Триумфът на сукубата

Глава 19

Къщата на дилъра беше разположена встрани от пътя — като всички зловещи къщи, предполагам. Като изключим предубежденията ми обаче, тя изобщо не изглеждаше зловеща. Беше голяма и скъпа, простираше се върху красива, добре поддържана морава, която се виждаше и през нощта. В регион, където зелените площи бяха кът, това беше знак, че са валяли пари. За разлика от дома на Бастиен, наблизо нямаше любопитни съседи. Къщата беше от много висока класа и нямаше как да е в някакъв квартал на предградията.

— Къде сме? — попитах. Това ми се стори подходящия наивен, глупав въпрос, който трябва да задам. Срещнах се с Алек в центъра и после дойдохме тук с неговата кола. Бяхме на около двайсет минути път извън града.

— Той живее тук — отвърна ми доволно. Настроението му се подобри като се приближихме до къщата. — Той ще ти хареса.

Колата следваше дълга, криволичеща алея и накрая спря пред гаража. Със странен старомоден жест ми отвори вратата на колата и ме подкани да го последвам вътре. Погледнах очукания му форд топаз и неминуемо си помислих, че да си лакей на безсмъртен наркобарон би трябвало да е по-добре платено поприще.

Алек ме поведе към страничната врата на къщата и дори аз се изненадах от интериора. Първата дума, която мина през съзнанието ми, беше „разкош“. При това не изглеждаше пошло. Тук цареше пищност, която буквално можеше да те омагьоса. Стените, подът и таванът бяха от лъскаво тъмно дърво. Сякаш бяхме в хижа; по-точно в хижа, чиято цена беше седемцифрена. Маслени картини в пастелни цветове висяха в позлатени рамки по стените; имах достатъчно познания да преценя, че не са купени от магазин за домашни потреби.

Пресякохме фоайето и попаднахме в подобна дневна. Център на стаята беше огромната камина, чиято тухлена фасада се извисяваше до тавана. Пейзаж от многоцветно рисувано стъкло висеше над отвора на камината и пламъците от горящия огън, заедно с няколко стратегически разположени свещи, бяха единствената светлина в помещението. Нищо електрическо.

На мекото, мъждукащо осветление успях да усетя мъжа, още преди да го видя. Долових същата непозната аура на безсмъртен като на концерта, плюс още нещо. Толкова близо до него забелязах, че излъчването му беше подобно на кристалите, сякаш те бяха слаба, изопачена версия на първообраза. Вибрациите, които ме заляха, бяха странни, но не толкова объркващи като вибрациите на кристалите.

— Алек — казах с кадифен глас, — кой е прекрасният ти приятел?

Мъжът се изправи от канапето с плавно движение. Видях същите черти като преди — безупречна матова кожа, дълга черна коса, високи скули. Отново носеше първокласни викториански дрехи, разкошна копринена риза, която разкриваше гладката му кожа през V-образното деколте.

— Това е Джорджина — каза Алек, гласът му трепереше от притеснение и въодушевление. — Както ти бях обещал.

Мъжът се отправи към нас и пое ръката ми със своите две ръце.

— Джорджина. Красиво име за красива жена.

Поднесе ръката ми към устните си, те бяха пълни и розови, и целуна кожата ми. Задържа ръката ми за момент, тъмните му очи се впиха в моите, после бавно се изправи и ме пусна.

— Казвам се Сол.

Потиснах импулса да отправя хаплива забележка и да го направя на пух и прах; вместо това реших да заложа на шокирана невинност и малко страх.

— 3-здравейте — преглътнах нервно и погледнах надолу към краката си.

— Справил си се добре — каза Сол на Алек. — Много добре.

Нямаше нужда да поглеждам към Алек, за да видя как буквално се разтапя от облекчение.

— Това… значи ли, че… мога… Сещаш се.

— Да, да. — Може и да бърках, но ми се стори, че нотка на раздразнение се прокрадна в приятния глас на мъжа. — После. Сега се качи горе. Ще те извикам, когато съм готов.

Алек тръгна и аз сграбчих ръкава му, все още играейки ролята на уплашена девойка.

— Чакай! Къде отиваш?

Той ми се усмихна.

— Сега се връщам. Спокойно. Нали искаше още? Сол ще ти даде каквото трябва.

Сигурно съм изглеждала ужасена, защото стисна ръката ми насърчително.

— Всичко ще е наред. Наистина.

Захапах долната си устна и кимнах колебливо. Очите му задържаха моите за малко и нещо като съжаление премина през тях. После тръгна.

— Ела, седни до мен — изчурулика Сол и отново пое ръката ми.

Заведе ме до разкошно канапе пред камината. Заля ме топлина от оранжевите отблясъци, пламъците се отразяваха в тъмните му очи. Седнах внимателно и потънах назад, тъй като възглавниците бяха прекалено големи. Седяхме в тишина.

Усмихна се в очакване и аз му отвърнах с колеблива усмивка.

— Алек каза, че можеш да ми дадеш повече от… онова нещо.

— Значи ти е харесало.

— Да. О, да. Накара ме да се чувствам като…

— Безсмъртна?

— Д-да, точно така. Моля те. Трябва ми още. Ще ти платя… колкото трябва.

Той махна небрежно с ръка.

— После ще говорим за тривиалните неща. Сега да видим дали можем да заситим глада ти. — Наведе се над малката масичка и вдигна два бокала. Бокали. Колко старомодно! — Това трябва да ти стигне, докато уредим по-голяма доставка.

Поех чашата от него. Тежеше като че ли беше от злато. Само най-доброто, ако ще пиеш храната на боговете, помислих си. Вътре имаше тъмночервена течност. Ако кристалите бяха слаба имитация на Сол, то аурата, излъчваща се от тази чаша, беше „мега Сол“. Беше интензивна и силна, вибрациите от кристалите изглеждаха незначителни на фона на това. Може би така изглеждаше втечнената амброзия.

Осъзнах, че той чака, докато обмислях нещата.

— Изпий го.

Поколебах се и този път колебанието ми не беше престорено. Да го изпия ли? Как трябваше да постъпя? Ако не го изпиех, щях да загубя прикритието си, а още не ме беше провокирал и не можех да закова копелето или както там се казва, когато забиваш у някого нещо като стреличка. Картър и Джером бяха изтъкнали, че амброзията няма да навреди на един безсмъртен; дори казаха, че безсмъртните могат да устоят на гадната зависимост много по-дълго от хората. Не че това ме накара да се чувствам по-добре обаче. Бих предпочела да се справя с този проблем с помощта на нормалните ми умения, но явно това беше лукс, който не можех да си позволя. Не можех да отлагам повече.

Усмихнах се стеснително, вдигнах бокала към устните си и отпих. Той направи същото. Кой знае? Може би подсилването на уменията ми щеше да ми дойде добре. Може би у мен се криеше амазонка, която умираше да излезе наяве и с малко помощ от амброзията щеше да прасне този тип с някой бокал.

След като Сол започна да пие, не спря. Обърна чашата, когато изпи всичко. Последвах примера му. Вкусът на това чудо не беше никак лош. Всъщност беше сладко, дори прекалено сладко. Най-странна беше плътността му. Гъсто, почти твърдо.

— Готово — каза той, взимайки празната ми чаша. — Скоро ще се почувстваш по-добре и тогава ще можем да говорим разумно. — Намести се в по-удобна поза, дългите му крака бяха протегнати и отпуснати. Имаше слабо лице и деликатни черти.

Тънките му пръсти се увиха около една от черните му къдрици. — Разкажи ми за себе си, Джорджина. Какво работиш?

— Аз… работя в една книжарница.

— Значи си запален читател.

— Опитвам се.

Посочи с глава към стената, покрита с книги.

— Самият аз обичам да чета. Няма по-висша цел от усъвършенстването на съзнанието.

Започна да говори за любимите си книги, а аз се усмихвах и коментирах, ако сметнех за удачно. Докато говорехме се почувствах… е, тъй като не се сещам за по-добра дума — добре. Много добре. Сякаш се бях напила с превъзходен алкохол. Крайниците ми бяха леко изтръпнали, топло усещане за еуфория се разгоря в мен. Усетих, че се смея на една от шегите му. Смехът ми беше почти искрен.

— Много си красива — каза той внезапно и се зачудих кога се е доближил толкова до мен. Трябваше да примигна, за да се съсредоточа. Стаята леко се завъртя, а ръцете и краката ми не се подчиняваха веднага на заповедите ми. Сол протегна ръка и докосна бузата ми, прокарвайки изящните си пръсти надолу по врата ми. — Красотата ти е дар.

Опитах да помръдна, главно за да проверя дали изобщо мога, а не за да избегна допира му. Честно казано докосването му ми беше приятно — изключително приятно. Накара пулса ми леко да се ускори. Открих, че все още можех да се движа. Просто бях леко отпусната.

— Сппи — припя той и хвана ръката ми, за да ме задържи. — Не се плаши. Всичко ще бъде наред.

— К-какво правиш?

Сега ръката му беше на кръста ми и устните му приближаваха мястото, където вратът ми срещаше рамото ми. Устните му, когато докоснаха плътта ми, бяха топли и пълни с обещания. Потръпнах при тази целувка и се опитах да разбера какво става.

Краткият отговор беше, че очевидно нещо се е объркало. Чувствах се замаяна и дезориентирана, сякаш бях на купон на някое братство във Вашингтонския университет. Отгоре на всичко този безсмъртен — този странен безсмъртен, когото едва познавах — изведнъж ми се стори много по-привлекателен, отколкото можех да си представя. Не бях ли дошла да му сритам задника? Защо се натисках с него? Такъв ли беше ефектът от амброзията? Това ли беше вроденият ми талант — да се надрусам и да изпитвам удоволствие от секса? Да стана дори още по-лесна, отколкото бях?

Ръцете му се преместиха надолу и разкопчаха ризата ми, за да се плъзнат и да обгърнат гърдите ми, които черния дантелен сутиен, който купих, докато бях с Дана, едва прикриваше. Сега ме целуна директно, устата му настоятелно притисна моята. Когато езикът му деликатно се плъзна между устните ми, вкусих сладост, подобна на амброзията.

„Все пак трябва да го направиш при самозащита.“

Така беше казал Картър, но изведнъж вече нямах нужда от защита — другите трябваше да се защитават от мен. Собствените ми ръце се движеха самостоятелно и разкопчаваха панталона му, а телата ни се бяха преплели върху меките възглавници.

Самозащита. Самозащита. Защо самозащита? Какво забравях?

А, разбира се. Стреличката.

Опитах се да избутам червената мъгла, която обгръщаше сетивата ми и да изчистя съзнанието си. Стреличката. Стреличката щеше по някакъв начин да спре Сол, да му попречи да наранява хора… като Дъг.

Преборих се с объркването, дръпнах устата си от Сол и се опитах да освободя и останалата част от тялото си от хватката му. Спечелих малко пространство помежду ни, но не голямо. Той все още беше прекалено близо.

— Не — задъхах се аз. — Не го прави. Спри.

Сол ме погледна изненадано и развеселено и ми изшътка.

— Не знаеш какво говориш.

— Знам. Спри.

Освободих едната си ръка и посегнах към джоба, където беше торбичката на Картър. Трябваше да освободя и другата си ръка, но Сол я държеше. Погледнах надолу и изведнъж видях, че китката му кърви. Не го бях наранила аз.

— Джорджина, на теб, сред всички смъртни жени, се пада голяма чест. Отпусни се. Не се бори. Няма да ти се случи нищо лошо. Тази нощ ще ти хареса, обещавам.

Притисна устата си към моята и отново ме изпълни заслепяваща еуфория. Измамен стон на удоволствие замря в гърлото ми. Сол прие това за примирение и отпусна хватката си върху ръката ми; преместих се така, че сега и двете ми ръце докосваха торбичката. Въпреки това битката беше трудна. Двигателните ми способности не бяха това, което трябваше да бъдат. В този момент да го целувам ми се струваше много по-важно от някаква си глупава торбичка. Съзнанието ми не искаше да се съсредоточи върху нищо друго.

Аз обаче се насилих. Единствено със силата на волята си изтласках физическото удоволствие от главата си и си припомних всички последствия от амброзията, които бях видяла: отчаянието на Каси, рязката смяна на настроенията на Дъг — от френетична приповдигнатост до отчаяна депресия и накрая безжизненото му тяло в болницата.

„Смъртните са крехки.“

Много крехки. А Сол си играеше с тях, сякаш бяха нищо. Вече угасващият огън на яростта ми се разпали отново.

„Той е по-силен безсмъртен от теб. Да те нападне — особено предвид, че си един вид собственост на Джером — е абсолютно забранено. Ще се оправдаеш, че си се защитила.“

Отново отдръпнах устата си.

— Спри — казах твърдо още веднъж. — Искам да спреш. Не го прави.

— Няма да спра — сряза ме Сол; гняв разяде медения му глас. Дишаше тежко и гърдите му се надигаха от усилието. Той (или аз) беше съблякъл ризата си и можех да видя незащитената му кожа. — Няма да спра. И повярвай ми, веднъж като започна и ти няма да искаш да спра.

Пръстите на едната ми ръка започнаха да отварят торбичката, а другата се приготви да бръкне вътре. Амброзията в тялото ми замъгляваше рефлексите ми, но аз продължавах да се боря и се опитах да преценя къде би трябвало да е сърцето му.

— Три пъти те помолих да спреш. И един би трябвало да е достатъчен. „Не“ означава „не“.

— „Не“ не означава нищо от някой като теб. — Той се изсмя кратко, все още не ме приемаше сериозно. Какво ти става? Мислех, че искаш да бъдеш безсмъртна.

Ръката ми беше в торбичката и се опитваше да извади стрелата. Със Сол почувствахме силата й едновременно и той осъзна какво съм аз. Очите му се разшириха, но не му оставих време да реагира. Не мислех и не се поколебах. Както Картър ми беше наредил, просто действах — е, ударът не беше особено сръчен, разбира се.

— Вече съм, знам какво е — казах и забих стреличката в сърцето му. За миг Сол замръзна, не можеше да повярва какво се случва.

И тогава всичко се оплеска.