Търсенето на Светия Граал

Монсеньор Говен-2

Оттук насетне повествованието разказва как след като се разделил със своите другари, монсеньор Говен препускал в продължение на няколко дни, без да влезе в премеждие, достойно да бъде споменавано в нашия разказ. В същото положение били и останалите му съратници, които не намирали и една десета от обичайните за тях приключения. Поради тази причина Търсенето им се сторило крайно досадно.

Монсеньор Говен препускал от Петдесетница до Огнена Мария53, без да се натъкне на що-годе забележително приключение. Това предизвикало учудването му, защото си мислел, че при Търсенето на Светия Граал необикновените и разтърсващи приключения ще възникнат далеч по-скоро, отколкото при обикновени обстоятелства. Един ден той срещнал Хектор от Мар, който също яздел без дружина. Още щом се видели, двамата веднага се разпознали и се здрависали с голяма радост. Монсеньор Говен попитал Хектор как е и що е, а той му отвърнал, че е в добро здраве, но че не е преживял дори едно-единствено приключение по местата, през които е минал.

— Бога ми — рекъл тогава монсеньор Говен, — и аз мислех да ти се оплача от същото. Господ ми е свидетел, че откакто съм напуснал Камелот, не съм попаднал и на най-дребното приключение и изобщо не мога да разбера как е възможно това, защото бродих из множество чуждестранни земи, из далечни страни, препусках през какви ли не места и денем, и нощем. И те уверявам с искреността, която ти дължа като мой съратник, че само в бродене, без да правя каквото и да било друго, успях да уморя повече от десет коня, като дори и най-калпавият беше от много добра порода. При все това не можах да участвам в нито едно приключение, което да ми достави поне малко удоволствие.

От удивление Хектор започнал да се кръсти.

— Кажи ми, Хекторе — попитал на свой ред монсеньор Говен, — ти срещал ли си, откакто потеглихме от Камелот, някой от нашата дружина?

— Да — отвърнал Хектор — за последните петнадесетина дни срещнах повече от двадесет от тях, всеки поел по свой път, и нямаше дори един, който да не ми се оплаче, че приключения няма и няма.

— Бога ми! — възкликнал монсеньор Говен, — това, което чувам от теб, е невероятно! А да си чувал напоследък новини от монсеньор Ланселот?

— Честно да си призная, никакви — бил отговорът на Хектор. — Така и не съм открил човек, който да ми съобщи нещо ново. Пропаднал е сякаш вдън земя. Затова и съм много разтревожен за него, нещо повече, боя се да не е попаднал в някой затвор.

— А за Галаад, Персевал или Боорт чувал ли си нещо?

— И за тях нищо не съм чувал. Тези четиримата така са се изгубили, че от тях няма ни вест, ни кост.

— Господ да им е на помощ — промълвил монсеньор Говен — където и да са, защото ако точно те се провалят в премеждията по Търсенето на Светия Граал, останалите нищо няма да постигнат. Все пак си мисля, че ще постигнат успех, защото са най-доблестните рицари в цялото Търсене.

След като надълго и нашироко си поговорили, Хектор рекъл:

— Сеньор Говен, ти дълго време си бродил съвсем сам. Същото се отнася и за мен. И двамата обаче не можахме нищо да намерим. Хайде оттук насетне да продължим заедно, за да разберем дали така ще имаме по-голям късмет да попаднем на някое приключение, отколкото оставайки разделени.

— Бога ми! — отвърнал монсеньор Говен, — право говориш. Приемам предложението ти. Да потегляме заедно и нека Господ ни води по места, където ще можем да намерим, каквото сме тръгнали да търсим.

— Сеньор — обадил се отново Хектор, — ако тръгнем натам, откъдето идвам, няма да намерим нищо. Нито пък там, откъдето дойде ти.

Говен казал, че по всяка вероятност е така.

— Затова ти предлагам — продължил Хектор — да изберем посока, каквато досега не сме следвали.

Спътникът му се съгласил, че идеята на приятеля му е разумна. Тогава изоставили главния път и поели по една пътека, прокарана в равнината, в която се били срещнали. Препускали по нея в продължение на осем часа, без да се натъкнат на никакво премеждие, и това много ги обезсърчавало. Цял един ден да яздят посред необятната и негостоприемна гора, и да не срещнат никого — ни мъж, ни жена.

Привечер открили върху възвишение между два хребета някакъв стар параклис, който на пръв поглед бил в пълна разруха и отдавна не бил посещаван от жива душа. С пристигането си пред него, двамата слезли от конете, снели от вратовете си ремъците на щитовете и заедно с копията ги опрели до стената пред параклиса. Сетне освободили конете от седлата и юздите и ги пуснали да пасат в планината. Не пропуснали да оставят и мечовете си до другите си оръжия, след което, както подобава на добри християни, влезли да се помолят на Господ пред олтара.

Щом приключили с молитвите, двамата седнали на една скамейка в клироса и започнали да обсъждат много неща, ала не и за ядене, защото знаели, че подобен разговор именно в този момент едва ли ще им помогне с нещо. Мястото, на което се намирали, било много мрачно, защото нямало нито лампи, нито запалени свещи. След като бодърствали известно време, в крайна сметка двамата рицари заспали: единият — обърнат на една страна, другият — на другата.

Едва се унесли, и на двамата им се присънили наистина незабравими съновидения. Струва си наистина да ги припомним в нашия разказ, защото скритата в тях символика била твърде многозначителна.

Ето какво видял в съня си монсеньор Говен: привидяло му се, че се намира на голяма ливада, покрита със зелена трева и изобилие от цветя. На ливадата имало ясла, на която преживяли сто и петдесет снажни и горди бика, повечето от които били петнисти на цвят, а само три се отличавали от останалите. Един от тях не бил нито петнист, нито съвсем без петна, а двата други били толкова бели и прекрасни, че едва ли можело да бъде повече. И трите бика били зажеглени в един и същ груб и твърд ярем. Всички бикове рекли в един глас:

„Хайде да отидем да потърсим по-добра паша от тази тук.“

И наистина тръгнали от яслата, ала поели през пустош, а не през тучни пасбища. Задълго от тях нямало ни вест, ни кост. По някое време се появили отново, ала мнозина от тях ги нямало, пък и прибралите се били толкова кльощави и изнурени, че едва се държали на крака. От трите без петна си дошъл само единият, а другите два не се завърнали. Още щом се добрали до яслата, между всички избухнала голяма свада, защото храна в нея липсвала и те се видели принудени да се разотидат в различни посоки.

Такъв бил сънят на монсеньор Говен. Що се отнася до Хектор, на него му се присънило съвсем различно видение. Сторило му се, че той и Ланселот слезли от висок престол и яхнали два огромни коня. Двамата в един глас рекли:

„Да вървим да търсим онова, което не ще намерим никога!“

Скоро се разделили и дни наред препускали по пътищата, додето Ланселот не паднал от коня си, съборен от някакъв човек, който на всичко отгоре се заел и да го ограбва. След като му смъкнал доспехите, той му надянал дреха, изтъкана цялата от бодливи тръни, и го качил на едно магаре. Озовал се върху животното, Ланселот дълго време се носел на гърба му, додето не пристигнал пред един извор — най-красивия, който бил виждал през живота си. Ала колчем се навеждал да отпие от водите му, изворът изчезвал и от него не оставало и помен. Като разбрал, че няма да може да си зачерпи вода, Ланселот се върнал там, откъдето бил дошъл.

Що се отнася до Хектор, който не обичал много да странства, той скитал дълго, додето не стигнал най-сетне до имението на някакъв богаташ, който празнувал пищна сватба и бил устроил голямо празненство. Рицарят започнал да хлопа по портата и да вика:

„Отворете! Отворете!“

Излязъл господарят на имението и като го видял, му рекъл:

„Сеньор рицарю, търси си друго убежище, защото тук не влиза никой, качен толкова нависоко, колкото си ти.“

Хектор нямало какво друго да стори, а с вид на най-нещастния човек на земята се върнал при престола, от който бил тръгнал. Видението толкова го смутило, че от притеснение се събудил. Започнал да се мята ту насам, ту натам, без да може да заспи отново. А когато и монсеньор Говен се изтръгнал от своето съновидение, той дочул как Хектор се върти неспокойно и разбирайки, че не спи, го попитал:

— Сеньор, спиш ли?

— Не, сеньор, събудих се току-що от смайващо видение, което видях, докато бях потънал в съня.

— Бог ми е свидетел — възкликнал монсеньор Говен, — и с мен се случи същото! Присъни ми се много странно видение, което ме накара да се събудя, и се кълна, че няма да намеря покой, преди да узная истинския му смисъл.

— Същото мога да кажа и аз! — отвърнал на свой ред Хектор. — И аз няма да се примиря, докато не разбера истината за моя брат, сеньор Ланселот.

Докато си приказвали така, двамата рицари съгледали как една ръка, видима до лакътя и покрита с яркочервен копринен ръкав, прониква през вратата на параклиса. Въпросната ръка, от която висяла доста груба юзда, държала дебела свещ, чийто пламък излъчвал силна светлина. Видението минало пред тях, навлязло в клироса и пред погледа им изчезнало, така че и двамата изпаднали в почуда какво ли ще да е станало с него. В същия миг се разнесъл глас, който им казал:

— Рицари с негодна вяра и нищожно упование, знайте, че не притежавате нито едно от трите неща, които ви се явиха насън! Затова и не ще ви споходи нито едно от премеждията в започналото Търсене на Граала.

Като чули тези думи, двамата се спогледали смаяно. След дълго мълчание пръв заговорил монсеньор Говен, който рекъл на Хектор:

— Ти чу ли тези думи?

— И още как, сеньор! — отвърнал му той.

— Господ ми е свидетел, през тази нощ и насън, и наяве видяхме толкова много неща, че ако мен питаш, най-добре е да се размърдаме и да намерим някой отшелник, сиреч някой свят мъж, който да ни обясни символиката и на съновиденията, и на току-що чутото от нас. А след това да постъпим така, както той ни посъветва, защото ми се струва, че в противен случай ще продължим да се скитаме напразно, както сме го правили досега.

Хектор му отвърнал, че не вижда нищо освен добро в предложението му. Така двамата спътници прекарали остатъка от нощта в параклиса. Но събудени веднъж, те така и не мигнали повече, а у всекиго мисълта трескаво кръжала около видяното насън.

С настъпването на деня рицарите се заели да търсят конете си, додето най-накрая не ги намерили. Оседлали ги, турили им юздите, надянали доспехите си, скочили в седлата и побързали да напуснат възвишението. Почти веднага, щом се озовали в долината, срещнали младеж, който яздел дръглив кон и се придвижвал съвсем сам. Те го поздравили, а той им отвърнал със същото.

— Драги приятелю — обърнал се към него монсеньор Говен — дали би могъл да ни упътиш към някой манастир или отшелнически дом, който да се намира наблизо?

— Да, сеньор — отвърнал младежът и им посочил почти незабележимата пътека, губеща се сред дърветата вдясно от тях, след което добавил: — Тази пътека ще ви отведе право до един прочут отшелнически дом, който се намира на неголяма височина, ала е толкова стръмна, че никой кон не би могъл да мине по нея. Затова ще ви се наложи да слезете от конете и да продължите пеша. Като пристигнете там, ще намерите един отшелник, по-мъдър и вещ от когото няма да срещнете из цялата страна.

— Сполайти, драги приятелю, и нека Господ да е с теб — поблагодарил му монсеньор Говен. — Твоите думи отговарят напълно на нашите желания.

Разделили се, като младежът се отправил на една страна, а двамата рицари — на точно обратната. Не изминали обаче кой знае колко път, и ето че в долината се натъкнали на един въоръжен от глава до пети рицар, който, още щом ги съгледал, им закрещял:

— На оръжие! Защитавайте се!

— За Бога! — възкликнал монсеньор Говен. — Откакто съм напуснал Камелот, все още не съм срещнал човек, който да е пожелал да се бие с мен! Щом си проси двубоя, ще си получи удовлетворението!

— Сеньор — рекъл тогава Хектор, — остави ме, моля те, аз да му се опълча.

— Няма да стане — отвърнал му Говен. — Но ако ме срази, няма да имам нищо против да продължиш започнатото от мен.

Сетне Говен подпрял копието си о седлото, прокарал ръката си през ремъка на щита и пришпорил коня си към предизвикалия го, а той от своя страна се понесъл насреща му в най-бесния галоп, на който конят му бил способен. Двамата се сблъскали с такава сила, че щитовете им се оказали пробити, ризниците — пронизани, и двамата — сериозно ранени, но единият пострадал далеч повече от другия. Монсеньор Говен бил засегнат в левия хълбок, но раната му не била тежка. В замяна на това другият рицар бил смъртно ранен, тъй като копието го пронизало през цялото тяло. И единият, и другият изхвръкнали от стремената, ала при падането копието на Говен се счупило и се забило в тялото на противника така, че железният му връх останал в него. Останал без сили дори да се надигне, той почувствал колко близо до него е смъртта.

Като го видял да лежи на земята, монсеньор Говен пъргаво скочил, изтеглил меча, вдигнал щита пред лицето си и с целия си вид показал най-голямата храброст, каквато някога бил показвал, а трябва да кажем, че у него тя била в изобилие. Ала като забелязал, че противникът му е безпомощен и не се надига от земята, осъзнал, че е смъртно ранен. Затова се приближил и му казал:

— Сеньор рицарю, трябва да се защитаваш, или ще те убия.

— Ха, сеньор рицарю, вече си го сторил, добре е да разбереш това. Ето защо те моля да направиш нещо за мен.

Монсеньор Говен му обещал, че ще изпълни всяка негова молба, стига да е по силите му.

— Сеньор — рекъл тогава падналият рицар, — моля те да ме отнесеш в абатството, което се намира недалеч оттук, и да уредиш, така щото да бъда удостоен с всички свещенодействия и молитви, подобаващи на един умиращ рицар.

— Сеньор — отвърнал му монсеньор Говен, — не знам наблизо да има манастири.

— Ха, сеньор — възкликнал рицарят, — качи ме на твоя кон и аз ще те отведа в абатството, което познавам и което не е далеч оттук.

Монсеньор Говен подал щита си на Хектор, настанил непознатия рицар на коня пред себе си и го прегърнал през кръста, за да не падне, а той повел коня право към абатството, което наистина се намирало в една съседна долина.

Озовали се веднъж пред портите му, те се развикали, додето монасите най-сетне ги чули, завтекли се да им отворят и ги посрещнали много радушно. Сетне свалили облечения в доспехи рицар и по възможно най-грижливия начин го положили върху един одър. Почувствал под себе си смъртното ложе, той веднага помолил да му дадат причастие и това било сторено. Виждайки да носят просфората към себе си, той се облял в сълзи и протегнал ръце към нея. Изповядал се пред целокупното монашество на абатството за всичките си грехове, в които чувствал вина към своя Създател, а след това продължил да ридае и да моли за Божията милост.

Щом се покаял за всички прегрешения, които могъл да си припомни, свещеникът му дал причастието и той го приел с голямо благоговение. Поел веднъж Тялото Господне, раненият рицар помолил монсеньор Говен да изтръгне копието от гърдите му, ала последният най-напред го попитал кой е и от коя страна е дошъл.

— Сеньор — отвърнал му той, — аз съм от двора на крал Артур и съм един от рицарите на Кръглата маса, син съм на крал Уриен, а името ми е Ивен Копелето. Участник съм в Търсенето на Светия Граал заедно с моите съратници, ала ето че сега, по волята на Господ Бог или заради моята греховност, ти ми нанесе смъртоносна рана. Но аз ти прощавам от цялото си сърце и дано Господ също да ти прости.

Като чул тези думи, монсеньор Говен се почувствал много нещастен и само успял да възкликне:

— Ха! Господи! Каква невероятна злочестина! Ха! Ивен! Колко ми е мъчно за теб!

— Сеньор, а ти кой си?

— Аз съм Говен, племенникът на крал Артур.

— Е, в такъв случай няма защо да съжалявам, че съм паднал от ръката на един толкова доблестен мъж като теб. Ала за Бога, като се върнеш в двора на Артур, предай от мен поздрави на всички наши сътрапезници, които ще намериш там, защото съм наясно, че мнозина ще оставят костите си в това Търсене. Кажи им също така, в името на братството, което винаги ни е свързвало, да си спомнят за мен в своите молитви и да се молят на Господ Бог да се смили над душата ми.

При тези думи монсеньор Говен и Хектор заридали. Сетне Говен хванал острието на копието, пронизало гръдта на Ивен и го изтръгнал. Ивен се изпънал от голямата болка, която почувствал, и тутакси душата напуснала тялото му, останало бездиханно в ръцете на Хектор. Монсеньор Говен се почувствал безкрайно опечален от станалото, същото се отнасяло и за Хектор. Двамата се погрижили да му бъде устроено разкошно погребение, като тялото му било увито в копринен саван, който монасите донесли в негова чест, когато узнали, че е кралски син. Отслужили и подобаваща за един покойник литургия, след което го погребали пред главния олтар в църквата. Върху гроба му положили красива плоча, на която било изписано името му, както и това на рицаря, от чиято ръка бил намерил смъртта си.

След тези събития монсеньор Говен и Хектор напуснали манастира, покъртени от ужасното премеждие, което им се било случило: и двамата си давали сметка, че това е истинско проклятие. Препускали чак до подножието на прочутия отшелнически дом. С пристигането си завързали конете за два дъба и поели по тясна пътечка, издигаща се към върха на хълма. Намерили я толкова стръмна и трудна за изкачване, че се почувствали напълно изтощени още преди да са достигнали до билото. Озовали се веднъж на върха, те видели отшелническия дом, в който живеел божият човек на име Насциен. Той се състоял от малка къщичка и също толкова малък параклис. Рицарите се запътили към него и видели в градината непосредствено до параклиса мъж на преклонна възраст, който берял коприва за своето ядене: оказало се, че отдавна не е вкусвал друга храна.

От своя страна Насциен, още щом съгледал въоръжените мъже, разбрал, че са странстващи рицари, предприели Търсенето на Светия Граал, за което от доста време бил чувал да се говори. Затова изоставил работата си, приближил се към тях и ги поздравил, а те смирено му се поклонили и отговорили на поздрава му.

— Драги сеньори — рекъл старецът, — какво приключение ви е довело дотук?

— Сеньор — отвърнал му монсеньор Говен, — при теб ни води всепоглъщащото желание да си поговорим, за да получим съвет за нещо, което ни тормози, и за да знаем със сигурност защо сме затънали в грешки и заблуждения.

Като чул думите на монсеньор Говен, отшелникът си помислил, че този човек е много осведомен за земните работи, и му казал:

— Сеньор, всичките ми знания и умения ще бъдат на ваше разположение.

Сетне ги отвел в параклиса и ги попитал кои са и откъде идват. Те се представили и разказали за себе си толкова подробно, че той разбрал много добре кой какво представлява. Сетне ги помолил да споделят какво ги смущава, за да им помогне според силите и уменията си. Монсеньор Говен веднага му отвърнал:

— Сеньор, вчера на мен и моя спътник се случи така, че цял ден препускахме през една гора, без да срещнем нито мъж, нито жена, додето не се натъкнахме на параклис, построен върху едно възвишение. Слязохме от конете си, защото предпочитахме да си починем вътре, а не на открито. Щом свалихме доспехите си, влязохме в него и заспахме, както бяхме седнали — той на една скамейка, аз на друга. Едва бях заспал, и ми се присъни невероятно видение.

И така, дума по дума, му разказал какво бил сънувал, а след него и Хектор на свой ред споделил своето съновидение. Сетне и двамата описали ръката, която им се била явила, след като вече били будни, и си припомнили думите, които непознатият глас бил произнесъл. Приключвайки с разказа си, те помолили отшелника да им разтълкува смисъла на всички тези неща, защото било очевидно, че всички тези събития и насън, и наяве нямало да им се случат, ако в тях не било скрито важно послание.

След като изслушал онова, заради което били дошли, божият човек се обърнал най-напред към монсеньор Говен и му рекъл:

— Драги сеньор, на ливадата, която си видял насън, казваш, че имало ясла. В нея трябва да виждаме Кръглата маса, защото както яслата има пръти, разделящи пространството, така и около Кръглата маса има неголеми колони, които разделят столовете един от друг. В образа на ливадата трябва да подразбираме смирението и търпението, които са винаги живи и изпълнени с жизненост. И понеже нито смирението, нито търпението могат да бъдат победени, те се превърнаха в темелите, върху които бе стъпила Кръглата маса, чието рицарство, именно благодарение на царуващите между членовете му братство и добронамереност, стана непобедимо. Наистина неслучайно се казва, че е основано върху смирението и търпението.

На яслата засищали глада си сто и петдесет бика. Те се хранели там, а не пасели на ливадата, защото ако бяха го сторили, сърцето им щеше да остане смирено и търпеливо. Биковете били горделиви и на петна, с изключение на три от тях. В тези бикове трябва да виждаш своите другари от Кръглата маса, които, затънали в сладострастие и горделивост, са изпаднали в толкова тежък смъртен грях, че не могат да скрият своята греховност у себе си, а трябва да я проявят пред всички, което ще рече, че и те са опетнени, белязани, омърсени и лоши, каквито са били и биковете.

Сред сънуваните от теб животни имало три, които не били петнисти, сиреч били негреховни. Две били бели и красиви, а третото имало следи от петна. Белите бикове символизират Галаад и Персевал, които са по-чисти и безгрешни в сравнение с когото и да било другиго. Те наистина са красиви, доколкото са съвършенството във всяка една добродетел, а са бели, неомърсени и неопетнени за разлика от останалите, сред които днес е почти невъзможно да се намери напълно непорочен човек. Третият, онзи със следите от петна, е Боорт, който съвсем неотдавна изгуби девствеността си. Ала оттогава така успя да съхрани целомъдрието си, че това негово прегрешение вече изцяло му е простено. Трите бика били вързани за врата, което ще рече, че това са тримата рицари, в които целомъдрието е толкова дълбоко вкоренено, че не са имали дори възможност да повдигнат глава. Или, другояче казано, правели са всичко горделивостта да не проникне в тях. Биковете от твоя сън решили:

„Хайде да отидем да потърсим по-добра паша от тази тук.“

В деня на Петдесетница рицарите от Кръглата маса рекоха:

„Хайде да предприемем Търсене на Светия Граал. Така не само ще бъдем отрупани със земни почести, но и ще бъдем заситени с небесната храна, която Светият Дух изпраща на онези, които седят на трапезата на Светия Граал. Добрата паша не е тук, а там. Да оставим тази, да вървим към другата.“

Напуснаха те кралския двор, за да странстват сред пустош и мъртвило, а не сред тучни ливади. На заминаване изобщо не се сетиха да се изповядат, както е редно да го сторят онези, които се отдават в служба на Господ Бог. Не се отправиха на път със символизираните от ливадата смирение и търпение в сърцата, а заскитаха сред целини и пустини, по пътища, не минаващи ни край цветни, ни край плодни градини. А това означава през ада, сиреч по пътя, по който поема, за да бъде погубено, всичко негодно и недостойно.

Когато биковете от съновидението ти се завърнали, мнозина от тях липсвали, което ще рече, че някъде по този път са намерили смъртта си. А завърналите се били толкова кльощави и изнурени, че едва се държали на крака. Това означава, че рицарите, които ще се приберат в двора, ще бъдат съсипани от греховете си, защото едни от тях ще са убили други. Неспособността им пък да се държат на крака е знамение, че душите им ще са опустошени и в тях не ще има и следа от добродетелите, позволяващи на човек да се държи изправен, за да не пропадне в ада; доказателство, че ще са се превърнали в носители на всички низости и смъртни грехове.

От трите бика без петна по тялото си щял да се върне само един, а двата други — не. Това ни казва, че измежду тримата Добри рицари в двора ще се завърне само един, и то не заради храната в яслата, а за да извести на останалите каква великолепна паша са изгубили позволилите си да изпаднат в смъртен грях. Другите двама пък ще останат далеч от двора, защото ще открият несравнимата наслада от храната на Светия Граал, която за нищо на света не ще пожелаят да изгубят, след като веднъж са я опитали.

Последната картина от твоя сън не ще ти я разтълкувам, защото от това няма да имаш никаква полза, та дори може да стане така, че заради нея да поемеш по някой лош път.

— Добре, сеньор — промълвил монсеньор Говен, — ще се лиша от това тълкование, щом такава е твоята воля, пък и съм длъжен да го сторя, защото ти толкова добре разпръсна съмненията ми и ги замени с твърда увереност, че вече съм в състояние да видя ясно символиката в моето съновидение.

Тогава божият човек се обърнал към Хектор и му казал следното:

— Хекторе, присънило ти се е, че ти и Ланселот сте слезли от висок престол. Той символизира властта и господството. А самият престол, от който сте станали, е голямата любов и уважение, които са ви били засвидетелствани на Кръглата маса — нещо, което вие изоставихте, когато напуснахте двора на крал Артур, качени и двамата на огромните си породисти коне, сиреч яздейки горделивостта и надменността — двата коня на Неприятеля човешки. А вие казвахте:

„Да вървим да търсим онова, което не ще намерим никога!“

Да, Светият Граал, което ще рече тайните на Господ Бог, не ще ви бъдат разкрити никога, защото не сте достойни да ги видите. Когато се разделихте, Ланселот препускаше, докато падна от коня си, тоест раздели се с горделивостта си и прегърна смирението. Знаеш ли кой го накара да отхвърли от себе си горделивостта? Онзи, Който изхвърли високомерието от Небесата — Иисус Христос! Именно Той принизи Ланселот и го доведе до пълно лишение. Лиши го до такава степен от греховете му, че Ланселот се видя гол, без нито една от добродетелите, които всеки християнин трябва да притежава. И Го замоли за прошка. Веднага Господ Бог го покри с нова дреха. Знаеш ли с каква? На търпението и смирението! Такава е робата, която Той му даде и която е изтъкана от бодливи тръни. Сетне го качи на магаре — животното на смирението.

А че то е такова, се видя особено ясно, когато Господ влезе на него в Йерусалим, макар да бе Цар на царете и да притежаваше цялото богатство на света. Не пожела Той да влезе в града на породист жребец или боен кон, а го стори на най-грозното и окаяно животно — на едно магаре, — за да даде пример и на бедни, и на богати. Именно на такова животно си видял да язди и Ланселот в твоя сън. Сетне, след като пояздил малко, той пристигнал до един извор — най-красивия, който бил виждал през живота си, и слязъл на земята, за да утоли жаждата си. Ала колчем се навеждал да отпие от водите му, изворът изчезвал. Като разбрал, че няма да може да си зачерпи вода, Ланселот се върнал на престола, откъдето бил тръгнал.

Този извор, който не може никога да пресъхне, независимо колко се черпи от него, е Светият Граал — благодатта на Светия Дух, нежният дъжд, словото на Светото Евангелие, в което всеки, изпълнил сърцето си с истинско покаяние, намира велика сладост. И колкото повече вкусва от нея, толкова повече я възжелава. Това е благодатта на Светия Граал, защото колкото по-щедро и обилно се излива върху човеците, толкова по-неизчерпаема става. Ето защо с пълно право е заслужила да бъде наричана извор.

Казваш, че когато Ланселот пристигнал при извора, той стъпил на земята: смисълът на това е, че когато се озове пред Светия Граал, ще слезе на земята, защото ще се почувства недостоен, задето се е поддал на греховността. И когато се принизи, сиреч коленичи, за да отпие от водата и утоли жаждата си с нейната велика благодат, тогава изворът, сиреч Светият Граал, ще изчезне. Защото самият Ланселот ще е изгубил зрението си пред Светия Граал, задето е осквернявал очите си с гледките на земната нечистотия, и ще се лиши от телесната си сила, задето я е поставял толкова дълго в услуга на Неприятеля човешки.

Това наказание ще продължи двадесет и четири дни, през които той нито ще яде, нито ще пие, нито ще говори, нито ще помръдва с пръст или която и да е част на тялото си, ала ще вярва, че през цялото време пребивава в блаженството, в което се е намирал в мига, когато е изгубил зрението си. Сетне ще разкаже част от онова, което е видял, и ще напусне страната, за да се върне в Камелот.

Що се отнася до вас, които ще продължите да яздите огромните си коне, сиреч ще продължите да тънете в смъртен грях, в горделивост, похотливост и други пороци, вие неведнъж ще се отклонявате от правия път, додето не пристигнете в двореца на богатия крал Рибар, където Истинските рицари ще празнуват в чест на великото откритие, което са направили. Ала когато понечите да влезете, кралят ще ви каже, че си няма работа с толкова високопоставени люде като вас, сиреч с хора, живеещи в смъртен грях и горделивост. Чуете ли тези думи, вие ще се завърнете в Камелот, без да сте спечелили каквото и да било по време на това Търсене.

И тъй, дотук ви обясних част от онова, което ще ви се случи занапред. Сега пък трябва да разберете символиката на ръката, която сте видели да преминава край вас. Тя носела дебела свещ и юзда. После някакъв глас ви казал, че ви липсват трите неща, които ви се били явили насън. Под видяната от вас ръка е редно да подразбирате благотворителността, а под яркочервената коприна на ръкава й — благодатта на Светия Дух, чието щедро милосърдие гори винаги с ярък пламък. Затова и всеки човек, притежаващ в сърцето си милосърдие, е топъл и горящ от любов към небесния Господ Бог, сиреч към Иисус Христос.

В юздата пък трябва да виждате въздържанието. Защото както човек управлява и води своя кон натам, накъдето пожелае, така действа и въздържанието: то е заключено в сърцето на християнина и той не може да изпадне в смъртен грях, нито да използва своята воля за нещо друго освен за добри дела. Ако пък говорим за свещта, която тя носела, нея е редно да разглеждате като истината на Евангелието, или с други думи, на Иисус Христос, който пръска светлина и позволява на всички онези, които се отказват от греха и поемат по Неговия път, да прогледнат.

И когато благотворителността, въздържанието и истината се появили пред вас в параклиса, това всъщност бил мигът, когато Господ Бог влязъл в Своя дом, в Своя храм, който Той бил съградил не с мисълта да бъде приют за омърсените и осквернени грешници, а за да бъде място, където бива известявана истината. И като ви видял, Той си отишъл, защото сте били осквернили с вашето присъствие това свето място. На тръгване обаче ви казал:

„Рицари с негодна вяра и нищожно упование, знайте, че ви липсват три неща: милосърдието, въздържанието и истината. Ето защо няма да доведете до добър край премеждията в Търсенето на Светия Граал.“

Ето, че ви обясних символиката на вашите съновидения и на ръката, която минала пред вас.

— Несъмнено — проговорил монсеньор Говен — ти така нагледно ни обясни смисъла на всички тези неща, че за мен всичко се изясни. Сега обаче те моля да ни кажеш защо ни спохождат несравнимо по-малко приключения, отколкото е обичайно.

— Ще ви кажа как стоят нещата — отвърнал отшелникът. — Премеждията, които възникват напоследък, са знамения и проявления на Светия Граал. Те никога няма да се случат на греховни люде, нито на хора, задушени от грехове. Именно защото и двамата сте виновни и греховни, те няма да ви споходят никога. И недейте да мислите, че възникващите сега премеждия се състоят в това да убивате хора или рицари: възникващите сега премеждия са премеждия духовни, далеч по-важни и с несравнимо по-висока стойност от предишните.

— Сеньор — рекъл тогава монсеньор Говен, — от това, което казваш, излиза, че тъй като сме изпаднали в греховност, няма никакъв смисъл да упорстваме с участието си в това Търсене, защото няма да постигнем нищо.

— Правилно! — бил отговорът на божия човек. — Не сте само вие, мнозина са онези като вас, които не ще постигнат нищо друго, освен да си намерят срама.

— Сеньор — обадил се и Хектор, — ако решим да ти се доверим, значи ли това, че трябва да се върнем в Камелот?

— Съветвам ви да го сторите — рекъл отшелникът. — И ви казвам също, че докато пребивавате в тежка греховност, не ще успеете да извършите нищо, което да ви донесе почит и уважение.

Почти веднага с произнасянето на тези думи двамата рицари си тръгнали. Като се поотдалечили малко, отшелникът повикал монсеньор Говен.

— Говен, много време изтече, откакто бе произведен в рицарски сан, а оттогава не си бил в служба на своя Създател дори за дребни неща. Ти си едно старо дърво, което не ражда нито листа, нито плодове. Направи поне така, че Господ Бог да получи част от мъзгата и кората, след като Неприятелят човешки е получил досега всичките му цветове и плодове.

— Сеньор — отвърнал му монсеньор Говен, — ако имах време да поговоря с теб, бих го сторил на драго сърце. Ала виждаш, че моят спътник вече се спуска по хълма, което означава, че трябва да го последвам. Знай обаче, че получа ли възможност да се върна тук, непременно ще го направя, защото съм преизпълнен с желание да побеседвам с теб насаме.

С размяната на тези думи отшелникът и монсеньор Говен се разделили. Двамата рицари се спуснали в долината, възседнали конете си и яздили чак до вечерта. Пренощували у един горски пазач, който ги приел радушно и ги настанил удобно.

На другия ден двамата се разделили с него и продължили пътя си. Препускали дълго, без да се натъкнат на приключение, достойно да бъде споменавано.

Ала сега разказът спира да говори за тях и се връща към монсеньор Боорт от Гон.