Търсенето на Светия Граал

Дървото на живота

Ето с какво продължава сега легендата за Светия Граал. Когато грешницата Ева, която била и първата жена на света, се вслушала в съветите на Неприятеля човешки, сиреч на Дявола, от този миг насетне той започнал да мами човешкия род, за да го въвлече в гибелните си намерения. Дяволът много ловко подучил Ева да извърши смъртния грях на сладострастието, заради който самият той бил изхвърлен от Рая и запокитен далеч от великата слава на Небесата. Осъществил той коварния си замисъл, като й вдъхнал копнежа да откъсне смъртния плод от дървото, а заедно с него — клонче от самото дърво, както често се случва част от клонката да остане в ръката на берача.

Веднага щом го донесла на своя съпруг Адам и го насърчила да го изяде, той откъснал плода от клончето, за което вече стана дума, и го изял за наша и негова мъка, за негова и наша пагуба. После предал клончето в ръката на жена си, която го взела, както понякога се случва човек да държи нещо в ръцете си, но да си мисли, че всъщност е с празни ръце.

Изяли те смъртния плод — който наистина трябва да се нарича „смъртен“, защото от него дошла смъртта за тях двамата, а впоследствие и за всички останали, — и ето че всички качества, които притежавали дотогава, изчезнали. Адам и Ева осъзнали, че са само същества от плът, голи и беззащитни, докато преди, макар и да притежавали тяло, били единствено същества духовни. При все това легендата не твърди, че са били изцяло духовни, защото нещо, изваяно от едно толкова долно вещество като калта, не може да притежава кой знае колко голяма чистота. Те по-скоро наподобявали духовни същества, доколкото били създадени със замисъла да живеят вечно, но при условие, че винаги ще се въздържат от греха.

Като се погледнали един друг, те видели, че са голи, разпознали срамните си членове и се изпълнили със свян. По този начин и усетили последствията от своята грешка. Тогава всеки покрил с длани двете най-грозни части от тялото си. Ева продължавала да държи в ръка клончето, което й било останало от плода и което тя все още не била пуснала.

Когато узнал, че са съгрешили, Онзи, Който прониква във всички мисли, дошъл при тях и най-напред повикал при Себе Си Адам. Справедливо било да смята за по-виновен него, а не жена му, защото тя била от по-слабо естество: нали била сътворена от неговото ребро. Затова и било редно тя да се подчинява на Адам, а не обратното. Ето защо Господ Бог призовал най-напред Адам. Ала когато изрекъл жестоките думи: „Ти ще ядеш своя хляб с пот на челото“, с тях той не оправдал жената и не й спестил наказанието, а понеже била участничка в престъплението, се обърнал към нея и й казал:

„Ти ще раждаш своето поколение в мъки и нерадост.“

Сетне прогонил и двамата от този Рай, който Светото Писание нарича Градина на насладите. Но дори като се озовали навън, Ева продължавала да държи в ръка клончето, без дори да усеща какво прави. Когато обаче го погледнала и си дала сметка, че е зелено и свежо, сякаш е току-що откъснато, тя разбрала, че не друго, а дървото, от което то било откъснато, било причината за застигналото я падение и онеправдаване. Тогава казала, че в памет на непомерната загуба, причинена й от това дърво, тя ще запази клончето колкото се може по-дълго, за да й напомня за сполетялото я нещастие всеки път, когато погледне към него.

Сетила се обаче, че няма нито сандъче, нито ковчеже, нито друг съд, в който да го съхранява, защото по онова време такива неща изобщо не съществували. Затова забучила клонката в почвата с надеждата, че така ще стои изправена и по този начин ще може да я вижда по-често. И по волята на Твореца, Комуто се подчинява всяко нещо, клонката се хванала, укоренила се и започнала да расте.

Тази клонка, която първата грешница донесла от Рая, е белязана с велика символика: фактът, че тя я държала в ръка, символизира голяма радост — все едно, че макар и все още целомъдрена, тя се обръщала към наследниците, които трябвало да дойдат след нея, с думи, които казвали:

„Не се бойте, че сме прогонени от нашето наследство, защото не сме го загубили навеки. Ето го знамението, че един ден ние отново ще си го върнем.“

Ако пък има желаещи да попитат защо, след като мъжът е същество по-висше от жената, не той е отнесъл клонката извън Рая, а тя, на такива хора Библията отвръща, че не е следвало мъжът да отнесе клонката, а именно жената. Отнасянето й от жената било свидетелство, че животът е бил погубен от жена и щял да бъде възвърнат благодарение на жена, сиреч, че изгубеното по онова време наследство щяло да бъде възстановено от Дева Мария.

Сега разказът се връща към клонката, която била забучена в земята, и казва, че тя започнала да расте и се развила толкова, че се превърнала в голямо дърво. Когато пораснало клонато и сенчесто, то цялото — и дънерът, и клоните, и листата му — било бяло като сняг. Това означавало, че девствеността е добродетел, благодарение на която тялото е опазено чисто, а душата — бяла. Това, че от горе до долу било бяло, означава, че жената, която го била посадила, все още била девствена. В мига, в който Адам и Ева били прогонени от Рая, те продължавали да бъдат чисти и девствени, и не познавали нито низостта, нито похотта.

Знайте, че девствеността и целомъдреността не са една и съща добродетел, а между тях има голяма разлика, защото целомъдреността не може да се сравнява с девствеността, и аз ще ви кажа защо. Девствеността е добродетел на всички мъже и жени, които в общуването си не са познали телесния допир. Ала целомъдреността е нещо по-свято, по-скъпоценно и по-стойностно. Всяко същество, което е изпитвало желание да извърши телесно съвкупление, независимо дали е било мъж, или жена, вече не е успявало да я съхрани.

Ева все още притежавала тази целомъдреност, когато била прогонена от Рая и лишена от големите наслади, намиращи се там. И в мига, в който посадила клонката, тя все още не я била изгубила. Ала впоследствие Бог заповядал на Адам да познае жена си, сиреч да я открие и да се съвкупи с нея, както това го изисква природата: мъжът трябва да легне със своята съпруга, а жената — със своя господар. Така Ева изгубила своята девственост и оттогава насетне и двамата познали телесното съвкупление.

Дълго време след като го били познали, настанал ден, в който, както сте чували, двамата седнали под това дърво, а Адам се загледал в Ева и захванал да се жалва от болката, която изпитвал, и от изгнанието си извън Рая, след което и двамата избухнали в горък плач от жалост един към друг. Ева казала, че няма нищо чудно, ако идвайки тук, са спохождани от спомена за прегрешението си, защото то се съдържа в дървото и никой, колкото и щастлив да е той, не може да приседне под неговата сянка, без да си отиде натъжен и унил, и то с право, защото това е Дървото на смъртта. Едва била произнесла тези думи, и се разнесъл глас, който им казал:

„Ха! Клетници нещастни! Защо разсъждавате така за смъртта и си я присъждате един другиму? Не съдете за нещата според собственото си отчаяние, а се утешавайте взаимно, защото има много повече живот, отколкото смърт.“

Ето какво рекъл гласът на двамата окаяници, а те изведнъж се почувствали напълно съживени и ободрени. От този миг насетне започнали да наричат растението Дървото на живота. И поради огромната радост, която изпитали под сянката му, се захванали да засаждат много други дървета, произлизащи все от него. Колчем отчупвали от короната му някоя клонка, тутакси я забучвали в земята, а тя от своя страна веднага се вкоренявала и започвала да расте, съхранявайки изцяло цвета на своя предтеча.

Дървото продължило да расте и да се разхубавява. Адам и Ева пък присядали под него с още по-голяма радост, отколкото преди. Ето че един ден — а истинската история казва, че това било петък — те отново седнали под него и след като прекарали немалко време там, дочули глас, който им наредил да се съвкупят плътски. Ала те били дотам преизпълнени със свян, че едва ли биха могли да понесат срама да се гледат един друг, вършейки една толкова долна работа, при това срамежливостта на мъжа не отстъпвала на тази на жената.

От друга страна, те не знаели как биха могли да подминат нареждането на Господ Бог, защото наказанието за неспазването на предходната Му заповед им дало твърде болезнен урок. Погледнали се един друг, крайно притеснени от ставащото. Тогава Господ Бог видял свенливостта им и се смилил над тях. Ала тъй като заповедите Му не можели да бъдат нарушени, а волята Му била да създаде с помощта на тези две същества човешкия род, за да възстанови десетия легион от ангели, изхвърлен от Небесата заради непомерната си горделивост, Той им изпратил голямо облекчение от обзелия ги срам: пуснал между тях пелена от толкова плътна и тъмна мъгла, че двамата не можели повече да се виждат. В смайването си те се питали как тази мрачина е могла да падне така внезапно помежду им.

Сетне започнали да се викат по име и да се докосват, без да се виждат. И понеже всяко нещо трябва да се сбъдва според заповедите на Господ Бог, наложило се телата им да се слеят плътски, както Истинният Отец бил наредил и на двамата. След като си легнали заедно, те произвели ново поколение — нещо, което изчистило донякъде големия им грях. Защото Ева заченала от Адам Авел Справедливия, който станал първият служител на своя Създател, отдавайки му редовно и съвестно полагаемия десятък от цялата си стока.

Така един петък под Дървото на живота бил заченат Авел Справедливия и вие несъмнено сте чували за това. Сетне плътната мъгла се вдигнала и двамата вече можели да се виждат, както преди. Тогава разбрали, че Господ Бог им я е изпратил, за да прикрие срама им, и изпитали голяма радост от това. Ала тутакси възникнало друго, още по-голямо чудо: дървото, което дотогава било цялото бяло, изведнъж станало зелено като тревата на моравата, и всички фиданки, произхождащи от това дърво след съвкуплението между Адам и Ева, вече също били със зелени стволове, кора и листа.

Така Дървото се променило и от бяло станало зелено. Ала онези, които произлезли от него, не изгубили първоначалния си цвят. Промяната засегнала единствено него: единствено то се обагрило в зелено и започнало да цъфти и дава плодове — нещо, което не правело никога дотогава. Това, че Дървото възприело зеления цвят и изоставило белия, означава, че девствеността е напуснала онази, която го била посадила. Зеленият цвят, цъфтежът и плодовете пък са знамение за това, че в утробата й вече е имало семе и че това семе щяло да бъде вечнозелено в Господ Бог, сиреч изпълнено с добри помисли и любов към своя Създател. Цъфтежът сам по себе си означава, че създанието, заченато под Дървото, ще бъде целомъдрено и чисто тялом. Плодът — че то ще е ревностно и неуморимо в своите действия и че ще бъде образец за вяра в Господ и за доброта във всички земни дела.

Дървото задълго останало зелено. Такива били и всички останали дървета, които то породило, като се започне от съвкуплението и се стигне до времето, когато Авел възмъжал. Той се показал толкова щедър към своя Създател и го възлюбил с такава любов, че Му отдавал дължимия десятък и първия приплод от цялата стока, която притежавал. Ала не така постъпвал брат му Каин. Точно обратното, той избирал най-калпавото и най-негодното от стоката си и го предлагал на своя Създател. Последицата от това била, че Господ Бог обсипвал със Своята благодат онзи, който Му давал отбран десятък. Когато Авел се качвал на хълма, където имал навика да изгаря своите жертвоприношения според наставленията, дадени му от Господ Бог, димът от тях се издигал право към небето. Този от жертвите на Каин обаче не следвал същия път, а се разстилал над полето и бил грозен, черен и зловонен — за разлика от дима на Авел, който бил бял и благоуханен.

Когато Каин видял, че брат му Авел има по-голям успех в жертвоприношенията и че Господ Бог приема по-благосклонно тези на брат му, а не неговите, той много се ядосал и затаил срещу него омраза, преминаваща всякакви граници. Започнал да се пита как да си отмъсти, додето не си казал, че ще го убие, защото не виждал друг начин да намери възмездие.

Каин дълго носил в сърцето си тази ненавист, ала не дал и най-малкия знак за нея на брат си, който изобщо не мислел за злото. Враждебността му си оставала добре скрита до деня, в който Авел пасял овцете си край Дървото, растящо доста далеч от бащината им къща. Денят бил горещ, а слънцето приличало толкова силно, че Авел трудно понасял жегата му. Затова приседнал под Дървото и постепенно задрямал. Брат му, който отдавна кроял своето предателство, го проследил и видял, че се е излегнал под сянката му. Приближил се тогава към него с мисълта да го убие внезапно, без той изобщо да го забележи, ала Авел дочул стъпките му и отворил очи. Като видял, че това е брат му, той се обърнал към него, изправил се и го поздравил, защото го обичал с цялото си сърце, след което му рекъл:

— Добре си дошъл, скъпи братко.

Той отвърнал на поздрава му и му казал да седне. Ала в същия миг му нанесъл удар право в гръдта с кривия нож, който държал в ръката си. Така Авел намерил смъртта си от ръката на своя вероломен брат Каин на същото място, където един петък, както гласи преданието, той бил заченат. Всъщност смъртта, постигнала Авел във време, когато на земята имало всичко на всичко трима мъже, е знамение за смъртта на Истинския Разпнат, защото Той се олицетворява от Авел, докато Каин е въплъщение на Юда, заради когото Иисус Христос намерил смъртта Си. Както Каин поздравил брат си Авел, така и Юда поздравил своя Господ, макар че вече бил намислил как да го прати на смърт.

Ето как двете кончини си съответстват една на друга, ако не по значимост, то по знаменателност, защото както Каин убил Авел един петък, по същия начин и Юда убил своя Създател отново един петък — не със собствените си ръце, ала със словото си. Наистина Каин по редица белези олицетворява Юда, защото Юда нямал никаква причина да намрази Иисус Христос. Поводът за ненавистта му бил съвсем неоправдан, непредизвикан от никакво зло у Него, защото нямало как да намери у Него нищо друго освен добро. Той възникнал, защото е обичайно за лошите хора да изпитват гняв и завист спрямо добрите. И ако Юда, върховният предател и подлец, бе намерил у Иисус същото вероломство и предателство, каквито кипели у самия него, той едва ли щеше да Го е намразил, а — точно обратното — именно заради такива проявления щеше да Го е възлюбил, защото щеше да Го е видял такъв, какъвто усещал, че е самият той.

Господ Бог говори за предателството на Каин към брат си Авел в Псалмите чрез устата на цар Давид, който изрича нещо ужасно, без дори да знае защо изобщо го е изрекъл. Обръщайки се като че ли към Каин, Давид казва:

Това наказание се осъществило преди още Давид да го е споменал. Именно тогава, след убийството на брат му, Господ Бог казал на Каин:

— Каине, къде е твоят брат?

А той, понеже се чувствал виновен в предателство и вече бил покрил с листа от Дървото тялото на Авел, за да не бъде намерен, Му отвърнал:

— Господи, не знам. Нима съм пазач на брат си?59

— Какво си направил? — прозвучали отново думите на Господ Бог. — Гласът на братовата ти кръв вика към Мен от земята, върху която си я пролял. Понеже си извършил това престъпление, ще бъдеш прокълнат от земята и земята ще бъде прокълната във всички дела, които ще вършиш оттук насетне, защото е поела кръвта на твоя брат, пролята с предателство от теб върху нея.60

Така Господ Бог проклел земята, но не сторил същото спрямо Дървото, под което Авел бил убит, нито спрямо дърветата, произлезли дотогава или впоследствие по Негова воля на земята. Дървото било предмет на велико чудо. Защото веднага щом Авел намерил смъртта си под него, то изгубило своя зелен цвят и станало цялото кървавочервено, като възпоминание за пролятата под него кръв. От това Дърво не можело повече нищо да се роди: всички резници, вземани от него, умирали и не можели да се захванат. Самото дърво обаче продължило да расте и се развива по такъв чудодеен начин, че станало не само най-могъщото дърво, виждано някога на земята, но и наглед най-привлекателното.

Дълго време съхранявало то новия си цвят и несравнимата си красота, за която вече стана дума: не остарявало, не изсъхвало, не повяхвало, само дето от часа, в който кръвта на Авел била пролята под него, то престанало да дава и цвят, и плод. Дърветата обаче, които били произлезли от него преди това, се отрупвали с цвят и давали обилен плод според природата на всяко дърво. Това продължило дотогава, докато човечеството се разраснало и замогнало. Всички потомци на Адам и Ева запазили спомена на Дървото, почитали го и си разказвали едни на други, поколение след поколение, преданието как тяхната прамайка го била посадила. Стари и млади намирали при него умиротворение и когато били налегнати от мъка, идвали тук да потърсят утеха, защото било наречено Дърво на живота и възвръщало на всички спомена за предишната радост. И както самото то растяло и се разхубавявало, така и всички произлезли от него преди убийството на Авел растения — и белите, и зелените — също процъфтявали. И нямало на грешната земя същество, притежаващо такава дързост, че да откъсне било клонка, било листо от него.

След време с Дървото се случило и друго чудо. Когато Господ Бог изпратил на земята потопа, предизвикал разрушението на света, защото бил станал много лош, плодовете на дърветата, горите и обработваемите земи изкупили тази лошотия, понасяйки толкова тежко наказание, че оттогава насетне не можели да възвърнат предишната си сладост, а всичко, което раждали, се превърнало в горчилка. Ала сред дърветата, произлезли от Дървото на живота, не се наблюдавал никакъв признак на горчивина или блудкавост в плодовете, нито промяна в предишния цвят.

Тези дървета просъществували чак до времето, когато Соломон, синът на цар Давид, се възцарил и наследил земята от своя баща. Соломон бил толкова учен и мъдър, че успял да усвои всички познания, достъпни за смъртен човек. Той разучил отлично силата на скъпоценните камъни и свойствата на билките, а хода на звездите познавал по-добре от всеки други освен, разбира се, Господ Бог. При все това дори несравнимият му ум не можел да направи нищо срещу великата хитрост на неговата жена, която го мамела, колчем й се приисквало или си давала труд за това. Ала едва ли трябва да се учудваме от такива неща, защото няма съмнение, че ако една жена пожелае да вложи волята и сърцето си в някакво лукавство, никакъв мъжки разум и знания не могат да избегнат нейните клопки. И това не е започнало в наши дни, а още във времената на нашата прамайка.

Като видял, че не ще съумее да се пребори с хитростта на жена си, Соломон се запитал откъде произлиза всичко това, и бил много раздразнен, ала не посмял да направи нищо повече. За това той говори в своята книга, наречена „Притчи“:

Соломон произнесъл тези думи заради гнева, предизвикан от жена му, с която той бил безсилен да се справи. Опитал се по много начини да разбере дали може да я накара да изостави тази своя склонност, ала се оказало, че това е невъзможно. Щом го установил, започнал да се пита защо жената с такова удоволствие се впуска да дразни мъжа си. Докато разсъждавал, един глас отговорил на въпроса му така:

„Соломоне, ако жена е причинила и все още причинява тъгата на мъжа, недей да си слагаш това на сърцето. Защото ще дойде друга жена, която ще достави на мъжа радост, сто пъти по-голяма от настоящата му тъга. И тази жена ще се роди от твоето потомство.“

Като чул тези думи, Соломон решил, че не е бил прав да кори жена си. Вместо това започнал да разсъждава за неща, които му се били явили както насън, така и наяве, за да разбере дали ще успее да познае истината за своето потомство и неговата стойност. И толкова се задълбочил в тези мисли, че в края на краищата Светият Дух му показал идването на славната Дева, а един глас му разкрил част от онова, което трябвало да се случи. Тогава той поискал да узнае дали с това ще се сложи край на потомството му.

„Не — отвърнал гласът. — Един целомъдрен мъж ще отбележи неговия край. Той ще бъде толкова по-добър рицар от твоя шурей Исус Навин, колкото тази Дева ще бъде по-добра от жена ти. Ето че ти дадох увереност за онова, в което ти изпитваше толкова големи съмнения.“

При тези думи Соломон си рекъл, че е много щастлив, понеже съществуването на неговия род ще приключи с мъж, забележителен със своята добрина и рицарските си достойнства. После се замислил как би могъл да даде знак на този последен свой потомък, че той, Соломон, живял толкова векове преди него, е знаел за неговото появяване. Потънал той в дълбок размисъл, защото не можел да си представи как би могъл да извести на този мъж далеч в бъдещето, че е бил наясно с отредената му участ.

Съпругата му разбрала, че Соломон трескаво мисли над някакъв въпрос, който не може да реши. Тя много го обичала, въпреки че могат да се посочат немалко други жени, които обичат мъжете си дори повече от нея. Ала с вродената си съобразителност не се втурнала да го разпитва веднага, а изчакала да настъпи подходящият за това час. Една вечер, когато видяла, че е радостен и щастлив, а също и че е добронамерен към нея, тя го помолила да отговори на въпросите, които ще му зададе. Той отвърнал, че ще го направи, без да си дава сметка какви мисли се въртят в главата й. Тя тутакси го попитала:

— Сеньор, тази седмица, пък и предишната, ти беше много замислен, докато преди това не изглеждаше да си чак толкова угрижен. Това ме кара да мисля, че си разсъждавал за нещо, което така и не можеш да разрешиш. Ето защо бих искала да знам какво е то, защото няма на света нещо, което да не може да бъде изведено до добър край, стига да впрегнем за целта великата мъдрост, насъбрана у теб, и голямото хитроумие, натрупало се у мен.

Като чул тези думи, Соломон си помислил, че наистина, ако има на света смъртна душа, способна да намери решение на измъчващия го въпрос, то това била тя. Убеден бил в несравнимата й изобретателност и в това, че едва ли има на света ум, годен да разсъждава по-изкусно по тези въпроси. Ето защо бил обзет от желание да сподели мислите, които не му давали покой, и изложил пред нея цялата истина. Изслушала го тя внимателно, помислила малко и тутакси рекла:

— Какво? Нима се затрудняваш да дадеш някак си знак на този рицар, че си бил предизвестен за неговата съдба?

— Да, така е. Не се досещам как това би могло да стане, защото времето от днес до неговия живот е толкова дълго, че аз направо се чувствам зашеметен.

— За Бога — рекла тя, — щом ти не се сещаш, аз ще ти го подскажа. Ала кажи ми преди това колко време според теб трябва да изтече, докато той се появи на бял свят.

Соломон отвърнал, че със сигурност трябва да изминат повече от две хиляди години.

— Ето какво трябва да направиш в такъв случай. Заповядай да построят кораб от най-доброто и устойчиво дърво, което може да се намери. Дърво, което не може да бъде разядено нито от вода, нито от нещо друго.

Соломон й казал, че така и ще стори. На другия ден свикал всички дърводелци от своето царство и им наредил да построят от негниещо дърво най-необикновения кораб, виждан някога от човешко око. Те му отговорили, че ще сторят, както им бил заповядал. А когато намерили подходящото дърво и започнали работа, съпругата на Соломон му казала:

— Сеньор, понеже рицарят, за когото ми разказа, трябва да превъзхожда всички членове на рицарството, подвизавали се преди, и които ще се подвизават след него, ти ще си му отдал голяма чест, ако наредиш да му изковат въоръжение, надминаващо по направата си всички въоръжения, както самият той ще надмине с достойнствата си останалите рицари.

Соломон отвърнал, че не знае откъде би могъл да намери подобно нещо.

— Бъди спокоен, аз ще ти кажа. В построения от теб Храм и по-точно в кулата на Господ Бог се намира мечът на цар Давид, твоя баща: той е най-поразяващото и удивително оръжие, което ръка на рицар е носила. Вземи го, снеми му дръжката с топката в края, така че да ти остане само голото острие. Сетне, понеже познаваш силата на скъпоценните камъни, свойствата на билките и естеството на всички неща на земята, нареди да изработят топка за дръжката от скъпоценни камъни, така плътно напаснати, че никое човешко око да не може да ги различи едни от други. Напротив, който я види, да мисли, че е изработена от един-единствен камък. След това поръчай да направят дръжка, тъй необикновена и превъзходна, че да няма на света по-смайваща от нея. Накрая нека да изработят ножница, неотстъпваща по блясък и красота на меча. Щом се справиш с всичко това, аз ще й сложа портупей, какъвто реша.

Соломон направил всичко, каквото тя му заръчала, само дето използвал един-единствен камък за топка на дръжката, който обаче преливал от всички възможни цветове. Била изработена и неповторима дръжка, каквато бе описана по-горе.

Щом корабът бил построен и пуснат на вода, жена му наредила в него да поставят огромно пищно ложе, което застлала с множество покривки, така че то станало красиво и меко. Върху възглавницата царят положил своята корона, като я покрил с платно от бяла коприна. Меча пък бил поверил на съпругата си, за да му прикачи портупей. Тогава той й казал:

— Донеси меча, за да го поставя в долната част на ложето.

Тя му го донесла. Погледнал той оръжието и видял, че портупеят е от кълчища. Тъкмо да се разгневи, тя му рекла:

— Сеньор, не намерих материал, достатъчно изтънчен, за да носи един толкова благороден меч като този.

— Какво да правим в такъв случай?

— Остави го така, защото очевидно не ни е дадено да прикачим портупей на този меч. С него ще се заеме едно младо момиче, но не знам кога.

При тези думи царят оставил меча във вида, в който си бил. После наредил да покрият кораба с копринено платно, което не подлежало на гниене нито под въздействието на водата, нито на нещо друго. Щом това било сторено, царицата огледала ложето и казала, че все още като че ли му липсва нещо. Тогава слязла от кораба, съпроводена от двама дърводелци, и се запътила към Дървото, под което бил убит Авел. С пристигането си наредила на дърводелците:

— Отрежете ми от това дърво парче колкото за едно вретено.

— Ха! Господарке, не можем да се решим на такова нещо! — възкликнали те. — Не знаеш ли, че това е Дървото, посадено от нашата обща прамайка?

— Правете каквото ви казвам, защото инак ще се разделите с живота си.

Двамата казали, че при такава принуда ще изпълнят нареждането й, понеже предпочитат да извършат злодеяние, отколкото да бъдат убити, след което се заели да секат Дървото с брадвите си. Ала не били необходими кой знае колко удари, за да изпаднат в неописуем ужас, защото със собствените си очи видели как от Дървото закапали капки кръв, червени като розов цвят. Отново настояли да спрат сечта, ала царицата, без да се съобразява с искането им, заповядала да продължат, додето не отсекли достатъчно голямо парче, от което можело да се изработи вретено. Сетне им наредила да отрежат подобен къс от зелените дървета, последван от трети, издялкан от белите.

С тези три разноцветни парчета дърво в ръце те се завърнали на кораба. Царицата се качила на него, дала знак дърводелците да я последват, и им казала:

— Искам да изработите от тези парчета три летви с формата на вретено, едно от които да бъде от едната страна на ложето, второто — от другата му страна, а третото — да бъде здраво закрепено върху тях.

Майсторите се заели с работата, както им било заръчано, и сглобили летвите. Оттогава през цялото съществуване на кораба нито една от тях не променила дори малко своя цвят. Щом всичко било готово, Соломон разгледал кораба и рекъл на жена си:

— Ти стори истинско чудо! Дори да се съберат тук всички хора на света, те пак не ще съумеят да обяснят символиката на този кораб, освен — разбира се — ако Господ Бог не ги осени със знание. А и самата ти, която извърши всичко това, също не знаеш какво е скритото в него знамение. Нещо повече, стореното от теб едва ли ще вдъхнови рицаря да се досети, че съм знаел за неговото съществуване — това ще стане само ако Господ Бог го просветли за това.

— Остави тогава нещата такива, каквито са — отвърнала му тя, — защото ще дойде време, когато ще получиш известия, за които не си и сънувал.

През тази нощ Соломон си легнал в разпънатата пред кораба шатра заедно с неголяма свита. Щом заспал, му се присънило, че от небето се спуска мъж, заобиколен от голям сонм ангели. Още със стъпването си върху кораба той се заел да го пръска с водата, която един от ангелите Му поднасял в сребърно ведро. Сетне се приближил към меча и гравирал върху дръжката и топката в нейния край някакъв надпис. Същото сторил и върху борда на кораба. Накрая легнал върху ложето. От този миг насетне Соломон вече не можел да разбере какво се случва, защото изчезнал заедно със съпровождащите го ангели.

Призори на другия ден още със събуждането си Соломон побързал да отиде при кораба, върху чийто борд открил надпис, гласящ:

Като видял този надпис, Соломон изпаднал в такъв потрес, че не посмял да се качи на палубата, а отстъпил назад. В същия миг корабът отплавал в морето и се понесъл с такава шеметна бързина, че съвсем скоро се изгубил от погледа му. Царят седнал на брега и потънал в дълбок размисъл за случилото се. По някое време от Небето се разнесъл глас, който му казал:

„Соломоне, последният рицар от твоето потомство ще си почива на ложето, сътворено от теб, и тогава той ще узнае за теб и твоя живот.“

Соломон се почувствал много щастлив от това известие. Събудил той царицата и цялата й свита, за да им разкаже какво му се е случило, след което разгласил пред всички — и близки, и непознати — как съпругата му била довела до успешен край онова, на което той не намирал решение.

И тъй, с гореизброените обяснения преданието ви разказа за причината, поради която корабът бил построен, а също защо и как станало така, че летвите били в естествения си цвят бяла, зелена и червена, без върху тях да е нанесена никаква боя.

Сега обаче разказът замлъква по този въпрос и заговорва за други неща.