Глава 8

— Джорджина?

Откъснах се от деликатния проблем, за който Тами беше поискала помощта ми. Един клиент се опитваше без касова бележка да върне една камара книги с наръфани страници и скъсани корици. Твърдеше, че вече имал същите книги, и че тези му били подарени за рождения ден.

— Само секунда — отвърнах на Бет. — Трябва да приключа с това.

— Добре — каза тя. — Мисля, че трябва да провериш Каси.

— Каси?

— Да. Тя е горе в кафето.

Това привлече вниманието ми. Довърших разговора си с клиента и му обясних учтиво, че не можем да приемем книги в такова състояние. Ако другите екземпляри имаха по-добър вид, можеше да донесе тях. Той се цупи и спори още малко, но накрая се предаде. Завъртях очи, след като си замина. Едно нещо никога не се променяше у хората — винаги се опитваха да получат нещо от нищо. Затова и адът не оставаше без работа.

Намерих Каси в кафето пред чаша вода. Под очите й имаше тъмни кръгове и не беше обърнала обичайното за нея внимание към грима и прическата си. Гледаше мрачно масата, очите й бяха празни и изцъклени.

— Здрасти — казах меко и придърпах стол срещу нея. — Как си? След миг закъснение тя вдигна глава, но така и не ме погледна.

— Добре.

— Сигурна ли си? Не изглеждаш никак добре.

— Не знам — гласът й беше равен, отнесен. — Снощи си легнах късно, това е. Съжалявам. Съжалявам, че идвам в този вид.

— Няма проблеми. И аз съм купонясвала по цяла нощ.

Проблемът беше, че Каси не изглеждаше да има махмурлук. Определено й имаше нещо… но не можех да разбера какво. Беше странно.

— Къде си била? На купон?

— Да. Групата на Дъг пак организира парти.

— Наистина ли? — това беше новина за мен. — Сигурно е било супер.

— Не знам.

— Как така? Нали си била там?

Сбърчи чело, в кафявите й очи проблесна объркване.

— Аз не… помня. Глупаво, нали? Май добре съм се подредила. Помня… че бях с Алек. После си тръгнахме. Отидохме някъде.

— Не знаеш къде?

Изглеждаше разстроена и затвори очи.

— В някаква голяма къща и… не знам. Просто… не мога да си спомня. Съжалявам, Джорджина. Не трябваше да идвам днес. Съжалявам.

— Няма нищо. И нямаш представа какво си правила с него? Нищо ли не си спомняш?

Поклати глава. Не трябваше да се бъркам в личния живот на колегите си, но нещо ме притесняваше. И то не се отнасяше само до предубеждението ми към Алек. Спомних си как предлагаше алкохол на жените и ги канеше да отидат на друго „по-интересно“ място. Каси не помнеше какво се беше случило и това говореше за наркотици.

— Алек даде ли ти нещо?

За пръв път в разговора ни глуповатото й изражение изчезна и тя застана нащрек.

— Аз… не. Не.

Тя обаче лъжеше. Бях сигурна. Защо? Страхуваше се от него? Чувстваше се неловко? Не можех да продължавам да я разпитвам. Изглеждаше съсипана. Казах и да се прибере и да си почине, не се наложи да я убеждавам дълго.

Заех мястото й на касата, ядосана на онзи идиот Алек. Гневът ми се подхранваше и от факта, че се чувствах безпомощна. Животът на Каси не беше моя работа и докато не признаеше, никой не можеше да обвини Алек.

Каси си тръгна, Пейдж отново беше болна, а Уорън играеше голф във Флорида; затова и почувствах облекчение, когато Дъг се появи. Изглеждаше енергичен както винаги и се надявах да оправи мрачното ми настроение.

— Чух, че сте организирали купон.

— Да — усмихна се той, работеше на съседната каса. — Търсих те, но не си беше вкъщи.

— Бях на друг купон. Да си забелязал нещо странно между Каси и Алек снощи?

— В какъв смисъл странно? Изглеждаха във вихъра на купона.

— Нищо друго?

— Не. Поне не съм забелязал. Защо? Той интересува ли те? Малко е млад за теб, но ако си му навита, ще ти дам номера му.

— Категорично не!

— Леле! — възкликна той внезапно. — Я виж това!

Вдигна една от книгите, които клиентката му плащаше.

Беше любовен роман, на корицата имаше широкоплещест мъж и силно надарена жена. Главата й беше извита назад, устните й бяха отворени като за въздишка, а роклята й се свличаше по тялото.

— На бас, че вътре има доста пикантни неща. Няма нищо по-яко от нещо възбуждащо и малко време, прекарано насаме, а?

Той намигна на клиентката, която почервеня и не каза нищо. Подаде парите и изчезна колкото може по-бързо.

Ужасена, игнорирах клиентите, които чакаха на опашката, и дръпнах Дъг за ръката настрани от касата.

— Какво беше това, по дяволите? — попитах го тихо и ядосано.

Той се засмя високо.

— Стига, Кинкейд. Просто се забавлявам. Тези любовни романи винаги са ме побърквали.

— Не трябва да коментираш покупките на клиентите. Освен това не можеш да им говориш така.

— Това е едно от основните правила. Знам го.

— Така ли? Тогава се дръж прилично.

Стояхме там, и двамата изненадани от тона ми. Не съм предполагала, че някога ще държа на Дъг такъв поучителен тон. Определено не и тук. И двамата бяхме помощник-управители и нещо като съучастници. Служебните ни взаимоотношения се ограничаваха до безгрижно забавление и лудории.

— Добре — каза той след малко. — Както кажеш.

Върнахме се на касите, и двамата преднамерено не си обръщахме внимание. Работихме известно време без инциденти, докато не го чух да казва:

— Боже, сигурно ти е много тежко. Дано всичко се оправи.

Погледнах и видях клиентът му да купува книга за болестите, предавани по полов път. Дъг отвърна на погледа ми предизвикателно. Довърших обслужването на моя клиент и сложих табелка „затворено“ на касата. Намерих Анди на бюро „Информация“ и го помолих да си разменят местата с Дъг.

— Не му казвай, че аз съм те накарала.

Изглеждаше по-безопасно Дъг да помага на клиентите в търсенето на книги, но и след това продължих да го чувам, в която и част на книжарницата да се намирах. Говореше и се смееше прекалено високо. Когато и да погледнех към него, винаги беше в движение — не можеше да стои на едно място. Веднъж буквално започна да жонглира с книгите на един клиент. После го видях да подскача, докато водеше друг клиент към секцията с готварски книги. Намръщих се, не бях сигурна какво трябва да направя. Тази седмица жизнерадостта му беше забавна, но вече прекаляваше и не знаех каква позиция да заема.

— Червенокосото момиче ми каза, че сте управител — внезапно каза жена на средна възраст и се приближи към мен, докато подреждах една витрина.

— Помощник-управител съм — отвърнах. — С какво мога да ви помогна?

Тя посочи към бюро „Информация“.

— Онзи мъж беше много груб с мен. Помогна ми да намеря някои книги и после… каза…

Не успя да довърши, разтреперана от гняв и обида. Погледнах какво държи. Книги за клиничната депресия. Прекрасно. Поне заглавието не беше „Как да ви вбесим в книжарница без грам такт“. Поех си дълбоко въздух, за да се успокоя, извиних се учтиво на жената и обещах да се заема с проблема. После отидох в началото на опашката и казах на Анди, че жената няма да плаща за книгите. Уорън не одобряваше такива неща, но в момента не ми пукаше.

Изчаках Дъг да приключи с клиента си и го дръпнах настрани за пореден път.

— Трябва да поговорим в офиса.

Изгледа ме накриво. Докато изучавах лицето му, забелязах, че погледът му беше отнесен и трескав.

— Защо? Да говорим тук. Трябва да помагам на клиентите. Не мога да оставя това проклето място на произвола на съдбата.

Пребледнях при тези думи, но се насилих да запазя спокойствие. Имаше опашка от четирима клиенти, които ни слушаха.

— Не. Да отидем отзад.

Завъртя очи и ме прегърна приятелски.

— Исусе, права си. За какво става въпрос?

— Знаеш за какво става въпрос — отвърнах и се освободих от прегръдката му. — Днес не си в час.

Усмивката му угасна.

— Не, ти не си в час. Какво ти става? Не можеш да ми говориш така.

Говореше прекалено високо. Спряха се още хора.

— Изобщо не мога да разговарям с теб, ако ще се държиш като глупак. Разстройваш клиентите. Държиш се изключително неуместно и го знаеш.

— Неуместно? Боже господи, Кинкейд! Вече звучиш като Пейдж. Аз се забавлявам. Забрави ли какво е това? Забрави ли как се забавлявахме двамата, преди да ти влезе тази муха в главата?

Вече се беше събрала порядъчна тълпа. И клиенти, и служители. Мъртвешка тишина, с изключение на леките звуци на Вивалди, които се носеха от уредбата в книжарницата.

— Искам да кажа — продължи той, доволен от вниманието, — от къде на къде се държиш така? Кой те направи шеф? С теб сме на една длъжност, забрави ли? Получи десет секунди слава в разказа на Мортенсен и си вирна носа. Защо не отидеш при него? Може би, ако те оправи, ще спреш да се държиш като кучка.

— Дъг — казах, изненадана колко твърд и силен беше гласът ми. Сякаш друг използваше тялото ми, за да се изправи срещу Дъг, а аз само наблюдавах. — Отивай си вкъщи. Веднага. Ако не си тръгнеш, ще те изхвърля.

Разбира се, нямах представа как щях да направя това. Бях ужасена, че му се противопоставям по този начин. Сърцето ми заби лудо. Бяхме застанали близо един срещу друг. Той беше с половин глава по-висок от мен и с по-здраво телосложение. Не се страхувах, че ще използва сила, но физическото насилие беше също толкова страшно, колкото и психическото. Все пак не отстъпих и запазих изражението си настоятелно и решително.

Накрая той се отказа и откъсна очи от моите. Сви рамене и се усмихна глупаво на публиката ни, сякаш очакваше да се засмеят заедно с него.

— Разбира се. Както кажеш. Не ми пука. Добре ще ми дойде един почивен ден.

Огледа се самодоволно и предизвикателно, сякаш беше победил. След още един изпитателен поглед към насъбралите се, се изсмя и излезе.

Всички мълчаха, затаили дъх. Вдигнах глава, сякаш нищо особено не се е случило. Делово се дръпнах встрани и казах на Бет, докато минавах покрай нея:

— Би ли поела бюро „Информация“?

Качих се по стълбите в кафенето и помолих баристата да ми направи мокачино. Взех чашата с треперещи ръце и отидох да намеря Сет. Днес беше с тениска на „Рат“12.

— Тетида — каза нежно той.

Отправих се към един от прозорците и той ме последва. Навън коли и хора минаваха по „Куин Ан“. Гледах ги, без да ги виждам. Сет застана зад мен, почувствах се спокойна и сигурна. Бе готов да ме подкрепи, макар че все още отказвах да падна. Ето затова, осъзнах аз, бях избрала да съм с него, въпреки сексуалните ни проблеми.

— Предполагам чу всичко.

— Да — каза той. — Справи се добре.

— Изобщо не исках да става така.

— Някой трябваше да се намеси — докосна той нежно ръката ми. — Понякога си много темпераментна.

Поклатих глава, все още вцепенена.

— Не исках да съм темпераментна.

— Джорджина, погледни ме.

Обърнах се и го погледнах. Прекрасните му очи бяха нежни и изпълнени с любов, но от тях струеше и сила.

— Постъпи правилно — постави ръце върху моите и палците му погалиха голата ми кожа. — Постъпи правилно.

— Той ми е приятел.

— Това няма значение.

— Какво му става, Сет? Какво го прихваща?

— Не е ли очевидно?

— Не и за мен.

Усмихна се горчиво.

— Същото, което те накара да изядеш цял плик с храна от „Тако Бел“ снощи.

— Какво? Тревата не може да причини това. Не може да го накара да се държи по този начин. Онова снощи не беше същото.

— Да — съгласи се той. — Тревата не може, но той очевидно взима нещо.

Обърнах се към прозореца и се замислих. Припомних си неизчерпаемата енергия на Дъг, трескавия поглед в очите му. Да, звучеше логично и това беше тъжно. Не го бях виждала да посяга към нещо друго, освен към алкохол и марихуана. Все пак… проблемът не беше само в приповдигнатото му настроение. Наркотиците не те правеха добър на тетрис и не ти помагаха за по-малко от месец да спретнеш толкова невероятни песни, че да стигнат за цял албум.

— Нямам представа какво може да взима. Опитвала съм почти всичко — признах неохотно. Безсмъртието позволяваше да експериментираш без опасните последици, пред които се изправяха смъртните. — Но и не съм правила задълбочено проучване, за да се досетя на какво е. Ти как мислиш? Някакъв вид амфетамини?

— И аз не знам.

Потърках слепоочията си, предвкусвайки появата на отвратително главоболие. Исках само да си отида вкъщи и да вегетирам на дивана със Сет от едната страна, Обри от другата и поднос курабийки в скута ми. Нямаше как да стане.

— Трябва да се върна долу. Вече сме с двама души по-малко. И днес ще трябва да остана до края на работния ден.

— Искаш ли да дойда у вас след работа? Трябваше да отида у Тери да боядисваме, но мога да се измъкна.

Уверих Сет, че не е нужно да променя плановете си заради мен и слязох по стълбите. Всичко се беше върнало към обичайния си ритъм, сякаш нищо необичайно не се беше случило. Единственото, което си заслужаваше да бъде отбелязано, беше начинът, по който ме гледаха колегите. Не с подигравка или насмешка, а по някакъв друг начин. Ако не бях наясно с нещата, бих си помислила, че най-накрая са започнали да ме уважават.

Прибрах се след работа изтощена. Бях капнала от умора — и психическа, и физическа. Когато абсорбирах енергията на жертвите си, обикновено го правех, за да поддържам безсмъртното си съществуване и за да мога да променям формата си. Но животът беше изпълнен с толкова много неща, които изискваха енергия. Влизане с взлом. Две поредни дванайсетчасови смени на работа. Благопристойно държание около човека на мечтите ти. Хокане на един от най-добрите ти приятели и прозрението, че вероятно има проблем с някакви гадни наркотици.

Нуждата от живителна сила ме прониза и ме направи раздразнителна и неспокойна, въпреки изтощението. При мен жаждата за енергия се превръщаше в похот, внезапна нужда да бъда докосвана и консумирана от някого, когото аз на свой ред щях да консумирам по-късно.

Обадих се на Бастиен.

— Какво има пък сега? — попита саркастично той. — Предполагам ти е омръзнало от игрички и направо ще се обадиш на Дана. Ще сложиш точка и ще я светнеш, че съседът й възнамерява да я съблазни и да унищожи организацията й. Докато си бъбрите, може да й споменеш и че влязохме с взлом в дома й и да уредиш ареста ми. Можеш да конфискуваш и колата ми, ако искаш. Ще бъде идеалният край на съсипаната ми кариера.

— О, млъкни! — срязах го аз; нямах нерви за такива неща. Очевидно у мен още тлееше някаква ярост от по-рано. — Първо, снощи нямаше да успееш да вкараш Дана в леглото, така че си го избий от главата. Второ, вероятно си я отблъснал още като отвори вратата, защото беше друсан. Трето, ако наистина искаше да я впечатлиш, трябваше да се покажеш по-загрижен за мен, а не да се правиш на безчувствен задник.

— Как е глезенът ти? — попита неохотно.

— Добре. Знаеш как е — изкълчването не беше проблем за един безсмъртен. — Достатъчно съм добре, за да искам да танцувам.

— Танци?

— Да. Искам да ме изведеш. Веднага. Имах най-отвратителният ден в живота си.

— Съжалявам.

— Съжаляваш? Отказваш ми? Откога стана толкова злопаметен?

— Не е точно това… е, добре, може би донякъде. Но Бил ме покани да гледаме футбол.

— Ти мразиш футбол.

— Да, но може да видя Дана. Съжалявам, Фльор. Оправяй се сама.

Затворих ядосано и набрах номера на втория най-добър танцьор, когото познавах.

— Коди, ще ходим на клуб.

— Добре — съгласи се той, — но трябва да доведа Хю и Питър.

— Уф. Те танцуват почти толкова лошо, колкото Сет.

— Да, но обещах да изляза с тях довечера. Не искаш ли да дойдеш тук? Тъкмо играем на „Подземия и дракони“. Знаеш ли колко точки има една сукуба?

— Добре, добре, доведи ги.

Затворих. Всъщност нямаше голямо значение кой щеше да дойде. Исках най-вече да се срещна с хора. Да изляза с компания щеше да придаде на вечерта усещане за нормалност, макар да нямах нужда от никого за това, което щях да направя.

— Господи, жено! — издиша Хю, когато отворих вратата час по-късно. — Напълно прецака братските чувства, които изпитвах към теб.

Бях с плисирана пола, която прикриваше по-малко от половината от бедрата ми. Блузата ми беше с голи рамене, три четвърти ръкави и стигаше до над пъпа, така че коремът ми беше гол. Беше от прилепнала ластична черна коприна, която изглеждаше непрозрачна на приглушена светлина, но разкриваше всичко, наистина всичко, на силно осветление.

Трябваше само да реша с какво тяло да изляза. Не исках да вляза в ролята на сукуба в обичайната си форма — онази, която работеше в „Емералд Сити“ и спеше в едно легло със Сет. Исках анонимност — да забравя и да бъда забравена. Вгледах се в огледалото и изпробвах няколко лица и етнически принадлежности. Накрая се спрях на красива латиноамериканска външност и дълга тъмна коса.

Отидохме в същия клуб, в който танцувахме с Бастиен. Пускаха различни стилове, но винаги гърмеше бърза и силна музика. Тя пулсираше в кръвта ми. Хю веднага се закотви на бара; изглеждаше точно като откачалките, които гледаха влюбено по-младите жени. Питър се чудеше дали да отиде при него или да се впусне в танци. Беше домошар и сигурно му се искаше да остане с Хю, но знаех, че места като това бяха любимото място за лов, както на сукуби, така и на вампири. Бях сигурна, че ще оцелее; правеше това почти толкова от отдавна, колкото и аз.

Отидох на бара, поръчах си „Рампъл Минз“ и го изпих на екс. Странно — част от мен едва ли не възненавидя Дъг, че се е забъркал с наркотици, а самата аз прибягвах до алкохол, за да успокоя напрежението.

— Танцувай с мен — казах на Коди и го хванах за ръката.

Изглеждаше добре тази вечер, беше облечен с падаща свободно риза с копчета. Шарката беше много изчистена — такива носеха само уверени мъже с истински усет за мода. Предвид танцовите му умения и русата му коса, той беше добър партньор.

— И какво, използваш ме за загрявка? — попита той няколко песни по-късно.

Засмях се. Танцувахме плътно един до друг и движех тялото си по-провокативно отколкото обикновено, когато танцувах с приятел. Несъзнателно движение. Гладът на сукубата беше излязъл на повърхността.

— Притеснявам ли те?

— Не. Освен че и на мен като Хю ми минават странни мисли за кръвосмешение. Съмнявам се обаче точно от мен да получиш това, от което имаш нужда.

— Вярно — казах, сканирайки тълпата. Заведението беше пълно със смъртни, всички бяха топли и енергични, и горящи от живот, за разлика от приятелите ми и мен. Копнежът отново ме завладя. Исках да докосна всички и знаех, че скоро трябва да се откъсна от Коди.

— Защо си се надъхала толкова? Обикновено не си такава.

Беше истина. Обикновено той и другите трябваше да ме слушат как мрънкам и проклинам пъклените си задължения и как натяквам колко мразя да съблазнявам свестни мъже.

— Трябва да намеря отдушник за страстта, която изпитвам към Сет. А и днес много ми се събра — обясних и му разказах всичко.

Коди се натъжи също като мен за Дъг, той го познаваше и го харесваше. Младият вампир се съгласи, че нервността на Дъг може да е свързана с амфетамини и даде предположения. Отбелязах си наум по-късно да проверя.

Накрая с Коди се разделихме и всеки отиде да се погрижи за себе си. Започнах да проучвам помещението както онази вечер, само че този път бях мотивирана. Избрах си партньори и безплатните напитки не свършваха. Всеки път, когато някой ме черпеше, Хю, все още на бара, поклащаше глава иронично.

След около два часа набелязах мишената си. Беше млад и мускулест, средиземноморските му черти го правеха да изглежда още по-разкошен. Има италиански произход, предположих аз. Беше и сладък и стеснителен, очевидно изненадан, че продължавам да танцувам с него. Приятелите му ни гледаха отдалеч и явно мислеха същото.

Преместихме се в най-претъпканата част на дансинга, изобилстваща от потни, подивели тела. Отърках тялото си в неговото по по-интимен начин от благоприличното и ръцете ми се плъзнаха по тялото му, докато се поклащаше. Когато устните ни се срещнаха, той се отдръпна.

Тогава ми каза — притеснен и със съжаление — че има приятелка. Това не ме изненада. Спряхме да танцуваме, хората ни блъскаха и аз изиграх невинно разкаяние, че съм се държала толкова дръзко. Престорих се, че не съм забелязала колко неохотно призна за приятелката си.

— Ъъ, чакай — каза той, когато се обърнах и тръгнах. В гласа му се долавяше колебание. Беше глас на човек, който се опитва да оправдае нещо, но същевременно знае, че не е редно да го прави… и въпреки това го иска. Искрен ужас премина по лицето му. — Искам да кажа, че пак… можем да… танцуваме. Нали?

Пет танца по-късно, омаях (и подкупих) една от сервитьорките да ни пусне в склада на клуба. Беше тъмно и тясно, пълно с резервни маси, но щеше да свърши работа. Чувах музиката горе, въпреки че не можех да доловя текстовете на песните. Цялата сграда вибрираше. Моят човек все още беше нервен, но алкохолът и предоставилата му се възможност очевидно бяха победили разума. Не му казах името си. Не попитах и за неговото.

Дръпнах го към себе си и се целунахме — силна, яростна целувка, след която човек чувства устните си подпухнали. Ръцете му започнаха от ханша ми и се плъзнаха нагоре, като вдигнаха полата ми, после се преместиха върху гърдите ми. Пръстите му ме галеха приятно, изследваха формата и големината им, а зърната ми се втвърдиха и щръкнаха. Той се наведе, положи устни върху едното и силно засмука. Когато усетих зъбите му да ме захапват леко, изстенах от удоволствие и протегнах надолу ръце, за да разхлабя колана му.

Той се изправи и този път аз се озовах долу. Коленичих и дръпнах боксерките му, за да освободя твърдия му член от ограниченията на плата.

Прокарах език по върха му, вкусвайки няколкото солени капки, които вече се бяха процедили. После, без да се колебая повече, го поех в уста и оставих езика ми да играе по него, а устните ми се движеха напред-назад по цялата му дължина. Той изстена и прокара пръсти по задната част на врата ми, опитвайки се да влезе все по-навътре в устата ми. Първите капки енергия потекоха през мен, сладки и възхитителни. Беше добър екземпляр, изпълнен със сила. Засмуках по-силно, дразнейки го още няколко минути, после го пуснах и се изправих. Когато спрях, изражението му стана почти комично отчаяно. Сякаш не можеше да повярва какво бях направила. Сякаш го бях ударила с бейзболна бухалка по главата.

Облизах устни и се усмихнах.

— Искаш още? Ще трябва да дойдеш, за да го получиш.

Това беше решаващият момент. След като си бях направила труда да обработя мъж с голяма живителна сила, можех да се постарая да изпълня норматива си, договорен с Джером, и да го покваря напълно. Мъж със сериозна приятелка може да изпита вина, че се е забавлявал с друга, но щеше да се чувства дори още по-виновен, ако той направеше първата крачка. Беше прекалено лесно да каже: „Тя ме накара“. Аз бях до тук — сега той трябваше да поеме инициативата.

Може би нямаше представа за скритите ми мотиви, но изглежда осъзнаваше сериозността на ситуацията. Сега стоеше на ръба; на ръба да вземе решение, което можеше да се отрази на вечната му душа. Да го направи или не? Да се отдаде ли на похотта и да изневери на жената, която обича? Да се възползва ли от мен, защото никога повече нямаше да има такава възможност? Или да ме отхвърли и да си отиде? Да й остане верен?

Усмивката ми ставаше все по-широка, спокойна и безразлична, докато той се бореше със себе си. Закрачих наоколо, сякаш имах цялото време на света, сякаш не ме беше грижа какво ще реши. Токчетата ми почукваха звънко по твърдия под. Обърнах се с гръб към него и се опитах да изправя няколко стари рамкирани картини на стената. Не се виждаше почти нищо на слабото осветление.

После го усетих зад мен. Ръцете му се спуснаха от талията ми надолу по ханша и после още по-надолу и погалиха дупето ми. Повдигна полата ми и събу черните прашки, с които бях. Ръцете му бавно проследиха всяка извивка, чувствайки, изследвайки. Едната му ръка се плъзна по предната част на крака ми и между бедрата ми. Движението го накара да застане по-близо до мен и го усетих, все още твърд, все още готов, когато се притисна към плътта ми.

Изследващата му ръка се пъхна навътре между краката ми и усетих тежкия му горещ дъх върху врата си. Пръстите му погалиха късите, добре оформени косъмчета между краката ми, после се преместиха по-надолу и затанцуваха върху слабините, дразнейки ги. Тих, настойчив стон се откъсна от устните ми и се притиснах в него с надеждата да откликне.

Плъзгаше пръстите си в лек ритъм, разпалвайки вече бушуващото ми желание. Минута по-късно, настойчивите му пръсти проникнаха вътре в мен, опипвайки и изследвайки. Бях мокра и хлъзгава, но все пак ме изненада и извиках силно. Той обви с ръка кръста ми, придърпа ме по-близо и продължи да вкарва и изкарва пръстите си. Животът му отново потече през тялото ми. Чисто физически огън бликна вътре в мен и се засилваше всеки път, когато проникваше вътре. Преди обаче да стигна до върха, той издърпа пръстите си и спря. Беше мой ред да остана неудовлетворена. Хвана ме за раменете и ме обърна; очаквах да ме притисне върху някоя маса или към стената.

За моя изненада обаче, той ме бутна да падна на колене; дишаше тежко, очите му горяха от глад и похот.

— Устата ти — изпъшка той. — Искам устата ти.

Това беше неочаквано и може би малко разочароващо, но все пак за мен нямаше значение. Преди да успея да мръдна, той се намърда между устните ми. Сподавих един звук на изненада и това очевидно още повече го възбуди. Вече не трябваше да се притеснявам чия е инициативата — той водеше нещата. Ръцете му държаха главата и врата ми, докато влизаше и излизаше, отново и отново.

Живителната му сила потече вече сериозно и ме заля, заедно с мислите и чувствата му. „Най-накрая, най-накрая, най-накрая“, мислеше си той; разтърсваше го болезнено желание. Усещайки съзнанието и душата му, осъзнах, че можеше да не успея толкова лесно, колкото си мислех.

Той обичаше приятелката си. Обичаше я страстно. Но тя не харесваше оралния секс, а една от най-големите фантазии в живота му беше, буквално, да я чука в лицето. Ако бях започнала пред играта по друг начин, можеше да се окаже достатъчно силен да ме отблъсне. Аз обаче бях предложила единственото нещо, на което не можеше да устои, и това беше надвило вината, спотайваща се в гънките на съзнанието му.

„Никога няма да имам такъв шанс. Не е нужно Алисън да разбира.“

Това оправдание ми беше до болка познато. Беше старо като света.

Той натисна дори още по-силно, дългият му член изпълни устата ми, докато очите му ме гледаха жадно и невиждащо, първични звуци се надигнаха в гърлото му. Колкото до мен, въпреки че така и не стигнах до оргазъм, удоволствието дойде по по-различен начин. Прехвърлянето на живителни сили не се случва чрез физически контакт или дори чрез оргазъм. Беше много повече от това, по-цялостно. Душа към душа. Сега енергията му ме заливаше на вълни, беше чист екстаз, а аз се къпех в нея. Тялото ми изгаряше, бях на предела. Преди да стигне до края, преди връзката ни да прекъсне, улових още една негова мисъл, проста и ясна: „В устата или в лицето“?

Мъже!

Избра устата, стенейки силно, докато свършваше. Топла, горчива течност заля езика ми, докато тялото му потръпваше и ноктите му се забиха във врата и главата ми. Изчаках да свърши и преглътнах, защото знаех, че точно това иска. Това искаше всеки мъж. И това беше най-малкото, което можех да направя за него, защото с неговия оргазъм и аз стигнах върха.

Пълната сила на енергията му ме порази като светкавица в същия момент, когато той усети загубата й. Откъснах се от него, задъхвайки се от мощта й, къпейки се в блаженство, ободрена и жива. Той обаче се сви и пребледня, изведнъж се почувства слаб и объркан; беше изгубил нещо, което досега не знаеше, че има. Опипа слепешком наоколо и се хвана за ръба на една маса, когато краката му се огънаха. Масата го спаси да не падне, а аз го подхванах под другата ръка и го подкрепих. Внимателно му помогнах да седне и да се облегне на един стол.

Очите му се бореха да останат отворени, докато шокът от загубата на енергия го дърпаше към безсъзнанието. Още едно важно правило за сукубите — колкото по-силен е един мъж, толкова по-голяма е загубата.

— Боже господи… какво ми става?

Изтласках настрани каквито чувства и състрадание да имаше у мен, напомних си, че в крайна сметка той ще се възстанови, погледнах го хладно и оправих дрехите си.

— Мисля, че пи доста — наведох се и вдигнах панталоните му. — Ще извикам помощ.

Понечи да възрази, но вече бях на вратата. Отидох до дансинга, обвита в сияние от енергията му. Имах чувството, че съм богиня и прекрачвам прага на храм, пълен с поклонници, а и много очи ме гледаха точно по този начин. Бързо открих приятелите му. Казах им, че е на долния етаж и му е станало лошо, и ги оставих да се оправят.

— Аз черпя — чух Хю да казва, когато се приближих до бара. За него сиянието ми беше още по-очевидно.

Поръчах си шот йегермайстер и го прокарах с още един шот голд шлагер. Няма нищо по-хубаво от алкохол със странно име за завършек на вечерта.

— От това по-добре ли ти става? — попита ме импът. Наклони глава към двете празни чаши.

— Не — отвърнах, — но понякога ми помага да забравя подробностите.

После си отидох вкъщи и се опитах да се сваря под горещата струя на душа и да отмия усещането за секс. Започвах да усещам второто за деня главоболие и ми стана лошо. Тъкмо се настаних на дивана да гледам телевизия в нормалната си форма, когато Сет дойде.

— Исках да видя как си — обясни той, сядайки до мен.

— По-добре — отвърнах му неспокойно. — Горе-долу. Излязох с тайфата.

Това малко го озадачи. Облегна глава на дивана и ме гледа втренчено дълго време, без да каже нищо.

Засмях се напук на себе си.

— Какво?

— Не знам — каза със сериозно изражение. Заприлича ми на дете, което гледа елхата на Коледа сутринта. — Странно е. Просто си… толкова красива тази вечер. Тоест ти винаги си красива, разбира се, но тази вечер… Не знам… Не мога да откъсна очи от теб. Искам да… — така и не изрази гласно желанието си.

— Сигурно е заради мократа коса и пижамата — отбелязах безгрижно. — Това винаги е много възбуждащо.

Аз обаче знаех какво е привлякло вниманието му. Мъжът от клуба. Или по-скоро откраднатият живот на мъжа. Хората не можеха да устоят. Безсмъртните не можеха да устоят. Замислих се и осъзнах, че Сет не ме беше виждал толкова скоро след прилив на енергия. Случвало се беше да ме види същия ден по-късно (тогава също беше отбелязвал колко съм привлекателна), но за пръв път беше свидетел на пълния ефект. Чувствах се виновна като виждах как ме гледа.

Той протегна ръка към моята и аз се опитах да не потръпна, когато я хвана. Дори и след душа, се чувствах мръсна и евтина. Не исках да ме докосва след онова, което бях правила, макар и тогава да бях в различно тяло. Не заслужавах такава любов.

Сет въздъхна, все още омагьосан. Дългите му пръсти проследиха топлите, извити линии по кожата ми. Дишането ми се учести.

— Искам да мога да опиша красотата ти с думи. Но не съм чак толкова добър писател. Трябва да поработя върху себе си.

Станах припряно и издърпах ръката си.

— Сега ти се държиш глупаво. Ти си този, който трябва да се прибере и да си почине.

Премигна.

— О, значи няма отново да пробваме да спим заедно?

Поколебах се. Исках да го направим пак, но все още нямах доверие на себе си. Или всъщност на Сет, не и ако продължаваше да ме гледа с такова прехласнато възхищение и горящи очи. Човек би помислил, че авантюрата в склада е утолила жаждата ми за тази нощ, но исках Сет както винаги. Разбира се, като помислих малко, реших, че това не трябва да ме изненадва. Въпросната авантюра не беше удовлетворила моите физически нужди.

— Не — отвърнах. — Не още. Много е скоро.

Изглеждаше така, сякаш да се отдели от мен би му причинило физическа болка. Все пак се съгласи, когато му позволих да целуне бузата ми. Целувката беше дълга и бавна, по-чувствена отколкото очаквах, и ме накара да вдишам и после бавно и накъсано да издишам. Не можех да му върна жеста обаче. Не и с тези устни. Преди да си тръгне, отбеляза още няколко пъти колко съм красива и малко след това си легнах.

Докато лежах, си повтарях отново и отново, че в клуба постъпих правилно. Бях направила каквото трябва, за да съм силна и способна. Все пак Сет беше казал, че харесва „водовъртежа“, в който живея. Сексът беше средство да придобия сили. Направих правилното нещо. Постъпих правилно и с Дъг. Всичко, което направих днес, беше за хубаво.

И все пак… ако това беше истина, защо се чувствах толкова ужасно?

Загрузка...