Глава 7

Стояхме в спалнята като замръзнали; и двамата прекалено ужасени, за да мигнем дори. Вратата на долния етаж се затвори и ясно чухме стъпки по дървения под. Доловихме тих шепот, но не можехме да чуем думите.

— Какво ще правим? — прошепнах.

Бяхме невидими, но не ми се искаше да се прокрадвам в къща, в която имаше хора. А и сега трудно щяхме да се измъкнем незабелязано.

Бастиен се намръщи, очевидно опитвайки се да долови думите от долния етаж.

— Гласовете са мъжки. Не е Дана. Ела!

Хвана ме за ръката и се промъкнахме в коридора, където се чуваше по-ясно.

— Сигурен ли си, че няма да се върнат? — попита притеснен глас.

— Ммда. Ще са навън до към полунощ.

— Яко.

Бастиен ми се усмихна.

— Рийс — промълви той.

Рийс. Синът. Синът, който трябваше да бъде на гости на приятел надолу по улицата. Беше по-добре от Дана, но все пак доста смущаващо. Отправих към Бастиен въпросителен поглед. „Какво прави тук?“ — попитах го беззвучно.

Вместо отговор Бастиен сви рамене и направи жест да го последвам надолу по стълбите. Рийс и приятелят му вдигаха достатъчно шум, за да заглушат нашите движения.

Още не бях виждала Рийс и бях любопитна. Очаквах късо подстригано примерно и послушно момче, но той изглеждаше съвсем нормално — беше начумерен и носеше тениска. Имаше черната коса и сините очи на Дана, в комплект с някои от неприятните черти на Бил. Приятелят му имаше дълга коса и носеше изтъркано войнишко яке и дънки.

— Къде ще го направим? — попита приятелят му.

Рийс се огледа.

— Навън. Иначе ще усетят миризмата.

— Добре. Но ще я свием тук.

Застанаха около кухненската маса. Рийс извади хартия за навиване на цигари и найлонова торбичка с достатъчно марихуана, за да държи петчленно семейство омагьосано цяла седмица.

Приятелят му ловко сви огромен джойнт и момчетата излязоха навън през същата врата, през която бяхме влезли. С Бастиен се спогледахме, и двамата едва се сдържахме да не се разкикотим истерично. Влязохме във все още тъмната дневна и се загледахме в момчетата навън. Те не пуснаха лампите в градината, за да не привличат вниманието на съседите. Джойнтът образуваше малко кръгче оранжева светлина в тъмнината, докато си го подаваха.

— Боже господи! — изпъшках аз. — Това напълно оправда влизането с взлом.

Изражението на Бастиен беше замислено.

— Сигурно можем да го използваме срещу нея.

Нахвърлих се върху него.

— Какво? Стига. Той е само дете. Не е нужно да повличаме и него. Освен това, ако имах неговите родители, и аз щях да се друсам.

Бастиен изглежда се разколеба и накрая отстъпи, като кимна леко.

— Добре. Права си. Така. Искаш ли да довършим спалнята и да си вървим? Съмнявам се, че ще забележат какво става наоколо.

Върнахме се горе все още с надеждата, че ще намерим компрометираща снимка или документ. Никакъв късмет.

Оставихме Рийс и приятеля му сами и излязохме през предната врата. Когато се озовахме на сигурно място в къщата на Бастиен, се настанихме в безукорната му дневна разгромени.

— Е, беше безсмислено — казах аз.

— Не съвсем. — Бастиен бръкна в джоба си и ми хвърли найлоновата торбичка на Рийс.

Улових я и се изправих в стола.

— Господи Исусе Христе! Задигнал си тревата на горкото хлапе?

— Не можех да я оставя.

Вдигнах торбичката. Беше наполовина пълна.

— Има специален ад за такива като теб.

— Да, държа апартамент там. Освен това е за негово добро. Тревата е средство да избягаш от реалността, знаеш.

— Не мога да повярвам. Мислиш ли, че ще забележат, че липсва?

— Не. Когато се приберат, ще бъдат толкова отнесени, че няма да си спомнят къде са я оставили. Следващите няколко дни ще се обвиняват един друг, че са я загубили.

Поклатих глава.

— И преди съм го твърдяла, но днес достигнахме нови низини. Аз… толкова съм шокирана, че дори не знам какво да правя.

Аз знам.

Час по-късно и двамата бяхме на пода и не спирахме да се кикотим, въпреки че не бях сигурна за какво. Бастиен ми подаде джойнта и аз си дръпнах, въздъхвайки доволно. После му го върнах.

— Не казвам, че Моник не беше кучка — обясняваше той, — но, признай си, знаеше как да си върши работата.

Облегнах се назад в канапето и отпуснах главата си на възглавниците.

— Да, но тя беше… знаеш… немарлива. Никаква изобретателност. Да си в бизнеса, не значи само да правиш секс. Трябва да се… гордееш… да се гордееш с работата си.

Той си дръпна и ми подаде джойнта.

— О, работата й беше за гордост, повярвай ми. Яздеше ме като кон — той млъкна за момент и после се разсмя. — Накара ме да се гордея с нея.

Изправих се и седнах.

— Какво? Спал ли с нея?

— Да, защо не?

Сръчках го с крак.

— Шибана уличница.

— Припял хърбел на щърбел.

— Присмял се. Казва се „присмял се“. Оправи си метафорите.

— Това не беше метафора. Беше… сещаш се… — втренчи се в празното пространство, примигвайки. — Едно от онези неща, които описват символично други. Но не е същото. Просто е така.

— Говориш за метафора?

— Не! Това е като басня… Като… поговорка! Това е.

— Сигурна съм, че не е поговорка. Може би е аналогия.

— Не съм съгласен.

— Виж, наясно съм с тези неща. Работя в… О!

— Какво „О“?

— Как ще се прибера вкъщи?

— Тръгваш ли? Или това беше аналогия?

— Няма да тръгвам още… но ти ме докара… а не можеш да ме върнеш обратно.

— Мога, разбира се. Чувствам се добре.

— Ще ти се. Отдавна не бях пушила толкова.

Прерових чантата си, намерих телефона и набрах първия номер. До мен Бастиен мърмореше нещо за аналогиите и гледаше втренчено пушека, който се издигаше от джойнта.

— Ало? — отговори Сет. Не бяхме говорили от неловката закуска сутринта.

— Здрасти, аз съм.

— Здрасти.

— Ами… аз… имам нужда от услуга.

— Казвай. — Не отговорих веднага и той попита — Там ли си? Добре ли си?

— Да… — започнах да се смея неконтролируемо. — Много съм добре.

— А, хубаво. Какво ти трябва?

Трябваше ми време да си спомня.

— Превоз.

— Превоз?

— Да. Превоз.

Бастиен направи неприличен жест при думата „превоз“ и отново го ритнах. Дадох адреса на очевидно объркания Сет и затворих.

— Идиот! — изкрещях на Бастиен, въпреки че и според мен цялата ситуация беше ужасно смешна. Пристъпих в нападение. — Ти какво си мислеше…

На вратата се позвъни. Ококорихме се и замръзнахме; завладя ни паника, сякаш бяхме две хлапета, сгазили лука.

— По дяволите — казах аз.

— Проклятие. Писателят кара доста бързо.

— Не е той, глупако. Не мърдай. Ще си тръгне.

Олюлявайки се, той се изправи на крака.

— Не… трябва да видя кой е… Може да е Джак Даниълс… добре ще ми дойде едно питие…

— Недей! — примолих се, внезапно ужасена, без да знам защо.

Той стана невидим и се приближи до вратата. Половин секунда по-късно се върна паникьосан.

— Дана е! Върнала се е по-рано — прекара обезумяло ръка през гладката руса коса на Мич. — Какво иска? Какво прави тук?

— Може би иска тревата на Рийс.

— Това е моят шанс! Тя е сама. Тя ме иска. Бързо — дръпна ме за ръката и ме повлече към стълбите. Извиках от изненада. — Скрий се. Изхвърли това.

— Няма да го изхвърля! Освен това няма как да не забележи, че цялата шибана къща мирише на трева. Исусе! Зениците ти са големи колкото бабешките й гащи. Непорочна или не, тя не е глупава.

— Просто се махни! Бързо! Не слизай долу.

Сумтейки се качих по стълбите, а Бастиен се спусна към вратата. Станах невидима и продължих да пуша. Чух го да поздравява Дана.

— Здрасти — измуча той. — Извинявай, че те накарах да чакаш… Бях… — той млъкна глупаво и аз поклатих глава. Много непохватно. Никога не би загубил дар слово трезвен, но пък, ако беше трезвен, веднага щеше да забележи колко нелепа беше цялата ситуация. — Бях… хм, зает. Горе.

— Разбирам — отвърна Дана. Гласът й отново прозвуча студено и официално. Май Бастиен само си въобразяваше, че като са насаме между тях царува топла и непринудена хармония, както се опитваше да ме убеди. — Е, извинявам се, че те притеснявам, но когато ти донесох курабийките, съм си изгубила обицата.

Изправих се. Курабийки? Не беше споменал за това. Може би все пак беше постигнал някакъв напредък. Курабийки. Зачудих се какви курабийки беше донесла. С фъстъчено масло? С шоколадови парчета? О! Или пък с макадамия и бял шоколад?

С Дана започнаха да търсят обицата, но не намериха нищо. През цялото време Бастиен се опитваше да се прави на нормален, но беше невъзможно да заблуди Дана. Не и с нейните очи на киборг. По дяволите, дори нямах нужда да гледам. Звуковият фон беше достатъчно интересен.

Междувременно не можех да спра да мисля за проклетите курабийки. Звучеше примамливо. Много примамливо. Изведнъж ги пожелах така, както никога нищо не съм искала в живота си.

— Ами — чух да казва Дана, — сигурно съм я загубила другаде. Благодаря, че я потърси.

— Съжалявам, че не можах да ти помогна.

— Няма нищо — позволи си една елегантно преценена пауза. — Това там не е ли чантата на Табита? Тя тук ли е?

О, по дяволите! Имах чувството, че Бастиен си мисли същото.

— Ами, да… но… хм, тя си легна горе — запъна се той. — Има главоболие.

— Това не е хубаво. Пи ли нещо?

— Ъмм, да, пи.

Погледнах към джойнта. О, моля те!

Бастиен и Дана се заприказваха за нещо друго и тогава реших, че трябва да намеря курабийките. Умирах от глад. Влюбените пиленца се чуваха от дневната, така че можех да се промъкна незабелязано надолу по стълбите и да нападна кухнята, без те да разберат. Изправих се, оставих джойнта в една от баните на горния етаж и започнах да слизам крадешком. Тревата не засягаше двигателните ми способности, за разлика от алкохола, но определено ме правеше разсеяна. И ето че забравих да гледам къде стъпвам.

На третото стъпало кракът ми се подхлъзна.

Изругах, достойно за моряк, и прелетях остатъка от стълбите. Приземих се твърдо на задника си, а краката ми се извиха в неестествено положение под мен. Все пак успях да съобразя да се превърна във видима Табита, та да не си помислят Бастиен и Дана, че някой непохватен дух се е търкулнал по стълбите. Миг по-късно дойдоха тичайки.

— Какво стана? — възкликна Бастиен. Звучеше по-разстроен заради прекъсването, отколкото загрижен за здравето ми.

— Аз… спънах се…

Погледнах надолу и се опитах да наместя левия си глезен в по-удобно положение. Потръпнах. Болеше ужасно, но поне можех да го движа.

— Е — каза той рязко, — важното е, че си добре. Сигурно искаш да си ходиш и…

— Какво? — Дана го погледна невярващо. — Да я пренесем на дивана и да прегледаме крака й.

— О, не — запротестирах аз, виждайки убийствения поглед на Бастиен. — Аз… съм добре… Наистина.

С Дана обаче не можеше да се спори. Тя ме подхвана под едната ръка, а той — под другата. Докуцуках до канапето, отпускайки тежестта си само на десния крак. Когато легнах, тя запретна крачола ми над глезена и го опипа с внимателни, опитни пръсти сантиметър по сантиметър. Оценявах загрижеността и уменията й, но от мисълта, че отвратителната жена докосва крака ми, ми се повдигна. Освен това всичко, което исках, бяха курабийките. Майната му на глезена ми.

— Не изглежда счупен — заключи накрая тя. — Сигурно само е изкълчен, за твой късмет. Да му сложим лед.

Бастиен нито направи, нито каза нещо и тя отиде в кухнята. Чух да отваря чекмеджетата на фризера.

— Защо ме мразиш? — просъска той, когато останахме сами.

— Не съм виновна аз — оправдах се глупаво. — Стълбите ти са дефектни.

— Дефектен е задника ти. Единственото дефектно нещо тук е усещането ти за време. Знаеш ли колко близо бях до целта?

— Близо? Близо? Не искам да прозвучи като клише, но по-скоро адът ще замръзне, отколкото да постигнеш целта си. Не мисля, че си пада по бърборещи надрусани мъже.

— Не бърборех. И няма начин да е разбрала, че съм друсан.

— О, стига. Ако беше малко по-надрусан, щеше…

Затворих уста, защото Дана се върна с леда. Коленичи до краката ми и внимателно сложи торбичката върху ранения ми глезен. Намръщих се при внезапната промяна на температурата, но ужасният студ притъпи болката.

Все още загрижена, тя огледа долната част на крака ми с онези свои проницателни очи. Отново опипа глезена ми, ръцете й леко ме докосваха. Намръщи се.

— Може да греша и да се окаже нещо по-сериозно. Не махай леда и изпий един ибупрофен. Ако не се оправиш до два дни, отиди на лекар.

— Благодаря — казах, като гледах встрани. Честно казано най-много ме притесняваше искрената й загриженост. Може би изобщо не бяхме прави за нея. Неее.

— Е — намеси се Бастиен, — коте Таби е добре, така че да отидем в кухнята за по едно кафе…

— Помниш ли какво се случи? — попита ме Дана, без да му обръща внимание.

— О… просто стъпих накриво… или стълбите са дефектни.

— Съмнявам се проблемът да е в стълбите — каза Бастиен. — Табита винаги е била непохватна, това е. В семейството се носят легенди за нея.

Дана не забеляза как вперих поглед в инкуба при последната му забележка относно непохватността ми, защото гледаше към обувките ми до вратата. Те бяха с каишки, черни и със седемсантиметров ток.

— С тях ли беше обута през деня? — отправи ми сериозен майчински поглед. — Знам колко силен е социалният натиск да влезем всички в един и същи калъп. Но, ако носиш такива обувки по цял ден, сериозно ще увредиш краката си. А и те изпращат съобщение, че не се срамуваш да…

На вратата отново се позвъни. Отначало никой не помръдна, после Бастиен се изправи, сякаш изненадан, че тази вечер нещата можеха да станат още по-зле.

Дана забрави лекцията си за модата и премина на медицинска тема.

— Трябва повече да внимаваш. Ако натовариш крака си, ще се влоши.

Бастиен се върна миг по-късно с напълно объркания Сет, който явно нямаше никаква представа кой му бе отворил току-що. И наистина объркването му стана още по-голямо, когато забеляза Дана и мен, несъмнено чудейки се дали е на правилния адрес.

— Здрасти, Сет — казах многозначително с малко по-силен глас. — Благодаря, че дойде да ме вземеш.

Продължи да ни зяпа, но после в погледа му проблесна разбиране. Често ме беше виждал да променям дрехите си, но за пръв път ме виждаше в друго тяло.

Дана се огледа в очакване.

— О — казах с още замъглено от тревата съзнание. — Това е, хм, Сет. Сет, Дана.

— Здравей — поздрави тя, изправи се елегантно и се ръкува с него. — Приятно ми е.

— Ами да. И на мен. — Имах чувството, че би избягал, ако имаше възможност.

— Сет е приятелят на Табита — обясни Бастиен. — Сигурно искат вече да тръгват.

— Чух, че не си омъжена. Откога се срещате? — попита Дана, започвайки непринуден разговор.

Никой не отговори.

— От два месеца — казах най-накрая, чудейки се дали отново не ме преценява.

— Колко хубаво.

Отново усетих онова странно жужене и изведнъж наистина исках да си тръгвам. Опитах се да седна и тя се спусна към мен.

— Някой да я хване от другата страна.

Бастиен не помръдна, но Сет най-накрая се втурна към мен. Подхвана ме и ми помогна да се изправя. Беше очевидно обаче, че не му харесва да ме докосва в това ми тяло; той се опита да го прикрие, като застана колкото може по-далеч от мен. Съответно движенията му изглеждаха неловки и неестествени и без съмнение Дана си помисли, че сме дори още по-странни, отколкото сигурно изглеждахме.

Със Сет ми помогнаха да стигна до колата, Бастиен ни последва намусен. Когато се настаних на седалката до шофьора, Дана отправи прощални предупредителни думи към двама ни със Сет да се погрижим за глезена ми.

— Благодаря за помощта — казах й аз.

— Няма за какво. Просто се опитай да внимаваш повече отсега нататък — тя погледна часовника си. — Е, може би и аз трябва да се прибирам.

— Налага ли се? — попита глуповато Бастиен. — Аз… искам да кажа, няма нужда да бързаш…

— Благодаря, но Бил ще се чуди какво е станало с мен.

Видях я да отива към къщата си, след като Сет потегли. Видях и изражението на лицето на Бастиен. Утре сутринта щеше да бъде грозна картинка.

Почти бяхме в града, когато Сет проговори.

— Може ли… ъъ… да се… промениш? Това е много странно.

— А? − гледах с празен поглед през прозореца, омагьосана от светлините на града. — О, да.

Миг по-късно бях онази Джорджина Кинкейд, която познаваше.

— Благодаря. Та… Не съм сигурен, че искам да знам какво беше онова там…

— Така е — завъртях глава да погледна към задната седалка. — Не ти трябва.

— Какво правиш?

— Случайно да ти се намират курабийки?

— Ами… не. Нямам нищо за ядене.

Въздъхнах и се отпуснах на седалката.

Умирам от глад. Не мисля, че ще издържа дълго. Наистина ли няма нищо за ядене?

Нещо като усмивка заигра на устните му.

— Не. Съжалявам. Искаш ли да спрем някъде?

— Да!

Той мина с колата през „Тако Бел“ и се изненада като му дадох поръчката си. Храната дойде и той безмълвно ми връчи торбата с четири броя тако, две бурито с боб и една тостада. Започнах да ям още преди да запали колата.

Когато пристигнахме у дома, дори не ми даде възможност да се пробвам да куцукам. Вдигна ме без усилие, почти както би направил О’Нийл в някоя от книгите му. Ако не бях друсана и не дъвчех тако, щеше да е ужасно романтично.

— Мислиш, че съм откачалка, нали? — попитах, след като ме постави на леглото и седна на ръба. И друг път Сет се беше грижил за мен след тежка алкохолна вечер. Чувствах се много безотговорна в сравнение с него.

— Ами тостадата беше малко скъпа, но съм виждал и по-откачени неща.

— Не… сещаш се. Аз… — поколебах се. — Може би не си разбрал, но пуших… едни неща.

— Да. За това и сам се досетих.

— О! Добре, извинявай. — Захапах лакомо буритото.

— Защо ми се извиняваш?

— Защото… ами ти не правиш така.

— Как?

— Не пушиш трева. Не пиеш. Боже, ти дори избягваш кофеина. Не мислиш ли, че съм малко… не знам… покварена?

— Покварена? — той се засмя. — Изобщо. Между другото наистина ли вярваш, че не съм опитвал?

Тази идея беше толкова шокираща, че ме накара да замръзна. Спрях да се тъпча.

— Ами… не знам. Мисля си, че… ами не. Или си имал някакво трагично преживяване… например си се напил и си се блъснал в пощенска кутия или си се съблякъл на публично място и затова сега избягваш подобни пороци.

— Това би било трагедия. Но не се тревожи, бях се отдал на много „пороци“ в колежа. Затова ми трябваха шест години да се дипломирам. Заради това и защото няколко пъти сменях специалността си. Накрая реших да стана пълен въздържател. Преди не се харесвах. Трезвеността се отразява по-добре на писането, а и говоря големи глупости, когато съм пиян или друсан.

— Да — казах неспокойно, опитвайки се да си спомня какво съм казала тази вечер. Всичко ми беше като в мъгла. — Значи не мислиш, че съм… знам ли… безсрамно пиянде?

— Не. Стига това да не ти вреди — той огледа подозрително глезена ми. — За мен няма значение. Честно, една от причините да те харесвам е, че си толкова… не знам… Обичаш живота — погледна настрани, развеселен от мислите си. — Ти си безстрашна. Дръзка. Не те е страх да се забавляваш. Просто отиваш и взимаш каквото поискаш. Харесва ми вихъра, в който съществуваш. Завиждам ти. Наистина е забавно — той се усмихна. — Преди мислех, че ми трябва някой като мен, но сега съм сигурен, че бих се отегчил до смърт от някоя моя версия. Изненадан съм, че понякога не те отегчавам.

Зяпнах.

— Шегуваш ли се? Ти си най-интересният човек, когото познавам. Освен Хю може би. Все пак той прави силиконови гърди и купува души. Не можеш да се съревноваваш с това. Но пък той не е сладък колкото теб.

Усмивката на Сет стана по-широка и той стисна ръката ми. Отново ни обгърна тишина, но този път се чувствах уютно.

— Благодаря ти, че ме спаси — казах бавно, — и че… ами… съжалявам за снощи. Извинявай, че се затворих в себе си.

Лицето му стана сериозно.

— Не, аз съжалявам. Трябваше да…

— Не — казах твърдо. — Не се обвинявай. И аз сгреших. И аз бях виновна. И наистина аз бях тази, която започна. Трябваше да повдигна темата веднага. Особено след като сутринта ми направи палачинки. Знаеш ли, тази идея много ми хареса — погледнах го красноречиво.

— Не трябваше да правим онова, което направихме… в леглото… но поне успяхме да спрем. А това все пак е нещо.

Кимнах, смачках торбата от „Тако Бел“ и я хвърлих в коша в другия край на стаята. Уцелих.

Той ме изгледа с топли и любящи очи. Въздъхна и отново се замисли. Очевидно следваше нещо още по-сериозно.

— Искам пак да опитаме да спим в едно легло, но предполагам… трябва си дадем почивка за известно време.

Отвърнах на въздишката му с въздишка.

— Да. Сигурно. — Хрумна ми нещо, вдигнах глава и го погледнах сериозно. — Питам хипотетично. Нищо не предлагам, така че не си вади грешно заключение. Би ли жертвал част от живота си, за да спиш с мен? Искам да кажа… не само да спим

Засмя се високо, но в смеха му звучеше горчива ирония.

— Тетида, бих дал част от живота си, за да правя много неща с теб.

Това ме заинтригува.

— Какви например?

— Ами… не е ли очевидно?

Наведох се към него. Може би въздействието на тревата още не бе отминало и ме караше да се чувствам разгонена (все пак в една друга реалност, нямаше ли да правим секс за одобряване?), но изведнъж отчаяно поисках да ми каже какво иска да прави с мен.

— Кажи ми.

Поклати глава.

— Не мога. Знаеш какъв съм — очите му се присвиха замислено. — Бих могъл… Бих могъл да го напиша обаче.

— Наистина? Но няма да го публикуваш?

— Не, няма да го публикувам.

— Това ми харесва.

Сигурно съм го изгледала с очакване, защото той се засмя.

— Не тази вечер, Тетида. Не тази вечер. Мисля, че и двамата трябва да поспим.

Бях разочарована, но прозрях мъдростта в думите му. Предполагам, ако имаше повече време, щеше да опише всичко по-хубаво. Освен това беше невъзможно да съм тъжна, след като напрежението от случката снощи се беше стопило. Хармонията и любовта се бяха върнали и докато го гледах, усещах как чувствата ми към него се засилваха с всяка секунда. Поговорихме още малко, целуна ме леко по устата и се изправи. Гледах нещастно как си тръгва, искаше ми се да беше останал.

Преди да се отдам на съня, си позволих удоволствието да си представя всички неща, които аз исках да направя с него. Списъкът беше дълъг и заспах, преди да прехвърля и малка част от него.

Загрузка...