И как смятате да го направите?

— Ще кацнем на Аритан-11, преди да стигнем до Церера! Ето защо искам да се насоча към центъра на патрулната флота. След посещението си на Аритан-11 ще притежавам пълното право и възможност да заставя Церера да ми обърне нужното внимание.

— Естествено е, че ще ви обърне внимание. Едва ли някога ще извършат по-бързо процедура по унищожаване. Бъдете спокоен.

Този път Олдброски не се сдържа:

— Джулитас! Ти си едно тъпо нищожество. Траекторията и сегашният апекс на Аритан-11 съвпадат точно с нашият полет. Според последните ми изчисления, само след 4 часа земно време траекториите ни ще се пресекат. Тогава ще кацнем на нея, ще вземем това, което ни трябва, и ще продължим полета си до крайната цел. А сега ви нареждам да напуснете командния мостик и да се затворите в каютата, докато не ви повикам.

Джулитас изгледа с неприязън профила на пирата пред него и с рояк черни мисли в главата си напусна командния мостик.

Летан Олдброски остана дълго загледан в междузвездното пространство, изпълващо носовия илюминатор, в различните точки на което се рееха едва видимите очертания на някой отдалечен астероид или парче скала, обвито в лед, каквито кръстосваха вечно пространството и които в началото на космическата ера на човечеството бяха взели доста жертви. Но корабите сега имаха автоматична програма за разрушаване на подобни обекти от разстояние, в случай че пресекат траекторията на полета. Бордовите компютри действаха безотказно.

Летан отмести погледа си и плъзна ръка върху няколкото реда бутони от лявата му страна. Върху екрана до тях светнаха четири колонки с цифри, следвани от изписани параболични траектории и малък неправилен овал, сплеснат силно в полюсите. Пръстите на Олдброски почукаха нежно по екрана, после той се облегна и върна погледа си обратно към звездното пространство, продължаващо все повече да се запълва от малките познати ледени късове.