Триумфът на сукубата

Глава 17

— Да сложа ли вече плакатите на Лорелай Билджън? Или да изчакам, докато махнат тези на Е. Дж. Патнъм?

Погледнах към фактурите на бюрото. Пет пъти бях прегледала едни и същи цифри, без да разбера нищо от тях и едва успях да схвана въпроса на Тами.

Потърках очи.

— Защо да чакаме?

Тя вдигна рамене.

— Не знам. Струва ми се малко грубо да рекламираме автор, докато друг промотира книгата си.

Съзнанието ми работеше бавно, може би защото само пет процента от него бях тук, в книжарницата. Останалата част се опитваше да се справи с бъркотията, която представляваше живота ми.

— Хм… не, няма значение. Сложи и двата. Другото представяне е само след седмица и искаме и Билджън да получи достатъчно добра реклама. А и едва ли писатели биха направили проблем за такова нещо. За тях това не значи нищо.

Тами прекара ръка през късата си червена коса.

— Не знам. Те са известни и са хора на изкуството. Струва ми се лоша комбинация. Темпераментни са и прочее. Не всички писатели са като Сет. Всъщност на бас, че ако се ядоса на някого, определено ще знае как да му го върне.

— Нещо друго? — попитах и острият ми тон говореше, че въпросът е приключен. — Няма значение, сложи и двата плаката, става ли?

Тя ме погледна изненадано и излезе от офиса. Когато затвори вратата, отпуснах глава на бюрото и изстенах. Тами притежаваше блажения наивитет на подрастващите и нямаше представа колко точно беше уцелила. Също като нея и аз вярвах, че Сет може да се разгневи, ако има основателна причина.

Като например приятелката му да му изневери.

Вярно, Бастиен беше прав, че „изневяра“ е много разтегливо понятие, но прекрасно знаех какво се има предвид. Тук нямаше неясни граници. Нямаше двусмисленост. Бях сгафила много яко.

Осъзнах го, докато лежах с Бастиен. След безсънната нощ на зазоряване го бях оставила и си взех такси до „Куин Ан“, тялото още ме болеше. Не исках да говоря с него. Той спеше толкова дълбоко, че не ме чу да си тръгвам. На неговата съвест не тежеше чувство за вина.

А аз? Вината преливаше отвсякъде. А и трябваше да реша следващия наболял въпрос в тази каша — да кажа или да не кажа. Точно това ме тормозеше през целия ден, докато бях на работа. Миналото си е минало; сега можех само да съжалявам дълго, дълго време. Вниманието ми беше заето от въпроса какво да правя в бъдеще.

За щастие Сет работи през целия ден у дома си, което беше добре дошло. Но се бяхме уговорили да се видим вечерта; дотогава все имаше време да измисля нещо. Каквото и да е. Въпреки това, когато се прибрах след работа, дори не се бях доближила до отговора, който търсех от началото на деня.

Съсипана, издърпах един стол до кухненската маса и седнах с лист и химикал. Обри скочи на гладката повърхност на масата и легна, за да ме гледа, заемайки половината от листа. Избутах я и направих следния списък:

Да не кажа на Сет

За: отношенията ни се запазват, той няма да се разстрои.

Против: разяждаща вина, пълно поругаване на честността.

Обмислих списъка за момент, изненадана, че нито към графата „за“, нито към графата „против“ можеше да се добави още нещо. Беше толкова просто. Продължих да пиша върху листа и съставих още един списък.

Да кажа на Сет

За: това е правилното нещо.

Против: ще призная, че съм идиот, ще бъде емоционален крах, неминуема раздяла, буквално цяла вечност сърцераздирателна мъка и съжаление.

С химикал в ръка сравних двата списъка.

— Това не решава нещата, Обри.

В опит да освободя напрежението, запратих химикала някъде в дневната. Обри ме гледаше с интерес как го хвърлям и после се спусна да хване плячката.

— Какво трябва да кажеш на Сет?

— Исусе! — извиках, буквално подскачайки три метра във въздуха. Картър се беше появил от нищото и сега стоеше до масата небрежно и лаконично. Беше с черна тениска върху сиво поло и с дънките, които можех да се закълна, че не беше сменял от поне две десетилетия. — Не прави така. Да позвъниш още е на мода.

— Съжалявам — той издърпа един стол и го прекрачи, ръцете му разсеяно се отпуснаха на облегалката. Отметна русата си коса от очите и посочи към списъка ми. — Не исках да те прекъсвам.

— Нищо не прекъсваш — промърморих, смачквайки листа. Хвърлих и него в дневната, за да има Обри какво да ловува.

— Искаш ли да поговорим? — предложи той.

Поколебах се. Сред всичките ми познати само Картър наистина вярваше, че връзката ми със Сет е сериозна. Той единствен не я възприемаше като шега. Точно заради това можех да му се доверя, но и точно заради това не можех. Нямаше как да призная пред единственият, който вярваше в мен, каква сериозна каша съм забъркала в момент на слабост.

— Не — отвърнах рязко. — Но предполагам ти имаш какво да ми кажеш?

Изгледа ме за момент, сякаш щеше да настоява да кажа какво премълчавам, но после се отказа.

— Нося ти нещо.

Протегна свитата си в юмрук ръка към мен. Когато я отвори, видях малка торбичка в дланта му. Взех я и докоснах материята. Не знаех какво е, но платът беше гладък като венчелистче на цвете. Започнах да я отварям.

— Недей — предупреди ме той. Заповедният му тон ме накара да спра на мига. — Ще развалиш заклинанието.

— Какво заклинание?

— Онова, което прикрива съдържанието на торбичката. И онова, което прикрива безсмъртната ти аура.

Кимнах разбиращо. Може и да не знаех какво да правя в живота си, но конспирациите на безсмъртните ми бяха ясни.

— Ще ме скрие от доставчика на Алек.

Ангелът кимна в отговор. Задържах торбичката и махнах с ръка към него.

— Ще ми кажеш ли какво има вътре?

— Това е… — той спря, не защото не искаше да ми каже, а защото търсеше подходящите думи. — Това е стреличка. Или по-точно… нещо като връх на стрела. Но и това звучи странно. Не, да го наречем стреличка. Дълга е около 2,5 см. Стреличка, която прилича на малък дървен връх на стрела.

— Хм. Добре. Разбрах. И какво трябва да правя с този връх на стрела?

— Ще прободеш другия безсмъртен в сърцето.

— Леле! Ще го пробода… сякаш е вампир?

— Не точно. Ще разбереш, когато му дойде времето. Номерът е в това да действаш бързо. Щом отвориш торбичката, той ще разбере какво си и какво има вътре. Не трябва да му даваш време да реагира, че ще стане грозна картинка. Направи го бързо, без да се колебаеш.

— Как това малко парче дърво ще реши всичките ни проблеми?

— Това е много специално дърво — отвърна той с усмивка.

— Така ли? Това обяснява всичко.

— Ще се срещнеш ли скоро с него?

— Всъщност ужасно скоро. Можех да се видя с него още вчера, ако бях поискала. Алек направо настояваше да ни запознае.

Картър се намръщи, докато обмисляше казаното от мен.

— Хм. Странно.

— Трябва ли да се притеснявам?

— Притеснявай се само, че ще нападнеш безсмъртен.

— Но нищо няма да ми се случи, ако действам бързо и не се колебая, нали?

— Да. Предполагам това не е нещо ново за теб.

— Нещо друго, което трябва да знам?

— Ами… да видим. Да. Още нещо — не го прави, докато не те предизвика.

— Какво? — зяпнах го аз. — Да се правиш на задник и да раздаваш наркотични вещества, които унищожават смъртните, не е достатъчно предизвикателство?

— Колкото и да е странно — не. Трябва да те заплаши по някакъв начин.

Ядосано хвърлих торбичката на масата. Съвсем в стила на Картър и Джером. Ужасно сложен план с абсурдни подробности и деликатни моменти.

— Да ме заплаши? Как да ме заплаши? Не може да го направи, освен… чакай, този безсмъртен може ли да ме убие?

— Не, разбира се. Но може да направи нещата много… сложни за теб. Няма значение, можеш да заплашиш човек по много начини. Ако те нарани… или почувстваш, че… ще използва силите си върху теб, това ще бъде достатъчно. Той е по-силен безсмъртен. Да те нападне — имайки предвид, че си един вид собственост на Джером — е абсолютно забранено. Ще се оправдаеш, че си се защитила. Ако обаче го атакуваш на своя глава, ще си навлечеш гнева на сили, които преследват други безсмъртни. А ще вкараш и нас в беля за това, че сме те въоръжили.

— Значи трябва да го нападна от засада.

— Това е груба дума. Да кажем, че трябва да изглежда като самозащита.

— Значи мислиш, че играта ще загрубее достатъчно, че да трябва да се защитавам?

Той се поколеба.

— Не знам. Наистина не знам.

— Да, но ако е изключително мил и просто ми продаде голямо количество амброзия, какво да правя? Ще изпуснем златна възможност.

— Както казах, не знам. Наистина. Честно казано… ако толкова лесно можеш да стигнеш до него, сигурно има някаква уловка. Ще внимаваш, нали? — сега лицето му беше много сериозно. — Ти си умна. Ще се справиш.

— И, предполагам, аз така и няма да разбера кой всъщност е той?

— Вярвам, че незнаещите са блажени.

Вдигнах ръце — не знаех какво друго да кажа. С Картър си разменихме още няколко шеги и той се изправи. Поколеба се и ме погледна любопитно.

— Сигурна ли си, че не искаш да поговорим? Очевидно нещо те притеснява.

— Така е, но трябва сама да се справя с проблема.

— Добре. До скоро. — Докато мигна и ангелът беше изчезнал.

Сет се появи около час по-късно, по лицето му имаше петънца синя боя.

— Сега Тери и Андрея боядисват кухнята.

Усмихнах му се, преглъщайки бурните емоции, които бушуваха у мен.

— Как успяваш да се изцапаш, без дори да боядисваш?

Намерих парцал и безуспешно се опитах да изчистя лицето му. Близостта му ме накара да си спомня за снощи. Как ръцете му галеха гърдите ми. Как го усещах вътре в мен, как ме изпълваше. Как телата ни се движеха заедно. Как устните му леко се разделиха, когато свърши.

— Не може да се изчисти — казах рязко и се дръпнах.

— О, добре.

Бях раздразнителна и мълчалива през цялата вечер, стегната и сдържана при всяко негово докосване. Сет усети настроението ми и ме остави на мира. Повървяхме няколко пресечки надолу по улицата до едно кино, където даваха само филми, номинирани за Оскар и независими продукции. Гледахме една такава и признавам, наистина успя да ме разсее, макар и само за два часа.

После седнахме в един италиански ресторант и му позволих да ме въвлече в разговор за достойнствата на филма. Останах изумена, че устата ми поддържаше разговора, докато останалата част от мен беше в съвсем различен свят.

Отново и отново си припомнях случилото се снощи, но не само секса. Анализирах всички събития, които бяха довели до него. Защо го бях направила? Какво ме накара да склоня? Може би наистина беше безкористен опит да премахнем изкушението от връзката ми със Сет? Може би беше болезнено желание да намеря утеха у Бастиен? Или пък най-вероятно чисто егоистична проява от моя страна? Изгарящ копнеж да се докосна до нещо, което не можех да имам — не защото това щеше да помогне на връзката ни, а просто защото исках да го направя. Исках това удоволствие. Жадувах за тялото му и се бях отдала на хедонизма, за който толкова копнеех. Все пак бях същество на ада. Вече се бях убедила, че самоконтролът не е сред силните ми страни.

Въпреки това нищо не можеше да промени случилото се. То се случи и трябваше да направя нещо по въпроса. Или… може би не.

Сет седеше срещу мен, изглеждаше щастлив и доволен, докато разговаряхме. Наистина понякога незнаещите са блажени. Замислих се за списъците. Ако не научеше, истината нямаше да го нарани. Можехме да продължим постарому. Единственият проблем беше, че аз знаех истината. Трябваше да живея с предателството си, не само по отношение на физическата ни връзка, а и на честността и откровеността помежду ни. Още една точка към списъка с тъмни и отвратителни тайни, които пазех.

— Тук ли си, Тетида? — попита изведнъж той.

— А?

Отправи ми лека, сладка усмивка и протегна ръка да хване моята.

— Изглеждаш, сякаш си на километри от тук.

Отвърнах му с нещо като усмивка. Очевидно не се справях толкова добре, колкото си мислех. Погледнах го, проследих любимите ми черти с поглед и поклатих глава. Не можех да го направя. Не можех да му кажа. Не още.

— Просто съм изморена — излъгах.

Разделихме си порция джелато19 и се върнахме в апартамента ми. Тъкмо се приготвяхме да играем скрабъл и усетих приближаващите аури на безсмъртни.

Изръмжах, не исках да се разправям с тях.

— По дяволите, всички са тук!

Сет изглеждаше объркан, докато не чухме почукването на вратата. Отворих и пуснах вътре Хю, Питър, Коди и Бастиен.

— Жива си — каза весело Питър, задушавайки ме в прегръдката си. — Опитахме се да ти се обадим тази вечер.

— А аз се опитвам да се свържа с теб цял ден — каза Бастиен многозначително.

Бях наясно, че ми беше звънял много пъти. Нарочно не вдигах телефона си.

— Съжалявам — казах на всички.

— Здрасти, Сет — каза Коди, потупвайки писателя по гърба. Вампирът и другите безсмъртни се разположиха в дневната ми, сякаш си бяха у дома. Отвърнах на хихикането и на небрежното им поведение със смразяващ поглед.

— Барове ли сте обикаляли?

— Да — отвърна гордо Хю. — И вие двамата трябваше да дойдете с нас.

— За щастие още не е късно — заяви Бастиен. Прекоси дневната и погледна с отвращение играта скрабъл. — Когато не отговори на обажданията ни, решихме да дойдем да ви поканим лично.

— Отиваме да играем билярд — обясни весело Коди, — в онова заведение в Белтаун. Трябва да дойдете — усмихна се съзаклятнически на Сет. — Джорджина е страшна на билярд.

— Тетида е добра във всичко — промърмори Сет автоматично. Езикът на тялото му говореше, че не се чувства удобно с толкова пияни безсмъртни в стаята. Освен това знаех, че не му се излиза.

— Съжалявам, момчета. Вече излизахме. Ще останем тук.

Това предизвика остри забележки и разочаровани подмятания.

— О, хайде! — примоли ми се Хю, опитвайки се да привлече вниманието на Обри с котешка играчка. Тя не му се върза и изсъска. — Обслужването винаги е по-добро, когато си с нас.

— И без това — добави Бастиен заядливо — няма да правите нищо интересно. Трябва да сте ни благодарни, че дойдохме. Предлагаме ви нещо. Нещо, което иначе нямаше как да получите.

Запазих спокойствие, но ми се стори, че другите доловиха внезапното напрежение във въздуха.

— Съжалявам — повторих. — Оставаме тук. Можете да постоите още малко, но после ще ви изгоня. Ще правим каквото ние решим.

— Не знаех, че изобщо правите нещо — промърмори Бастиен толкова тихо, че само аз го чух. И може би и вампирите с техния свръхчувствителен слух.

— Имаш ли нещо за пиене? — попита Питър, насърчавайки ме да се проявя като добра домакиня.

С инкуба все още се гледахме в битка на волите ни.

— Да. Тъкмо купих шест бутилки „Смирноф айс“.

— О — каза Коди. — Идеално.

Двамата с Хю нападнаха хладилника и раздадоха по една на всички, освен на Сет и на мен. Ние отказахме да пием. Другите се настаниха удобно и се впуснаха в празни приказки, но аз, Бастиен и Сет останахме встрани. Сет мълчеше, защото винаги мълчеше при такива събирания. С Бастиен мълчахме, защото бяхме ядосани един на друг.

Извиних се и отидох до тоалетната; Бастиен ме чакаше пред вратата, когато излязох.

— Алкохолът просто минава през теб, а? — попитах и се опитах да мина покрай него.

Той застана на пътя ми и ме притисна към стената.

— Какво ти става, по дяволите? — попита тихо той.

— Нищо. Пусни ме.

— Глупости. Оставих ти сто съобщения. Избягваш ме.

— И? Това си е мое право. Също като в онази песен.

Той изсумтя.

— Нека позная. Изживяваш някаква мелодраматична морална криза след случилото се снощи. Типично в твой стил напоследък.

— Не ми говори за снощи. Не трябваше да правиш онова, което направи.

— Не трябваше ли? Господи, Фльор, не се дръж като жертва. Никой не те насили. Беше повече от доволна. Всъщност, смея да кажа, че много ти хареса.

— Беше грешка.

— И като ме избягваш, ще оправиш нещата? Не се заблуждавай. Не беше грешка. Отрази ти се добре. Аз ти помогнах. Дадох ти нещо, което иначе никога нямаше да получиш. Ще го помниш до края на живота си.

— Боже! — казах аз с остър сарказъм. — Колко мило от твоя страна! И сигурно това беше единствената причина да го направиш? Да помогнеш на мен? И нищо повече? Определено не го направи, защото ти се отвори възможност. Защото бях красива и прекрасна и ти ме искаше?

— Чуй ме…

— Не. Ти ме чуй. Щом искам да те избягвам, ще те избягвам. Не идвай в дома ми пиян и не се опитвай да завържеш разговор. Това те прави дори още по-голям задник. Не искам да говоря с теб. Не и в близко бъдеще. Може би никога.

— „Никога“ е много силна дума. — Наведе се към мен и сложи ръка върху моята. — Не мислиш ли, че малко преиграваш, заради едното чукане? Освен това не можеш да ме отрежеш. Трябва да ми помогнеш с Дана.

— Не — заявих студено. — Не трябва. И ако те изпратят в Гуам, сам ще си си виновен. Може би така ще имаш време да преосмислиш връзките си с жените извън работата.

— По дяволите…

— Джорджина?

Обърнахме се и видяхме Сет да стои в коридора. С Бастиен бяхме застанали близо, прекалено близо, но в това нямаше нищо романтично. Дори и малоумен щеше да види, че водим сериозен спор. Позите ни го излъчваха, израженията ни също. Начинът, по който Бастиен държеше ръката ми, не беше приятелски.

— Добре ли си? — попита Сет внимателно. Гласът му беше тих и премерен, но видях нещо досега непознато за мен в погледа му. Не гняв, а нещо друго гореше в очите му. Беше ми казал веднъж, че винаги внимателно подбира битките си и се зачудих какво би направил, ако решеше, че инкубът е заплаха за мен.

— Добре сме — отвърнах. Откъснах се от хватката на Бастиен и той не ме задържа.

— Да — потвърди той със студена усмивка. — Добре сме.

Отдалечи се от мен, но спря, когато стигна до Сет.

— Трябва да си поласкан — каза му Бастиен. — Повечето жени викат Господ по време на секс, а Фльор крещи името ти. Човек би помислил, че си божество, предвид колко пъти отдаде почит на името ти снощи.

Продължи към дневната, а аз дори не се забавих да видя реакцията на Сет. Втурнах се след Бастиен.

— Изчезвай! — креснах му. Погледнах към другите безсмъртни. — Всички вие, изчезвайте веднага.

Питър, Коди и Хю ме погледнаха изненадано. Бях ги гонила много пъти, но никой не ме беше чувал да държа такъв тон. Затова и ме послушаха. Изнизаха се през вратата за по-малко от минута. На излизане Бастиен ми хвърли мрачен поглед.

Когато си заминаха, поех дълбоко въздух и се обърнах към Сет. Гняв и отчаяние бушуваха в мен.

— Нека позная. Искаш да знаеш какво искаше да каже.

Лицето му беше неразгадаемо.

— Честно казано не знам — изведнъж гласът му прозвуча уморено. — Не знам дали искам да знам.

— Хубаво, но така или иначе ще ти кажа.

Думите ме разкъсваха, докато ги изричах, но вече не исках да го пазя в тайна. Не само защото Бастиен беше хвърлил бомбата, а защото знаех, че няма да издържа мисълта за това да ме тормози постоянно. Прекалено много ме болеше. Разговорът с инкуба ме накара да го осъзная.

Не споменах нищо за снимките, но му разказах всичко останало. Всичко.

Когато приключих, той не каза нищо. Гледаше в някаква несъществуваща точка в пространството с безизразно лице. След две минути разкъсваща тишина, накрая се обърна към мен.

— Та как се справих?