Търсенето на Светия Граал

Галаад-2

И тъй, легендата гласи, че щом се разделил с Персевал, когото спасил от двадесетимата нападатели, Добрият рицар тръгнал по широкия път през Опустялата гора и бродил много дни ту в една посока, ту в друга — все според волята на случая. Натъкнал се на редица премеждия, които довел до добър край и за които преданието не споменава, защото щяло да набъбне прекалено много, ако трябвало да опише едва ли не всяко от тях.

След като дълго препускал из кралство Логрия, появявайки се навсякъде, където дочувал, че има някакво премеждие или изпитание, Добрият рицар напуснал пределите му и се насочил към морето. С пристигането си на брега преминал покрай замък, пред който се провеждал необикновен турнир. Отборът на обсаждащите вече били надделели до такава степен, че отбраняващите се били отдали на бягство, защото нападателите били твърде многобройни, а наред с това и по-добри рицари.

Като видял, че защитаващите се са в много тежко положение и че пред входа на замъка кипи поголовна сеч, Галаад се насочил към тях с мисълта да им се притече на помощ. С насочено напред копие той пришпорил коня си и ударил първия изпречил му се рицар толкова силно, че го пратил на земята. Копието му се разлетяло на трески, ала той изтеглил меча си, с който умеел да си служи толкова умело, и се втурнал към мястото, където битката била най-ожесточена. Започнал да поваля и рицари, и коне, извършвайки толкова необикновени подвизи, че който и да го видел, нямало как да не го оцени като велик воин. Монсеньор Говен, който заедно с Хектор бил дошъл за турнира, участвал в битката на страната на нападателите. Ала още щом съгледали белия щит с яркочервения кръст, двамата си казали един другиму:

— Виж, това е Добрият рицар! Луд ще бъде всеки, който реши да му се опълчи, защото няма броня, която да устои на меча му.

Докато си говорели така, Галаад връхлетял по волята на случая върху монсеньор Говен и го ударил с такава мощ, че му разцепил шлема и металния плетен капюшон. Монсеньор Говен изхвръкнал от седлото, мислейки си, че е смъртно ранен от удара, а Галаад, който нямало как да сдържи движението на меча, нацелил коня в гърба точно пред седлото и го посякъл целия на равнището на гърдите, поваляйки го мъртъв върху падналия монсеньор Говен.

Като видял, че монсеньор Говен е на земята, Хектор се оттеглил, защото си дал сметка, че би било безумие да се изправиш срещу такъв противник, а и, от друга страна, като негов чичо54 трябвало да го предпазва и закриля. Племенникът му обаче раздавал удари във всички посоки и за кратко нанесъл такива поражения на нападателите, че защитниците на замъка започнали да надделяват, макар допреди малко да били почти победени. Те не престанали да се сражават и да повалят противниците си, докато последните не били напълно разбити и избягали на място, което смятали за сигурно. Галаад доста време ги преследвал в бягството им.

След като си дал сметка, че няма смисъл да се връща назад, той се отдалечил толкова незабелязано, че никой не разбрал накъде бил поел. Ала и едната, и другата страна му отредили наградата на победител в битката. Пострадалият тежко от удара на Галаад монсеньор Говен в отчаянието си, че няма да се оправи от получената рана, казал на Хектор:

— Горко ми, ето че днес се сбъдна предсказанието, дадено ми в деня на последната Петдесетница по време на изпитанието с канарата и забития в нея меч, който трябваше да изтегля: казано ми бе, че преди да е изтекла и година, ще получа такъв удар, какъвто не би трябвало да си пожелая дори на цената на цял замък. И кълна се в главата си, именно с този меч ме посече днес Добрият рицар. Несъмнено мога спокойно да кажа, че каквото ми бе предсказано, това и се сбъдна.

— Сеньор — попитал го Хектор, — убеден ли си, че раната, нанесена ти от рицаря, е чак толкова тежка?

— Да, в това няма съмнение — отвърнал монсеньор Говен. — Толкова е тежка, че едва ли ще избегна смъртта освен ако Бог не реши да се намеси.

— Какво да правим тогава? — продължил да пита Хектор. — Мисля си, че щом си толкова тежко ранен, с Търсенето май е свършено за нас.

— Сеньор, за теб не е свършено, но за мен е, поне до деня, в който на Бог не Му бъде по волята да те последвам и аз.

Докато си приказвали така, рицарите от замъка се събрали край тях. Като разпознали монсеньор Говен и разбрали, че е тежко ранен, повечето от тях много се натъжили, защото той без съмнение бил най-обичаният от чужденците мъж. Подхванали го те и го отнесли в замъка, снели му доспехите и го настанили да лежи в тиха и спокойна стая, далеч от хорската глъчка. После повикали лекар, за да огледа раната му, и го попитали дали Говен ще оздравее.

Той ги уверил, че за по-малко от месец ще им го предаде в цъфтящо здраве, така че ще може да язди и да носи оръжие. Рицарите му обещали, че ако стори това, ще го възнаградят толкова щедро, че ще го направят богаташ до края на живота му. Лечителят им отвърнал, че могат да бъдат напълно сигурни в това, защото ще изпълни всичко, което е обещал. Така монсеньор Говен останал там, а с него и Хектор, който за нищо на света не искал да си отиде, преди съратникът му да бъде напълно излекуван.

След като напуснал бойното поле, Добрият рицар се насочвал натам, накъдето съдбата му решавала да го отведе, додето една нощ не пристигнал на две левги от Корбеник. Нощта обаче го заварила пред един отшелнически дом. Понеже мрачината вече била настъпила, той се спешил и започнал да чука по вратата, додето отшелникът не му отворил. Като видял, че пред него стои странстващ рицар, той го поздравил с добре дошъл, погрижил се за коня му и му помогнал да снеме доспехите си. Сетне му предложил храната, с която Господ го бил наспорил, а Галаад, понеже през целия ден не бил сложил и троха в устата си, я приел на драго сърце. Подир вечерята рицарят заспал върху намиращата се край дома купчина слама.

Всички вече си били легнали, когато пред дома пристигнала една госпожица, която захлопала по вратата и започнала да вика името на Галаад, додето отшелникът не приближил до вратата, за да попита кой в такъв късен час иска да влезе в неговия дом.

— Сеньор Улфине — извикала тя, — аз съм девойка, която иска да поговори с рицаря, който се е настанил при теб, защото имам голяма нужда от него.

Отшелникът събудил Галаад и му казал:

— Сеньор рицарю, една госпожица, която е отвън и която, както ми се струва, има голяма нужда от теб, иска да ти каже нещо.

Галаад станал, приближил се до госпожицата и я попитал какво иска.

— Галааде, искам да си наденеш доспехите, да се качиш на коня си и да ме последваш. Уверявам те, че ще те заведа на най-благородното приключение, което рицар е виждал, откакто свят светува.

При тези думи Галаад се упътил към мястото, където били доспехите му, въоръжил се и се натъкмил. Щом и конят му бил готов, той го възседнал и пожелавайки на отшелника Бог да е с него, рекъл на госпожицата:

— Сега можеш да тръгнеш, накъдето си искаш, а аз ще те последвам, независимо къде ще се озовеш.

Тя потеглила с най-голямата бързина, на която конят й бил способен, а рицарят я следвал отблизо. Препускали, докато започнало да се развиделява. Когато настанал ясен ден, навлезли в една гора, която се простирала чак до морето и носела името Целомъдрената. През целия ден продължили да се носят в пълен галоп по главния път, без да сложат в уста нито капка вода, нито троха хляб.

С наближаването на нощта, когато вече минал часът за вечернята, пристигнали пред един замък, разположен в долина и отлично защитен: отвсякъде бил обграден с вода, яки и високи крепостни стени и изключително дълбоки ровове. Като съгледали госпожицата, обитателите на замъка започнали да я поздравяват един през друг:

— Госпожо, добре си ни дошла!

Сетне й отредили радостен прием, защото била тяхната господарка. А тя ги помолила да сторят същото с рицаря, защото той бил най-добродетелният мъж, носил някога оръжие. Прислужниците веднага дотичали и му помогнали да слезе от коня и да се освободи от доспехите си. Тогава Галаад попитал господарката на замъка:

— Госпожо, тук ли ще останем днес?

— Не — отвърнала тя. — Веднага щом се нахраним и поспим малко, ще продължим пътя си.

Двамата седнали да заситят глада си, а после легнали да поспят. Ала още щом свършила първия си сън, тя събудила Галаад:

— Сеньор, ставайте.

Станал Галаад, а служителите от замъка донесли свещи и факли, за да вижда добре, докато се въоръжава. Рицарят се качил на своя кон, а младата жена взела разкошна и богато украсена кутия за скъпоценности, която поставила пред себе си. Двамата напуснали замъка и продължили с бърз ход. Тази нощ успели да напреднат доста и най-после да стигнат до морето. Със стъпването си на брега съгледали кораба с Персевал и Боорт, които не спели, а стояли в очакване, облегнати на перилата му. Още като ги видели отдалеч, те завикали към Галаад:

— Сеньор, добре си дошъл! Толкова много те чакахме, че ето, слава Богу, ти вече си сред нас. Побързайте, защото не ни остава нищо друго, освен да се впуснем във върховното премеждие, което Бог ни е приготвил!

Като чул думите им, Галаад ги попитал кои са те и защо му казват, че дълго са го очаквали; попитал също така госпожицата дали ще слезе от коня.

— Да, сеньор — отвърнала тя. — Остави тук своя кон, както и аз ще оставя моя.

Галаад тутакси скочил на земята, след което се заел да снеме седлото и юздата на своя кон, както и тези от коня на госпожицата. Щом свършил тази работа, той се прекръстил, помолил се Господ да е с него и се качил на кораба, последван от нея. Двамата рицари отредили на новодошлите радушен прием и ги посрещнали с възможно най-голяма радост. Още със стъпването им на борда корабът започнал да пори вълните с голяма бързина, защото вятърът силно издувал платната му. За кратко време изминали такова голямо разстояние, че вече не виждали земя нито в близост, нито в далечината. Скоро започнало да се съмва, а с настъпването на деня тримата рицари се разпознали и заридали от радост, че отново са заедно.

Боорт снел своя шлем, Галаад — своя, както и меча си, ала не пожелал да се освободи от ризницата. Впечатлен от великолепието на платнохода, той попитал приятелите си знаят ли откъде идва този тъй прекрасен и отвън, и отвътре кораб. Боорт отвърнал, че няма представа. Що се отнася до Персевал, той разказал каквото знаел, и му обяснил какво му се било случило на скалата и как мъжът, изглеждащ досущ като свещеник, го бил поканил да се качи на този кораб.

— Освен това той ми каза, че няма да мине много време, и ти също ще дойдеш при мен. В същото време не отрони и думичка за тази дама.

— Бога ми — рекъл Галаад, — ако не ме бе довела тя, аз никога сам по своя воля нямаше да се озова тук. Затова би могло да се каже, че далеч повече благодарение на нея, отколкото на мен, съм ви намерил отново, защото никога преди не бях минавал по този път. Що се отнася до вас, приятели мои, досега не съм си и помислял, че ще ви намеря на едно толкова необикновено място като това.

При тези думи всички дружно се разсмели. После всеки разказал на останали през какви премеждия е преминал, додето накрая Боорт не казал на Галаад:

— Сеньор, ако твоят баща монсеньор Ланселот беше тук, струва ми се, че нямаше да ти липсва нищо.

Галаад му отвърнал, че Ланселот няма как да бъде сред тях, понеже Господ Бог не желае това.

Така, в размяна на подобни думи времето неусетно напреднало до деветия час. Кралство Логрия ще да е било останало далеч назад, защото корабът плавал с опънати платна както през нощта, така и през целия ден. Но ето че намалил ход и преминал между две скали, за да се озове пред див остров, така добре скрит от останалия свят, че наподобявал истинско чудо: един наистина тайнствен залив насред морето.

Щом пристигнали там, те видели пред себе си друг кораб, ала той се намирал зад една скала и до него не можело да се достигне другояче освен пеша.

— Драги сеньори — рекла тогава госпожицата, — на онзи кораб там ви очаква премеждието, заради което Господ Бог ви събра. Затова трябва да слезете от този и да се качите на другия.

Те отвърнали, че ще сторят това на драго сърце, скочили от кораба и помогнали на младата дама да слезе при тях. С пристигането си при другия кораб те го намерили далеч по-величествен от предишния. Ала били много изненадани от това, че не забелязали на него никакво живо същество: нито мъж, нито жена. В желанието си да го разгледат по-добре, те се приближили още повече. Взирайки се в обшивката на кораба, съгледали надпис на арамейски, отправящ заплашително послание към всички, които биха искали да се качат на борда му. Ето какво гласял той:

След като разчели посланието, тримата спътници се спогледали, поразени. Тогава госпожицата попитала Персевал:

— Сеньор, знаеш ли коя съм аз?

— Изобщо не знам — отвърнал той. — Доколкото ми е известно, не съм те виждал никога през живота си.

— Знай тогава, че съм твоя сестра, дъщеря съм на крал Пелехен55. И знаеш ли защо се разкривам пред теб? За да повярваш колкото може по-силно на това, което ще ти кажа. Най-напред те предупреждавам, понеже си човекът, когото обичам най-много на света: ако вярата ти в Иисус не е съвършена, в никакъв случай не се качвай на този кораб. Бъди сигурен, че веднага ще загинеш, защото този кораб е нещо толкова свято, че никой човек, омърсен от какъвто и да било порок, не може да се озове на него, без да се изложи на върховна опасност.

При тези думи Персевал се взрял продължително в лицето на госпожицата, додето не се уверил, че става дума наистина за сестра му. С преливащо от радост сърце той й казал:

— Мила сестро, ще се кача в него без никакво колебание. И знаеш ли защо? Ако вярата ми е несъвършена, нека да загина като безверник и безбожник. Ако пък съм преизпълнен с вяра, какъвто трябва да бъде всеки рицар, нека да бъда спасен.

— Качвай се тогава без страх — възкликнала тя, — и нека Господ Бог ти бъде застъпник и покровител!

Докато произнасяла тези думи, Галаад, който крачел малко по-напред от останалите, вдигнал ръка, прекръстил се и се качил на кораба, а щом се озовал вътре, започнал да се оглежда на всички страни. Подир него влязла госпожицата, ала и тя не пропуснала преди това да се прекръсти. Виждайки какво става, и останалите двама рицари не чакали повече, а сторили същото като тях. Дълго разглеждали четиримата вътрешността му, а сетне в един глас обявили, че несъмнено по всички земи и морета не би могъл да съществува друг толкова прекрасен и величествен кораб като този. След като огледали навсякъде, хвърлили поглед и в най-съкровената част на кораба и видели там пищно платно, застлано като покривка върху разкошно и внушително по размери ложе.

Галаад се приближил към него и го повдигнал, за да види под него най-красивото легло, което можело да съществува: и наистина леглото било огромно и пищно, върху възглавницата била поставена златна корона с много голяма стойност, а в долната част лежал прекрасен блестящ меч. Разположен напряко на леглото, той бил изтеглен на около половин фут от ножницата.

Този меч бил с необикновена направа, защото топката, с която завършвала дръжката му, била изработена от камък, съдържащ в себе си всички цветове, които могат да се срещнат на земята. Камъкът имал и друга особеност, придаваща му още по-голяма стойност: всеки от цветовете се отличавал и със свой, несрещан другаде оттенък. Впрочем легендата разказва, че дръжката на меча била направена от костите на две различни животни.

Първото било вид змия, срещаща се в Каледония56 далеч повече, отколкото из други земи. Наричат тази змия „папалюст“, а силата, която притежава, е такава, че ако човек държи в ръката си едно от нейните ребра или кости, той няма защо да се страхува дори и от най-силната горещина.

Другото било риба, която не е много голяма и се намира само в река Ефрат — никъде другаде. Тази риба се нарича „ортенакс“. Нейните кости са такива, че ако човек хване в ръката си една от тях, той тутакси престава да си спомня за всички радости и болки, които е изпитал в живота си, а е наясно единствено за причината, поради която се е докоснал до костта. Ала пусне ли я, начаса отново започва да мисли така, както е бил свикнал — като съвсем нормален човек.

Та такива били качествата на костите, от които била изработена дръжката на меча. Те били покрити с много скъпа яркочервена тъкан, върху която бил избродиран следният надпис:

Щом грамотните измежду четиримата разчели надписа, те се спогледали и рекли:

— Господи, тук наистина е пълно с чудеса!

— В името на Господ Бог — обадил се тогава Персевал, — ще се опитам да разбера дали мога да хвана в ръката си този меч.

Посегнал той към меча, ала не смогнал да хване дръжката му.

— Бога ми! — възкликнал той. — Сега вече съм убеден, че този надпис казва истината.

Боорт също протегнал ръка към оръжието, без да успее да направи нещо повече.

Тогава всички спътници се обърнали към Галаад:

— Сеньор, опитай да вземеш този меч, защото сме убедени, че след като ние се провалихме, ти ще успееш да доведеш до добър край това изпитание.

Ала Галаад възразил, че за нищо на света няма да направи подобен опит.

— Искам да ви кажа, че виждам неща, далеч по-необикновени от всичко, което съм видял досега през живота си.

Сетне заразглеждал изваденото донякъде от ножницата острие, за което вече бе споменато. Върху него забелязал друг надпис, с кървавочервен цвят, който гласял:

След като прочел надписа, Галаад рекъл:

— Бога ми, искаше ми се да изтегля този меч от ножницата. Ала щом забраната е толкова строга, няма да посегна към него.

Персевал и Боорт казали същото.

— Сеньори — взела думата тогава госпожицата, — знайте, че изваждането на този меч от ножницата е забранено на всички освен на един-единствен човек. Ще ви кажа какво се случи неотдавна във връзка с тази забрана.

Истина е, че преди известно време този кораб стигнал до кралство Логрия, където тогава се водела война на живот и смърт между крал Ламбар, бащата на оногова, когото наричат Ранения крал, и крал Варлан, който бил езичник през целия си живот, ала току-що се бил покръстил, поради което бил смятан за един от най-мъдрите хора на света. Един ден двамата крале събрали своите войски край брега, където корабът бил пристанал, и ги хвърлили в битка. В хода й тези на крал Варлан били обърнати в бягство. Като видял своето поражение, той се уплашил, че може да бъде убит. Тогава се завтекъл към закотвения наблизо кораб и скочил в него.

Щом намерил този меч, той го извадил от ножницата, излязъл от кораба и нападнал с него крал Ламбар — човека с най-голямата вяра сред всички християни на своето време и с душа, в която Господ Бог заемал най-голямото място. Като видял Ламбар, крал Варлан вдигнал този меч и го стоварил върху шлема на своя противник с такава сила, че посякъл и него, и коня му на две чак до земята. Такъв бил първият удар на този меч и той бил нанесен в кралство Логрия.

Последвали обаче такава чума и такива опустошения и в двете кралства, че земята престанала да връща на земеделците плода на техните усилия: нито житото, нито другите растения не покълвали от почвата, дърветата не давали никакъв плод, из водите престанала да се въди риба. Ето защо земята на двете кралства била наречена Опустошената земя57: с този злощастен удар тя била напълно разорена и съсипана.

Като видял, че мечът е с такава поразяваща сила, крал Варлан решил да се върне на кораба, за да вземе ножницата, и с тази цел отново се качил в него. Върнал той меча в ножницата и щом сторил това, паднал мъртъв пред това ложе: така било доказано, че никой не може да вземе този меч, без да бъде убит или тежко ранен.

Тялото на краля останало да лежи пред това ложе, докато едно младо момиче не го извлякло оттук, тъй като нямало мъж, толкова решителен, че да се качи тук, и то все по една и съща причина: надписа върху външния борд на кораба.

— Бога ми — рекъл Галаад, — тук се е вихрило наистина невероятно премеждие. Най-искрено вярвам, че точно така се е случило, защото не се съмнявам, че този меч е далеч по-чудодеен от всички останали.

След което пристъпил напред, за да го извлече от ножницата.

— Ах, Галааде! — възкликнала госпожицата. — Изчакай още съвсем малко, докато разгледаме всичките му необикновени подробности.

Галаад веднага оставил меча. Рицарите започнали да изучават ножницата, ала така и не успели да определят от какво била направена. Предположили, че може би е от змийска кожа. При все това тя била червена като розов цвят и върху нея бил инкрустиран надпис със златни и небесносини букви. Ала когато погледите им паднали върху портупея, изненадата им била още по-голяма, защото видели, че той изобщо не подхожда на едно толкова разкошно и мощно оръжие като това. И наистина той бил изработен от евтин и долнопробен материал, нещо като конопени кълчища, и изглеждал толкова нетраен, че едва ли бил в състояние да носи меча за повече от час, без да се скъса.

Що се отнася до надписа върху ножницата, той гласял следното:

При прочитането на този надпис тримата приятели прихнали да се смеят и казали, че това са твърде странни за гледане и слушане неща.

— Сеньор — рекъл тогава Персевал, — обърни този меч и ще видиш какво има на обратната му страна.

Галаад тутакси го обърнал и всички видели, че той бил кървавочервен и носел следния надпис:

Това били думите, изписани на обратната страна. След прочитането им всички били още по-изплашени от преди.

— Кълна се в Господ Бог — рекъл Персевал на Галаад, — много исках да вземеш този меч и затова те насърчавах да го сториш. Ала след като надписът казва, че в миг на нужда няма да ти бъде от полза и че ще прояви вероломство, когато би трябвало да бъде отзивчив, не те съветвам да се докосваш до него. Той би могъл да ти навреди внезапно, а това ще ти донесе голямо нещастие.

Ала госпожицата казала на Персевал:

— Скъпи братко, тези две неща вече са се случили и сега аз ще ти кажа кога и на кого. Затова, стига да е достоен за този меч, никой не бива занапред да се бои от него.

И тъй, някога, повече от четиридесет години след Страстите Христови, по волята на Господ Бог станало така, че Насциен, шуреят на крал Мордрен, бил пренесен на един облак на повече от четиринадесет дни път от своята страна и оставен на остров, близък до страните от Изтока, наречен Въртеливия остров.

Щом пристигнал там, открил в подножието на една скала кораба, на който се намираме сега. Качил се той на него и намерил това ложе и този меч в същия вид, в който го виждате. Дълго го съзерцавал Насциен и нищо чудно, че бил обзет от неистово желание да се сдобие с него. При все това не му достигала смелост да го изтегли от ножницата. В такова раздвоение прекарал осем дни на кораба почти без да сложи троха хляб или капка вода в устата си.

На деветия ден мощен вятър подхванал кораба и го отнесъл от Въртеливия остров до някакъв остров на Изток, много далеч оттам. Със стъпването си на земята Насциен се озовал лице в лице с един великан — най-грамадния и най-страховития на света, — който закрещял, че Насциен е вече мъртвец. Като видял този демон да се носи насреща му, Насциен се уплашил не на шега, че ще умре. Огледал се около себе си, но не намерил нищо, с което можел да се защити.

Тогава изтичал при меча и гонен от големия си страх, го извадил от ножницата. Като го видял оголен, намерил острието му за най-красивото нещо на света, несравнимо с нищо друго. Сетне започнал да го размахва във въздуха. Ала още с първото движение мечът се строшил точно по средата. Тогава Насциен си казал, че си е позволил да възхвалява до небесата нещо, което би трябвало най-остро да заклейми, и то с пълно право, защото го е предало в момент на върховна опасност.

Положил той парчетата от меча върху ложето, след което слязъл от кораба, влязъл в двубой с великана и съумял да го убие. Едва след това се върнал обратно. Когато вятърът задухал, платноходът се понесъл наслуки по морската шир, додето не срещнал друг кораб — този на крал Мордрен, който бил претърпял мощните нападения на Неприятеля човешки край скалите на Опасното пристанище.

Срещата предизвикала у двамата мъже необикновена радост, понеже изпитвали един към друг голяма обич. Заразпитвали се тогава как са и от какви премеждия са били сполетени, а по някое време Насциен рекъл:

„Сеньор, разказваш ми ти за приключенията на този или онзи, ала да ти кажа, откакто не сме се виждали с теб, на мен ми се случиха най-невероятните премеждия на света, каквито по моя преценка не са се случвали на човешко същество.“

След което му описал какви перипетии бил преживял с блестящия меч и как той се строшил в миг на най-голяма нужда от него — тъкмо когато се канел да прониже с него гиганта.

„Бога ми — рекъл Мордрен, — разказваш за неща, наистина невероятни! И какво стана с този меч.“

„Сеньор — отвърнал Насциен, — оставих го там, откъдето го бях взел. Ако искаш, ела да го видиш, защото той е тук, при мен.“

Тогава крал Мордрен се прехвърлил в кораба на Насциен и се приближил до ложето. Като видял парчетата на строшения меч, той му се възхитил, възкликвайки, че е по-красив от всичко, което бил виждал през живота си. Сетне добавил, че това счупване не се дължало на някакъв недостатък на самия меч или на направата му, а представлявало или знамение, или известие за извършен от Насциен грях.

Накрая взел двете му части и ги напаснал една към друга. И ето ти чудо: веднага щом били съединени, стоманените парчета се споили и както бил счупен, така сега бил възстановен. Виждайки какво е станало, Мордрен се засмял и рекъл:

„Бога ми, невъобразими са способностите на Иисус, щом споява и троши с немислима лекота каквото си пожелае.“

Сетне върнал меча в ножницата, положил го така, както го виждате сега, и тутакси двамата дочули глас, който им рекъл:

„Слезте от този кораб и се качете на другия, защото ако сте склонни да изпаднете в грях, или пък вече сте извършили такъв, присъствието ви на този кораб ще ви попречи да се измъкнете, без да се изложите на смъртна опасност.“

Двамата начаса се прехвърлили на другия кораб. В мига, в който Насциен преминавал от единия на другия, бил засегнат в рамото от толкова мощен удар с меч, че паднал възнак, възкликвайки:

„Господи! Как жестоко съм ранен!“

В същия миг дочул глас, който му казал:

„Това ти е за прегрешението, което извърши, като извлече меча от ножницата, а не трябваше да го докосваш, защото не си достоен за това. Друг път гледай да не се възправяш срещу своя Създател!“

По този начин се сбъднало написаното, за което вече ви споменах и което гласеше:

Защото онзи, който оценил най-високо от всички на света този меч, бил Насциен, и именно това оръжие, както вече ви разказах, му изневерило в миг на върховна нужда.

— За бога — рекъл Галаад, — едното нещо ти много добре ни го обясни. Кажи ни сега как стоят нещата с другото.

— На драго сърце — отвърнала госпожицата. — Вярно е, че докато имал сили да язди, крал Парлан, когото наричат Ранения крал, допринесъл много за прославата на Светото християнство и зачитал бедния народ повече от когото и да било, пък и водел такъв праведен живот, че си нямал равен сред всички християни. Ала един ден, докато ловувал из своя гора, разпростираща се чак до морето, той се отдалечил от дружината ловци и рицари с ловните кучета и се изгубил, оставайки единствено с един свой братовчед. Усетил, че е навлязъл дълбоко в гората, чиито пътеки не са му познати, той изпаднал в безизходица и тръгнал да броди из дебрите заедно със своя роднина, докато стигнал до морския бряг, лежащ срещу Ирландия.

С пристигането си двамата се изправили пред кораба, на който се намираме сега. Приближил се Парлан към него и съгледал надписа, който вече видяхте. Прочел го, ала не се изплашил, защото мислел, че не му е липсвала нито една от достойните за Иисус добродетели, които един рицар трябва да проявява на тази земя. Качил се обаче на кораба сам, защото спътникът му, също рицар, не проявил достатъчно дързост, за да го последва.

Още щом съзрял меча, той го извлякъл от ножницата точно толкова, колкото можете да го видите, защото преди това открита част от острието нямало. И щял да го извади целия, без да му мигне окото, ала в същия миг блеснало острието на копие, което го пронизало и в двете бедра, и то с такава сила, че го оставило тежко ранен, както всички могат да се убедят. Оттогава, та до ден-днешен, той така и не успял да излекува тази своя рана, а и няма да го стори, докато не отидеш при него.

Ето как заради прекомерната дързост, която проявил, този мъж бил тежко ранен. Не забравяй, че той е твой дядо. Именно заради това негово наказание са и думите от надписа, че мечът ще бъде вероломен към него, въпреки че би трябвало да бъде благодетелен, защото той бил най-прославеният рицар и човекът с най-големите добродетели на своето време.

— За Бога, госпожице — възкликнали рицарите, — ти ни разкри твърде много неща и сега вече всички сме наясно, че не бива да се отказваме да вземем този меч само заради този надпис.

Сетне огледали ложето и видели, че е само от дърво, незастлано нито с меки постелки, нито с възглавнички. Отпред имало кръгла дървена летва, закрепена в средата на таблата и стърчаща право нагоре; също такава имало и на отсрещната табла, разделена от първата посредством дължината на ложето. Двете пръчки поддържали трета, изящно изработена квадратна летва, закрепена с жлебове в тях.

Пръчката върху предната табла била по-бяла от прясно навалял сняг, тази върху задната — яркочервена като прясно накапала кръв, а летвата, съединяваща двете — зелена като изумруд. Добре е да се знае, че те не били боядисани, а това били естествените им цветове, защото не били поставени там нито от смъртен мъж, нито от смъртна жена. И понеже мнозина биха възприели този разказ за измислица, ако не им бъде разяснено какви са основанията за възникването им, разказът ни се отклонява за малко от своя предмет и от естествения си ход, за да обясни особеностите на трите пръчки и трите им цвята.